Лайза Клейпас
Непризнати грехове (3)

Трета глава

Предложението — изречено без капчица ирония на Дейн да се наспя спокойно издаваше пълно неведение относно бебешкия род. Племенникът ми беше нагледен пример на страдащ от тежко безсъние. Не помнех по-кошмарна ми нощ. Писъците му ме изтръгваха рязко от съня, ставах и приготвях биберони с мляко, хранех го, чаках го да се оригне, сменях му пелените и след петминутна почивка всичко започваше отначало. Кой бе способен да издържи това месеци наред? Само след една нощ се чувствах като пълна развалина.

На сутринта се изкъпах, пускайки душа като фонтан, с надеждата да облекчи нетърпимата болка в мускулите. Скастрих се, задето не съм проявила прозорливост да си донеса по-прилично облекло и навлякох единствените чисти дрехи, с които разполагах — дънки, тясна памучна фланелка и спортни кожени обувки. Сресах се старателно и се взрях в изпитото си, побледняло лице. Очите ми бяха толкова зачервени и сухи, че се отказах от контактните лещи. Реших да си сложа очилата с практични, правоъгълни метални рамки.

Настроението ми не се подобри никак, когато поставих Люк в преносимото му кошче и го отнесох в кухнята, където мама вече седеше до масата. Ръцете й бяха окичени с пръстени, косата й — старателно накъдрена и оформена с гел. Носеше шорти, разкриващи гладките й бедра със златист загар. Миниатюрен кристален пръстен проблясваше върху единия от съвършено лакираните пръсти на краката й, подаващи се от сандалите с високи токчета.

Оставих коша на Люк върху пода от другата страна на масата, далеч от нея.

— Има ли други дрехи бебето? — попитах. — Тези са мръсни.

Мама поклати глава.

— По-надолу по улицата има магазин с намалени стоки. Купи му нещо оттам. Ще ти трябва и голям пакет памперси — на този етап привършват бързо.

— И още как! — рекох аз изморено и се пресегнах към каната с кафе.

— Говори ли с Лайза снощи?

— Аха.

— Какво каза?

— Смята, че Тара е добре. Днес ще позвъни тук-там и ще се опита да я открие.

— Ами таткото на бебето?

Вече бях решила да не споделям с мама вероятността Джак Травис да се окаже бащата на Люк. Най-добрият начин да събудя любопитството й и да си навлека нежелано вмешателство беше да спомена с леко задоволство.

— Още нямам представа — нехайно отвърнах.

— Къде смяташ да ходиш днес?

— Очевидно трябва да се настаня в хотел.

Не го казах обвинително. Нямаше нужда. Стройното й тяло се изпружи в стола.

— Приятелят ми не бива да разбира нищо.

— Защото си баба? — с перверзно удоволствие отбелязах как потрепери. — Или понеже Тара не е омъжена?

— И двете. Той е по-млад от мен. И консервативен. Не разбира колко са безпомощни родителите пред бунтовете на децата си.

— С Тара отдавна не сме деца, мамо — отпих от черното кафе и ми се повдигна от възгорчивия му вкус.

Откакто живеех с Дейн, бях привикнала, макар и неохотно, да смекчавам напитката със соево мляко. „Майната му!“, рекох си, протегнах се към кутията със сметана върху плота и сипах щедро в чашата си.

Начервените устни на мама се свиха като тънки, сухи ленти.

— Винаги си се смятала за всезнайко. Сега ще разбереш колко много не знаеш.

— Повярвай ми — измърморих, — най-охотно признавам, че нямам представа от всичко това… нямам нищо. Бебето не е мое.

— Дай го тогава на социалните — развълнувано предложи мама. — Така ти ще поемеш отговорността, не аз. Отърви се от него, ако не можеш да се справиш.

— Мога — тихо отвърнах аз. — Всичко е наред, мамо. Ще се погрижа за него. Не се притеснявай.

Тя стихна като дете, усмирено с близалка.

— Ще се учиш като мен — рече след малко и се наведе да намести пръстена на крака си. После добави с леко задоволство. — По трудния начин.

 

 

Навън вече беше горещо. С Люк влязохме в магазина за намалени стоки. През цялото време той пищеше и се гърчеше гневно в стиропорената детска седалка, прикрепена към дръжките на пазарската количка. Най-сетне на връщане се успокои, хипнотизиран от трополящите по грапавия асфалт на паркинга колела.

Навън въздухът трептеше от мараня, а на закрито цареше арктически хлад. Щурайки се насам-натам, ту се потяхме, ту съхнехме, докато в крайна сметка върху телата ни полепна невидим пласт сол. От жегата с Люк бяхме порозовели като варени скариди.

И в този вид трябваше да разговарям с Джак Травис.

Обадих се на Лайза с надеждата да е открила телефона му.

— Хайди не пожела да ми го каже — разочаровано отбеляза Лайза. — Уплаши се явно да не й го отмъкна! Едвам се сдържах да не й кажа колко възможности съм пропуснала в името на приятелството ни. Освен това е наясно, че не е единствената, която кръжи около него.

— Чудно дали Джак Травис изобщо успява да поспи?

— Джак не крие неспособността си да се посвети изцяло, но с Хайди излизат отдавна и тя си въобразява, че в крайна сметка ще изтръгне диамантен пръстен.

— Ясно, ясно — развеселих се аз. — Е, желая й успех. Но как да се свържа с него тогава?

— Не знам, Ела. Освен да атакуваш директно крепостта и да помолиш за среща. Друго не ми хрумва.

— За щастие съм велик стратег.

— На твое място бих действала предпазливо — предупреди ме Лайза. — Джак е приятен мъж, но не позволява да го притискат.

— Не съм го и помисляла — признах аз, а стомахът ми се сви нервно на топка.

 

 

Трафикът в Хюстън се движеше според собствени загадъчни правила. Само дългият опит и дълбокото познаване позволяваха по-бързи маневри. С Люк, естествено, попаднахме в клопката на постоянното спиране и потегляне, което удължи с половин час петнайсетминутния път.

Когато пристигнахме пред артистичната, сияйна сграда на Мейн Стрийт 1800, Люк вече пищеше сърцераздирателно и в колата се надигаше смрад, подсказваща, че пелените са изцапани във възможно най-подходящия момент на възможно най-неподходящото място.

Влязох в подземния гараж, но свободни места нямаше и се наложи да се върна обратно. Подкарах надолу по улицата и най-сетне открих платен паркинг, където спрях и успях да сменя пелената на Люк на задната седалка.

Преносимото кошче едва не ми откъсна ръцете, докато крачех по улицата. Още от прага на елегантното фоайе — мрамор, стомана и дърво заслепяваха погледа — ме лъхна ледена вълна. Надзърнах към отделеното със стъкло крило с офиси и се запътих делово към рецепцията. Разбирах, че по никакъв начин няма да позволят на непозната жена, без предварително договорена среща да припари до асансьорите.

— Госпожо — един от мъжете зад бюрото ми махна с ръка да приближа.

— Ей сега ще слязат да ни посрещнат — ведро отбелязах, бръкнах в провесената през гърдите ми чанта и извадих найлоновата торбичка с мръсния памперс — Сполетя ни инцидент… дали наблизо има тоалетна?

Мъжът пребледня при вида на торбичката и бързо ми посочи тоалетната от другата страна на асансьорите.

Подминах рецепцията и застанах пред двойната редица асансьори. Скоро вратите се отвориха и ние влязохме заедно с още четирима.

— На колко е малката? — усмихна се жена в елегантен черен костюм с пола.

— Момче е — отвърнах. — На една седмица.

— О, добре се възстановявате значи.

Замислих се дали да обясня, че не съм му майка, но щяха да последват нови въпроси, а не възнамерявах да осветлявам положението, в което се бяхме озовали с Люк. Затова просто измърморих усмихнато:

— Да, благодаря, справяме се…

Следващите няколко секунди се мъчех да си представя как ли се чувства Тара и дали се възстановява добре след раждането. Стигнахме единайсетия етаж, излязохме от асансьора и аз понесох Люк към офисите на „Травис Мениджмънт Сълюшънс“.

Озовахме се в свежо фоайе в пастелни тонове с кът с тапицирани канапета и фотьойли с модерен дизайн. Оставих кошчето с Люк, потърках пламтящата си от болка ръка и поех към момичето на рецепцията. Лицето й бе застинало в любезна маска. Издължената черна линия върху горните клепачи завършваше с точици в ъгълчетата на очите й, сякаш и те бяха част от списъка, отметнат на сутринта. Дясно око… Маркирано! Ляво око?… Маркирано. Разтеглих устни с надеждата да съм си придала вид на светска дама.

— Знам, че ви изненадвам — подхванах и побутнах нагоре очилата, които бяха започнали да се свличат по носа ми, — но трябва спешно да поговоря с господин Джак Травис. Не съм уговорила предварително среща. Трябват ми само пет минути. Казвам се Ела Варнър.

— Познавате ли господин Травис?

— Не. Само индиректно — чрез приятелка на приятелката ми.

Лицето й остана предпазливо безизразно. Представих си как посяга под бюрото и натиска бутона за охраната. Всеки миг през вратите щяха да нахълтат мъже в бежови полиестерни униформи и да ме повлекат навън.

— Какво искате да обсъдите с господин Травис? — попита момичето.

— Убедена съм, че не би искал да разгласявам въпроса, преди да ме изслуша лично.

— В момента господин Травис води делови преговори.

— Ще почакам.

— Срещата ще е дълга.

— Няма проблем. Ще се възползвам от някоя от почивките.

— Трябва да си уговорите среща и да дойдете друг път.

— Кога най-скоро може да ме приеме?

— Програмата му за следващите три седмици е запълнена. Навярно към края на месеца…

— Въпросът е неотложен — настоях аз. — Вижте, моля ви само за пет минути. Идвам чак от Остин. Трябва да уведомя господин Травис какво…

Млъкнах, сепната от студения й поглед. Сметна ме за луда. Аз самата започвах да се съмнявам в здравомислието си. Зад гърба ми бебето се разплака.

— Накарайте го да млъкне — нареди ми момичето.

Отидох при Люк, вдигнах го и извадих шише с мляко от чантата. Нямаше как да го стопля. Пъхнах биберона в устата му. Ала племенникът ми не хареса храната. Изплю биберона и запищя.

— Госпожо Варнър… — едва не извика момичето.

— Млякото е студено — усмихнах й се извинително. — Ще бъдете ли така добра да го стоплите, преди да ни отпратите? Просто го оставете за минутка в чаша топла вода. Моля ви.

Тя въздъхна рязко.

— Дайте ми го. Връщам се веднага.

— Благодаря — озарих я с широка усмивка, която тя пренебрегна напълно.

Закрачих из фоайето. Подрусвах нежно Люк, тананиках му, приложих всички методи за успокоение, за които се сетих.

— Никъде не мога да те заведа, Люк. Където и да отидем, правиш сцени. А трябва да се виждаме с хора.

Забелязала, че някой приближава откъм един от коридорите, аз се обърнах благодарно. Предположих, че е момичето от рецепцията с претопленото мляко. Ала се оказаха трима мъже в тъмни, скъпи костюми. Първият беше светлокос и строен, вторият — нисък и възпълен, а третият, е, досега не бях зървала толкова удивителен мъж. Беше висок, едър, мускулест, тъмноок и с ниско подстригана гъста черна коса. Излъчваше непресторена мъжественост. Уверената му походка, спокойната линия на раменете — всичко подсказваше, че е свикнал да държи положението под контрол. Спря по средата на изречението и ме погледна. Дъхът ми спря. По страните ми плъзна червенина, пулсът забумтя в гърлото ми.

Веднага разбрах кой и какво е той. Класическият алфа-мъжкар, пришпорил еволюцията преди пет милиона години, обладавайки всяка попаднала пред очите му жена. Този тип мъже очароват, прелъстяват и се държат като копелета, но въпреки това жените не устояват пред магическото им ДНК. Впил поглед в мен, мъжът проговори с дълбок глас, който изправи космите по ръцете ми:

— Стори ми се, че чувам бебе.

— Господин Травис? — попитах рязко аз, полюшвайки разплакания си племенник.

Той кимна.

— Надявах се да ви срещна в паузата между съвещанията. Казвам се Ела. От Остин съм. Ела Варнър. Трябва да поговоря накратко с вас.

Момичето от рецепцията се появи от друг коридор, стиснало пластмасовото шише в ръка.

— О, Божичко — промърмори тя и забърза към нас. — Господин Травис, съжалявам…

— Няма проблем — махна й той да ми подаде млякото. Взех шишето, капнах малко от приятно затоплената течност върху китката си, както ми показа мама, и пъхнах биберона в устата на бебето. Люк изсумтя доволно и съсредоточено засука. Вдигнах отново поглед към черните като маслини очи на Джак Травис.

— Ще ме изслушате ли?

Травис ме огледа изпитателно. Скъпите му дрехи, самоуверено — изисканият външен вид, усещането за стаена острота навяваха противоречиви асоциации. Излъчваше безкомпромисна мъжественост, която сякаш подтикваше или да се домогнеш някак до добрата му страна, или да се омиташ от пътя му.

Веднага го сравних с Дейн, със светлата му хубост и наболата брадичка, които действаха тъй гальовно и приласкаващо. У Джак Травис не съзирах нищо гальовно. Освен може би дълбокия му, меден баритон.

— Зависи — спокойно и със силен тексаски акцент отвърна той. — Смяташ да ми продаваш нещо, или…?

— Не. Въпросът е личен.

В ъгълчетата на устните му едва забележимо затрептя учудване.

— Обикновено отлагам личните въпроси за вечерта.

— Не мога да чакам до тогава — поех дъх, преди да добавя смело. — И ви предупреждавам, че ако сега ме отпратите, скоро ще ме видите отново. Много съм упорита.

Той се обърна към другите двама с лека усмивка:

— Ще ме почакате ли в бара на седмия етаж?

— Няма проблем — отвърна единият с отчетлив британски акцент. — Кой би отказал едно питие? Да поръчам ли и за теб, Травис?

— Да, не мисля да се бавя. „Дос Екуис“ с резен лайм.

Когато мъжете си тръгнаха, Джак Травис насочи цялото си внимание към мен. Макар да съм средна на ръст и в никакъв случай ниска, той се извисяваше като кула над мен.

— Кабинетът ми — махна с ръка да мина пред него, — е последната врата вдясно.

Влязох в помещението, прегърнала Люк. От огромните ветрилообразни прозорци се разкриваше гледка чак до хоризонта, където безпощадното слънце рикошираше в стъклените фасади на сградите. За разлика от стерилното фоайе, в кабинета цареше уютен безпорядък. Над дълбоките кожени столове се издигаха рафтове с книги, папки и семейни снимки в черни рамки.

Травис ми предложи стол и приседна върху писалището с лице към мен. Чертите му бяха сякаш изрязани с длето — от правия нос до съвършения овал на брадичката.

— Да не губим време, Ела-от-Остин — каза той. — Договарям сделка и не бива да карам момчетата да чакат.

— Ще управлявате имотите им?

— Хотелска верига — отмести очи към Люк. — Вдигни шишето. Девойката смуче въздух.

Сбърчих чело и последвах съвета му.

— Момче е. Защо всички го вземат за момиче?

— Носи чорапи с розови котенца.

В гласа му прозвуча категорично неодобрение.

— Единствените, които му станаха.

— Момчетата не бива да носят розови чорапи.

— Той е само на седмица. От сега ли трябва да се тревожа за сексуалната му ориентация?

— Май наистина си от Остин — суховато отбеляза той. — С какво мога да ти помогна, Ела?

Проблемът беше толкова заплетен, че се зачудих откъде да започна.

— За да ви подготвя — подхванах делово аз, — още в началото ви съобщавам, че историята, която ще чуете, завършва със сделка.

— Свикнал съм. Давай!

— Сестра съм на Тара Варнър. Миналата година сте излизал с нея — долових, че името не му проговори нищо и добавих: — Сещате ли се за Лайза Пърсъл? Тя ми е братовчедка. Запознала ви е с Тара.

Травис се замисли.

— Спомних си я — рече най-сетне. — Висока, руса, дългокрака.

— Точно така — видях, че Люк е изпразнил бутилката. Пъхнах я в чантата и го вдигнах да се оригне. — Това е синът на Тара. Люк. Родила го, оставила го при мама и отпрашила нанякъде. Опитваме се да я намерим. Междувременно аз се заех да подсигуря някак бебето.

Травис не помръдваше. В кабинета се възцари враждебна хлад. Усетих, че съм идентифицирана като заплаха или просто като неприятност. Във всеки случай устата му се сви презрително.

— Май схващам за каква сделка намекваш — обади се той. — Но той не е мое дете, Ела.

С усилие на волята задържах плашещия мастиленочерен поглед.

— Тара е на друго мнение.

— Фамилията Травис вдъхновява много жени да съзират прилика между мен и децата си с неизвестни бащи. Невъзможно е обаче. По две причини. Първо, правя секс само с револвер в кобура.

Въпреки сериозната тема, ми се прииска да се усмихна.

— Имаш предвид презерватив? — попитах, изоставяйки официалния тон. — Този метод за предпазване се проваля в петнайсет процента от случаите.

— Благодаря за информацията, професоре. Но аз наистина не съм бащата.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото не съм правил секс с Тара. Пи твърде много. А аз не спя с жени в такова състояние.

— Нима? — скептично възкликнах.

— Да — меко отвърна той.

Люк се оригна и се отпусна върху рамото ми като торбичка с бобчета.

Спомних си как Лайза спомена за хиперактивния сексуален живот на Джак Травис, за почти легендарното му донжуанство и се усмихнах цинично.

— Защото си мъж с принципи? — иронично попитах.

— Не, мадам. Просто предпочитам жената да участва.

За миг не успях да възпра въображението си, рисуващо събеседника ми с жена. Представих си участието, което би изисквал, и с неудоволствие усетих как червенина залива лицето ми. Положението се влоши още повече, когато Джак Травис ме измери с хладно заинтригуван поглед, сякаш е спипал на местопрестъплението начинаещ крадец. Решимостта ми да отстоявам тезата си нарасна.

— Пи ли на срещата с Тара?

— Вероятно.

— Значи разсъдъкът ти е бил помътен. Навярно и паметта те подвежда. Няма как да си убеден, че нищо не се е случило. И няма как да ти повярвам.

Травис замълча, впил поглед в мен. Осъзнах, че нищо не убягва от вниманието му — тъмните кръгове под очите ми, малкото петно от засъхнало мляко върху рамото ми, невъобразимо изкривената ми под главата на Люк ръка.

— Ела — тихо рече той, — едва ли съм единственият, с когото смяташ да разговаряш.

— Така е — признах. — Ако се окаже, че не си баща на Люк, ще продължа с останалите щастливи кандидат-татковци. Но сега ти давам шанс да проверим без публичност и без шум. Направи теста и ако е отрицателен, слизаш от сцената.

Травис ме изгледа, сякаш съм едно от дребните зелени гущерчета, които пробягват през праговете на тексаските домове.

— Адвокатите ми могат да те разиграват месеци наред, скъпа.

Аз му се усмихнах подигравателно.

— Хайде, Джак! Не ме лишавай от удоволствието да дадеш ДНК-проба. Лично ще платя.

— Предложението ме заинтригува — отвърна той, — особено ако включва нещо повече от материал от слюнните жлези.

— Съжалявам. Ще ми се да ти повярвам, че не си спал с Тара. Но ако е така, едва ли би го признал. Нали?

Той впери в мен очите си с цвят на препечено кафе. Гореща, непозната тръпка премина по гръбнака ми. Джак Травис беше едър, чувствен мъжкар. Несъмнено би получил от сестра ми всичко, каквото пожелае. Пет пари не давах дали револверът му е бил в кобур, в две торби или завързан на възел. Жените сигурно забременяваха само като им смигне.

— Ела, ще ми позволиш ли…

Сепнато го изгледах как протяга ръка към очилата ми и ги сваля. През замъглената пелена различих удивено как бърше с кърпичка замазаните стъкла.

— Ето — промърмори той и внимателно ги намести обратно.

— Благодаря — прошепнах несигурно, видяла го в нова, неочаквана светлина.

— В кой хотел си отседнала? — попита ме, докато се мъчех да си събера мислите.

— Още не знам. Ще потърся, когато приключим.

— Няма да намериш. В Хюстън се провеждат два конгреса. Ако нямаш връзки, ще трябва да отседнеш чак в Пиърланд.

— Нямам връзки — признах аз.

— Значи ти трябва помощ.

— Благодаря, но…

— Ела — прекъсна ме той безапелационно, — нямам време за спорове. Остави възраженията за по-късно. Сега млъкни и ме последвай.

Той стана и протегна ръце към бебето. Аз сепнато притиснах Люк по-плътно към себе си.

— Няма проблем — измърмори Травис. — Подай ми го.

Едрите му длани се плъзнаха между мен и бебето, обгърнаха сръчно дребното телце и го положиха в кошчето. Изненада ме лекотата, с която Травис пое Люк. Стъписах се и от собствените си възприятия — мирисът му — на кедър и чиста почва — изпрати приятни импулси към мозъка ми. Забелязах сянка на бакенбарди, които дори най-старателното бръснене не може да отстрани, и как черната му коса е подстригана на практични, къси пластове.

— Очевидно си вещ с бебетата — рекох, пресягайки се към чантата с пелените да проверя дали ципът е плътно затворен.

— Имам племенник.

Травис закопча Люк с колана и вдигна като перце тежкия кош. Без да поиска разрешение, излезе от кабинета и се запъти към фоайето. Спря пред една от вратите по коридора и се обърна към жена с кестенява коса зад отрупано с папки бюро:

— Хелън, това е госпожица Ела Варнър. Намери й хотелска стая за няколко дни. Нещо наблизо.

— Да, сър.

Хелън ми се усмихна неангажиращо и вдигна слушалката на телефона.

— Аз ще си платя — намесих се. — Да ви продиктувам ли номера на кредитната си карта?

— По-късно ще уточним подробностите — каза Травис и ме поведе към фоайето. Остави Люк до един стол и ми махна да седна.

— Бъди послушно момиче — промърмори, — и чакай тук, докато Хелън уреди хотела.

Послушно момиче? Устата ми увисна от преднамерения му шовинизъм. Стрелнах очи към него, но презрителната ми реплика заседна в гърлото, защото усетих, че е предвидил с точност как ще реагирам. Разбираше и че не съм в положение да се обиждам на дребно.

Травис извади портмонето си, издърпа една визитка и ми я подаде.

— Това е мобилният ми телефон. На разположение съм по-късно вечерта.

— Значи си съгласен да се подложиш на тест за бащинство? — попитах аз.

Травис ме изгледа предизвикателно.

— Имам ли избор? — рече той и си тръгна с широки, самоуверени крачки.