Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (13)

Дванадесета глава

На другата сутрин Сузана взе децата със себе си в магазина. Не бе в състояние да обяви новините на семейство, преди да провери какво мислят Джени и Алекс. Денят беше топъл и ясен. Щеше да има много работа, затова отиде един час по-рано. Децата искаха да видят дали са се хванали билките, които засадиха, затова тя ги заведе в оранжерията.

Остави ги да спорят кое от новопосадените растения ще стане най-красиво и най-голямо, като ги гледаше как ги поливат.

— Деца, вие харесвате ли Холт? — попита небрежно, но в същото време сърцето й биеше тревожно.

— Готин е — отвърна Алекс, който се изкушаваше да обърне спрея, с който поливаше, към сестра си, но си спомни, че последният път, когато го направи, майка му го наказа.

— Понякога си играе с нас — Джени танцуваше, докато чакаше да дойде нейният ред да полива. — Много обичам, когато ме подхвърля във въздуха и върти.

— И аз го харесвам — облекчено въздъхна Сузана.

— Хвърлял ли те е във въздуха? — поиска да знае Джени.

— Не — разсмя се Сузана и разроши косата й.

— Обаче може. Има страшни мускули — важно заключи Алекс и подаде спрея на сестра си. — Веднъж ми даде да ги пипна — като се намръщи, той сви ръка и стегна своите собствени.

Сузана пипна бицепса му и усети твърдостта.

— Охо! Браво! Ти си бил много як!

— Същото каза и Холт.

— Чудя се… — майка им избърса нервно ръце в джинсите си. — Чудя се какво мислите, ако той дойде да живее с нас, през цялото време?

— Сигурно ще е хубаво — реши Джени. — Той си играе с нас, дори когато не сме го помолили.

Сузана се обърна към сина си.

— А ти, какво мислиш, Алекс?

Момчето се понамръщи и пристъпи от крак на крак.

— Ти да не мислиш да се ожениш като Кейти и Аманда?

„Умното малко дяволче“, помисли си Сузана и кимна.

— Мислила съм за това. Е, какво ще кажеш?

— Ще трябва ли да обличам оня гнусен смокинг пак, като на сватбата на Аманда?

Тя се усмихна и го потупа по бузата.

— Може би.

— Той чичо ли ще ни бъде като Трент, Слоун и Макс? — попита Джени.

Преди да отговори Сузана взе спрея.

— Не, ще ви бъде втори татко.

Двамата извикаха в един глас:

— А ще продължи ли да ни харесва?

— Разбира се.

— Ще трябва ли да се преместим да живеем другаде?

— Не. Той ще дойде да живее с нас в Замъка. Или ние ще отидем при него в неговата къща в селото. Ще бъдем едно семейство.

Алекс се замисли за миг.

— А ще бъде ли втори татко и на Кевин?

— Не — Сузана се наведе и целуна сина си. — Майката на Кевин е Мегън, и ако един ден се влюби и ожени, тогава Кевин ще си има втори татко.

— А ти влюбена ли си в Холт? — неочаквано попита Джени.

— Да — усети как сина й се напрегна и се усмихна. — Искам да се омъжа за него и да живеем всички заедно. Но двамата с Холт искаме първо да знаем вие дали искате.

— На мен ми харесва — обяви Джени. — Носи ме на раменете си.

Алекс помисли и сви устни.

— Може би и на мен ми харесва.

Сузана се изправи.

— Ще поговорим и друг път за това. Да вървим.

Те излязоха от оранжерията в мига, в който Холт паркираше пред магазина. Беше й казал, че ще дойде около обяд, но просто не бе в състояние да издържи дотогава. Беше изненадан, когато видя децата с нея. Те много лесно можеха да го отхвърлят.

Пъхна ръце в джобовете и се опита да изглежда естествен.

— Здрасти!

— Здравей — Сузана искаше да го докосне, но децата държаха ръцете й от двете страни.

— Минавах оттук и… Какво става?

Джени му се усмихна ослепително и се притисна към майка си.

— Мама ни каза, че ще се ожениш за нея, и ще ни станеш татко, и ще живеем заедно.

Холт трябваше да се напъне, за да запази равновесие.

— Такива са плановете.

Алекс стисна пръстите на майка си и го погледна смело.

— Ще ни се караш ли?

Холт обмени бърз поглед със Сузана и приклекна, докато очите му се изравниха с очите на момчето.

— Може би. Ако трябва.

Алекс му повярва повече, отколкото ако беше казал „не“.

— А ще ни биеш ли? — той не бе забравил ударите, които бе получил по време на ваканцията с баща си. Не го заболя толкова от шамарите, колкото от обидата.

Холт хвана брадичката му.

— Не — отвърна той и момчето отново му повярва. — Но може да те окача да висиш на ушите си или да те сваря в горещо олио. А когато полудея, ще те пъхна в мравуняк.

Алекс всеки миг щеше да избухне в смях, но се насили да остане сериозен, защото не бе свършил с разпита.

— А ще караш ли мама да плаче, както правеше той?

— Алекс — опита се да го спре Сузана, но Холт се намеси.

— Ако съм глупак, може и да го направя. Но не с цел или нарочно. Аз я обичам и искам тя да бъде щастлива. Но понякога може да сбъркам.

Алекс се съгласи.

— А смяташ ли да правиш като Слоун и Макс? Откакто са дошли в къщата, непрекъснато целуват жените си?

— Смятам — засмя се Холт. — Смятам през цялото време да целувам майка ви.

— Но не защото ти харесва — каза с надежда Алекс. — Ще го правиш, защото на нея й харесва.

— Извинявай, но и на мен ми харесва.

— Ужас — намуси се Алекс.

— Направи го! — започна да танцува наоколо Джени.

— Хайде, искам да видя!

Холт се подчини. Пристъпи и прегърна Сузана. Когато откъсна устни от нейните, лицето на Алекс бе червено, а Джени пляскаше с ръце.

— Извинявай, че трябва да ти го кажа, братле, но когато пораснеш и на теб ще ти харесва.

— Да, да! По добре да ям кал!

Холт го грабна със смях и когато почувства, че момчето не се дърпа, а напротив, притиска се към него, се успокои.

— Пак ще си говорим след десет години.

— На мене ми харесва — Джени го дърпаше за крачола. — Още от сега ми харесва. Целуни ме — той я вдигна с другата си ръка и я целуна леко по устните.

Тя се усмихна, големите й сини очи заблестяха.

— Не така. Мама я целуна другояче.

— Защото е мама, а ти си момиченце.

Харесваше й как мирише, как здраво я прегръща. Когато прекара ръчичка по бузата му, с изненада установи, че е гладка.

— Ще мога ли да ти казвам тати? — попита невинно Джени и Холт почувства как сърцето му ще изскочи от гърдите.

— Ами… да. Ако искаш.

— Тати е за малките бебета — рече важно Алекс. — Но татко може.

— Добре, съгласен съм — рече Холт и погледна Сузана. — Както вие решите.

Искаше да прекара деня с тях, но имаше много други неща, които трябваше да свърши. Сега вече имаше семейство и трябваше да се грижи за него и да го защитава. Беше се обадил в Портланд и бе поискал справка за четирите имена, от списъка, който му даде Трент. Докато чакаше отговор, се обади и в Отдела за регистрация на моторни превозни средства, в кредитните бюра, позовавайки се на старото си положение и полицейския си номер.

След като получи информация, пък и благодарение на инстинкта, имената намаляха от четири на две. Докато чакаше още едно телефонно обаждане, Холт се зачете в дневника на дядо си.

Разбираше чувствата скрити под думите, копнежът, предаността. Разбираше гнева, който бе чувствал дядо му, узнавайки, че жената, която обича, страда от ръката на мъжа, за когото е женена. Съвпадение иди съдба бе фактът, че връзката му със Сузана по толкова много неща си приличаше с тази на прадедите им? Но този път приказката щеше да има щастлив край.

Диамантите на Сузана, мислеше си Холт, като барабанеше по листите хартия. Смарагдите на Бианка. Сузана бе скрила диамантите. Единственото нещо, което бе смятала, че й принадлежи след развода, за да осигури бъдеще за децата си. Би трябвало Бианка да е направила същото.

Но къде да открие еквивалента на чантата за памперси на Джени? — чудеше се Холт.

Когато телефонът звънна, той го грабна. И още преди да затвори, знаеше, че е открил човека. Отиде в спалнята и взе оръжието си. Познатата тежест легна послушно в ръката му.

Петнадесет минути по-късно, Холт вървеше сред строителни материали, разхвърляни из западното крило. Намери Слоун в един от почти завършените апартаменти на две нива. Миришеше на дърво и мъжка пот. Слоун, облечен с протрити джинси и с инструменти в ръка, участваше в монтирането на вътрешната стълба.

— Не знаех, че архитектите размахват чукове.

— Обичам да го правя — захили се Слоун.

Холт кимна и огледа работниците.

— Кой е Маршал?

Слоун остави инструментите и се огледа.

— Той е на горния етаж.

— Искам да поговоря с него.

Очите на Слоун светнаха с разбиране.

— Ще дойда с теб — когато се отдалечиха, той нетърпеливо попита: — Той ли е?

— Робърт Маршал допреди шест седмици не е имал шофьорска книжка в щат Мейн. Никога не е плащал данъци или осигуровки. Работниците обикновено не биват проверявани за тези неща, когато ги наемат. На това е разчитал.

Слоун стисна юмруци. Все още виждаше пред очите си Аманда да тича по терасата, преследвана от човек с пистолет.

— Аз ще се разправям с него.

— Разбирам чувствата ти, но ще трябва първо да го вържеш.

— По дяволите! — изруга Слоун и намери бригадира.

— Къде е Маршал?

— Боб ли? Изтървахте го. Отиде да закара Рик в болницата. Оня си сряза пръста и трябваше да го зашият.

— Преди колко време? — попита Холт.

— Има-няма двайсет минути. Казах им да не се връщат, и без туй свършваме след малко — той напъха кърпата в джоба си. — Някакви проблеми ли има?

— Не — Слоун потисна раздразнението си. — Съобщи ми как е Рик.

— Добре, шефе.

— Трябва ни адреса — рече Холт.

— Документите са в Трент — те тръгнаха. — Смяташ ли да се обърнеш към лейтенант Кугън?

— Не — отвърна кратко Холт.

— Добре.

Намериха Трент в офиса, който си бе направил на първия етаж затрупан от купища хартия на бюрото и телефонната слушалка на ухото му. Той ги погледна и веднага остави телефона.

— Е, кой е?

— Този път се казва Робърт Маршал — Холт извади цигара от пакета си. Бригадирът го пуснал по-рано. Трябва ми адреса му.

Без да каже дума, Трент прекоси стаята и отвори кантонерката.

— Макс е горе. Той също е заинтересован от тази работа.

Холт разглеждаше папката на Маршал.

— Извикай го. Ще отидем всички заедно.

Апартаментът, който Маршал бе посочил като свой адрес, бе на другия край на селището. Жената, която им отвори едва след третото почукване, бе състарена и повехнала.

— Какво искате? Не ми трябват нито енциклопедии, нито прахосмукачки.

— Търсим Робърт Маршал — отвърна Холт.

— Кой? Кой? — Втренчи се тя през дебелите стъкла на очилата си.

— Робърт Маршал — повтори Холт.

— Не познавам никакъв Маршал. В съседния апартамент живее Мак Нийли, а малко по-надолу Митчел, но никакъв Маршал няма наоколо. Освен това не искам застраховки.

— Вижте, госпожо, ние не продаваме нищо — рече Трент спокойно. — Търсим един мъж на име Робърт Маршал, който живее на този адрес.

— Казах ви вече, че тук няма никакъв Маршал. Тук живея аз. От петнадесет години, откакто оня мръсен негодник, за който се ожених, изчезна, без да ми остави нищо друго, освен неплатени сметки. Познавам ви — каза тя, като посочи с пръст Слоун. — Видях снимката ви във вестника — тя се дръпна назад и грабна от масичката железен бастун. — Сигурно сте ограбил банка.

— Не, госпожо. Ожених се за Аманда Калхун — много по-късно Слоун се сети, че всъщност ситуацията бе направо смешна. Но в момента не му беше до смях.

Жената се облегна на бастуна.

— А, едно от момичетата Калхун. Правилно. Най-малката. Не, не беше тя. Следващата. — Доволна тя остави бастуна. — Е, какво искате?

— Робърт Маршал — повтори Холт. — Посочил е този апартамент като свой адрес.

— Значи или е лъжец, или е глупак. Защото аз живея тук от петнадесет години, откакто оня нищо и никакъв мухльо хвана пневмония и умря. И слава Богу! — сви изкривените си пръсти тя. Явно страдаше от артрит.

Холт погледна Слоун и макар вече да бе уверен, че нищо няма да излезе, рече:

— Опиши й го.

— Около тридесет години, висок метър и осемдесет, с черна коса, широкоплещест и големи мустаци.

— Не го познавам. Момчето на долния етаж, синът на Пирсови, има коса до раменете. Не ми харесва, ако питате мен. Прилича на момиче. Няма и шестнайсет години. А майка му го оставя да си ходи така! И пуска музиката толкова високо, че трябва да тропам по пода, за да спре.

— Извинете — намеси се Макс и описа мъжа, известен под името Елис Кофилд — предишния псевдоним на Ливингстън.

— Прилича на племенника ми. Живее в Рочестър с втората си жена. Продава коли втора ръка.

— Благодаря ви. — Холт не бе изненадан, че крадецът е изчезнал, но бе обезпокоен. Когато излязоха от сградата, той извади цигара.

— Май ще трябва да изчакаме до сутринта — предположи Макс. — Той не знае, че сме го открили, тъй че ще се появи на работа.

— Не мога да чакам — рече Холт и тръгна към телефонната кабина. Пусна монета и избра номер. — Тук е сержант Брадфорд, Портланд, номер 7375. Трябва ми един адрес — и той продиктува номера на телефона, който Маршал бе дал в сведенията. — Изчака, докато операторът направи справката. — Благодаря — остави слушалката и се обърна към тримата мъже, които го чакаха. — Бар Айлънд. Ще вземем моята лодка.

 

 

Докато мъжете се готвеха да прекосят залива с лодката на Холт, момичетата от рода Калхун се срещнаха в кулата на Бианка.

— И така — започна Аманда, като си приготви лист и молив. — Какво знаем?

— Трент е прегледал личните досиета — докладва Кейти. — Твърди, че имало някакви пропуски в осигуровките, но ми се струва, че ме връзва.

— Интересно — намуси се Лайла. — Макс ме спря, когато исках тази сутрин да ида в западното крило. Исках само да видя как вървят работите, а той направи всичко възможно да не стигна дотам. Да не съм била притеснявала работниците. Дрън, дрън!

— Слоун пък преглеждаше някакви папки и когато влязох снощи в стаята, много бързо ги набута в чекмеджето и го заключи — Аманда почука с молив по масата. — Защо не искат да знаем, че проверяват персонала?

— Мисля, че се досещам — отвърна бавно Сузана. Беше мислила за това през целия ден. — Аз научих, че къщата на Холт е била претърсена от някой.

Трите сестри се вторачиха в нея и я бомбардираха с въпроси.

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръка Сузана и ги спря. — Много беше ядосан и затова се изтърва. Каза ми, че е сигурен, че е работа на Ливингстън.

— Което значи — заключи Аманда, — че нашият стар познайник знае, че Холт е свързан с нашето семейство. Кой друг знае за това, освен нас? — тя започна да изрежда имена.

— О, моля те, спри! — рече Лайла, като раздразнено махна с ръка. — Никой друг, освен семейството не знае. Никой не е споменавал нищо извън стените на къщата.

— Може да го е открил по същия начин като Макс — предположи Кейти. — В библиотеката.

Лайла поклати глава.

— По-вероятно го е научил от книжата, които открадна.

— Възможно е — съгласи се Аманда. — Но той ги имаше доста време. Кога е влязъл в къщата на Холт?

Сузана не отговори, защото неочаквано се сети за нещо.

— Слушайте, никой от нас не е говорил за тези неща извън къщата. А всички виждаме, че мъжете се опитват да скрият от нас, че най-щателно проверяват работниците. Това какво значи? Че…

— … че гадното копеле работи тук, в къщата — заключи триумфално Аманда. — Като муха, лети и събира информация, слуша тук, подслушва там, слухти и събира парче по парче, вре се навсякъде без някой да му пречи. Така свикнахме да виждаме момчета с работни дрехи, които влачат дъски или коват нещо, че не им обръщаме никакво внимание.

— Мисля, че Холт е стигнал до същото заключение — Сузана вдигна ръка, за да привлече вниманието на сестрите си. — Въпросът е, какво да правим?

— Ще развълнуваме силно момчетата, когато посетим утре западното крило — Лайла отиде до перваза на прозореца. — Не знам как се е маскирал този път, но съм сигурна, че ще го позная. Ако съм достатъчно близо до него — тя се настани удобно и продължи: — А сега ти, сестричке, ще ни кажеш ли защо не знаем кога този негодник Брадфорд е поискал ръката ти?

Сузана се усмихна.

— А ти откъде знаеш?

— За бивше ченге той има много изискан вкус към скъпоценности — Лайла взе ръката на сестра си, вдигна я и показа на всички пръстена.

— Е, момичета, какво ще кажете?

Настъпи пълна бъркотия и суматоха. Всички викаха, смееха се и целуваха сестра си.

— Снощи — успя да каже Сузана, докато сестрите й я обсипваха с целувки, прегръдки и възторжени поздравления. — Тази сутрин казахме на децата.

— Леля Коко ще излети през покрива като ракета! Дори метлата няма да й трябва — Кейти смушка Сузана в ребрата. — Представяш ли си! И четирите от нас за по-малко от месец. Та тя и в най-смелите си мечти не си го беше представяла. Ще бъде на седмото небе!

— Ние обаче трябва да удържим фронта и да намерим изумрудите — Аманда изтри сълзите от очите си. — О Боже! Знаете ли какво означава това?

— Че ще трябва да организираш още една сватба — отговори Сузана.

— Нищо подобно. Значи, че ще трябва да изтърпим присъствието на леля Колин, докато не хвърлиш и последните оризчета, бонбони и сватбения букет зад гърба си.

 

 

Холт се завърна в замъка в лошо настроение. Намериха къщата, но празна. Нямаше съмнение, че Ливингстън е живял там. Повече или по-малко законно, той влезе и претърси стаите, така както и Ливингстън неговия дом. Намериха откраднатите от Калхунови документи, списъка, който бе направил, и оригиналните планове на Замъка.

Намериха също копия от седмичната програма на всяка една от сестрите, заедно с ръчно направени към тях забележки, които не оставяха никакво съмнение, че Ливингстън е следил всяка от тях. Персонално. Имаше добре подреден инвентаризационен списък на всички стаи, които бе проверил, и нещата, които бе сметнал, че са ценни за задигане.

Чакаха около час да се върне. Безрезултатно. След това, разтревожени, че бяха оставили жените сами, се обадиха на лейтенант Кугър. След като полицията обгради наетата от Ливингстън къща, Холт и останалите трима се върнаха в Замъка.

Беше въпрос на време. Трябваше да изчакат. Холт научи това в полицията. И го научи добре. Но сега не беше на работа, не бе задължение. Всеки момент беше ценен.

— О, момчето ми! Милото ми момче! — налетя върху му леля Коко и го обсипа с целувки.

— Хей! Чакай! — успя да продума той, когато се измъкна от прегръдката й. Косата й не бе черна, а яркочервена, като огън. — Какво си направила с косата си?

— Беше време за промяна — тя извади кърпичка и драматично се изсекна в нея. После отново го сграбчи в прегръдките си. Той я тупаше по гърба и търсеше помощ и съчувствие от останалите трима, усмихнати до ушите, мъже.

— Изглеждаш добре — увери я Холт, като се чудеше дали плаче затова. — Наистина.

— Харесваш ли ме? — тя се отдръпна и го погледна изучаващо. — Мислех, че се нуждая от малко промяна и реших, че червеното е много жизнерадостен цвят — леля Коко отново зарови глава в кърпичката си. — Толкова съм щастлива — изхлипа тя. — Толкова съм щастлива! Надявах се, разбира се. А и листенцата на чая предсказваха, че това ще стане, но не можех с нищо да помогна. Можех само да стоя и да се притеснявам. Тя толкова изстрада, и малките ми сладки дечица също. Сега всичко ще бъде чудесно. Мислех си, че може да е Трент, но те с Кейти са най-идеалната двойка. Сетне Слоун и Аманда. После, преди да успея да мигна, моята скъпа Лайла и Макс. Е, какво, изненадва ли се някой, че съм се побъркала?

— Мисля, че не.

— Де да съм знаела! През всичките тези години, когато идваше да носиш омари на задната врата. И когато смени спуканата ми гума, но бе прекалено горд, че да ми позволиш да ти благодаря. А сега, сега ще се жениш за моето момиченце!

— Поздравления! — ухили се Трент и шляпна Холт по гърба, докато Макс извади суха кърпичка за леля Коко.

— Добре дошъл в семейството — поздрави го и Слоун и му подаде ръка, като му намигна. — Предполагам, че знаеш в какво се забъркваш.

Холт погледна подсмърчащата леля.

— Имам представа.

— Я престанете с тези лигавщини — разнесе се властният глас на леля Колин. Тя слизаше бавно по стълбите, подпирайки се на бастуна си. — Чух цялата тази врява чак в моята стая. Хайде! Всички в кухнята! — тя посочи с бастуна си. — И налейте на Коко малко чай, че както е започнала да циври, ще се обезводни съвсем. Хайде, вървете! Искам да поговоря насаме с този младеж.

Всички се подчиниха и за нула време. Холт остана насаме със старата дама. Тя му направи знак да я последва и тръгна към приемната.

— Така значи, мислиш да се ожениш за моята племенница.

— Не мисля, а ще се оженя.

Колин презрително изсумтя. По дяволите, това момче й харесваше.

— Само ще ти кажа, че ако се държиш като оня нехранимайко, ще отговаряш пред мен — тя седна. — Какви са намеренията ти?

— Кое?

— Намеренията ти, младежо — повтори спокойно Колин. — Не си въобразявай, че ще се добереш до парите ми, така както се добра до нея.

Холт се ядоса.

— Можете да си запазите парите, уважаема госпожо и…

— Много добре — рече старата дама с доволно кимване. — Как възнамеряваш да се грижиш за Сузана?

— Тя не се нуждае от това — той закрачи нервно из стаята. — Както не се нуждае, от който и да е, да се бърка в работата й. Оправя се чудесно сама, дори повече от чудесно. Успяла е да излезе от дупката и да подреди отново живота си, да се грижи за децата и да започне свой бизнес. Единственото, което ще се промени, е, че ще да престане да копае в градините, а също, че децата ще имат някой, който иска да им бъде баща. Може да не съм в състояние да й подаря диаманти и да я водя на светски партита, но ще я направя щастлива.

Колин подпря двете си ръце на бастуна.

— Сигурна съм. Ако дядо ти е приличал поне малко на теб, не се учудвам, че майка ми го е обичала. Така че… — тя понечи да стане и чак тогава забеляза портрета.

Там, където висеше портрета на баща й, сега висеше портретът на Бианка.

— Какво е станало тук?

Холт натика ръце в джобовете си.

— Реших, че трябва да е тук. Принадлежи на това място. Освен това дядо ми сигурно би искал така.

Колин седна обратно на стола.

— Благодаря ти — гласът й изтъня, но очите й останаха сухи. — Сега върви. Искам да остана сама.

Холт излезе, като си мислеше, че й се възхищава. Тръгна към кухнята с намерение да попита Коко къде може да открие Сузана.

Но я намери сам, като тръгна по следите на музиката, която се разнасяше из къщата. Видя я да седи пред пианото и да свири нещо непознато. Макар че музиката бе тъжна, на устните й имаше усмивка, а също и в очите й. Когато го видя, пръстите й замряха, но усмивката остана.

— Не знаех, че свириш.

— Като малки всички учихме пиано. Но само аз му останах вярна — тя вдигна ръка към него. — Надявах се, че ще останем за минутка сами, за да ти кажа колко чудесно се държа с децата тази сутрин.

Ръцете им се преплетоха, а той загледа пръстена.

— Бях много нервен. Не знаех как ще го приемат. Когато Джени ме попита може ли да ми казва тати… Сузана! Едва сега започвам да разбирам какво чувстват родителите към децата си. През какво трябва да минат, за да са сигурни, че са в безопасност. Но искам още деца. Знам, че трябва да помислиш по въпроса. Но те уверявам, че ще ги обичам всички еднакво.

— Няма нужда да мисля — отвърна Сузана и притисна устни към бузата му. — Винаги съм мечтала да имам голямо семейство.

Той я притисна към себе си.

— Знаеш ли къде е била детската стая, когато Бианка е живяла тук?

— Да, на третия етаж в източното крило. Използваме я за склад за стари вещи, откакто се помня — тя се изправи. — Мислиш, че е скрила огърлицата там ли?

— Мисля, че е скрила камъните там, където е била сигурна, че Фъргюс няма да влезе. А съм сигурен, че той никога не е влизал в детската стая.

— Там е такава бъркотия! Пълно е с кутии, стари мебели и други вехтории. Нещо като битпазар.

— Покажи ми я.

Беше по-страшно, отколкото си представяше. Паяжини, прах и стари мебели, натрупани едни върху друг. Кутии, навити килими, счупени маси, лампи, лежаха или стояха подпрени до стените. Всеки сантиметър площ бе зает. Той се обърна към Сузана, която го погледна с извиняваща усмивка.

— Боклук, събиран повече от осемдесет години. Повечето от ценните неща са обрани, доста продадохме, когато… когато нямахме пари. Целият етаж бе затворен за дълго, тъй като не можехме да го отопляваме. Трябваше да се погрижим само за стаите, в които живеехме. Мислехме, че някой ден ще му дойде времето.

— Ще ни трябва булдозер.

— Не, само време и търпение. От второто имаме предостатъчно, но от първото не. През последните месеци преровихме много стаи, но това е доста мудна работа.

— Значи да започваме.

Работиха два часа. Намериха парцалив чадър, цяла колекция еротични снимки от деветнадесети век, куфар с дрехи от двадесетте години и кутия с грамофонни плочи. Имаше също така сандък, пълен с играчки, миниатюрен локомотив, тъжна, парцалена кукла, дори цилиндри.

Откриха и цяла камара стари илюстровани книжки с приказки, които Сузана отдели настрани.

— За нашата детска стая — обясни му тя. — Виж — тя вдигна жълта дрешка за кръщение. — Може би е била на дядо ми.

— Мислиш, че всичко това е било запазено с цел?

— Не. Фъргюс не е поддържал домакинството след смъртта на Бианка. Ако тези неща са били на децата му, той сигурно е наредил на бавачката да ги прибере някъде.

— Съгласен съм — той свали една паяжина от косата й. — Защо не си починеш?

— Не съм изморена.

Беше безполезно да й напомня, че е работила целия ден, затова реши да приложи друга тактика.

— Мисля да пийна нещо. Дали леля Коко има нещо студено в хладилника? А може и някой сандвич да донесеш!

— Добре. Ще ида да видя.

Знаеше, че леля й ще настоява да приготвят нещо топло и Сузана няма да може да й откаже. Затова веднага добави:

— Може ли сандвичите да са два?

— Разбира се — тя стана и разкърши рамене. — Много е тъжно като си помисля за трите дечица, който са лежали тук нощем и са знаели, че майка им никога няма да отвори вратата и да влезе. Никога няма да ги прегърне и целуне. Май ще е най-добре да намина и да видя своите, преди да се върна.

— Добра идея — Холт вече се бе заровил в следващата купчина вехтории.

Сузана излезе, като си мислеше за децата на Бианка. Малкият Шон, който едва е бил проходил, Итън, който е станал баща на нейния собствен баща и Колин, която в момента най-вероятно намираше някой кусур на леля Коко. А е била малко сладко момиченце…

Малко сладко момиченце, мислеше си Сузана, като спря на втория етаж. Най-голямата от всички, почти на пет години, когато е умряла майка й. Сузана се подвоуми, но почука на вратата на своята пралеля.

— Влизай. Не съм си легнала! — долетя отвътре.

— Лельо Колин! — тя влезе и видя старата жена да чете любовен роман. — Извинявай, че те безпокоя.

— Защо? И без това никой не го прави.

Сузана прехапа устни.

— Само се чудех, през лятото… онова лято… все още ли спяхте в детската стая с братята ти?

— Аз бях голяма и нямах нужда от бавачка.

— Значи си имала своя собствена стая! — установи Сузана, доволна от откритието. — Близо до детската?

— В другия край на източното крило. Първо беше детската, после стаята на Нани, банята и три стаи, запазени за гости. Аз бях в ъгловата стая до стълбите — тя се намръщи. — Следващото лято ме преместиха в една от стаите за гости. Не исках да спя в стаята, която мама бе подредила за мен. Знаех, че тя никога повече няма да се върне.

— Извинявай, лельо. Когато Бианка ти каза, че ще заминете, дойде ли при теб, в твоята стая?

— Да. Накара ме да избера най-любимите си рокли и после ги опакова.

— А след това? Сигурно си ги разопаковала?

— Не. Никога повече не ги облякох. Не исках. Натиках куфара под леглото.

— Аха — имаше надежда. — Благодаря ти.

— Молците сигурно са ги изяли — Колин гледаше докато Сузана излезе. Спомняше си любимата си бяла муселинена рокличка със син копринен колан.

Много рано се смрачи, помисли си Сузана. Идеше буря. Можеше да я почувства във въздуха, във вятъра, в мрачните облаци, които се събираха на хоризонта и скриваха морето.

Тя отново се изкачи на горния етаж. Сандвичите щяха да почакат. Отвори вратата на старата стая на Колин. Тя също бе използвана за склад, но бе по-малка от детската и не бе така пълна. Тапетите, вероятно тези, които Бианка бе избрала за дъщеричката си, бяха избелели и на петна, но все още можеше да се различат розите и теменужките по тях.

Сузана не обръщаше внимание на кутиите или сандъците, а търсеше куфарче, подходящо за малко момиченце.

Какво по-добро скривалище? — мислеше си тя, докато махаше стари вестници и броеве от списания. Фъргюс не бе обичал дъщеря си. Едва ли бе обърнал внимание на някакъв си куфар с рокли, още повече, че тя самата го бе скрила от очите си.

Без съмнение куфарът не е бил отварян. Може би някой, най-вероятно собствената й майка е извадила някоя и друга рокличка и като е видяла, че за нищо не става, е върнала куфара обратно.

Можеше да бъде навсякъде. Но най-вероятно беше тук, реши Сузана.

Сърцето й се разтуптя, когато се спъна в стар кожен куфар. Отвори го и видя платове, сгънати и подредени грижливо. Но никакви детски дрешки. Нито изумруди.

Тъй като светлината намаляваше и ставаше все по-тъмно, тя тръгна към вратата. Щеше да намери Холт, да вземат лампа и да се върнат. В бързината удари крака си в нещо. Извика ядосано и погледна. В краката й лежеше малко куфарче.

Някога сигурно е било бяло, но сега бе прашно и мръсно сиво. Бе полузатрупано от кутии и избелели гоблени. Сузана приклекна и го отвори. Разнесе се лека миризма на лавандула, затворена в куфарчето от десетилетия. Тя вдигна първата рокличка, тънка бяла муселинена материя, придобила цвета на слонова кост, с копринен син колан. Остави я внимателно и извади друга. Имаше панделки, чорапки, красиви фльонги и дантелени нощнички. И на дъното… до малкото плюшено мече, лежаха кутия и книга.

Сузана ги взе с треперещи ръце и бавно отвори книгата.

Дневникът на Бианка, осъзна, и сълзи замъглиха очите й. Нейният дневник. Не смеейки да диша, тя отгърна първата страница.

„Бар Харбър, 12 юни 1912 година. Видях го на скалите, загледан в Залива на Французина.“

Сузана преглътна с мъка и остави книгата в скута си.

Не, не биваше да го чете сама. Щеше да почака. Трябваше цялото семейство да се събере. Сърцето й биеше лудо, когато посегна да извади кутията от куфара. Знаеше какво ще намери вътре, още преди да я отвори.

Усещаше как въздухът в стаята трепти.

Първата сълза потече по лицето й. Тя отвори капака и пред очите й блеснаха изумрудите на Бианка.

Пулсираха като зелени слънца, изпълнени с живот и любов. Сузана вдигна огърлицата. Три наниза зелени камъни, заобиколени от диаманти. Усети топлина в ръцете си. Бяха престояли цели осемдесет години скрити. Осемдесет години камъните бяха пазили надеждата и копнежът на Бианка за свобода. Сега бяха свободни. Както стоеше на колене, Сузана остави огърлицата да се плъзне в скута й и взе от кутията обеците. Странно, помисли си тя. Беше забравила за тях. Бяха красиви, изключително красиви, но основното бе огърлицата.

Всички говореха за нея и мислеха само за нея.

Зашеметена, тя гледаше скъпоценностите. Представляваха сила, власт, пари. Не бяха просто обикновени скъпоценни камъни. Бяха надеждите, мечтите и страстите на Бианка. От мига, в който ги бе сложила в кутията, до този миг, бяха очаквали да видят отново дневната светлина.

— О, Бианка — прошепна Сузана.

— Каква прекрасна гледка.

При звука на този глас Сузана подскочи. Той стоеше на вратата. И не беше нито дух, нито сянка. Когато влезе, видя оръжието в ръката му.

— Търпението винаги се възнаграждава — усмихна се Ливингстън. — Видях те, че отидохте с твоето ченге на втория етаж. Загубих много безсънни нощи, да проверявам всички тези стаи.

Когато приближи, тя се втренчи в него. Изобщо не приличаше на мъжа, когото помнеше. Косата му бе друг цвят, дори формата на лицето му бе променена. Сузана се изправи бавно, като държеше с една ръка книгата, а в другата обеците и огърлицата.

— Не ме познаваш, нали? Но аз те познавам. Познавам всички ви. Ти си Сузана, една от Калхуновите кучки, която ми дължи нещо.

— Не разбирам за какво говорите.

— За три месеца от живота ми и не малко неприятности. Освен това загубата на Хоскинс, разбира се. Не ми беше кой знае колко добър партньор, но все пак беше мой. Както и тези нещица тук. — Той посочи с пистолета огърлицата и устата му се напълни със слюнка.

Заслепяваха го с блясъка си. Бяха повече, отколкото си бе представял, повече отколкото бе сънувал. Бяха всичко, което искаше. Ръцете му трепнаха леко. Сузана скочи встрани. Той вдигна вежди.

— Нима си мислиш, че можеш да ги опазиш от мен? Те са мои. И всичко останало ще бъде мое.

Той пристъпи и я хвана за косата.

— Някои камъни носят необикновена сила — каза бавно крадецът. — Трагедията се просмуква в тях и ги прави още по-могъщи. Смърт и скръб. Това ги прави остри като бръснач. Хоскинс не ги разбираше тези работи, но той бе простичък човек.

А този, който стоеше в момента пред нея, беше луд, помисли си Сузана.

— Огърлицата принадлежи на рода Калхун. Винаги е принадлежала. И ще принадлежи.

Той здраво и болезнено дръпна косата й. Тя щеше да извика, но дулото на пистолета бе опряно на гърлото й.

— Тя принадлежи на мен. Защото съм умен. Чаках достатъчно дълго, но си заслужаваше. В момента, в който прочетох за нея, разбрах, че трябва да е моя. И ето, това се случи.

Сузана не знаеше какво да направи. Може би трябваше да му я даде. В този момент Джени влезе в стаята.

— Мамо! — Гласчето й трепереше, докато разтриваше очички. — Навън гърми. Ти обеща да дойдеш, ако гърми.

Всичко стана много бързо. Крадецът се обърна рязко и вдигна пистолета към детето. Сузана скочи с всичка сила, блъсна го и извика:

— Бягай! Бягай и намери Холт!

Двете изскочиха от стаята. Решението блесна в главата й в мига, в който се озова в коридора. Докато Джени бягаше надясно, Сузана се хвърли наляво.

Той щеше да последва нея, не детето. Защото огърлицата все още бе в ръцете й. Следващото решение бе какво да предприеме. Дали да слезе надолу и да изложи на риск цялото си семейство, или да тръгне нагоре. Сама.

Беше изкачила половината стълби, когато дочу след себе си стъпките му. Сви глава, когато куршумът се заби в стената на няколко сантиметра от рамото.

Останала без дъх, тя едва сега чу гръмотевиците, които бяха изплашили Джени. Единствената й мисъл бе да увеличи разстоянието между лудия преследвач и детето. В този миг се спъна в стълбите, които водеха към кулата на Бианка.

Падна и удари лошо глезена и коляното си. Но скочи с вик на ярост и яд и заизкачва със скокове стълбите. Вратата бе затворена.

Сузана я блъсна и тя едва не излетя от пантите си. Влетя вътре и се опита да я затвори, но мъжът бе зад нея.

Тя се сви. Очакваше всеки миг да получи куршум в гърдите.

Крадецът дишаше тежко, беше целият в пот и очите му грозно блестяха. В ъгъла на устата му един мускул потрепваше с нервен тик.

— Дай ми я! — чу изщракването на предпазителя на револвера.

Навън блесна светкавица и го освети, изглеждаше като див звяр.

— Дай ми я веднага!

Той се страхува, осъзна Сузана. Страхува се от тази стая.

— Ти си бил тук и преди — тя се опита да спечели малко време.

Да, беше идвал веднъж и бе изхвърчал като побъркан. Имаше нещо, което го плашеше. Усещаше омраза, заплаха и ужас. Те пълзяха студено като лед по кожата и кръвта му се вледеняваше.

— Дай ми огърлицата или ще те убия и ще си я взема.

— Това беше нейната стая — прошепна Сузана, без да сваля очи от него. — Стаята на Бианка. Умряла, когато мъжът й я хвърлил през прозореца.

Неспособен да устои, Ливингстън погледна към прозореца, тъмен и заплашителен.

— Тя все още идва тук и гледа към скалите — стори й се, че чува стъпките на Холт, изкачващ се по стълбата. Или може би така й се искаше. — И сега е тук. Ето вземи ги — тя вдигна изумрудите. — Но Бианка няма да ти позволи да излезеш с тях оттук.

Лицето му бе бяло като на мъртвец, цялото в пот. Той посегна към огърлицата. Грабна я, но не почувства топлината, която чувстваше Сузана, а студ. Вледеняващ студ и ужас.

— Те са мои. — Целият трепереше.

— Сузана — каза спокойно Холт на вратата. — Отдръпни се.

Държеше с две ръце пистолета си, насочен точно в главата на Ливингстън.

— Бавно.

Тя отстъпи една, две крачки, но Ливингстън не й обръщаше никакво внимание.

— Всичко свърши — каза му Холт. — Хвърли оръжието.

Но крадецът продължаваше да гледа като хипнотизиран скъпоценностите.

— Хвърли огърлицата. Сузана, излез! — заповяда Холт и пристъпи.

— Не, няма да те оставя.

Дори нямаше време да се ядоса. Макар да бе готов да стреля, виждаше, че Ливингстън изобщо не концентрира вниманието си. Нито към оръжието, нито към евентуално бягство. Просто стоеше, гледаше изумрудите и трепереше.

Без да откъсва очи от него, Холт посегна и хвана ръката му, която държеше пистолета.

— Хайде, всичко свърши — повтори той.

— Моя е! — С див вик, изпълнен с ужас и страх, крадецът скочи. Стреля, преди Холт да го обезоръжи, но куршумът попадна в тавана. След това започна да се бори. При следващия гръм той изкрещя. Воят му се сля с гръмотевицата. Объркан или може би дезориентиран, зашеметен от удара, който Холт му нанесе в челюстта или от нещо друго, той се завъртя и политна.

Чу се звук от строшено стъкло. И вик, който Сузана никога нямаше да забрави. Мъжки вик на смъртен ужас. Холт скочи в желанието си да го спаси. Но Ливингстън излетя през счупения прозорец и изчезна в дъжда, който се изливаше в мрака върху скалите.

— Господи! — прошепна Сузана и се подпря на стената, като затисна уста с ръце, за да не се разкрещи. Усети ръце, които я прегръщаха, гласове, които викаха и я успокояваха.

Всички бяха тук. Цялото семейство бе в стаята на Бианка. Тя зърна децата си, прегърна ги и обсипа с целувки.

— Всичко е наред. Всичко е наред. Няма от какво да се страхувате — шептеше Сузана.

Погледна към Холт. Стоеше пред счупения прозорец. Зад гърба му бе черния мрак на нощта. В краката му блещукаха изумрудите.

— Да, всичко е наред. Ще ви заведа долу.

Той пъхна пистолета в кобура, който висеше под мишницата му.

 

 

След час, когато децата заспаха, Холт хвана Сузана за ръце и я изведе на терасата. Всичкият потискан страх и гняв, които го изпълниха, когато Джени влетя в стаята с плач и викове, излязоха на повърхността.

— И какво по дяволите си мислеше, че правиш?

Ръцете й трепереха.

— Изведнъж проумях къде Бианка е скрила изумрудите. Беше толкова просто. И ги намерих. Тогава се появи той, а след това и Джени. Той имаше пистолет. О Боже, можеше да я убие!

— Добре, успокой се! — прегърна я Холт.

Тя не можеше да сдържа повече сълзите си. Подпря глава на гърдите му и се разрида.

— Децата са наред, Сузана. Престани! Никой нищо няма да им стори! Нито на теб. Успокой се!

— Не знаех какво да направя. Никога не съм била нито смела, нито умна.

— Ти си и двете! Обичам те — той обхвана лицето й с две ръце и започна да я целува. — Той удари ли те?

— Не — тя избърса очи. — Той ме преследваше, после ме хвана за косата. Ти нали видя…

— Да — видя, оръжието на негодника насочено срещу жената, която обичаше. — И никога повече не ме плаши така.

Тя потърка бузата си в неговата.

— Вече наистина всичко свърши, нали?

Холт я целуна по косата.

— Напротив, всичко сега започва.