Лайза Клейпас
Непризнати грехове (15)

Петнадесета глава

— Олеле! — възкликна Дейн, когато влезе в апартамента след дългата прегръдка на прага. Разгледа дизайнерския интериор, огромните прозорци с обширна гледка и подсвирна одобрително.

— Доста впечатляващо, нали? — ухилих се аз.

Дейн не беше променен — излъчваше топлота и дружелюбност. Беше все така красив — по-нисък и по-слаб от Джак, тоест — когато се прегръщахме, си пасвахме съвършено. Видях го и веднага си припомних всички причини, заради които живеех с него. Дейн ме познаваше по-добре от всякого и никога не нарушаваше душевното ми равновесие. Животът рядко ни среща с хора, които никога не ни нараняват и не ни манипулират с морални догми. Дейн беше един от тях.

Показах му Люк и той се възхити на бебето, както си му е редът. Оставих Люк в бебешката люлка, нанизах няколко интересни играчки на обръча и седнах на канапето до Дейн.

— Нямах представа, че те бива толкова с бебетата — каза Дейн.

— Не ме бива — улових Люк за ръчичката и му показах как да придвижва гумено кученце от единия край на обръча до другия. Люк изгъргори и перна играчката с юмруче. — Но започвам да се шлифовам. Той ме обучава.

— Изглеждаш различно — отбеляза Дейн и се намести в ъгъла на канапето да ме огледа по-подробно.

— Изморена — изхленчих аз. — Тъмни кръгове.

— Не, не е това. Изглеждаш страхотно. Очите ти са озарени.

Засмях се.

— Благодаря. Нямам обяснение. Навярно съм щастлива от срещата с теб. Липсваше ми, Дейн.

— И ти на мен.

Той се протегна и ме придърпа към себе си, докато почти полегнах върху него. Косите ми се разпиляха по лицето му. Двете горни копчета на ленената му риза бяха разкопчани и разкриваха гладките му, златисти гърди. Долових познатия, остро солен аромат на парфюма му. Приведох се ласкаво да го целуна, да докосна устните му, както хиляди пъти досега. Но нежният допир не породи предишната сладост и умиротворение. Всъщност предизвика странно отвращение. Вдигнах глава. Дейн ме притисна по-близо. Обземе чувство за нещо непознато, нещо неприятно. Възможно ли беше? Усетил как се напрегнах, Дейн отпусна ръце и ме погледна изпитателно.

— Не е прилично пред бебето ли?

Отдръпнах се объркано.

— Предполагам… Аз — гърлото ми се сви. Примигнах смутено. — Искам да ти кажа нещо — дрезгаво заключих.

— Добре.

Гласът му ме насърчаваше нежно.

Трябваше ли да му обясня какво направих с Джак? Как бих могла? Седях безпомощно и се взирах в Дейн. През всички пори на тялото ми преминаваха ту ледени, ту горещи тръпки, обливащи ме в неприятна пот.

Изражението на Дейн се промени.

— Скъпа, чета добре между редовете. И забелязах, че във всеки разговор се прокрадва едно име… Позволи ми да започна вместо теб: „Дейн, напоследък прекарвам много време с Джак Травис“.

— Напоследък прекарвам много време с Джак Травис — повторих аз и няколко сълзи потекоха по страните ми.

Дейн изглеждаше спокоен. Не се изненада. Вдигна ръката ми и я обгърна между своите.

— Разкажи ми. Аз мога да ти бъда и приятел, Ела.

— Нима? — подсмръкнах аз.

— Винаги съм ти бил приятел.

Станах и отидох в кухнята да взема хартиена кърпичка. Издухах си носа и побутнах люлката на Люк, а той се взря в дрънкащите играчки върху обръча.

— Всичко е наред, Люк — казах на бебето, макар да не забелязваше емоционалния ми срив. — И възрастните плачат понякога. Съвсем естествен и нормален процес.

— Смятам, че той го понася добре — обади се шеговито Дейн, вперил поглед в жалното ми лице. — Ела да поговорим.

Седнах до него и въздъхнах треперливо.

— Ще ми се да можеше да четеш мисли. Искам да разбереш всичко, но не искам аз да ти го разказвам. Чувствам се непоносимо виновна.

— Съвестта ти винаги е била прекалено будна — меко каза Дейн.

— Не е правилно да желая Джак и е глупаво, но не мога да се възпра. Толкова съжалявам, Дейн. Съжалявам повече, отколкото…

— Почакай. Преди да продължиш няма нужда да се извиняваш. Особено за чувствата си. Чувствата никога не са неправилни, те са си просто чувства. А сега ми разкажи.

Не споделих всичко с Дейн, разбира се. Но обясних достатъчно, за да разбере, че предпазливо разсъдъчният ми подход към живота е на път да се срине и че изпитвам безумно влечение към мъж, който в никакъв случай не би трябвало да ме привлича. И при това изобщо не мога да си обясня защо.

— Джак е умен — казах, — но е и груб. Мачо е, с консервативни разбирания. Напомня ми футболна звезда в гимназията, за която всички момичета се редят на опашка, а аз винаги съм ненавиждала този тип мъже.

— И аз.

— Но Джак понякога ме изненадва с коментар или прозрение, което улучва право в целта. Честен е, умее да разговаря, любознателен е. Не се стеснява от нищо. Разсмива ме. Твърди, че трябва да съм по-спонтанна.

— Прав е.

— Е, спонтанността си има граници. И на този етап не ми е до забавления. Поела съм голяма отговорност.

— Как възприема бебето?

— Харесва го. Харесва децата.

— И понеже е консервативен, сигурно иска да създаде семейство — продължи Дейн, вперил поглед в мен.

— Вече съм му обяснила възгледите си за брака и семейството. Наясно е, че няма да се впусна в такова начинание. Смятам, че го привличам, защото съм различна. И най-вече не го преследвам.

— Ти си привлекателна по принцип, Ела. Красива жена си.

— Наистина ли? — усмихнах му се свенливо. — Никога не си ми го казвал.

— Не ме бива по тази част — призна Дейн. — Но си красива. Красавицата от библиотеката.

Усмивката ми застина върху устните.

— Благодаря. Джак явно си пада по такъв тип.

— Споделяте ли общи интереси?

— Не особено. По-скоро сме полярни противоположности. Но искаш ли да ти кажа какво ме привлича най-неустоимо, кое е най-странното? Разговорите.

— Разговори за какво?

— За всичко — искрено отвърнах. — Започваме и сякаш правим секс, ту аз, ту той поема щафетата, но и двамата сме погълнати… Разбираш ли? Говорим ли говорим и сякаш разменяме мисли на няколко нива. И дори когато сме на различни мнения, се усеща хармония. Близост.

Дейн ме изгледа замислено.

— Щом разговорите са като секс, как изглежда сексът тогава?

— Аз…

Отворих и затворих уста. Замислих се стъписано как да му обясня, че засега сме си разменили само една пламенна целувка за лека нощ и едно юношеско преживяване на паркинга. И как и двата пъти се бях почувствала на седмото небе. Не, думите бяха безсилни.

— Класифицирана информация — глуповато отвърнах.

За момент замълчахме и двамата, изненадани, че запазвам нещо в тайна, въпреки че досега бях споделяла всичко с Дейн. Връзката ни беше напълно откровена. Идеята, че съществува част от живота ми, в която не бих допуснала Дейн, беше изцяло нова.

— Не си ли ядосан? — попитах го. — Не ревнуваш ли?

— Ревнувам може би — призна бавно Дейн, сякаш сам е изненадан. — Но не съм ядосан. И не изпитвам собственически чувства. Защото всичко се свежда до главното — аз не искам традиционна връзка и никога няма да поискам. Но ако ти искаш да пробваш с Травис, няма проблем. Не се нуждаеш от разрешение, камо ли от мен. А и без това ще го направиш.

Замислих се колко различни са Дейн и Джак, колко по-обсебващ е Джак, колко по-трудно постигаме единодушие. Обзе ме вълна от безпокойство.

— Честно казано — едва промълвих, — с него не се чувствам толкова сигурно, колкото с теб.

— Знам.

Бледа усмивка разтегна устните ми.

— Откъде?

— Помисли си какво е сигурността, Ела?

— Доверие?

— Да, отчасти, но и липса на риск — той отлепи кичур коса от влажната ми буза и го отметна — може би искаш да поемеш риска. Може би се нуждаеш от човек, който да те пришпорва мъничко.

Аз се приближих и облегнах глава на гърдите му. Поседяхме така мълчаливо. От време на време само по някоя въздишка нарушаваше тишината. И двамата безмълвно осъзнавахме, че нещо завършва и нещо започва.

Дейн ме докосна по брадичката и вдигна лицето ми. Целуна ме нежно. Едва тогава разбрах, че Дейн ми е бил приятел, с когото съм правила секс, и колко по-различно беше да имаш любовник, който би могъл да ти стане приятел.

— Хей — меко рече Дейн, — мислиш ли, че можеш да го направиш още веднъж. В името на добрите стари времена. Да си пожелаем добър път? Да се сбогуваме?

Погледнах го, тъжно усмихната.

— Не може ли просто да те почерпя с едно шампанско?

— За Бога, да отворим поне една бутилка — каза Дейн и аз станах да донеса питиетата, от които и двамата до болка се нуждаехме.

 

 

На другия ден се опитах да се обадя на Джак, но след като оставих две съобщения, осъзнах, че не бърза да се чуем. Почувствах се притеснена и ядосана.

— Знаех си, че нещо се мъти — рече Хейвън, когато й позвъних следобеда. — Джак е в отровно настроение. Всъщност всички в офиса въздъхнахме облекчено, когато реши да провери как върви работата по последния му строеж. Иначе секретарката му Хелън щеше да го убие с машината за ламиниране.

— Трябваше да поговоря с Дейн — обясних й. — Помолих Джак за малко пространство. Явно не го е приел добре.

— Определено — странно развеселено отвърна Хейвън. — Не съм забелязала да отстъпва охотно, когато иска нещо.

— Е, сега е изчезнал напълно — тъжно констатирах. — Не си вдига телефона.

— Ела, навярно не бива да си пъхам носа в личния му живот, понеже винаги съм се ядосвала, когато той се е намесвал…

— Давай — настоях аз. — Моля те за мнение. Щом са те поканили, значи не си пъхаш носа.

— Добре — ведро се съгласи Хейвън. — Смятам, че Джак е толкова объркан и толкова на тръни, че не знае какво да прави. Не е свикнал да ревнува никого. Винаги го е раздавал хладнокръвно, винаги е държал да има тежката дума, а ти си му улучила слабото място. И това ми харесва.

— Защо? — попитах, замаяна от надежда и напрежение.

— Виждала съм го само с амбициозни кариеристки или с безмозъчни актриси или модели. Предполагам, защото е искал да избегне точно това да се влюби до полуда и да се почувства уязвим. Мъжете от семейство Травис ненавиждат да изпускат юздите. Но според мен малко терзания няма да са излишни на Джак, ще го поразтърсят положително.

— Може ли да ти доверя нещо?

— Да, какво?

— Джак преживя много тежко факта, че Дейн ще пренощува при мен. Настояваше да отседне в хотел.

— О, колко глупаво! Ти си живяла с него четири години. Стига да пожелаеш, би могла да правиш секс с него, независимо дали е в хотел, или не.

— Знам. Но Дейн остана при мен. Чудя се дали Джак е разбрал.

Хейвън изхихика.

— Ела, Джак знае всичко, което става в тази сграда. Навярно е наредил на портиера да му съобщи кога точно си е тръгнал Дейн.

— Не спах с Дейн — припряно обявих.

— Няма нужда да ми даваш обяснения.

— Беше ужасно. Дейн заспа на канапето, но бебето се разплака и го събуди. Накрая аз легнах на канапето, а той — в спалнята. Заявявам напълно отговорно, че след тази нощ Дейн никога няма да пожелае доброволно да се възпроизведе. Избяга в Остин, а Джак не иска да разговаря с мен.

Хейвън се засмя.

— Горката Ела. Допускам, че Джак просто обмисля следващия си ход.

— Ще му предадеш ли да ми се обади, ако се чуете?

— Не, имам по-добра идея. Утре вечер е рожденият ден на татко. Жената, с която излиза — Вивиан — организира парти в негова чест в семейната къща в Ривър Оукс. Цялата фамилия Травис ще се събере там, включително Джак и останалите ми братя. И снаха ми. Искаш ли да дойдеш с мен и Харди?

— Не бива да се натрапвам на личен празник — отвърнах смутено.

— Ще ми бъдеш гост. Но и без това ще присъства половин Хюстън.

— Нямам подарък за баща ти.

— Вивиан предложи вместо подаръци, всички гости да направят дарение за някоя от любимите благотворителни каузи на татко. Ще ти дам списъка и ще преведеш сумата онлайн.

— Сигурна ли си, че няма проблем?

Горях от желание да присъствам на тържеството. Беше ми любопитно да се запозная със семейството на Джак, да видя дома, в който е отрасъл.

— Да. Не се изисква строго официално облекло. Имаш ли някоя симпатична рокля?

— Да, светлосиня е. По тялото.

— Уха! Любимият му цвят. О, Ела, ще бъде забавно!

— За теб може би — мрачно рекох аз, а Хейвън се разсмя.

 

 

Само едно място в Хюстън бе достойно да приюти дома на Чърчил Травис, понеже по-престижен квартал от Ривър Оукс просто не съществуваше. Обитателите на географския център на града бяха сред най-богатите жители на страната. Когато продаваха имение там, офертите за покупка обикновено валяха като из ведро и сделката се сключваше за дни. Адвокати, бизнесмени, борсови играчи, хирурзи и спортни звезди избираха да живеят в този заслонен от борове и дъбове рай в съседство с Галерия и Райе, и близо до най-добрите частни училища в Тексас. Някои имения в Ривър Оукс приличаха на замъци. На техния фон домът на семейство Травис изглеждаше сравнително малък, но пък беше благословен със забележителна гледка към равния като тепсия град. Подминавахме пищни градини и еспланади, облени в карминеночервената светлина на залеза. С разширени очи следях редящите се край пътя имения в неогрегориански и колониален стил, френски и тоскански вили. Не съзирах отчетлив хюстънски стил, а по-скоро образци от различни периоди и райони, всички построени с внушителен размах.

— Ще ти хареса, Ела — увери ме Хейвън от предната седалка на „Мерцедес“-а. — Вивиан организира страхотни тържества — храната и музиката винаги са първокласни. Допусна само една грешка, но пък особено паметна.

— Каква?

— Е, веднъж Питър Джаксън беше почетен гост и Вивиан оформи декора в стил „Властелинът на пръстените“. Накара да прекопаят целия заден двор и да аранжират водопади и скалисти възвишения.

— Не звучи лошо — вметнах аз.

— Не, неприятната част беше, че Вивиан нае група местни бойскаути, преоблечени като хобити. Мотаеха се навсякъде, дори из къщата, а татко се оказа алергичен към козина. Седмици наред кихаше и се оплакваше. Но тази вечер Вивиан със сигурност не планира нещо подобно.

— Започвай да пиеш, веднага щом стигнем — посъветва ме Харди.

Имението на семейство Травис — каменна сграда в европейки стил — се издигаше сред триакров двор. Минахме през отворените железни порти и поехме към паркинг, пълен с луксозни автомобили. Масивният гараж с огромни автоматични стъклени врати, зад които бяха паркирани едно „Бентли“, един „Мерцедес“, едно „Шелби Кобра“ и поне още седем коли, приличаше на гигантска божествена витрина. Грижовни като родители, пожелаващи сладки сънища на децата си, момчета в снежнобели униформи насочваха лъскавите возила към спретнато маркираните места за паркиране. Леко зашеметена, придружих Хейвън и Харди по алеята към бляскавото множество. Оркестърът свиреше, младият певец импровизираше версия на „Крача до моята любима“.

Сякаш пристъпвах в алтернативна реалност. Филмова, да речем. Обстановката беше ослепителна, но изглеждаше невероятно, че някои хора наистина живеят така и подобен разкош не ги впечатлява.

— И преди съм била на партита… — подхванах аз, но млъкнах, опасявайки се да не прозвуча нетактично.

Харди ме погледна. Сините му очи светеха шеговито.

— Знам.

Разбрах, че наистина споделя чувствата ми. Макар тази сцена да беше напълно обичайна за Хейвън, тя по нищо не напомняше атмосферата в квартала с каравани източно от Хюстън, където Харди беше отрасъл. Бяха интересна двойка — едрият, типичен американец Харди и дребничката, изящна Хейвън. Въпреки физическата разлика обаче двамата си подхождаха забележително. Всеки външен наблюдател веднага усещаше искрящата химия помежду им, взаимното уважение, предизвикателните искрици и нежното внимание. Забелязвах го особено в начина, по който Харди стрелваше с поглед с Хейвън, когато вниманието й беше насочено другаде. Все едно искаше да я отнесе някъде, където ще бъде само негова. Завиждах на способността им да са толкова близки и същевременно да не се чувстват уловени в капан или притиснати натясно.

— Нека приключим първо с татко — поведе ни Хейвън към къщата.

Изглеждаше удивително в късата рокля от релефна коприна, набрана пищно под кръста и подходяща единствено за изключително стройни жени.

— Мислиш ли, че Джак е пристигнал вече? — попитах.

— Не, той не обича да подранява на партита.

— Каза ли му, че си ме поканила?

Хейвън поклати глава.

— Не ми се удаде случай. През целия ден телефонът му беше изключен. Джак ми се обади сутринта, но бях под душа и телефонният секретар записа лаконичното му съобщение, че е на делова среща в Удландс, северно от Хюстън, където ще остане цял ден. Когато успях да го набера, се включи гласовата му поща. В отплата на мълчанието му предишния ден реших да не оставям съобщение.

Проправяхме си бавно път из стаите. Хейвън и годеникът й познаваха всички гости. Приближи се сервитьор с шампанско в заскрежени чаши. Взех една и отпих благодарно от искрящата, резлива напитка. Застанала до платно на Фрида Кало, попивах с поглед обстановката, докато Хейвън умело парира дама, упорстваща да я включи в Хюстънското общество на любителите на орхидеи.

Гостите бяха от всички възрастови групи. Жените до една бяха съвършено гримирани и на зашеметяващо високи токчета, а мъжете — с изрядни прически и изискани костюми. Зарадвах се, че съм облякла най-представителната си рокля — леката светло синя заплетена тъкан изтъкваше предимствата на фигурата и бюста ми. В класическата, семпло скроена дреха изглеждах чувствено, а дължината до коленете разкриваше красивите ми глезени. Носех сребристи сандали с високи токчета. Притеснявах се, че са прекалено помпозни, докато не видях с какво са обути останалите жени. Хюстънската дефиниция за небрежно официално явно включваше щедро количество бижута и аксесоари, за разлика от остинската, която предполагаше основно обувки и риза.

Бях си сложила повече грим от обикновено — два слоя очна спирала и пастелно сиви сенки. Устните ми сияеха в деликатен телесен цвят. Бях завила краищата на косата си навътре и когато си обръщах главата, усещах пружиниращите по страните ми кичури. Не се нуждаех от руж — скулите ми бяха естествено розови и при най-малкото смущение се обагряха в карминено.

Знаех, че тази нощ ще се случи нещо — нещо или много лошо, или много хубаво.

— Навън е — докладва Харди на Хейвън, която ми махна да ги последвам.

— Джак ли? — объркано попитах.

— Не, татко — усмихна се Хейвън и изкриви насмешливо лице. — Хайде, ще те запознаем с другите Травис.

Тръгнахме към просторната морава зад къщата. По дърветата грееха ярки светлини, над пълния дансинг бяха опънати лъскави тенти. Гостите седяха по столовете или се тълпяха край отрупаните с ястия дълги маси. Онемях при вида на тортата, поставена върху отделна маса — еднометрово шоколадово творение, осеяно със захарни панделки и пеперуди.

— Уха! — възкликнах пред погледа на възрастен мъж, току-що отделил се от група гости. — На това му се вика торта за рожденик! Дали някой ще изскочи отвътре?

— Не, надявам се — с хрипкав глас отвърна непознатият. — Ще се подпали от свещите.

Засмях се.

— Да, а и глазурата ще стане на нищо — протегнах му ръка. — Ела Варнър от Остин. Приятел ли сте на семейство Травис? Глупав въпрос. Естествено, че сте. Не биха поканили враговете си, нали?

Той пое усмихнато ръката ми. Зъбите му искряха като бисери — оттенък, който винаги ме стъписваше у хора на тази възраст.

— С удоволствие биха поканили и враговете си — изглеждаше симпатичен старец, на ръст горе-долу колкото мен с ниско подрязана сива коса и обветрена, загоряла кожа. Излъчваше неотразим чар.

Срещнах погледа му и застинах от сладко-горчивия оттенък на венецуелски шоколад. Взряна в тези познати очи, веднага разбрах кой е.

— Честит рожден ден, господин Травис — изрекох със сдържана усмивка.

— Благодаря, госпожице Варнър.

— Наричайте ме Ела, моля. На неканените гости се говори на „ти“, нали?

Усмивката не слезе от устните на Чърчил Травис.

— По-красива си от обичайните натрапници, Ела. Стой до мен и ще се погрижа да не те изхвърлят.

Изпечен Дон Жуан! Ухилих се.

— Благодаря, господин Травис.

— Чърчил.

Появи се Хейвън и се надигна на пръсти да го целуне по бузата.

— Честит рожден ден, татко! Тъкмо казвах на Вивиан колко страхотно е организирала партито. Виждам, че сте се запознали с Ела. Но тя не е свободна. На Джак е.

Нов глас се намеси в разговора:

— На Джак не му трябват повече попълнения. Дайте я на мен!

Обърнах се към застаналия точно зад мен мъж. С изненада видях по-млада и по-източена версия на Джак. Мъжът изглеждаше на около двадесет.

— Джо Травис — представи се той и се здрависа енергично с мен.

Беше с поне една глава по-висок от баща си. Липсваше му мъжествената зрялост на по-големия му брат, но и той беше чаровник и го знаеше.

— Не му се доверявай, Ела — строго изрече Хейвън. — Той е фотограф. Започна кариерата си със злепоставящи кадри на роднините си — мен например ме снима по бельо. И ни изнудваше за подкуп, за да си получим негативите.

Харди приближи тъкмо при последната реплика.

— Пазиш ли някои? — попита той Джо, а Хейвън го сръга рязко с лакът. Без да пуска ръката ми, Джо ме изгледа скръбно.

— Сам съм. Приятелката ми ме напусна, за да започне работа в хотел във френските Алпи.

— Джо! — скастри го Хейвън. — Не си и помисляй да ухажваш момичето на брат си!

— Не съм момиче на Джак — поправих я бързо аз.

Джо изгледа триумфално сестра си.

— Значи конкуренцията е позволена.

Харди прекъсна назряващата свада, подавайки на Чърчил Травис кожена табакера за пури.

— Честит рожден ден, сър!

— Благодаря, Харди.

Чърчил Травис отвори табакерата, извади една пура и я подуши одобрително.

— В къщата съм ти оставил цял кашон — обяви Харди.

— „Кохибас“? — попита Чърчил, вдъхвайки аромата, сякаш е първокласен парфюм.

Харди не отговори, само го изгледа с лукава усмивка.

— Знам само, че са с хондураска опаковка. Не гарантирам за съдържанието.

„Несъмнено контрабандни кубински пури“, помислих си развеселено.

Възрастният мъж пъхна внимателно табакерата във вътрешния джоб на сакото.

— По-късно ще си запалим на верандата, Харди.

— Да, сър.

Погледнах над рамото на Джо и забелязах силует зад един от отворените френски прозорци. Сърцето ми подскочи. Беше Джак, облечен в черен костюм. Както винаги привлекателен, атлетичен, гъвкав. Макар да изглеждаше спокоен, пъхнал ръка в джоба, напрегнатата му тъмна фигура контрастираше на ласкавата обстановка като черно петно върху ярка снимка в списание.

С присвити бдително устни, Джак разговаряше със застаналата до него жена. Призля ми като ги видях. Не бях виждала по-красива жена — с дълга, златисторуса коса и с изваяни божествени черти. Късата черна рокля не прикриваше нито едно достойнство на невероятно стройното й тяло. Явно бяха заедно.

Джо проследи погледа ми.

— Ето го и Джак.

— Довел си е приятелка — успях да промълвя.

— Нищо подобно. Това е Ашли Еверсън. Тя е омъжена. Но преследва Джак като баракуда.

— Тя ли е разбила сърцето му? — прошепнах.

— Аха — тихо ми отвърна Джо — и има проблеми със съпруга си Питър. Смята да се развежда. Пада им се, задето постъпиха така с Джак.

— Смяташ ли, че той…

— Не — веднага ме прекъсна Джо. — Джак не би се върнал при нея за нищо на света, скъпа. Нямаш конкуренция.

Понечих да възразя, че не се конкурирам, нов този момент Джак вдигна очи и ме забеляза. Дъхът ми спря. Тъмните му очи се разшириха. Погледът му се плъзна бавно към сребристите сандали и се върна обратно. Изправи рамене, извади ръка от джоба и тръгна към мен.

Ашли Еверсън объркано го улови за лакътя и му каза нещо. Той спря да отговори.

— Ела! — гласът на Хейвън ме върна към действителността.

Още някой се бе присъединил към групата — поредният тъмнокос мъж. Несъмнено потомък на Чърчил Травис. Най-големият брат — Гейдж. Макар да приличаше на баща си, Гейдж се отличаваше от по-малките си братя. Липсваше каубойското излъчване. Чертите му бяха изискани и сдържани, неотразимо красиви. Очите му не бяха тъмнокафяви, а необичайно светлосиви с тъмни мигли — като сух лед в черна рамка. Усмихна ми се всеопрощаващо.

— Гейдж Травис — представи се и прегърна през рамо жената до него. — Съпругата ми Либърти.

Либърти беше ослепителна жена със съвършено овално лице, ведра усмивка и бледо кехлибарено лице. Когато се протегна да ми подаде ръка, тъмните й коси се спуснаха върху раменете й като водопади.

— Радвам се да се запознаем, Ела — каза тя. — Чувам, че излизаш с Джак.

Категорично не исках да се представям като приятелка на Джак.

— Не точно — смутено отвърнах. — Искам да кажа той е чудесен мъж, но не ми се ще… всъщност се познаваме само от няколко седмици и не мога да твърдя, че сме заедно по някакъв начин, освен…

— Заедно сме — чух Джак да обявява зад гърба ми тихо, но твърдо.

Обърнах се към него. Сърцето ми заби като чук. Силна длан ме обгърна през кръста. Джак приведе глава и ме целуна по бузата. Нищо лично — просто приятелска целувка. После обаче склони глава по-надолу и бързо и горещо докосна с устни шията ми показен, интимен жест.

Удивена, че си го позволява пред погледите на цялото си семейство, аз побледнях, после почервенях. Лицето ми си сменяше цветовете като рекламна табела на ресторант. Потресена забелязах как Либърти и Хейвън си разменят многозначителни погледи.

Без да сваля ръка от кръста ми, Джак се протегна да се здрависа с баща си.

— Честит рожден ден, татко! Донесох ти подарък. В къщата е.

Главата на семейство Травис ни огледа замислено и изрече:

— Знаеш ли какъв подарък искам? Да се установиш, да се ожениш и да ме зарадваш с внуци.

Джак посрещна нетактичната реплика с равнодушие, подсказващо, че темата не е нова.

— Вече имаш внук — посочи спокойно той.

— Искам още, преди да си отида.

Джак го изгледа саркастично.

— Къде смяташ да вървиш, татко?

— Споменавам само, че не се подмладявам. И ако искаш следващото поколение Травис да усети присъствието ми, най-добре е здраво да се залавяш за работа.

— За Бога, татко — обади се Джо, — ако Джак се заеме още по-усърдно с тази област, ще трябва да изостави всички други.

— Джо — промърмори Гейдж и по-малкият му брат се смълча.

Чърчил впери целенасочено одобрителен поглед към мен.

— Може би ти ще успееш да опитомиш Джак, Ела.

— Аз не смятам да се омъжвам — отвърнах.

Веждите на Чърчил подскочиха, сякаш за пръв път чува такива думи от устата на жена.

— Защо?

— Първо, залагам много на кариерата си.

— Лошо — рече Джак. — Първото условие да се омъжиш за Травис е да загърбиш амбициите си.

Засмях се. Изражението на Джак омекна. Той ме погледна и отметна кичур мека, лъскава коса, паднала върху челото ми.

— Искаш ли да потанцуваме — прошепна ми той, — или ще стоим тук да ни хокат?

Без да дочака отговор, той ме дръпна настрани.

— Не съм я хокал — запротестира Чърчил. — Просто разговаряхме.

Джак спря и го изгледа иронично.

— Разговор не означава монолог, татко.

Когато се отдалечихме, Джак ми промърмори:

— Съжалявам.

— Заради баща си? Не, няма за какво. Хареса ми.

Стрелнах неспокойно суровия му профил. За пръв път забелязвах тази версия на Джак. Досега го бях виждала само невъзмутимо самонадеян. Но сега беше друг. Изглеждаше искрено ядосан. От невъзмутимостта не беше останал и помен. Стигнахме дансинга. Джак ме прегърна с естествен, обигран жест. Сякаш потънали в протяжен, нежен сън, музикантите изпълняваха „Песен за теб“.

Усещах твърдото рамо на Джак под дланта си, когато ме поведе стабилно, без колебание в ритъма на мелодията. Очевидно беше добър танцьор, движеше се елегантно, но без да парадира. Де да можех да кажа на майка му, че уроците по танци се отплащат щедро!

Съсредоточих се да се отпусна и да го следвам, втренчила поглед в мястото под разкопчаната яка на ризата му. Най-отдолу в триъгълника се подаваше съблазнителна кестенява туфичка косми.

— Дейн е прекарал нощта при теб — констатира равно Джак.

С облекчение приех откровеното начало, решена да уточним положението.

— Спа при мен, да. Но всъщност не успяхме да си отспим… ох!

Джак спря рязко и аз се блъснах силно в него. По изражението му разчетох как бе разтълкувал думите ми.

— Заради бебето — припряно додадох. — Люк плачеше, аз легнах на канапето, а Дейн — в спалнята. Джак, ръката ме боли!

Той мигновено отпусна пръсти и се постара да успокои забързаното си дишане. Потанцувахме още минута, преди да събере сили да попита:

— Прави ли секс с него?

— Не.

Джак кимна леко, но суровото му изражение не се промени, чертите му останаха изопнати като издялани от камък.

— Никакъв Дейн повече — заключи най-сетне той.

Опитах се да се пошегувам.

— Чудя се какво имаш предвид — че не искаш повече да го виждам, или че се каниш да го убиеш?

— Означава, че ако се случи първото, второто няма да закъснее.

Усмихнах се вътрешно. И усетих непознато притегляне, неудържимо привличане към Джак — по-силен, по-земен, по-непредсказуем и буен от всичките мъже, които някога бях срещала. Все едно седях зад волана на състезателна кола. Плашещо и въодушевяващо преживяване — особено за човек, който никога не е обичал високите скорости.

— Бива те да говориш, Джак Травис. Защо не ме заведеш у дома да превърнеш думите в дела?

Той ме стрелна сочи. Май и двамата не повярвахме на ушите си.

Изражението му говореше, че ще си получа всички дела, които мога да понеса.