Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (8)

Седма глава

Няколко минути след като влезе в къщи Холт знаеше, че някой е бил тук. Може де беше се оттеглил от професията, но все още имаше набито око и нюх на полицай. Привидно всичко беше на мястото си. Само пепелникът бе преместен по-близо до ръба на таблата, столът бе под малко по-друг ъгъл спрямо камината, а крайчето на килима бе обърнато.

Целият нащрек, той премина от всекидневната в спалнята. Тук също имаше следи. Забеляза, че възглавниците са подредени не по обичайния начин, а книгите на лавиците са леко разбъркани. Прекоси стаята и взе пистолета от чекмеджето. Провери дали е зареден и тръгна с него из къщата.

Тридесет минути по-късно остави оръжието. Лицето му бе сурово, а погледът — твърд. Картините на дядо му бяха пипани. Някой ги беше разглеждал. Този, който бе проникнал и ровил из къщата, беше професионалист, отбеляза си Холт. Нищо не бе изчезнало. Беше оставил съвсем малко следи. Но въпреки това беше сигурен, че всеки сантиметър в дома му е бил претършуван.

Беше сигурен също така кой го е направил. Значи Ливингстън, или каквото и име да носеше сега, беше наблизо. Достатъчно наблизо, за да открие връзката между Брадфорд и Калхунови. И изумрудите.

Сега вече, помисли си Холт докато галеше кучето по главата, беше обвързан лично.

Излезе през кухненската врата и седна на прага със Фред и бира в ръката. Загледа водата. Трябваше да избистри ума си, да подреди мислите си. Да събере всички парченца от пъзъла, да ги пренареди отново и отново, докато се получи цялата картинка.

Ключът беше Бианка. Нейните чувства, мисли, мотиви. Това трябваше да открие. Той запали цигара и вдигна уморените си крака върху перилата на верандата. Светлината на деня бавно гаснеше. Падаше перленосив здрач.

Една красива, нещастна жена. Ако съдеше по наследничките й, Калухуновите момичета, Бианка сигурно е била почтена, страстна и със силна воля. И уязвима. Виждаше се съвсем ясно в очите на портрета. Точно както в очите на Сузана.

Била е на върха на социалната стълбица, една от привилегированите. Млада ирландка от добро семейство, омъжена за богаташ.

Също като Сузана.

Той смукна от цигарата, галейки Фред между ушите. Кучето сложи глава в скута му.

Погледът му попадна на жълтия храст. Това малко слънчево чудо, което Сузана му бе подарила.

Според думите на камериерката, Бианка също е имала слабост към цветята. Имала е деца и е била добра и всеотдайна майка, докато Фъргюс е бил незаинтересован и студен баща.

И тогава се е появил Кристиан Брадфорд.

Ако Бианка наистина му е била любовница, тя е поела огромен риск. От дама в нейното положение се е очаквало да бъде безупречна. Най-малкият намек за роман, особено с мъж, който не е от нейното обкръжение и класа, е бил достатъчен да погуби репутацията й и да я разбие на парчета.

И въпреки това тя го е направила. Дали вината не е била прекалено тежка за нея? Дали е била измъчвана от угризения?

Защо е скрила изумрудите? Като един вид последно средство за защита, отчаяна при мисълта за скандала от развод? И понеже не е могла да се пребори с това, което е очаквала, че ще стане, е предпочела смъртта. Може би.

Но тази версия не му харесваше. Той тръсна глава и дръпна от цигарата. Определено не му харесваше. Може би бе загубил обективността си, но не можеше да си представи Сузана да се хвърли от прозореца на кулата върху скалите. А между нея и прабаба й имаше толкова много прилики.

Трябваше да се опита да проникне в главата й. Ако успееше да я разбере, имаше вероятност да разбере и далечната й прародителка.

Тогава може би щеше да разбере и самият себе си, мислеше си Холт, докато отпиваше от бирата. Чувствата му към Сузана се променяха с всеки изминат ден. Всъщност вече не знаеше какво чувства.

О, желаеше я, разбира се. Това бе от ясно по-ясно. Но не беше само това.

Какво правеше Сузана Калхун толкова бодлива? Децата, отговори си моментално. За това нямаше спор. Друго? Работата й. Тя можеше да работи до пълно изтощение, за да успее. Холт не се съмняваше, че жаждата й за успех бе продиктувана от желанието да осигури децата и семейството си.

Той стана и тръгна по верандата. На стария клен бе кацнал козодой и извиваше глас. В тревата шумоляха буболечки. Първите светулки, самотни и тъжни, трепкаха над водата.

Да, това също бе нещо, което желаеше. Просто спокойствие и самота. Но докато стоеше, загледан в падащата нощ, той мислеше за Сузана. Не за това, какво чувстваше, когато я държеше в прегръдките си. Нито за това, как кръвта му кипеше, когато я докосваше. А за това, че би бил щастлив, ако сега тя бе до него. И двамата заедно очакваха изгрева на луната.

Трябваше да проникне в мислите й, да я накара да му вярва достатъчно, за да му каже какво чувства. Ако можеше да осъществи връзката с нея, щеше да се доближи по-близо до Бианка.

Но се страхуваше, че вече е силно обвързан. Чувствата му към нея помрачаваха здравия разум. Искаше да бъде негова повече от всичко на света. Да се слее с нея, да гледа как очите й потъмняват от желание и страст, докато тъгата и изразът на подгонено животно напълно изчезнат от тях. Да я накара да му се отдаде така, както никому другиго. Дори на мъжа, за когото е била омъжена.

Холт стисна перилата. Сам в мрака, той осъзна съвсем ясно, че бе последвал примера на дядо си.

Беше се влюбил в жена от рода Калхун.

Късно през нощта се прибра в къщата. Но много време след това не можа да заспи.

 

 

А Сузана въобще не спа. Лежеше будна и се опитваше да не мисли за двата малки куфара, които чакаха в салона. Когато успееше да ги изгони от главата си, на тяхно място заставаше Холт. Мислите за него я объркваха и разстройваха още повече.

Стана на разсъмване и преподреди дрешките, като прибави няколко нови неща. Провери още веднъж всичко, да не би да е забравила нещо, в това число и няколко любими играчки, без които щеше да им бъде тъжно.

На закуска се правеше на весела и бодра. Добре че всички бяха наоколо. Така се чувстваше по-силна. Децата хленчеха, но тя се опитваше дори да се шегува.

Към един часа нервите й бяха пред скъсване, а Алекс и Джени капризничеха.

Към два реши, че Бакстър е забравил и това я изпълни с ярост и надежда.

В три пред къщата спря кола — лъскав черен линкълн. След четиридесет ужасни минути децата най-после заминаха.

Не можеше да остане в къщи. Коко бе така мила, така изпълнена с разбиране и съчувствие, че Сузана се страхуваше, че всеки миг и двете ще избухнат в сълзи и ридания. Заради леля си, пък и заради самата себе си, тя реши да отиде на работа.

Ще се занимава с нещо и така няма да мисли. Ще работи много докато децата ги няма, за да се отвлича от тъжните си емоции.

Отиде в магазина, но съчувствието, което се излъчваше от Керълайн я изнерви още повече.

— Не искам да ти вадя душата, нито да те дразня — извини се момичето, като усети настроението й. — Просто се притеснявам за теб.

— Няма нищо — отвърна Сузана, докато подбираше цветята с почти маниакално внимание. — Съжалявам, че съм такава рязка. Не се чувствам добре.

— Аз пък съм прекалено шумна — Керълайн винаги бе в добро настроение. — Слушай, ако искаш да изпуснеш малко парата, обади ми се. Ще си направим страхотен купон.

— Благодаря ти. Няма нужда.

— Когато кажеш — настояваше Керълайн. — Ще бъде страхотно. Наистина стана много красив подбор — Сузана занесе цветята в камиончето си. — На кого ще ги садиш?

— Ще плащам един дълг — тя се качи в колата и махна за довиждане.

По пътя към къщата на Холт си мислеше къде какво да посади. Беше определила мястото. Отпред, пред верандата, така че да може да ги вижда и да им се наслаждава, когато влиза или излиза от къщи. Независимо дали го искаше или не.

Работата щеше да запълни деня й. След това щеше да се разходи до скалите. Утре щеше да работи целия ден в магазина, а вечерта щеше да прекопае градината на Замъка.

И така един по един дните щяха да се изнижат.

Не се обади, когато паркира и влезе с ръчната си количка в двора. Веднага се залови за работа. Докато копаеше, никой не се появи. Сузана мислеше само за градината. Но я заболя глава. Опита се да не обръща внимание на болката.

Отиде до пикапа и докара количката с пръст, премесена с тор. Изсипа я. Тъкмо я подравняваше, когато Холт излезе от къщата.

Беше я наблюдавал цели десет минути. Не му харесваше начинът, по който раменете й бяха увиснали, а очите й преливаха от тъга.

— Нали нямаше да работиш?

— Промених решението си — без да го погледне, тя закара количката до пикапа и я натовари с разсад.

— Какво е това?

— Заплатата ти — започна да подрежда маргарити, астри и невени. — Нали уговорката ни беше такава.

Той се намръщи и слезе няколко стъпала.

— Мислех, че ще посадиш няколко храста.

— Промених решението си. Всеки, който има грам въображение, ще види, че мястото плаче за цветя.

Аха, значи беше настроена войнствено, реши Холт. Ами още по-добре, ще й угоди тогава.

— Можеше да ме попиташ, преди да започнеш да копаеш.

— Защо? За да сумтиш наоколо и да правиш безсмислени забележки?

Той слезе още едно стъпало.

— Все пак това е моят двор, бебчо.

— И аз садя цветя в него, бебчо — тя тръсна глава. Да. Беше бясна и бе готова да го издере с нокти, отбеляза той. И беше много нещастна. — Ако не искаш да се грижиш за тях и да ги поливаш, аз ще го правя. Защо не се прибереш и не ме оставиш да си върша работата?

Без да дочака отговор, Сузана продължи да работи. Холт запали цигара и я загледа. Ръцете й бяха уверени, сигурни и много нежни. Както винаги.

— Май не ти е много весело днес?

— Много ми е добре даже — тя счупи, без да иска една фрезия и се ядоса. — Защо да не ми е? Само защото трябваше да гледам как Джени се качва на проклетата му кола, а сълзите текат по бузките й? Или защото трябваше да се усмихвам, докато Алекс се обръщаше и устничките му трепереха, а очите му ме молеха да не го пускам?

Собствените й очи се напълниха със сълзи.

— Но трябваше да стоя и да слушам как Бакс ме обвинява, че съм разглезила неговите… представяш ли си? Неговите деца и съм ги превърнала в пъзльовци!

Заби лопатата в пръстта.

— Те не са нито разглезени, нито пъзльовци! — продължи яростно тя. — Те са просто деца. Как няма да се страхуват, когато почти не го познават? Нито него, нито жена му, която стоеше с копринената си рокля и италиански обувки и изглеждаше също толкова безпомощна и объркана! Та тя си няма никакво понятие какво да направи, ако Джени сънува кошмар или Алекс го заболи коремчето. А аз просто му позволих да ги отведе. Стоях като истукан и ги оставих да се качат на онази кола с двама съвършено непознати. Така че сега се чувствам чудесно! Страхотно се чувствам дори!

Тя отново отиде с количката до камиончето. Когато се върна, Холт бе изчезнал. Сузана се насили да продължи работа, като си напомни, че поне за това може да се контролира.

Той се върна, влачейки със себе си маркуч и две бири.

— Аз ще ги полея. Ти пийни една биричка.

Тя избърса с ръка челото си и погледна кутийката.

— Знаеш, че не пия бира.

— Само това имам. — Пъхна кутийката в ръцете й и пусна водата от маркуча. — Мисля, че ще се справя. Защо не седнеш?

Сузана отиде до стълбите и седна. Беше жадна, затова отвори кутийката и отпи голяма глътка. Загледа го. Поливаше правилно цветята. Не ги заливаше с много силна струя. Въздъхна дълбоко, после отново отпи.

Ама че тип е този Холт! — помисли си тъжно тя. Нито дума на съчувствие. Никакъв жест, че я разбира, че иска да й помогне. Вместо това й предложи нещо, от което имаше най-много нужда — една стена от мълчание, към която да запраща цялата ярост и мъка, които бушуваха в нея. Дали си даваше сметка, че всъщност така й помага повече? Не беше сигурна. Но знаеше, че дойде при него не само, за да сади цветя. Не само да излезе от къщи, а защото го обичаше.

Не беше мислила повече за това. Не и след като откри чувството. Нито беше мислила какво ще означава то за тях.

Тя не искаше повече да обича. Не искаше да рискува да бъде наранена отново и да се унижи в ръцете на някой мъж. Но беше се случило точно това.

Не беше го търсила. Беше търсила спокойствие, сигурност за децата си, просто малко удоволствие за себе си. А бе намерила любов.

Каква ли щеше да бъде реакцията му, ако му кажеше? Дали щеше да бъде поласкан? Или може би шокиран, ядосан, учуден? Нямаше значение.

Сузана погали кучето, което бе легнало в краката й. Сега, а може би завинаги, любовта бе нейна. Тя повече не очакваше споделени чувства от никого.

Холт спря водата. Цветната леха изглеждаше прекрасно пред дървената къща. Беше му приятно, че можеше да разпознае и назове някои от цветята. Нямаше да я пита за другите, които не познаваше. Щеше обаче да се грижи за тях.

— Изглеждат чудесно.

— Повечето са многогодишни — рече Сузана с равен глас. — Сигурно ще се учудиш, като ги видиш как цъфтят всяка пролет. И ще се убедиш, че си заслужава.

А Холт си мислеше, че ще му напомнят колко нещастна и тъжна е била в деня, когато ги е садила. Не посмя да си представи картината на разплаканите Джени и Алекс, качващи се в колата на баща си.

— Миришат хубаво.

— От лавандулата — Сузана въздъхна дълбоко и стана. — Ще ида да спра водата.

Почти се бе скрила зад ъгъла на къщата, когато той извика след нея.

— Хей, не се тревожи! Всичко ще се оправи. Те ще бъдат добре.

Понеже се забави, Холт отиде при нея и я намери, скрила лице с ръцете си.

— Ако насадиш малко лилии, ще решиш проблема с ерозията.

Той я хвана за лакътя и я изправи на крака.

— Работата ли е единственото нещо, чрез което решаваш проблемите си? Само така ли можеш да не мислиш за това, което те тревожи?

— Справям се, както мога.

— Имам по-добра идея.

Сърцето й тревожно подскочи.

— Не бих могла…

— Да отидем да се разходим.

Тя изненадано премига.

— На разходка ли?

— Да, с лодката. Има още няколко часа до мръкване.

— Идеята ми харесва — въздъхна Сузана.

— Добре тогава — Холт я хвана за ръка изтръгна към кейчето. — Ти ще я отблъснеш.

Когато и Сади скочи след тях, Сузана осъзна, че това е нещо обикновено. За мъж, който няма ангажименти, сигурно бе съвсем естествено да излиза на разходка в морето с кучето си.

Моторът забръмча. След секунда се отправиха към залива.

Вятърът се усили и заблъска лицето й. Сузана със смях хвана шапката си, за да не я отнесе в морето. След като я нагласи здраво, тя се приближи към Холт.

— От месеци не съм излизала в морето — извика, за да надвие шума на мотора.

— Какъв тогава е смисълът да живееш на брега на океана?

— Обичам да го гледам.

Тя обърна глава и погледна към отдалечаващите се къщи на Бар Айлънд. Над главите им летяха чайки и тревожно крещяха. Сади лаеше по тях. Сетне се успокои, легна на седалката и сложи главата си така, че вятърът да развява ушите й.

— Скача ли във водата? — попита Сузана.

Холт погледна кучето.

— Не. Само гледа глупаво.

— Трябва да я доведеш на гости. Откакто я срещна, Фред си е загубил акъла. Просто не е същия. Сигурно е влюбен.

— Да, някои жени така действат на мъжете — соленият морски бриз донасяше до обонянието му аромата й и той можеше да го вдъхне. Беше застанала близо до него. Изражението на очите й все още бе тревожно. Знаеше, че не мисли за него. Но той мислеше за нея.

Холт премина с опитна маневра покрай съдовете в залива като намаляваше скоростта и караше внимателно, заобикаляйки другите лодки. Премина покрай терасата на хотела, където седяха хора, пиеха коктейлите си или вечеряха. Далеч напред, на входа на залива, в пристанището влизаше голям кораб. Палубите бяха претъпкани с туристи.

Излязоха в открито море и водата стана по-бурна. Зад тях скалите се издигаха към небето. Горд и недостъпен, Замъкът стърчеше над тях и над къщичките в подножието им. Суровите му сиви камъни сякаш отразяваха дъждовните облаци, които се трупаха на запад. Старите му стъкла проблясваха на лъчите на слънцето с цветовете на дъгата. Виждаха се цветни петна — градините на Сузана.

— Когато излизах с татко за скариди, гледах към него — „И мислех за теб“, добави на ум Холт. — Замъкът Калхун. Така го наричах.

Сузана се усмихна, засенчи очи с ръка и се загледа в къщата на скалите.

— Моят дом. Когато го гледам, си представям как леля Коко се суети около печката в кухнята и пробва някаква нова рецепта, а Лайла дреме на дивана в хола. Децата играят на двора или се пързалят по парапета на стълбището. Аманда седи на бюрото си и се бори с грамадата сметки, за да опази Замъка непокътнат. Кейти е заровила глава под капака на стар автомобил и се чуди как да направи чудо, че да го накара да работи. Понякога виждам родителите си. Седят в кухнята, смеят се и са толкова млади, живи и изпълнени с планове — тя се обърна. — Толкова много неща се промениха. И ще се променят. А къщата си е все там. Това създава чувство за непреходност. Сигурно си го разбрал, инак не би избрал да живееш в къщичката на Кристиан, пълна със спомени.

Разбираше я много добре. Но това го караше да се чувства неспокоен.

— Просто обичам да живея близо до водата.

Сузана гледаше назад, докато кулата на Бианка се скри от погледа й. Сетне се обърна към него.

— Сантименталността няма да ти навреди, Холт.

Той се намръщи.

— Никога не успях да се сближа с татко. Просто подхождахме към всичко от различни гледни точки. Посоките ни бяха различни. И мерехме с различен аршин. Не можах да обясня или да разкажа какво чувствам или искам от дядо. Но той усещаше нещата без думи. Сигурно затова когато умря, ми завеща къщичката. Макар че бях още дете.

Стана й много приятно, че споделя тези неща с нея.

— И ти си могъл да се върнеш. Ние винаги се връщаме към това, което обичаме.

Искаше да й каже още. За това какъв е бил животът му през годините, когато не е бил тук. Защо е оставил работата си в полицията и е започнал да поправя мотори на лодки. Бил ли е влюбен, обичал ли е някоя жена, или сърцето му е било разбито. Но той отвори клапите и лодката полетя над вълните.

Не беше настроен да размишлява, да се тревожи или безпокои. Искаше да й даде, а и на себе, си един час отдих. Малко почивка от ежедневието. Вятърът и скоростта винаги му действаха добре. Разтоварваха го.

А сега, когато слушаше смеха й и гледаше лицето й, огряно от слънце и усмивка, осъзнаваше, че бе направил правилен избор.

— Ела, хвани руля.

Беше предизвикателство. Усети го в гласа му и го видя в очите му. Холт я предизвикваше. Но тя без колебание хвана руля.

Обзе я невероятно чувство, когато почувства мощта на мотора в ръцете си. Лодката се плъзгаше по водата като острието на меч. Наоколо се разстилаше синева. Море и небе. И нищо друго. Една безкрайна синя свобода. Океанът ставаше бурен. Въздухът леко хапеше, от което кожата й настръхна, а когато вдишваше, сякаш отпиваше глътка тръпчиво ледено вино.

Холт мълчаливо я наблюдаваше. Ръцете й бяха стабилни, държаха здраво руля. Тревожният израз на очите й се смени с блеснал възторг и това разпали кръвта му. Лицето й се зачерви от възбуда, леко овлажня от вятъра и пръските. Сега не приличаше на принцеса, а на кралица, която знае силата и мощта си и е готова да победи.

Желаеше я повече от всичко в живота си. И не можеше да чака. Нито ден, нито час дори.

Тя му върна кормилото, останала без дъх.

— Бях забравила какво удоволствие е да караш моторница. Поне пет години не съм хващала руля.

— Справи се чудесно — той направи завой, без да намали скоростта и лодката се изправи почти вертикално.

Сузана щастливо се разсмя и обгърна с ръце раменете си.

— О, Божичко, стана ми хладно!

Холт я погледна и почувства стомахът си да се свива. Тя сякаш светеше отвътре. Очите й бяха сини като небето. Тънките памучни шорти и блузата й бяха прилепнали към тялото от вятъра, а косата й се развяваше свободно.

Ръцете му се изпотиха и разтрепериха. Той отвърна очи, защото не издържаше на желанието, което го влечеше към нея. Не беше се влюбил. Беше катастрофално откачил по нея!

— В кабината има яке.

— Не искам. Чувствам се чудесно — тя затвори очи и се остави на усещанията. Дивият вятър, горещото слънце, мирисът на сол, йод и мъж, ревът на мотора и вълните.

Бяха сами, съвсем сами. Само скорост и възбуда. И всеки беше свободен.

Не искаше да се връщат. Вдишваше дълбоко режещия въздух и си мислеше колко хубаво би било да плуват така, без посока. Да се оставят на течението да ги изведе някъде.

Но повече не бяха сами. До ушите им достигаха викове, смях на туристи, свирката на парахода. Холт намали скоростта и се насочи към пристанището.

Беше хубаво. Винаги се вълнуваше, когато се връщаше у дома. Да знаеш, че има едно място на света, което е твое. Сигурно и уютно. И винаги да можеш да се завърнеш в него. Сините води на Залива на французина леко потъмняха от припадащата вечер. Улиците бяха пълни с хора. Всичко бе така познато и близко, така спокойно след лудото надпреварване с вълните.

Мълчаха, докато Холт направи маневра и се насочи към своя малък пристан.

Сузана скочи на земята и прегърна Фред с ръце.

— Ти си истински моряк, нали момичето ми? — попита тя кучето, което близна ръката й. — Струва ми се, че иска още.

Холт стъпи на кея и погледна морето.

— Задава се буря.

Сузана също погледна небето и видя облаци, които плуваха бавно, но настъпателно.

— Прав си. Дъждът ще подейства добре на цветята ти.

Ама че глупост, да си говорят за времето, помисли си тя. Изправи се, но не стоеше съвсем сигурно на краката си. Той я наблюдаваше, а очите му ставаха все по-тъмно сиви. Като облаците зад гърба му.

— Благодаря за разходката. Беше чудесно!

— Аха — Холт тръгна към нея, но тя отстъпи.

— Ако имаш възможност, доведи Сади при Фред, този уикенд. На него му е много скучно без децата.

— Добре.

Тя се упъти към вратата, то той я настигна.

— Храстът се е хванал и се развива добре — Сузана прокара пръсти по жълтите цветчета. — Но ти наистина трябва да наториш поляната. Ще ти дам нещо просто и не много скъпо.

— Вече го направи.

— Ами… става късно. Леля Коко…

— Знае, че си вече голяма — той я хвана за раменете. — Никъде няма да ходиш тази нощ, Сузана.

Ако беше по-опитна, може би щеше да предугади намерението му, още преди да я бе докоснал. Сега вече беше късно. Можеше да прочете в тъмните сиви очи желанието и намеренията му.

Щеше й се да бъде толкова сигурна в своите желания и намерения.

— Холт, казах ти, че ще ми трябва време.

— Времето изтече — отговори той с такава категоричност, че пулсът й се ускори.

— Това не е нещо, което правя случайно.

Далеч прогърмя.

— Няма нищо случайно. И двамата го знаем.

Да, знаеше го и това я плашеше.

— Мисля, че…

— Мислиш прекалено много — той я хвана здраво за раменете и я поведе към верандата.

— Холт! Не искам да ме насилваш!

Вратата се затвори зад тях. Дали знаеше колко се страхува? Дали се досещаше, че страхът й иде от несигурността, от неясното бъдеще, от неувереността?

— Не искам толкова бързо!

— Ако те слушам, ще ни трябват още петнадесет години — той бутна вратата на спалнята с крак и я събори на леглото. Не беше го мислил точно така, но бе така изпълнен от напрежение и желание, че не можеше да се съпротивлява сам на себе си.

Тя лежеше, напрегната като струна. Светлината от прозореца хвърляше сенки върху лицето й.

— Ако мислиш, че можеш да ме довлечеш тук и да ме хвърлиш на леглото…

— Точно това мисля — очите му не се откъсваха от нейните, докато измъкваше ризата през главата си. — Уморих се да чакам, Сузана. И се уморих до смърт да те желая. Ще го направим. Сега. Веднага.

И преди й се беше случвало, помисли си тя, а стомахът й се сви като камък. Само че тогава беше Бакс, който я хвърляше на леглото, смъкваше дрехите си и се покачваше върху нея, за да упражни съпружеските си права. Бързо, грубо и без чувства. А после дойдоха подигравките и презрението.

— Не, Холт — спокойно и твърдо рече тя. — Няма да го направим. Не съм длъжна да спя с теб. Няма да ти позволя да ме командваш, нито да ми се подиграваш, че не съм истинска пълноценна жена. Няма да позволя отново някой да ме използва.

Но той я държеше здраво въпреки съпротивата и проклятията, които сипеше към него. Успя да намери устните й и ги захапа. Целувката я замая, разтрепери я и я остави без сили. Дълбоко под страха и гнева, под съпротивата и обидата, се надигна желанието. Искаше да го удари, да вика, да излее гнева си върху него, затова че я накара да се чувства беззащитна, гола и объркана. А не можеше.

Той я наблюдаваше. В очите й имаше много тайни. Ще ги разгадая, обеща си Холт. Една по една ще ги науча всички.

— Никой няма намерение да те използва. Аз само ще взема онова, което ти искаш да ми дадеш — натискът на ръцете му се усили. — Погледни ме, Сузана. Погледни ме и ми кажи, че не ме искаш. Тогава ще те оставя.

Устните й се разтвориха.

Та тя го обичаше! И не беше момиченце, което да скрие любовта си под възглавницата, за да й бъде топло през нощта! А щом не беше достатъчно силна, както й се искаше, за да раздели сърцето от тялото си, то тогава трябваше да ги съедини. Ако сърцето й бъдеше разбито, тя щеше да се помъчи да оживее.

Нали беше си обещала, че повече за нищо няма да съжалява?

Сузана вдигна ръка да го погали. Изборът бе неин и тя го бе направила.

— Не мога да кажа, че не те искам. И няма нужда да чакаме. Времето наистина изтече.