Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Травис (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smooth-Talking Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 164 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)

Издание:

Лайза Клейпас. Непризнати грехове

ИК „Ергон“, София, 2010

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-56-1

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Винаги съм ненавиждала тричасовия път по магистралата между Остин и Хюстън. Ала дългата тишина ми позволи да пресея спомените от детството, за да се опитам да разбера какво е принудило Тара да роди бебе, за което не е готова да се грижи.

Доста рано проумях, че нищо прекалено не е хубаво, включително красотата. Аз бях извадила късмет да се появя на бял свят прилично симпатична, със сини очи, руса коса и млечнобяла кожа, която, изложена на жестоките лъчи на тексаското слънце, веднага ставаше огненочервена („Нямаш мелатонин“, удиви се веднъж Дейн. „Все едно си родена да живееш в библиотека.“). На четири-пет бях средна на ръст с прилично телосложение и хубави крака.

Тара обаче принадлежеше към селенията на богините. Сякаш природата, експериментирала както си му е редът с мен, беше решила да създаде шедьовър. Тара беше уцелила генетичния джакпот с изваяните си черти, буйна платиненоруса коса и плътни устни, каквито колагенът е неспособен да пресътвори. На десет тя беше висока за възрастта си и често я вземаха за супермодел. Единствената причина, поради която Тара не пое по този предначертан курс беше, че й липсваха дори минималните количества дисциплина и амбиция, необходими за котешката пътечка.

Поради това и по ред други причини аз не завиждах на Тара. Красотата й — абсолютното й великолепие — държеше околните на дистанция и същевременно ги подтикваше да се възползват от нея. Приемаха, че е глупава и, честно казано, Тара не се стремеше да блесне интелектуално. Никой не очаква красавиците да са умни. Мнозинството смята за отблъскващо това съчетание. Обществото не прощава излишествата. Изобилието от хубост създаваше само проблеми на сестра ми. Когато се видяхме за последно, през живота й вече бяха минали твърде много мъже.

Вървеше по стъпките на мама.

Някои от приятелите на мама бяха симпатични мъже, привлечени първо от красотата и жизнеността на работещата жена, отдадена на дъщерите си. После обаче прозираха същността й — че мама търси обич, ала е неспособна да отвърне на чувствата, че държи непременно да контролира и властва над всеки, понечил да се сближи с нея. Местата на отблъснатите попълваха нови завоевания — постоянен и изтощителен поток от любовници и приятели. Вторият й съпруг Стив издържа четири месеца и подаде молба за развод. Запомних го като мило и разумно присъствие в дома ни и дори краткият му престой у нас ме убеди, че не всички възрастни са като мама. На раздяла той тъжно ни каза, че сме добри деца и би желал да ни вземе при него. По-късно обаче мама обяви, че Стив си тръгнал заради мен и Тара. Добави, че ако не се държим по-добре, никога няма да имаме истинско семейство.

Когато навърших девет, мама се омъжи за Роджър — последния съпруг — без дори да си направи труда да ни предупреди. Той беше чаровен и елегантен и подходи толкова приятелски към доведените си дъщери, че отначало го харесахме. Не след дълго обаче мъжът, който ни четеше приспивни приказки, започна да ни показва страници от порнографски списания. Обичаше да ни гъделичка — дълго и по начин, неподобаващ на възрастен мъж. Роджър се интересуваше най-вече от Тара, водеше я на излети и й купуваше специални подаръци.

Тара започна да сънува кошмари, имаше нервни тикове и човъркаше в чинията, без да слага и залък в устата си. Помоли ме да не я оставям сама с Роджър. Мама побесня, когато с Тара се опитахме да й кажем. Дори ни наказа, задето лъжем. Страхувахме се да споделим с някой извън семейството, убедени, че щом мама не ни вярва, значи никой няма да ни повярва. Оставаше ми единствено да пазя Тара — доколкото ми позволяват силите. Когато бяхме у дома, не се отделях и за секунда от нея. Тя спеше до мен, а аз подпирах със стол вратата. Една нощ Роджър тропа по вратата почти десет минути.

— Хайде, Тара. Пусни ме, или повече няма да ти купувам подаръци. Искам само да поговорим. Тара… — той блъсна по-силно вратата и столът изскърца безпомощно. — Държах се мило с теб онзи ден, забрави ли? Казах ти, че те обичам. Ако не махнеш стола обаче, няма да бъда добър. Отвори, Тара, или ще кажа на майка ти, че си непослушна. Ще те накаже.

Сестричката ми се сви на топка до мен. Трепереше. Запуши уши с длани.

— Не го пускай, Ела — прошепна ми. — Моля те.

И аз бях уплашена. Ала завих Тара с одеялото и станах.

— Спи — рекох аз достатъчно ясно, за да ме чуе чудовището пред вратата.

— Отвори, малка кучко! — той натисна по-силно и пантите затропаха.

Къде беше мама? Защо не предприемаше нищо? На тъмната светлина от нощната лампа аз заопипвах трескаво под леглото за кутията, в която държахме принадлежностите си за приложно изкуство. Увих пръсти около студените дръжки на металната ножица. С нея изрязвахме хартиени кукли, картинки от списания и капаците на кутиите с мюсли. Чух глухо издумкване, когато Роджър бутна с рамо вратата — толкова силно, че столът се разклати. При всеки удар сестра ми избухваше в ридания. Адреналинът запрепуска из вените ми, сърцето ми гневно заби. Изтичах задъхана към вратата, стиснала здраво ножицата. Още едно издумкване, още едно… Дървото вибрираше и се цепеше. Светлината от коридора заструи в стаята, когато Роджър открехна вратата достатъчно, та да си промуши ръката вътре. Ала щом започна да избутва стола, аз се спуснах напред и прободох ръката му с ножицата. Усетих как металът зловещо прониква в нещо меко. Дочух приглушен рев от болка и гняв и после нищо, само звук от отдалечаващи се стъпки. Стиснала ножиците, аз се сгуших в леглото при Тара.

— Страх ме е — проплака сестра ми и сълзите й намокриха ръкава на пижамата ми. — Не му позволявай да ме пипне, Ела.

— Няма — твърдо отсякох аз, макар да се тресях като листо. — Ако се върне, ще го промуша като прасе. А ти заспивай.

Цяла нощ Тара спа пристисната в мен, а аз будувах и сърцето ми подскачаше при всеки звук.

На сутринта Роджър го нямаше. Беше си тръгнал завинаги. Мама никога не ни попита за онази нощ — нито какво се е случило, нито как си обясняваме внезапното оттегляне на Роджър от живота ни. Каза единствено: „Повече няма да имате татко. Не заслужавате“. Последваха нови мъже — някои лоши, но не колкото Роджър. И най-странното беше, че Тара не си спомня Роджър и нощта, когато набодох ръката му с ножиците. Остана удивена, когато няколко години по-късно споменах случката.

— Сигурна ли си? — попита тя, сбърчила объркано чело. — Да не би да си сънувала?

— На другата сутрин се наложи да измия ножиците — припомних й, уплашена от празния й поглед. — По тях имаше кръв. А столът беше пречупен на две. Не си ли спомняш?

Тара поклати невярващо глава. След всичко преживяно, след парада от любовници, които никога не се задържаха задълго, аз станах мнителна и срамежлива, не се доверявах на мъжете. Тара обаче тръгна по другия път — на непрекъсната смяна на партньорите и безразборен секс. А аз се питах колко ли наслада — ако изобщо я има — извлича от него. Импулсът да закрилям и да се грижа за Тара никога не ме напусна. През пубертета вземах колата и я прибирах от всякакви странни места, където я беше зарязал поредният любовник. Работих като сервитьорка и й дадох спестеното, за да си купи рокля за бала. Заведох я на лекар да й предпише хапчета против забременяване. Беше на петнайсет.

— Мама казва, че съм курва — прошепна ми Тара в чакалнята пред кабинета. — Вбесена е, че вече не съм девствена.

— Това е твоето тяло — прошепнах й в отговор аз, стиснала ледената й ръка. — Можеш да правиш с него, каквото решиш. Но не забременявай. И не бива да позволяваш никому да те използва, ако не си сигурна, че те обича.

— Момчетата винаги казват, че ме обичат — отвърна ми Тара с горчива усмивка. — Как да позная дали наистина го мислят?

Аз поклатих безпомощно глава.

— Още ли си девствена, Ела? — попита Тара след кратко мълчание.

— Аха.

— Затова ли Брайън скъса с теб миналата седмица? Защото му отказа да го направите?

Поклатих глава.

— Аз скъсах с него — вгледах се в нежносините й очи и се опитах да се усмихна печално. Получи се по-скоро гримаса. — Върнах се от училище и ги сварих с мама.

— Какво правеха?

След дълго колебание отговорих кратко:

— Пиеха.

Въобразявах си, че вече съм изплакала всичките си сълзи, ала очите ми се навлажниха отново, когато кимнах. И макар Тара да беше по-малка от мен, тя положи длан върху главата ми и утешително я придърпа към слабичкото си рамо. Останахме така, докато се появи медицинската сестра и повика Тара.

Мисля, че нямаше да преживея детството си без Тара. И тя без мен. Тя бе единствената нишка, свързваща ме с миналото. А аз — нейната. В това се състоеше и силата и слабостта на близостта ни.

 

 

За да не бъда несправедлива към Хюстън, ще уточня, че щях да го харесвам много повече, ако не го виждах през призмата на спомените. Хюстън е като тепсия — мокър като потен чорап и изненадващо зелен на места, понеже се вие край пояс гъсти гори, спускащи се откъм Източен Тексас. Из цялата плетеница от улички, разпрострели се като паяжина около центъра, течеше трескава строителна дейност — навсякъде никнеха блокове, къщи, търговски и административни сгради. Кипнал от живот град — ярък, бляскав, мръсен и трескав.

Обжарените от лятото пасбища постепенно се превръщаха в океани от жарък асфалт с островчета от молове и супермаркети. Тук-там някой небостъргач се извисяваше като самотно дърво, мигрирало от центъра на града.

Мама живееше в югозападния му край — в квартал, обитаван от представители на средната класа и застроен около площад, приютявал навремето ресторанти и магазинчета. Сега площадът беше превзет от огромен търговски център, предлагащ стоки за дома. Къщата на мама наподобяваше ранчо в колониален стил с хилави колони на фасадата и две спални. Подкарах по улицата, изтръпнала при мисълта, че скоро ще се наложи да свърна в алеята.

Спрях пред гаража, изскочих от колата и забързах към входа. Мама отвори вратата, преди да успея да натисна звънеца. Разговаряше с някого по телефона, с тих съблазнителен глас:

— … обещавам да се реванширам — изгука тя. — Следващият път — усмихна се леко. — О, нима не се досещаш как?

Затворих вратата и зачаках колебливо. Разговорът продължаваше.

Мама изглеждаше както винаги — стройна, стегната и облечена като невръстна поп звезда, независимо че наближаваше петдесет. Носеше впита черна тениска, дънкова минипола, пристегната с колан, обсипан с изкуствени кристали, и сандали с високи токчета. Челото й беше гладко като гроздова ципа. Косата й беше боядисана в съвършен платинен нюанс и падаше по раменете й на педантично оформени вълни. В очите й ясно разчетох как оценява обикновената ми бяла памучна тениска с копчета отпред.

Докато изслушваше човека от другата страна на линията, мама ми махна към коридора, който водеше към спалните. Аз кимнах и тръгнах да търся бебето. Къщата миришеше на филтриран през климатика въздух, на стари килими и ароматизатор с тропически аромат. Стаите бяха мрачни и притихнали.

Върху нощната масичка до голямата спалня светеше малка лампа. Приближих към леглото, стаила удивено дъх. Бебето лежеше в средата — едва забележимо вързопче. Момче. Беше облечено в синьо и спеше с разперени ръчички и устни, стиснати здраво като кутийка за пудра. Приседнах и се вгледах в безпомощното създание с дребно, сбръчкано като на старче личице и нежна розова кожа. Прозрачните му клепки изглеждаха синкави, имаше меки черни коси, а ноктите на пръстчетата му бяха малки и остри като на птичка.

Абсолютната безпомощност на бебето ме изпълни с тревога. Щом се събудеше, щеше да се разплаче. И да се напишка. Нуждаеше се от грижи, оставащи загадка за мен — загадка, която не исках да разбулвам.

Донякъде разбирах защо Тара е прехвърлила тежката отговорност на друг. Донякъде. Но преди всичко изпитвах желание да я убия. Понеже сестра ми знаеше колко глупаво е да го остави при мама. Знаеше, че мама няма да се погрижи за него и че аз ще бъда привикана да измисля изход от положението. Аз играех ролята на щатен семеен спасител, докато не напуснах доброволно тази длъжност, подтиквана от чувство за самосъхранение. Още не бяха ми простили.

Оттогава се питах как и кога пътищата ми ще се пресекат отново с мама и сестра ми и дали ще сме променени достатъчно, за да общуваме нормално. Надявах се да се получи като във филмите по „Холмарк“ — много нежни прегръдки и усмивки на семейната веранда.

Би било чудесно. Но в моя случай — невъзможно. Бебето спеше и дишаше като котенце. Изглеждаше толкова мъничко, толкова самотно, че в сърцето ми натежа невидимо олово — тъга, примесена с гняв. Зарекох се мрачно да не позволявам на Тара да избяга. Да я намеря и този път да я принудя да понесе последствията от постъпките си. Ако не успеех, щях да открия бащата на детето и да настоявам да поеме отговорността си.

— Не го събуждай — предупреди ме мама от прага. — Два часа се мъчих да го усмиря.

— Здрасти, мамо. Изглеждаш чудесно.

— Работя с личен треньор. Текат му лигите. Ти си напълняла, Ела. Трябва да внимаваш наследила си фигурата на баща си, а всичките му роднини бяха склонни към пълнеене.

— Не съм се отпуснала — раздразнено отвърнах аз. Изобщо не бях пълна. Имах силно тяло с привлекателни извивки. Три пъти седмично посещавах курсове по йога. — И Дейн не се оплаква — добавих оправдателно, преди да се овладея. Веднага ми се прищя да си прехапя езика. — Но всъщност няма значение какво смятат другите, щом аз се чувствам добре в собствената си кожа.

Мама ме измери с пренебрежителен поглед.

— Още ли си с него?

— Да. И искам да се върна при него възможно най-скоро, което означава, че трябва да намерим Тара. Разкажи ми пак какво стана, когато дойде.

— Ела в кухнята.

Станах предпазливо от леглото и я последвах.

— Първо, Тара се появи без никакво предупреждение — заобяснява мама, когато влязохме в кухнята. Рече ми: „Това е внукът ти“. Просто така! Поканих я вътре, предложих й чай и седнахме да поговорим. Тара каза, че живее с братовчедка ви Лайза и работи почасово в някакъв офис. Забременяла от един от приятелите си, който не можел да й помага. Знаеш какво означава това. Или няма пукната пара, или е женен. Предложих на Тара да го даде за осиновяване. Не искала. Тогава я предупредих, че бебето ще промени коренно живота й. А тя отвърна, че вече започвала да го осъзнава. После му приготви млякото и седна да го храни, а аз се оттеглих в спалнята да подремна. Щом се събудих, Тара беше изчезнала, а бебето си беше още тук. До утре трябва да си го завела някъде. Приятелят ми не бива да узнава за нищо на света.

— Защо?

— Не искам да мисли за мен като за баба.

— Много жени на твоята възраст стават баби — констатирах аз.

— Аз младея, Ела. Никой не се досеща за истинската ми възраст — думите ми явно я обидиха. — И трябва да си доволна. Крушата не пада по-далече от дървото.

— Не смятам, че някога ще изглеждам като теб — сухо отвърнах аз. — И сега не приличам на теб.

— Би могла. Стига да положиш усилия. Защо ти е толкова къса косата? Не отива на формата на лицето ти.

Вдигнах ръка към прагматично подрязаната над раменете ми мека и права коса.

— Покажи ми бележката, която ти е оставила Тара.

Мама донесе прозрачна папка.

— Вътре е. Заедно с документите от болницата. Страницата от бележник беше най-отгоре. Зърнах болезнено познатия почерк на сестра си — окръглен и неравен. Движен от отчаян натиск, върхът на химикалката едва не беше пробил хартията.

„Скъпа мамо,

Трябва да замина и да обмисля положението. Не знам кога ще се върна. И съответно предоставям на теб или на сестра ми Ела отговорността да се грижите за детето ми и да му бъдете настойници, докато съм готова да си го прибера.

Искрено твоя — Тара Сю Варнър“

— „Съответно“ — измърморих аз с крива усмивка и подпрях челото си с ръка. Сестра ми навярно е искала да придаде по-официален, юридически тон на бележката. — Струва ми се, че трябва да уведомим социалните служби. За да не решат, че е изоставила детето.

Прелистих документите в папката и отрих свидетелството за раждане. Бащата не бе вписан. Бебето беше точно на една седмица. Казваше се Люк Варнър.

— Люк? — възкликнах аз. — Защо го е нарекла така? Познаваме ли някой Люк?

Мама отвори хладилника и извади диетична напитка.

— Братовчед ти Порки… Май истинското му име беше Люк. Но Тара не го познава.

— Имам братовчед Порки?

— Втори братовчед. Син е на Биг Бой. Поредният от роднинските легиони, с които никога не бяхме се срещали. Буйствата и маниите изобилстваха в семейството ни — бяхме жив каталог на умствените разстройства от психиатричния справочник.

Съсредоточих се отново върху свидетелството и казах:

— Родила го е в „Уимънс Хоспитал“. Знаеш ли кой я е придружавал? Спомена ли нещо?

— Братовчедка ви Лайза била с нея — кисело отвърна мама. — Обади й се за повече подробности. На мен няма да ми каже нищо.

— Непременно. Аз… — поклатих замаяно глава. — Как е Тара? Потисната ли ти се стори? Или уплашена? Здрава ли е?

Мама отля от бутилката върху купчина лед и се взря в розовата пяна, издигаща се към ръба на чашата.

— Беше напълняла. И изглеждаше изморена. Само това забелязах.

— Да не би да страда от следродилна депресия? Сигурно трябва да взима лекарства.

Мама сипа малко водка в чашата.

— Хапчетата няма да й помогнат. Никога няма да поиска бебето — отпи глътка от кипящата течност и добави: — Не я бива за майка. Също като мен.

— Защо реши да имаш деца, мамо? — меко попитах аз.

— Така постъпват жените, щом се омъжат. И аз се стараех. Жертвах се в името на хубавото ви детство. Но и двете май сте забравили. Срамота! Колко неблагодарни са децата! Особено дъщерите.

Не знаех какво да отвърна. Откъде да започна. Как да обясня колко съм се мъчила да събера всеки хубав спомен? Как всеки миг на майчина обич, прегръдка, приказка за лека нощ — е бил като дар свише. Но преди всичко как детството ми — и детството на Тара — прилича на черга, която издърпват изпод нозете ни. И колко пълната липса на майчински инстинкт — дори изконния импулс да браниш потомството си — ни е пречил да общуваме с хората.

— Съжалявам, мамо — успях да изрека тъжно през заседналата в гърлото ми буца.

Бях сигурна обаче, че мама не разбира за какво съжалявам.

Откъм спалнята долетя писклив рев. Звукът ме вледени. Бебето се нуждаеше от нещо.

— Време е за млякото му — обяви мама и тръгна към хладилника. — Ще го стопля. Върви да го донесеш, Ела!

Ревът стана по-настойчив. Кътниците ме заболяха, сякаш съм сдъвкала тенекия. Хукнах към спалнята и видях как малкото вързопче се извива като новородено тюленче. Сърцето ми затупка толкова бързо, че не различавах паузите между ударите.

Приведох се и се пресегнах предпазливо към него. Не знаех как да го вдигна. Не ме биваше с децата. Никога не бях гушкала бебетата на приятелките си — не ми харесваха. Плъзнах длани под гърчещото се телце. И под главата. Знаех, че главата и вратът трябва да се придържат. Притиснах го някак си към себе си — телцето му излъчваше крехкост и същевременно здравина. Плачът стихна и бебето ме изгледа с присвити а ла Клинт Истууд очи. После отново надигна глас. Беше толкова безпомощно. Поех към кухнята с една-единствена мисъл — че на нито един екземпляр, пръкнал се в нашето семейство, включително и на мен, не бива да се поверяват деца.

Седнах и несръчно наместих Люк в скута си, а мама ми подаде шишето. Внимателно насочих силиконовия биберон — който изобщо не приличаше на човешка гръд — към устицата на Люк. Той го захапа, млъкна и засука съсредоточено. Въздишката на облекчение ми напомни, че без да съзнавам досега съм сдържала трескаво дъх.

— Тази вечер може да останете — обяви мама. — Но утре трябва да си вървиш. С него. Твърде заета съм да се оправям с тази каша.

Стиснах зъби да възпра напиращия поток от възражения — не беше честно не беше моя вина и мен ме чакаше доста работа и аз имах личен живот. Замълчах обаче не само защото разбирах, че мама не дава пет пари, а и понеже усетих, че най-тежка е участта на безсловесното дете в ръцете ми. Люк беше горещият картоф, обречен да го подхвърлят насам-натам, докато някой не бъде принуден да го задържи.

И тогава ми хрумна — ами ако бащата е наркоман или престъпник? С колцина беше спала Тара? Всичките ли трябваше да издиря и да ги подложа на тест за бащинство? Ами ако откажат? Адвокат ли ще се наложи да наема?

Страхотно забавление ми предстоеше.

 

 

Мама ми показа как да изправя бебето, за да се оригне и как да му сменям пелените. Уменията й ме изненадаха — не си падаше по бебета, а и отдавна не беше й се налагало да върши всичко това. Опитах се да си я представя като млада майка, търпеливо обгрижваща невръстните си деца. Няма как да й е харесвало. Мама в компанията на бебе — шумно, обсебващо, нямо създание… не, дори фантазията ми беше безсилна.

Донесох куфарите си от колата, сложих си пижамата и занесох бебето в дневната.

— Къде ще спи? — попитах, чудейки се какво ще замести кошарката.

— Вземи го до теб в леглото — предложи мама.

— Ами ако го затисна насън, или го съборя долу?

— Тогава му постели на пода.

— Но…

— Лягам си — заяви мама и тръгна към вратата. — Изтощена съм. Цял ден се занимавам с това бебе.

Докато Люк чакаше в пластмасовия си преносим кош, аз застелих и на двама ни на пода. С покривката на леглото направих преграда. Положих Люк по гръб от едната страна на постелята, а аз приседнах върху другата и се обадих на Лайза.

— При теб ли е Тара? — попита вместо поздрав тя. — Надявах се да е при теб.

— Не е. Хиляда пъти й звъних, но не отговаря.

Лайза ми беше връстничка и я харесвах, но се виждахме рядко. Като повечето родственички на майка ми, Лайза беше руса, дългокрака и с нестихващ апетит за мъжко внимание. Заради дългото лице и конската усмивка отстъпваше по хубост на сестра ми, но притежаваше обаяние, на което малцина устояваха. Влезеше ли в ресторант, мъжете буквално се вторачваха в нея.

С времето Лайза бе успяла да се домогне до висшето общество. Излизаше с хюстънски богаташи и приятелите им и се беше превърнала в елитна компаньонка или по-грубо казано — в нещо като звездна куртизанка. Не се и съмнявах, че щом е живяла с нея, Тара се е облажавала с останките от плячката й.

Поговорихме няколко минути. Лайза сподели, че има представа къде може да е отишла Тара. Обеща да се обади тук-там. Била убедена, че Тара е добре. Не изглеждала потисната или побъркана. Просто разколебана.

— Чудеше се как да постъпи — обясни ми Лайза. Двоумеше се дали да задържи бебето. Толкова пъти си променяше мнението, че накрая не знаех какво всъщност ще реши.

— Посъветва ли се с психолог?

— Не мисля.

— А бащата? Кой е?

Последва дълго колебание.

— Не смятам, че Тара е съвсем сигурна.

— Но навярно има някаква идея?

— Е, май да, ала познаваш Тара. Не е от най-организираните.

— Колко организиран трябва да си, за да знаеш с кого спиш?

— Е, и двете се забавлявахме доста напоследък. И не е толкова лесно да определиш точния момент. Ще се опитам да ти напиша имената на мъжете, с които излизаше напоследък.

— Благодаря. Кого поставяш на първо място? Кой според Тара е най-вероятният баща?

Отново се възцари мълчание.

— Спомена, че май е Джак Травис.

— Кой е той?

Лайза се изсмя невярващо.

— Нищо ли не ти говори името, Ела?

Очите ми се окръглиха.

— За онези Травис ли става дума?

— Средният син.

Доайен на прочутата хюстънска фамилия бе Чърчил Травис — милиардер, инвеститор и финансов консултант. Движеше се в средите на медийни магнати, политици и знаменитости. Често го виждах по Си Ен Ен, както и във всички тексаски списания и вестници. Той и децата му обитаваха тесния свят на могъщите люде, които рядко понасят последствията от постъпките си, възправени недосегаеми над икономиката, над редовите граждани и правителството. Съставляваха отделна категория в човешкия род.

Синовете на Чърчил Травис несъмнено бяха привилегировани, разглезени празноглавци.

— Великолепно — промърморих аз. — Предполагам, че връзката им е продължила не повече от една нощ.

— Необходимо ли е да го казваш толкова укоризнено, Ела?

— А нима бих могла да задам такъв въпрос другояче, Лайза?

— Правилно предполагаш — лаконично отвърна Лайза.

— Значи на Травис ще му дойде като гръм от ясно небе? — разсъдих гласно аз. — Или пък не. Нищо чудно да му се случва често. Изненадващи бебета, никнещи като маргаритки.

— Джак излиза с много жени — призна Лайза.

— А с теб?

— Движим се в обща среда. Приятелка съм с Хайди Донован, която понякога излиза с него.

— С какво се занимава, докато чака богатия си татко да сдаде Богу дух?

— О, Джак не е такъв — възрази Лайза. — Има си компания за управление на недвижима собственост или нещо подобно. Офисът му е на Мейн Стрийт 1800. Сещаш ли се? Стъклената сграда в центъра на града със странния покрив.

— Да, знам къде е — харесвах постройката — цялата стъклена, орнаментирана в стил арт деко, с прозрачна пирамида на върха. — Ще откриеш ли телефонния му номер?

— Ще пробвам.

— И междувременно ще напишеш списъка, нали?

— Да, но Тара едва ли ще остане доволна.

— Тара така или иначе не е особено доволна — отсякох аз. — Помогни ми да я намеря, Лайза. Искам да се уверя, че е добре и да обмисля как да й помогна. Искам също да открия бащата и да се погрижа за горкото изоставено бебе.

— Не е изоставено — запротестира братовчедка ми. — Не е изоставено, щом знаеш къде се намира.

Замислих се дали да се впусна да опровергавам логиката й, но реших да не губя време.

— Моля те, подготви ми списъка, Лайза. Ако Джак Травис отпадне, ще трябва да подложа на тест за бащинство всеки, с когото Тара е спала през последната година. Това си е доста труд.

— Защо си навличаш неприятности, Ела. Защо просто не се погрижиш известно време за бебето, както те е помолила Тара?

— Аз… — за момент изгубих дар-слово. — Имам си свой живот, Лайза! Работя! А приятелят ми не иска да има вземане-даване с бебета. Няма начин да стана безплатна бавачка на детето на Тара. При това за неограничен период.

— Просто попитах — отбранително додаде Лайза. — Някои мъже харесват бебета. А и работата ти не пречи нали си печаташ по цял ден?

Едвам потиснах напушилия ме смях.

— Определено печатам, Лайза. Но от време на време се налага и да мисля.

Поговорихме още малко, предимно за Джак Травис. Очевидно беше мачо — падал си по лова и риболова, шофирал бързо и живеел на високи обороти. Жените се редели на опашка от Хюстън до Амарило с надеждата да привлекат вниманието му. А Хайди споделила с Лайза, че в леглото бил неотразим и безкрайно издръжлив. Всъщност…

— Достатъчно — намесих се аз.

— Добре де. Само още нещо — Хайди каза, че една нощ си свалил вратовръзката и с нея…

— Достатъчно, Лайза! — прекъснах я.

— Не ти ли е интересно?

— Не. Получавам стотици писма от читатели по тази тема. Нищо не може да ме шокира вече. Но предпочитам да не узнавам нищо за сексуалния живот на Джак Травис, щом ще го убеждавам да се подложи на тест за бащинство.

— Ако той е бащата — каза Лайза, — ще помогне. Отговорен човек е.

Защо ли не повярвах?

— Отговорните мъже странят от връзки за една нощ. И внимават жената да не забременее.

— Ще ти хареса — рече Лайза. — Всички жени си падат по него.

— Не си падам по популярни мъже.

Затворих телефона и се взрях в бебето. Очите му приличаха на кръгли сини копчета, по лицето му беше изписана обезоръжаваща тревога. Почудих се как ли му се струва животът след една седмица на този свят. Много хора, разходки с коли, сменящи се лица, различни гласове. Навярно искаше да зърне майка си, да чуе гласа й. На тази възраст малко постоянство не е прищявка. Положих леко длан на темето му и пригладих черния пух.

— Още едно обаждане — обясних му и занатисках бутоните.

Дейн вдигна на второто позвъняване.

— Как върви операцията „Спасител на бебета“?

— Бебето е спасено. Сега някой трябва спешно да спаси мен.

— Госпожица Независимост не се нуждае от спасители.

Усетих как устните ми оформят искрена усмивка — като пукнатина в дебел лед.

— О, да, забравих.

Разказах му всичко. Споменах вероятността Джак Травис да е бащата.

— Позволявам си да посрещна това твърдение със здравословен скептицизъм — обади се Дейн. — Ако Травис е донорът, не мислиш ли, че досега Тара щеше да е изтичала при него? Доколкото имам представа от сестра ти, да забременее от милиардерски син е върховно постижение.

— Сестра ми действа по логика, която няма нищо общо с нашата. Не смея да гадая причините за поведението й. И когато я намеря, дълбоко се съмнявам, че ще е способна да се грижи за Люк. Като дете не можеше да отгледа и златна рибка.

— Ще намеря връзки — тихо рече Дейн. — Имам познати, които ще помогнат да го поверим на добро семейство.

— Не знам — погледнах към бебето. Беше затворило очи. Не бях сигурна, че ще се примиря с идеята да го отглеждат чужди хора. — Трябва да помисля как ще е най-добре за него. Все някой трябва да постави неговите интереси на първо място. Не се е родил по своя воля.

— Наспи се хубаво. Ще откриеш правилния отговор, Ела. Винаги успяваш.