Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twilight Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Барбара Делински. Шепот в здрача

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-351-9

История

  1. — Добавяне

19.

Кавано срещна Уилям Холстръм на следващия ден в малко кафене в Бруклин. Не беше онова, в което се бяха срещнали преди няколко дни, което пък бе доста отдалечено от кафенето, в което се срещнаха първия път. Всички те бяха извън града и така се осигуряваше достатъчно засекретеност. И двамата не желаеха да бъдат видени заедно. Поне засега.

— Какво откри? — запита веднага Холстръм.

Кавано отговори спокойно:

— Свидетел, забелязал водолаз да изкачва яхтата откъм пристанището, да влиза, да излиза и да се връща на пристанището, а после да плува към пристанищното полицейско управление.

— Сигурен ли си?

— Той дори не е разбрал тогава какво точно става. Тази сутрин свърших и още нещо. През нощта на убийствата там са били дежурни двама души. Антъни Амсбъри, операторът на полицейската лодка, и леководолазът Чип Райън, син на Джон Райън.

Холстръм затвори за миг очи. Но когато ги отвори, бе готов за битка.

— Ще трябва да говориш с Амсбъри.

— Вече го сторих. Не е бил добре онази нощ.

— Как така? Нали е бил дежурен?

— Чувствал се напълно в ред, когато е започнал дежурството си, но след като двамата с Чип хапнали нещо, главата му се замотала и той е спал три-четири часа направо на бюрото си.

— Упоен.

— Вероятно. Но недоказуемо. Доказателствата отдавна са изгубени.

— Имал ли е оплаквания, когато е дошъл на себе си?

— Остро главоболие, което отминало след някой и друг час.

— Забелязал ли е нещо не в ред с екипировката там?

Кавано поклати глава.

— Разбира се, едва ли му е дошло наум да търси тогава нещо странно наоколо. Предполагам, че Чип е подредил и избърсал всичко. А ако е имало мокри хавлиени кърпи, където не е трябвало, горкият Амсбъри едва ли ги е забелязал. И те са изчезнали отдавна — изпусна бавно дъх. — Досега не знаех дори, че едно от момчетата на Райън работи в полицията.

— Аз знаех, но се радвам, че не ти го споменах по-рано. Фактът, че го установяваш без моя помощ, засилва правдивостта на разследването. Той обяснява и защо не му се е наложило да търси наемен убиец: ако момичето се е самоубило заради аборта, можеш да си представиш как се е чувствало семейството и по двата пункта: аборта и самоубийството на дъщерята и сестрата. Те са много предани един на друг — отпусна се назад, но със здраво стиснати челюсти и юмруци. — Добре. Имаме мотив и възможност за действие. Давай да пускаме мрежата.

Но Кавано имаше още едно добре премислено предложение.

— Хайде първо да приберем Чип. Той е още млад човек и не така сигурен в себе си, както е баща му. Ще го пречупим по-лесно. Страхувам се, че Райън-баща ще ни създаде затруднения.

— И двамата могат спокойно да отричат докрай. Ще заявят, че обвиненията ни са скалъпени.

— Доказателствата са много по-солидни, отколкото онези срещу Джордан Уайт.

Холстръм се размърда със зле прикрито неудобство на мястото си: името на Джордан събуждаше неприятни асоциации.

— Не искам повече грешки по този случай. Хвърля се петно върху полицията и върху мен. С тези убийства вече успях да направя две капитални грешки: арестувах Уайт и се предоверих на Райън! Освен това аз бях този, който го предложи за този пост.

— Райън е в полицията от години и досието му е чисто. Не е било възможно да предположите, че семейна трагедия ще го изкара от релсите и той ще се впусне да гази законите като с танк.

— Искам всичко по това дело да се изчисти, и то бързо.

— Същото е и моето желание. Длъжници сме на Уайтови. Но държа нещата да се свършат както трябва. Ако искаме да се измъкнем от двусмисленото положение, в което сме сега, трябва да не оставим и най-малка пролука на Райън за измъкване.

— Има ли някакъв шанс — запита бавно Холстръм — момчето на Райън да е действало самостоятелно?

Кавано бе огледал от всички страни и тази възможност.

— Не. Райън знаеше за тези тайни касети. Само дето не ми каза къде точно да ги търся. А цялостното му поведение по време на разследването свидетелстваше за едно много специално отношение към този случай. Когато ми го даде, връчи ми дебела папка с изрезки от вестници и други документи. На пръв поглед изглеждаше, че е следвал плътно всяка проява на Уайтови и Уорънови от години, но всъщност той е насъбрал материалите в тази папка през последните шест месеца. Вероятно е започнал около времето, когато Джули е абортирала. Една от секретарките призна, че е прекарала много време в библиотеката и архивите в управлението по нареждане на Райън. Изобщо не й е хрумнало да задава въпроси. По този начин Райън е насъбрал материали, достатъчно осъдителни на вид, за да насочи разсъжденията ми в определена посока.

Холстръм стисна устни и поклати глава.

— Намираме се в страхотна каша.

— Ще се измъкнем, ако гарантираме присъди.

— Ммм. Смяташ ли, че ще изтръгнеш признание от момчето?

— Не мога да твърдя със сигурност. Никога не съм го срещал, нямам впечатление от него. Но ще се опитам.

— Все по-нагоре и все по-добре, нали? — запита многозначително Холстръм с предупредително вдигната вежда.

— Да, шефе — усмихна се Кавано за пръв път, откакто бяха в кафенето.

Позвъни на Джордан малко след полунощ.

— Да? — прозвуча в слушалката сънлив глас.

— Събудих ви, нали?

— Кавано? — Джордан седна в леглото, напълно бодър.

— Съжалявам, че ви безпокоя по това време, но искам да ви съобщя нещо много важно.

— Не се тревожете. От доста време прекарвам нощите по-скоро в дремане, отколкото в истински сън. Този мой проблем последните няколко седмици…

— Смятам, че го разреших.

Джордан изправи гръб и в този миг и Катя седна в леглото до него.

— Разрешихте го?!

— Кога най-рано ще можете да дойдете тук утре?

— Със самолета в шест и половина. Какво се случи?

— Вземете този полет. Ще ви посрещна в седем и половина в Логан и тогава ще ви кажа.

— Майната ви, Кавано! Кажете ми го сега!

— Не. Много е късно. Освен това не е и безопасно. Но имам за вас добра новина…

— Новина като свобода?

— Бинго. Утре сутринта, седем и половина. Бъдете там.

И Джордан беше там заедно с Катя, която заяви, че не й пука дали ще загуби работата си или не заради още един ден внезапно отсъствие: твърдо решена беше да чуе новините на Кавано.

Той ги чакаше на летището, както беше обещал, и тримата обикаляха града с колата му, докато не чуха разказа на детектива за извършеното и за това, което предстоеше да се извърши.

Кавано им изложи плана си и Катя веднага заяви:

— И аз идвам!

— Няма да стане — обяви веднага Джордан.

— Но аз съм част от цялата история! Наранявайки теб, Райън причини болка и на мен!

— Ти ще стоиш настрана.

Тя се обърна към Кавано:

— Има ли някаква причина да не бъда там?

— Може да стане опасно — не млъкваше Джордан.

— Боб, вярно ли е? — Кавано сви неопределено рамене и тя натисна още: — Ще бъдем в полицейско управление. Какво може да се случи там?

— Ще се изненадате — подхвърли Кавано.

Джордан бе по-конкретен:

— Когато разбере, че сме го притиснали в ъгъла, Райън може да извади пистолет и да ни повлече заедно със себе си в ничия земя.

Кавано се захили.

— Още един любител на „Пороците в Маями“.

— Чуй го, Джордан, той е прав! Току-що описа сцена от сценарий за телевизионен филм. Моля те. Искам да съм с вас. Дори е възможно присъствието ми там да се окаже от полза. Като ме види с вас, може би стореното зло ще придобие по-реални очертания за него. Не съм кой знае колко по-голяма от дъщеря му. Присъствието ми ще го отслаби, сигурна съм!

— В разсъжденията й има логика, Джордан.

— Исусе, Кавано! Къде остана здравият ви разум? Онзи офис при тези обстоятелства не е място за моята жена. Всъщност планът ви е направо мелодраматичен. Това не е обичайната полицейска практика и не знам защо…

— Не е, прав сте. И именно заради това ми харесва. Седемнайсет години спазвах точно правилата на играта — дори вдишвах и издишвах стандартни процедури! Никой не може да отрече, че в разработката на психологическата характеристика на един случай има пространство за творчество, но ако човек има желание да гради кариера и да се издига в службата, трябва да задържа творческото начало у себе си и дори да го покрива дълбоко! Знаете ли какво гласи златно правило номер едно? „Никога не допускай човекът над теб да разбере, че си по-умен от него!“ Нещо като неписан закон. Е, този път ще му демонстрирам, че той не е по-умен от всички нас и идеята ми е да извлека максимална наслада за себе си, докато го правя! — погледна Джордан, който седеше отпред. — Спомняте ли си разговора ни за неочакваните обрати в живота? Точно те го правят така вълнуващ! Когато получих този случай, нямах представа, че ще завърши така. Обратите тук наистина бяха… неочаквани — едва не се изтърва пак да ги нарече „вълнуващи“, но в последния миг се въздържа: не трябваше да забравя, че братът и снахата на Джордан бяха мъртви.

— Разрешете ми да ви напомня, че си играете с бъдещето ми.

— Не играя. Нашият човек е в капана.

— За какво сме ви ние тогава? — запита Джордан, но зад този въпрос надничаше повече загриженост за Катя, отколкото за него самия.

— Чисто и просто, за да бъде насладата ми по-пълна — захили се Кавано. — След мелницата, през която преминахте, наистина ли не желаете да присъствате на финала с фойерверки?

Джордан определено го желаеше. Както и Катя. Разбираше я и може би заради това накрая омекна и й разреши да ги придружи. Но беше напрегнат и й го изтъкна, когато останаха сами за няколко минути, докато Кавано говореше от някакъв уличен автомат.

— Не ми харесва тая работа, скъпа. Ако се случи нещо…

— Нищо няма да се случи — зауспокоява го тя и се наклони напред от задната седалка, за да хване ръката му. Очите й блестяха, изпълнени с радостно очакване. — Боб е разработил всичко. Отпусни се, нищо лошо няма да се случи.

— Искам да стоиш до вратата. Излизаш веднага при най-малкото съмнение за… за някаква неприятност.

Тя му се усмихна мило:

— Да, Джордан.

— Защо това „Да, Джордан“ ми прозвуча фалшиво?

— Защото ме обичаш толкова много, че си решил твърдо да се безпокоиш с повод и без повод.

— Ще внимаваш ли? Ще стоиш ли назад?

Тя го съжали и сега му отговори само с кимане, като се постара да изглежда искрена. Но дълбоко у нея гореше желание да удуши Райън собственоръчно, ако не им предостави компенсацията, която търсеха. Разбира се, нямаше намерение да споделя с Джордан кръвожадните си мисли. За нейно успокоение в този момент Кавано се върна и тя въздъхна с облекчение.

— Всичко е наред, Райън е в управлението. Тръгваме.

 

 

Петнайсетина минути по-късно тримата вървяха по коридора към общото помещение на отдел „Убийства“, като си даваха вид, че не виждат насочените към тях любопитни погледи. Отправиха се веднага към полуотворената врата на вътрешния офис на Райън.

Кавано почука и Райън вдигна поглед.

— Можеш ли да ми отделиш една минутка? — запита детективът, вторачил демонстративно поглед във вестника, разтворен на бюрото му. Райън го сгъна, бутна го настрана и кимна. Очите му леко се разшириха, когато Джордан и Катя последваха Кавано.

А Кавано изчака всички да се съберат в офиса и затвори вратата. После пъхна ръце в спортните си панталони и се обърна към Райън.

— Струва ми се, че имаме проблем — започна той. Джордан и Катя зад него впериха погледи в човека, който бе забъркал такъв хаос в живота им през последните седмици и ги бе подложил на толкова ужасни изпитания. Джордан изпитваше чиста омраза, Катя — чисто отвращение. Райън й изглеждаше като тлъст стар таралеж. — Господин Уайт е обвинен в убийство, което не е извършил.

— Това ще решат съдебните заседатели — отвърна Райън равнодушно.

„Самонадеян кучи син!“ — помисли Джордан.

„Надут таралеж!“ — помисли Катя.

— Не трябва да се стига до съдебни заседатели — заяви Кавано. — Не трябва да се стига и до съд. Арестът беше грешка. Обвиненията — пародия.

Райън го гледаше втренчено.

— Ти го извърши.

— Защото ти настоя и упражни натиск върху мен. Моето желание беше да се изчака. Имаше прекалено много въпроси без отговор.

— Съдебните заседатели отпратиха случая към по-висока инстанция. Той не е повече наш случай — Райън сви незаинтересовано рамене. — Тяхната преценка, изглежда, не съвпада с твоята. Сметнаха, че има достатъчно доказателства за предявяване на обвинение.

— Те чуха само онова, което предадохме на прокурора. Не мислиш ли, че решенията на съдебни заседатели, които изслушват само едната страна, едва ли имат нужната тежест? Нямаше шанс за опровергаване на прокурорските изявления.

Райън пак сви рамене.

— Такава е системата. Ние не можем да направим нищо повече.

— Не си прав — заяви Кавано. Говореше с равен, спокоен тон. — Убеден съм, че можем и трябва да коригираме грешката си.

— Тази малка сбирка започва да ми изглежда като религиозно събрание. Имаш ли нещо да изповядаш, Кавано? Ти отговаряше за разследването. Искаш да кажеш, че не си свършил работата си както трябва?

Ако намерението му беше да вбеси Кавано и да го извади от равновесие, напразно хабеше енергия: всеки момент нищо не можеше да наруши невъзмутимото спокойствие на детектива. Жертвата му бе точно там, където той я искаше!

— Извърших работата си точно както трябва и имам на разположение всички отговори.

За пръв път у Райън като че ли просветна известно напрежение: той се смръщи за миг и неволно сви ръка в юмрук.

— Е? Времето ми е ограничено.

Кавано се оттегли много бавно — и преднамерено дразнещо — към най-отдалечения край на офиса. Целта му беше да осигури максимално разстояние между него, себе си и другите двама. Ако Райън изпаднеше в паника, щеше да има отпред три разхвърляни в различни посоки мишени.

— Още от самото начало имах сериозни съмнения в предполагаемия мотив на Джордан, обясняващ драстичното решение да убие брат си — започна бавно Кавано. — Той ми звучеше фалшиво — особено след като опознах по-отблизо Джордан.

Райън дори не мигна.

— Поддал си се на лични симпатии. Надявах се да проявиш по-голям професионализъм.

— Аз съм професионалист. Например веднага си зададох някои интересни въпроси за онези касети. Ти знаеше за тях.

— Разбира се. Ти ги намери. Информира ме за тях. Така че знаех естествено.

— Ти знаеше за тях, преди да ги намеря. Я си спомни как нервничеше, когато нещата се проточиха повече от очакванията ти? Заради тях непрекъснато настояваше да се върна в Лос Анжелис и да разровя къщата отново, нали? „Претърси навсякъде! Ако се наложи, разнищи тая къща, разфасовай я!“

Райън скочи внезапно с изненадваща пъргавина.

— Ако имаш проблеми с начина, по който си провел разследването, ще ги разгледаме пред комисия. Отделът не развява мръсното си бельо пред външни хора! — погледна многозначително Катя и Джордан.

Кавано не трепна.

— Не смятам, че ще свикаш комисия, за да чуеш пред нея нещата, които имам да ти казвам. А колкото до присъствието на госпожа и господин Уайт тук, смятам, че им го дължим.

— Ние не им дължим нищо! Свършихме си работата и ако са пострадали, изпросили са си го.

Нещо в използваните думи — в тона му може би — предизвика Джордан да се намеси.

— Защо? — натисна той. — Какво сме си изпросили?

Райън отвори уста, после я затвори. Катя междувременно промени първоначалната си квалификация: сега той й напомняше пъпчива жаба — особено докато се наместваше надуто обратно на мястото си. Вероятно смяташе, че им разиграва шоу на достойнство. Катя го определи като отблъскващо шоу на отблъскваща наглост.

— Ти уби брат си и снаха си — заяви той. — Уби ги хладнокръвно, без да ти мигне окото.

— Не, Райън. Не съм го направил аз. Ти го направи.

Райън го разучава минута може би, после обърна глава към Кавано.

— Искам да се разчисти оттук. Не го харесвам.

— Затова ли ме вкара в капан? — изстреля обратно Джордан. — Само защото не ме харесваш? Или не ти харесваше фамилното ми име? Или семейството ми? Или Уорънови? Конкретно аз ли бях на мушката ти или всеки един от тях можеше еднакво добре да послужи на целите ти?

Катя постави леко ръка на неговата.

— Дай възможност на Боб да продължи — прошепна тя тихо, но Райън я чу.

— Боб? — повтори той. — Боб значи, а? Вече сте на малки имена? — обърна гневен поглед към Кавано: — Предстои ти да даваш куп обяснения! Ако си наточил зъби за поста на Хас, помисли отново!

Но в главата на Кавано сега нямаше място за постове и повишения.

— В този момент мисля само, че наистина трябва да те осведомя какво се случи, когато намерих въпросните касети — не даде време на Райън да спори. — Прегледах ги внимателно, както би сторил всеки добър детектив, и попаднах на касетата със заплахата на Джордан. Но намерих и друга с филмирана оргия на нея: тела и части на тела, но и някое и друго лице между тях. Едно от тези лица ми се стори познато. Лице на жена, млада жена, може би на не повече от двайсет и четири години. Тогава не можах да се сетя откъде я познавам — стори му се, че Райън промени цвета на лицето си, но не беше сигурен: то винаги имаше отблъскващия цвят на тесто, така че как можеше да се разбере дали пребледнява или не? Сигурен беше обаче, че го бе заинтригувал. — Това лице не ми даваше мира — продължи той. — Освен това многократно се запитвах как така ти знаеше за съществуването на тези касети, преди да ги намеря…

— Винаги съм бил по-добър детектив от тебе, Кавано. Ти нямаш въображение.

— Струва ми се, че грешиш — отвърна спокойно детективът. — Започнах да си въобразявам какви ли не неща — особено когато разбрах, че Марк Уайт е имал връзка с млада жена на име Джули Дънкан.

— Той е имал връзки с множество жени.

Кавано не му разреши да го разсее. Приближаваше към края на изложението си.

— Но никоя от тях не е забременяла, абортирала и след това посегнала на живота си! Нито една от тях не е била семейна с моминско име Райън — нито една от тях не е била твоя дъщеря!

Райън хвърли поглед на Джордан и Катя, после го насочи пак към Кавано, но сега у него определено се усещаше напрежение.

— Е, и? Дъщеря ми постъпи глупаво и плати с живота си.

— Защо не ми го каза, Райън?

— Не беше твоя работа.

— Беше свързано със случая.

— Реших да не го казвам.

— Кога го реши: преди или след като организира убийството на брат ми? — намеси се Джордан. Катя усети как се стягат мускулите на ръката му и заподозря, че не само на нея й се иска да забие пръсти в тлъстата шия на Райън. Радваше се, че Кавано е наблизо и ще се намеси при нужда. Кавано — Бог да го благослови! — запази спокойствие.

— Случилото се с Джули ти дава сериозен мотив, Джон. Но знаех, че съм длъжен да открия и как си го направил. Обвинението ми срещу теб трябваше да бъде изпипано от всички страни, ако исках да имам успех.

— Няма да откриеш — Райън бе възвърнал спокойствието си, — защото не съм го направил.

— Знам. Чип го е направил.

— Какво общо има Чип с всичко това? — вече нямаше и следа от самодоволното спокойствие преди минута.

Кавано се почеса демонстративно по главата.

— През нощта на убийството Чип е бил дежурен в полицейското управление към пристанището. Използвал е екипировката за леководолаз там — усмихна се на Джордан. — Страхотно налучкване направи, когато каза, че само налудничави и полицаи биха плували в пристанището. Чип е и едното, и другото.

— Я спрете за минутка — Райън пак се изправи, но много по-тромаво от преди. — Говорите за моя плът и кръв. Той е много добър полицай и прекрасен син.

— Не, Джон. Ако беше едното или другото, щеше да те убеди да се откажеш от плана си.

Райън клатеше глава. Устните му бяха стиснати, очите — изпълнени със студена омраза.

— Ако има някой налудничав тук, то той стои сега точно пред мен! Чух достатъчно, Кавано — протегна ръка към телефона, но с един скок Кавано се озова там и натисна веднага ръката му заедно със слушалката надолу. За пръв път губеше самообладание. Когато заговори обаче, гласът му бе пак изчистен от гняв и напрежение: — Чип си призна, Джон. Всичко свърши.

— Чип не си е признал. Той няма какво да признава.

— Искаш ли да чуеш касетата? — Райън се сви, сякаш го бе ударил, и Кавано изпита удоволствието, което търсеше. — Не само продуценти и режисьори пълнят ленти. Същото вършат и ченгетата — когато се наложи. Прекарах пет часа с Чип снощи.

— Не е възможно! Той беше дежурен.

— Само докато го прибрахме за разпит. Когато разбра, че знаем дори каква пудра за крака използва, той се предаде и изпя всичко — от игла до конец!

Райън измъкна рязко ръката си изпод тази на Кавано.

— Принудил си го. Познавам методите използвал съм ги сам достатъчно често… — което му напомни за нещо друго. — А кой, по дяволите, си ти, за да си разрешаваш провеждане на независимо разследване? Кой ти даде правото да разпитваш сина ми за някакво там убийство?

— Не „някакво там убийство“ — изсъска Джордан и пристъпи заплашително напред, — а убийството на брат ми!

Райън не му обърна внимание:

— Кавано, ще излетиш от полицията, можеш да бъдеш сигурен. И това ще е само началото. Имам приятели в целия град. Никога няма да си намериш работа тук!

— Не мисля така — отвърна невъзмутимо Кавано. Приближи се до прозореца и погледна навън. За миг в стаята се възцари напрегната тишина, нарушена само от далечно еднократно прещракване на пишеща машина. В атмосферата витаеше нещо толкова зловещо, че Катя неволно потръпна. После Кавано пак заговори със същия спокоен глас: — Работя заедно с Холстръм. Той ме упълномощи. В този момент очаква в офиса си признанието ти — обърна се навреме, за да види как почервеняват винаги бледите бузи на Райън.

— Холстръм? Признание! За какъв ме вземаш? За глупак? — присви злобно очи. — Забил си зъби и нокти в идеята за повишение, нали? Готов си да се изкачиш нагоре с гръм и трясък — ако се наложи! — и за моя сметка при това! Няма да го допусна!

— Нямаш избор, Джон — странно, част от перверзното удоволствие, което изпитваше, се бе загубило някъде. Възприемаше яростта като синоним на отчаянието, а във всяко отчаяние имаше нещо много тъжно, дори и когато го наблюдаваше у толкова отблъскващ човек като Джон Райън. — Имаме признанието на Чип на касета, записано на пишеща машина и подписано. Имаш правото да твърдиш, че си невинен колкото искаш, но ако признаеш сега, няма да се стигне до съд. Имаш един-единствен избор: да си спестиш някои гръмотевици, които иначе ще паднат само върху теб.

— Въобразяваш си, че имаш добре вързан случай — присмя се Райън и се отпусна на стола с добре изиграно спокойствие. — Ще докажем, че си принудил Чип да признае неща, които никога не е вършил. Прекалено млад е и не знае, че никой няма право да го насилва да прави признания.

— Заради което сигурно ти е козирувал и задоволил жаждата ти за мъст. Трябва да призная, че си планирал нещата добре, Джон. Проявил си търпение, изчакал си сгоден случай, време и място — и нанасяш удара. И Чип се е справил добре. Дори е проявил достатъчно съобразителност да не използва собствения си пистолет. Но после ти започна да навървяш грешка след грешка… Първата беше, че даде случая на мен. Благодарен бях: реших, че ми го даваш, защото ме смяташ за добър. И аз съм наистина добър, но по мой начин и в определено от мен време. А ти се върза и прояви нетърпение. Тази беше втората ти сериозна грешка. Да се чуди човек: чакал си толкова дълго — не можа да изчакаш още малко. Започна да ме притесняваш — да упражняваш натиск — да бързаш! И ме накара да се замисля и да се питам защо.

— Разследвахме важен случай!

— Разследвали сме и други важни случаи, но в нито един от тях не се месеше така очевадно. Не се умори да ме преследваш за тези касети и точно тук се издаде.

— Ако не натисках за тях, никога нямаше да ги намериш и той — посочи с глава Джордан — щеше да се измъкне!

— Знаеше ли, че и Джули е на една от тях? Каза ли ти и това?

— Блъфираш.

— Видях я.

— Не си я виждал от години.

— Говорих със съпруга й. Той ми показа снимка. Същото момиче, което ми изглеждаше така познато още при първия преглед на касетата.

— Дъщеря ми не би взела участие в оргия.

— Искаш ли да изгледаш касетата?

— Не би се съгласила да отиде. Не е на тази касета. Не е на никаква касета. Каза ми, че не е…

— Ааа — най-сетне пролука в бронята. — Каза ти, така ли? Казала ти е за тези касети, но те е уверила, че не е на нито една от тях. Или умря, преди да изясни този въпрос? — Райън поклати конвулсивно глава и тримата изпитаха моментно състрадание. Но само моментно! — Изглежда, подценила е режисьора и продуцента у Марк Уайт — добави Кавано спокойно.

Горната устна на Райън затрепери.

— Тя знаеше какво нищожество е той. Затова и абортира. Не можеше да понесе мисълта да износи детето му в утробата си, а още по-малко — да го натрапи на света!

Джордан пристъпи напред, но Катя го задържа.

— А точно абортът я довърши — възрази Кавано. — Вместо да изпита облекчение, тя се срива неспасяемо…

Райън се обърна към Джордан с гневно разширени ноздри:

— Брат ти е виновен и заслужаваше да умре. Не струваше колкото калта под нокътя на малкия й пръст!

— А Дебора? — предизвика го гневно Джордан. — И тя ли заслужаваше да умре?

— И тя е била като него, след като не се е противопоставяла на неговия начин на живот, а напротив, дори е вземала активно участие в него! Била е вечно присъствие на гадните им… купони. Вземала е наркотици наравно с тях! Стояла е там и не е намерила нито една дума за възражение срещу онези гаднярски филми с деца! И двамата заслужиха смъртта си!

— А какво ще кажеш за мен? — запита Джордан, който едва сдържаше яростта си. — С какво заслужих капана, в който ме натика?

Райън вече не се контролираше:

— Ти си един от тях! Уайт като брат си! Всички вие — Уайтови и Уорънови — сте истинска отврат! Държите се така, като че ли притежавате света и не ви пука кого мачкате под краката си. Уайт я направи наркоманка, Уайт й направи бебе, Уайт я принуди да абортира и да вдигне ръка срещу себе си! Старият закон гласи: „Око за око, зъб за зъб“. Той заслужаваше да умре, а за теб и доживотна присъда нямаше да е достатъчна, ако питаш мен!

— Кажи ми само още едно, Райън — настоя Джордан. — Защо точно аз? Защо не брат ми или сестра ми?

— Защото пасваше превъзходно на плана ми! — Райън му хвърли злобен поглед и веднага извърна глава с израз на силно отвращение. — Имаш славата на безразсъден и нагъл тип. Беше подръка и беше популярен. Освен това налице беше и документирана заплаха. Тази касета върза нещата окончателно.

— Научил си за нея преди смъртта на Джули — забеляза Кавано. — Още тогава ли планира убийството?

Райън го изгледа с омраза.

— И преди смъртта й той беше натрупал достатъчно престъпления, които изискваха да бъде изчистен от лицето на земята! Липсваше само жертвата, която търсех. Джордан ми падна в ръцете като зряла круша. Страхотно беше. Просто не бе за вярване!

— Смятам, че чухме достатъчно — заяви Кавано със същия спокоен глас. Погледът му се плъзна от Джордан към Катя и се върна на Райън, чиято злоба като че ли се бе омекотила до известна степен и мястото й бе заето от дълбоко объркване. Кавано разтвори с рязко движение блейзера си и всички видяха малкия микрофон, прикрепен към джобчето на ризата му. — Всичко е записано, Джон.

В продължение на една дълга минута Райън стоя като вцепенен — невярващ, зашеметен, ужасен.

— Не съм на същото мнение — промърмори той накрая. — Предпочитам написаното на хартия — и като отмести с мъка огромния си корем, изтегли страничното чекмедже на бюрото си.

Кавано разбра какво смята да прави секунда по-късно. Не беше още измъкнал пистолета си, когато Райън допря дулото на своя до слепоочието си. Напълно неочакван обрат за Кавано!

Катя ахна и неволно заби пръсти в лакътя на Джордан, който веднага застана пред нея.

— Хвърли пистолета, Кавано — заговори Райън със зловещото спокойствие на лудия. — Или го хвърляш, или аз натискам спусъка.

За да осведоми хората, които следяха нещата от съседното помещение, Кавано съобщи с равен глас:

— Райън държи пистолет, насочен към главата си — после се обърна към Райън: — Няма да го направиш.

— Защо не?

— Не цениш ли живота си?

— Благодаря ти — изсмя се той презрително. — Хвърли пистолета.

Ако беше сам, Кавано би изпълнил искането му без колебание. Но сега се безпокоеше за Джордан и Катя. Какво щеше да стане, ако Райън внезапно насочи пистолета си срещу тях?!

Той стисна здраво своя и продължи да го убеждава:

— Самоубийството не е в твоя стил.

— Нима?

— То е против каноните на религията ти.

— Както абортът. И убийството. Дъщеря ми извърши самоубийство. Изглежда, решила е, че по-малко ще я боли…

Джордан бавно клатеше глава.

— Не го прави, Райън. Помисли за семейството си.

Колелцата на стола проскърцаха: Райън освобождаваше късите си крака от страничните плоскости на бюрото.

— Надявам се, не смяташ, че семейството ми с радост ще наблюдава как протича делото с главен обвиняем Джон Райън? — той изтика стола в ъгъла и сега бе обърнат диагонално към стаята. Главата му бе леко наклонена към Джордан, но той не изпускаше от очи Кавано. Притискаше дулото на пистолета към слепоочието си.

Джордан преглътна с мъка.

— Те ще разберат, че си го направил от любов към дъщеря си.

— А ти разбираш ли го, Уайт? Прощаваш ли ми? — и двата въпроса тежаха от сарказъм и Джордан едва се сдържа да не се спусне към него.

— А на теб не ти ли се струва, че искаш прекалено много? — отвърна той с болезнено стегнато гърло.

— Може би — съгласи се Райън, а после в гласа му зазвъня стомана: — Хвърли го, Кавано! Хвърли го или ще стрелям. Нима държиш твоите приятели да видят как кръвта ми оплисква офиса? Смяташ ли, че споменът ще ги дарява със сладки сънища през идните години? Настояваш ли смъртта ми да падне върху твоята глава?

— Твоята смърт ще падне върху собствената ти глава.

— Не позна. Моята ще бъде пръсната на парчета.

— Няма да го направиш — повтаряше Кавано и се молеше трескаво в себе си да излезе прав. Но как да бъде сигурен, когато Райън се оказа непредсказуем в много отношения?

— Искаш ли да ме пробваш?

Кавано не искаше. Надявал се беше, че Райън ще остане на бюрото си, където лесно можеха да го приспят с изстрел отвън. Но той бе проявил съобразителност и беше побързал да се отдалечи от него. Беше блокиран в ъгъла — но защитен. На всичкото отгоре отказваше да измести и за секунда погледа си от него — още една полезна хитрост. Можеше да го обезвреди, ако му даде поне секунда време…

Кавано съобрази, че пред него има само една възможност: ако Райън насочи пистолета си към Джордан и Катя, да скочи напред срещу него. Посегна да прибере пистолета си в кобура, но Райън го спря.

— Не там — изръмжа той. — Върху бюрото.

Кавано го постави върху най-отдалечения от Райън ъгъл.

— По-близо. Плъзни го насам! — командваше го той.

— Невъзможно. Върху бюрото ти са струпани купища книжа.

Но Райън не се обърка, нито се отказа. Той насочи тлъст показалец към пода пред нозете си.

— Хвърли го тук — втори дебел показалец се бе лепнал здраво за спусъка. Посланието беше повече от ясно: „А не си изпълнил нарежданията ми и не си хвърлил пистолета в краката ми, натискам спусъка, без да ми мигне окото!“.

Кавано хвърли пистолета и бързо отстъпи настрана от Джордан и Катя. Но Райън прозря и този ход. Показалецът, който сочеше към пода, сега ги викаше да се приближат.

— С тях. Тук! — заповяда той на Кавано.

Детективът се поколеба, той увеличи налягането върху спусъка и Кавано побърза да пристъпи напред, но само няколко стъпки.

— Това шоу не е нужно, Джон. Съдията ще прояви разбиране. Ти нямаш криминално досие.

— Нямам нужда от празните ти приказки. За каква симпатия говориш, когато става въпрос за двойно убийство?!

— Но защо го направи? — не можа да се сдържи Катя. — Дъщеря ти е знаела риска, когато е легнала с Марк…

— Не е вярно! Той я е съблазнил — измамил! Измамена от цялата сган там! Не харесвам търсачи на евтини плътски наслади! Не обичам консуматорите!

— Чуй ме, Джон — заговори бързо Кавано. Не искаше Катя да се намесва. Не й беше работата да говори с този налудничав човек, не й беше работата изобщо да бъде в този офис днешния ден! Но сега не му беше мястото, нито времето да се укорява за юношеските си залитания с ареста на Райън. — Държането ти е направо нелепо. Защо не оставиш тези двамата да си отидат? Тогава, ще можем да поговорим очи в очи.

— Исках го, но ти не пожела. А сега е вече късно. Те ще останат.

— Те не трябва да стоят тук.

— Искам ги тук.

— Какво смяташ да правиш?

Райън изду устни и са замисли за момент, после изръси странен, лишен от логика отговор:

— Не съм сигурен… Още…

Кавано почти му повярва и стигна до извода, че най-хитрото, което все още може да стори, е да продължава да говори. Ако успее да го умори, да го накара да се разсее, макар и за миг…

— Нямаш много голям избор, Райън. Всъщност възможностите са две: или стреляш, или излизаш оттук.

— Мисля.

— Не трябваше да вадиш пистолет. Можеше да се предадеш и без това шоу.

— Но аз вече извадих пистолет.

— Все още не е късно да го сложиш настрана и да излезеш мирно и тихо.

— Да изляза? Шегуваш ли се? В общото помещение сигурно ме чакат най-малко дузина души с извадени пистолети.

— Те няма да стрелят.

— Прав си. Те ще предпочетат да гледат как ме пържат на бавен огън. Нито един от тях не ме харесва. Винаги са ми завиждали.

— Какво ще правиш сега?

— Мисля.

— Не можеш да седиш вечно тук с пистолет, насочен към главата.

— Мога. Ще правя, каквото искам. Аз съм човекът с пистолета.

Джордан реши да направи още един опит:

— Мисли за дъщеря си, Райън. Смяташ ли, че ще одобри поведението ти сега?

— Напълно съм сигурен, че няма да иска да ме види в затвора. Опитай нещо друго.

И Джордан опита:

— Махни тоя пистолет, Райън — гласът му прозвуча уморено и обезсърчено. — Никой от нас не иска да ти причини болка.

— Има разни болки… Ти например ще се размажеш от радост, ако ми дадат доживотна присъда — а не желаеш да се самоубия. Къде е логиката? Смешно е… — той се изсмя — смразяващ, грозен звук. — Няма да мръднете и милиметър, всички вие, защото не искате да станете свидетели на смъртта на един човек. Не искате да видите как умирам — а знаете, че съм планирал и организирал убийството на двама души! Всъщност какво представлява животът? Само дишащо тяло. Лесно заменимо с друг смукач.

Той се залюля на стола си, но без да отпуска ръката с пистолета.

— Трябваше да бъда комисар. Аз трябваше да заема тази служба. Но не — кметът домъкна някой си от Балтимор… Ти нямаше да позволиш на никого да ти погоди такъв номер, нали, Уайт?

Джордан само повтори със същия уморен глас:

— Смъкни този пистолет.

— Какво? Точно когато започва да ми харесва? Общото помещение на отдела сега е пълно с полицаи с наизвадени пистолети, други седят на другия край на микрофончето на Кавано, Холстръм ме чака в офиса си — красота! Не съм получавал толкова внимание от деня, когато очистих терориста, който подготвяше атентат срещу папата по време на посещението му тук.

Джордан бе изпълнен с отвращение, но се насили да говори:

— Ако се стремиш към внимание, помисли само колко повече внимание ще получиш, когато излезеш от този офис. Тук ще гъмжи от репортери и те ще те снимат и ще ти задават въпроси, и ще те ухажват, както са свикнали. Ти ще бъдеш знаменитост. Послушай ме. Бил съм вече там…

— А, ти! Къде ли не си бил… — проточи той презрително глас. — Винаги пръв, а всички други — на второ място! Но ако се убия, ще сторя нещо, което ти никога не си правил!

Джордан замълча. Хвърли бърз поглед към Кавано, когото изглеждаше обезкуражен и безпомощен като него. Междувременно Катя стоеше зад рамото на Джордан, вбесена от шоуто, което се въртеше като развален грамофон. Искаше да се махне оттук и да отпразнува възстановената справедливост с Джордан и другите в Доувър! Искаше да си навакса усмивките и смеха, които бе изгубила през последните седмици. Искаше й се да прегърне съпруга си за пръв път с увереността, че нищо повече не ги заплашва и двамата са свободни да живеят живота си!…

Сети се за Натали и мълчаливото й очакване на онова, което сърцето й бе искало най-силно… докато годините се изнизваха една по една бавно край нея. Помисли за майка си, която приемаше поражението, както приемаше слънцето и дъжда, и събираше сили, за да преплува през него и да бъде готова за следващото…

Помисли и за себе си. Обърна се мислено назад и видя тъжните очи на неизживените си дни, усети глада и жаждата им, останали незадоволени… Ако беше се изправила срещу Джордан и поискала обяснение за странното му поведение, вместо да се свива в черупката си, изпълнена с болка и горчивина след провала на всеки опит за близост, нещата между тях щяха да се изчистят навреме и животът им щеше да е пълнен с радостта от любовта им.

Обзе я неконтролируемо нетърпение. Не желаеше повече да се свива и да изчаква играта на съдбата като безпомощно врабче. Знаеше какво иска — не се страхуваше да поеме хвърлената ръкавица и да се пребори за него. И нямаше намерение да губи!

Тя се освободи от Джордан, изскочи напред и вдигна ръце.

— Край! Стига толкова! До гуша ми дойде! — закрещя така, че светът сигурно веднага би я поставил в категорията „внезапно полудяла“. — Безсмислено е! Всичко е…

— Катя! — Джордан протегна ръка към нея, но тя го отхвърли, вдигнала длани срещу него, с широко разтворени подивели очи.

Кавано също бе пристъпил напред, но и той спря, шокиран от вида й.

— Не мога да го понеса и секунда повече! — крещеше тя, обърна се и пристъпи към Джон Райън, който беше не по-малко стреснат от другите мъже. — Ти! — продължаваше Катя, като насочи разтреперан показалец към него. — Жестоки човече! За кого се мислиш ти и кой ти дава право да ме измъчваш така? Не съм ти сторила нищо! Никога не съм те наранявала! Но сега разбирам защо дъщеря ти е полудяла покрай теб! — спря точно пред зашеметения Райън, наведе се към него с ръце на бедрата, докато носовете им едва не се допряха. — Тя те е обичала! Искала е да я обичаш — да я приемаш — да си доволен от нея! Животът й е бил в твоите ръце! — вдигна своите и ги размаха диво над главата си. — Не е честно! Нямаш право да вършиш това на другите хора!

И преди Райън да разбере какво става, тя удари ръката му и пистолетът полетя към Джордан. Той се наведе бързо, за да го грабне, и в същия миг Кавано скочи за своя. Двамата мъже се изправиха с пистолети, насочени към Райън, но с погледи, приковани в нея. Тя отскочи от Райън и изправи снага, дръпна рамене назад. Пое дълбоко дъх и после погледна Джордан с широка усмивка.

— Е, как се справих? — запита спокойно.

Джордан я гледаше втрещено точно както и Кавано. Само Райън отпусна глава и тъжно я поклати…

 

 

Тази вечер в Доувър имаше истинско празненство — празненство на победата! Събраните там ядоха, пиха, усмихваха се един на друг — и очите им радостно блестяха, както трябваше да бъде. От време на време се прегръщаха импулсивно и се смееха от сърце. Не за пръв път преодоляваха превратностите на съдбата, но сега отпадането на обвиненията срещу Джордан се приемаше от всички като начало на нова успешна ера за Уайтови и Уорънови.

Гил си бе отишъл. Но неговото място се зае достойно от Ленор, която се превърна в стожера на Уорънови. Тя се чувстваше силна, енергична и гледаше в бъдещето без следа от старите страхове. Знаеше, че там я чакат сериозни проблеми: Лора продължаваше да пие и едва ли щеше да спре заради оневиняването на Джордан… Егоизмът на Питър като че ли растеше не с дни, а с часове, Емили не спираше да я стряска с драматичните си избухвания. Ленор знаеше, че ще има издигания и падения, защото такива са законите на нашия малък човешки живот, но за пръв път в живота си се чувстваше достатъчно силна и знаеше, че ще ги посрещне с вдигната глава.

Джак се бе върнал при Натали и сега тя знаеше, че всяка сутрин ще се събужда заедно с него. Но като практична жена, здраво стъпила на земята, беше наясно, че радостта от възстановената връзка между нея и съпруга й нямаше да я предпази, нито да й спести бъдещите проблеми с децата. Виждаше ясно подводните скали, които тепърва ще ги спъват по пътя им: Ник бе поел бизнеса и го ръководеше със замах, но изневеряваше на жена си… И Натали си даваше сметка, че Анджи едва ли ще прояви нейното търпение към съпруга си — тя бе модерна жена, с други разбирания за чест и достойнство, за любовта и семейството. Натали подозираше още, че на Ан, също рожба на осемдесетте години, й предстои тежка борба за поддържане на задоволително равновесие между изискванията на кариерата й и тези на семейството. Джордан и Катя, колкото и да се обичат, също ще трябва да посрещат предизвикателствата на живота. Такъв е той, прекрасният човешки живот: днес бухнала в цвят овощна градина, утре — черен покров… Но сега, независимо от смъртта на Марк, Натали за пръв път усети сигурност, че родените и отгледани от нея деца ще се справят: ще посрещат с изправен гръбнак бурята и с радост слънцето на живота си…

Каси бе истински щастлива, разбира се — особено когато Ленор за пръв път в живота си разтвори импулсивно ръце, за да притисне Катя към себе си в искрена прегръдка. И за пръв път в живота си Каси бе готова като че ли да приеме, че има Бог и смисъл в лудостта му… Защото страданието ражда сила, а силата — доволство. Каси бе доволна: получи каквото бе искала от все сърце — щастие и сигурност за дъщеря си.

А Катя — е, сега Катя не вършеше кой знае какво, просто се усмихваше на всички от мястото си, обгърната от силните ръце на Джордан…

Край
Читателите на „Шепот в здрача“ са прочели и: