Морис Льоблан
Отмъщението на Калиостро (1)

I
ПО СЛЕДИТЕ НА БОРБАТА

Хубавите януарски утрини, когато въздухът е пропит с повече слънчева топлина, са животворен източник на възторг — сред зимния студ човек предугажда пролетния лъх.

Следобедите ви предоставят повечко часове. Младостта на времето ви подмладява. И този ден точно това изпитваше Арсен Люпен, като се разхождаше из Булевардите към единадесет часа.

Той крачеше гъвкаво и се повдигаше на пръсти повече, отколкото бе необходимо, сякаш изпълнявате някаква гимнастическа фигура. И действително на всяко стъпване с левия крак съответстваше дълбоко вдишване, което удвояваше вместимостта на гръдния кош, чийто обем и без това бе внушителен. Главата леко се наклоняваше назад, а кръстът се превиваше.

Без връхна дреха. Лек сив костюм, съвсем летен, и под мишница — мека шапка.

Лицето, което се усмихваше приятно на минувачите, а особено на минувачките, щом се окажеха по-хубавички, бе лице на господин, наближаващ петдесетте. Но гледан в гръб отдалече, същият този господин, пъргав, строен, модерно облечен, имаше право да негодува против всяка оценка, надминаваща двадесет и петте. „Колко много… — казваше си той, като оглеждаше елегантния си силует във витрините. — Колко много младежи биха могли да ми завидят!“

Във всеки случай това, дето би възбудило ревността у всички, бе неговата здрава, непоколебима външност, която издаваше физическо равновесие и сила на духа. А с тия качества човек може да върви изправен и с вдигната глава.

Да отбележим още, че портфейлът му бе здраво натъпкан, че в задния си джоб носеше четири карнетки с чекове от банки на различни имена и че притежаваше купчина злато, торбички със скъпоценности, скрити по малко из цяла Франция в най-сигурни скривалища: корита на реки, незнайни пещери или непристъпни скали.

Не споменахме кредита, който този мъж имаше сред всички съсловия в света под имената Раул дьо Лимези, Раул д’Авенян, Раул д’Емери, Раул д’Аверни — простички и скромни имена на дребни провинциални благородници, общото между които беше само малкото име Раул. И ето, сега тъкмо минаваше пред провинциална банка, където трябваше да депозира един чек на името на Раул д’Аверни. Той влезе, извърши банковата операция, слезе в подземието, разписа се в регистъра и се отправи към своята каса, за да вземе няколко документа.

В това време, докато избираше книжата, от които имаше нужда, той забеляза недалече един господин в траур с вид на стар и похабен провинциален нотариус, който измъкваше от една каса няколко чистичко опаковани пакета. След като преряза връзките, той преброи една по една пачките от по десет банкноти по хиляда франка, забодени с карфички.

Господинът, извънредно късоглед, от време на време хвърляше неспокойни погледи, без да забележи, че Арсен Люпен можеше да долавя и най-лекото от движенията му. Той продължи работата си, докато нареди в една марокенена чанта осемдесет-деветдесет пачки банкноти, възлизащи на сума от осем-деветстотин хиляди франка.

Люпен беше броил заедно с него и казваше: „Какви ли каши бърка този почтен рентиер? Куриер? Касиер? По-скоро не е ли от ония личности, дето «спотайват» някое скрито съкровище, за да избягнат претърсванията от хазната? Отвращават ме тия човечета… Да крадеш държавата… Каква гнусота!…“

Непознатото лице привърши работата си и стегна марокенената чанта с ремък, като грижливо го закопча. После се отдалечи и се изкачи по стълбите.

Люпен тръгна подире му, защото и най-безупречната съвест не би ви възпряла да проследите някого, който пренася милион в банкноти. Такава сумичка излъчва хубавичка миризма, привличаща след себе си добрите ловджийски кучета. А Люпен беше добър ловджийски пес, надарен с нюх, който никога не го мамеше. И той тръгна по следите на дивеча, тръпнейки от удоволствие, но без да издава войнствените си намерения. Впрочем той нямаше никакво намерение, никаква задна мисъл. Какво представлява някаква пачка банкноти за онзи, който има безупречна съвест и който притежава порядъчно съкровище?

Господинът се мушна в една сладкарница на улица „Авър“, излезе оттам с пакет сладкиши и се отправи към гара Сен Лазар.

„Кучият му син — рече си Люпен, — дали ще се качи на влака, за да ме води по дяволите?“

Онзи се качи на влака. Люпен, негодувайки, също се качи и в дългото купе, претъпкано с пътници, те отпътуваха заедно по линията Сен Жермен. И като майка, пазеща рожбата си, господинът здраво стискаше марокенената чанта до гърдите си.

Слезе до градчето Шату на гара Везине. Това, което зарадва Люпен, беше, че мястото му хареса безкрайно много.

На двадесетина километра от Париж, обгърнат от един завой на Сена, Везине, или по-право кварталът Везине, е подчинен на много строги правила в залесяването и изграждането си, така че около заспалото под дървесата езеро се проточват широки алеи, украсени с градини и богати вили. И клоните, обсипани с капчици роса, останки от нощния скреж, блестяха в утринта под слънцето. Твърдата почва кънтеше под стъпките. Какво удоволствие да вървиш така без друга грижа освен грижата за някакъв си спътник!

Красиви къщи, оградени от външна алея, се издигат покрай малка водна повърхност — скромно езерце, доста безмълвно, чиито брегове принадлежат на тукашните собственици…

Минаха през розовата градина, после през оранжерията, а след това господинът натисна дръжката на входната врата пред вила, която се именуваше „Клематитите“.

Люпен го следваше отстрани, без да бъде забелязан. Вратата се отвори и две момичета се спуснаха весело.

— Закъсня, чичо! Обядът е готов. Какво хубаво ни носиш?

Люпен бе очарован. Горещият прием, който оказаха на милия чичо, словоохотливостта на двете племеннички, ниската и малко демодирана по форма къща, всичко това беше твърде симпатично. Би било наистина много приятно да се примъкне човек в тая сърдечна среда и да вдиша топлата атмосфера на едно сплотено семейство.

Петстотин метра по-нататък се намираше голямото езеро, тъй живописно със своя остров, свързан с брега чрез дървен мост. Там Люпен обядва в отличен ресторант и се нахрани добре. След това той обиколи езерото, като се любуваше на приятните вили откъм пътя, затворени в тия зимни дни.

Една от тях привлече вниманието му не само защото беше заобиколена с хубава, добре подредена градина, но и защото на оградата висеше табела с надпис: „Клер Ложи, продава се. За оглед се отнесете тук, а за сведения — във вила «Клематитите».“

„Клематитите“ — точно вилата, в която обядваше и чичото! Съдбата наистина се шегуваше. Как да не свърже човек мисълта за кожената чанта с мисъл за „Клер Ложи“?

Два павилиона пазеха входната врата. Градинарят обитаваше десния.

Люпен позвъни.

Веднага го разведоха из къщата и той беше очарован. Защото „Ложи“ действително беше прелестна — така разнебитена, дори на места разрушена, но тъй добре разпределена, тъй лесно поддаваща се на умело преустройване!

„Това… Точно това ми трябва — мислеше си. — Дето толкова искам да имам убежище някъде в околностите на Париж, за да прекарвам там спокойно по ден-два от седмицата!“

И какво чудно съвпадение! Каква неочаквана находка! Съдбата му предлагаше, от една страна, идеално жилище, а от друга — с какво да го получи, без да си развързва кесията. Марокенената чанта не беше ли тук, за да финансира покупката?… Как всичко се нарежда!

Пет минути по-късно Люпен даваше визитната си картичка и господин Раул д’Аверни бе въведен при господин Филип Гаварел в един салон-студио, където вече бяха двете хубави племеннички.

Чичото ги представи.

Господин Гаварел носеше под мишница чантата от марокен, още пристегната с ремъка. Сигурно беше обядвал, без да я изпусне от ръце.

Люпен разказа за целта на посещението си: възможността да купи „Клер Ложи“. Филип Гаварел изложи условията си.

Люпен поразмисли. Той гледаше двете сестри. Един младеж, който обикаляше около по-възрастната и когото тя представи за свой годеник, току-що беше пристигнал. И тримата се смееха, а на него му стана неудобно. Винаги добросъвестен, той се питаше до каква степен можеше да ощети двете сестри с евентуалната си евтина придобивка.

В края на краищата поиска срок от четиридесет и осем часа, преди да вземе окончателно решение.

— Съгласни сме — отговори господин Гаварел. — Но ако не се разколебаете, ще трябва да уговаряте с моя нотариус, защото след малко заминавам на юг.

И той обясни, че тъй като от осем месеца бил вдовец, отивал да прекара част от годината при сина си, който скоро се оженил.

— И без това не живея при племенниците си, а в съседната вила, която се нарича „Оранжерията“. Двете градини се сливат в една. Къщата е приятна. Но за това не може да се съди през тия затворени капаци.

Люпен престоя още около час в разговор и шеги с момичетата, разказвайки им истории и авантюри, които ги забавляваха, ала с крайчеца на окото си непрестанно наблюдаваше Гаварел.

Тръгнаха да се разходят в градината на „Клематитите“, а после и в съседната градина. Филип Гаварел, с чанта под мишница, даваше нареждания на своя слуга, който, след като бе натоварил куфарите и чантите на един камион, тръгна напред към Лионската гара.

— А чантата, чичо, ще вземеш ли? — попита едната от сестрите.

— Разбира се, не — отвърна той. — В нея има документи без стойност, които донесох от Париж и които ей сега ще прибера.

Действително той влезе в къщата и излезе след двадесетина минути. Без чантата в ръка, без каквато и да е издутина, която да издава, че пачките са у него.

„Скрил ги е вкъщи — си каза Люпен. — Изглежда, е сигурен в скривалището. Това решително е човек, изиграл държавата около ликвидацията по наследството на жена си. Такива хора не заслужават щадене.“

Той го отведе настрана и каза:

— Господине, добре обмислих всичко. Купувам я.

— Отлично — отвърна господин Гаварел, давайки ключовете на племенничките си.

Тръгнаха заедно. Господин Гаварел не носеше марокенената чанта…

Две седмици по-късно Люпен подписа един чек. Това беше обикновено капаро, дадено на купувача, тъй като покупната цена на „Клер Ложи“ беше осигурена чрез пачките с банкноти, скрити в „Оранжерията“. Той даже не се погрижи да направи проучвания, защото смяташе, че скривалището, в което укривателят имаше пълно доверие, е съвсем сигурно. Едно скривалище е ценно, докато никой не знае какво има в него. Люпен обаче знаеше.

Преди всичко той трябваше да потърси архитект, който да възстанови „Клер Ложи“, и случаят му го предостави. Един ден той получи писмо от лекар, който навремето му бе направил добра услуга, когото познаваше добре и държеше винаги в течение на своите скитания и новите си адреси. Доктор Делатър пишеше:

Драги приятелю,

Ще бъда много доволен, ако Ви е възможно да се занимаете с младия Фелисиен-Шарл — дипломиран архитект, от когото се интересувам. Той е талантлив и т.н.…

Люпен повика младежа — стори му се свенлив и сдържан човек, който желае да се хареса, но не знае как да постигне това. Беше хубаво момче на двадесет и седем или двадесет и осем години, интелигентно и артистично. Той разбра всичко, което докторът изискваше от него, и дори предложи на архитекта да извърши цялата декоративна работа в къщата и да сложи ред в градината. Можеше да живее в павилиона вляво…

Месеците минаваха, а Люпен се весна само три-четири пъти. Той беше въвел Фелисиен-Шарл у двете сестри и чрез него знаеше какво става у тях. Но и сам много обичате да ги спохожда. По-възрастната боледува доста тежко от бронхит и това забави венчавката й.

Най-после сватбата беше насрочена за девети юли. Тъй като чичото Гаварел трябваше да присъства, Люпен, който пътуваше из Холандия, реши да се завърне осем дни по-рано, за да измъкне пачките банкноти.

Планът му беше прост. Той бе забелязал, че по една пътека между две стени, водеща до езерото, можеше да се издърпа лодката на съседното имение. По тоя начин през някоя нощ би стигнал до градината на „Оранжерията“ и би се вмъкнал вътре.

След като вземеше банкнотите, щеше да преправи пакетите, за да изглеждат непокътнати. Безсъмнено Филип Гаварел през двадесет и четирите часа, които бе определил да прекара у своите племеннички, щеше да се задоволи само да види, че всичко е на мястото си, без да проверява съдържанието. Така кражбата щеше да бъде открита едва в края на октомври.

Но когато една сутрин Люпен пристигна с автомобила си, ужасна драма се беше разиграла по тихите брегове на малкото езеро…