Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (14)

Епилог

Беше много късно, когато цялото семейство се събра в приемната. Полицията приключи с разследването и си отиде. Сега всички се стояха пред портрета на Бианка.

Колин седеше. Кучето лежеше в краката й, а изумрудите бяха в скута й.

Тя не пророни нито сълза, докато Сузана разказа как и къде ги е намерила. Но слушаше със затворени очи и спокойно лице, по което преминаваха като облаци спомените за майка й.

Не говориха за смъртта.

Бурята бе преминала и луната изгря.

Светлината й обливаше голямата зала. Единственият звук, който нарушаваше тишината бе тихият, развълнуван глас на Сузана, която четеше дневника на Бианка.

Обърна и последната страница, където Бианка пишеше за решението си да скрие изумрудите.

„Не мислех за стойността им, когато реших да ги скрия. Взех ги и гледах как блестят на светлината на лампата. Може би щяха да донесат сигурност на децата ми, свобода и надежда. А заедно с Кристиан, щеше да има и любов.

Когато зората пукна, реших да ги скрия заедно с този дневник на сигурно място, докато се съберем с Кристиан.“

Сузана затвори бавно книгата.

— Мисля, че те вече са заедно.

Тя се усмихна. Холт хвана ръката й и я стисна. Когато се огледа, видя сестрите си, мъжете, които обичаха, леля си, която се усмихваше през сълзи, и дъщерята на Бианка, която не откъсваше очи от портрета на майка си, нарисуван с такава неувяхваща и безгранична любов.

— Всъщност не изумрудите, а Бианка ни събра всички заедно. Искам да вярвам, че като намерихме изумрудите, може би успяхме да им помогнем и те двамата да се намерят.

Навън луната обливаше скалите и морето със златната си светлина. А вятърът шептеше сред дивите рози и галеше с топлата си ласка влюбените, които се разхождаха сред тях.