Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (17)

II

Той хукна по коридора, спусна се тичешком надолу по стълбата и намери Диьози проснат на площадката на първия етаж, заобиколен от групата, която му оказваше помощ.

Той забеляза Гурел, който се качваше по стълбата.

— О, Гурел! Отдолу ли идваш? Срещна ли някого?

— Не, шефе…

Но Диьози се съживяваше и с широко отворени очи простена:

— Тук, на площадката, вратичката…

— Ах, по дяволите, вратата на седма стая! — провикна се началникът на Сигурността… Нали заповядах да се заключи… Сигурно беше, че някой ден^[1]…

Той се спусна към бравата.

— По дяволите! Резето е спуснато сега от другата страна.

Вратата беше отчасти остъклена. С дръжката на своя пистолет г-н Льонорман счупи стъклото, после дръпна резето и каза на Гурел:

— Оттук, Гурел, до изхода на площад „Дофин“…

И връщайки се към Диьози:

— Хайде, Диьози, говори. Как позволи да те доведат в това състояние?

— Удар с юмрук, шефе…

— Удар с юмрук от стареца ли? Но той едва се държи на краката си…

— Не от стареца, шефе, а от един друг мъж, който се разхождаше в коридора, докато Щайнвег беше при Вас, и който ни последва сякаш също си отиваше… Като стигнахме дотук, той ме попита дали имам огънче… Аз потърсих кибрит… Той се възползва от това, за да ми нанесе удар с юмрук в стомаха… Аз паднах и в това време ми се стори, че отвори тази врата и помъкна стария…

— Би ли могъл да го познаеш?

— Да, шефе,… здравеняк с матова кожа… сигурно е южняк…

— Рибейра — изскърца със зъби г-н Льонорман — все тоя Рибейра, т.е. Парбъри. Ах, пиратът му с пират, каква дързост? Страхувал се е от стария Щайнвег… и е дошъл да го прибере оттук, под носа ми!

Той тропна с крак от гняв:

— Но, по дяволите, как е научил бандитът, че Щайнвег е тук! Не са минали и четири часа, откакто го преследвах в гората на Сен-Кукуфа… и ето го сега! Как е научил? Значи той живее в моята кожа?

Той беше обзет от един от онези пристъпи на мечта-телност, когато, изглежда, нищо не чуваше и нищо не виждаше. Г-жа Кеселбах, която минаваше в този момент, го поздрави, но той не отговори.

Но шум от стъпки го изтръгна от вцепенението му.

— Ти ли си Гурел, най-после?

— Точно така, шефе — каза Гурел задъхан. — Те бяха двама. Минали са оттук и са излезли на площад „До-фин“. Чакаше ги автомобил. Вътре имаше двама души, единият облечен в черно мъж с мека шапка, нахлупена над очите…

— Той е — прошепна г-н Льонорман, — това е убиецът, съучастникът на Рибейра-Парбъри. А другото лице?

— Жена, една жена без шапка, като че прислужница… и красива, както изглежда, червенокоса.

— Какво? Казваш, че беше червенокоса ли?

— Да.

Г-н Льонорман се обърна изведнъж, спусна се тичешком по стълбата, прекоси двора и излезе на „Ке де-з-Орфевр“.

— Стоп! — извика той.

Една открита каляска, теглена от два коня, потегляше. Това беше колата на г-жа Кеселбах… Кочияшът чу и спря. Г-н Льонорман вече беше скочил на стъпалото:

— Хиляди извинения, госпожо, Вашата помощ ми е изключително необходима. Ще Ви помоля за разрешение да Ви придружа… Но трябва да действаме бързо. Гурел, колата ми… Върна ли я? Тогава друга, каквато и да е…

Всеки изтича в своята посока. Изтекоха десетина минути, преди да доведат наетата кола. Г-н Льонорман кипеше от нетърпение. Г-жа Кеселбах, права на тротоара залиташе, държейки шишенцето със соли в ръка.

Накрая се качиха.

— Гурел, качи се при шофьора и право към Гарш.

— У нас ли? — каза смаяната Долорес.

Той не отговори. Показа се на прозореца, размахваше пропуска си, казваше си името на агентите, които регулираха движението по улиците. Накрая, когато стигнаха до „Ку-ла-Рен“, той седна отново и произнесе:

— Моля Ви, госпожо, отговаряйте ясно на въпросите ми. Преди малко бяхте с г-ца Женевиев Ернемон, към четири часа, нали?

— Женевиев, да… обличах се да излизам.

— И тя Ви каза за съобщението в „Журнал“, засягащо Щайнвег, нали?

— Действително.

— И затова дойдохте при мен?

— Да.

— Сама ли бяхте по време на посещението на г-ца Ернемон?

— Да си призная… не знам… Защо?

— Спомнете си! Някоя от Вашите камериерки?

— Може би… тъй като се обличах.

— Как се казва?

— Сюзан… и Гертруд.

— Едната от тях е червенокоса, нали?

— Да, Гертруд.

— Отдавна ли я познавате?

— Нейната сестра винаги е била на служба при мен… а Гертруд е у дома от години… Тя е олицетворение на предаността, честността…

— Накратко, Вие отговаряте за нея?

— О, напълно!

— Толкова по-добре… толкова по-добре.

Часът беше седем и половина и дневната светлина помръкваше, когато автомобилът пристигна пред пансиона. Без да се занимава със своята спътничка, началникът на Сигурността забърза към портиера.

— Прислужницата на г-жа Кеселбах току-що се върна, нали?

— Кой, прислужницата ли?

— Да, Гертруд, една от двете сестри.

— Но Гертруд не е излизала, господине, не сме я виждали да излиза.

— Все пак някой току-що влезе.

— А не, господине, на никого не сме отваряли вратата… от шест часа вечерта.

— Има ли друг изход освен тази врата?

— Никакъв. Оградата обхваща имението от всички страни и е висока…

— Госпожо Кеселбах — каза г-н Льонорман на своята спътница, — ще дойдем до Вашия дом.

Тъй като г-жа Кеселбах нямаше ключ, тя позвъни. Появи се Сюзън, другата сестра.

— Тука ли е Гертруд? — попита г-жа Кеселбах.

— Да, госпожо, в стаята си е.

— Повикайте я, госпожице — заповяда началникът на Сигурността.

След малко Гертруд слезе приветлива и грациозна с бяла престилка, украсена с бродерия. Лицето й беше красиво и обградено от червена коса.

Г-н Льонорман се вглежда дълго в нея, без да каже нещо, сякаш се стараеше да проникне отвъд нейните невинни очи. Не я разпита, а след минута каза просто:

— Достатъчно, госпожице, благодаря. Идваш ли, Гурел?

Той излезе с помощника си и докато вървеше по мрачните алеи на градината, заяви:

— Тя е.

— Мислите ли, шефе? Тя беше толкова спокойна.

— Прекалено спокойна. Друга щеше да се учуди, щеше да ме попита защо я викам. А тя не каза нищо. Само че лицето й се мъчеше да се усмихва на всяка цена и от слепоочието й видях да потича капчица пот към ухото.

— Е и?

— Всичко е ясно, Гертруд е съучастничка на двамата бандити, които се въртят около случая Кеселбах, било, за да научат и изпълнят прословутия проект, било за да приберат милионите на вдовицата. Може би и другата участва в заговора. Към 4 часа, когато Гертруд разбира, че знам за съобщението в „Журнал“ и че освен това имам среща с Щайнвег, използва излизането на господарката си, отива в Париж, намира Рибейра и човека с меката шапка и ги довежда в Съдебната палата, където Рибейра отмъква в своя полза г-н Щайнвег.

Той помисли и заключи:

— Всичко това ни показва: първо, значението, което придават на Щайнвег и ужаса, който им внушават неговите разкрития; второ, че е изтъкана истинска конспирация около г-жа Кеселбах; трето, че нямаме време за губене, защото конспирацията е узряла.

— Така да бъде — каза Гурел. — Но има нещо необяснимо. Как Гертруд е могла да излезе от градината, където се намираше и да влезе в нея, без портиерът да знае?

— През таен вход, който бандитите, изглежда, скоро са пробили.

— И който несъмнено води до крилото на г-жа Кеселбах — добави Гурел.

— Да, може би — каза г-н Льонорман, — може би… Но аз имам друга идея…

Те продължиха да вървят покрай оградата. Нощта беше светла и ако силуетите им не можеха да бъдат забелязани, то те виждаха достатъчно добре, за да разгледат камъните на зида и да се уверят, че няма никакъв отвор, колкото и ловко да е бил направен.

— Може да са използвали стълба? — подхвърли Гурел.

— Не, защото Гертруд минава през деня. Сигурно отворът е скрит зад някаква съществуваща вече постройка.

— Сградите са само четири — възрази Гурел — и всички са обитавани.

— Извинете, третата сграда, павилион „Ортанс“ е необитаема.

— Кой Ви каза?

— Портиерът. Страхувайки се от шума, г-жа Кесел-бах наела близката до нейния дом сграда. Кой знае дали не е постъпила така под влияние на Гертруд?

Той обиколи къщата. Капаците бяха спуснати. За всеки случай натисна дръжката на вратата и тя се отвори.

— Ах, Гурел, мисля, че сме на прав път. Да влезем. Запали си фенера. Охо! Вестибюл, салон, трапезария… това не върши работа. Трябва да има подземие, защото кухнята не е на този етаж.

— Оттук, шефе,… ето служебното стълбище.

Те слязоха в доста просторна кухня, задръстена с плетени градински столове и масички.

В пералнята, използвана за килер, цареше същия безпорядък от вещи, натрупани едни върху други.

— Какво блести там, шефе?

Като се наведе, Гурел вдигна медна игла за шапка с фалшива перла.

— Перлата е все още лъскава — каза Льонорман, — а нямаше да е такава, ако е престояла дълго в това мазе. Гертруд е минала оттук, Гурел.

Гурел започна да разваля купчината от празни бурета, кутии и стари безкраки маси.

— Губиш си времето, Гурел. Ако проходът е оттам, имат ли време първо да преместят тези предмети и после да ги поставят отново след себе си? Виж този капак, излязъл от употреба, за който няма никаква сериозна причина да е закачен на пирон на стената. Махни го!

Гурел се подчини.

Стената зад капака беше изкопана. При светлината на фенера те видяха подземен тунел, който водеше надолу.

— Не съм се лъгал — каза г-н Льонорман — проходът е нов. Виждаш, че това е работа, свършена набързо и за кратко време… Няма зидария. Две талпи на кръст и една греда, която да подпира тавана, и готово. Ще издържи, докато може, но достатъчно, за да си постигнат целта, т.е…

— Тоест какво, шефе?

— Ами първо, да осигури връзката между Гертруд и нейните съучастници… а после, един ден, някой близък ден, за отвличането или по-скоро за невероятното и неразбираемо изчезване на г-жа Кеселбах.

Те се промъкнаха, като внимаваха да не съборят някоя греда, защото не изглеждаха добре закрепени. На пръв поглед дължината на тунела надхвърляше петдесетина метра, които отделяха сградата от оградата на градината. Следователно водеше доста далече от стените и отвъд пътя, който минаваше покрай имението.

— Не вървим ли към Вилньов и езерото? — попита Гурел.

— Съвсем не, а точно обратно — заяви г-н Льонорман.

Галерията се спускаше плавно надолу. Появи се стъпало, после друго и завой надясно. В този момент те се блъснаха в една врата, която беше закрепена в правоъгълник, грижливо циментиран с дребен чакъл. Г-н Льонорман я бутна и тя се отвори.

— Почакай, Гурел — каза той, като спря… — да помислим… може би е по-добре да се върнем.

— А защо?

— Да допуснем, че Рибейра е предвидил опасността и е взел предпазни мерки, в случай че проходът бъде открит. А той знае, че ние претърсваме градината. Несъмнено ни е видял да влизаме в сградата. Кой може да ни увери, че в момента не ни крои капан?

— Не сме ли двама, шефе?

— А ако те са двадесет?

Г-н Льонорман погледна. Тунелът се издигаше нагоре и той тръгна към следващата врата на пет-шест метра оттам.

— Да отидем дотам — каза той — и ще видим.

Той мина през вратата, следван от Гурел, на когото препоръча да я остави отворена, и се отправи към следващата, като твърдо си обещаваше да не отива по-далече. Но вратата беше заключена и въпреки че бравата изглежда работеше, той не успя да я отвори.

— Резето е сложено — каза г-н Льонорман. — Да не вдигаме шум и да се върнем. Още повече че отвън по посоката на тунела ще установим накъде да търсим другия подземен изход.

Върнаха се при първата врата и Гурел, който вървеше пръв, възкликна изненадано:

— Виж ти, вратата е затворена…

— Как така? Но нали ти казах да я оставиш отворена?

— Оставих я, шефе, но мандалото е паднало само.

— Не е възможно! Щяхме да чуем някакъв шум.

— В такъв случай?

— В такъв случай… не знам.

Той се приближи.

— Виж… има ключ… Той се превърта. Но от другата страна изглежда има резе.

— Кой ли го е сложил?

— Те, по дяволите! Зад гърба ни. Може би имат друг тунел, който следва този… или пък са били в необитаваната сграда… Хванати сме в капан!

Той задърпа бравата, вкара ножа си в отвора, опита всички средства, а после прошепна уморено:

— Нищо не може да се направи!

— Как така нищо не може да се направи, шефе! Значи отиваме по дяволите.

— Ами да… — отвърна г-н Льонорман.

Върнаха се при другата врата, после пак при първата. И двете бяха масивни, от твърдо дърво, подсилено с траверси… с две думи — неразбиваеми.

— Нужна е брадва — каза началникът на Сигурността… — или най-малкото сериозен инструмент… дори нож, с който да се опитаме да изрежем предполагаемото място на резето… А нямаме нищо.

Обзе го гняв и той се нахвърли върху препятствието, сякаш се надяваше да го повали. После, като осъзна, че е безпомощен и победен, каза на Гурел:

— Слушай, ще видим това след час-два… Аз съм изтощен… ще поспя… Пази през това време… А ако ни нападнат…

— Ако дойдат, ние ще сме спасени, шефе — провикна се Гурел, като човек, когото битката щеше да облекчи, колкото и неравна да беше тя.

Г-н Льонорман легна на земята. След минута вече спеше. Когато се събуди, постоя няколко минути, без да знае какво да прави, без да разбира къде се намира и се питаше какво го измъчва.

— Гурел — повика той. — Хей, Гурел!

Като не получи отговор, запали фенера си и видя до себе си Гурел да спи дълбоко.

— Какво ме боли така? — помисли той… — Какви остри болки… Ах, ами че чисто и просто аз съм гладен… умирам от глад. Колко ли е часът?

Часовникът му показваше седем и двадесет, но си спомни, че не го е навил. И часовникът на Гурел не вървеше.

Но и той се събуди под въздействието на същите болки в стомаха. Те решиха, че часът за обяд сигурно отдавна е минал и вече са проспали част от деня.

— Краката ми са напълно схванати — заяви Гурел…-а ходилата ми са ледени… Какво странно чувство!

Опита се да ги разтрие и продължи:

— Я гледай, те не били в лед ами във вода… Погледнете, шефе. При първата врата има истинска локва.

— Инфилтрация — отговори г-н Льонорман. — Да се върнем при втората врата, ще изсъхнеш.

— Но какво правите, шефе?

— Мислиш ли, че ще се оставя да бъда погребан жив в тази подземна гробница?… А, не, все още не съм на възраст… и понеже двете врати са затворени, да се опитаме да минем през стените.

Той вадеше един по един камъните, които стърчаха на височината на ръцете му с надежда да направи друг тунел, който ще изведе до повърхността. Но работата беше дълга и мъчителна, защото на това място в тунела камъните бяха циментирани.

— Щефе… шефе — прошепна Гурел със сподавен глас.

— Какво?

— Стъпвате във вода.

— И таз добра. Гледай ти, да… Ами какво искаш… ще се изсушим на слънце.

— Значи не виждате?

— Какво?

— Че нивото се повишава.

— Водата.

Г-н Льонорман почувства, че го побиват тръпки. Той изведнъж разбра всичко. Не ставаше въпрос за случайни инфилтрации, а за ловко подготвено наводнение, което ставаше механично и удържимо благодарение на някаква адска система.

— Ах, негодник — процеди той. — Ако някога го пипна!

— Да, да, шефе, но първо трябва да се измъкнем оттук, според мен…

Гурел изглеждаше напълно паднал духом, неспособен да мисли, да предложи план.

Г-н Льонорман коленичи на земята и започна да мери скоростта, с която се покачваше водата. Почти една четвърт от първата врата вече беше покрита и водата беше стигнала до половината път от втората врата.

— Покачва се бавно, но постоянно — каза той. — След няколко часа ще ни покрие.

— Но това е ужасно, шефе, това е ужасно — стенеше Гурел.

— Я кажи, ще продължаваш ли да ми дотягаш с твоите оплаквания? Плачи, ако това те забавлява, но да не чувам звук.

— Гласът ме прави слаб, шефе — завива ми се свят.

— Изяж си юмрука.

Както казваше Гурел, положението беше ужасно и ако г-н Льонорман беше по-малко енергичен, щеше да изостави безсмислената борба. Какво да прави? Не можеше да очаква, че Рибейра ще прояви милосърдие и ще им отвори. Не можеше да се очаква също, че братя Дудвил ще им се притекат на помощ, защото инспекторите не знаеха за съществуването на тунела.

Следователно не оставаше никаква надежда… никаква надежда освен някакво чудо…

— Хайде, хайде — повтаряше г-н Льонорман, — много е глупаво, ние няма да пукнем тук! По дяволите! Трябва да има някакъв начин, светни ми Гурел.

Той се долепи до втората врата и я разгледа отдолу догоре най-внимателно. От тази страна, както вероятно и от другата имаше резе — огромно резе. С острието на ножа той развъртя винтовете и резето падна.

— А после? — попита Гурел.

— После — каза той — резето е желязно и доста дълго, почти заострено,… не е като кирка, разбира се, но все пак е по-добре от нищо… и…

Без да довърши изречението си, той заби инструмента в стената на галерията, малко пред зидарията, която държеше пантите на вратата. Както очакваше, след като проби първия слой от цимент и камъни, стигна до мека пръст.

— На работа! — провикна се той.

— Добре, шефе, но обяснете ми…

— Много е просто, трябва да се издълбае отвор около тази мазилка, дълъг три-четири метра, който ще се съедини с тунела отвъд вратата и ще ни позволи да избягаме.

— Обаче ще са нужни часове, а през това време водата се покачва.

— Светни ми, Гурел!

Идеята на г-н Льонорман беше правилна и с малко усилия, като изтегляше към себе си и хвърляше в тунела пръстта, която копаеше с инструмента, той успя да направи доста голяма дупка, за да се промъкне през нея.

— Сега е мой ред, шефе — каза Гурел.

— Охо, ти се връщаш към живот? Добре, работи… Дълбай около мазилката.

По това време водата стигаше до глезените им. Щяха ли да имат време да завършат започнатото дело? Колкото повече напредваха, толкова по-трудно ставаше, защото извадената пръст им пречеше и легнали по корем в пробива, те трябваше непрекъснато да разчистват отломките, които им пречеха.

Два часа по-късно, когато три четвърти от работата беше свършена, водата покриваше краката им. Още един час и тя щеше да стигне до отвора, който копаеха.

Този път това щеше да бъде краят.

Изтощен от липсата на храна, а и доста едър, за да се движи напред-назад в коридора, който ставаше все по-тесен, Гурел трябваше да се откаже. Той не мърдаше, трепереше от страх като усещаше ледената вода по кожата си.

А г-н Льонорман работеше неуморно. Работата беше много тежка, работа на термит в задушния мрак. Ръцете му кървяха. Той губеше съзнание от глад. Дишаше трудно, не му стигаше въздух, а от време на време въздишките на Гурел му напомняха ужасната опасност, която ги грозеше на дъното на тяхното леговище.

Но нищо не можа да го обезкуражи, защото стигна до циментираните камъни, които образуваха стената на галерията. Това беше най-трудното, но целта наближаваше.

— Покачва се — извика Гурел с пресъхнали устни — покачва се.

Г-н Льонорман удвои усилията си. Изведнъж резето, с което си служеше, хлътна в празното. Проходът беше прокопан. Оставаше само да се разшири, което беше много по-лесно, защото можеше да хвърля материала пред себе си.

Полуделият от страх Гурел виеше като агонизиращо животно. Но това не вълнуваше г-н Льонорман. Спасението беше близо.

Все пак изпита тревога за няколко секунди, като установи по шума на материалите, които хвърляше, че и тази част на тунела е наводнена — напълно естествено, защото вратата беше като херметична дига. Но какво от това! Изходът беше свободен… последно усилие и премина.

— Ела, Гурел! — извика той, като се върна за спътника си. Изтегли го полужив за ръцете.

— Хайде, съвземи се, некадърнико, защото сме спасени.

— Мислите ли, шефе? Мислите ли… Водата стига до гърдите ни.

— Върви сега… Преди тя да е стигнала над устата ни… Къде е фенерът ти?

— Не работи вече.

— Толкова по-зле.

Г-н Льонорман възкликна радостно:

— Едно стъпало… второ… Стълбището… Най-сетне!

Те излизаха от водата, от проклетата вода, която почти ги беше погълнала, и сладостното усещане, че са се измъкнали, ги екзалтираше.

— Спри! — прошепна г-н Льонорман.

Главата му се беше блъснала в нещо. Протегна ръце към препятствието, което се отмести веднага. Беше капак и след като го отвори, стигнаха до мазе, където през един отдушник се процеждаше светлината на лунната нощ.

Той отмести капака и изкачи последните стъпала.

Върху него падна було. Нечии ръце го сграбчиха. Усети, че го увиват в одеяло, в нещо като чувал, а после го завързаха въжета.

— Другият — каза нечий глас.

Изглежда повториха операцията с Гурел и същият глас каза:

— Ако гъкнат, убий ги веднага. Носиш ли си камата?

— Да!

— На път! Вие двамата вземете този… Вие двамата — онзи… Без светлина и без да вдигате шум… ще стане опасно! От сутринта претърсват съседната градина… те са десет или петнадесет. Върни се в сградата, Гертруд, и при най-малкото нещо ми телефонирай в Париж.

Г-н Льонорман имаше впечатлението, че го носят, после, че излизат навън.

— Приближи колата — каза гласът.

Г-н Льонорман чу шум от кола и кон. Положиха го на пода, качиха и Гурел. Конят потегли в тръс.

Пътуването продължи около половин час.

— Спри! — заповяда гласът. — Свалете ги. Каруцарю, обърни колата така, че задната й част да се опре в парапета на моста… Добре… Има ли кораби по Сена? Тогава да не губим време. А завързахте ли им краката?

— Да с павета.

— В такъв случай хайде! Препоръчай душата си на бога, господин Льонорман и се моли за мен. Аз съм Парбъри-Рибейра — по-известен под името барон Алтенхайм. Готово ли е? Всичко ли е готово? Добре, приятно пътуване, господин Льонорман!

Г-н Льонорман беше поставен на парапета. Бутнаха го. Почувства, че пада в празното пространство и чу подигравателния глас:

— Приятно пътуване!

Десет секунди по-късно дойде ред на инспектор Гурел.