Метаданни
Данни
- Серия
- Сестрите Калхун (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Suzanna’s Surrender, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Татяна Виронова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 80 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ganinka (2009)
- Разпознаване и корекция
- ganinka (2009)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh (2013)
Издание:
Нора Робъртс. Изумрудите на Бианка
ИК „Коломбина прес“, София, 1997
Американска. Първо издание
Редактор: Теодора Давидова
ISBN: 954-706-034-1
История
- — Добавяне
Единадесета глава
По-смешно в живота му никога не му е било, помисли си Холт. Щеше да участва в спиритически сеанс. А преди да е свършила нощта, имаше намерение да помоли жената, която в момента му се усмихваше, да стане негова съпруга.
— Спокойно, няма да те изядем. Отпусни се — Сузана със смях го потупа по бузата.
— Че си е глупост, глупост е — Колин огледа всички от центъра на масата, където седеше. — Да викаме духове! Помия! А ти! — тя посочи с пръст леля Коко. — Не стига, че главата ти е пълна с подобни щуротии, ами си научила и момичетата да вярват в тези глупости.
— Не са глупости! — както обикновено властният поглед на леля й я разтрепери, но Коко се чувстваше сигурна от другата страна на масата, заобиколена от скъпите си племенници. — Сама ще видиш като започнем.
— Това, което виждам, е една маса, заобиколена от безмозъчни тъпанари — макар че лицето на Колин оставаше каменно, сърцето й се разтапяше, като гледаше портрета на майка си, окачен над камината.
— Ще ти дам десет хиляди долара за него — обърна се тя към Холт.
Той само вдигна рамене. Тя го преследваше вече цял месец с настояването да й го продаде.
— Не е за продан.
— Ако мислиш да ме изнудваш, млади човече, много се лъжеш. От стара коза яре съм аз.
Холт се усмихна. Беше готов да заложи и последната си стотинка, че наистина е така.
— Нямам намерение да го продавам.
— Той струва повече — намеси се Лайла, неспособна да устои на изкушението да се намеси. — Нали, професоре?
— В действителност да — Макс прочисти гърлото си. — Ранните работи на Кристиан Брадфорд вдигнаха доста цената си. Преди две години в Сотби, един от неговите морски пейзажи бе продаден за тридесет и пет хиляди долара.
— Ти какво, да не си му станал търговски агент? — рязко вметна Колин.
Макс едва преглътна усмивката си.
— Не, госпожо.
— Тогава си дръж езика. Петнадесет хиляди и нито пени повече.
Холт облиза устни.
— Не става. Не продавам.
— Слушайте, може би ще е най-добре да се заемем с работа — Коко затаи дъх, очаквайки леля й да се противопостави — но тя само изръмжа. Тогава Коко, успокоена, продължи. — Аманда, скъпа, запали свещите. Сега, всички трябва да се опитаме да освободим съзнанието си от мислите, от грижите и съмненията. Да се концентрираме върху Бианка — когато свещите затрепкаха в стаята, тя огледа присъстващите. — Хванете се за ръце.
Холт отегчено въздъхна, но взе ръката на Сузана отдясно и ръката на Лайла отляво.
— Съсредоточете се върху картината — прошепна Коко, като затвори очи и се опита да си я представи, макар че портрета висеше точно срещу нея. Тръпки на очакване и възбуда преминаха по гръбнака й. — Тя е наблизо, съвсем наблизо. И иска да ни помогне.
Холт нарочно не мислеше за нищо, защото искаше да забрави глупостта, с която се занимаваше в момента. Мъчеше се да си представи какво ще правят със Сузана, когато останат сами. Беше купил свещи. Не от онези, които имаше в чекмеджето на кухнята за всеки случай, ако спре тока, а други, изящни и бели с аромат на жасмин.
В хладилника, освен опаковката с бири, бе заредил бутилка шампанско, а до каната с кафе стояха две високи чаши. В джоба му пареше кутийката с пръстена.
Тази нощ трябваше да направи тази крачка. Щеше да каже това, което трябва. Музиката щеше да свири тихо. Тя щеше да отвори кутийката, да вдигне очи и…
В ръцете й имаше изумруди. Холт се намръщи. Не, това беше грешка. Той не бе купил изумруди. Но видението бе толкова ясно — Сузана, клекнала на колене, държи в ръцете си изумруди. Три блестящи наниза зелени камъни, заобиколени с диаманти и един в средата, с формата на сълза.
Огърлицата на Калхунови.
Холт почувства хлад по гърба си. Беше видял рисунката, която Макс бе намерил в една стара книга. Знаеше, че изумрудите изглеждат по този начин. Сигурно беше виновна атмосферата в стаята. Трепкането на свещите, абсолютната тишина и мистичното настроение го бяха накарали да мисли за изумрудите. И дори да ги види.
Той не вярваше на видения. Но когато затвори очи, за да го прогони от съзнанието си, то стоеше там още по-ясно. Сузана на колене на пода, с изумрудите в ръце.
Усети как някаква ръка го докосва по рамото. Обърна се, но не видя никого. Само сенките трепкаха по стените и тавана. Обаче усещането бе съвсем истинско. Допирът на невидимата ръка бе ясен и настойчив, което го накара да настръхне.
Пълна лудост, каза си Холт. Време е да сложи край на цялата тази глупава игра.
— Слушайте — започна той и в този миг портретът на Бианка с трясък падна на земята.
Коко издаде писклив звук, като птица, и скочи.
— О, Боже! — прошепна тя, като сложи ръка на сърцето си.
Аманда вече се бе навела над портрета.
— Дано не се е повредил.
— Не мисля — успокои я Лайла и издърпа ръката си от ръката на Холт. — А ти?
Ясният й, сериозен поглед го накара да се почувства неудобно. Той се обърна към Сузана. Ръката й бе ледена.
— Какво става? Какво не е наред?
— Нищо — тя отдръпна ръка. — По-добре виж портрета.
Той стана и отиде при другите. В това време Сузана погледна Колин на другия край на масата. Лицето на старата леля бе бяло като платно. Очите й бяха тъмни и влажни. Без да каже нито дума, Сузана стана, наля чаша бренди и я подаде на пралеля си.
— Няма нищо. Всичко ще бъде наред — тихо прошепна тя и сложи ръка на рамото на старата дама.
— Рамката се е счупила — Слоун прокара пръст по нея и се изправи. — Странно, че падна така неочаквано. Тези пирони са много здрави.
Холт взе картината и понечи да я закачи, но забеляза нещо в процепа, където рамката се бе отделила от платното. И застина.
— Тук има нещо, между платното и гърба на картината — той сложи портрета с лице към земята. — Дайте ми нож.
Слоун извади джобно ножче и му го подаде. Холт направи тънък разрез и измъкна няколко листа хартия.
— Какво е това? — приглушено попита Коко с ръка на устата.
— Почеркът е на дядо ми — обзеха го противоречиви и объркани чувства. Той вдигна очи към Сузана. — Изглежда е дневник. Носи дата 1965 година.
— Седни, скъпи — обади се Коко и го хвана за ръката.
— Трент, би ли му налял чаша бренди? Аз ще донеса чай за Кейти.
Да, трябваше да седне. Нуждаеше се и от глътка бренди. Но в момента само гледаше втренчено листовете и виждаше своя дядо. Как седи на верандата на къщичката и гледа водата. Как рисува своите картини. Как го води на скалите и му разказва приказки.
Сузана приближи и взе ръцете му, а той се хвана за нея като удавник.
— Те са били тук през цялото време, а аз не съм знаел.
— Защото не е трябвало да знаеш. До тази нощ — рече нежно тя. — Просто трябва да вярваме в някои неща, без да задаваме въпроси и без да търсим обяснения.
— Тази нощ нещо стана. Нещо те разстрои. Усетих го.
— Ще ти кажа. Не сега.
В този момент леля Коко се върна с чая и седна на мястото си.
— Холт, това, което дядо ти е написал, ти принадлежи. Ако след като го прочетеш, решиш, че трябва да го запазиш само за себе си, ние ще те разберем и няма да се сърдим.
Той погледна листовете и вдигна първия.
— Ще ги прочетем заедно — пое си дълбоко дъх, стисна ръката на Сузана и започна:
„В мига, в който я видях, целият ми живот се промени.“
Холт четеше спомените на дядо си в пълно мълчание. Никой от присъстващите не смееше да диша. Но всички хванаха отново ръцете си. В стаята се чуваше само воят на вятъра отвън и неговият глас. Когато свърши, всички мълчаха като онемели.
Първа наруши тишината Лайла. Гласът й бе пълен със сълзи, които се стичаха по лицето й.
— Той не е престанал да я обича. До смъртта си. Дори когато е променил живота си, пак я е обичал.
— Как ли се е чувствал, когато е дошъл тук и е открил, че си е отишла завинаги? — Аманда сложи глава на рамото на Слоун.
— Но е бил прав — промълви Сузана и една сълза падна върху ръката на Холт. — Тя не е имала собствен живот. Не е можела да има. Колкото и много да го е обичала, трябвало първо да мисли за децата си.
— Не, майка ми не скочи — неочаквано прошепна Колин и в стаята настъпи тишина. Тя вдигна треперещата си старческа ръка, после я отпусна. — Никога не съм говорила за тази нощ. На никого. През всичките тези години, понякога си мислех, че е било сън. Един ужасен, страшен кошмар.
Колин се посъвзе, гласът й поукрепна и тя изтри очите си.
— Той много добре я е разбирал. Нейният Кристиан. Не може да е написал това за нея и да не е познавал сърцето й. Майка ми беше красива, но също така щедра и всеотдайна. Никой не ме е обичал повече от нея. И никой не ме е мразил повече от баща ми — старата дама изправи рамене. — Бях много малка, за да разбирам нещастието, или отчаянието й. По онова време мъжете бяха господарите. Те управляваха и къщата, и семейството така, както си искаха. Никой не смееше да се противопостави на баща ми. Но си спомням деня, в който мама донесе в къщи кученцето. Малкото кученце, което баща ми не искаше. Тя ни изпрати горе, но аз се скрих и чух всичко. Дотогава не бях я чула да повиши глас на татко. Но този път се престраши. Беше много храбра. А той бе жесток. Не разбирах думите, с които я наричаше.
Колин спря, отпи от брендито, защото гърлото й бе пресъхнало.
— Тя ме защищаваше, защото аз бях най-уязвимата в семейството. Момиче. Когато след кавгата той излезе, бях щастлива. Молих се никога да не се върне. На другия ден мама ми каза, че ще заминем на дълго пътуване. Не беше казала още на братята ми, но аз бях най-голямата. Искаше да ме успокои, че няма да ни изостави, че ще се грижи за нас, каквото и да се случи. Тогава той се върна. Знаех, че е разстроена, дори уплашена. Трябваше да си остана в стаята, докато дойде да ме вземе. Но тя не дойде. Стана късно, навън имаше буря. Исках мама да дойде при мен — Колин стисна устни. — Тръгнах да я търся. Не беше в стаята си. Затова се качих в кулата. Знаех, че често прекарва времето си там. Чух ги, че се карат, докато се изкачвах тихичко по стълбите. Вратата беше отворена. Беше ужасно! Той крещеше, бесен, луд от ярост. Тя му каза, че го напуска, че повече няма да живее с него и не иска нищо, освен децата и свободата си.
Тъй като Колин цялата трепереше, Коко стана и я прегърна през раменете.
— Той я удари. Чух плясъка, но останах до вратата. Страхувах се да вляза. Тя държеше с ръка бузата си и очите й блестяха. Не от страх, а от гняв. Винаги ще си спомням погледа й. Нямаше страх в него. Той я заплаши със скандала, който щеше да избухне. Крещеше, че ако напусне къщата, никога повече няма да види децата си. Че тя никога няма да разруши репутацията му. Че няма да й позволи да постави препятствия по пътя на амбициите му.
Макар че устните й трепереха, Колин вирна брадичка.
— Мама не казваше нищо. Нито се молеше, нито плачеше. Хвърляше думите обратно към него като снаряди — старата дама вдигна ръка и затисна устата си, сякаш да възпре риданието, което напираше. Сигурно преживяваше отново онази ужасна нощ като малко момиченце — тя беше невероятна. Каза му, че никой не може да й отнеме децата. По дяволите скандалът! Той изобщо не я засягаше! Нима той си мислеше, че общественото мнение може да я спре? Нима си мислеше, че се страхува от властта му и от възможностите му да опълчи обществото срещу нея? Тя ще си вземе децата и ще отиде с тях там, където ще бъдат обичани. И тя и децата. Мисля, че това го извади извън равновесие. Мисълта, че може да избере друг мъж и да го замени него, Фъргюс Калхун, с друг! Че може да захвърли всичко, и парите, и положението, и властта му и да не се подчинява на желанията му. Той я сграбчи, вдигна я на крака, започна я тресе и да крещи, докато лицето му бе кърваво червено. Мисля, че тогава се разплаках от страх. Мама ме чу и това й вдъхна сили. Започна да се бори. Когато го удари, той я хвърли. Чух трясъка на счупеното стъкло. Баща ми скочи към прозореца, викайки името й, но нея я нямаше. Колко време стоя там, не знам. Когато се обърна, лицето му бе бяло, а очите му блестяха. Мина покрай мен, без да ме забележи. Аз влязох в стаята, отидох до счупения прозорец и загледах надолу, докато Нани дойде и ме прибра.
Коко притисна устни към бялата глава на леля си и внимателно я вдигна.
— Ела, скъпа, ще те заведа горе. Лайла ще ти донесе горещ чай.
— Да, веднага — Лайла избърса очите си. — Макс, ще дойдеш ли с мен?
— Разбира се — той я прегърна през кръста, докато леля Коко отвеждаше дъщерята на Бианка.
— Бедното момиченце! — прошепна Сузана и сложи глава на рамото на Холт, докато той караше колата към къщичката си. — Да види нещо толкова ужасно и да живее с него през целия си живот! Мисля си за Джени…
— Недей — той я прегърна с една ръка. — Ти си излязла от кошмара. Бианка не е могла — млъкна за миг и продължи: — Но ти го знаеше, нали? Още преди Колин да ни разкаже.
— Знаех, че не се е самоубила. Не мога да обясня как, но го знаех. Тази нощ тя сякаш стоеше до мен.
Той си спомни усещането, че някой сложи ръка на рамото му.
— Може би наистина е била до теб. Вече не мога да твърдя, че картината падна случайно.
Сузана затвори очи.
— Толкова е хубаво това, което дядо ти е написал за нея. Дори и да не намерим изумрудите, ще имаме дневника му. Ще знаем, че Бианка е била обичана по този начин — тя въздъхна. — Не искам да мисля за трагедията, не искам да ми е тъжно. Искам да мисля за времето, когато са били заедно и са танцували сред дивите рози.
Той никога не бе танцувал с нея, помисли си Холт. Нито й бе чел стихове, нито бе говорил за вечна любов.
Когато стигнаха, Сади скочи през задния прозорец на колата и изтича в градината, където си бе направила легло сред цветята. Холт се пресегна да отвори вратата и Сузана го загледа с изненада.
— Какво правиш?
— Отварям ти. Ако бях излязъл отвън, ти едва ли щеше да ме изчакаш.
— Благодаря — тя слезе от колата.
— Заповядай, добре дошла — те стигнаха до къщата, той отвори вратата и я задържа, докато тя влезе.
— Благодаря — учудено се огледа из стаята. — Тук нещо се е променило.
— Само изчистих — промърмори той.
— Изглежда по-хубаво. Знаеш ли, Холт, мислех да те питам. Смяташ ли, че Ливингстън все още е на острова?
— Защо? Направил ли е нещо?
Отговорът му е много рязък, отбеляза си Сузана и тръгна из стаята.
— Не. Само се чудех, къде може да е отседнал и какъв ще бъде следващият му ход — тя прокара пръсти по свещите, които бе сложил на масата. — Имаш ли някаква представа?
— Откъде да знам! — сопна се той.
— Нали си специалист.
— Казах ти да оставиш Ливингстън на мен.
— А аз ти казах, че не мога. Може би ще започна свое собствено разследване.
— Само се опитай! Ще ти сложа белезници и ще те заключа в килера.
— Аха, модерен вариант на връзване — промърмори си Сузана. — Няма да го направя, ако ми кажеш какво знаеш. Или поне какво мислиш.
— Точно сега ли?
— Ами, след като имаме малко време и сме сами, можем да поговорим за това.
— Слушай, защо първо не седнеш? — той извади запалката си.
— Какво ще правиш?
— Ще паля свещите — нервите му бяха опънати като тетива. — Ти какво мислиш, че ще правя?
Тя седна и скръсти ръце.
— Изглеждаш ми толкова неспокоен, че имам чувството, че криеш нещо.
— Излишно ме подозираш — той пусна стерео уредбата.
— Докъде стигна с разследването? — продължи упорито Сузана.
Стаята се изпълни със звуците на саксофон.
— До под кривата круша — и понеже беше лъжа, реши да прибави и малко истина. — Мисля, че все още е тук, защото е влизал в къщи и е тършувал. Преди няколко седмици.
— Каквооо? — тя скочи от стола. — Преди няколко седмици? И не си ми казал нищо?
— Какво щеше да направиш? — контрира я Холт — Щеше да си сложиш монокъл и карирана шапка ли? Шерлок Холмс!
— Имам право да знам.
— Сега знаеш. Само седни, моля те. Ще се върна след минута.
Той излезе, а тя започна нервно да крачи из стаята. Знае повече, размишляваше Сузана. Повече, отколкото й каза, но все пак успя да откопчи нещо. Ливингстън беше съвсем близо и бе открил, че Холт може да притежава нещо интересно. Фактът, че бе така напрегнат в момента, я караше да мислите има и още нещо. Нямаше да е много трудно, реши тя, след като вече го бе раздразнила, да се опита да научи.
Свещите ухаеха на жасмин, осъзна Сузана и се усмихна. Не можеше да си представи, че ги е купил с цел. Половин дузина свещи. Погали с ръка белите калии, които бе подредил, не особено артистично във вазата. Може би работата му с цветята го бе променила. Вече не показваше, колко е равнодушен към тях.
Когато Холт се върна, тя му се усмихна и се изненада.
— Това шампанско ли е?
— Да — бе направо отчаян. Очакваше да бъде очарована, а тя непрекъснато го затрупваше с въпроси. — Искаш ли или не?
— Искам, разбира се.
Рязката покана бе съвсем типична за него, подсмихна се Сузана. След като напълни чашата й, тя я вдигна към неговата.
— Ако си сигурен, че Ливингстън е влизал тук, то мисля, че…
— Още една дума — прекъсна я с нескрита заплаха в гласа Холт. — Само още една дума за Ливингстън и ще излея остатъка от бутилката върху твърдата ти глава.
Сузана млъкна и отпи, като реши, че трябва много да внимава, ако не иска да си отиде с мокра и лепнеща от шампанско коса.
— Само се опитвам да получа по-ясна представа.
Той издаде нещо подобно на ръмжене и се завъртя. Шампанското в чашата му се разплиска.
— Виж я ти! Искала да получи по-ясна представа, а в същото време е сляпа като прилеп. Изринах два тона боклук. Купих свещи и цветя. Трябваше да изслушам лекцията на някакъв досадник за качеството на шампанското и как да го поднеса. Ето това е картинката, скъпа. Сега ясно ли ти е?
Тя искаше само да изтръгне информация, а не да го разлюти.
— Холт…
— Седни и мълчи. Трябваше да се досетя, че ще стане така. Един господ знае защо ли се мъчих да го направя по друг начин.
Сузана най-после осъзна какво става и защо е толкова ядосан. Той беше подредил цяла сцена, а тя бе прекалено заета с мислите си, за да й обърне внимание.
— Холт, много мило, че си направил всичко това. Съжалявам, че не го оцених. Ако си ме поканил, за да правим любов…
— Не искам да правя любов с теб! — извика Холт и изруга невъздържано. — Разбира се, че искам, но не е там работата. Опитвам се да ти кажа, че искам да се омъжиш за мен, по дяволите! Така че ще седнеш ли най-сетне?
Краката й омекнаха и тя бе принудена да седне.
— Е, най-после — той изпи чашата си на един дъх. — Чудесно. Опитвам се да й кажа, че съм луд по нея, че не мога да живея без нея, а тя ме разпитва какво съм направил и докъде съм стигнал с преследването на някакъв си вманиачен крадец на скъпоценности!
Сузана виновно отпи глътка шампанско. Трябваше да се съвземе.
— Съжалявам — прошепна тя.
— И трябва да съжаляваш — отвърна горчиво той. — Бях готов да се направя на последния глупак, а ти дори не ми даде възможност. Влюбен съм в теб вече половин живот. Дори когато напуснах това място, не можех да те прогоня от мислите си. Ти безжалостно ми отнемаше всяка друга жена. Опитвах се да стана близък с някоя, да заживея с нея и изведнъж се появяваше ти. И аз откривах, че тя не си ти. Те просто не можеха да се мерят с теб. А не бях прекрачвал дори прага на задната ви врата.
„Влюбен“ — въртеше се в главата й. „Влюбен“. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за тази единствена дума.
— А аз си мислех, че дори не ме забелязваш.
— Не можех да те гледам. Всеки път, когато те погледнех, те желаех толкова много, че не можех да дишам. Устата ми пресъхваше, стомахът ми ставаше на топка, а ти просто се усмихваше и отминаваше — очите му се заковаха на нейните. — Идеше ми да те удуша. Налетя върху мен и велосипеда ми. Лежах там, течеше ми кръв и се чувствах отвратително. Ти се наведе и прокара ръце по тялото ми, да видиш дали не съм си счупил нещо. Ухаеше божествено. Ако беше останала още една минута, щях да те просна на асфалта — той закри лице с ръце. — Боже, беше само на шестнадесет години!
— А ти ме наруга.
Лицето му се изкриви от болка и гняв.
— По дяволите, така беше. Но по-добре, че те наругах, отколкото да направя онова, което исках — той постепенно се успокои. Отпи отново от чашата си. — Повтарях си, че това са само момчешки фантазии. Пубертетски мечти. И започнах да си вярвам. И ето че преди месец, когато мислех, че съм се излекувал, ти се появи. Прекоси двора, погледна ме и гърлото ми отново пресъхна, а стомахът ми стана на топка. А и двамата отдавна бяхме минали пубертета.
Холт остави чашата си. А Сузана хвана своята с две ръце. Гледаше го, без да мигне. Очите й бяха огромни. Той потърси цигара, запали я, после я хвърли в пепелника.
— Не ме бива в тези работи, Сузана. Мислех, че ще се справя, но… Оплесках всичко, нали? Бях сигурен, че след като пийнем шампанско, ще успея да те убедя, че мога да те направя щастлива.
Тя просто не можеше да пусне чашата. Стискаше я, сякаш искаше да я счупи.
— Нямаше нужда от шампанско и свещи, Холт.
Той горчиво и тъжно се усмихна.
— Бебчо, та ти си родена за това. Мога да те излъжа и да ти кажа, че така ще бъде всяка нощ. Но няма да го направя.
Сузана наведе очи и си помисли дали е готова да опита още веднъж. Да го обича беше отделен въпрос. Да бъде обичана от него бе невероятно. Но брак?
— Тогава защо не ми кажеш истината.
Той отиде и седна на рамката на дивана, като вдигна главата й към себе си.
— Обичам те. Не съм чувствал към никого това, което чувствам към теб. Каквото и да стане, то няма да се промени. Няма значение какво сме преживели през последните години. Може би ще успеем да направим нещата по-добри. За нас. И за децата.
Очите й се промениха.
— Това няма да е лесно. Бакс винаги ще им остане баща.
— Но няма да е този, който ще ги обича — когато очите й се изпълниха с влага, той поклати глава. Да, нямаше нужда от свещи и шампанско, за да я направи беззащитна и сговорчива. Трябваше само да спомене за децата й.
— Няма да ги използвам, за да те спечеля. Знам, че мога, но искам причината да сме ние. Аз и ти. И нашите чувства. Мисля, че ще им бъда добър баща, но не искам да се ожениш за мен заради тях.
Сузана въздъхна дълбоко. Пръстите й се отпуснаха и тя остави чашата.
— Не исках да обичам отново. И не исках да се женя отново — устните й се изкривиха. — Досега — тя посегна и хвана ръката му. — Не мога да твърдя, че те обичам от толкова дълго време, но знам, че ти едва ли ме обичаш повече отколкото аз теб.
Той я грабна в прегръдките си. Когато най-накрая успя да откъсне устни от нейните, зарови лице в косите й.
— Не ми казвай, че трябва да помислиш, Сузана.
— Не трябва да мисля — не си спомняше кога за последен път сърцето и разумът й са били толкова единодушни. — Ще се омъжа за теб.
Преди да успее да довърши, двамата се намериха на дивана. Смеейки се започнаха да се събличат взаимно, докато накрая се изтърколиха на земята.
— Знаех си! — тя захапа голото му рамо. — Домъкна ме тук, само за да ме любиш! Развратник такъв!
— Какво да направя като непрекъснато ме изкушаваш? — той обсипа с целувки шията й.
Тя се засмя и вдигна ръце. После ги обви около врата му.
— Холт, наистина ли си искал да ме събориш на асфалта, когато падна от колелото?
— Когато ме събори, искаш да кажеш — поправи я той, докато целуваше ухото й. — Да. Сега ще ти покажа, какво исках да направя тогава.
Лежаха на пода, едно кълбо от преплетени и изтощени крайници, коси и задъхано дишане. Най-после Сузана дойде на себе си и вдигна глава от гърдите му.
— По-добре, че не сме се опитали да го направим преди дванадесет години.
Той лениво отвори очи. Тя му се усмихваше закачливо, косата й падаше разбъркано по раменете й, свещите се отразяваха в очите й.
— Много по-добре, наистина. Сигурно нямаше да ми остане кожа по гърба.
Тя се разкикоти и прокара пръст по брадата му.
— Винаги си ме плашил. Малко. Изглеждаше толкова намръщен, войнствено настроен и опасен. И момичетата непрекъснато говореха за теб.
— Така ли? Какво по-точно?
— Ще ти кажа, когато станеш на шестдесет години. Тогава може да ти бъде от полза.
Той я ощипа, но тя се разсмя.
— Когато стана на шейсет, ще имаме много големи внуци.
— А ти ще продължаваш да ме изкушаваш.
— А аз ще ти напомням за нощта, когато си ме помолил да се омъжа за теб, когато си купил цветя и свещи, а сетне си ме свалил на пода и си ме накарал да те обичам повече от всичко на света.
— Ако наистина е така, когато стана на шейсет, ще бъдеш съвсем луда по мен.
— Вече съм — тя сведе устни към неговите.
— Сузана — той я притисна към себе си, започна да я обръща и изведнъж изруга. — Ти си виновна! — извика, като я отстрани.
— Какво ти става?
— Трябваше да седиш, както беше по сценарий, и да се възхищаваш на романтичните ми изблици — той потърси джинсите си и извади кутийката от джоба. — Аз пък щях да падна на едно коляно пред теб и да ти дам това.
С широко отворени очи Сузана гледаше ту кутийката, ту Холт.
— Не!
— Да, да, щях да падна. Бях готов да се направя на пълен идиот, но щях да го направя. Така че можеш да обвиняваш само себе си, че се търкаляме голи на пода. Заповядай.
— Купил си ми пръстен! — прошепна невярващо Сузана.
Холт отвори кутийката.
— Не исках да ти купя диаманти — тя не каза нищо, само го гледаше. — Вече си имала диаманти. Помислих си за изумруди, но реших, че скоро ще имаш. А този камък прилича на очите ти.
Камъкът проблясваше на светлината на свещите. Беше ярък син сапфир, във формата на сърце, заобиколен от малки, блестящи диаманти. Не бяха студени, като онези, които продаде, а грееха с топлината на синия огън, който обграждаха.
Холт видя как една сълза падна върху ръката му.
— Ако не ти харесва, мога да го върна. Ще си избереш, каквото ти искаш.
— Толкова е красив! — тя избърса сълзите си с опакото на ръката си. — Извинявай. Мразя да плача. Но те са толкова красиви! И ти си ги купил, защото ме обичаш! Когато го сложа — тя вдигна прекрасните си очи към него, — ще бъда твоя.
Това бяха думите, които искаше да чуе. Думите, от които се нуждаеше. Той извади пръстена от кутийката и го сложи на ръката й.
— Ти си моя — целуна пръстите, сетне устните й. — И аз съм твой — когато я притисна към себе си, си спомни думите, които дядо му бе казал на Бианка. — Завинаги.