Лайза Клейпас
Непризнати грехове (22)

Двадесет и втора глава

На сутринта се събудих и отидох в дневната. Изпод крака ми се понесе възмутен писък. Наведох се и вдигнах плюшеното зайче на Люк. Стиснала играчката, седнах на канапето и се разплаках. Но това не беше пречистващият, несдържан плач, от който се нуждаех. Само горещи, бавни, мъчителни сълзи. Влязох в банята и дълго стоях под горещата вода. Осъзнах, че независимо колко далеч от мен е Тара, независимо какво правят с Люк, аз ще ги обичам. Никой не можеше да ми отнеме това. С Тара бяхме принудени да оцеляваме и откликвахме на пустошта на детството си по противоположен начин. Тя се страхуваше да бъде сама, аз се плашех, когато не съм сама. Възможно бе времето да опровергае и двете и тайната на щастието завинаги да ни убегне. Знаех само, че изолацията е единственото ми спасение. Облякох се и си вързах косата на опашка. Започнах да сгъвам дрехите си на спретнати купчини върху леглото. Телефонът мълчеше. Предположих, че Джак се е отказал да ми звъни. Почувствах се объркана и неспокойна. Не желаех да разговарям за Люк и да обсъждам чувствата си, но исках да знам как е Джак. По местните новини прогнозираха, че в залива се задава буря. Завръщането на братята Травис нямаше да е лесно. Освен ако не бяха изпреварили буреносния фронт. След още половин час предупредиха, че тропическият ураган напредва с четиридесет и пет мили в час. Притеснено набрах номера на Джак, но ми отговори гласовата поща. Оставих съобщение:

„Здравей,

Съжалявам, че снощи не вдигах телефона. Бях изморена и… е, както и да е… чух прогнозата за времето и искам да се уверя, че си добре. Моля те, обади ми се“

Той обаче не ми звънна. Дали беше ядосан от мълчанието ми вчера? Или пък с Джо бързаха да акостират на сигурно място в пристанището.

В ранния следобед телефонът звънна, аз вдигнах бързо слушалката и казах, преди да погледна екрана:

— Джак?

— Хейвън е. Питах се дали Джак е оставил при теб копие от маршрута на лодката?

— Не. Дори не знам за какво говориш. Как изглежда?

— Нищо особено. Няколко листа хартия. Описание на лодката, дестинацията, ориентири по маршрута и в колко часа се предвижда завръщане на пристана.

— Защо не се обадиш на Джак да го питаш?

— С Джо не си вдигат телефоните.

— Забелязах. Опитах се да се свържа с Джак по-рано заради прогнозата за времето, но той не вдигна. Помислих си, че е зает — поколебах се. — Тревожна ли е ситуацията?

— Не… просто… Само исках да сверя графика им.

— Ще се кача в апартамента му да го потърся.

— Няма нужда. Вече го направих. Харди ще попита началника на пристанището. Сигурно са оставили информацията при него.

— Добре. Обади се да ми кажеш.

— Непременно.

Хейвън затвори и аз сбърчих чело, взряна в телефона. Потърках вдървения си врат. Отново набрах Джак и гласовата поща се включи веднага. „Просто проверявам пак“, напрегнато рекох, „обади се да ми кажеш как си“.

Няколко минути следих прогнозата за времето, после си взех дамската чанта и излязох. Почувствах се странно без всички принадлежности, които обикновено мъкнех заради Люк. Качих се в апартамента на Хейвън и Харди.

— Вече се притеснявам — казах. — Успя ли някой да се свърже с Джак или с Джо?

Хейвън поклати глава.

— Харди разговаря с началника на пристанището. Търсят корабния план. А аз се обадих на Гейдж. Според него вече трябвало да са се върнали. Но хората от пристанището ни съобщиха, че докът е празен.

— Може би са решили да удължат риболова?

— Времето е лошо. Освен това знам със сигурност, че Джак искаше да се прибере по-рано. За да не те оставя дълго сама след вчерашните преживелици.

— Надявам се да е добре, за да го убия лично като се върне — отвърнах, а Хейвън успя да се усмихне.

— Нареди се на опашката!

Харди затвори слушалката и взе дистанционното на телевизора, за да усили звука и да чуе поредната метеорологична прогноза.

— Здрасти, Ела! — поздрави разсеяно, втренчен в екрана.

Спокойният иначе Харди сега изглеждаше разтревожен, с напрегнато и сурово лице. Приседна на ръба на канапето, готов да скочи всеки миг.

— Какво каза началникът на пристанището? — попита Хейвън.

— Опитват се да се свържат с тях по радиостанцията — равно и без паника отвърна Харди. — Не са получавали сигнал по канала за бедствие, няма и призив „SOS“.

— Добре ли е това? — Харди ме погледна с лека усмивка, но между веждите му се очертаваха бръчици.

— Щом няма новини, значи новините са добри.

Нищо не знаех за лодките. Дори не знаех какво да питам. Но отчаяно се мъчех да намеря обяснение къде са се дянали Джак и Джо.

— Възможно ли е да изключи двигателят на лодката? И същевременно телефоните им да са извън обхват?

Харди кимна.

— Всичко може да се прецака.

— Джак и Джо са опитни — намеси се Хейвън. — Спазват процедурите за сигурност и не поемат излишни рискове. Убедена съм, че са добре.

Звучеше сякаш се мъчи да вдъхне увереност и на себе си, и на мен.

— Ами ако не успеят да изпреварят урагана? — с мъка отроних.

— Не е толкова страшен — отвърна Хейвън. — И да ги настигне, ще се справят — тя се пресегна към телефона си. — Ще се обадя на Гейдж да го питам дали някой е уведомил татко.

През следващия половин час Харди и Хейвън не се отлепяха от телефоните си и събираха информация. Либърти беше отишла в Ривър Оукс при Чърчил, а Гейдж се беше отправил към управлението на Бреговата спасителна служба в Галена парк. Няколко патрулни лодки отплавали от Фрийпорт да търсят изчезналата яхта.

Известно време знаехме само това. Още половин час се взирахме в канала с прогнозата. Хейвън направи сандвичи, които никой не докосна. Усещане за нереалност витаеше из въздуха, напрежението растеше с всеки изминал миг.

— Ще ми се да бях пушач — изсмя се Хейвън, крачейки нервно из апартамента. — В такъв момент една цигара би ми дошла съвсем на място.

— Нищо подобно, скъпа — промърмори Харди и се протегна да я улови за кръста. — Вече имаш достатъчно лоши навици.

Той я привлече към скута си и Хейвън се сгуши в него.

— И ти си сред тях — приглушено рече. — Ти си най-лошият ми навик.

— Правилно! — той прокара пръсти през тъмните й къдрици и я целуна по главата. — И няма начин да ме преодолееш.

Телефонът иззвъня. С Хейвън подскочихме. Прегърнал жена си с една ръка, Харди вдигна слушалката.

— Кейтс е. Как е положението, Гейдж? Откриха ли ги?

После застина и замълча. Всички косъмчета по тялото ми настръхнаха. Слуша няколко секунди. Сърцето ми биеше тежко, зави ми се свят.

— Разбрах — тихо каза Харди. — Трябват ли им още хеликоптери? Мога… да знам… Но е все едно да търсиш игла в копа сено. Ясно. Добре. Ще чакаме.

Остави слушалката.

— Какво става? — попита Хейвън, впила нежни ръце в раменете му.

За миг Харди отклони поглед. Сключи челюсти толкова силно, че забелязах как се издуват мускулчетата по бузите му.

— Открили са отломки — насили се най-сетне да изрече. — Лодката е потънала.

Причерня ми. Взирах се в него, питайки се дали слухът не ме е подвел.

— Значи ще проведат спасителна операция? — попита Хейвън с побледняло лице.

Той кимна.

— Бреговата охрана е изпратила няколко хеликоптера.

— Отломки — повторих замаяно, преглъщайки на дигащата се в гърлото ми жлъч. — Като при експлозия?

Харди кимна.

— От една петролна платформа са докладвали за пушек в далечината.

И тримата осмисляхме с мъка вестта. Закрила уста с ръка, усещах диханието си срещу пръстите и се питах къде ли е Джак сега, дали е ранен, дали не се дави.

„Не, отпъди тези мисли!“ Ала за миг ми се стори, че аз самата се давя. Сякаш наистина студена черна вода ме погълна цялата и ме повлече надолу, все по-надолу, където не можех да дишам, да виждам, да чувам.

— Харди — казах, изненадана от разумния си тон на фона на хаоса, който цареше в душата ми, — какво може да е взривило яхтата им?

— Теч на газ, прегрял двигател — извънредно спокойно заизрежда Харди, — повреда на акумулатора, сгъстен въздух около резервоара с гориво. Когато работех на нефтената платформа, веднъж видях рибарски кораб да избухва при сблъсък с тръбопровод — сведе очи към лицето на Хейвън. Цялата почервеняла, тя хапеше устни, за да не заплаче. — Не са открили тела — прошепна Харди и я прегърна по-силно. — Да не предполагаме най-лошото. Навярно са във водата и очакват спасителния екип.

— Ами вълнението? — прошепна Хейвън в ризата му.

— Доста е бурно — призна Харди. — Гейдж каза, че капитанът, който координира спасителната операция, използва компютърен модел, за да прецени накъде ги е отнесло течението.

— Какъв е шансът и двамата да са добре? — заекнах аз. — Ако са оцелели след взрива, дали и двамата са носили спасителни жилетки?

Студена тишина посрещна въпроса ми.

— Не е много вероятно — отговори най-сетне Харди. — Но е възможно.

Приседнах тежко върху близкия стол. Мозъкът ми пламтеше.

„Обмисли го“, ми беше казал Хейвън, когато споделих, че смятам да се върна в Остин, „трябва ти време, за да решиш как да постъпиш“.

Ала сега не разполагах с време. Може би миговете бяха изтекли безвъзвратно. Мечтаех само за още пет минути… бих разменила години от живота си за възможността да кажа на Джак колко много означава за мен. Колко много го желая. Колко го обичам.

Представих си ослепителната му усмивка, очите му с цвят на кадифена нощ, красиво изваяните черти, докато спи. Непоносима болка ме преряза при мисълта, че никога вече няма да го видя, че няма да усетя сладките му устни върху моите.

Колко часове бях стояла мълчаливо до него, а сърцето ми не позволяваше да изрека напиращите думи. Бях пропуснала всички шансове за искреност.

Обичах го, а той навярно никога нямаше да узнае. Най-сетне разбирах, че е трябвало да се страхувам не от загубата, а от неспособността да обичам. Сега плащах цената на сигурността с разкаяние. И щях да живея с него през целия си живот.

— Не издържам да чакам тук! — избухна Хейвън. — Къде да отидем? В управлението на бреговата охрана?

— Ще те заведа, ако искаш. Но там само ще им се пречкаме. Гейдж ще ни уведоми веднага щом узнаят нещо — след кратко мълчание предложи: — Искаш ли да отидем при баща ти и Либърти?

Хейвън кимна решително.

— Ако ще полудявам, по-добре да е край тях.

Потеглихме към Ривър Оукс в сребристия седан на Харди. Телефонът му иззвъня. Той се протегна към жабката, но Хейвън го изпревари.

— Нека вдигна аз, скъпи, ти шофираш.

Допря телефона до ухото си.

— Здрасти, Гейдж. Какво става? Открихте ли нещо? — заслуша се няколко секунди, очите й се окръглиха. — О, Божичко! Не мога да повярвам! Кой от двамата? Не знаят? Мамка му! Не може ли някой… да, пристигаме — обърна се към Харди. — Гарнър Хоспитъл — промълви. — Открили са ги и са ги откарали там. Единият е добре, но другият… — гласът й замря. Очите й се насълзиха. — Другият е в критично състояние.

— Кой? — възкликнах, докато Харди маневрираше рисковано по натовареното шосе, сподирян от възмутени клаксони.

— Гейдж не знае. Само това разбрал. Ще се обади на Либърти да доведе татко в болницата.

 

 

Гарнър Хоспитъл, разположена в Тексаския медицински център, беше кръстена на Джон Нане Гарнър — родения в Тексас вицепрезидент през двата мандата на Франклин Рузвелт. Болницата разполагаше с шестстотин легла, модерна хеликоптерна база, площадка за приземяване и най-доброто травматологично отделение в Хюстън.

— Къде ще паркираме? — попита Харди, когато навлязохме в огромния болничен комплекс.

— Пред главния вход — отвърна Хейвън и си разкопча колана.

— Почакай, скъпа. Още не сме спрели — хвърли поглед назад и забеляза, че и моят колан е разкопчан. — Ще изчакате ли да ударя спирачка, преди да изскочите?

Запътихме се към входа на болницата. С Хейвън подтичвахме, за да следваме широките крачки на Харди. Съобщихме имената си на рецепцията и ни насочиха към травматологията на втория етаж. Уведомиха ни само, че хеликоптерът е кацнал благополучно и двамата пациенти са предадени на персонала в реанимацията на отделението. Влязохме в бежова чакалня с аквариум и маса, отрупана с разхвърляни списания. Цареше неестествена тишина, прекъсвана само от монотонните новини по телевизора. Взрях се невиждащо в екрана. Думите не оформяха смисъл. Нищо извън болницата нямаше смисъл. Хейвън не се свърташе на едно място. Сновеше из чакалнята като тигрица в клетка, докато Харди не я приласка да седне до него. Разтърка раменете й, шепнейки й нежно. Най-сетне Хейвън се поотпусна, пое дълбоко дъх и скришом изтри очите си в ръкава.

Гейдж, Либърти и Чърчил пристигнаха почти едновременно. И тримата изглеждаха пребледнели и разтревожени. Почувствах се като натрапник сред семейството и се приближих към Чърчил, след като Хейвън го прегърна.

— Господин Травис — колебливо казах, — не възразявате, надявам се, че съм тук.

Изправен пред възможността да изгуби единия или и двамата си синове, Травис ми се стори остарял и по-крехък отпреди.

Изненада ме, протягайки ръце за прегръдка.

— Разбира се, че трябва да си тук, Ела — дрезгаво отвърна. — Джак ще иска да те види.

Миришеше на кожа и крем за бръснене. И едва доловимо на пури успокояващ бащински аромат. Потупа ме по гърба и отпусна ръце.

Харди и Гейдж поговориха тихо, обсъждайки какво може да се е случило, как се е повредила лодката, какви са възможните варианти и на какво можем да се надяваме. Не споменаха само сценария, който измъчваше всички ни — че единият или двамата братя навярно са фатално пострадали.

С Хейвън тръгнахме по коридора да се раздвижим и да й вземем кафе от машината.

— Знаеш ли, Ела — колебливо подхвана тя, когато се запътихме обратно към чакалнята. — Дори да оцелеят и двамата, може би ни чакат трудни времена. Ами ако се наложи ампутация, или са с мозъчни увреждания? Или… Божичко, дори не мога да си представя… Никой няма да те обвини, ако не издържиш.

— Вече го обмислих — решително отвърнах. — Искам Джак, независимо в какво състояние е. Каквото и да му се случи, ще се грижа за него. Ще остана с него. Моля се само да е жив.

Не исках да я разстройвам, но Хейвън изненадващо изхлипа.

— Хейвън — додадох разкаяно, — съжалявам, аз…

— Не — тя се съвзе и стисна силно ръката ми. — Просто се радвам, че Джак е намерил жена, готова да остане с него на всяка цена. Много го желаеха по различни причини — спря да си издуха носа в хартиената кърпичка, — но никоя не го обичаше заради него самия. И той го разбираше и копнееше за повече.

— Ако аз… — подхванах, но през отворената врата Хейвън долови раздвижване в чакалнята.

Вътре влезе лекар.

— О, Боже — промълви Хейвън и едва не си изпусна кафето, спускайки се към чакалнята.

Стомахът ми се сви. Стоях като парализирана, стиснала дръжката на вратата наблюдавах как семейство Травис се скупчва около лекаря. Взирах се в лицето му, в техните лица, опитвайки се да разгадая реакциите им. Ако някой от братята беше починал, лекарят вероятно щеше да го съобщи веднага. Но той говореше тихо и израженията им излъчваха само тревога.

— Ела…

Прозвуча толкова недоловимо, че бучащите ми уши едва регистрираха звука.

Обърнах се на другата страна. Към мен пристъпваше висок мъж в размъкнати протъркани панталони и развлечена тениска. Ръката му беше превързана със сребрист бинт. Познавах очертанията на тези рамене, познавах тази походка.

Джак.

Очите ми се насълзиха, сърцето ми се впусна в болезнен галоп. Разтреперих се от надигналия се в гърдите ми вулкан от чувства.

— Ти? — промълвих.

— Да. Да. За Бога, Ела…

Тресях се като лист, едвам си поемах дъх. Стиснах в шепи лактите си и се разплаках. Не можех да помръдна. Ужасявах се, че халюцинирам, че въображението ми рисува наяве най-желания образ, че ако протегна ръка, ще докосна само празно пространство.

Но Джак стоеше пред мен — от плът и кръв — и ме прегръщаше със силните си ръце. Докосването ми вдъхна живец. Притиснах се отчаяно към него. Той ми шепнеше, а аз хлипах, заровила глава в гърдите му.

— Ела, скъпа всичко е наред. Не плачи. Не…

Облекчението, че усещам тялото му, близостта му, сякаш отприщи ураган. Не беше късно! Заля ме вълна от възторг. Джак беше жив и непокътнат, а аз никога повече нямаше да отлагам. Пъхнах длан под блузата му и докоснах топлия гръб. Пръстите ми напипаха ръба на друг бинт. Той не отпусна ръце, усетил колко се нуждая от успокоителната им сила, докато телата ни разговарят безмълвно.

„Не ме пускай“. „Тук съм“. Все още треперех. Зъбите ми тракаха.

— Уплаших се, че няма да се върнеш — едвам отроних.

Устните на Джак — обикновено толкова меки сега досегнаха изпръхнали и сухи лицето ми, усетих наболата по скулите му брада.

— Винаги ще се връщам при теб — дрезгаво отвърна той.

Сгуших лице във врата му и вдъхнах дълбоко. Познатият аромат на тялото му се губеше на фона на острия мирис на антисептични препарати и на солена вода.

— Къде си наранен?

Опипах гърба му да проверя до къде се простира превръзката. Пръстите му се плъзнаха в меките ми, гладки коси.

— Само съм поожулен и поопърлен. Нищо страшно — усетих как се усмихва. — Всичките ни любими части са непокътнати.

Замълчахме. Осъзнах, че и той трепери.

— Обичам те, Джак — сълзите ми отново потекоха — от щастие, че успях да му го кажа. — Мислех си, че е твърде късно. Че никога няма да разбереш, защото бях страхливка и толкова…

— Знаех — развълнувано отвърна Джак. Отдръпна се и ме погледна със светнали очи.

— Нима? — отроних.

Той кимна.

— Знаех, че не може да те обичам толкова, ако и ти не споделяш чувствата ми.

Целуна ме силно. Устните ни се сляха твърде трескаво и плътно, за да усетим наслада.

Улових Джак за брадичката и го огледах. Беше ожулен и обгорял от слънцето. Колко ли беше обезводнен? Насочих треперещ показалец към чакалнята.

— Близките ти са там. Защо не си при тях? — плъзнах удивен поглед към босите му крака. — Те… нима ти позволяват да се разхождаш така?

Джак поклати глава.

— Паркираха ме в стаята в ъгъла да почакам да ми направят още изследвания. Попитах дали са ти съобщили, че съм добре, но никой не знаеше. И тръгнах да те намеря.

— Тръгнал си ей така?

— Трябваше да те открия — тихо, но твърдо заяви той.

Побутнах го трескаво.

— Връщай се обратно… ами ако имаш вътрешни кръвоизливи?

Джак не помръдна.

— Добре съм. Кръвният тест вече е готов. Няма проблеми. Остава само рентгенът, за да са напълно сигурни?

— Ами Джо?

Сянка премина по лицето на Джак. Заприлича на уплашено дете.

— Не ми казват. Не беше добре, Ела! Едва дишаше. Беше на руля, когато експлодира двигателят. Може да е пострадал адски…

— Болницата е сред най-добрите в света. Разполага с опитни специалисти и модерно оборудване — успокоих го, положила длан върху бузата му. — Ще го вдигнат на крака. Ще направят каквото трябва. Но лошо ли е обгорял?

Той поклати глава.

— Аз самият се поопърлих, понеже се наложи да си проправям път през горящите отломки.

— О, Джак… — исках да ми разкаже всичко, което е преживял, всяка подробност. Исках да го успокоя по всички възможни начини. Но се налагаше да почакам. — Лекарят разговаряше със семейството ти в чакалнята. Да видим какво им е казал — изгледах го заплашително. — И после веднага се връщаш за рентгена. Сигурно вече те издирват.

— Ще почакат — прегърна ме Джак през рамо. — Да беше видяла червенокосата медицинска сестра, която ме разкарваше насам-натам в количката. Командорша и половина!

Влязохме в чакалнята.

— Хей! — треперливо възкликнах. — Вижте кого открих!

Всички заобиколиха Джак. Хейвън го прегърна първа. Отстъпих назад, все още задъхана, с препускащо сърце.

Джак прегърна сестра си и Либърти. Обичайната шеговита атмосфера се бе изпарила. Джак се обърна към баща си и го прегърна. Очите му овлажняха развълнувано, когато забеляза сълзата, блеснала върху обветрената скула на стареца.

— Добре ли си? — дрезгаво попита Чърчил.

— Да, татко.

— Хубаво…

Чърчил потупа нежно сина си по бузата. Брадичката на Джак потрепери, той прочисти силно гърло. Обърна се с облекчение към Харди, с когото си размениха мечешка прегръдка.

Гейдж беше последен. Улови Джак за раменете и го огледа изпитателно.

— Изглеждаш отвратително — каза му.

— Майната ти! — отвърна Джак и те се прегърнаха здраво, долепили тъмни глави. Джак го потупа силно по гърба, а Гейдж — по-внимателно, за да не му причини болка.

Джак се олюля леко и веднага го настаниха да седне.

— Дехидратиран е — казах аз и напълних чаша вода от контейнера в ъгъла.

— Защо не си на системи? — попита Чърчил, надвесен над него.

Джак протегна ръка, от която стърчеше игла, прикрепена с лепенка.

— Надупчиха ме с четиринайсети калибър. Все едно ми забиваха гвоздей във вената. Помолих ги за нещо по-малко.

— Женчо! — пошегува се Гейдж и разроши обичливо втвърдената от солта коса на брат си.

— Как е Джо? — попита Джак, взе чашата с вода и я изпи на един дъх.

Останалите се спогледаха — лош знак — и Гейдж отговори предпазливо:

— Докторът каза, че има мозъчно сътресение, пострадали са и белите му дробове. Ще се възстановяват дълго, вероятно цяла година. Но се е разминал сравнително леко. Страда от хипоксия и го обдишват с кислород. Доста време ще остане в интензивното. Чува само с едното ухо. Специалистите ще преценят дали загубата на слуха е постоянна.

— Няма проблем — отвърна Джак. — Джо и без това не слуша никого.

Гейдж се ухили, но усмивката му помръкна бързо.

— Сега ще го оперират заради вътрешните кръвоизливи.

— Къде са?

— Предимно в коремната кухина.

Джак преглътна тежко.

— Много ли е зле?

— Не знаем.

— Мамка му! — Джак разтърка изтощено лице. — Точно от това се страхувах.

— Разкажи ни какво стана — намеси се Либърти, преди да те приберат обратно.

Джак ми махна да седна до него и ме прегърна през рамо. Обясни, че утрото било ясно. Уловът бил приличен. Поели рано към пристанището. По пътя обаче забелязали голямо кафяво петно водорасли самостоятелна екосистема от морска флора, ракообразни и дребни рибки сред плаващите греди и скалите по дъното.

Решили, че около и под петното навярно има много риба, изключили двигателя и се плъзнали натам. Само след минути рибата започнала да кълве въдицата на Джак едва не се счупила, макарата заскрибуцала протяжно под напора на подскачащото дорадо. Рибата изскочила от водата — дълга около метър и половина, истинско чудовище — и Джак обикалял след нея по палубата, за да не заплете кордата. Извикал на Джо да запали двигателя и да тръгне към дорадото, за да не издърпа твърде много корда. Точно когато започнал да навива макарата, Джо запалил двигателя и избухнал взрив.

Джак замълча и примигна, опитвайки си да си припомни какво се е случило нататък.

— Звучи като конденз — промърмори Харди.

Джак кимна бавно.

— Кой знае… може електрониката да е отказала… както и да е, не си спомням експлозията. Озовах се във водата, навсякъде около мен плаваха отломки, а яхтата се бе превърнала в огнено кълбо. Започнах да търся Джо — говореше развълнувано, изстрелваше думите на пресекулки. — Беше се уловил за хладилната чанта — помниш ли, Гейдж, онази оранжевата, която ми подари. Доплувах до него. Страхувах се да не му е откъснат кракът или нещо подобно. Слава Богу, беше си цял-целеничък. Но от удара по главата беше в полусвяст. Хванах го и му казах да се отпусне. Издърпах го на безопасно разстояние от лодката.

— И тогава се развихри бурята — вметна Чърчил.

Джак кимна.

— Задуха силно, излезе вълнение. Течението ни понесе надалеч от яхтата. Мъчех се да стоя близо, но ми костваше много сили. Накрая просто се хванах за Джо и за хладилната чанта и се зарекох да не го пускам, независимо след колко време ще ни открият.

— В съзнание ли беше Джо? — попитах.

— Да, но не говореше много. Вълните бяха огромни, Джо едва си поемаше дъх — Джак се усмихна тъжно. — Първо ми каза: „Май изпуснахме дорадото“ — всички се разсмяха. — По-късно ме попита дали няма да ни нападнат акулите, но аз му припомних, че още е сезонът за улов на скариди и акулите се навъртат около корабите за останки — последва дълго, сякаш безкрайно мълчание. Джак преглътна тежко. — След малко Джо очевидно отпадна. Каза ми, че май няма да се справи. А аз…

Думите заседнаха в гърлото му. Джак наведе безпомощно глава.

— По-късно ще ни разкажеш — прошепнах му и го погалих по гърба, а Хейвън му подаде хартиена кърпичка. Съвсем пресните спомени му дойдоха в повече.

— Благодаря — рече дрезгаво Джак след минута, издуха си носа и въздъхна.

— Ето ви и вас…

Откъм вратата долетя остър, обвинителен глас.

Всички се обърнахме към набитата, червенокоса медицинска сестра с розови бузи, която тикаше празна инвалидна количка.

— Защо изчезнахте така, господин Травис? Откога ви търся!

— Взех си почивка — смирено обясни Джак.

Медицинската сестра се намръщи.

— Засега ще е последната. Ще ви сложа системата, после ще ви заведа на рентген. Ще ми се да ви накажа с някое допълнително изследване, задето ме изплашихте така! Сякаш вдън земя…

— Права сте — обадих се аз и побутнах Джак да става. — Отведете го. И го наглеждайте.

Джак ме стрелна с присвити очи и потътри крака към количката.

Медицинската сестра изгледа невярващо развлечените му панталони и тениската.

— Откъде ги взехте? — попита.

— Тайна — измърмори Джак.

— Господин Травис, не бива да си сваляте болничния халат, докато не приключим с изследванията!

— Страхотна гледка щях да бъда, нали? Да се разхождам по гол задник из болницата!

— Видяла съм милиони задници, господин Травис. Вашият не би ме впечатлил.

— Не знам — проточи замислено Джак и се отпусна в количката. — Моят си го бива.

Докато медицинската сестра го буташе по коридора, двамата продължиха да си разменят язвителни забележки.