Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (10)

III

Женевиев влезе оживена и очарователна.

— Всичките ми хлапета са в спалнята и аз разполагам с десет минути отдих… Хей, бабо, какво е това? Имаш много странен вид… Нима още те тревожи случилото се?

— Не, госпожице — каза Сернин, — мисля, че бях достатъчно щастлив да успокоя Вашата баба. Само че разговаряхме за Вас, за Вашето детство, към тази тема Вашата баба пристъпва с голямо вълнение.

— За моето детство ли?… — каза Женевиев, като се изчерви… — О, бабо!

— Не й се карайте, госпожице, случайността доведе разговора дотам. Случвало се е често да минавам през селцето, в което сте отгледана.

— Аспремон?

— Аспремон, близо до Ница… Вие живеехте там в една съвсем бяла нова къща…

— Да — каза тя, — съвсем бяла, с малко синя боя около прозорците… Бях много млада, тъй като напуснах Аспремон на 7 години, но си спомням и най-дребните неща от това време. Не съм забравила отблясъците на слънцето по бялата фасада, нито сянката на евкалиптите в дъното на градината…

— В дъното на градината, госпожице, имаше маслинови дръвчета, а под едно от тях — маса, на която Вашата майка работеше винаги в горещите дни…

— Вярно, вярно — каза тя силно, развълнувана… а аз играех до нея…

— И тъкмо там — каза той — аз се срещах много пъти с Вашата майка… И веднага като Ви видях, открих в лицето Ви нейния образ, само че по-весел, по-щастлив.

— Горката ми майчица, тя наистина не беше щастлива. Татко починал в деня на моето раждане и нищо не успя да я утеши. Тя много плачеше. Запазила съм от това време носната кърпичка, с която бършеше сълзите си.

— Кърпичка с розови шарки.

— Какво! — каза Женевиев силно учудена. — Вие знаете…

— Бях там в деня, когато я успокоявахте… А Вие я утешавахте така мило, че сцената се е запечатала много ясно в паметта ми:

Тя го погледна изпитателно и прошепна почти на себе си:

— Да… да… струва ми се… изразът на очите Ви… и звукът на Вашия глас…

Тя притвори клепачи за миг и се вглъби, сякаш търсеше напразно да улови някъде спомен, който й се изплъзваше. А после продължи.

— В такъв случай Вие сте се познавали?

— Имах приятели близо до Аспремон, при които се срещах с нея. Последния път тя ми се стори още по-тъжна… по-бледа, а когато се върнах…

— Беше свършено, нали? — каза Женевиев. — Да, тя си отиде много бързо… за няколко седмици… и аз останах сама при съседите, които се грижеха за нея… а една сутрин ме отведоха. Същия ден, вечерта, докато спях, някой дойде, взе ме на ръце, уви ме в одеяло…

— Мъж ли беше? — каза принцът.

— Да, мъж. Говореше ми съвсем тихо, много нежно… неговият глас ме успокояваше… носеше ме към пътя, после се качихме в една кола. През нощта той ме люлееше и ми разказваше приказки… със същия глас… със същия глас…

Тя постепенно замлъкна и се вгледа отново в него, по-изпитателно и с видимо усилие да задържи беглото впечатление, което я докосваше на моменти.

Той й каза:

— А после? Къде Ви отведоха?

— Спомените ми са неясни… Сякаш бях спала много дни… Спомням си само за град Ванде, където прекарах цялата втора половина на моето детство, в Монтегю, при мама и татко Изеро, добри хора, които ме отхраниха, възпитаха и чиято преданост и обич никога няма да забравя.

— Те също ли умряха?

— Да, — каза тя… — в района се появи епидемия от тифуидна треска… но това по-късно научих… Още в началото на тяхното заболяване бях отнесена както първия път и при същите обстоятелства, през нощта, от някой, който ме уви в одеяло… Само че бях по-голяма, съпротивлявах се, исках да извикам… и той сигурно ми е запушил устата с шалче.

— На колко години бяхте?

— На 14… Оттогава са минали четири години.

— Следователно могли сте да запомните този човек?

— Не, той се криеше още повече и не ми каза нито дума… Въпреки това винаги съм мислела, че е един и същ… защото запазих спомена за същата загриженост, за същите внимателни жестове, изпълнени с предпазливост.

— А после?

— После, както някога, настъпи забрава, сън… Този път, изглежда, бях болна, тресеше ме. И се събудих във весела светла стая. Една дама с побелели коси беше надвесена над мен и ми се усмихваше. Това е баба… в стаята ми е там горе.

Лицето й отново беше щастливо и излъчващо светлина, а тя завърши усмихната:

— Г-жа Ернемон ме намерила една вечер заспала пред вратата на своя дом, прибрала ме и така тя стана моя баба, а след известни изпитания малкото момиченце от Аспермон се наслаждава на радостите на едно спокойно съществуване и учи на смятане и писане непослушните или мързеливи момиченца… които много я обичат.

Тя говореше весело, думите й бяха едновременно обмислени и весели, чувстваше се, че притежава уравновесеността на благоразумните натури.

Сернин я слушаше с растяща изненада и не се мъчеше да скрие своето смущение.

Той попита:

— Никога ли повече не чухте да се говори за този мъж?

— Никога.

— А ще бъдете ли доволна да го видите отново?

— Ще бъда, разбира се.

— Е добре, госпожице…

Женевиев потръпна.

— Вие знаете нещо… може би истината…

— Не… не… госпожице…

Той стана и се разходи из стаята. От време на време погледът му се спираше върху Женевиев и сякаш се готвеше да даде по-точен отговор на зададения му въпрос. Щеше ли да проговори?

Г-жа Ернемон чакаше с тревога разбулването на тайната, от която можеше да зависи душевното спокойствие на младото момиче.

Той се върна и седна до Женевиев, поколеба се отново и накрая й каза:

— Не… не… мина ми една мисъл… един спомен…

— Един спомен… Кажете!

— Заблудил съм се. Във Вашия разказ имаше някои подробности, които ме въведоха в грешка.

— Сигурен ли сте?

Той се поколеба още малко, после потвърди:

— Напълно сигурен.

— Ех, — каза тя разочарована… — помислих си, че отгатвам… че ме познавате…

Тя не довърши, очакваше той да отговори на въпроса, който му задаваше, без да се осмели да го формулира напълно.

Той мълчеше. Тогава, без да настоява повече, тя се наведе към г-жа Ернемон.

— Лека нощ, бабо, моите хлапета сигурно са си легнали, но нито едно няма да заспи, преди да съм го целунала.

Тя протегна ръка на принца.

— Още веднъж благодаря…

— Тръгвате ли? — каза той живо.

— Извинете ме, баба ще Ви изпрати…

Той се поклони и й целуна ръка. В момента, когато отваряше вратата, тя се обърна и му се усмихна. После изчезна.

Принцът се вслуша в шума от отдалечаващите се стъпки, седеше неподвижен, с пребледняло от вълнение лице.

— И тъй — каза старата дама, — не можем да проговорим, нали?

— Не…

— А тайната…

— По-късно… днес… странно… не можах.

— Нима е толкова трудно? Нима тя не почувства, че ти си непознатият, който два пъти я е отвеждал?… Една дума щеше да бъде достатъчна.

— По-късно… по-късно… — каза той, като си възвръщаше увереността. — Ти много добре разбираш… това дете едва ме познава… Аз трябва първо да спечеля правото на нейната обич, на нейната нежност… Когато й създам живота, който заслужава, един чудесен живот, като в приказките, тогава ще проговоря.

Старата дама поклати глава.

— Много се страхувам, че се лъжеш… Женевиев няма нужда от приказен живот… Тя обича простички неща.

— И тя е жена като другите, а богатството, луксът, властта доставят радости, които никоя от тях не пренебрегва.

— Но не и Женевиев. И ще направиш по-добре…

— Ще видим. Засега ме остави да действам. И бъди спокойна. Нямам никакво намерение, както казваш ти, да забърквам Женевиев във всичките ми интриги. Тя рядко ще ме вижда… Само че аз трябваше по някакъв начин да установя връзка… Това е сторено… Сбогом.

Той излезе от училището и се отправи към автомобила. Беше истински щастлив.

„Тя е очарователна… и толкова нежна, толкова сериозна, взела е очите на майка си, очите, които ме разнежваха до сълзи… Боже мой, колко далече е всичко това! И какъв красив спомен… малко тъжен, но толкова красив“.

И каза на висок глас:

— Да, разбира се, аз ще се заема с нейното щастие. И то веднага! Още тази вечер! Отлично, още тази вечер, тя ще има годеник! Нима това не е главното условие за щастие за едно младо момиче?