Лайза Клейпас
Непризнати грехове (6)

Шеста глава

Колкото и невероятно да звучи, втората ми нощ с Люк беше по-тежка от първата. При второто хранене искриците задоволство от великолепната вечеря, хубавото вино и приятния разговор се изпариха напълно.

— Ти си истински убиец на настроение, Люк — казах на бебето, което ни най-малко не се впечатли.

Изгубих бройката на събужданията и сменените пелени, но май така и не успях да събера повече от двайсетина минути сън наведнъж. Когато се обадиха да ме събудят в седем и половина, аз изпълзях съсипана от леглото и се заклатушках към банята да си измия зъбите и да се изкъпя.

Петнайсетминутният душ и двете чаши престояло кафе от миниатюрната кафе машина в кухненския бокс ме поосвежиха донякъде. Облякох панталони в цвят каки, светлосиня блуза с ръкави до лактите и плетени сандали с равни подметки. Почудих се дали да си подсуша косата със сешоар. Ами ако бебето се събуди? Накрая мрачно реших, че пет пари не давам, ако ще и да се разреве.

Подвих спретнато краищата на косата си навътре и изключих сешоара.

Тишина. Да не би на Люк да му е зле? Защо не вдига шум?

Втурнах се към спалнята и го погледнах. Лежеше си мирно и тихо по гръб, гърдите му се повдигаха и спускаха спокойно, а бузките му розовееха нежно. Докоснах го, за да се уверя, че е добре. Той се прозя и стисна още по-плътно клепки.

— Сега ли реши да си отспиш? — измърморих аз. Седнах до него и се вгледах в изумително фината кожа, деликатните мигли, отпуснатото от съня дребно личице. Веждите му бяха толкова редки и копринени, че едва се различаваха. Приличаше на Тара. Личеше си по формата на носа и устата, въпреки мастиленочерната коса. „Като на Джак Травис“, помислих си, галейки меките кичури.

Станах от леглото и измъкнах телефона от зарядното. Набрах номера на братовчедка си Лайза.

Тя вдигна веднага.

— Ало?

— Аз съм. Ела.

— Как е бебето?

— Добре е. Откри ли Тара? Защото ако не си…

— Намерих я — триумфално обяви Лайза.

— Какво? — ококорих се аз. — Къде е? Говори ли с нея?

— Не лично. Но има един мъж, към когото се обръща понякога, когато изпадне в трудно положение.

— Обръща се? — предпазливо попитах. — Имаш предвид, че са близки?

— Не съвсем. Той е женен. Както и да е. Реших, че Тара може да е при него. Открих номера му и оставих съобщение. Най-сетне ми се обади. Каза, че Тара е добре и няколко дни били заедно.

— Кой е той?

— Не мога да ти кажа. Не иска да замесваме името му.

— Има си хас! Лайза, искам да знам точно какво се случва със сестра ми, къде се намира и…

— В клиника е. В Ню Мексико.

Сърцето ми затуптя трескаво, главата ми се замая.

— Каква клиника? За наркомани? Наркотици ли взема?

— Не, не. Май преживявала нервен срив или нещо подобно.

Думата „срив“ ме уплаши. Попитах дрезгаво:

— Как се казва клиниката?

— „Маунтин Вали Уелнес“.

— Мъжът, когото спомена, ли я е завел? Или е отишла сама? В какво състояние е?

— Не знам. Попитай ги.

— Лайза — затворих очи аз, — не е нали не е правила опит да…

— О, нищо подобно. Доколкото разбрах, появата на бебето я е извадила от равновесие. Май трябва да си поотпочине.

С невесела усмивка си помислих, че Тара се нуждае от нещо много по-сериозно от почивка.

— Както и да е — продължи Лайза, — ето ти номера на клиниката. Май вече отговаря и на мобилния.

Записах си информацията и веднага се запътих към лаптопа. От „Гугъл“ научих, че клиниката приема пациенти за краткосрочно лечение и се намира в малко градче до Санта Фе. На снимките приличаше по-скоро на санаториум или на ваканционно селище, отколкото на клиника за душевноболни. Всъщност предлагаха рехабилитационни процедури и курсове по пълноценно хранене. От друга стана, клиниката очевидно разполагаше с квалифицирани професионалисти в областта на психиатрията. Информацията за методите на лечение наблягаше върху телесното и духовно благоденствие, постигано с минимално приложение на медикаменти.

„Маунтин Вали Уелнес“ ми се стори твърде лек вариант за човек с нервен срив. Дали разполагаха с необходимите средства да й помогнат? Или психологическите съвети просто придружаваха козметичните процедури и педикюра? Прииска ми се да се обадя в административния офис, но знаех, че няма да нарушат правилото за конфиденциалност. Седнах на бюрото в единия ъгъл на стаята и оброних глава. Колко объркана беше сестра ми! Страх, съжаление, мъка, гняв се блъскаха у мен. Мислех си, че малцина биха живели нормално, ако са отгледани в семейство като нашето.

Отново си спомних театралните истерии на мама, странните криволици на логиката й, необузданите й пристъпи, които ни объркваха и плашеха. Мъжете, които идваха и си отиваха — част от отчаяната кампания на мама да намери щастието. Така и не успя. С никого, никога. Не живеехме нормално и усилията ни да го крием ни изолираха от околните. С Тара израснахме с мисълта, че сме различни от останалите.

И двете не съумявахме да се сближим с никого. Нито една с друга. Близостта означаваше, че човекът, когото обичаш най-много, ще те нарани най-жестоко. Как бихме могли да забравим този урок, втъкан неизтребимо във всяка наша фибра и клетка.

Вдигнах бавно телефона и набрах мобилния на Тара. Този път, за разлика от предишните, тя отговори.

— Ало?

— Аз съм, Тара.

— Ела?

— Добре ли си?

— Да… Добре съм.

Говореше пискливо и треперливо. Като малко дете. Тонът й ме върна години назад. Спомних си я като малка. Спомних си как й четях денем и нощем през дните, когато оставахме твърде за дълго сами, когато нямахме какво да ядем и не знаехме къде е мама. Четях книги за магически създания, храбри деца, зайци-авантюристи. Тара слушаше ли слушаше, сгушена плътно до мен, а аз не се оплаквах, дори когато плуввахме в пот от жегата, понеже нямахме климатик.

— Хей — произнесох меко. — Какво става с теб?

— О… нищо не става, ами лежи. Предимно.

И двете се засмяхме. С облекчение установих, че дори да си е изгубила ума, сестра ми е запазила чувството си за хумор.

— Тара Сю… — приближих до леглото да погледна Люк. — Знаеш, че и двете ненавиждаме изненадите. Не заслужавах ли поне нищожно предупреждение? Защо не ми се обади? Не ми написа писмо. Не ми изпрати есе на тема „Как прекарах лятото“. Вместо това преди два дни се чух с мама.

Последва дълго мълчание.

— Влудих ли я?

— Тя си е луда — вразумително се обадих аз. — Ако питаш как реагира на появата на Люк… е, ако й беше хрумнало, че някоя от нас ще извърши непростимия грях да я направи баба, щеше да ни стерилизира още преди пубертета. За радост на Люк мама не е от предвидливите.

— Добре ли е той? — през сълзи попита Тара.

— Страхотен е — незабавно отвърнах аз. — Здрав е и се храни чудесно.

— Предполагам… Предполагам, че недоумяваш защо го оставих при мама.

— Да. Но преди да ми обясниш, ми кажи къде си. В клиниката, за която Лайза ми спомена?

— Да, от снощи. Приятно е тук, Ела. Имам собствена стая. Мога да излизам и да се връщам, когато пожелая. Казват, че ще се наложи да остана три месеца.

Замълчах стъписано. Защо три месеца? Откъде знаят колко време ще им е необходимо да се справят с проблемите на Тара? Как са преценили, че лудостта й е лечима за точно три месеца? Ако проявява суицидни или маниакални наклонности, навярно ще се наложи да я задържат по-дълго. Възможно ли е да не са й разкрили цялата истина и да са я включили в по-дългосрочни лечебни програми? Дузина въпроси напираха към повърхността — всичките неотложни — и аз замълчах объркано.

Прочистих гърло, опитвайки се да преглътна наплива от думи с възсолен привкус. Сякаш доловила безпомощността ми, Тара се обади:

— Приятелят ми Марк купи самолетния билет и уреди да ме приемат.

Марк. Семейният.

— Искаш ли да останеш в клиниката? — попитах предпазливо.

— Никъде не искам да оставам, Ела — прошепна тя.

— Говори ли с някого вече?

— Да, с една жена. Доктор Джаслоу.

— Допада ли ти?

— Изглежда симпатична.

— Смяташ ли, че може да ти помогне?

— Може би. Не знам.

— За какво разговаряхте?

— Разказах й как оставих Люк при мама. Не исках да постъпвам така да го изоставям.

— Защо го направи, скъпа? Случи ли се нещо?

— Когато ме изписаха от болницата, се прибрах в апартамента при Лайза. Издържах няколко дни. Но всичко ми изглеждаше странно. Бебето сякаш не беше мое. Не знаех как да бъда майка.

— Естествено. Нашата майка не се държеше като майка. Откъде би могла да вземеш пример?

— Не се побирах в кожата си. Погледнех ли Люк, се питах дали чувствам, каквото трябва да чувствам. По едно време като че ли отплувах нейде надалеч, извън тялото си. Съвзех се, но пак бях като в мъгла. Май и сега съм така. Ужасно е — след дълго мълчание Тара ме попита: — Полудявам ли, Ела?

— Не — бързо отвърнах. — И аз съм го преживявала няколко пъти. Терапевтът в Остин ми обясни, че това е един вид самоделен маршрут за бягство. Начин да заобиколим травмите.

— Още ли ти се случва?

— Усещането, че се отделяш от тялото си? Отдавна не ме е сполитало. Терапевтите помагат да го преодолееш.

— Знаеш ли какво ме побърква, Ела?

Да. Знаех. Но все пак попитах:

— Какво?

— Опитвам се да обмисля как сме живели с мама и непрестанните й истерии и всичките мъже, които водеше вкъщи, но си спомням ясно само моментите с теб как ми приготвяше вечеря на скарата, как ми четеше приказки. Такива неща. Но останалото е огромна празнота. И опитам ли да си припомня, ме хваща страх и ми се завива свят.

Когато най-сетне събрах сили да отговоря, гласът ми прозвуча удебелял и пресекващ — като гъсто сладко, което се мъча да намажа върху крехка филийка.

— Разказа ли на доктор Джаслоу нещо за Роджър?

— Нещичко.

— Добре. Тя навярно ще ти помогне да си спомниш повече.

— Трудно е — въздъхна треперливо Тара.

— Знам.

Последва дълго мълчание.

— Като малка се чувствах като куче зад електрическа ограда. Само дето мама непрекъснато я местеше. Не бях сигурна къде да се дяна, за да съм в безопасност. Тя беше луда, Ела.

— Беше! — сухо възкликнах аз. — Но нямаше кой да ме изслуша. Хората не искат да приемат, че има такива майки.

— Аз го знам. Изпитала съм го на гърба си. Но ти беше далеч. Замина за Остин. Изостави ме.

За пръв път усещах толкова силна вина — всичките ми нервни клетки сякаш изпищяха едновременно от болка. В отчаяния си стремеж да избягам от съкрушителното, пагубно за душата минало, бях оставила сестра си на произвола на съдбата.

— Съжалявам — успях да отроня, — аз…

Някой почука на вратата. Беше девет и петнайсет. Вече трябваше да съм във фоайето с Люк и да чакам Джак Травис.

— Мамка му! — измърморих. — Почакай малко, Тара! Камериерката е. Не затваряй.

— Добре.

Отворих вратата и махнах рязко с глава на Джак Травис да влезе. Чувствах се объркана, сякаш всеки момент ще изгубя всички нишки. Джак влезе. Появата му някак си уталожи трескавото бумтене в ушите ми. Очите му бяха тъмни и непроницаеми. Изгледа ме изпитателно и прецени положението. Кимна леко — „всичко е наред“ — и застана до леглото край спящия Люк.

Носеше възшироки дънки и зелена фланелка с цепки отстрани — облекло за мъже със съвършена фигура, които не държат да изглеждат по-високи, по-мускулести или по-стройни, понеже притежават всичко това в достатъчна степен.

Дълбоко в мен прозвучаха примитивни предупредителни сигнали, когато едрият мъж се надвеси над бебето, твърде безпомощно дори да се завърти на една страна. За секунда се удивих от закрилническия инстинкт, който изпитах. При това към чуждо дете. Почувствах се като готова за скок тигрица. Отпуснах се обаче, когато видях как Джак повдига одеялото към гърдичките на Люк.

Седнах на табуретка, подпряна до фотьойла.

— Тара — предпазливо подхванах, — малко ме притеснява намесата на приятеля ти Марк. Той ли плаща престоя ти в клиниката?

— Да.

— Предпочитам аз да платя. Не искам да му дължиш нищо.

— Марк няма да си иска парите.

— Имах предвид да си му длъжница в емоционален смисъл. Трудно е да откажеш някому, когато си приел такава сума. Аз съм ти сестра. Нека се погрижа.

— Няма проблем, Ела — в гласа й долових раздразнение и изтощение. — Забрави! Не искам това от теб.

Напредвах възможно най-предпазливо. Все едно откъсвах листенца, стараейки се да не досягам сърцевината на цвета.

— Той ли е бащата на бебето?

— Бебето няма баща. То е само мое. Моля те, не питай. Насред всички гадости, с които…

— Добре, добре — бързо я прекъснах. — Просто… ако Люк е без установен баща, няма да получава издръжка. А ако кандидатстваш за помощ от държавата, служителите ще настояват да узнаят кой е бащата.

— Няма да се наложи. Бащата на Люк ще помага, когато е необходимо. Но не иска попечителство, детето да го посещава и прочее.

— Сигурна ли си? Той ли твърди така?

— Да.

— Тара… Според Лайза ти си казала, че Джак Травис е бащата.

Забелязах как Джак Травис изпъна гръб, яки като въжета мускули изпъкнаха под меката тъкан на зелената фланелка.

— Не е — равно отбеляза Тара. — Излъгах я, понеже не спираше да разпитва. Знаех, че така ще й запуша устата.

— Сигурна ли си? Защото се канех да го подложа на тест за бащинство.

— О, божичко, Ела, не занимавай Джак Травис с тия глупости. Той не е баща на Люк. Дори не съм спала с него.

— Защо тогава си казала друго на Лайза?

— Не знам. Май се почувствах смутена, задето не ме пожела и не исках да си призная пред Лайза.

— Не намирам нищо смущаващо — меко отвърнах. — Смятам, че е постъпил джентълменски.

С ъгълчето на окото проследих как Джак присяда на ръба на леглото. Усещах, че ме гледа.

— Както и да е — изтощено и мрачно заключи Тара. — Трябва да приключваме.

— Не! Почакай! Само още нещо. Имаш ли нещо против да поговоря с доктор Джаслоу?

— Нямам.

Бързото й съгласие ме изненада.

— Благодаря. Кажи й, че й позволяваш да разговаря с мен. Ще ти поиска писмено разрешение. И още… Тара… как мислиш да се погрижим за Люк, докато си в клиниката?

Възцари се толкова дълго и толкова дълбоко мълчание, че се почудих дали връзката не е прекъснала.

— Смятах, че ти ще го гледаш — рече най-сетне Тара.

Челото ми сякаш попадна в нажежено менгеме. Потърках го и притиснах силно пространството между веждите. Бях в капан. В безизходица.

— Не мисля, че ще успея да придумам Дейн.

— Защо не се нанесеш при Лайза? Ще поемеш моята половина от наема.

Взрях се невиждащо във вратата на хотелската стая и си помислих колко добре е, че Тара не вижда изражението ми. Вече си делях наема с Дейн… Да заживея с братовчедка си, която ще води мъже в апартамента по всяко време… да не споменаваме как би преглътнала Лайза пищящото бебе… не, невъзможно.

Тара проговори отново. Думите кънтяха рязко като изопнати струни.

— Ще намериш начин. Сега не мога да мисля за това. Не знам какво да ти кажа. Наеми някого. Ще помоля Марк да плати.

— Може ли да поговоря с Марк?

— Не — бурно възрази тя. — Сама реши как да постъпиш. Просто три месеца се грижи за бебето. Само три месеца от живота ти, Ела! Не можеш ли да го направиш за мен? За пръв път те моля за нещо. Помогни ми, Ела. Толкова ли е трудно?

В гласа й долавях и ярост, и уплаха. Все едно слушах мама. Стреснах се.

— Добре — меко я прекъснах. Заповтарях, докато се успокои. — Добре, добре…

Накрая и двете замълчахме задъхано. „Три месеца“, рекох си мрачно, „да преодолее цялото си прецакано детство и всичките му парализиращи сенки“. Дали ще успее? И дали аз ще успея да съхраня живота си дотогава.

— Тара — подхванах след малко, — щом ще участвам, ще участвам наистина. Ще ми позволиш да разговарям с доктор Джаслоу. И с теб. Няма да се обаждам често, но когато ти звъня, ще ми отговаряш. А и така ще разбираш как е бебето, нали?

— Добре. Да.

— И за протокола — не се удържах да добавя, — не си ме молила само за това. Въобще не ти е за пръв път.

Крехкият й смях прозвънтя в ушите ми. Преди да се сбогуваме, Тара ми съобщи номера на стаята си и ми продиктува стационарния си телефон в клиниката. Макар да исках да поговорим още, тя ме отпрати рязко. Избърсах запотения екран в дънките си, затворих капака на телефона и го оставих с необяснима предпазливост. Замаяно се опитах да осъзная събитията. Сякаш тичах след фучаща кола.

— Кой, по дяволите, е Марк? — почудих се гласно.

Бях като парализирана. Не помръднах и не вдигнах очи дори когато обувките на Джак Травис се появиха в полезрението ми. Кожени мокасини с едра плетеница. Държеше нещо между пръстите си. Сгънат лист хартия. Подаде ми го безмълвно.

Разгънах листа и видях адреса на клиниката в Ню Мексико, а под него името Марк Готлър, придружено от телефонен номер и адреса на Братството на вечната истина.

Поклатих озадачено глава.

— Кой е той? Какво общо има някаква църква с всичко останало?

— Готлър е старши пастор — Джак клекна пред мен. — Тара се е регистрирала в клиниката с една от неговите кредитни карти.

— Божичко… Как… — млъкнах и прокарах длан през потното си чело. — Олеле! — несигурно възкликнах. — Детективът ти наистина си го бива. Как набави толкова бързо цялата информация?

— Обадих му се вчера веднага след като разговарях с теб.

Естествено. Джак Травис разполагаше с неограничени ресурси. Би могъл да провери всичко. Несъмнено бе проучил и мен. Прегледах пак написаното.

— Как се е забъркала сестра ми с женен пастор?

— Агенцията за почасова заетост, в която работи, я е изпращала от време на време в църквата.

— Защо? — горчиво попитах. — Да разнася кутията с подаяния?

— Църквата е голяма. Стабилен бизнес. Консултират инвеститори, имат ресторант. Прилича малко на Дисниленд. Трийсет и пет хиляди членове и броят им непрекъснато расте. Готлър замества главния пастор в телевизионните предавания — преплетох пръсти и оставих листа да падне на пода. — Компанията ми има договори за поддръжка с „Вечната истина“. Няколко пъти съм се срещал с Готлър.

— Нима? — изгледах го остро. — Как изглежда?

— Спокоен. Приветлив. Държи на семейните ценности. Не прилича на човек, който би изневерил на жена си.

— Всички са така — промърморих аз. Върховете на пръстите ми несъзнателно се допряха и образуваха църковен купол. Отдръпнах ги и свих длани в юмруци. — Тара не призна, че той е бащата. Но защо иначе ще й помага?

— Има само един начин да разбереш със сигурност. Съмнявам се обаче, че ще се съгласи да се подложи на тест за бащинство.

— Прав си — казах аз, мъчейки се да осмисля всичко. — Извънбрачните деца не благоприятстват кариерата на телевизионните пастори — климатикът сякаш бе охладил стаята до минусови температури. Треперех. — Трябва да се срещна с него. Как да постъпя?

— Не бих те посъветвал да се появиш без предварителна договорка. В моя офис не спазваме толкова стриктно правилата. Но хората от „Вечната истина“ няма да ти позволят да прекрачиш прага им неканена.

Реших да съм по-директна.

— Ще ми помогнеш ли да си уредя среща с Готлър?

— Ще помисля.

Казах си, че това означава „не“. Носът и устните ми бяха изтръпнали. Погледнах през рамото на Джак към леглото, питайки се дали на бебето не му е студено.

— Добре е — меко се обади Джак, сякаш прочете мислите ми. — Всичко ще бъде наред, Ела.

Подскочих лекичко, когато едната му ръка се отпусна върху моята. Изгледах го учудено. Какво ли иска? Но в очите и допира му не долових задни помисли.

Ръката му бе стъписващо силна и топла. Докосването ме оживи като лекарство, инжектирано право в кръвоносната ми система. Вълната от умиротворение и наслада, заляла ме след този жест на близост, несъмнено бе предателство спрямо Дейн. Но преди да успея да възразя и дори да възприема напълно усещането, Джак отдръпна топлата си длан.

През целия си живот се мъчех да преодолявам празнините, породени от бащината липса. Ужасяваше ме подсъзнателното влечение, което изпитвах към силни и властни мъже. Затова винаги предпочитах другата крайност — мъже като Дейн, които те оставят сама да убиваш паяците и да си носиш куфарите. Точно това исках. Ала пряко волята ми Джак Травис — безкомпромисно мъжествен и дяволски самоуверен — ме блазнеше необяснимо.

Облизах пресъхналите си устни и казах:

— Не си спал с Тара — Джак поклати глава, впил очи в моите. — Съжалявам — смирено произнесох. — Бях сигурна, че не е така.

— Знам.

— Не мога да си обясня защо се бях заинатила.

— Нима? — промърмори той.

Примигнах. Още усещах къде ме докосна. Пръстите ми се свиха, за да запазят чувството.

— Е — рекох, странно задъхана, — вече можеш да си вървиш. Отмени посещението при лекаря, извън подозрение си. Обещавам повече да не те безпокоя.

Станах. Джак също се изправи. Беше толкова близо до мен, че долавях топлината, която тялото му излъчваше. Беше твърде близо. Бих отстъпила, но табуретката ми препречваше пътя.

— Ще се грижиш за бебето, докато сестра ти се оправи — по-скоро констатира, отколкото попита той.

Кимнах.

— До кога?

— Според нея — три месеца — постарах се гласът ми да прозвучи спокойно. — Ще бъда оптимист и ще се надявам да не е повече.

— В Остин ли ще го заведеш?

Отпуснах безпомощно рамене.

— Ще се чуя с Дейн. Ще… не знам какво ще излезе.

Нищо нямаше да излезе. Познавах Дейн добре чакаха ме сериозни неприятности.

Хрумна ми, че бих могла и да го изгубя. Само преди два дни животът ми беше прекрасен. Сега се разпадаше. Къде в картината се вместваше бебето? Как щях да работя? Как щях да запазя Дейн?

Откъм леглото долетя тих плач. Този звук някак си фокусира всичко. Дейн остана на заден план. Жилище, пари, кариера — всички грижи избледняха пред най-неотложната — гладът на бебето.

— Обади ми се, когато решиш какво ще правиш — каза Джак.

Извадих шише мляко от хладилника.

— Повече няма да те безпокоя. Наистина. Съжалявам, че…

— Ела.

С две спокойни крачки той застана до мен и ме улови за лактите. Сепнах се. Тялото ми се изопна от лекия допир на топлите, позагрубели пръсти. Той почака да го погледна.

— Не е твоя грижа — рекох, стараейки се гласът ми да прозвучи и благодарно, и нехайно. Да му покажа, че е свободен.

Джак задържа погледа ми.

— Обади ми се, когато решиш.

— Добре.

Не възнамерявах да го виждам повече. И двамата го разбирахме.

По устните му заигра усмивка. Напрегнах се. Не обичах да ме гледат присмехулно.

— До скоро, Ела.

И си тръгна. Люк запищя.

— Идвам, идвам — подвикнах му и побързах да притопля млякото.