Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (1)

Пролог

Бар Харбър 1965 г.

Животът ми се промени в мига, в който я видях. Оттогава минаха повече от петдесет години. Вече съм стар, косата ми е бяла, а тялото — немощно. Само спомените ми са непокътнати, пълнокръвни и недокоснати от времето.

След сърдечната криза, която прекарах неотдавна, трябва да почивам всеки ден. Затова дойдох на острова. Нейният остров. Където започна нашата история.

Тук всичко се е променило. Големият пожар през 1947 година разруши почти цялото селище. Сетне изникнаха нови къщи, дойдоха нови хора. Сега улиците са пълни с автомобили. Няма го очарованието на старите таратайки. Но въпреки това съм щастлив, че съм тук. И мога да си представя всичко, както си беше.

Синът ми вече е мъж. Сам избра начина си на живот. Реши да вади прехраната си от морето, като рибар.

Никога не сме се разбирали, но не сме се и карали. Той има тиха, кротка жена и син. Момчето, внукът ми Холт, е моята голяма радост.

Може би защото виждам себе си в него. Същата жажда, същия огън и страсти, които някога измъчваха мен. Може би той също ще иска твърде много от живота. Аз не съжалявам за нищо.

Моят живот бе пълен. И съм благодарен, че до мен беше Маргарет. Когато се оженихме, вече не бях млад. И двамата не изгаряхме от страст и любов. Напротив, споделяхме топлината на спокойния огън. Тя донесе тиха радост в живота ми. Надявам се да съм й дал щастие.

Маргарет си отиде преди десет години. Но спомените ми за нея са изпълнени с нежност.

Преследва ме мисълта за друга жена. Този спомен е така болезнено ясен! Времето не го е заличило. Годините не са го затъмнили, нито образа й, нито безграничната любов, която изпитвам. Да, все още, въпреки че нея отдавна я няма.

Може би, защото вече съм близо до смъртта, мога да отключа сърцето си и да си спомня онова, което всъщност никога не съм забравял.

Тогава толкова много ме болеше, че се опитах да сложа мъката си в бутилка, да я запечатам и изхвърля в морето. Не ми помогна.

Затова се зарових в работа и потърсих утеха там. Рисувах и пътувах. Но винаги, винаги се връщах тук, където някога започна всичко. Където бе началото на живота ми и където вероятно ще умра.

Човек може да обича така само веднъж. И то само ако има щастието да бъде споходен от подобна любов. За мен, това беше Бианка. И винаги ще бъде.

Беше юни, лятото на 1912 година, преди войната да раздели света. Лято, изпълнено с мир и красота, с поезия и изкуство. Бар Харбър бе отворил вратите си за богатите и бе дал подслон на много художници.

Тя дойде на скалите, където работех. Държеше за ръка едно дете. Аз откъснах очи от платното, с четка в ръка, обзет от морето и картината, която рисувах. Тя стоеше пред мен, стройна като лъч и красива като мечта. Слънцето светеше в косите й. Вятърът си играеше с тях и с полите на светлосинята й рокля. Очите й имаха цвета на водата, която така отчаяно се опитвах да нарисувам.

Гледаше ме с любопитство и тревога. Кожата й бе бледа и прозрачна, кожа на ирландка.

В мига, в който я видях, разбрах, че трябва да я нарисувам. Разбрах и още нещо. Стояхме на голите скали, вятърът ни брулеше, а аз знаех с абсолютна сигурност, че ще я обичам.

Тя се извини, че прекъсва работата ми. В гласа й наистина се долавяше мекия, напевен ирландски акцент. Детето бе нейният син. А тя бе Бианка Калхун. Жената на друг мъж. Лятната й къща се извисяваше на скалите зад нас. Замъкът, който милионерът Фъргюс Калхун бе построил. Въпреки че бях на острова отскоро, вече бях чул за Калхун и неговия дом. Наистина бях впечатлен от дръзките, фантастични линии, от кулите и бойниците.

Мястото и къщата бяха подходящи за жената, застанала пред мен. Бианка беше много красива. С онази непреходна хубост, която винаги е предизвиквала художниците. Излъчваше спокойствие и грация и меката светлина на мадоните на Ботичели, така трудна за описване. Но имаше и скрит огън, който блестеше дълбоко в големите синьо-зелени очи.

Да, вече бях влюбен. Отначало само в красотата й. Като художник исках да възпроизведа тази красота по свой начин, с четка или молив.

Сигурно съм я уплашил с настойчивия си поглед.

Детето, името му бе Итън, бе жизнерадостно и весело. А тя изглеждаше толкова млада и така невинна, че бе трудно да повярвам, че й е син. Пък каза, че има още две деца.

Този ден Бианка не стоя дълго. Взе сина си и си отиде у дома, при съпруга си. Гледах я как се изгубва сред дивите рози. Слънцето светеше в косите й.

Повече не можех да рисувам. Лицето й стоеше пред очите ми. Беше ме грабнала и обсебила. Не можех да мисля за нищо друго, освен за нея.