Лайза Клейпас
Непризнати грехове (8)

Осма глава

— Попаднах в безизходно положение — заобяснявах на Дейн по телефона. — Ще споделя какво съм решила и после ти ще ми кажеш какъв избор имам. Или пък нямам.

— За Бога, Ела — тихо рече той.

Намръщих се.

— Изчакай, преди да повториш „за Бога, Ела“. Още не съм ти разказала плана си.

— Знам какъв е.

— Нима?

— Още откакто замина за Хюстън. Ти винаги си разчиствала кашите на семейството си — сдържаната деликатност на Дейн беше на косъм от съжалението. Бих предпочела враждебност. Почувствах се все едно животът е цирк, а аз съм длъжна да ходя след слона.

— Никой не ме принуждава да постъпвам пряко волята си — възразих.

— Доколкото знам, бебето на сестра ти никога не е било сред житейските ти приоритети.

— Родило се е преди седмица. Позволено ми е да преразглеждам списъка си с приоритети, нали?

— Да. Но това не означава, че и аз трябва да последвам примера ти — въздъхна Дейн. — Разкажи ми всичко. Вярваш, или не, аз съм на твоя страна.

Обясних му какво се е случило, предадох му разговора с Тара и заключих гузно:

— Само три месеца. И бебето не създава проблеми — „освен ако не обичаш да спиш“, добавих наум. — Ще потърся обзаведен апартамент в Хюстън и ще остана тук, докато Тара се оправи. Навярно и Лайза ще може да ми помогне. После ще се върна в нашето жилище в Остин. При теб. Как ти звучи?

— Все пак е някакъв план — долових как нейде издълбоко от гърдите му се изтръгва сдържано дихание. — Какво очакваш да кажа, Ела?

Исках да чуя: „Прибирай се у дома. Ще ти помагам с бебето“. Но му отвърнах:

— Искам да чуя какво наистина си мислиш.

— Мисля, че още не си преодоляла старите навици — тихо рече Дейн. — Майка ти щраква с пръсти или сестра ти забърква каша и ти загърбваш живота си и се втурваш да оправяш положението. Едва ли ще са три месеца, Ела. Ами ако на Тара й потрябват три години да си намести болтчетата в главата? Ако роди още деца? Пак ли ти ще ги отглеждаш?

— Вече го обмислях — признах с мъка. — Но не мога да се терзая какво ще ми поднесе бъдещето. Засега тук е само Люк и той се нуждае от мен.

— А от какво се нуждаеш ти? Нали пишеше книга? И как ще върви рубриката ти?

— Не знам. Мнозина успяват и да работят, и да се грижат за децата си.

— Това дете не е твое.

— Но е част от семейството ми.

— Ти нямаш семейство, Ела.

Макар аз самата да бях изричала същите думи, ми стана неприятно да ги чуя от него.

— Ние сме индивиди, обвързани от реципрочни задължения — казах. — Щом наричат група амазонски шимпанзета семейство, значи и ние се вместваме в дефиницията.

— Склонен съм да се съглася, имайки предвид, че шимпанзетата от време на време проявяват канибализъм.

Укорих се мислено, че съм обсъждала Варнърови толкова откровено с Дейн.

— Мразя да споря с теб, Дейн — измърморих. — Знаеш прекалено много за мен.

— Ще ме намразиш още повече, ако си замълча и те оставя да вземеш погрешно решение.

— Смятам, че решението ми е правилно. Единственото, което ще ми позволи да дишам спокойно.

— Звучи честно. Но аз не го приемам.

Поех дъх.

— Тогава? Какво ще стане с нас, ако постъпя, както съм решила? Какво ще стане с четиригодишната ни връзка?

Не можех да повярвам, че човекът, комуто се уповавах, човекът, на когото се доверявах и към когото бях дълбоко привързана, очертава толкова ясна линия помежду ни.

— Предполагам, че можем да го наречем пауза — каза Дейн.

Замислих се над думите му. По вените ми запълзя хлад.

— И щом се върна, ще започнем оттам, където сме спрели?

— Бихме могли да опитаме.

— Какво означава „да опитаме“?

— Ако сложиш нещо във фризера и го претоплиш след три месеца, вкусът няма да е същият.

— Но ще ми обещаеш да ме чакаш, нали?

— Как така да те чакам?

— Искам да кажа няма да спиш с друга.

— Ела, и двамата не можем да обещаем, че няма да спим с друг.

Зяпнах.

— Така ли?

— Разбира се. Зрелите връзки не предполагат обещания и гаранции. Не притежаваме другия.

— Дейн, смятах, че сме изключителна двойка — осъзнах, че днес хленча за втори път. Хрумна ми още нещо. — Мамил ли си ме?

— Не бих го нарекъл така. Но не, не съм.

— Ако аз спя с друг? Няма ли да почувстваш ревност?

— Не бих ти попречил да експериментираш свободно, ако такава е волята ти. Въпрос на доверие.

— Връзката ни е свободна?

— Ако искаш да я наречеш така — да.

Рядко — може би никога — не се бях чувствала толкова стъписана. Дейн нехайно зачеркваше основните ми убеждения за отношенията ни.

— За Бога! Как така не съм знаела, че връзката ни е свободна? Какви са правилата?

— Нямаме правила, Ела — някак развеселено отвърна Дейн. — Никога не сме имали. Само затова се задържа толкова дълго с мен. Щеше да си плюеш на петите, ако се бях опитал да ти наложа и най-дребното ограничение.

В ума ми се заблъскаха въпроси и доводи. Питах се дали е прав. Опасявах се, че е.

— Някак си — бавно произнесох, — винаги съм се смятала за традиционалист. Твърде консервативна за връзка без дефиниция.

— Госпожица Независимост отговаря на това описание — каза Дейн. — Съветите, които дава на хората, следват определени правила. Но ти, Ела, не си традиционалист.

— Но нали съм и госпожица Независимост, и Ела? — запротестирах. — Кое е истинското ми аз тогава?

— Очевидно истинското ти аз е в Хюстън. И искам да се върне.

— Ще ми се да доведа бебето у дома за няколко дни, докато дообмисля положението.

— Не съм съгласен — незабавно ме прекъсна Дейн.

— Апартаментът е и мой — намръщих се аз. — Ще отседна в своята половина.

— Добре. Аз ще се преместя другаде за известно време, докато си тръгнете с бебето. Или ще се изнеса напълно, за да останеш тук с бебето…

— Не.

Инстинктивно почувствах, че ако заради Люк принудя Дейн да се премести, навярно ще го изгубя завинаги.

— Както и да е — добавих, — остани си в апартамента. Аз ще намеря временна квартира.

— Готов съм да ти помогна с каквото мога — каза Дейн. — Ще поема твоя дял от наема докогато трябва.

Предложението ме подразни. И освен това бях разярена като бик от отказа му да приеме Люк. Но се чувствах най-вече уплашена от откровението, че връзката ни не следва правила и обещания. Защото това означаваше, че вече не мога да бъда сигурна в Дейн. И в себе си.

— Благодаря — отвърнах мрачно. — Ще те уведомявам как сме.

 

 

— Най-напред — казах на Люк на другия ден — трябва да си намерим квартира. В центъра ли да търсим? В Монтроуз? Или край Шугър Ленд? Може и да се върнем в Остин, но трябва да отбягваме знаеш кого. А и в Остин наемите са много по-високи.

Люк ме изгледа съсредоточено иззад шишето с мляко, сякаш наистина преценява вариантите.

— Размисляш ли? — попитах го аз. — Или пак пълниш памперса?

Предната вечер рових из „Гугъл“, търсейки информация как да се грижа за Люк. Изчетох десетки страници за и против памперсите, за важните събития през първия месец от живота на бебето, сверих графиците за посещение при педиатър. Открих дори съвети как се режат ноктите на бебето.

— Тук пише — докладвах на Люк, — че трябва да спиш по петнайсет-осемнайсет часа дневно. Трябва да се постараеш повече. Пише също, че трябва да изварявам всичко, което пъхаш в устата си. И че ще се усмихнеш преди края на първия месец.

Няколко минути стоях надвесена над него, усмихвах се и се надявах да откликне. Люк ми отвръщаше със сериозни гримаси. Осведомих го, че прилича на Уинстън Чърчил.

След като си записах няколко адреса на детски клиники, започнах да търся обзаведени апартаменти в Хюстън и околностите. Които бяха по джоба ми, изглеждаха потискащи, а които ми допадаха се оказаха с непосилни наеми. За жалост не открих нищо подходящо в приличен квартал и на достъпна цена. Легнах си притеснена и объркана. Може би от милосърдие, Люк се събуди само три пъти през нощта.

— Днес трябва да намерим нещо — рекох му. — И да се изнесем от този скъп хотел.

Реших сутринта да прегледам обявите в интернет, а следобед да посетя няколко апартамента. Точно записвах първия адрес и телефонен номер, когато телефонът ми звънна.

— „Травис“ — съобщаваше екранът. Леко стресната, но заинтригувана, отговорих:

— Ало?

— Здрасти, Ела — дочух характерния баритон, мек като разтопено масло. — Как си?

— Великолепно, благодаря. С Люк си търсим жилище. Решихме да заживеем заедно.

— Поздравления! В Хюстън ли търсиш, или се връщаш в Остин?

— Оставаме тук.

— Добре — последва кратко колебание. — Имаш ли планове за обяд?

— Не.

— Да те взема в дванайсет тогава?

— Не мога да си позволя още едно пиршество с теб — казах, а той се разсмя.

— Този път аз черпя. Искам да обсъдим нещо.

— Какво по-точно? Подскажи ми.

— Не ти трябват жокери, Ела. Трябва просто да кажеш „да“.

Поколебах се, сварена неподготвена от начина, по който ми говореше — приятелски, но и настойчиво, като мъж, който не е свикнал да му отказват.

— Може ли да е в непретенциозен ресторант? — попитах. — В момента с Люк нямаме представително облекло.

— Няма проблем. Само не му слагай розови чорапи.

За моя изненада Джак дойде да ни вземе с малък хибрид. Очаквах да се появи в гълтащо тонове бензин чудовище или в умопомрачително скъпа спортна кола. Определено не бях подготвена да го видя в кола по вкуса на Дейн и приятелите му.

— Ти! В хибрид! — учудено възкликнах, мъчейки се да закрепя столчето на Люк отзад. — Мислех си, че караш „Хамър“ или „Ламборгини“.

— „Хамър“! — изсумтя Джак, подаде ми кошчето с Люк и тактично ме избута настрани. Протегна се и закрепи бебешкото столче. — Въздухът в Хюстън е достатъчно отровен. Не искам да усложнявам проблема.

Вдигнах вежди.

— Звучи като реплика на еколог.

— Аз съм загрижен за околната среда — меко каза Джак.

— Невъзможно! Нали си ловец!

Джак се усмихна.

— Има два типа защитници на природата, Ела. Едните прегръщат дървета и смятат, че едноклетъчната амеба е ценна колкото американския лос… другите като мен — възприемат законното ловуване като отговорно управление на животинските ресурси. И понеже обичам да излизам сред природата възможно най-често, аз съм противник на замърсяването, на безразборния риболов, на глобалното затопляне, на изсичането на горите и на всичко, което унищожава ловните ми полета.

Джак пое кошчето с Люк и внимателно го закрепи в столчето. Промърмори нещо успокоително на бебето, което лежеше овързано с колани като мини астронавт, подготвен за опасна мисия.

Застанала отзад и леко встрани, неволно се възхитих от начина, по който Джак седна в колата. Беше едър мъж, плътните му мускули изпъкваха под джинсите, а широките му рамене опъваха леката синя риза с навити ръкави. Сякаш беше роден едновременно за бейзболист, за баскетболист и за спринтьор.

Както обикновено в Хюстън, петнайсетминутното пътуване се проточи половин час. Но в колата се чувствах приятно. Радвах се да изляза от хотелската стая, а и Люк заспа, унесен от климатика и движението.

— Какво стана с Дейн? — нехайно подхвърли Джак. — Скъсахте ли?

— Нищо подобно. Още сме заедно — млъкнах смутено, преди да добавя: — Но сме си дали пауза. Само за три месеца, докато Тара си вземе бебето и аз се върна в Остин.

— Означава ли това, че можеш да се виждаш с други?

— Никога не сме се ограничавали. Връзката ни е свободна. Никакви обещания, никакво обвързване.

— Няма такова нещо. Обещанията и обвързаността създават връзката.

— За традиционалистите — може би да. Но с Дейн смятаме, че хората не могат да принадлежат другиму.

— Напротив — възрази Джак. Аз вдигнах вежди. — Може би в Остин е различно — продължи Джак. — Но в Хюстън кучетата не си делят кокалите.

Прозвуча толкова нахакано, че се засмях.

— Задълбочавал ли си се с някого, Джак? Дотолкова, че да се замислиш за брак?

— Веднъж — призна той. — Но не се получи.

— Защо?

— Защо ли? — продължителното колебание, преди да отговори, ми подсказа, че рядко обсъжда темата. — Тя се влюби в друг — най-сетне рече Джак.

— Съжалявам — искрено отвърнах. — Получавам много писма от читатели, които се оставят партньорите им да ги потискат — мъже, стремящи се да задържат неверните си жени, жени, влюбени в женени мъже, които им обещават да напуснат съпругите си, но не го правят… — замълчах, забелязала как палецът му трескаво поглажда волана, сякаш усеща цепнатина в блестящата кожа и се мъчи да я заравни.

— Какво би казала на мъж, чиято приятелка е скочила в леглото с най-добрия му приятел? — попита Джак.

Веднага разбрах. Опитах се да прикрия съчувствието, усещайки, че няма да му хареса.

— Само веднъж, или нещата са се задълбочили?

— Ожениха се — мрачно уточни Джак.

— Гадост! — възкликнах. — Най-лошо е, когато се оженят, защото всички смятат, че това изкупва постъпката. „О, добре де, мамили са те, но се ожениха и всичко си дойде на мястото“. И на теб не ти остава друго, освен да преглътнеш горчивия хап и да изпратиш скъп сватбен подарък, иначе ще те вземат за хахо. Прецакан си по много параграфи.

Палецът му спря да поглажда волана.

— Точно така. Откъде знаеш?

— Маг Ела знае всичко — ведро отвърнах аз. — Ще предположа и че бракът им не върви по мед и масло. Защото връзки, започнали така, винаги са с нестабилна основа.

— Но ти не заклеймяваш изневярата? — каза той. — Защото никой не може да принадлежи никому, нали?

— Нищо подобно. Силно ненавиждам изневярата, когато правилата не са ясни и на двете страни. Верността се подразбира, ако не сте се договорили изрично, че си предоставяте свобода. Няма нищо по-лошо от това да накърниш доверието на любим човек.

— Да.

Каза го тихо, но в едничката дума прозвуча дълбоко съгласие.

— Значи съм права за брака им? — настоях аз. — Добре ли живеят?

— Напоследък — призна той — положението не изглежда много розово. Май ще се развеждат. Срамота! Имат две деца.

— Когато отново е свободна, смяташ ли, че ще проявиш отново интерес?

— Признавам, че съм го обмислял. Но не, няма да тръгна пак по този път.

— Имам теория за мъже като теб, Джак.

Явно се поразведри. Изгледа ме развеселено.

— Сподели я, Ела.

— Отнася се за причините, поради които още не си се обвързал. Всъщност въпросът е в пазарната динамика. Излизаш с принципно еднакъв тип жени. Прекарвате си добре и после отлиташ към следващата. А те объркано гадаят защо. Не разбират, че никой не пробива на пазара, предлагайки същата стока като останалите, независимо колко красива е опаковката. Тоест — положението ще се промени само когато се случи нещо особено и неочаквано. В крайна сметка ще избереш жена, съвсем различна от типа, който ти и всички около теб предполагат, че ще предпочетеш. Как ти се струва? — завърших с усмивка.

— Че можеш да надприказваш и латерна — ухили се той.

Ресторантът, в който ни заведе, може и да беше непретенциозен по неговите стандарти, но специално пиколо паркира колата сред лъскавите й посестрими наоколо, а бял балдахин хвърляше сянка по пътя към входа. Настаниха ни на прекрасна маса до прозореца. Съдейки по изящния и изискан интериор и тихата, елегантна музика, долитаща откъм пианото в дъното, предположих, че с Люк ще ни изхвърлят, преди да сме поръчали. Но той ме изненада с подобаващо поведение. И храната се оказа вкусна. Чашата „Шардоне“ накара небцето ми да затрепти от задоволство, а Джак определено беше изключително обаятелен мъж. След обяда поехме към центъра на Хюстън и паркирахме в подземния гараж на Мейн Стрийт 1800.

— В офиса ти ли отиваме? — попитах.

— Не. В жилищното крило, където работи сестра ми.

— С какво се занимава?

— Предимно с финансови операции и договори. Ежедневни задачи, с които не успявам да се справя.

— Ще се запознаем ли?

Джак кимна.

— Ще ти хареса.

Асансьорът ни докара до малко, светло, облицовано с мрамор фоайе с модерна бронзова скулптура и внушителна рецепция. Мъжът зад бюрото — младеж в педантично скроен костюм — се усмихна на Джак и изгледа леко подозрително спящото бебе. Джак настоя да го носи, за което му бях благодарна. Ръцете ми още не бяха се пригодили към новата задача да разнасят насам-натам Люк и всичките му принадлежности.

— Съобщете на госпожица Травис, че пристигаме — каза му Джак.

— Да, господин Травис.

Последвах Джак през няколко врати от матово стъкло, които се разтваряха с леко съскане. Застанахме пред асансьорите.

— На кой етаж е офисът? — попитах.

— На седмия. Но Хейвън ще ни чака в апартамента си на шестия.

— Защо там?

— Жилището е нейно. Бонус от фирмата. Но годеникът й живее в апартамент с три спални няколко етажа по-нагоре и тя вече е пренесла повечето си вещи при него. Нейното жилище пустее.

Осъзнах накъде бие и го изгледах слисано. Стомахът ми се сви — незнайно дали от движението на асансьора, или от изненадата.

— Джак, ако смяташ с Люк да отседнем тук през следващите три месеца, оценявам жеста, но е невъзможно.

— Защо?

Асансьорът спря и Джак ми махна да го последвам навън. Реших да не увъртам.

— Не мога да си го позволя.

— Ще договорим приемлива цена.

— Не искам да ти дължа нищо.

— Няма. Решението е мое и на сестра ми.

— Да, но ти си собственик на сградата.

— Не съм. Само я стопанисвам.

— Да не издребняваме.

— Добре де — развесели се той. — Но не ми дължиш нищо. Просто стечение на обстоятелствата. Нуждаеш се от квартира, а тук има свободен апартамент.

— Ти също живееш тук, нали — попитах го намръщено.

Той ме изгледа присмехулно.

— Не се налага да раздавам апартаменти, за да привличам женско внимание, Ела.

— Не намеквах това — възразих аз, почервеняла от срам от главата до петите.

Всъщност намеквах точно това. Сякаш аз, Ела Варнър, бях толкова неустоима, че Джак Травис би дал всичко да му стана съседка. Божичко, коя част от егото ми роди тази идея?

— Имах предвид, че едва ли ще ти е приятно да приютиш шумно новородено — опитах се да позагладя впечатлението аз.

— За Люк ще направя изключение. Полага му се нещо по-добро след несполучливия старт в живота.

Джак ни поведе към апартамента в края на застлан със сив килим коридор. Натисна звънеца и вратата се отвори.