Лайза Клейпас
Непризнати грехове (11)

Единадесета глава

Ако бях с ума си, никога не бих позволила това да се случи. Устните на Джак досегнаха леко моите, а после ги целунаха с нежна настойчивост. Аз се притиснах към силното му тяло, усещайки съвършена, неочаквана хармония, която разискри кръвта в жилите ми. Коленете ми поддадоха, но той ме прегръщаше здраво. Ръката му погали внимателно лицето ми.

Всеки път, щом се опитвах да се отдръпна, той ме целуваше още по-страстно, приласкавайки ме отново, вкусвайки ме бавно. Усещането беше толкова по-различно от всичко изпитано досега, че приличаше на нещо повече от целувка. Осъзнах, че целувките ми с Дейн се бяха превърнали в пунктуация — в кавички или прибързани тирета, обрамчващи пряката реч. Тези целувки бяха диви, трепетни, разтърсващи. Пръстите ми се плъзнаха по раменете на Джак и се сключиха върху врата му.

Той пое дълбоко дъх и се протегна надолу, към бедрата ми, приласкавайки ги да се притиснат към него. Плътният досег ме заслепи, замая. Тялото му бе невероятно твърдо. Навсякъде. Той владееше инициативата, беше безкрайно по-силен от мен, и не го криеше.

Целуваше ме, докато възприятията ми отлетяха към немислими, замъглени, тъмни хоризонти. Доловила отчаяна болка ниско в корема, най-сетне разбрах, че ако този мъж ме обладае, той ще ми отнеме всичко. От защитната броня, която си бях изградила, нямаше да остане и помен.

Разтреперана като лист, аз го отблъснах и успях да извърна лице, за да промълвя на пресекулки:

— Не мога. Не. Стига, Джак.

Той спря веднага. Но не ме пусна. Притисната към гърдите му, усещах трескавото му, забързано дихание.

Не смеех да го погледна.

— Това не биваше да се случва — дрезгаво отроних най-сетне.

— Исках го още от първата секунда, когато те зърнах — ръцете му се сключиха по-здраво, той се приведе и докосна с устни ухото ми. Нежно прошепна: — Ти също, Ела.

— Не е вярно.

— Трябва да се позабавляваш, Ела.

Изсмях се скептично.

— Не се нуждая от забавления, нуждая се от…

Млъкнах рязко. Джак притисна бедрата ми плътно към своите. Замаяните ми сетива не устояха на изкушението. За мой срам отвърнах на досега, позволявайки възбудата и инстинктите да надделеят над разума. Доловил отклика, Джак се усмихна и допря устни до алената ми буза.

— Приеми ме. Ще ти хареса.

— Толкова си самодоволен и няма да ми харесаш с твоето печено месо, електрически инструменти и необуздано либидо — не можех да се овладея. Думите се лееха като поток, дишах учестено, бърборейки като кукла на пружина, навита до краен предел.

Джак ме целуна зад ухото.

— Има ли значение?

— Има значение, естествено. За Бога… Спри, моля те! Има значение, понеже не бих легнала с мъж, който не уважава разбиранията ми. Аз…

Джак ме ухапа нежно по врата и аз млъкнах с нечленоразделен възглас.

— Уважавам те — промърмори той. — И теб, и възгледите ти. Смятам, че по нищо не ми отстъпваш. Уважавам ума ти и предългите ти думи. Но искам също да те съблека и да правя любов с теб, докато закрещиш и се разплачеш и зърнеш рая — устните му се плъзнаха нежно по шията ми. Потръпнах безпомощно, краката ми омекнаха от наслада, той ме стисна за бедрата, за да ме задържи. — Ще ти хареса, Ела. Да се отдадем на необуздан секс. След който не си помниш и името.

— От четири години съм с Дейн — успях да промълвя. — Той ме познава. Ти — не.

— Ще се науча.

Нещо дълбоко в мен сякаш бе започнало да се разплита, мобилизирах цялото си тяло да преодолея обзелата ме слабост. Затворих очи и едва не проплаках.

— Когато ми предложи апартамента — тихо подхванах, — намекна, че нямаш подмолни мотиви. Не ми допада положението, в което се оказвам, Джак.

Вдигна глава, а устните му бръснаха върха на носа ми.

— Какво положение предпочиташ?

Разтворих широко очи. Някак си успях да се отдръпна от него. Полуприседнала, полуполегнала върху облегалката на канапето, посочих вратата с треперещ пръст.

— Върви си, Джак.

Изглеждаше по-привлекателен отвсякога — задъхан от възбуда, с разрошени коси и омачкана риза.

— Изритваш ли ме?

И на мен ми беше трудно да повярвам.

— Изритвам те.

Тръгнах да си взема очилата и криво-ляво си ги сложих. Той присви разочаровано устни.

— Не сме изчерпали всички теми.

— Знам, но ако останеш, не смятам, че ще наблегнем на разговорите.

— Ако обещая да не те докосвам?

Погледите ни се срещнаха и сякаш цялата стая се изпълни с вулканична жега.

— Ще излъжеш — казах аз.

Джак потърка врат и се намръщи.

— Права си.

Кимнах с глава към вратата.

— Върви си, моля те.

Той не помръдна.

— Кога ще те видя пак? Утре вечер?

— Чака ме работа.

— Вдругиден?

— Не знам. Трябва да наваксвам.

— По дяволите, Ела! — той тръгна към вратата. — Дори да го отложиш сега, по-късно пак ще ти се изпреча на пътя.

— Аз съм страстен привърженик на отлагането. Всъщност отлагам дори предвкусването.

Той ме изпепели с поглед и си тръгна, понесъл празния кашон.

Бавно разчистих кухнята, избърсах плотовете и приготвих шишетата с мляко за Люк. Току поглеждах към телефона — наближаваше време за нощния ми разговор с Дейн. Телефонът обаче мълчеше. Бях ли длъжна да му разкажа за случилото се между мен и Джак? Позволява ли тайни свободната връзка? И каква ще е ползата, ако призная на Дейн колко ме привлича Джак Травис?

Обмислих положението и реших, че има смисъл да споделя с Дейн, ако целувката води до нещо. Ако смятам да задълбоча отношенията си с Джак. А аз не смятах. Целувката не беше от значение. Следователно най-мъдрото решение — и най-лесното, естествено — беше да се престоря, че нищо не се е случило.

И да отложа обсъждането, докато всичко отшуми.

 

 

На другия ден се обадих на сестра си. Раздразних се, но не се изненадах особено, че Тара все още не е позволила на доктор Джаслоу да говори с мен.

— Знаеш, че няма да ти навредя — обясних й. — Искам само да помогна.

— Справям се и сама. По-нататък ще разговаряш с лекаря ми. Може би. Но засега не смятам, че е необходимо — в припряния тон на Тара долових трескава потайност. Познато чувство. Бях го преживяла, преследваше ме цяла година, след като се подложих на терапия. Осъзнаеш ли, че имаш право на лична територия, започваш да я пазиш с цената на всичко. Тара, разбира се, не искаше да се меся. От друга страна, аз бях длъжна да знам какво става.

— Ще ми разкажеш ли поне накратко какво правиш?

След дълго мълчание, Тара отговори неохотно:

— Вземам антидепресант.

— Добре — отвърнах. — Усещаш ли разлика?

— Ще подейства напълно след няколко дни, но май вече ми помага. И разговарям много с доктор Джаслоу. Тя твърди, че категорично не сме отгледани нормално и здравословно. И когато собствената ти майка е смахната и те зарязва и се съревновава с теб, трябва да осъзнаеш какво ти е причинила в детството и после да се опиташ да го превъзмогнеш. Иначе…

— Иначе съществува опасност да повтаряш някои от поведенческите й модели — меко довърших аз.

— Да. С доктор Джаслоу обсъждаме някои неща, които винаги са ме притеснявали.

— Например?

— Например как мама казваше, че аз съм красивата, а ти — умната. Не беше правилно. Внушаваше ми, че съм глупава и няма начин да поумнея. И затова допуснах много нелепи грешки.

— Знам, скъпа.

— Може и да не ставам за неврохирург, но съм по-умна, отколкото мама смята.

— Тя не ни познава изобщо, Тара.

— Искам да разговарям с мама, да се опитам да й обясня какво ни е причинила. Но според доктор Джаслоу тя вероятно никога няма да разбере. Аз ще си говоря ли говоря, а мама ще отрича или ще твърди, че не помни.

— Съгласна съм. С теб трябва да се погрижим за себе си.

— Това правя. Откривам, че не съм била наясно с много неща. И се чувствам по-добре.

— Чудесно. Защото на Люк му липсва майка му.

Тара откликна със затрогваща свенлива припряност:

— Наистина ли? Толкова кратко бях с него. Не знам дали изобщо ме помни.

— Девет месеца си го носила, Тара. Познава гласа ти. Ритъмът на сърцето ти.

— Спи ли нощем?

— Ще ми се — отвърнах скръбно. — През повечето време се събужда най-малко по три пъти. Посвикнах вече — толкова леко спя, че при най-малкия звук се събуждам.

— Навярно е по-добре, че е при теб. Аз спя твърде тежко.

Разсмях се.

— Той повишава децибелите за нула време. Повярвай ми, ще изскачаш от леглото като филийка от тестер — след кратко мълчание, попитах предпазливо: — Мислиш ли, че Марк ще поиска да го види някога?

Топлият разговор в миг секна. Гласът на Тара прозвуча равно и студено:

— Марк не е бащата. Казах ти — няма баща. Люк е само мой.

— Няма да повярвам, че щъркелът е донесъл Люк. Някой е участвал, Тара. И който и да е, той ти дължи помощ. И по-важното — дължи помощ на Люк.

С мъка се въздържах да й припомня, че понеже ме е наела да се грижа за Люк на собствени разноски, проблемът отчасти засяга и мен.

— Има много практически въпроси, които още не сме обсъждали, Тара. Ако бащата на Люк ще ти помага ако е обещал… е, обещанията трябва да се оформят юридически. И някой ден Люк ще поиска да узнае…

— Не сега, Ела. Трябва да приключваме. Закъснявам за тренировка.

— Поне ми кажи…

— Довиждане.

Телефонът замря в ръката ми.

Ядосана и разтревожена, седнах пред купчината сметки и каталози в кухнята. Намерих листа, който Джак ми беше дал, с адреса и номера на Братството на вечната истина. Запитах се докъде се простира отговорността ми. Давах си сметка, че в момента Тара не е способна да взема решения, касаещи бъдещето. Беше уязвима, а Марк Готлър навярно я залъгваше, че ще се погрижи за нея и за бебето. Може би се беше възползвал от нея, въобразявайки си, че няма да понесе последствията, понеже Тара е фактически без семейство. Тя обаче имаше мен.