Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Арсен Люпен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
813, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Морис Льоблан

813 Двойният живот на Арсен Люпен

 

© Здравка Найденова, превод от френски

© Никола Киров, художник

С/о Jusautor, Sofia

Редактор: Вяра Канджева

Технически редактор: Хари Пушков

Формат: 84/108/32

Издателска къща „Борина“ 1992

София

ISBN 954-500-014-7

Цена: 14,95 лв.

История

  1. — Добавяне

Г-Н ЛЬОНОРМАН СЕ ХВАЩА ЗА РАБОТА

I

На 31 май сутринта всички вестници напомниха, че Люпен в писмото си до г-н Льонорман беше обявил, че на тази дата ще стане бягството на разсилния Жером. А един от тях резюмираше много добре положението до този ден:

„Ужасната касапница в хотел «Палас» стана на 17 април. Какво е открито досега? Нищо.

Имаше три улики — табакерата, буквите Л и М, пакетът със забравените дрехи в канцеларията на хотела. Каква полза беше извлечена от тях? Никаква.

Изглежда подозират един от пътниците, който живееше на първия етаж и чието изчезване изглежда подозрително. Намериха ли го? Установиха ли неговата самоличност? Не.

Следователно драмата е толкова загадъчна, колкото в първите мигове. Мракът е все още толкова гъст, колкото и по-рано.

Като допълнение към тази картина ни уверяват, че имало разногласия между префекта на полицията и неговия подчинен г-н Льонорман и че ако председателят на Съвета не го подкрепял толкова силно, той щял отново да си подаде оставката. Случаят Кеселбах щял да се ръководи по-нататък от зам. Началника на Сигурността г-н Вебер, личен враг па г-н Льонорман. С една дума — хаос, анархия. А насреща им стои — Люпен, т.е. методичност, енергия, последователност. Какво е нашето заключение? Много кратко. Люпен ще отвлече своя съучастник днес, 31 май, както го беше предсказал“.

Това заключение, което се срещаше по страниците на всички вестници, съвпадаше с мнението на обществото. И може да се вярва, че заканата отиваше на по-високо място, защото префектът на полицията по време на отсъствието на г-н Льонорман, обявил се за болен, и зам.-началникът на Сигурността г-н Вебер бяха взели най-строги мерки както в Съдебната палата, така и в затвора на Сигурността, където се намираше обвиняемият.

От скромност не посмяха в този ден да прекъснат ежедневните разпити, водени от г-н Формери, но от затвора до булевард „Пале“ цареше истинска мобилизация на силите на полицията за охрана на улиците, по които се минаваше.

За голяма изненада на всички 31 май мина, а оповестеното бягство не стана.

Все пак беше направен известен опит, който се изрази в задръстване на трамваи, пътнически автобуси и камиони при минаването на затворническата камионетка и необяснимо спукване на гумата на тази кола. Но опитът не отиде по-далече.

Значи бе провален. Хората останаха разочаровани, а полицията триумфираше шумно.

Обаче на другия ден, в събота, се понесе невероятен слух из Съдебната палата и стигна до канцелариите на редакциите — разсилният Жером беше изчезнал.

Възможно ли е това?

Въпреки че специалните издания потвърждаваха новината, другите отказваха да допуснат, че е вярна. Но в 6 часа една бележка, публикувана в „Депеш дьо соар“, я направи официална.

Получихме следното съобщение, подписано от Арсен Люпен. Специалната марка, която носи, съответства на марката на последното писмо, което Люпен изпрати до пресата, и свидетелства за автентичността на документа.

„Г-н Директор,

Благоволете да ме извините пред публиката, че не удържах на думата си вчера. В последния момент забелязах, че 31 май е петък! Можех ли в петъчен ден да върна свободата на моя приятел? Помислих си, че нямам право да поема такава отговорност.

Извинявам се също, че, противно на обичайната ми откровеност, сега не давам разяснения как стана това малко събитие. Направих го толкова изобретателно и просто, та се страхувам, да не ме последват всички злосторници. Но затова пък изненадата ще бъде голяма в деня, когато ми бъде позволено да говоря! Това ли е всичко, ще каже някой? Да, но трябваше да се помисли.

Моля Ви да приемете, господин Директор…

Подпис: АРСЕН ЛЮПЕН“

 

Един час по-късно Валанглей, председателят на Съвета, се обади по телефона на г-н Льонорман и в Министерството на вътрешните работи.

— Какъв хубав вид имате, скъпи ми Льонорман! А аз Ви мислех, че сте болен и не се осмелявах да Ви безпокоя!

— Не съм болен, господин председател.

— А защо отсъствахте толкова, защо бяхте сърдит? Пак ли проявявате лошия си характер?

— Признавам си, че характерът ми е лош, господин председател… но не съм се сърдил.

— Да, но си стойте вкъщи! А Люпен се възползва от това, за да освободи своите приятели…

— Можех ли да му попреча?

— Как? Та хитростта на Люпен е дебелашка. Както обикновено той обяви датата на бягството, всички повярваха, беше направена симулация на опит. Бягството не стана, и на другия ден, когато никой вече не мислеше, хоп, птичките отлетяха.

— Господин председател — каза сериозно началникът на Сигурността. — Люпен има такива средства, че ние не можем да му попречим да постигне каквото е решил. Бягството беше математически сигурно. Предпочетох да махна с ръка… и да оставя другите да се посмеят.

Валанглей възрази:

— Наистина г-н префектът на полицията и г-н Вебер сега, изглежда, не се радват… Но както и да е, можете ли да ми обясните, Льонорман?

— Всичко, което знаем, господин председател, е, че бягството е станало в Съдебната палата. Обвиняемият бил превозен със затворническа кола и отведен в кабинета на г-н Формери… но не е излязъл от Съдебната палата. И все пак не се знае какво е станало с него.

— Това е смайващо.

— Смайващо.

— И нищо ли не е открито?

— Открили са. Вътрешният коридор, който минава покрай кабинетите на следователите, бил препълнен с необичайно много обвиняеми, стражари, адвокати, вратари. Открили са също, че всички тези хора били получили фалшиви призовки да се явят в един и същи час. От друга страна, никой от следователите, които уж ги били повикали, не дошъл в този ден в кабинета си, и то поради фалшиви повиквания от прокуратурата, изпратени от всички краища на Париж… и от предградията.

— Това ли е всичко?

— Не. Видели двама общински пазачи и един обвиняем да минават през двора. Вън ги чакал фиакър и тримата се качили в него.

— Каква е Вашата хипотеза, Льонорман? Вашето мнение?

— Моята хипотеза, господин председател, е, че двамата общински пазачи са били съучастници, които са се възползвали от безредието в коридора и са заели мястото на истинската охрана. Според мен това бягство е успяло само поради специалните обстоятелства, поради странното съвпадение на факта, че трябва да признаем за сигурни съучастниците, дори най-недопустимите. Впрочем Люпен има връзки в Съдебната палата, които провалят всичките ни сметки. Той ги има и в префектурата на полицията, и около мен самия. Става дума за чудесна организация, една хиляди пъти по-ловка, по-дръзка, по-разнолика и по-гъвкава, отколкото службата за сигурност, която ръководя.

— И Вие търпите всичко това, Льонорман?

— Не.

— Тогава на какво се дължи Вашата инерция още от самото начало на този случай. Какво направихте против Люпен?

— Подготвих борбата.

— Аха! Отлично! А докато Вие я подготвяхте, той действаше.

— Аз също.

— А знаете ли нещо?

— Да, много неща.

— Какво? Хайде, говорете!

Г-н Льонорман се облегна на бастуна си и замислен закрачи из просторното помещение. После седна срещу Валанглей, изчетка с върха на пръстите си маншета на своя жълтозелен редингот, намести очилата със сребърни рамки на носа си и му каза отчетливо:

— Господин председател, държа в ръце три коза. Първо, знам името, под което се крие Арсен Люпен, името, под което е живял на булевард „Осман“ като е приемал всеки ден своите сътрудници и е възстановявал и ръководел своята банда.

— Ами тогава, дявол да го вземе, защо не го арестувате?

— Получих тези сведения много късно. Оттогава принцът… нека го наричаме принц Три Звезди, изчезна. Той е в чужбина по други работи.

— А ако не се появи повече?

— Неговото положение и начинът, по който се е ангажирал в случая Кеселбах, изискват да се появи отново и под същото име.

— Въпреки това…

— Господин председател, ето и втория ми коз. Най-сетне открих Пиер Льодюк.

— Не може да бъде!

— Или по-скоро откри го Люпен и преди да изчезне, го настанил в малка вила в околностите на Париж.

— По дяволите! Но Вие как научихте?

— О, лесно! Люпен беше поставил при Пиер Льодюк като надзиратели и закрилници двама съучастници. А тези съучастници са мои агенти, двама братя, които използвам много тайно и които ще ми го предадат при първа възможност.

— Браво! Браво! Така че…

— Така че, понеже Пиер Льодюк е, така да се каже, централната фигура, към която водят всички усилия на преследвачите на прословутата тайна на Кеселбах… чрез Пиер Льодюк аз ще пипна рано или късно: първо, автора на тройното убийство, защото този нещастник е знаел мястото на Кеселбах в изпълнението на един грандиозен план, останал неизвестен до днес, и тъй като г-н Кеселбах е трябвало да намери Пиер Льодюк, за да изпълни този план, второ, аз ще пипна Арсен Люпен, тъй като Арсен Люпен преследва същата цел.

— Чудесно. Пиер Льодюк е стръвта, която Вие слагате на врага.

— И рибата кълве, господин председател. Току-що получих съобщение, че преди малко са видели подозрителен тип да се навърта около виличката, където се намира Пиер Льодюк под охраната на двама мои тайни агенти. След четири часа и аз ще съм там.

— А третият коз, Льонорман?

— Господин председател, вчера на адреса на г-н Рудолф Кеселбах пристигна писмо, което взех.

— Взехте ли го, много добре.

— … което отворих и задържах у мен. Ето го. Носи дата от преди два месеца, марка от Носа и следните думи:

„Добри ми Рудолф, па 1-ви юни ще бъда в Париж все така беден, както когато ми се притекохте на помощ. Но аз много очаквам от работата с Пиер Льодюк, която Ви посочих. Каква странна история! Намерихте ли го? Докъде стигнахте? Бързам да го науча.

Подпис: Ваш верен Щайнвег“

— А 1-ви юни — продължи г-н Льонорман — е днес. Възложих на един от моите инспектори да открие този Щайнвег и не се съмнявам, че ще успее.

— Аз също не се съмнявам — възкликна Валанглей, като стана — и Ви поднасям моите извинения, скъпи Льонорман, и скромното ми признание: бях готов да Ви изоставя… окончателно! Утре очаквам префекта на полицията и г-н Вебер.

— Знаех това, господин председател.

— Невъзможно!

— Ако не беше така, щях ли да си направя труда да дойда? Днес Вие виждате моя план за битката. От една страна, аз поставям капани, в които накрая убиецът ще се хване: Пиер Льодюк или Щайнвег ще ми го предадат. От друга страна, аз се въртя около Люпен. Двама негови агенти са на заплата при мен, и той си мисли, че те са най-верните му сътрудници. Освен това, работи за мен, защото и той преследва извършителя на тройното убийство. Само че той си въобразява, че ще ме изиграе, а то аз го изигравам. Следователно аз ще успея, но при едно условие.

— Какво е то?

— Да бъда с развързани ръце и да мога да действам според това, което налага момента, без да ме е грижа за обществото, което губи търпение и за моите шефове, които кроят интриги против мен.

— Разбрано.

— В такъв случай, господин председател, след няколко дни ще бъда победител… или мъртъв.