Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (5)

Четвърта глава

Коко Калхун Макпайк вярваше в шанса или съдбата. Особено когато хороскопът й за деня я съветваше да бъде активната страна, като действа в полза на семейството и посети един стар познайник. И тя чувстваше със стопроцентова сигурност, че може да направи и двете едновременно само чрез едно обаждане на Холт Брадфорд.

Спомняше си го. Мургаво момче с големи, тревожни очи, което разнасяше омари и се мотаеше из селото в очакване да се забърка в някой побой. Спомняше си също така, че веднъж бе спрял, за да й помогне да смени гумата на колата си, докато тя бе стояла безпомощно край пътя, чудейки се кой край на щангата да постави в джантата. Бе отказал предложението й да му плати за помощта и се беше метнал на мотоциклета си и отпрашил, преди да успее да му благодари.

Горд, непокорен, бунтовен, повтаряше си Коко, докато маневрираше с колата си, за да вземе завоя към неговата къща. И все пак по един особен начин — рицар. Вероятно, ако беше достатъчно умна, а Коко смяташе себе си за такава, щеше да успее да изиграе добре картите си и да заложи на тази му черта. Което означаваше да получи това, което си бе намислила и за което бе тръгнала.

И така, значи това бе къщичката на Кристиан Брадфорд. Тя я огледа. Беше я виждала и преди, разбира се, но тогава не знаеше за връзката на художника с нейното семейство. Спря за миг. Затвори очи и се опита да почувства нещо. Трябваше да има някаква следа. Нещо, останало от енергийното му поле, което времето не е успяло да заличи.

Коко обичаше да възприема света мистично. Дали беше плод на въображението й или истина, но сега беше сигурна, че чувства как във въздуха витае страст. Доволна, тя тръгна към къщата.

Беше се облякла много грижливо. Обичаше да е привлекателна. Суетата й не позволяваше друго. Но също така искаше да изглежда изискана и съвсем мъничко тежкарка. Реши, че класическият костюм „Шанел“ в пастелно синьо чудесно подхожда за случая и върши работа.

Почука на вратата, след като изфабрикува върху лицето си една дълбокомислена и, както тя смяташе, очарователна усмивка. Луд лай отвътре и драскане по вратата я накараха да сложи уплашено ръце на гърдите си.

След пет минути Холт отвори вратата. Явно току-що излизаше от банята. Косата му бе мокра и настроението вкиснато. В същия миг Фред се втурна навън и само добрият рефлекс на Холт, който успя да я хване за каишката, попречи на кучето да събори Коко на прага.

— О, господи! — тя премести поглед от кучето към мъжа, като успя да задържи таблата с шоколадови бисквити, които носеше. — Господи! — повтори тя. — Какво голямо куче! Наистина много прилича на нашия Фред. Надявам се, че той ще спре да расте. Яде като слон. Сигурно можете да го яздите, а? — тя засия в усмивка. — Извинете ме, дано не съм попречила.

Холт продължи да се бори с кучето, което бе подушило бисквитите и искаше своя пай.

— Моля?

— Да не прекъснах заниманията ви? — повтори Коко. — Знам, че е рано, но в ден като този просто не мога да си стоя в кревата. Слънцето и птиците, всичко ми действа. Да не говорим за стърженето и чукането, които се разнасят из къщата вече месеци наред. Как мислите, дали ще й харесат? — без да дочака отговор тя взе една бисквита и я подаде на кучето. — Сега седни и мирувай.

С изражение, което сигурно би трябвало да бъде усмивка, Сади седна, захрупа и загледа Коко с обожание.

— Добро куче.

Фред, доволна от угощението, влезе в къщата.

— Така. Вие сигурно не ме помните — обърна се с усмивка Коко към Холт. — Тъй де, минаха толкова години.

— Госпожо Макпайк — рече той. Спомняше си я, разбира се, и то много добре, макар че когато я видя за последен път, косата й бе тъмно руса. Беше преди десет години. Но тя все още изглеждаше много добре и много млада. Или си беше направила първокласна операция на бръчките или беше открила еликсира на вечната младост.

— Да, точно така. Много е приятно да откриеш, че привлекателен млад мъж те помни. Но защо ти говоря на „вие“ след като се познаваме от толкова години. Тогава ти бе малко момче. Заповядай — тя му подаде таблата с бисквитите.

Не му оставаше нищо друго, освен да я поеме и да покани неканената гостенка в къщи. Учтивостта го изискваше.

— Благодаря — Холт огледа таблата в ръцете си и се чудеше какво да я прави, докато Коко се шмугна като невестулка. — Има ли нещо, с което мога да ви помогна, госпожо Макпайк?

— Да ти кажа право, умирам от любопитство да разгледам това място. Като знам, че тук е живял и работил Кристиан Брадфорд! — тя въздъхна. — И е мечтал за Бианка. Каква любов!

— Да, дядо ми живя и работи тук. Само толкова.

— Сузана ми каза, че не си много склонен да повярваш, че те са се обичали. Мога да разбера нежеланието ти, но нали разбираш, тази история е част от историята на моето семейство. И на твоето. О, какви прекрасни картини!

Коко прекоси стаята и застана пред мъгливия морски пейзаж, който висеше над камината. Въпреки мъглата, цветовете бяха живи и ярки, сякаш жизнеността и страстта, с която бяха нарисувани, се мъчеха да се изтръгнат от тънката сива завеса, която ги покриваше. Черни назъбени скали, мрачни сенки на острови, захвърлени в студеното, тъмно море.

— Много е впечатляваща — искрено се възхити Коко. — Направо е страхотна. Негова е, нали?

— Да.

Старата дама въздъхна.

— Ако искаш да видиш подобен пейзаж на живо, трябва да дойдеш на скалите под замъка. Бианка се е разхождала там, понякога с децата, понякога сама. По-често сама — тя потръпна от вълнение. — Племенницата ми смята, че ти не се интересуваш от връзката между Кристиан и Бианка и не смяташ да ни помогнеш да намерим изумрудите. Трудно ми е да повярвам.

Холт остави таблата с бисквитите на масичката.

— Не е точно така, госпожо Макпайк. Това, което казах на племенницата ви бе, че когато се убедя, че е имало нещо важно, ще направя всичко, с което мога да ви помогна. Но това, както виждам, е било изтълкувано като нищо.

— Ти си полицай, нали?

Холт тикна палци в джобовете си. Тази рязка смяна на темата никак не му хареса и го накара да застане нащрек.

— Бях.

— Трябва ти да призная, че се изненадах, когато научих, че си избрал тази професия. Но съм сигурна, че си бил добър.

Белегът на гърба му не говореше същото.

— Опитах се.

— Значи си търсил улики и си ги следвал, докато не стигнеш до верния отговор — Коко му се усмихна. — Винаги се възхищавам на полицията по телевизията. Когато разрешава загадката и всичко завършва щастливо.

— В живота невинаги става така.

На някои мъже им прилича да са леко иронични, реши Коко.

— Така е, наистина. Но бихме могли да използваме човек, който има опит в тези работи — тя се обърна към него. Вече не се усмихваше. — Ще бъда откровена. Ако знаех какви неприятности ще причиня на семейството си, щях да оставя легендата за скъпоценностите да си отиде заедно с мен. Когато брат ми и жена му умряха и момичетата останаха на моите ръце, оставих историята за изумрудите на Калхунови за по-добри времена. Времето дойде и аз я извадих на бял свят. Но с това причиних големи бъркотии и изложих семейството на опасност. Ще направя всичко, което зависи от мен, и ще използвам всеки, когото мога, да запазя живота и спокойствието на момичетата. Да ги опазя живи и непокътнати. Докато изумрудите не бъдат открити, не мога да бъда сигурна за живота им. Те са в опасност.

— Нуждаете се от полицейска намеса… — започна Холт.

— Полицията прави каквото може. Но не е достатъчно — тя сложи ръката си върху неговата. — Те не са заинтересовани лично и не могат да разберат. А ти можеш.

Вярата, убедеността и упоритата й логика го лишиха от съпротива.

— Вие ме надценявате.

— Не мисля така — Коко задържа ръката си, после силно стисна неговата и я пусна. — Но няма да настоявам. Дойдох само, за да прибавя и своя принос към този на Сузана. Тя постига всичко много трудно.

— Мисля, че се справя добре.

— Радвам се да го чуя. Но с тази работа, и сватбата на Манди, пък и всичко друго, което й е на главата, знам, че няма да има време да поговори с теб в близките дни. Нали ти казах, животът ни се обърна с главата надолу през последните няколко месеца. Първо сватбата на Кейти, после ремонтът, сега Аманда и Слоун. А и Лайла вече е определила датата, на която ще се жени за Макс — Коко спря и замълча, като се надяваше, че изглежда тъжна. — Само да мога да намеря някой добър мъж и за Сузана и ще умра спокойно.

Холт не пропусна да забележи хитрите пламъчета в очите й.

— Сигурен съм, че тя сама ще се погрижи за това, когато е готова.

— И кога ще стане това, като няма и една минутка свободно време да се огледа! След всичко, което това жалко подобие на мъж, ще ме прощаваш, й стори! — Коко с усилие се спря. Защото започнеше ли да говори за Бакстър Дюмонт, нямаше спиране. А сега не му беше нито времето, нито мястото за подобни разговори. — Така че тя е прекалено заета с работата и децата. Затова ще трябва да се погрижа аз. Ти не си женен, нали?

Е, едва ли можеше да бъде обвинена в коварство! — засмя се вътрешно Холт.

— Ами, напротив! Имам жена и шест деца в Портланд.

Коко премига изненадано, сетне разбра шегата и се разсмя.

— Извинявай, беше тъпо от моя страна. И преди да изтърся някоя друга глупост, най-добре да си вървя — тя тръгна към вратата, доволна, че той я придружи и отвори кавалерски пред нея.

— А, между другото, да не забравя. Сватбата на Аманда е в събота, в шест часа. Приемът ще бъде в балната зала на Замъка. Ще се радвам, ако дойдеш.

Неочакваният обрат го завари неподготвен. Той се поколеба.

— Не мисля, че е подходящо.

— Много даже е подходящо! — ентусиазирано рече тя. — Нашите семейства са извървели дълъг път заедно, Холт. Много ще се радваме да те видим — тръгна към колата си, но се обърна и му се усмихна. — А и Сузана си няма кавалер за танците. Ще бъде жалко.

 

 

Крадецът използваше много имена. Когато за пръв път дойде в Бар Харбър, за да търси изумрудите, се казваше Ливингстън и бе преуспяващ английски бизнесмен. Но не постигна особен успех. Затова се върна под името Елис Кофилд, ексцентричен богаташ. Но късметът му изневери и благодарение на пипкавостта на партньора си, трябваше да изостави и тази самоличност.

Сега партньорът му бе мъртъв, което само по себе си бе известно неудобство. Този път се казваше Робърт Маршал бе разработил тази си самоличност много внимателно.

Маршал беше елегантен и загорял. Имаше лек бостънски акцент. Тъмната му коса бе дълга до раменете, носеше увиснали мустаци. Очите му бяха кафяви, благодарение на контактните лещи. Зъбите му бяха леко изскочили напред. Хирургическата намеса му струваше доста пари, но тя промени формата на челюстта му. Чувстваше се много удобно в кожата на Маршал. Наеха го като общ работник по ремонта на замъка. Беше си изфабрикувал препоръки и ги бе прибавил към биографията си. Но изумрудите си струваха разходите. Той трябваше да ги намери, независимо от цената.

През последните месеци те се превърнаха от работа в мания. Той не само искаше да ги притежава, нуждаеше се от тях. Смяташе, че рискът да работи в непосредствена близост с Калхунови, само прибавя допълнителен гъдел към трепета. Ето например, Аманда мина на три крачки покрай него, когато вчера дойде в западното крило, за да говори с годеника си Слоун О’Райли. Но никой от двамата не му обърна внимание. Те го познаваха като Ливингстън.

Той работеше прилежно, почистваше грижливо отпадъците, пренасяше оборудване. И не се оплакваше. Държеше се дружелюбно с колегите си, дори понякога пиеше по бира с тях след работа.

След това се прибираше в къщичката, която бе взел под наем и се отдаваше на плановете си.

За него охраната на Замъка не представляваше никакъв проблем. Защото просто беше вътре. Работейки за Калхунови, имаше възможността да наблюдава и чува всичко. Новините, свързани с развитието на тяхното разследване, стигаха до него почти веднага. Знаеше всяка тяхна стъпка по пътя им в търсенето на огърлицата. И съвсем самостоятелно, но много внимателно, обмисляйки всеки ход, правеше своите собствени разследвания.

Архивите, които открадна, не го доведоха до никаква следа. Не му дадоха никакъв, ключ към тайната. Откри само едно писмо, написано до Бианка и подписано с едно-единствено име „Кристиан“. Беше любовно писмо, намуси се Маршал, докато трупаше дървен материал на куп. Трябваше да го разнищи.

— Хей, Боб, Имаш ли една минута време?

Маршал вдигна очи и се усмихна на бригадира си.

— Разбира се, за теб винаги.

— Дамите искат да преместят няколко маси в балната зала. За сватбата утре вечер. Ще им помогнеш ли, заедно с Рик?

— Няма проблеми.

Маршал тръгна, като едва потисна възбудата и радостта си, че ще може свободно да се разходи из къщата. Получи инструкции от Коко и вдигна тежката маса, за да я занесе на горния етаж.

— Мислиш ли, че ще дойде? — попита Кейти Сузана. Двете привършваха миенето на огледалната стена.

— Съмнявам се.

Кейти оправи късата си черна коса, като се отдалечи от огледалото, за да види дали няма останали следи по него.

— Не разбирам защо. Може би, ако всички му се изсипем на куп, той ще се предаде и ще се присъедини към нас.

— Не е такъв тип — Сузана се огледа и забеляза двамата мъже, които влачеха тежката маса. — О, сложете я до стената, моля. Благодаря ви.

— Няма проблеми — отвърна Рик.

Маршал само се усмихна.

— Може би, ако види портрета на Бианка и чуе записа на разговора на Лайла и Макс с камериерката, ще промени отношението си. Все пак е единственият жив роднина на Кристиан.

— Хей! Внимавай! — извика Рик, защото Маршал за малко не изтърва масата от вълнение.

— Струва ми се, че няма някакви особени роднински чувства. Със сигурност мога да кажа, че Холт Брадфорд си е останал затворен в себе си особняк.

Значи Холт Брадфорд. Маршал скъта името в паметта си.

— Има ли нещо друго, с което да ви помогнем, дами? — попита той, преди да излезе от стаята.

Сузана го погледна през рамо.

— Не, благодаря.

Маршал се усмихна.

— Няма защо.

Двамата с Рик излязоха и тръгнаха по коридора.

— Да си поизплакнем очите, а? — облиза се красноречиво Рик.

— Ами, какво друго ни остава — отвърна му разсеяно Маршал, като мислеше за изумрудите.

— Абе, ще ти кажа аз… — Рик спря насред дума, защото насреща им вървяха още две красиви млади жени, заедно с малко момче. Той се ухили с цяла уста, та чак сливиците му се видяха. Лайла отвърна на усмивката му и го подмина.

— Човече мили! — Рик сложи ръка на сърцето си. — Тук е пълно с мацки!

— Не му обръщай внимание. Безобиден сваляч — каза Лайла на спътницата си. — Повечето от тях само си приказват, без да хапят.

Тънката блондинка й се усмихна. В момента изобщо не я интересуваха свалячите.

— Наистина не искам да преча — рече тя с мек югоизточен акцент. — Знам какво каза Слоун, но наистина мисля, че ще е най-добре, ако с Кевин потърсим някой хотел.

— Уверявам те, че по това време няма да намерите нито едно свободно легло. Освен това ние ви искаме тук. Всички ние. Семейството на Слоун е и наше — Лайла се усмихна на тъмнокосото момче, което срамежливо наведе очи. — Тук е голяма бъркотия, нали! Вуйчо ти ни успокоява, че таванът няма да се срути върху главите ни, ама кой знае!

Те влязоха в балната зала.

Покачена на стълба, Сузана лъскаше горната част на огледалото, докато Кейти правеше същото с долната. Лайла се наведе заговорнически към момчето.

— И аз трябваше да съм тук и да лъскам — прошепна му тя. — Само че изкръшках.

Момчето се разсмя. Смехът му толкова приличаше на този на Алекс, че Сузана стреснато се обърна.

Тя ги очакваше. От няколко седмици знаеше, че ще дойдат. И появата им днес не бе изненада. Но сега, когато ги видя, сърцето й подскочи и нервите й се опънаха докрай.

Жената не беше само сестрата на Слоун, а момчето негов племенник. Преди известно време Сузана научи, че Мегън О’Райли е била любовница на мъжа й, а момчето е негов син. Жената, която стоеше пред нея и я гледаше, стиснала ръката на сина си, била само на седемнадесет години, когато Бакстър я вкарал в леглото си и я прелъстил с клетви за любов и обещания за брак. А в същото време кроял планове да се ожени за нея самата.

Всъщност коя от тях двете е била „другата“?

Сега това нямаше никакво значение, помисли си Сузана и заслиза по стълбата. Никаква, защото забеляза напрежението, изписано на лицето на Мегън, безпокойството в очите й и усилията й да бъде твърда.

Лайла ги запозна така безгрижно и елегантно, че ако някой ги наблюдаваше отстрани едва ли би се усъмнил, че нещо не е наред. Сузана подаде ръката си. А Мегън само си помисли, че се чувства глупаво в елегантния си, префърцунен костюм в бронзово жълто. Сузана изглеждаше така естествена и хубава в избелелите джинси.

Това бе жената, която бе мразила години наред. Жената, която й бе отнела мъжа, когото обичаше, и бе откраднала бащата на сина й. Дори след като Слоун й обясни, че не е знаела абсолютно нищо, тя пак не можеше да превъзмогне омразата си.

— Радвам се да се запознаем — Сузана стисна с две ръце ръката й.

— Благодаря ви — чувстваше се неудобно. — Очакваме сватбата с нетърпение.

— И ние — Сузана преглътна мъчително и погледна Кевин, който бе наполовина брат на нейните деца. Сърцето й се сви. Беше по-висок от сина й и с около една година по-голям. Но и двамата бяха наследили мургавата хубост на баща си. Без да се замисли, тя посегна да вдигне кичура коса, който бе паднал над веждите на момчето по същия начин както над веждите на Алекс.

Мегън инстинктивно обви раменете на сина си, сякаш да го предпази или защити от нещо. Ръката на Сузана увисна във въздуха.

— Радвам се да те видя, Кевин. Алекс и Джени не можаха да спят от нетърпение. Само за теб говорят.

Кевин се усмихна, а сетне вдигна очи към майка си. Тя беше му обяснила, че ще се запознае със своите полубрат и полусестра. А той не бе съвсем сигурен да се радва ли или не. Обаче беше сигурен, че майка му не е особено щастлива.

— Защо не слезем да ги потърсим? — Кейти сложи ръка на рамото на Сузана и лекичко я стисна. Мегън забеляза, че Лайла вече е застанала от другата страна на сестра си. Тя не се заблуждаваше, че сестрите се поддържат и са от едната страна на барикадата. Не можеше и да ги обвинява за това. Но вирна брадичка, защото нямаше да се предаде без бой.

— Може би ще е най-добре, ако…

Преди да довърши мисълта си Алекс и Джени влетяха в стаята като вихрушка, с тропот и викове.

— Тук ли е? Леля Коко ни каза, че е пристигнал и ние искаме да го видим — Алекс спря, защото видя Кевин.

Двете момчета се наблюдаваха като кутрета. Алекс не бе очарован, че новият му брат е по-голям и по-висок от него, но бе решил, че той пък има предимството да има сестра.

— Аз съм Алекс, а това е Джени — рече той. — Тя е само на пет години.

— На пет и половина — протестира Джени и пристъпи към Кевин. — И мога да те набия, аку трябва.

— Джени, казва се „ако“ и мисля, че не е необходимо — намеси се Сузана, като видя предизвикателно вдигнатите вежди на дъщеричката си.

— Добре де, казвам само, че мога — промърмори недоволно Джени. — Но мама каза, че не бива, защото сме едно семейство.

— Познаваш ли живи индианци? — попита Алекс.

— Да, много — Кевин издърпа ръка от ръката на майка си.

— Искаш ли да видиш нашия форт? — продължи с въпросите Джени.

— Искам — Кевин погледна майка си умолително. — Може ли?

— Ами, аз…

— Лайла и аз ще ги заведем — Кейти стисна рамото на Сузана още веднъж.

— Не се притеснявайте — увери я Сузана, когато сестрите й излязоха заедно с децата. — Слоун лично направи проекта на форта, така че е много здрав — тя отново взе парцала, с който бършеше огледалото. — Кевин знае ли?

— Да — Мегън неловко въртеше чантичката си в ръце. — Не исках да се срещне с вашите деца неподготвен — тя си пое дълбоко дъх и се приготви да каже онова, което бе намислила предварително. — Госпожо Дюмонтт…

— Казвай ми Сузана. Сигурно ти е трудно да произнасяш това име.

— За никой от нас не е нито лесно, нито приятно. Нямаше да дойда — продължи Мегън — ако не беше толкова важно за Слоун. Обичам брат си и не бих направила нещо, с което да помрача сватбата му. Но сигурно си съгласна, че ситуацията е… не знам как да кажа…

— Виждам, че е мъчително за теб. Съжалявам. Бих искала да знаех по-рано, за Кевин. Може би нямаше да има някаква особена разлика, но все пак ми се щеше — погледна парцала, който мачкаше в ръцете си. — Мегън, знам, че когато си раждала Кевин, сама, аз бях в Европа на сватбено пътешествие с баща му. Сигурно ме мразиш за това.

Младата жена само поклати глава.

— Ти не си такава, каквато си представях. Мислех, че ще бъдеш студена, резервирана и враждебна.

— Човек трудно може да бъде враждебен към едно седемнадесетгодишно момиче, излъгано и изоставено да отглежда детето си само. И аз не бях много по-голяма, когато се омъжих за Бакс. Знам колко чаровен може да бъде. И колко жесток.

— Мисля, че въпреки всичко сме щастливи. Защото имаме децата си — рече Мегън с въздишка. — Аз бързо пораснах и научих много неща — тя въздъхна още веднъж. — Престанах да го обичам и преодолях омразата си към теб. Но се страхувах да те срещна.

— Аз също.

— Не мога да повярвам, че съм тук и си говорим — за да се успокои, тя се разходи из балната зала. — Представях си толкова неща през тези години. Толкова пъти заставах пред теб и търсех правата си — тя се засмя кратко. — Дори днес, бях си намислила цяла реч. Беше много интелигентна, много зряла, може би малко злобничка. Не исках да повярвам, че не си знаела за Кевин, че също си била жертва. Защото бе много по-лесно да смятам себе си за единствената излъгана и изоставена. И тогава влязоха децата ти — Мегън затвори очи. — Как се бориш с болката, Сузана?

— Ще ти кажа, когато успея да го направя.

Мегън се усмихна, като погледна през прозореца.

— Ела да ги видиш. Това не бива да пречи на децата ни…

Сузана приближи и видя как Алекс, Джени и Кевин се катереха по дървения форт на двора.

 

 

Холт много мисли. До момента в, който извади костюма от гардероба, все още не бе решил ще отиде или не на сватбата на Аманда. Какво ли по дяволите щеше да прави там? Не обичаше тълпите, нито празните, светски разговори, водени на групички. Нито малките пикантни сандвичи с пържен хляб. Един господ знае какво има в тях!

Не обичаше да носи вратовръзка, нито да глади ризите си.

Така че, какво правеше всъщност?

Той разхлаби възела на вратовръзката си и се намръщи на образа си в прашното огледало, което висеше над бюрото му. Защото си беше пълен идиот и не можеше да устои на изкушението най-сетне да влезе в Замъка на скалите. Защото беше два пъти идиот и искаше отново да види Сузана.

Мина повече от седмица, откакто посадиха заедно жълтия храст. Една седмица откакто я целуна. Само една седмица, откакто осъзна, че една целувка, макар и неочаквана, не му е достатъчна.

Искаше много целувки. Искаше да се справи с чувствата си към нея и може би най-добрият начин за това бе да я наблюдава в обкръжение на семейството, което тя толкова много обичаше. Всъщност все още не знаеше дали е недостъпната и хладна принцеса от детството му, горещата, страстна жена, която бе държал в прегръдките си, или уязвимата, наранена майка, чиито очи го преследваха в сънищата.

Холт беше мъж, който обичаше да знае какво има насреща си. Дали това е заподозряно лице, или жертва. След като се справеше с тази загадка, можеше да продължи.

Не искаше да си признае, че все пак го бе заинтригувала с историята и безусловната си вяра за връзката между дядо му и нейната прабаба. Още повече, не искаше да си признае, че посещението на леля й го бе накарало да се чувства виновен и отговорен.

Не, напомни си Холт. Не отиваше на сватбата да помага някому. Не беше поемал никакви ангажименти. Не беше давал обещания. Отиваше да се забавлява. И този път нямаше да стигне само до вратата на кухнята.

Пътят до замъка не бе дълъг. Първият му поглед към къщата го върна цели дванадесет години назад. Беше и винаги си е било удивително място, изтъкано от контрасти. Изграден от мрачен камък, на върха му се извисяваха романтични кули. От един ъгъл изглеждаше страховит, от друг — грациозен. В момента западното му крило бе в скели, но вместо да е грозно, беше привлекателно.

Поляната бе яркозелена. Имаше дървета и много красиви, ярки цветя. Бяха пристигнали много коли. Холт се почувства глупаво, когато подаде ключовете на старичкия си шевролет на униформения портиер.

Сватбата щеше да бъде на терасата. Той се смеси с тълпата, защото церемонията всеки миг щеше да започне. Имаше орган, който звучеше много тържествено. Едва се насили да не разхлаби възела на вратовръзката си и да запали цигара. Дочу няколко тихи коментари и въздишки, когато младоженците тръгнаха по дългата бяла пътека, постлана насред поляната.

Холт едва разпозна Кейти. Приличаше на богиня в дългата си светло розова рокля. Дааа, няма шест-пет. Калхуновите момичета винаги са били хубавици, помисли си той и загледа червенокосата жена, която вървеше след Кейти. Роклята й бе с цвета на морска пяна, с много елегантна кройка. Но той не гледаше дрехата, а лицето! Лицето й бе същото като на портрета в ателието на дядо му. Холт едва не извика от изненада. Лайла Калхун беше живо копие на своята прабаба. Връзката беше повече от явна!

Напъха ръце в джобовете си, като си помисли, че щеше да е по-добре изобщо да не беше идвал.

Тогава видя Сузана.

Беше принцесата от младежките му мечти. Златистата й коса се спускаше на меки вълни до раменете, под тънък воал от бледо синьо. Роклята й бе в същия цвят, полите й се развяваха от морски вятър. Носеше в ръцете си цветя, имаше цветя и в косите. Когато мина покрай него забеляза, че очите й бяха замечтани и имат същия цвят като роклята. И той почувства копнеж и желание, толкова силни, че почти произнесе името й на глас.

Не си спомняше нищо от кратката церемония, освен лицето на Сузана и сълзите, които се стичаха по него.

 

 

Както преди много, много години, голямата бална зала бе препълнена с хора, светлина, музика и цветя. По отношение на храната Коко бе надминала себе си. На гостите се предлагаха крокети от омари, пушени меса, филе от сьомга и шампанско. Дузини столове бяха наредени край стените и огледалата, а вратите към терасата бяха широко разтворени и гостите можеха да се движат безпрепятствено вън и вътре.

Холт стоеше встрани, отпиваше от студеното, ароматно вино и наблюдаваше. Неговото първо посещение в замъка. Беше си истинско шоу, реши той. Огледалата отразяваха красиви жени в прекрасни рокли, които стояха прави, седяха, или танцуваха. Въздухът бе изпълнен с ухание на цветя и парфюми.

Булката бе прекрасна. Висока, елегантна, с дълга рокля от бяла дантела. Лицето й сияеше от щастие, докато танцуваше с високия, загорял мъж, който вече бе неин съпруг. Изглеждат чудесна двойка, реши Холт. Изглеждат така, както изглеждат хората, които се обичат. Забеляза Коко да танцува с висок, светъл мъж.

Огледа се за пореден път, за да намери Сузана. Тя се бе навела и говореше нещо на тъмнокосо момче. Дали беше синът й? Момчето нещо се противеше. Тътреше крака и се мусеше. Спечели веднага симпатиите му. Сигурно беше много досадно за едно дете да стои кротко в събота вечер, докарано с костюм, сред компанията на възрастни. Сузана прошепна нещо на ухото му и сетне го дръпна за косата. Изражението на детското лице се промени. То се засмя.

— Както виждам, все още стоиш в ъгъла.

Холт се обърна и едва не се сблъска с Лайла Калхун. Отново бе поразен от удивителната й прилика с жената, която дядо му бе нарисувал преди години.

— Просто наблюдавам купона.

— Струва си. Запознай се с Макс — тя сложи ръка върху китката на високия строен мъж до нея. — Това е Холт Брадфорд, в когото бях влюбена до полуда за един ден преди петнадесет години.

Холт вдигна учудено вежди.

— Никога не си ми казвала.

— Разбира се, че не съм. В края на деня реших, че не искам да съм влюбена в такъв намусен и опасен тип като теб. Това е Макс Куотърман, мъжа, когото обичам и ще обичам от сега нататък.

— Поздравявам ви — Холт пое подадената му ръка. Мъжко ръкостискане, сериозни очи и обезоръжаваща усмивка, отбеляза си той. — Вие сте професор, нали?

— Бях. А вие сте внукът на Кристиан Брадфорд.

— И все още съм — усмихна се Холт, но гласът му охладня.

— Спокойно — успокои го Макс, който долови промяната. — Няма да ви измъчваме. Нали сте гост.

Лайла го наблюдаваше, докато си играеше с чашата си.

— Ще го отложим за по-късно. Макс ще ти покаже белега, който получи, докато правехме малкия си фокус с Ливингстън.

— Лайла! — в гласа на Макс имаше леко предупреждение.

Тя само сви рамене и отпи от шампанското си.

— Спомняш ли си Кейти? — тя посочи с ръка сестра си, която се приближи към тях.

— Спомням си едно нахакано хлапе с машинно масло по носа и бузите — Холт широко се усмихна. — Изглеждаш чудесно.

— Благодаря ти. Запознай се със съпруга ми — Трент.

Това бе партньора на Коко преди малко, отбеляза Холт, докато стискаше ръката на приятния мъж.

— А ето ги булката и младоженеца — обяви Лайла и вдигна чаша да поздрави двойката, която също се присъедини към компанията.

— Здравей, Холт — очите на Аманда бяха сериозни и внимателни, макар да сияеше от щастие. — Радвам се, че дойде — тя му представи Слоун.

Холт изведнъж осъзна, че е заобиколен от всякъде от Калхунови. Те не го притискаха, нито настояваха за нещо. Не, за изумрудите и дума не бе произнесена. Но всички около него бяха от един и същи отбор. Бяха от едната страна на барикадата и колкото и да не му харесваше, бяха задружни.

— Какво става тук? Семейно събрание ли? — Сузана също се присъедини към групата. — Трябва да се веселите, да танцувате, не да се криете по ъглите. О, Холт — усмихна му се тя. — Не знаех, че си тук.

— Леля ти ме покани.

— Това знам, но… — Сузана спря и се усмихна учтиво. — Радвам се, че си се решил.

То се вижда, колко се радваш, помисли си Холт, но вдигна чашата си за наздравица.

— Ами… реших, че ще бъде интересно.

По някакъв неуловим сигнал всички се разпръснаха и ги оставиха сами, изведнъж откри Холт.

— Надявам се, че сестрите ми не са ти досаждали.

— Справям се някак си.

— Не бих искала да ти вадят душата точно на сватбата.

— Само сватбата ли те притеснява? Значи нямаш нищо против да го направят друг път?

Преди да отговори, някой я задърпа за полата.

— Мамо, кога ще ядем торта?

— Когато Аманда и Слоун я разрежат — тя чукна Алекс леко по носа.

— Но ние сме гладни.

— Ами върви и си вземи каквото искаш от масата.

Момчето се засмя.

— Да, ама аз искам торта!

— Тя е за накрая. Алекс, това е господин Брадфорд.

Алекс явно не бе очарован да бъде представян на още един старец, който ще го погали по главата и ще се удивлява колко голям е пораснал. Но когато вместо погалване, Холт му подаде ръка и стисна неговата по мъжки, той бе заинтригуван.

— Ти ли си полицаят?

— Бях.

— Ранявали ли са те в главата?

Холт поклати глава.

— Не, само в крака — усети как загуби част от ореола си.

— И какво? Имаше ли кръв?

— Цяла кофа.

— Уха! Много ли лоши си застрелял?

— Цяла дузина.

— Супер! Чакай малко! — извика Алекс и изчезна.

— Извинявай — рече Сузана. — В момента сме на вълната убийства и преследвания.

— Съжалявам, че не са ме улучили в главата.

Тя се разсмя.

— Няма страшно. Взе му акъла, когато каза, че си застрелял цяла дузина престъпници — помисли си, но реши да не го пита дали е истина.

— Сузана, бих ли…

— Хей, тук сме! — Алекс изникна изневиделица заедно с още две други хлапета. — Казах им за куршума в крака ти.

— Болеше ли? — попита съчувствено момиченцето.

— Малко.

— Имало страшно много кръв — обясни Алекс, все едно че той е бил раненият. — Това е Джени, сестра ми. А това — Кевин, брат ми.

На Сузана й се щеше да го грабне в прегръдките си и да го покрие с целувки. Децата постигаха с толкова леснина това, което възрастните не можеха.

Тримата бомбардираха Холт с въпроси, докато тя не ги спря.

— Стига. Оставете Холт на мира. Все пак сме на сватба, нали?

— Но, мамо…

— Алекс — смъмри го Сузана. — Защо не идете да си вземете малко пунш?

Предложението изглежда им хареса, защото те хукнаха вкупом към масата.

— Страхотна банда! — измърмори Холт, като ги проследи с очи. — Мислех, че имаш две деца.

— Така е.

— Тогава защо са три?

— Кевин е син на бившия ми съпруг — обясни хладно тя. Сега, ако обичаш, извини ме.

Още една тайна, помисли си Холт и реши, че ще намери отговора. Но не сега. Сега мислеше да направи нещо, което му се въртеше в главата, откакто я видя да върви по бялата сатенена пътека след булката.

— Искаш ли да танцуваме?