Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Травис (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smooth-Talking Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 164 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)

Издание:

Лайза Клейпас. Непризнати грехове

ИК „Ергон“, София, 2010

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 978-954-9625-56-1

История

  1. — Добавяне

Десета глава

През следващите няколко дни се обадих на всичките си приятели да ги уведомя за случилото се. Разказах сякаш сто пъти историята за ненадейно появилото се бебе на сестра ми, преди да се шлифовам да я предавам в съкратен вариант. Повечето одобриха решението ми, но някои — като Стейси — изразиха недоволство, задето съм останала в Хюстън. Почувствах се виновна, че Дейн се превръща незаслужено в обект на коментари и критики. Приятелите ни се разделиха на два лагера — жените се съгласяваха, че съм нямала друг избор, освен да се погрижа за Люк, а мъжете проявяваха повече разбиране към решението на Дейн да не поема отговорност за дете, с което няма нищо общо.

Незнайно как дискусиите се превърнаха в референдум дали не е трябвало отдавна да накарам Дейн да се оженим, сякаш това би променило коренно ситуацията.

— Каква е разликата? — попитах Луис, лична треньорка, чиито съпруг беше лекар в Лейк Травис. — И да бяхме женени, Дейн нямаше да иска бебета.

— Да, но щеше да е длъжен да ти помогне за Люк — отвърна Луис. — Искам да кажа мъжете не могат да изритат съпругите си, ако нещо не им отърва, нали?

— Той не ме е изритал — контрирах аз. — И не бих принудила Дейн да постъпва пряко волята си, дори да бяхме женени. Правото на избор си остава негово.

— Колко нелепо! — възкликна Луис. — Женим се за тях точно, за да ги лишим от право на избор. А и така са по-щастливи.

— Нима?

— Определено.

— И своето право на избор ли губим?

— Не, сдобиваме се с повече възможности, плюс сигурност. Затова жените държат на брака повече от мъжете.

Възгледите на Луис за женитбата ме хвърлиха в смут. Помислих си колко циничен е резултатът от брака, ако любовта не участва в уравнението. Като тухлена стена с изронен хоросан, той е обречен в крайна сметка на разруха.

Неохотно се обадих и на мама да й разкажа за Тара и за бебето и да й съобщя, че известно време ще поостана в Хюстън.

— След толкова години скитосване из Остин — констатира мама, — нямаш право да се оплакваш.

— Не се оплаквам. И не съм скитосвала. Работех и учех и…

— Наркотиците са проблемът, нали? Тара беше толкова наивна. Завъртяха й главата в тези лъскави среди с богати приятели, където кокаинът лети на облаци. Сигурно е вдишала случайно малко и после…

— Няма пасивно смъркане на кокаин, мамо.

— Принудили са я — отсече тя. — Нямаш представа какво е да си хубава, Ела. Колко трудности създава красотата.

— Права си. Няма откъде да знам. Но съм убедена, че Тара не е взимала наркотици.

— Е, сестра ти просто привлича внимание. Гледай да й предадеш, че няма да платя и цент да се размотава три месеца. Аз самата се нуждая от почивка. Какъв стрес преживях само! Защо някому не хрумна да ме изпрати на санаториум?

— Никой не очаква да плащаш ти, мамо.

— Кой тогава ще поеме разноските?

— Не знам още. Но основното сега е да помогнем на Тара да се оправи. И да се погрижим за Люк. С него сме отседнали в симпатичен обзаведен апартамент.

— Къде се намира?

— В периферията на града. Нищо особено — потиснах усмивката, оглеждайки луксозната обстановка. Разбереше ли мама, че живея на Мейн Стрийт 1800, щеше да доприпка за нула време. — Жилището се нуждае от лек ремонт. Ще ми помогнеш ли? Може би утре…

— С удоволствие — бързо ме прекъсна тя, — но не мога. Много съм заета. Оправяй се сама, Ела.

— Добре. Може ли някой ден да ти погостуваме с Люк? Хубаво е да се сближите, нали?

— Да, но приятелят ми има навик да идва без предупреждение. Не искам да вижда бебето. Ще ти се обадя, когато ми остане време.

— Добре, понеже понякога ще ми трябва и помощ за Люк.

Тя затвори телефона.

Обадих се на Лайза да й съобщя, че съм отседнала в апартамент на Мейн Стрийт 1800. Остана впечатлена и много заинтригувана.

— Как успя да сключиш такава сделка? Спа ли с Джак?

— Не, разбира се — отвърнах обидено. — Познаваш ме.

— Е, струва ми се странно, че Трависови са те поканили да се настаниш просто ей така. Но пък те имат достатъчно пари. Могат да си позволят мили жестове. Нещо като десятък.

 

 

Човекът, който ми помогна най-много — не само от емоционална, но и от практическа гледна точка — беше Хейвън Травис. Упътваше ме, показваше ми къде да открия всичко необходимо и дори ми препоръча доверената детегледачка на снаха си.

Хейвън не съдеше другите, нито се месеше в личните им дела. Умееше да изслушва и притежаваше приятно чувство за хумор. С нея се чувствах спокойна — почти като със Стейси — а това означаваше много. Мислех си как в замяна на изгубените или заминали на далеч приятели, животът ни компенсира с точните хора в точния момент.

Един следобед обядвахме заедно и напазарувахме дреболии за бебето, няколко сутрини се поразходихме, преди да настане дневният зной. Предпазливо споделяхме личните си истории, откривайки, че между нас се установява рядко срещано мигновено разбирателство. Макар Хейвън да не говореше много за проваления си брак, намекна, че е преживяла насилие. Знаех колко смелост й е била нужна да сложи край и да изгради наново живота си. Знаех и че възстановяването ще изисква време. И каквато и да е била преди, сега беше много променена.

Несполучливият брак отчуждил Хейвън от старите й приятели, някои от които приемали случващото се с неудобство, а други се питали с какво го е предизвикала. Трети пък изобщо не й вярвали, понеже според тях богатите жени не стават жертви на насилие. Сякаш парите са броня срещу агресията и жестокостта.

— Някой подхвърлил зад гърба ми, че съпругът ми се е отнасял грубо с мен, понеже сама съм си го просела.

Замълчахме. Чуваше се само трополенето на бебешката количка по тротоара. Макар пешеходците да не са на почит в Хюстън, в града все пак се намираха приятни за разходка места — особено Райе Вилидж, където дърветата хвърляха хладни сенки. Подминавахме магазини за сувенири и детски стоки, бутици, ресторанти и клубове, фризьорски салони. Цените на детските дрешки ме смайваха.

Замислих се над думите на Хейвън. Какъв отговор би я успокоил? Единствената утеха, която успях да предложа, бе да й покажа, че й вярвам.

— Хората се плашат от мисълта, че някой може да ги нагрубява или тормози без причина — казах. — По-сигурни се чувстват, приемайки, че жертвата е предизвикала насилието.

Хейвън кимна.

— Смятам обаче за още по-лошо, когато родител се отнася така с дете. Защото детето смята, че го заслужава и белезите никога не зарастват.

— Това е проблемът на Тара.

Тя ме погледна косо.

— А как е при теб?

Вдигнах смутено рамене.

— Няколко години работих над себе си. Смятам, че съм го преодоляла до поносима степен. По-уравновесена съм отпреди. От друга страна… Имам проблем с общуването. Трудно се сближавам с хората.

— Сближила си се с Люк — посочи Хейвън. — А сте заедно само от няколко дни, нали?

Размислих и кимнах.

— Може би бебетата са изключение.

— Ами Дейн? Отдавна си с него.

— Да, но напоследък осъзнах, че макар връзката ни да е удобна, не води до никъде. Като кола, оставена на празен ход.

Предадох й думите на Дейн за обвързването и как ако се опита да ме ограничи, ще го напусна.

— Прав ли е? — попита Хейвън и отвори вратата на сладкарницата, за да вляза с количката.

Лъхна ни живителна хладина.

— Не знам — отвърнах честно, сбърчила чело. — Може и да е прав. Навярно не съм способна да отида по-далеч. Сигурно съм алергична към пълната привързаност.

Наместих количката до малка масичка, свалих гюрука и надзърнах към Люк, който риташе щастливо с крачета, приветствайки приятната прохлада.

Преди да седне Хейвън разгледа дъската с асортимента от топли напитки. Сияйната й усмивка ми напомни за брат й.

— Не знам, Ела. Може да е подсъзнателна реакция, ала нищо чудно засега просто да не си открила подходящия човек.

— Няма подходящ човек за мен — приведох се над бебето и промърморих: — Освен теб, момченце с дъх на мляко — улових крачето му и го целунах. — Ти си единственият. Обожавам смешните ти стъпалца.

Хейвън ме потупа леко по гърба.

— Знаеш ли какво си мисля, Ела… освен дето ще си поръчам мокачино с ледена мента, бита сметана и шоколадови стърготини? Мисля, че когато му дойде времето, ще отбиеш онази кола от пътя.

 

 

Джак присъстваше често в историите на Хейвън за детството. Като всички по-големи братя, той се беше превъплъщавал ту в ролята на героя, ту на злодея. Но сега, вече пораснали и напуснали семейното гнездо със сложната му динамика, двамата се бяха сближили много.

Според Хейвън най-големият им брат Гейдж бил средоточие на бащината взискателност, поощрение и амбиция. Единствено дете от първия брак на Чърчил Травис, Гейдж се стараел усърдно да угоди на баща си, да бъде съвършеният син. Бил сериозен, всеотдаен, свръхотговорен, първенец на випуска в елитен пансион, а по-късно възпитаник на Тексаския университет и Харвард. Но Гейдж не притежавал твърдостта на баща им. Отличавал се с вродено благодушие — човешка слабост, която Чърчил Травис трудно преглъщал.

Вторият брак на Чърчил Травис продължил до смъртта на съпругата му Ава, която го дарила с трима наследници — Джак, Джо и Хейвън. Понеже Гейдж вече носел бремето на големите очаквания и отговорности, Джак се радвал на възможността да си играе, да експериментира, да върши щуротии, да завързва приятелства. Сбивал се без колебание, но и без колебание първи протягал ръка за помирение. Спортувал от всичко по малко, омайвал учителите си да му пишат по-високи оценки от заслужените и излизал с най-красивите момичета в гимназията. Бил верен приятел; плащал дълговете си и не се отмятал от думата си. Вбесявал се, когато някой сключи сделка с него и не спази условията.

Когато Чърчил решавал, че синовете му трябва да се научат на работа, ги изпращал да секат дърва под палещите лъчи на тексаското слънце или да строят каменната ограда на семейното имение, докато мускулите им се разжарявали и кожата им придобивала тежък загар. От тримата само Джак се наслаждавал истински на физическия труд. Потта, мръсотията, изпитанията за тялото му действали пречистващо. Необходимостта да мери сили със земята и природата се превърнала в трайна страст към занимания на открито — лов, риболов, всичко, което го отвлича от климатизираната стерилност на Ривър Оукс.

Травис Чърчил спестил тези житейски уроци на Хейвън. Вместо това майка й се постарала да я извае по подобие на разбиранията си за истинска дама. Хейвън, естествено, играела предимно с момчета и винаги следвала като сянка братята си. Заради значителната й възрастова разлика с Гейдж, той възприел бащински подход и сметнел ли за необходимо, се намесвал в нейна полза.

С Джак обаче се препирали често — когато влезела непоканена в стаята му например, или се заигравала без разрешение с електрическото му влакче. За отмъщение веднъж я ощипал, а когато го издала, баща им го бил с колана си, докато тя не се разплакала. Шлифован в тексаския модел за мъжественост, Джак не проронил и една сълза. После Чърчил казал на жена си Ава, че Джак е най-упоритото хлапе на света. „Одрал ми е кожата синковецът“, добавил той, притеснен, че не може да въздейства на бунтарски настроения Джак, както на Гейдж.

Хейвън ми разказа колко нещастна се почувствала, когато изпратили закрилника й Гейдж в пансион. За нейна изненада обаче Джак не се възползвал от отсъствието му. Веднъж се прибрала от училище разплакана, понеже неин съученик я ударил, а Джак я изслушал, яхнал велосипеда и отмъстил на побойника. Той не й посегнал повече. Всъщност, не смеел дори да се приближи до нея.

Раздалечили се за известно време, след като Хейвън се омъжила за човек, когото баща й не одобрявал.

— С никого не споделях какво преживявам — тъжно каза тя. — И аз съм много упорита. И твърде горда. Не исках никой да узнае каква грешка съм допуснала. Накрая се чувствах толкова потисната, че не смеех и се срамувах да поискам помощ. Успях все пак да се освободя и Джак ми предложи работа, за да си стъпя отново на краката. Сприятелихме се както никога досега.

Беше ми любопитно как е успяла да се „освободи“. Знаех, че сигурно е преживяла някакво превратно събитие. Но тази тема щеше да почака.

— Как намираш личния му живот? — не устоях на изкушението да попитам. — Ще се обвърже ли някога?

— Абсолютно. Джак харесва жените — искам да кажа наистина ги харесва. Не като играчки в леглото. Но ще се установи едва когато открие някого, комуто може да се довери изцяло.

— Заради жената, която се омъжила за най-добрия му приятел?

Тя ме изгледа втренчено.

— Казал ти е за нея?

Кимнах.

— Джак почти не я споменава. Преживя го много тежко. Когато един Травис се влюби, го прави от цялата си душа. Страстно. Не всеки е готов за такава връзка.

— Аз определено не съм — отвърнах ужасено. Не исках дори да си представям Джак Травис, обхванат от бурна страст.

— Смятам, че е самотен — обади се Хейвън. — Но живее на бързи обороти.

— Най-заетите хора обикновено са най-самотни.

При първа възможност промених темата. Разговорът за Джак Травис ме смущаваше и дразнеше — така се чувствах, когато исках нещо, което няма да се окаже добро за мен.

Всяка вечер се обаждах на Дейн, обсъждахме новото ми обкръжение и Люк. Дейн не желаеше да има нищо общо с бебета, но не възразяваше да му разказвам за Люк и за грижите около него.

— Мислиш ли, че някога ще поискаш дете? — попитах Дейн и седнах на канапето. Люк се беше отпуснал върху гърдите ми.

— Не мога с категоричност да отрека. Може и да се случи през някой етап от живота ми, но ми е трудно да си го представя. Същото удовлетворение извличам от времето, посветено на околната среда и на благотворителност.

— Да, но защо да не възпиташ дете, което също да отдава значение на това? Така светът ще стане по-хубав.

— О, Ела! Знаеш, че е невъзможно. Детето ми сто процента ще стане републиканец или шеф на химическа лаборатория. Животът винаги прецаква добрите ни намерения.

Изхихиках, представяйки си бебето на Дейн в миниатюрно сако, стиснало калкулатор в ръка.

— Навярно си прав.

— А ти замисляш ли се някога да си имаш дете?

— Не, за Бога! — възкликнах веднага. — Мобилизирала съм се, докато предам бебето на Тара. Умирам за един хубав сън. Или спокойна вечеря. И копнея да изляза без всички бебешки принадлежности. Невероятно е! Количка, памперси, лигавници, шишета с мляко, салфетки… Забравих какво е просто да грабнеш ключовете и да излезеш. Непрекъснато посещавам и педиатър — консултации, прегледи, ваксини… Всъщност безсънието е полезно, защото наваксвам с работата.

— Навярно е добре, че сега разбираш как е, та да не се налага после да се чудиш.

— Нещо като с босилека е — рекох. — Или го харесваш, или го мразиш. Но не можеш да свикнеш с вкуса му, ако не си природно предразположен.

— Мразя босилек.

 

 

Към края на първата ми седмица на Мейн Стрийт 1800, аз все още усвоявах умението да минавам през вратите, носейки плик с хранителни продукти и бутайки бебешката количка. Беше петък надвечер. Движението беше натоварено и реших да отида пеш до супермаркета на четвърт миля от апартамента. След кратката разходка в жегата, с Люк вряхме и кипяхме. Найлоновите дръжки на плика с покупки се изплъзваха от ръцете ми, а чантата с памперси заплашително се свличаше по рамото ми, докато криволичех с количката из фоайето. А бебето надаваше гневни писъци.

— Знаеш ли, Люк — на пресекулки му заобяснявах, — животът ни ще се улесни доста, когато проходиш. — Не, по дяволите не се разплаквай, няма как да те взема сега. За Бога! Люк, моля те замълчи!

Потна и ядосана, профучах край рецепцията.

— Да ви помогна ли, госпожице Варнър? — понечи да стане младежът зад бюрото.

— Не, благодаря. Всичко е наред.

Спуснах се през стъклените врати и застанах пред асансьора, който тъкмо се отваряше.

Навън пристъпиха двама души — ослепителна червенокоса жена в пестелива бяла рокля и златни сандали с каишки и Джак Травис в елегантен черен костюм, снежнобяла риза, разкопчана на врата, и лъскави черни обувки. Само с един бегъл поглед схвана положението. Протегна се към пазарските пликове, а с крак задържа вратата на асансьора отворена. Тъмните му очи светнаха.

— Здрасти, Ела!

Дъхът ми застина в гърлото. Усмихнах му се глуповато.

— Здравей, Джак!

— Нагоре ли отиваш? Май ти трябва помощ.

— Не, всичко е наред. Благодаря.

Паркирах количката в асансьора.

— Ще те придружим до апартамента.

— О, не, ще се справя…

— Няма да ни забави — рече той. — Нямаш нищо против, нали, Соня?

— Не, разбира се.

Жената изглеждаше дружелюбна и симпатична. Усмихна ми се широко и влезе в асансьора. Джак определено имаше вкус. Соня беше красавица със съвършена блестяща кожа, яркочервена коса и великолепна фигура. Приведе се да погука на бебето и комбинацията от огромното й деколте и красивото лице смълчаха тутакси Люк.

— Какво сладко дете! — възкликна тя.

— Жегата го изнерви.

— Какви тъмни коси! Навярно са от таткото.

— Така ми се струва.

— Как си? — попита ме Джак. — Настанили се удобно?

— Страхотно е! Сестра ти е чудесна — не знам какво щях да правя без нея.

— Казва, че двете се спогаждате.

Заслушана в разговора, Соня ме стрелна изпитателно с очи, сякаш да прецени в какви отношения съм с Джак. Различих с точност до секундата кога реши, че не представлявам заплаха. Лицето без никакъв грим, равно подрязаната над раменете коса и фигурата, прикрита от възширока тениска, крещящо афишираха стил „млада майка“.

Асансьорът спря на шестия етаж. Джак задържа вратата, докато изляза с количката.

— Ще взема торбите — рекох и протегнах ръка. — Благодаря за помощта.

— Ще те изпратим до апартамента — настоя Джак и не пусна пликовете.

— Скоро ли се нанесохте? — попита ме Соня, докато крачехме по коридора.

— Да, преди седмица.

— Щастливка си! Какво работи съпругът ти?

— Не съм омъжена.

— О! — сбърчи чело тя.

— Приятелят ми е в Остин — додадох. — След около три месеца се връщам при него.

Челото на Соня се разведри.

— О, това звучи чудесно.

Стигнахме до моята врата и натиснах комбинацията на ключалката. Джак отвори вратата, аз вкарах количката вътре и вдигнах Люк.

— Благодаря отново — казах, докато Джак оставяше покупките върху масичката за кафе.

Соня огледа възхитено апартамента.

— Страхотен дизайн!

— Нямам никакъв принос — казах аз. — Но с Люк допълваме интериора.

Със суха усмивка махнах към ъгъла, където бяха подпрени голям кашон и дървени и метални рамки.

— Какво сглобяваш? — попита Джак.

— Креватче с плот за преобличане. Купих го от Райе Вилидж вчера, когато се разхождахме с Хейвън. За жалост ми поискаха сто долара отгоре за сглобяването, та реших да се справя сама. Доставиха кашона с няколко страници инструкции, но още не съм ги разгадала. По-лесно щеше да е, ако можех да изчета целия наръчник, но открих само варианти на японски, френски и немски. От английския няма и помен. Ще ми се да бях платила стоте долара — осъзнах, че съм се разбъбрила прекалено, усмихнах се и свих рамене. — Но предизвикателството ми харесва.

— Да вървим, Джак — настоя Соня.

— Добре.

Но той не помръдна, само погледна към Люк и мен и после към разглобените части. Сърцето ми затупка по-бързо, отмервайки неловкия момент очаквателно мълчание. После очите му срещнаха моите, Джак ми кимна едва доловимо: „По-късно“.

Не исках да се съгласявам.

— Вървете! — ведро ги насърчих. — Забавлявайте се!

Соня се усмихна.

— Довиждане.

Улови Джак за ръката и го издърпа навън.

 

 

Три часа по-късно Люк ме наблюдаваше от мекото си столче как седя на пода, заобиколена от части. Бях се навечеряла със спагети, доматен сос, говежда кайма и риган. Останалото смятах да замразя на отделни порции във фризера.

Понеже Моцарт и кукленото шоу ми дойдоха до гуша, пъхнах айпода си във високоговорителя. Наоколо се понесе дрезгаво кадифеният глас на Ета Джеймс.

— Блусът е велик — обясних на Люк, поспирайки да отпия глътка вино, — защото възпява чувствата, любовта, необузданото желание. Никой няма смелост да живее така. Освен музикантите може би.

Някой почука на вратата.

— Кой ли може да е? Канил ли си някого, без да ме предупредиш?

Станах с чашата вино в ръка и се запътих босонога към вратата на апартамента. Носех памучна пижама в бонбоненорозов цвят. Бях сменила лещите с очилата. Изправих се на пръсти и надзърнах през шпионката. Дъхът ми се ускори, когато зърнах познатите очертания на мъжка глава.

— Не съм облечена за гости — подвикнах през вратата.

— Няма значение. Отвори.

Махнах резето и посрещнах Джак Травис — сега в дънки и бяла риза, понесъл малка платнена торба, излиняла от честа употреба. Огледа ме внимателно.

— Сглоби ли вече креватчето?

— Още не — постарах се да не обръщам внимание на забързания ритъм на сърцето си. — Къде е Соня?

— Вечеряхме. После я изпратих.

— Толкова бързо? Защо не поостанахте по-дълго?

Той сви леко рамене, вперил поглед в мен.

— Може ли да вляза?

Прииска ми се да му откажа. Усещах, че между нас се случва нещо, което изисква договорки, взаимни отстъпки, но не бях готова. Не успях да измисля причина да го отпратя. Пристъпих несигурно назад.

— Какво има в торбата?

— Инструменти.

Джак влезе и затвори вратата. Движеше се предпазливо, сякаш прекрачва в непозната обстановка, стаила невидими заплахи.

— Здрасти, Люк — измърмори той и приклекна до бебето. Разлюля леко седалката му, а Люк забълбука и зарита ентусиазирано. Без да отлепя очи от бебето, Джак констатира: — Слушаш Ета Джеймс.

— Когато сглобявам мебели, винаги си пускам блус — преднамерено нехайно отвърнах аз. — Джон Лий Хукър, Бони Райт…

— Ами момчетата от „Дийп Елъм“? Тексаски блус… Блайнд Лемън Джеферсън, Ледбели, Ти-Боун Уокър?

Проговорих бавно, заковала поглед в опнатата върху широките му рамене и силен гръб риза:

— Чувала съм само за Ти-Боун Уокър.

Джак ме погледна.

— Не си ли слушала „Погрижи се гробът ми да е спретнат“?

— Мислех, че е песен на Боб Дилън.

— Не, беше само заглавие на албум. Заимствано от Блайнд Лемън. Ще ти запиша един диск — не се намира лесно.

— Странно, че момче от Ривър Оукс знае толкова за блуса.

— Ела, блусът е посветен на добрите, но тъжни момчета. В Ривър Оукс ги има в изобилие.

Обожавах необяснимото въздействие на гласа му. Протяжният баритон достигаше най-неведомите, недостижими глъбини на сърцето ми. Прииска ми се да седна на пода до него и да прокарам ръка през гъстите му късо подрязани коси и после да отпусна длан върху мускулестия му врат. Да го помоля: „Разкажи ми всичко за блуса, за разбитото си сърце, за страховете си, за мечтите, които още не си постигнал“.

— Мирише ми на нещо вкусно — каза той.

— Правих спагети.

— Останаха ли?

— Нали се връщаш от вечеря?

Джак ме погледна скръбно.

— В едно от онези модерни места. Сервираха ми риба с размерите на плочка за домино, гарнирана със супена лъжичка ризото. Умирам от глад.

Жалното му изражение ме разсмя.

— Ще ти сипя.

— През това време аз ще сглобявам креватчето.

— Благодаря. Подредила съм всички части според схемата, но без инструкции на английски…

— Ще се справя и без инструкции — Джак погледна схемата, захвърли я настрани и започна да подрежда цветните дървени дъски. — Лесно е.

— Лесно? Забеляза ли колко винтчета има в найлоновата торбичка?

— Ще уредим въпроса.

Отвори платнената торба и извади дрелка. Намръщих се.

— Знаеш ли, че четиридесет и седем процента от травмите на ръцете са причинени от домашни електрически инструменти?

Джак сръчно пъхна бургия в дрелката.

— Мнозина се прескрипват и по вратите, но това не значи, че не бива да използваме врати.

— Ако Люк се разплаче от шума — предупредих го строго, — ще се наложи да използваш обикновена отвертка.

Джак вдигна вежди.

— Дейн не използва ли електрически инструменти?

— Обикновено не. Освен през лятото, когато помагаше на сдружението „Дом за хората“ да строи къщи в Ню Орлиънс и то, защото беше на триста и петдесет мили и нямаше как да го спипам.

Джак се усмихна леко.

— Защо имаш зъб на дрелките, скъпа?

— Не знам. Изнервят ме. Не съм отраснала с баща или братя, та да навикна.

— Е, пропуснала си много важен урок, Ела. Не можеш да застанеш между тексасец и инструментите му. Харесваме ги. Колкото по-мощни, толкова по-добре. Харесваме и закусвални край магистралите, големи движещи се обекти, футбол в понеделник и мисионерската поза. Не пием лека бира, не караме икономични коли и няма да си признаем, дори да разпознаваме повече от четири-пет цвята. И не си бръснем гърдите — той вдигна дрелката. — Сега ме остави да си върша мъжката работа, а ти върви в кухнята. Повярвай ми, така е редно.

— Люк ще се разплаче — мрачно обявих аз.

— Няма. Ще му хареса.

За мое отвращение Люк не издаде и звук, наблюдавайки доволно как Джак сглобява креватчето. Затоплих чиния със спагети и сос и сервирах на Джак.

— Хайде, Люк — отнесох бебето в кухнята. — Да забавляваме кроманьонеца, докато вечеря.

Джак загреба хищно от вдигащата пара паста, премлясна одобрително и омете една трета от порцията, преди да спре да си поеме въздух.

— Страхотно е. Какво друго можеш да готвиш?

— Само основни неща. Задушено месо с гарнитура, няколко печива, спагети.

— Месно руло можеш ли да правиш?

— Да.

— Омъжи се за мен, Ела.

Взрях се в непроницаемите му тъмни очи и макар да знаех, че се шегува, пулсът ми запрепуска, а ръцете ми затрепериха.

— Разбира се — ведро отвърнах. — Искаш ли хляб?

След като се навечеря, Джак отново се зае да сглобява бебешката кошарка със сръчност, свидетелстваща за дълъг опит. Ръцете му работеха умело и уверено. Трябва да призная, че с удоволствие наблюдавах как запрята ръкави и коленичи пред дървената рамка. Тялото му излъчваше атлетизъм и сила. Седнах наблизо с чаша вино и му подавах винтчетата. Често, когато се привеждаше към мен, долавях съблазнителния мирис на мъжка пот и чиста кожа. На няколко пъти изпусна винтчетата и изруга, но веднага последва подобаващо извинение.

За мен Джак Травис беше непозната територия мъж като от стара филмова лента. Колегите ми в колежа бяха чисто и просто момчета, опитващи се да разберат кои са и какво е мястото им в света. Дейн и приятелите му бяха чувствителни природозащитници, които карат колела и дейно сърфират из Фейсбук. Не можех да си представя Джак Травис да поддържа блог в интернет или да се тревожи що за човек е. Очевидно не даваше пет пари дали дрехите му са произведени по екологична технология.

— Джак — замислено отроних, — смяташ ли жените за равнопоставени?

Той нагласи поддържащата летва под рамката.

— Да.

— Позволявал ли си на жена да плати вечерята?

— Не.

— Затова ли рум сървисът не беше включен в хотелската ми сметка?

— Никога не допускам жена да ми плаща храната. Казах, че ти черпиш, за да не ме изгониш.

— Щом смяташ жените за равнопоставени, защо не ми позволи да платя вечерята?

— Защото аз съм мъжът.

— Ако трябва да избираш между мъж и жена за мениджър на някой от проектите си, но знаеш, че на жената й предстои да ражда, ще предпочетеш ли мъжа?

— Не. Ще избера по-добрия.

— Ако това е единствената разлика?

— Не бих използвал вероятността да забременее срещу нея — Джак ме изгледа изпитателно. — Какво се мъчиш да откриеш?

— Чудя се къде да те поставя в еволюционната верига…

Той завъртя поредния винт.

— Докъде съм стигнал засега?

— Не съм решила още. Какво ти е мнението за политическата коректност?

— Не съм против. Но имам резерви. Почакай малко… — дрелката забръмча, Джак прикрепи скобата към рамката, спря, ухили се и ме погледна очаквателно. — Други въпроси?

— Какво изискваш от жените?

— Вярност. Обич. Да им харесва да излизаме заедно, особено сред природата. И определено не бих имал нищо против, ако си падат по лова.

— Сигурен ли си, че един лабрадор няма да те ощастливи повече? — попитах.

Джак сглоби кошарката почти светкавично. Помогнах му да монтира широките плоскости. Дори ги подсили допълнително.

— Струва ми се, че и слонско бебе може преспокойно да спи в нея, без да я счупи — рекох.

— Тук ли ще я държиш, или в спалнята?

— В спалнята е тясно, тук ще я оставя. Странно ли изглежда бебешка кошарка в дневната?

— Нищо подобно. Този апартамент е и на Люк.

С Джак преместихме легълцето до канапето и застлахме с чаршаф матрака. Нежно положих съненото бебе в креватчето и го завих с леко одеялце. После пуснах въртележката над главата му. Мечета и гърненца с мед закръжиха бавно на фона на тиха приспивна песничка.

— Изглежда уютно — прошепна Джак.

— Нали?

При вида на спокойния, блажено отпуснат Люк ме обзе вълна от признателност. Тъмният град отвън кипеше от живот — колите бучаха, улиците гъмжаха от хора, запътили се да потанцуват и да пийнат нещо в клубовете, докато земята бавно излъчваше дневната жега. Но ние бяхме тук — в хладното си, сигурно убежище и всичко беше, както трябва да бъде.

Сега трябваше да приготвя шишетата с мляко. Намирах нещо дълбоко успокояващо в установената вече рутина — в ритуала на изкъпването и приспиването на бебето.

— Отдавна не съм се грижила за дете — рекох, почти не съзнавайки, че говоря на глас. Пръстите ми стиснаха рамката на кошарката. — Откакто аз самата бях дете.

В отговор Джак положи длан върху ръката ми, обгръщайки я с топла мекота. Преди да успея да вдигна поглед, той я отмести и се зае да прибира инструментите. Методично събра всичките парчета картон и найлон в кашона, с който докараха кошарката и го занесе до вратата.

— Ще го изхвърля пътьом.

— Благодаря — усмихнато тръгнах да го изпратя. — Оценявам жеста ти, Джак. Всичко, което направи. Аз…

Виното явно беше изтрило и последния атом здрав разум, понеже се протегнах да го прегърна, както Том или друг приятел на Дейн. Братска прегръдка. Но всичките ми клетки — от главата до петите — закрещяха „Грешка?“, веднага щом тялото ми се допря плътно до неговото.

Джак ме обви с ръце, притискайки ме към стена от мускули. Беше толкова едър и топъл, почувствах се толкова стъписващо добре, че замръзнах. Сърцето ми заблъска неудържимо от горещия полъхна дъха му върху страните ми. Замаяно се отдръпнах, все още заровила лице в рамото му.

— Джак — едва успях да отроня, — не те свалям.

— Знам — едната му ръка се плъзна към тила ми, а пръстите му се вплетоха в меката коса, за да ме накарат да вдигна глава. — Не си виновна, че го приемам така.

— Джак, аз…

— Харесвам ги — рече той, прокара ръка по правоъгълните рамки на очилата ми и улови дръжките. — Много. Но ми пречат.

— За какво?

Застинала, проследих с поглед как сваля очилата и ги оставя настрани.

— Не мърдай, Ела.

И приведе глава.