Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (2)

Първа глава

Не бе искала точно това. Но трябваше да го направи, разбира се.

Сузана повлече чувала с тор и го хвърли на задната седалка на пикапа. Физическото усилие не беше проблем. Всъщност тя бе доволна, че може да направи тази услуга на клиентите си, като спре край тях на път за дома си.

Другото спиране бе ангажиментът, който би желала да избегне. Но за Сузана Калхун Дюмонт задълженията си бяха задължения.

Беше обещала на семейството си да говори с Холт Брадфорд. И винаги изпълняваше обещанията си. Или поне се опитваше, помисли си тъжно, като избърса изпотеното си чело.

По дяволите, колко беше изморена. Прекара целия ден в Югоизточен Харбър, оформяйки градината на една нова къща, а програмата й за следващия ден също беше пълна. Освен това сестра й Аманда щеше да се жени след не повече от седмица и в Замъка цареше пълен хаос, поради приготовленията за сватбата и ремонта на западното крило.

Като към всичко това се добавят и двете деца, които искаха, и разбира се, заслужаваха нейните внимание и грижи. А също писмената работа, затрупала бюрото й, или фактът, че един от сезонните й работници напусна най-неочаквано днес сутринта.

Е, нали искаше да има собствен бизнес, напомни си Сузана. Направи го.

Погледна към малкия си магазин с красиво подредени на витрината цветя и оранжерията зад него. Това й принадлежеше.

Усмихна се. Да, тук всяка петуния, теменужка и божур й принадлежаха. Беше доказала, че не е некомпетентна глупачка, както я наричаше бившият й съпруг. Непрекъснато и постоянно.

Имаше две хубави деца, семейство, което я обичаше, и работа, която й харесва. Наистина не бе предполагала, че твърдението на Бакс, че е упорита като магаре и романтична като средновековна ученичка, ще се окаже вярно. Не и сега, когато се бе забъркала до уши в една история, започнала преди осемдесет години.

В действителност не бе съвсем нормално тя и сестрите й да търсят изчезналата изумрудена огърлица или да ги преследва банда международни крадци на скъпоценности, които не биха се спрели пред нищо, за да се докопат до наследството на прабаба им Бианка.

Е, в цялата история тя самата не бе нищо повече от резервен играч, начумери се Сузана, докато сядаше в камиончето.

Всичко започна, когато сестра й Кейти се влюби в Трентън Сейнт Джеймс Трети, наследник и управляващ на веригата хотели „Сейнт Джеймс“. Идеята да превърнат част от рушащия се фамилен дом в луксозен хотелски комплекс бе негова. При което старата легенда за изумрудите на Калхун излезе на бял свят, напълни страниците на вестниците и предизвика действия, колкото абсурдни, толкова и опасни.

Първо — сестра й Аманда едва не бе убита, когато един отчаян и безразсъден крадец, изпратен от Уйлям Ливингстън, задигна фамилния архив с надеждата, че в него ще открие следа към изгубените скъпоценности. После животът на Лайла, другата й сестра, бе застрашен при поредния опит на крадеца.

През седмицата, последвала инцидента, полицията не откри никаква следа от Ливингстън или, както бе известен с последния си псевдоним Елис Кофилд.

Странно как Замъкът и загубените смарагди бяха въздействали върху съдбата на цялото й семейство.

Първо той събра Кейти и Трент. После Слоун О’Райли дойде да проектира на място ремонтните работи за новия хотел и се влюби в Аманда. След него свенливият професор по история Макс Куотърман загуби главата и сърцето си по сестра й Лайла и двамата за малко не бяха убити. И все заради проклетите камъни!

Имаше моменти, когато Сузана искаше да забрави завинаги за огърлицата, принадлежала на прабаба й Бианка. Но знаеше, както и всички останали, че тя трябва да бъде намерена. Защото Бианка я бе скрила някъде преди смъртта си и сега искаше да я открият.

Ето защо семейство Калхун продължаваше да търси, следвайки всяка мъглива следа, преравяйки всяко прашно ъгълче. В търсене на невъзможното.

Сега бе дошъл нейният ред.

По време на изследванията си, Макс бе открил името на художника, когото Бианка бе обичала.

В друг случай тази история не би я натъжила толкова. А това, че внукът на художника се оказа Холт Брадфорд, бе само въпрос на лош късмет.

Холт Брадфорд. Сузана въздъхна, докато караше през оживените улици на курортното селище. Не твърдеше, че го познава добре. Едва ли някой можеше да каже подобно нещо. Но си го спомняше като момче. Начумерен, затворен и мълчалив. Привличаше момичетата с тъмния замислен поглед на сърдитите си сиви очи.

Странно, че така добре си спомняше цвета им. При мисълта за тях, сякаш го видя съвсем близо до себе си и цялата се разтрепери.

Навремето Холт беше готов жива да я запали.

Вероятно вече бе забравил кавгите им. Надяваше се да е така. Споровете я изнервяха, а по време на несполучливия си брак бе имала достатъчно. Стигаха й за цял живот. Едва ли Холт таеше лоши чувства към нея. Бяха минали повече от десет години! В края на краищата не беше се наранил чак толкова много, когато го бутна с колата и той падна от колелото. Освен това сам си беше виновен, рече си отново Сузана.

Тя бе имала предимство.

Все пак беше обещала на Лайла да поговори с него. Всяка, дори и най-малката следа към загубените изумруди на Бианка, трябваше да бъде проучена. А внукът на Кристиан Брадфорд може би бе подочул нещо от дядо си.

Откакто се бе върнал преди няколко месеца в Бар Харбър, Холт се бе настанил в същата малка къща, в която бе живял Кристиан по време на романа си с Бианка. В жилите на Сузана течеше ирландска кръв. Не много, но достатъчно, да вярва в съдбата. И така в къщата на Брадфорд в момента живееше един Брадфорд, а в Замъка на Калхун — момичетата от рода Калхун. Някъде по средата трябваше да бъде отговорът на тайната, която свързваше двете фамилии.

Къщата бе до самия бряг, скрита зад две красиви стари върби. Простата й дървена конструкция навяваше мисълта за кукленски дом. Сузана си помисли, че е срамота никой да не се погрижи да засади цветя. Тревата бе прясно окосена, но професионалното й око веднага забеляза, че много места трябва да бъдат прекопани и наторени.

Тръгна към вратата, когато дочу лай на куче и мъжки глас, който го мъмри. Затова сви покрай къщата и се запъти по посока на гласа към задния двор.

Паянтов вълнолом стърчеше над тъмната, спокойна вода. За него бе завързана малка бяла моторница. Холт стоеше прав в задната й част и лъскаше блестящите бронзови перила. Беше гол до кръста, кожата му бе загоряла и блестеше от пот. Черната му коса се къдреше там, където би трябвало да е яката на ризата му, ако имаше такава. Явно не бе сметнал за необходимо да облече нещо повече от старите, избелели, отрязани до коленете джинси.

Сузана забеляза ръцете му. Имаше дълги, фини пръсти и тя си помисли дали не беше ги наследил от дядо си, художникът.

Водата се плискаше напевно в бордовете на лодката. Ястреб рибар се стрелна над повърхността на морето, сетне се издигна, като нададе триумфален крясък. В клюна му се мяташе сребриста риба. Мъжът в лодката продължи да работи, без да обръща внимание на драмата, която се разигра зад гърба му. Драма на живот и смърт.

Сузана лепна на лицето си нещо, за което се надяваше, че е учтива усмивка, и се запъти към кейчето.

— Извинявай.

Холт вдигна рязко глава и тя замръзна. Кой знае защо й се стори, че ако имаше оръжие, щеше да го насочи към нея. За част от секундата той се промени от състоянието на покой в напрегната, опъната до крайност тетива. Устата й пресъхна. Докато се мъчеше да успокои бясно биещото си сърце, тя забеляза, че се е променил.

Начумереното момче се бе превърнало в опасен мъж. Друга дума просто не й идваше на ум. Лицето му бе възмъжало. Четината на двудневна брада добавяше към мъжествените черти, които в интерес на истината никак не бяха лоши, нещо пиратско.

Ала очите бяха същите. Точно те накараха устата й да пресъхне. Мъж с такива очи не се нуждае от оръжие.

Холт я изгледа продължително, но не спря да работи, нито каза нещо. Трябваше му време да се успокои. Може и да успееше. Той знаеше как. Но това лице!

Това лице не можеше да бъде забравено. Поне той не можа да го забрави. Някога в своите момчешки фантазии си беше представял, че е принцеса. Приказно красива в своята дълга до земята рокля. Пленена от зли сили. И той беше рицарят, който щеше да се пребори със стотиците дракони и зли магьосници и да я спаси.

Споменът го накара да се намръщи.

Всъщност доста се е променила, помисли си Холт. Кожата й е все така бледа, а овалът на лицето — класически. Устните й бяха сочни, а очите — дълбоки и сини като безкрайното лятно небе. Сега тези очи го наблюдаваха със скрита тревога. Беше вързала косата си на конска опашка, но той помнеше как пада до раменете й, като искряща от слънчевите отблясъци вода. Един рус водопад.

Беше висока. Всички жени от рода Калхун са високи. Тя, освен това, бе и изящно тънка.

Беше чул, че се е омъжила и развела. Имала две деца, момче и момиче. Трудно можеше да повярва, че стройната жена в джинси и фланелка, която стоеше пред него, е раждала.

Още по-трудно бе да повярва, че присъствието й така го вълнува, макар че стоеше на десет крачки от него.

Без да откъсва очи от нея, продължи да лъска бронзовите перила.

— Искаш ли нещо?

Сузана изпусна въздуха, който бе задържала в гърдите си.

— Извинявай, че се появих така неочаквано. Аз съм Сузана Дюмонт, или Сузана Калхун.

— Много добре знам коя си.

— А, това ме улеснява. Виждам, че си зает, но бих искала да поговорим няколко минути. Ако сега не е подходящо, може да дойда друг път.

— За какво?

След като бе толкова любезен, помисли си раздразнено Сузана, тя пък ще премине направо към въпроса. Хайде, хващай бика за рогата, момиче!

— За дядо ти. Името му е Кристиан Брадфорд, нали? И е художник?

— Да. И какво?

— Ами, това е дълга история. Може ли да сляза при теб?

Той сви безразлично рамене и тя стъпи внимателно на кейчето, което заплашително заскърца под краката й.

— Всъщност всичко започнало през дванадесета или тринадесета година. Дядо ти и моята прабаба Бианка…

— Чувал съм ги тия — прекъсна я рязко Холт. До обонянието му достигаше аромата, който излъчваше — мирис на цветя и женско тяло. От това стомахът му се сви на топка. — Тя била нещастна, макар че имала богат съпруг. Компенсирала неговото безразличие като си намерила любовник. Междувременно предвидливо скрила изумрудената си огърлица. В случай, че й стигне смелост да го напусне. Вместо обаче да тръгне към вечното щастие с любовника си, взела, че скочила от прозореца на кулата, а изумрудите така и никой не успял да намери.

— Не е точно…

— А сега вашето семейство е решило да ги изрови — продължи, сякаш изобщо не я чу той. — Което ви носи повече неприятности, отколкото сте си представяли. Те не влизаха в сметките ви, нали? Чух, че преди няколко седмици отново сте имали произшествие.

— Ако наричаш това, че сестра ми едва не бе заклана, произшествие, да — в очите й светнаха гневни пламъчета. Сузана обикновено не бе настроена войнствено, когато ставаше дума за нея. Но засегнеха ли семейството й се превръщаше в истинска фурия. — Човекът, който работи за Ливингстън, или както се казва сега проклетото копеле, едва не уби Лайла и годеникът й.

— Когато става дума за безценни скъпоценни камъни като изумрудите от легендата, плъховете излизат от дупките си — Холт познаваше Ливингстън. Нали бе работил цели десет години като полицай. Макар да прекарваше повечето от времето си в управлението, беше чел докладите за ловкия и жесток крадец.

— Легендата и изумрудите са си наша, семейна работа.

— Тогава защо си дошла при мен? Аз се оттеглих. Подадох си оставката.

— Не съм дошла за помощ от този род. Дошла съм по лична работа — Сузана си пое дъх и се опита да обясни по-ясно. — Годеникът на Лайла е професор по история в Корнуел. Преди няколко месеца Ливингстън, маскиран под името Елис Кофилд, го наел да провери фамилните архиви, които открадна от нас.

Холт продължи усърдно да лъска и без това блестящите перила на моторницата.

— Нима Лайла е сбъркала в избора си?

— Не. Тогава Макс не е знаел, че архивът е откраднат — процеди през зъби Сузана. — Когато открил това, Ливингстън едва не го убил. Тогава Макс дойде в Замъка, разказа ни всичко и продължи разследванията си за нас. Имаме абсолютни доказателства, че изумрудите съществуват. Дори говорихме с една жена, която е била камериерка на Бианка в годината на нейната смърт.

— Много работа сте свършили.

— Да. Жената потвърди историята, че огърлицата е била скрита, че Бианка е била влюбена и планирала да напусне съпруга си. Мъжът, когото е обичала е бил художник.

Сузана изчака един миг и каза тихо:

— Името му е Кристиан Брадфорд.

Нещо проблесна в очите му, сетне угасна. Много бавно, като в забавен кадър от филм, той остави парцала, с който лъскаше. Взе цигара от пакета, запали я и също много бавно издуха дима.

— Ти наистина ли мислиш, че ще ти повярвам?

Сузана очакваше изненада, може би учудване. Но не и съмнение. Още по-малко досадата, която прозвуча в гласа му.

— Но това е истина! Обикновено са се срещали на скалите близо до Замъка.

Холт се усмихна леко, почти иронично.

— Да не би да си ги видяла? О, да, чувах и слуховете за духове — отново дръпна дълбоко от цигарата и лениво изпусна дима. — Тъжният дух на Бианка, който броди из къщата. Вие, Калхунови, сте пълни с… истории. Стига с това средновековие, момиче!

Очите й потъмняха от гняв, но гласът й остана студен и равен.

— Бианка Калхун и Кристиан Брадфорд наистина са се обичали. През лятото, когато тя умряла, те често са се срещали на скалите под Замъка.

Това докосна някаква забравена струна в сърцето му, но той само сви небрежно рамене.

— Е, и какво?

— Просто търсим следа. Не можем да пропуснем каквато и да е връзка, особено толкова важна. Много е възможно тя да му е казала къде е скрила скъпоценностите.

— Не виждам как един незначителен флирт между двама души преди осемдесет години може да има връзка с изумрудите.

— Ако можеш да превъзмогнеш предубеждението, което имаш към нас, може би ще открием нещо.

— Не ме интересува — той отвори малък хладилник. — Искаш ли бира?

— Не.

— Съжалявам, нямам шампанско — без да сваля очи от нея, отвори една кутия, хвърли капачката в кофата за боклук и отпи голяма глътка. — Слушай, ако помислиш трезво, ще видиш, че звучи доста неправдоподобно. Господарката на Замъка, възпитана, красива, богата… и някакъв си изпаднал, беден художник. Нещо не се връзва. Най-добре зарежи тази работа и се върни при цветята си. Нали с това се занимаваш сега?

Може и да я ядосваше, но нямаше да я отклони от целта.

— Животът на сестрите ми бе заплашен, домът ми почти беше разбит и ограбен! Крадците се промъкнаха в градината и разровиха розите! Обърнаха всичко наопаки!

Стоеше пред него, тънка, висока и бясна.

— Така че нямам никакво намерение да се откажа.

— Твоя работа.

Холт запрати фаса от цигарата си надалеч, след което скочи на кейчето. То се разклати заплашително под тежестта му.

Беше по-висок отколкото си спомняше и трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите.

— Хич не се надявай, че ще ме въвлечеш в тази работа.

— Добре тогава. Няма повече да губя твоето, пък и моето време.

Той изчака, докато тя слезе от кейчето.

— Сузана… — беше му приятно да произнесе името й. Звучеше така женствено и старомодно. — Научи ли се да шофираш?

Тя се обърна и пристъпи към него. Очите й искряха от ярост.

— Такава ли била работата! Все още не можеш да ми простиш, нали? Затова че падна от колелото и освен носа си, разби и проклетото си мъжко самочувствие?

— Не беше единственото разбито нещо. Или разкъсано, или смачкано, както искаш го наречи.

Спомняше си случката, все едно че беше станала вчера. Тя едва ли бе на повече от шестнадесет години. Изскочи от колата. Косата й бе разрошена, лицето — бледо, очите уплашени и пълни със сълзи.

А той се бе проснал на пътя, безпомощен и бездиханен. Гордостта и самочувствието му бяха смачкани, както колелото и ожулената му кожа. Сузана Калхун, момичето, в което тайно беше влюбен, го бе съборило с новата си кола от скромното му колело.

— Не мога да повярвам — рече тя. — Все още си бесен за нещо, станало преди толкова години и при това по твоя вина.

— Моя ли? Ти връхлетя върху мен.

— Не съм връхлитала върху никого. Ти сам падна.

— Ако не бях паднал, щеше да ме прегазиш. Не гледаше къде караш.

— Имах предимство. А ти се появи най-неочаквано.

— Глупости! — той явно се забавляваше. — Не гледаше пътя, защото се гледаше в огледалото.

— Не е вярно! Не откъсвах очи от пътя!

— Ако беше така, нямаше да ме бутнеш.

— Аз не… — Сузана осъзна, че нарочно я ядосва и спря. — Виж какво, нямам намерение да споря с теб за нещо, което е станало преди дванадесет години.

— А си дошла да ме убеждаваш за нещо, което е станало преди осемдесет.

— Грешката е моя — беше готова да си тръгне, но едно много голямо и много мокро куче, прекоси поляната. То скочи с лай, постави двете си мръсни лапи на фланелката й и тя едва запази равновесие.

— Сади, долу! — Извика Холт и я прихвана, преди да е паднала. — Глупава кучка!

— Моля?

— Не на теб, на кучето — Сади легна и размаха опашка.

— Добре ли си? — все още я държеше за раменете, сякаш я прегръщаше.

— Да, добре съм — Боже мой, той имаше мускули, твърди като камък. Беше невъзможно да не ги усети. Както беше невъзможно да не почувства горещото му дишане до слепоочията си. И мирисът. Силен, мъжки. Беше забравила как миришат мъжете.

Холт бавно я обърна към себе си. За миг, който й се стори цяла вечност, стояха на един дъх разстояние. Той я държеше като в прегръдка. Очите му спряха на устните й. Една чайка изкрещя, прелетя ниско и се стрелна над повърхността. Сузана почувства как сърцето му прескочи. Един, два, три пъти.

— Извинявай — рече Холт и я пусна. — Сади все още се държи като малко кученце. Изцапа те.

— Няма нищо. Свикнала съм с калта. Нали това ми е работата!

Тя се наведе и погали кучето по главата, за да спечели време и възвърне самообладанието си.

Холт пъхна ръце в джобовете, докато тя галеше кучето. Кутията му с бира се търкаляше на земята, където я бе захвърлил, и съдържанието й попиваше в пръстта.

О, Боже, защо тази жена беше така прекрасна! Защо смехът й така го вълнуваше!

Преди миг я бе държал в прегръдката си, така както някога си бе мечтал. Натика пак ръце в джобовете, защото отново искаше да я докосва. Глупости, не! Не само да я докосва! Искаше много повече. Искаше да я заведе в къщата, да я сложи на леглото и да прави с нея невероятни неща.

— Може би човекът, който има такова хубаво куче, всъщност не е лош — Сузана хвърли поглед през рамо и закачливата усмивка се стопи на устните й. Обърка я начинът, по който я гледаше. Очите му бяха дълбоки и изгарящи. Погледът му спря дъха й. Въздухът около него трептеше от напрежение. Беше изпитала на гърба си подобно мъжко желание за собственост и подчинение и то я плашеше.

Холт постепенно дойде на себе си, отпусна рамене. Напрежението, което сковаваше тялото му, се стопи.

— Може би — рече тихо той. — Защото всъщност Сади ме притежава, а не аз нея.

Беше й по-лесно да гледа кучето, отколкото стопанина.

— Ние също имаме кученце. Расте и скоро ще стане голямо колкото Сади. Всъщност то много прилича на нея. Тя случайно да е имала кученца преди няколко месеца?

— Не.

— Хм. Същата козина, същата муцуна. Зет ми го намери полуумряло от глад. Сигурно някой го е загубил и то бе отишло на скалите.

— Дори аз изпитвам жал към изоставените, безпомощни кученца, представи си.

— Не исках да кажа… — тя изведнъж спря, защото в главата й се мярна нова мисъл. Не бе по-налудничава от изчезналите изумруди.

— Дядо ти имал ли е кученце?

— Той винаги имаше куче и го водеше навсякъде със себе си. Сади е от неговото поколение.

— А случайно да е имал куче на име Фред?

Веждите му се събраха в недоумение.

— Защо?

— Имал ли е? — настоя Сузана.

Холт вече бе сигурен, че не му харесва накъде отива разговора.

— Първото му куче се е казвало Фред. Било е преди Първата световна война. Дори го е нарисувал. А когато Фред упражнил правото си на мъжкар в околността, дядо ми се сдобил и с кученца.

Сузана избърса ръце в джинсите си. Трябваше да се стегне, за да запази гласа си спокоен.

— Ден преди да умре, Бианка е занесла в къщата малко кученце. Нарекли го Фред — видя как изражението на очите му се промени и разбра, че е успяла да привлече вниманието му. — Намерила го на скалите — там, където се е срещала с Кристиан — тя навлажни устните си, докато той не сваляше поглед от нея. — Моят прадядо не позволил да задържи кученцето в къщата. Двамата се скарали много сериозно. Жената, която е работила в Замъка тогава, ни разказа всичко това. Никой не знаеше какво е станало с това куче. Досега.

— Дори да е вярно, — рече бавно Холт — с нищо не променя нещата. Няма с какво да ти помогна.

— Можеш поне да помислиш, да се опиташ да си припомниш, дали не ти е казал нещо.

— Достатъчно съм мислил — той отстъпи няколко крачки встрани и се обърна. Не искаше да се забърква в нещо, което отново и отново щеше да го среща с нея.

Сузана мълчеше и гледаше като хипнотизирана дългия, страшен белег, който пресичаше гърба му от рамото до кръста.

Когато Холт се обърна, видя ужасения й поглед и се скова. Осъзна защо мълчи и се сконфузи.

— Извинявай. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да се облека.

— Какво… — трябваше да преглътне, за да продължи да говори. — Какво е станало? Какво са ти направили?

— Една нощ бях полицай повече от обикновено — очите му не се откъсваха от нея. — Съжалявам, не мога да ти помогна.

— Не искаш — помъчи се да не издаде съжалението, което я обзе.

— Както и да е. Ако исках да продължавам да се ровя в хорските проблеми, щях да си остана полицай.

— Аз те моля само да помислиш малко и да ни кажеш, ако си спомниш нещо, което може да ни бъде от полза.

Той започна да губи търпение. Беше й отделил повече време, отколкото заслужаваше.

— Бях дете, когато дядо ми умря. Смяташ ли, че би ми разказал за любовната си история с една омъжена жена?

— Казваш го, сякаш е нещо мръсно.

— Някои хора не възприемат прелюбодействието като нещо романтично — той сви рамене. Всъщност му беше все едно. — Освен това, ако единият от партньорите не е съвсем наред, мисля, че другият има право да си потърси заместител. Поне аз така мисля.

Сузана отклони очи, за да скрие мъката, която почувства.

— Не ме интересува твоя морал, Холт. А само спомените ти. Извинявай, че отнех от времето ти.

Не знаеше какво е казал, но в очите й имаше толкова много болка и безнадеждност, че сърцето му се сви. Не можеше да я остави да си тръгне така.

— Виж, мисля, че нищо няма да излезе, но ако все пак ми дойде нещо на ум, ще ти се обадя. В името на прародителя на Фред.

— Благодаря ти.

— Ти не очаквай кой знае какво!

С лека усмивка, Сузана тръгна към камиончето си.

— Спокойно, няма — изненада се, когато той я последва, за да я изпрати.

— Чух, че си захванала собствен бизнес.

— Да — тя огледа градината му. — Мога да ти бъда полезна.

На лицето му отново се появи иронична гримаса.

— Не съм този тип.

— Но къщата е — тя извади ключовете от джоба си. — С малко усилия може да се превърне в изключително очарователно място.

— Не си падам по позьорството, бебчо. Ще оставя грижата за розовите градини на теб. То си е женска работа, нали?

Де да беше, помисли си Сузана и се сети за схванатите си мускули, когато вечер се прибираше у дома. Влезе в камиончето и тръшна вратата.

— Така е. Грижата за розите наистина е женска работа. Но тревата ти се нуждае от тор. Сигурна съм, че имаш някой и друг чувал в гаража.

Запали мотора и рязко потегли.