Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (21)

I

Дванадесет и четвърт на обяд. Ресторант близо до Мадлената. Принцът обядва. На съседната маса сядат двама младежи. Той ги поздравява и започва да говори с тях като със случайно срещнати приятели.

— На акция ли сте?

— Да.

— Колко души общо?

— Шест, както изглежда. Всеки се движи отделно. Имаме среща с г-н Вебер в един и три четвърти близо до пансиона.

— Добре, ще бъда там.

— Какво?

— А кой ръководи акцията? Нали аз трябва да намеря г-н Льонорман жив?

— Значи Вие мислите, шефе, че Льонорман не е мъртъв?

— Сигурен съм в това. Да, сигурен съм от вчера, че Алтенхайм и неговата банда са завели г-н Льонорман и Гурел на моста Буживал и са ги хвърлили през борда. Гурел е потънал. Г-н Льонорман се е спасил. Аз ще дам всички необходими доказателства, когато му дойде времето.

— Но щом като е жив, защо не се показва?

— Защото не е свободен.

— Значи е вярно това, което казахте? Той се намира в подземието на вилата „Глисин“.

— Имам всички основания да вярвам, че е така.

— Но как научихте?

— Това е моя тайна. Мога да Ви съобщя само, че театралният спектакъл… как да кажа… ще бъде сензационен. Свършихте ли?

— Да.

— Колата ми е зад Мадлената. Елате при мен.

В Гарш Сернин отпрати колата и те поеха по пътеката, която водеше към училището на Женевиев. Там той се спря.

— Слушайте ме добре, деца. Това е изключително важно. Вие ще позвъните на вратата на пансиона. Носите си картите, нали? Ще отидете до необитавания павилион „Ортанс“. Там ще слезете в подземието и ще намерите стар капак на прозорец, трябва само да го повдигнете и ще намерите отвор към тунела, който открих наскоро и който създава пряка връзка с вила „Глисин“. През него именно ще се срещнат Гертруд и барон Алтенхайм и точно оттам е минал г-н Льонорман в крайна сметка, за да попадне в ръцете на своите врагове.

— Мислите ли, шефе?

— Да, мисля. А сега, ето за какво става дума. Ще се уверите дали тунелът е в същото състояние, в което го оставих тази нощ, дали двете врати, които го преграждат, още са отворени и дали още един пакет, увит в черен плат, който саморъчно поставих, стои в дупката до втората врата.

— Да отворим ли пакета?

— Няма нужда, това са дрехи за преобличане. Вървете и да не се набивате в очи. Чакам Ви.

Десет минути по-късно те се върнаха.

— Двете врати са отворени — каза Дудвил.

— А пакетът?

— Стои си на мястото, близо до втората врата.

— Отлично! Часът е един и двадесет и пет. Вебер ще пристигне със своите шампиони. Вилата се наблюдава. Ще я обградят, щом Алтенхайм влезе. Аз, по споразумение с Вебер, ще позвъня. А за после имам план. Хайде, мисля, че няма да скучаем.

След като ги отпрати, Сернин се отдалечи по пътеката за училището, като си говореше сам:

— Всичко се нарежда от добре по-добре. Битката ще стане на избран от мене терен. Аз я спечелвам, отървавам се от моите противници и оставам единствения заинтересован от случая Кеселбах… сам, с два хубави коза: Пиер Льодюк и Щайнвег… Освен това краля,… т.е. Биби… Само че има трудност… Какво ли ще направи Алтенхайм? Очевидно и той си има план за нападение. Откъде ще ме нападне? Мога ли да допусна, че вече не ме е нападнал? Това е тревожно. Дали не ме е издал на полицията?

Той вървеше през вътрешния двор на училището, чиито ученици бяха още в клас, и почука на входната врата.

— Виж ти! Появи се — каза г-жа Ернемон, като отвори. — Значи остави Женевиев в Париж?

— Само това оставаше Женевиев да е в Париж-отговори той.

— Но тя е там, защото ти я повика?

— Какво казваш? — възкликна той, хващайки я за ръцете.

— Как? Та ти по-добре знаеш…

— Нищо не знам… нищо не знам… Говори!

— Ти не писа ли на Женевиев да дойде на гара Сен-Лазар?

— И тя замина, така ли?

— Ами да… Трябваше да обядвате заедно в хотел „Риц“…

— Писмото… покажи ми писмото!

Тя се качи да го потърси и му го даде.

— Ах, нещастнице, не видя ли че е фалшиво? Почеркът е имитиран добре… но е фалшиво… Това ще ти избоде очите.

Той притисна гневно слепоочията си с юмруци.

— Ето удар, който очаквах. Ах! Нещастник! Атакува ме чрез нея… Но откъде знае? А, не, той не знае… Вече два пъти се опитва… и го прави заради Женевиев, защото е хлътнал по нея… Ох, това никога няма да стане! Слушай, Виктоар… Сигурна ли си, че тя не го обича? Ах, по дяволите, аз си губя ума! Хайде… хайде… трябва да размисля… моментът не е подходящ.

Той си погледна часовника.

— Един часът и тридесет и пет… имам време… Глупак! Време за какво? Нима знам къде е тя?

Той крачеше напред-назад като луд, а старата му дойка изглеждаше изумена, че е така развълнуван, загубил хладнокръвието си.

— Всъщност — каза тя — нищо не доказва, че Женевиев не е подушила капана в последния момент…

— Къде ли е сега?

— Не знам… може би при г-жа Кеселбах…

— Вярно… вярно… права си — възкликна той, изпълнен внезапно с надежда.

И хукна към пансиона.

По пътя, близо до вратата, той срещна братя Дудвил, които влизаха при портиерката, от нейната будка се виждаше пътят, а това им позволяваше да наблюдават околностите на „Глисин“. Без да се спира, той тръгна право към „Павилиона на императрицата“, извика Сюзан и помоли да го отведе при г-жа Кеселбах.

— Тук ли е Женевиев? — каза той.

— Женевиев ли?

— Да, не е ли идвала?

— Не, и то вече доста дни.

— Но тя трябва да дойде, нали?

— Мислите ли?

— Сигурен съм. Къде може да е? Спомнете си?

— Напразно се опитвам. Уверявам Ви, че ние с Женевиев не сме се разбирали да се виждаме.

И внезапно допълни ужасена:

— Вие сте разтревожен? Да не се е случило нещо с Женевиев?

— Не, нищо.

Той си беше тръгнал вече. Беше му хрумнала една мисъл. Ами ако барон Алтенхайм не е във вила „Глисин?“ Ако са променили часът на срещата?

— Трябва да го видя на всяка цена — си каза той.

И се затича безразличен към всичко останало. Но преди да стигне до портиерската будка, си възвърна хладнокръвието — беше забелязал заместник началника на Сигурността, който говореше в градината с братя Дудвил. Ако не беше загубил обичайната си прозорливост, щеше да забележи как леко потръпна г-н Вебер при неговото приближаване, но нищо не видя.

— Господин Вебер, нали? — попита той.

— Да… С кого имам честта?

— Принц Сернин.

— А, много добре, господин префектът на полицията ме предупреди за голямата услуга, която ни правите, господине.

— Тази услуга ще бъде пълна едва когато Ви предам бандитите.

— Това ще стане скоро. Мисля, че един от тях току-що влезе… един доста едър мъж с монокъл.

— Действително, това е барон Алтенхайм. Тук ли са Вашите хора, господин Вебер?

— Да, скрити са на пътя, на 200 метра оттук.

— Добре, господин Вебер, струва ми се, че можете да ги съберете и да ги доведете при тази будка. Оттук ще отидем до вилата. Аз ще позвъня. Тъй като барон Алтенхайм ме познава, предполагам, че ще ми отвори и аз ще вляза… с Вас.

— Планът е отличен — каза г-н Вебер. — Връщам се веднага.

Той излезе от градината и тръгна към пътя в обратна посока на „Глисин“.

Сернин бързо сграбчи единия брат Дудвил за ръката.

— Тичай след него, Жак… Задръж го… докато вляза в „Глисин“… А после забави нападението… възможно най-дълго… измисли претекст… Трябват ми десет минути… Да обградят вилата… но да не влизат в нея. А ти, Жан, иди пред павилион „Ортанс“, при подземния изход. Ако баронът поиска да излезе оттам, счупи му главата.

Дудвил се отдалечиха. Принцът се измъкна навън и се затича към високата градинска врата, обкована с желязо на входа за „Глисин“.

Дали да позвъни? Около него нямаше никой. Той се хвърли с един скок към вратичката и като стъпи на дръжката на бравата и се хвана за пръчките, сви колене, повдигна се и с риск да падне върху острите върхове на пръчките се прехвърли през вратата и скочи.

Дворът беше павиран, той го прекоси бързо и се изкачи по стълбите на един перистил с колони. Всички прозорци от тази страна бяха със затворени капаци.

Докато мислеше как да влезе в къщата, вратата се открехна със скърцане като вратата на вила „Дюпон“ и Алтенхайм се появи.

— Принце, така ли прониквате в частни владения? Ще бъда принуден да прибягна до жандармите, скъпи мой.

Сернин го хвана за гърлото и го събори на пейката:

— Женевиев… Къде е Женевиев? Ако не ми кажеш какво си направил с нея, нещастнико…

— Моля те да забележиш — заекна баронът, — че ми пресекваш гласа.

Сернин го пусна.

— Към фактите и бързо! Отговаряй… Къде е Женевиев?

— Има още нещо — възрази баронът, — и то по-спешно, още повече когато се касае за хубавци като нас — да са си у дома…

Той грижливо затвори вратата и я барикадира с резето. После отведе Сернин в близката гостна без пердета и му каза:

— Сега съм на твое разположение. С какво мога да ти услужа, принце?

— Къде е Женевиев?

— Тя се чувства удобно.

— Значи признаваш!

— По дяволите! Ще ти кажа дори, че твоето неблагоразумие в това отношение ме изненада. Как не си взел мерки? Беше неизбежно…

— Достатъчно. Къде е тя?

— Не си учтив.

— Къде е тя?

— Между четири стени, свободна…

— Свободна ли?

— Да, свободна да се движи от една стена до друга.

— Сигурно във вила „Дюпон“? В затвора, който си измислил за Щайнвег?

— Охо, ти знаеш… Не, тя не е там.

— Но къде е тогава? Говори, иначе…

— Хайде, принце, мислиш ли, че съм толкова глупав, че да ти кажа тайната, чрез която те държа? Ти обичаш малката…

— Млъкни — извика Сернин вън от себе си. — Забранявам ти.

— Е, какво? Нима е безчестие? Аз също я обичам и доста рискувах…

Той не завърши, изплашен от ужасния сдържан, мълчалив гняв на Сернин, който разстройваше лицето му.

Те се гледаха дълго, всеки от тях търсеше слабото място на противника. Накрая Сернин пристъпи и с ясен глас, който повече заплашва, отколкото предлага договор, каза:

— Чуй ме. Спомняш ли си, че ми направи предложение за сдружаване? Случаят Кеселбах да бъде за двама ни… да вървим заедно… да разделим печалбата… Аз отказах… Днес приемам…

— Много късно.

— Чакай. Приемам още едно нещо — отказвам се от случая… повече в нищо няма да се бъркам… ти ще имаш всичко. Ако се наложи, ще ти помогна.

— При какви условия?

— Кажи ми къде се намира Женевиев. Другият вдигна рамене.

— Говориш глупости, Люпен. Жал ми е… на твоята възраст.

Настъпи нова ужасна пауза между двамата врагове. Баронът каза:

— Все пак голяма наслада е да те видя да подсмърчаш така и да просиш милостиня. Я ми кажи, струва ми се, че простият войник удря плесница на своя генерал.

— Глупак — прошепна Сернин.

— Принце, ще ти изпратя мойте секунданти тази вечер… ако още си на този свят.

— Глупак — повтори Сернин с безкрайно презрение.

— Значи предпочиташ да свършим веднага? Както желаеш, принце, настъпи последният ти час. Можеш да препоръчаш душата си на бога. Смееш ли се? Грешиш. Имам огромно предимство пред теб — аз убивам… при нужда…

— Глупак! — каза още веднъж Сернин.

Той извади часовника.

— Часът е два, бароне. Имаш само няколко минути. В два и пет, най-късно в два и десет г-н Вебер и половин дузина яки мъже без скрупули ще издънят входа на твоето убежище и ще ти сложат ръцете на врата… Не се смей, изходът, на който разчиташ, е открит, аз го знам, той се охранява. Ти си пипнат. Чака те ешафод, приятелю.

Алтенхайм беше смъртно бледен. Той прошепна:

— Ти ли направи това?… Ти си имал безочието?

— Къщата е оградена. Нападението е неизбежно. Говори и ще те спася.

— Как?

— Мои хора пазят изхода от сградата. Ще ти дам бележка до тях и си спасен.

Алтенхайм размисли няколко секунди, поколеба се, но изведнъж реши и заяви:

— Шегуваш се. Не може да си толкова наивен, за да влезеш сам в устата на вълка.

— Забравяш Женевиев. Мислиш ли, че ако не беше тя, щях да съм тук? Говори!

— Няма.

— Така да бъде. Ще почакаме — каза Сернин, — искаш ли цигара?

— С удоволствие.

— Чуваш ли? — каза Сернин след, няколко секунди.

— Да… да… — каза Алтенхайм, като стана.

По решетката се чуха удари. Сернин промълви:

— Дори няма обичайните подканя… никакво предизвестие… Все още ли упорстваш?

— Повече от всякога.

— Знаеш, че при инструментите, които използват, няма да продължи дълго.

— Те ще влязат в стаята.

Външната порта поддаде. Чу се как скърцат пантите й.

— Приемаш да се оставиш да те пипнат — поде Сернин, — но да си протегнеш сам ръцете към белезниците е много глупаво. Хайде, не се инати. Говори и бягай.

— А ти?

— Аз оставам. От какво да се боя?

— Погледни.

Баронът му посочи една цепнатина през капака на прозореца. Сернин долепи око и отстъпи ужасен.

— Ах, бандит, ти също си ме издал. Вебер води десет, петдесет, сто, двеста души.

Баронът се смееше открито:

— А са толкова, защото очевидно става въпрос за Люпен. За мен стигаха и половин дузина.

— Ти си ме предал на полицията?

— Да.

— Какво доказателство си дал?

— Твоето име… Пол Сернин, т.е. Арсен Люпен.

— Сам ли го откри… Това, за което никой не беше помислил? Хайде де, някой друг го е направил, признай си.

Той гледаше през пролуката. Агентите се тълпяха около вилата. Ударите отекваха вече по вратата.

Все пак трябваше да се помисли или за отстъпление, или за изпълнение на плана, който беше замислил. Но ако се отдалечеше дори за миг, щеше да остави Алтенхайм, а откъде да знае дали баронът няма на разположение друг изход, за да избяга? Тази мисъл смути Сернин. Баронът да остане свободен! Баронът да се върне при Женевиев, да я измъчва и да я подчини на омразната си любов!

Плановете му се объркаха и той беше принуден незабавно да импровизира нов план, подчинявайки всичко на опасността, която заплашваше Женевиев. Сернин преживя тежки мигове на колебание. С очи, впити в барона, той се опита да изтръгне тайната му и да замине, като вече не се опитваше да го убеждава, понеже думите бяха излишни. Размисляше и се питаше, какво ли мисли баронът, какви бяха неговите оръжия, неговите надежди за спасение. Вратата на вестибюла, макар и здраво залостена, започваше да се разклаща. Двамата мъже стояха, без да мърдат пред вратата. Шумът на гласовете и смисълът на думите достигаха до тях.

— Ти изглеждаш много сигурен в себе си — каза Сернин.

— По дяволите! — възкликна другият, като го събори на земята с марка и побягна.

Сернин веднага стана, мина през вратичката под голямата стълба, през която беше изчезнал Алтенхайм, и се спусна надолу по каменните стълби, слезе в подземието…

Влезе в коридор, после в широка ниска, почти тъмна стая. Баронът беше коленичил и повдигаше капака на една дупка.

— Идиот — възкликна Сернин, като се нахвърли върху него, нали знаеш добре, че моите хора са на другия край на тунела, а те имат заповед да те убият като куче… Освен ако… нямаш друг изход, свързан с този… А, ето, но дяволите! Отгатнах, а ти си въобразяваш…

Борбата беше ожесточена. Алтенхайм беше истински колос, надарен с изключителна мускулатура. Той хвана през кръста своя противник, парализира ръцете му и се опитваше да го удуши.

— Разбира се… разбира се… — казваше той с мъка-разбира се. Добре си го измислил… След като не мога да използвам ръцете си, за да ти счупя нещо, ти ще имаш предимство… Но само… ще можеш ли?

Принцът потръпна. Дупката се беше затворила, а капакът върху който бяха, сякаш мърдаше под тях. Усещаше какви усилия се правят, за да го повдигнат, а и баронът, изглежда, също го усети, защото отчаяно се мъчеше да премести полето на борбата, за да се отвори дупката.

„Това е другият! — помисли си Сернин с безумен страх от загадъчното същество… Това е другият… ако мине, загубен съм.“

С недоловими движения Алтенхайм беше успял да се премести и се мъчеше да повлече противника си. Но той се беше вкопчил с крака в краката на барона и в същото време малко по малко успя да освободи едната си ръка.

Над тях се чуваха тежки удари.

„Имам пет минути — помисли Сернин. — След минута трябва този здравеняк…“

И изведнъж каза:

— Внимавай, малкия. Дръж се здраво.

Той притисна коленете си едно до друго като пружина. Баронът изрева, единият му крак беше изкълчен.

Тогава Сернин използва страданието на своя противник и направи усилия да освободи дясната си ръка и да го хване за гърлото.

— Отлично! Така е много по-удобно… Не, няма смисъл да си търсиш ножа… Защото ще те удуша като пиле. Както виждаш, аз съм във форма… Не стискам много… само толкова, колкото да загубиш желание да мърдаш.

Докато говореше, той извади от джоба си тънка връвчица и му завърза китките изключително ловко само с дясната ръка. Останал без дъх, баронът не оказваше никаква съпротива. С няколко премерени движения Сернин го завърза здраво.

— Колко си послушен! На добър час! Вече не те познавам. Слушай, за да не решиш да се измъкнеш, ето ти едно кълбо жица, което ще довърши малката ми работа… Първо китките… Глезените, … сега… готово… боже. Колко си мил.

Баронът постепенно се беше съвзел. Той заекна:

— Ако ме предадеш, Женевиев ще умре.

— Така ли!… А как?… Обясни ми…

— Тя е затворена. Никой не знае за нейното скривалище. Ако ме премахнеш, тя ще умре от глад… като Щайнвег.

Сернин потръпна и поде:

— Да, но ти ще проговориш.

— Никога.

— Да, ще проговориш. Не сега, много е късно, но тази нощ.

Той се наведе над него и съвсем тихо му каза на ухото:

— Слушай, Алтенхайм, и разбери добре. След малко ще те хванат. Тази вечер ти ще спиш в затвора. Това е фатално, непоправимо. Аз самият нищо не мога да променя. Утре ще те доведат в „Санте“, а по-късно, знаеш ли къде?… Ами давам ти още един шанс за спасение. Тази нощ, чуваш ли, тази нощ аз ще проникна в твоята килия в затвора и ти ще ми кажеш къде е Женевиев. Два часа по-късно, ако не си излъгал, ще бъдеш свободен. Ако ли не… значи не държиш много на главата си.

Другият не отговори. Сернин стана и се вслуша. Тежките удари отгоре продължаваха. Входната врата поддаваше. Стъпките отекнаха по плочите във вестибюла и пода на гостната. Г-н Вебер и хората му търсеха.

— Сбогом, бароне, помисли до тази вечер. Килията е добър съветник. Той бутна своя пленник така, че да отвори дупката и повдигна капака. Както и очакваше, долу нямаше вече никой.

Той слезе, като се стараеше да остави дупката отворена след себе си, сякаш беше възнамерявал да се върне.

Имаше двадесет стъпала, после започна коридорът, който г-н Льонорман и Гурел бяха изминали в обратна посока.

Той тръгна по него и извика. Стори му се, че отгатва нечие присъствие.

Запали джобното си фенерче. Коридорът беше празен. Тогава зареди револвера си и каза високо:

— Толкова по-зле за теб… Ще стрелям.

Никакъв отговор. Никакъв шум.

„Сигурно е илюзия, помисли си той. Това същество ми се привижда. Хайде, ако искам да успея и да стигна до вратата, трябва да побързам… Дупката, в която сложих пакета с дрехите, не е далече. Ще взема пакета… и номерът е изигран… И то какъв номер. Един от най-добрите трикове на Люпен!“

Той намери вратата отворена и изведнъж спря. Отдясно имаше дупка. Г-н Льонорман беше я изкопал, за да избяга от покачващата се вода.

Той се наведе и насочи светлината в отвора.

— О! — възкликна той, като потрепери. — Не е възможно… Нима Дудвил е бутнал пакета по-далече.

Напразно търсеше и изследваше тъмнината. Пакетът липсваше и той не се съмняваше, че загадъчното същество го е откраднало.

„Жалко, работата беше така добре подготвена! Приключението вземаше нормалния си ход и аз щях по-сигурно да стигна до целта. Сега трябва да вървя по-бързо. Дудвил е в сградата… Оттеглянето му е осигурено… Стига толкова шеги… трябва да побързам и да поставя нещата на крака, ако може… А после ще се заемем с него… Ах, да се пази от ноктите ми, този тип.“

Нов смаян възглас се изтръгна от устата му. Беше стигнал вече другата врата, но тя беше затворена. Нахвърли се върху нея. Но за какво? Какво можеше да направи?

— Този път съм загубен — прошепна той.

И седна обзет от умора. Усещаше своята слабост пред загадъчното същество. Алтенхайм вече не се бореше. Но другият, героят на мрака и мълчанието, другият властваше над него, разбъркваше всичките му комбинации и го изтощаваше с подлите си и адски атаки.

Беше победен.

Вебер щеше да го намери там, като притиснато до стената животно на дъното на своята пещера.