Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Арсен Люпен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
813, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Морис Льоблан

813 Двойният живот на Арсен Люпен

 

© Здравка Найденова, превод от френски

© Никола Киров, художник

С/о Jusautor, Sofia

Редактор: Вяра Канджева

Технически редактор: Хари Пушков

Формат: 84/108/32

Издателска къща „Борина“ 1992

София

ISBN 954-500-014-7

Цена: 14,95 лв.

История

  1. — Добавяне

II

Точно в един часа един конник мина през портата на вила „Дюпон“ на тихата провинциална улица с един единствен изход към улица „Перголез“, на две крачки от булеварда за Булонския лес.

От двете страни се редяха градини и красиви огради. А в дъното беше затворена от нещо като малък парк, където се издигаше стара голяма къща, покрай която минаваше околовръстната железница.

Точно там, на номер 29, живееше барон Алтенхайм.

Сернин хвърли юздата на коня си на прислужника, който предварително беше изпратил, и му каза:

— Ще го доведеш в два и половина.

Той позвъни. Вратата на градината се отвори и той се отправи към площадката пред къщата, където го очакваха двама здравеняци в ливреи. Те го въведоха в огромен студен каменен вестибюл без всякаква украса. Вратата се затвори след него с глух шум и въпреки неукротимата храброст, той изпита мъчителното чувство, че е сам, заобиколен от врагове в уединен затвор.

— Съобщете за принц Сернин.

Салонът не беше далече. Въведоха го веднага.

— А ето Ви и Вас, скъпи принце — каза баронът, посрещайки го… — Добре… представете си… Доминик, обядът след двадесет минути… И ни оставете сами. Представете си, скъпи принце, че не вярвах много на Вашето посещение.

— А защо?

— Света Богородице. Вие ми обявихте война тази сутрин, и то толкова открито, че всякакво обсъждане е излишно.

— Обявил съм Ви война ли?

Баронът разгърна един брой на „Гран Журнал“ и посочи с пръст статията под заглавие „Съобщение“.

„Изчезването на г-н Льонорман развълнува Арсен Люпен. След набързо направеното проучване и с цел да изясни случая Кеселбах, Арсен Люпен реши да намери г-н Льонорман жив или мъртъв и да предаде на правосъдието извършителя или извършителите на тази отвратителна поредица от престъпления.“

— Това съобщение, скъпи принце, Ваше ли е?

— Да, наистина е мое.

— Следователно аз съм прав, това е война.

— Да.

Алтенхайм покани Сернин да седне, самият той седна и му каза с примирителен тон.

— Но аз не мога да допусна това. Невъзможно е двама души като нас да се бият помежду си и да си причиняват зло. Трябва само да се обясним, да потърсим средства: ние сме създадени, за да се разбираме.

— Аз пък мисля, че двама мъже като нас не са създадени, за да се разбират.

Другият потисна раздразнението си и поде:

— Слушай, Люпен… Впрочем, искаш ли да те наричам Люпен?

— А как да те наричам аз тогава? Алтенхайм, Рибейра или Парбъри?

— Охо! Виждам, че си още по-осведомен, отколкото си мислех! По дяволите, ти ме атакуваш… А това е още едно основание, за да се споразумеем.

И като се наведе над него:

— Слушай, Люпен, помисли добре върху думите ми, защото аз съм обмислил добре всяка от тях. Ето… Ние сме принудени и двамата. Ти се смееш? Грешиш…

Възможно е да имаш средства, които аз не притежавам, но пък аз имам такива, които ти не знаеш. Освен това нямам скрупули… храбър съм… и съм способен да сменям самоличността си, което майстор като теб трябва да оцени. Накратко, двамата противници са равностойни. Но остава един въпрос: защо сме противници? Ние преследваме една и съща цел ще кажеш ти? А после? Знаеш ли какво ще последва от нашето съперничество? Ами това, че всеки от нас ще парализира усилията на другия и ще разруши постигнатото от него — и двамата няма да постигнем целта. В полза на кого? На някой си Льонорман, на един трети мошеник… Това е много глупаво.

— Наистина е много глупаво — призна Сернин. — Но има едно средство.

— Какво е то?

— Оттегли се.

— Не се шегувай! Говоря сериозно. Предложението, което правя, не бива да се отхвърля, без да бъде разгледано. Накратко и с две думи ето го: Да се сдружим.

— Охо!

— Разбира се, ние ще останем свободни всеки за себе си, във всичко останало. Но за въпросния случай ще обединим усилията си. Става ли? Ще действаме съвместно и ще делим поравно!

— Какво даваш?

— Аз ли?

— Да.

— Да. Ти знаеш колко струвам аз. Дал съм доказателства. В съюза, който ми предлагаш, ти знаеш, така да се каже, размера на моята зестра… Каква е твоята?

— Щайнвег.

— Малко е.

— Грандиозно е. Чрез Щайнвег ще научим истината за Пиер Льодюк. Чрез Щайнвег ще научим в какво се състои прословутия план Кеселбах.

Сернин избухна в смях.

— За това ли съм ти нужен?

— Как?

— Хайде, малкият ми, твоето предложение е детинщина. След като Щайнвег е в ръцете ти, а ти желаеш да се сдружиш с мен, значи не си успял да го накараш да проговори. В противен случай щеше да минеш и без моите усилия.

— В такъв случай?

— Аз отказвам!

Двамата мъже се изправиха неумолими и жестоки.

— Отказвам — произнесе Сернин. — Люпен няма нужда от никого, за да действа. Аз съм от тези, които вървят сами. Ако си равен на мен, както претендираш, никога нямаше да си помислиш за съдружие. Когато човек има величината на шеф, той командва. Обединяването означава да се подчиняваме. Аз не се подчинявам!

— Отказваш ли? Ти ми отказваш? — повтори Алтенхайм, пребледнял от обидата.

— Всичко, което мога да направя за теб, малкия, е да ти предложа място в моята банда. Прост войник като начало. Под моите заповеди ще видиш как един генерал печели битка… и как прибира в джоба си плячката само и единствено за себе си. Схвана ли?

Алтенхайм скърцаше със зъби извън кожата си. Но предъвка:

— Грешиш, Люпен… грешиш… Аз също нямам нужда от никого и този случай не ме затруднява повече от многото други, които изведох до сполука… Това, което казах, целеше да стигнем по-бързо до целта и без да си пречим.

— Ти не ми пречиш — каза Люпен пренебрежително.

— И таз добра! Ако не се съюзим, само единият ще успее.

— Това ми е достатъчно.

— И ще го постигне само през трупа на другия. Готов ли си за такъв дуел, Люпен? Дуел на смърт, разбираш ли? Пробождане с кама, ти ненавиждаш това средство, но ако го получиш в гърлото, Люпен?

— Аха! В крайна сметка ето какво ми предлагаш.

— Не, аз не обичам много кръвта… Погледни юмруците ми… аз удрям и човекът пада… имам хубав удар… Но другият убива… спомни си… малката раничка на гърлото… Люпен, пази се от него… Той е ужасен и неумолим… Нищо не го спира…

Баронът произнесе тези думи тихо и с такова вълнение, че Сернин потръпна при ужасния спомен за непознатия.

— Бароне — процеди той, — човек би казал, че се страхуваш от твоя съучастник.

— Страхувам се за другите, за тези, които се изпречват на пътя ми, за теб Люпен. Приеми или си загубен. Ако трябва, аз самият ще действам. Целта е много близо… докосвам я… Върви си Люпен!

Силата му беше могъща. Беше толкова брутален, че можеше да удари врага си веднага. Сернин повдигна рамене.

— Господи, колко съм гладен — каза той, като се прозя. — Колко късно обядвате у Вас.

Вратата се отвори.

— Масата е сложена — съобщи метр д’отелът.

— А ето една добра дума!

На прага на вратата Алтенхайм го сграбчи за ръка и без да се тревожи за присъствието на прислужника, каза:

— Един добър съвет… приеми. Моментът е важен… Така е по-добре, заклевам ти се, така е по-добре… приеми…

— Черен хайвер! — възкликна Сернин… — Ах, това е много мило… Спомнил си си, че посрещаш руски принц.

Те седнаха един срещу друг и зайчарят на барона-едро животно с дълъг сребрист косъм, се настани между тях.

— Представям Ви Сириус, моят най-верен приятел.

— Сънародник — каза Сернин. — Никога няма да забравя зайчаря, който царят искаше да ми подари, когато имах честта да му снася живота.

— Ах, Вие сте имали честта… терористичен заговор, без съмнение?

— Да, заговор, организиран от мен. Представете си, кучето, което се казваше Севастопол…

Обядът продължи весело, Алтенхайм си беше възвърнал доброто настроение, а двамата мъже бяха много остроумни и любезни. Сернин разказваше анекдоти, на които баронът отвръщаше с други. Това бяха разкази за лов, спорт, пътешествия, в които се споменаваха непрекъснато най-стари европейски фамилии, на испански благородници, на английски лордове, на унгарски магиари, на австрийски архиепископи.

— Ах! — каза Сернин. — Какъв хубав занаят си имаме! Той ни среща с всичко прекрасно на земята. Дръж, Сириус, малко пилешко, гарнирано с трюфели.

Кучето не го изпускаше от очи и ловеше с уста всичко, което Сернин му подхвърляше.

— Чаша „Шамбертен“, принце?

— На драго сърце, бароне.

— Препоръчвам Ви го, то е от избата на крал Леополд.

— Подарък ли?

— Да, подарък, който си направих сам.

— Прелестно е… Какъв букет!… Този пастет е истинска находка. Моите поздравления, бароне, Вашият готвач е първокласен.

— Готвачът е готвачка, принце. Аз я отмъкнах срещу злато от Левро, социалистическия депутат. Хайде, опитайте от този меланж от топло и студено със сладолед и какао. Обърнете внимание на сладките, които го придружават. Гениално измислени сладки!

— Във всеки случай формата им е очарователна — каза Сернин, който си вземаше от сладките. — Ако видът съответства на съдържанието. Дръж, Сириус, ти сигурно ги обожаваш. Локюст не би постъпил по-добре.

Люпен бързо взе един сладкиш и го даде на кучето. То го лапна наведнъж, остана две-три секунди неподвижно, като оглупяло, после се завъртя около себе си и падна, сякаш поразено от гръм.

Сернин се отдръпна назад, за да не го хване някой прислужник, и каза през смях:

— Виж, бароне, когато искаш да отровиш някой приятел, опитай се гласът ти да звучи спокойно и ръцете ти да не треперят… В противен случай пораждаш недоверие… А пък аз си мислех, че убийците те отвращават?

— С нож, да — каза Алтенхайм, без да се смути. — Но винаги съм имал желание да отровя някого. Исках да опитам вкуса му.

— По дяволите, човече, добре си подбираш жертвите. Руски принц!

Той се приближи до Алтенхайм и му каза поверително:

— Знаеш ли какво щеше да се случи, ако беше успял, т.е. ако моите приятели не ме бяха видели да се връщам в три часа най-късно? Ами, в три и половина префектът на полицията щеше да знае точно какво да прави с така наречения барон Алтенхайм, щеше да го залови, и хвърли в предварителния затвор преди да настъпи нощта.

— Нима? — каза Алтенхайм. — От затвора можеш да се измъкнеш, но никой не се връща от кралството, където те изпращах.

— Очевидно, но първо трябваше да ме изпратиш.

— Достатъчно беше само една хапка от сладките.

— Много ли си сигурен?

— Опитай!

— Наистина, малкият, ти още не си узрял за велик господар на приключенията и несъмнено никога няма да узрееш, щом като ми поставяш такива капани. Когато човек се смята достоен да живее такъв живот, какъвто имаме честта да водим, трябва да е способен и на това, да е готов за всякакви евентуалности… дори да не умре, ако един мошеник се опита да го отрови… Безстрашна душа в неатакуемо тяло, ето идеал, към който трябва да се стремим… и да постигнем. Работи, малкият! Аз съм безстрашен и неатакуем. Спомни си за цар Митри-дат.

И седна отново:

— Сега на масата! Но тъй като обичам да показвам добродетелите, които си присъждам сам, а, от друга страна, не искам да причиня мъка на готвачката ти, подай ми чинията със сладките.

Той взе една, счупи я на две и протегна половината на барона:

— Яж!

Той се опита да я отблъсне.

— Страхливец! — каза Сернин.

И пред зяпналите очи на барона и неговите приближени започна да яде първата, после втората половина на сладкиша спокойно, съзнателно, както се яде лакомство, от което не трябва да се изпусне и трошица.