Лайза Клейпас
Непризнати грехове (17)

Седемнадесета глава

Люк се събуди веднъж през нощта и Джак настоя да стане с мен. Докато сменях памперса, той стопли млякото и седя до нас, докато Люк се нахрани.

Легнахме си, а Джак започна да ме гали с изящна деликатност. Прокарваше устни по тялото ми, езикът му се стрелкаше неустоимо по кожата ми. Обръщаше ме и ме извиваше. Правихме секс в пози, каквито дори въображението ми бе неспособно да нарисува. Джак се оказа атлетичен и много изобретателен любовник. Спряхме едва когато го помолих. Изтощена и преситена, спах дълбоко през цялата нощ.

Събудих се сама и притеснена. Изправих се рязко в леглото и потърках очи. Разтревожиха ме слънчевите лъчи, процеждащи се през щорите. Не бях чула бебето.

Люк никога не спеше толкова дълго. Скочих паникьосано и изтичах в дневната. На прага й се заковах като герой от анимационно филмче пред ръба на скала.

Върху масата стоеше наполовина празна чаша с кафе. Джак седеше на канапето в дънки и тениска, а Люк се гушеше в гърдите му. Гледаха новините.

— Станал си с него! — удивено възкликнах.

— Реших да те оставя да си отспиш — тъмните му очи се плъзнаха по тялото ми. — Снощи те поизпотих доста.

Приведох се над тях, целунах Люк, а той ме възнагради с беззъба усмивка.

— Не съм ставала толкова късно от цяла вечност — казах. — Това е най-прекрасното нещо, което си правил за мен — отидох да си налея кафе. — Страдам от хронически недостиг на сън. Нямам думи да опиша колко чудесна беше миналата нощ.

— Сънят или сексът?

Ухилих се.

— Сексът, разбира се, но… води с незначителна преднина.

— Защо не помолиш майка си да ти помага?

Сипах сметана в кафето.

— Навярно бих могла да я убедя, особено ако улуча подходящия момент и не възпрепятствам плановете й. Но после трябва да я засипя с благодарности. Изтощително начинание. Искам да кажа ставаш й длъжник завинаги. И освен това… Не й се доверявам.

Джак ме изгледа съсредоточено.

— Смяташ, че ще го нарани?

— О, не физически. Мама никога не ни е удряла. Но се държеше истерично, крещеше много. Ето защо до ден-днешен не мога да търпя разговори на висок тон. Не искам да причини същото на Люк. И след като аз не желая да оставам насаме с нея, как да подложа Люк на такова изпитание? — оставих чашата с кафе върху масата и протегнах ръце към бебето. — Моето момче — прошепнах и притиснах телцето му към гърдите си. После погледнах към Джак. — Често ли повишаваш глас?

— Само на футболни мачове. Не, не е вярно… Навиквам и съдружниците си — той се наведе и ме целуна по слепоочието. Прокара нежно пръсти по косите ми. — Какво планираш за днес?

— Нищо.

— Искаш ли да измислим нещо.

Кимнах веднага.

— Искам да ви заведа на езерото Конроу. Имам лодка там. Ще позвъня на пристанището да ни приготвят обяд.

— Редно ли е Люк да се вози в лодка? — попитах колебливо.

— В кабината ще е в безопасност. А на палубата ще му сложим спасителна жилетка.

— Има ли толкова малки?

— Ще вземем от пристанището.

Езерото Конроу се намира на около четиридесет мили северно от Метроплекс и е любимо място за отдих на богатите хюстънски фамилии. Езерото е дълго приблизително двадесет и една мили, а от птичи поглед формата му напомня скорпион. Една трета от крайбрежието му граничи с Хюстънския национален парк. Останала част е заета от луксозни жилищни квартали и почти две дузини голф игрища. Никога не го бях посещавала, но бях чувала за красивите залези, скъпите ресторанти и хотелски комплекси. Знаех, че го смятат за първокласно място за риболов.

— Никога не съм се качвала на лодка. Не съм ловила и риба — казах на Джак по пътя. — Ще помагам колкото мога, но те предупреждавам, че съм абсолютно неопитна.

Джак се ухили и остави телефона си в поставката за чаши. С черните авиаторски очила без рамки, широките шорти и снежнобялата поло-блуза излъчваше сексапилна жизненост.

— Момчетата на пристанището ще ни помогнат да се качим на палубата. Единствената ти задача е да се забавляваш.

— Това го мога.

Обзе ме ведро настроение, усещане за нетърпеливо предвкусване. Никога не бях се чувствала така. Едва си намирах място в колата, не ме свърташе като дете през последния учебен ден, отброяващо последните пет минути до началото на лятото. За пръв път в живота си не исках да бъда другаде и с другиго. Обърнах се да погледна Люк в закрепеното наопаки столче.

— Трябва да проверя как е — казах и посегнах да си разкопчая колана.

— Добре е — успокои ме Джак и ме улови за ръката. — Стига си се въртяла Ела. Седни и не мърдай повече.

— Не ми харесва, че не го виждам.

— Кога може да се вози напред?

— Когато навърши годинка.

Щастието ми леко помръкна.

— Но тогава няма да е с мен.

— Чувала ли си се скоро с Тара?

Поклатих глава.

— Утре ще й се обадя. Искам да разбера как е и да й разкажа за Люк — млъкнах замислено. — Признавам, че ме учудва колко малко се интересува от него. Искам да кажа пита дали е добре, но всички подробности — как спи, как се храни, успява ли да си задържи права главичката и прочее — сякаш не са й любопитни.

— Проявявала ли е интерес към бебетата, преди да се появи Люк?

— Не, за Бога! Нито пък аз. Винаги съм смятала за ужасно отегчителни разговорите за деца. Но сега е различно.

— Може би Тара не е прекарала достатъчно време с него, за да усети привързаност.

— Може би. Но още на втория ден с Люк аз…

Млъкнах поруменяла. Джак ме стрелна с поглед. Не виждах скритите зад тъмните стъкла очи.

— Усети, че го обичаш? — меко попита той.

— Да.

Палецът му описа нежен кръг по опакото на дланта ми.

— Защо те смущава това?

— Не ме смущава, просто не ми е лесно да разговарям за чувства.

— През цялото време пишеш за чувства.

— Да, но не за своите.

— Смяташ ги за клопка?

— О, не за клопка. Но са пречка.

Зърнах беглата му усмивка.

— На какво пречи любовта, Ела?

— Да вземем за пример как скъсах с Дейн. Щеше да е трудно и объркано, ако бяхме стигнали до момента да си кажем „обичам те“. Ала не бяхме. И приехме раздялата много по-лесно.

— Навярно и с Люк ще се наложи да се разделите — напомни ми Джак. — Май не е трябвало да му казваш, че го обичаш.

— Но той е бебе — презрително отсякох. — Трябва да го чуе от някого. Как би се почувствал да се появиш на този свят, но никой да не ти каже, че те обича?

— Моите родители никога не са го изричали. Смятаха, че с думите не бива да се злоупотребява.

— Но ти не си съгласен?

— Не. Ако чувствата са искрени, по-добре да ги признаеш. Дали ще изречеш нещо, или не, не променя нищичко.

Беше горещ, влажен ден. Пристанището гъмжеше от хора. Обветрените сиви докове скърцаха под тежестта на стотици нозе. Наоколо се разхождаха момчета само по шорти, момичета в символични бански и мъже в тениски с надписи „Млъкни и хвърляй въдицата!“.

По-възрастните мъже носеха къси панталони и ризи в кубински стил с бродерии от двете страни на гърдите, а жените — шорти, блузи в тропически цветове и шапки с широки периферии. Косите на няколко по-възрастни дами стърчаха над козирките като атомни гъби.

Уханието на вода и водорасли се смесваше с миризма на бира, дизел, стръв и кокосово плажно масло. Едно очевидно безстопанствено куче сновеше тичешком от пристанището до доковете и обратно.

Щом пристигнахме, момче в червено-бяла униформа ни посрещна и ни поздрави сърдечно. Съобщи на Джак, че лодката е заредена с гориво и почистена, а храната — приготвена. Оставаше само да потеглим.

— Намерихте ли детска спасителна жилетка? — попита Джак и момчето му обясни, че са я оставили на палубата.

Върху табелата на лодката пишеше: „Последен шанс“

Всъщност тя беше два пъти по-голяма, отколкото очаквах — елегантна, белоснежна, сякаш нова-новеничка. Джак ми помогна да се кача и ме поведе на кратка обиколка. Имаше две големи стаи и две по-малки самостоятелни кабини, кухня с печка, фурна, хладилник и чешма, главен салон с блестящ паркет, ламперия, безупречни завеси и телевизор с плосък екран.

— За Бога! — зашеметено възкликнах. — Когато каза, че има каюта, си представих стая с няколко стола и пластмасови люкове. Това е яхта, Джак.

— По-скоро ги наричат джобни яхти. Хубава, удобна лодка.

— Звучи нелепо. В панталоните ти може да подрънкват монети, или пък джобен часовник, но как се побира яхта в джоб?

— Ще обсъдим по-късно какво се крие в джобовете ми — каза Джак. — Пробвай спасителната жилетка на Люк.

 

 

Яхтата се движеше тихо и плавно, носът й цепеше решително тъмносините води. Седях на широката тапицирана пейка пред руля до стола на шкипера. Люк беше пристегнат в синята спасителна жилетка с огромна надуваема яка. Или беше по-удобна, отколкото изглеждаше, или новите звуци и възприятия отвличаха вниманието му, но Люк се държеше изненадващо спокойно. Гушнах го в скута си и вдигнах крака на пейката. Плавахме из езерото, а Джак ни показваше крайбрежните къщи, миниостровчетата, морските орли, дебнещи плячка. Отпивах от чаша охладено бяло вино с лек привкус на круша, обзета от умиротворение, възможно само на лодка сред водите в слънчев ден. Дробовете ми поемаха с благодарност чистия, влажен въздух, а топлият бриз ни облъхваше от всички страни.

Акостирахме в безлюдно заливче, засенчено от стари кипариси и борове. Разопаковах огромната кошница за пикник. Извадих буркан мляко с мед, хрупкави сухари, кръгли парченца снежнобяло козе сирене, кутии със салата и деликатесни сандвичи, бисквити. Хапнахме бавно и допихме бутилката с вино. Нахраних и преоблякох Люк.

— Готов е за сън — обявих, прегърнала полузадрямалото бебе.

Занесохме го в една от големите кабини и го положихме в средата на двойната койка. Люк запримигва, очите му се задържаха все по-дълго затворени, и накрая потъна в дълбок сън.

— Сладки сънища, Люк — прошепнах аз и го целунах по главичката.

Изправих се, протегнах се и погледнах към Джак, който чакаше на прага. Беше се подпрял на стената, пъхнал ръце в джобовете.

— Ела тук — прошепна ми.

Кожата ми настръхна приятно от ласкавия му глас. Заведе ме в другата кабина — хладна и сумрачна. Из въздуха се носеше аромат на полирано дърво, озон и едва забележим повей на нафта.

— Да подремна ли? — попитах, изух си обувките и легнах.

— Както искаш, синеочке.

Обърнати един срещу друг, усещахме как телата ни излъчват горещина, запазвайки соления вкус от изсушената пот. Джак ме гледаше втренчено. Вдигна ръка към лицето ми, с върха на показалеца проследи очертанията на веждите и скулите ми. Докосваше ме вглъбено, като изследовател, натъкнал се на рядък и чуплив артефакт. Припомнила си дяволското търпение на тези ръце, досягали ме по най-съкровените кътчета, аз поруменях в полумрака.

— Искам те — промълвих.

Всичките ми сетива се пробудиха, докато Джак ме събличаше. Покри с устни щръкналото зърно на гърдата ми и нежно го погали с език. Ръката му се плъзна към гърба ми и се залута по чувствителните падини на гръбнака ми, галейки ги, докато кожата ми настръхна цялата.

Джак се съблече. Изпивах с очи стройното му, силно тяло. Той разтвори бедрата ми. Ръцете и устните му неспирно преброждаха най-уязвимите кътчета на тялото ми, докато задишах на пресекулки. Приковал китките ми към леглото, той впи очи в мен. Аз простенах и вдигнах хълбоци в напрегнато очакване.

Поех дълбоко дъх, усетила лекото проникване. Тялото му се плъзна върху моето, за да ме погали и отвън, и отвътре. Стегната плът върху нежни извивки, жега върху хлад. Всеки тласък превръщаше кожата в усещане, формата — в огън. Джак застина задъхано, опитвайки се да отложи кулминацията, да удължи удоволствието. Пусна китките ми и бавно преплете пръсти в моите.

Аз се надигах настойчиво. Той пое рязко дъх. Но аз не спирах, пришпорвах го, докато изгуби контрол и тласна дълбоко и ритмично, поглъщайки с устни стенанията ми, сякаш да ги вкуси. Понеже не можех да го обгърна с ръце, го обвих с бедра. Стиснал зъби, той проникваше отново и отново в мен, удължавайки насладата, дългите, кадифени спазми. Накрая се отпусна, заровил глава в косите ми.

Легнахме сгушени един в друг. Положих глава върху гърдите му. Странно беше усещането, че не лежа до Дейн, а до друг мъж. И още по-странно беше колко естествено се чувствам. Спомних си думите на Дейн, че макар той да не иска традиционна връзка, не възразява да експериментирам с Джак.

— Джак — сънено рекох.

— Какво?

Прокара бавно пръсти през косата ми.

— Традиционна ли е връзката ни?

— Тоест — за разлика от отношенията ти с Дейн? — Да, така смятам.

— Значи сделката е само помежду ни…

— Такава искам да бъде — след кратко колебание отвърна Джак. — А ти?

— Притеснявам се, че всичко се развива толкова бързо.

— Какво ти казва сърцето?

— Напоследък не си говоря с него.

— Моето никога не ме лъже — усмихна се той. — И сега ми казва, че съм на прав път — Джак прокара палец по гръбнака ми. Настръхнах. — Да пробваме така. Ти и аз. Без други, без странични проекти. Да видим как е. Става ли?

— Добре — прозях се аз. — Но ти заявявам, че няма да се задълбочавам с теб. Нямаме бъдеще.

— Заспивай — прошепна той и придърпа завивките над раменете ми.

Клепачите ми се затваряха.

— Да, но нали чу…

— Чух.

Заспах в прегръдките му.

 

 

Спокойствието ми се изпари, още щом се върнахме на Мейн Стрийт 1800 и изслушах съобщенията на телефонния секретар. Тара се беше обаждала три пъти и все по-нетърпеливо настояваше да й звънна, независимо колко е часът.

— Заради срещата ни с Марк Готлър е — мрачно уведомих Джак, който остави кошчето на Люк и го гушна.

— И договора. Убедена съм. Чудех се дали ще й каже.

— Предупреди ли я, че ще се виждаш с него?

— Не. Не исках да я тревожа. Нали се лекува уязвима е. Ако Готлър я е притеснил, ще го убия.

— Обади й се и разбери — спокойно каза Джак и отнесе Люк към масичката за повиване.

— Изцапан ли му е памперсът? Ще се погрижа!

— Обади се на сестра си, скъпа. Повярвай ми, щом мога да одера сърна, една пелена няма да ме уплаши.

Погледнах го благодарно и набрах номера на Тара. Вдигна на второто позвъняване.

— Ало?

— Аз съм, Тара. Току-що чух съобщението ти. Как си?

Гласът й звучеше като натрошено стъкло.

— Всичко беше добре, докато Марк не ми се обади и ми каза какво си направила.

Поех дълбоко дъх.

— Съжалявам, че те е притеснил.

— Преди всичко трябва да съжаляваш за постъпката си! Знаела си, че не бива да го правиш, иначе щеше да ми кажеш. Какво става, Ела? И защо намесваш Джак Травис в личните ми дела?

— Той ми е приятел. Дойде за морална подкрепа.

— Жалко, че си изгубила и своето, и неговото време. За нищо. Няма да подписвам никакви договори. Не се нуждая от помощта ти, особено от такава помощ! Знаеш ли в какво положение ме постави? Знаеш ли какъв е залогът? Ще ми съсипеш живота, ако не мълчиш и не си гледаш своята работа.

Замълчах, стараейки се да дишам спокойно. Когато беше ядосана, Тара звучеше също като мама.

— Нищо няма да съсипя — успях да изрека най-сетне. — Правя само това, за което ме помоли — да се погрижа за Люк. — И се опитвам да се уверя, че ще получиш помощта, която ти се полага.

— Марк вече обеща да ми помогне. Нямаше смисъл да въвличаш адвокатите си!

Наивността й ме удиви.

— Доколко вярваш на обещанията на мъж, който мами жена си?

Чух я как се задави от ярост.

— Не е твоя работа! Това е моят живот. Не искам повече да разговаряш с Марк. Изобщо не си наясно с положението.

— Наясно съм повече от теб — мрачно отвърнах. — Слушай, Тара трябва ти закрила. Сигурна издръжка. Спомена ли ти Марк за какво преговаряме?

— Не. И не искам да знам. Знам какво ми е обещал. Достатъчно ми е. Ще скъсам договорите ти и ще ги изхвърля.

— Да ти обясня ли за какво разговаряхме?

— Не! Не ме интересува! За пръв път в живота си получавам, каквото искам, а ти ме съдиш, месиш се и разваляш всичко. Точно като мама.

Потреперих.

— Не съм като мама.

— Напротив! Ревнуваш като нея — ревнуваш, защото съм по-красива, имам дете и богат приятел.

В този момент разбрах, че когато си разгневен, пред очите ти наистина се спуска червена пелена.

— Порасни, Тара! — отсякох.

Щрак.

Тишина. Взрях се в онемелия телефон в дланта ми. Отпуснах сломено глава.

— Джак…

— Да?

— Току-що казах на сестра си — която е в клиника за душевно болни — че трябва да порасне.

Джак приближи, прегърнал Люк.

— Чух — каза меко и леко насмешливо.

Изгледах го сурово.

— Имаш ли номера на Марк Готлър? Трябва да му се обадя.

— В телефонния ми указател е — Джак ме погледна изпитателно. — Ще ми се довериш ли да се погрижа? Вместо теб?

Обмислих предложението. Разбирах, че макар да съм способна да се справя и лично с Марк Готлър, Джак е по-вещ от мен в подобни ситуации. И в този момент помощта му беше добре дошла. Кимнах.

Той ми подаде Люк и пое към масичката, където беше оставил портфейла, ключовете и телефона си. След две минути разговаряше с Готлър.

— Здрасти, Марк. Как си? Чудесно. Да, всичко е наред, но трябва да обсъдим един проблем. Преди малко Тара и Ела се посдърпаха… за срещата ни, за договора… да. Ела не е много доволна, Марк. Честно казано, и аз не съм. Май трябваше изрично да подчертая, че разговорът ни е строго поверителен. Но не очаквах да се разбъбриш — говореше тихо, но категорично. — И сега двете сестри са настръхнали като котки. Независимо какво твърди, че иска, Тара не е в състояние да взема решения. Няма значение дали и кога ще подпише договора. Изпрати ли го адвокатът ми, твоите момчета ще го прегледат, а ти ще го подпишеш и ще ми го изпратиш — Джак се заслуша. — Защото Ела ме помоли да се ангажирам. Затова. Не знам как действаш обикновено в такива случаи да, точно това намеквам… Факт е, Марк, че ще се погрижа Тара и Люк да получат, каквото им се полага. Искам да им предоставиш всичко, което обсъдихме и за което се разбрахме. Знаеш какво означава да се изпречиш на пътя на някой Травис в Хюстън… Не, не те заплашвам, естествено. Смятам, че сме приятели и знам, че няма да се поколебаеш да постъпиш правилно. А сега да се уточним как ще играем през следващите няколко месеца — няма да безпокоиш повече Тара с тези въпроси, а ние ще подготвим договора. Създадеш ли ни проблеми, ти гарантирам, че ще се сблъскаш с още по-големи неприятности. А никой от нас не желае да тръгва по тази плоскост. Следващият път, когато ти се прииска да обсъдиш темата, звънни на мен или на Ела. Тара е извън играта, докато не се оправи и не напусне клиниката. Добре. Споделям мнението ти.

Той се заслуша отново с доволно изражение, сбогува се и затвори решително телефона.

Погледна ме и вдигна въпросително вежди.

— Благодаря, Джак — тихо отроних, а буцата в гърлото ми започна да се топи. — Мислиш ли, че схвана?

— Определено — Джак приклекна пред мен и се взря в очите ми. — Всичко ще бъде наред — прошепна ми. — Не бива да се безпокоиш нито секунда повече.

— Добре.

Протегнах ръка и погалих тъмните му коси.

— Искаш ли да останеш при мен през нощта, или предпочиташ… — гласът ми прозвуча странно свенливо.

— Да.

— Не ти ли трябва малко време за размисъл? — усмихнах се аз.

— Трябва ми — той присви съсредоточено очи, сякаш вглъбен в сериозна дилема, и след секунда повтори: — Да.