Барбара Делински
Шепот в здрача (7)

7.

Натали с радост бе посрещнала Джак след войната с разтворени обятия — ако те бяха свободни. Но на едната и ръка тежеше тригодишният Ник, а другата крепеше двегодишния Марк. И двете бебета запищяха ужасено, когато високият непознат ги взе от майка им и енергично ги заподхвърля един след друг към тавана. Натали наблюдаваше веселата сценка с широка усмивка, доволна, че съпругът й се връща здрав и прав от война, за да остане завинаги с нея и осъществи надеждите, които бе подхранвала толкова време в насилствена самота.

Когато очакваната мигновена промяна в живота й не настъпи, младата жена бе истински шокирана. Семейната къща на Джак в Брайтън, където Натали се бе преместила с двете момчета, за да живее с баща му там (къщата на Гил и Ленор в Кеймбридж сякаш бързо се стесни след раждането на деца и от двете страни), стана още по-малка след появата на съпруга й. Но тя не посмя да настои за преместване, преди Джак да възстанови напълно бизнеса си.

Не посмя също и да подхвърли дори, че Джак работи прекалено много, когато той започна да се застоява в офиса си по четиринайсет часа на ден. Знаеше, че времето, което той прекарва там, е инвестиция за бъдещето им и понеже точно това искаше: сигурно бъдеще, тя го остави да подрежда нещата, както той смята за добре.

Положи достойни за възхищение усилия да се убеди в невъзможността животът им докрай да протече като онзи блажен меден месец от два дни, когато те имаха време и очи само един за друг. Сега около нея се препъваха две изискващи внимание момченца, а около него — е, добре, той бе дори по-зле: бизнесът му изискваше още по-голямо отдаване и внимание от двете деца! Джак се прибираше късно вечер, изтощен до смърт, както се чувстваше и тя. Да, имаше кратки мигове, когато се отдаваха на страстта си сладко и пламенно, но те се броиха на пръсти и бяха много раздалечени един от друг.

Пълното му отдаване на работата бързо започна да ражда плодове. Въздушната линия бе възстановена до предвоенното ниво, а после рязко скочи напред. Само след година „Уайт Лайнс“ разпростряха криле над източната трета от страната. Натали знаеше, че зад това разширение стояха огромни заеми, но изпита угризения, когато той направи допълнителен заем, за да закупи голяма тухлена къща в Бруклин на приятна улица, обточена с дървета. Искаше тая къща. Придвижваше се нагоре в обществото!

Още повече, че Ленор и Гил бяха закупили къща само през три улици!

Близкото приятелство на Ленор и Натали се бе запазило. През военните години те продължиха да споделят мечтите си, които втъкаваха в пъстрия килим от радостите и предизвикателствата, които предлагаха децата им. Първородната дъщеря на Ленор — Лора, възпитано и кротко дете, бе източник на радост и утеха за Ленор дори и след появата на Бенджамин, а после и на Питър — двете буйни момченца бързо разбиха на пух и прах сравнително спокойния й свят.

Вечните номера и общото непослушание на момчетата я обезсърчаваха, но Гил нехаеше. Той искаше голямо семейство, мечтаеше да постави начало на цяла династия. Шумът, разхвърлените навсякъде играчки и пелените не го дразнеха — но той рядко беше вкъщи. Адвокатската му практика окупираше времето и мислите му. Потеглил бе оттам, откъдето бе оставил нещата, и посвещаваше свободните си часове на обяд, привечер и вечер за вербуване на нови клиенти.

Понякога канеше Ленор да го придружи, което тя вършеше с разбираема гордост: гордост от съпруга й, от дрехите и скъпоценностите, с които я бе обсипал, от впечатляващите хора, с които поддържаше връзка. Често излизаха заедно с Натали и Джак и както винаги, двамата мъже взаимно се допълваха в положителен смисъл.

Отдаден на кариерата си, Гил много често оставяше Ленор сама вкъщи. В някои отношения тя посрещаше този факт с облекчение: Гил бе истински вихър от безгранична енергия, усмивки до ушите и възторжени ръкостискания. Той си постави за цел да познава всички и всички да го познават. Беше майстор дори на най-баналните разговори и неминуемо се превръщаше в център на внимание на всяка група, в която се намираше. Ленор, която не бе предвидила разхода на енергия, нужен за издигане в социално и професионално отношение, намираше за много изтощително да го придружава тук и там.

Самата тя бе много заета: първо с децата, после с големия им дом в Бруклин. Взе старателно участие във вътрешното му оформление и обзавеждане, въпреки че всяка нейна идея бе незабавно заплашена от няколко чифта разрушителни ръчички. Красива кристална ваза беше разбита на парчета, върху фина махагонова маса се появи серия от грубо издълбани драскотини. Дантелената ивица на завесите от фина материя бе унищожена от забранената игра на множество пръстчета.

Друга жена на нейно място би приела с усмивка невинно нанесените вреди. Но не и Ленор Уорън. Страстно привързана към вещите си и в силна емоционална зависимост от тях, тя се разпадаше на части при всяка нова загуба.

— Имам нужда от помощ! — заяви тя отчаяно един ден на Гил, който незабавно нае младо, едва осемнайсетгодишно момиче на име Каси, избягала от Европа по време на войната. Липсваше й опит, но решителността й и желанието да се справи запълниха тая липса. Интелигентна и работлива, тя пое кухнята и поддръжката на къщата — и така единственият ангажимент на Ленор останаха децата. С течение на времето Каси постепенно пое и грижата за тях, което бе добре дошло за Гил: той искаше жена му да бъде свежа и отпочинала за онези моменти, когато имаше нужда от нея до себе си.

А тези точно моменти се удължаваха и зачестяваха към края на 1947 година.

— Не разбирам — сподели Ленор един следобед с Натали. — В продължение на две години за Гил бе достатъчно да излизаме заедно една вечер всяка втора или трета седмица. Сега изведнъж започнахме да излизаме няколко пъти на седмица!

Натали, която бе родила третия си син — Джордан само преди месец, трудно се възстановяваше след това събитие. И тя не бе оставена сама на себе си: Джонатан Макний работеше като шофьор, човек за всичко и иконом, а съпругата му — Сара, работлива и способна жена, поддържаше в идеален ред къщата и кухнята. И все пак Натали, която ценеше много спомените за времето, прекарано с баща й, не отстъпи основните грижи за децата, а те я изтощаваха. И вместо да излизат по магазините, както обичаха да правят по-рано, сега двете си създадоха навика да открадват за себе си по някой и друг сравнително спокоен следобед сред облицованите с ламперия стени на уютната лична стая на Натали, докато децата им спяха следобедния си сън.

Натали се вгледа в приятелката си и забеляза умората й, но и запазената й класическа красота. (Естествено по това време всяка стройна жена изглеждаше класически красива на горката Натали.)

— Би трябвало да си доволна — предложи тя ласкав отговор на оплакванията на Ленор от нарастващите изисквания на Гил. — Той желае компанията ти.

— Той желае присъствието ми — поправи я Ленор с измъчено и разстроено изражение и Натали неволно си спомни за Грета с неприятно чувство. Преди няколко години Грета се бе омъжила повторно, макар и не чак толкова блестящо, но едва след като се задоми и по-малката й дъщеря — Лидия.

— Там е голямата разлика. Ние никога не сме сами.

— Но не живееш ли според мечтите ни? Само тази седмица бе на вечеря в Лок Обърс, на коктейл в Паркър Хаус и на симфоничен концерт. Миналата седмица беше на онова парти в Бийкън Хил и на благотворителното представление в Статлър. Ленор, живееш много активен живот! Позеленях от завист!

Ленор не бе така заслепена от собствените си проблеми, за да не усети копнежа в гласа на Натали.

— Но ти все още не се чувстваш достатъчно добре, Нат. Когато дойдеш на себе си, двамата с Джак ще правите същото.

Натали обмисли казаното за момент, после въздъхна примирено.

— Не знам… Джак е винаги толкова зает… Пак е на път — сега до Чикаго.

— Чикаго? Да не открива линия дотам?

— След време — всъщност скоро. Но целта на това пътуване е друга. Ще разисква евентуална покупка на хотел.

— Хотел? Мили боже, не е ли доста далеко от основния му бизнес?

— Не съвсем. Хората, които летят до Чикаго, трябва да преспят някъде, нали? Според Джак в бъдеще Чикаго ще стане център на пътуванията по въздуха. Разглежда го като естествена спирка за хората, които пътуват от източния бряг към западния.

Ленор се усмихна, впечатлена от логиката в разсъжденията на Джак.

— Напълно е възможно — тя кимна замислено. — И така „Уайтс Лайнс“ са в блестящо състояние. Каква късметлийка си ти, Нат. Той е в такъв… стабилен бизнес.

Натали би се изненадала, ако този коментар бе изказан от някой друг, не от Ленор, която най-много ценеше стабилността и сигурността.

— Не е по-стабилен от всеки друг бизнес — изтъкна тя с подобаващо внимание към приятелката си. — И работата на Гил е стабилна.

— Не чак толкова. Клиентите идват и си отиват.

— Но има — и винаги ще има! — нужда от адвокати. А и много от клиентите на Гил са достатъчно сигурни и стабилни. Още преди войната той беше представител на много банки и корпорации.

— И сега е такъв, но като че ли вечно търси нови клиенти.

— А сътрудникът му все още ли е с него?

Ленор сви рамене.

— Все още — беше срещнала този млад и агресивен мъж само веднъж и се бе запитала колко ли време ще се задоволи с позицията на сътрудник, преди да се опита да стане пълноправен партньор и да поиска по-голямо парче от баницата. Мисълта я обезпокои. — А Гил мисли да наеме още един.

— В такъв случай и той се справя отлично — заяви Натали с усмивка. — Виждаш ли? Тревожиш се за нищо!

Но се оказа, че тревогата на Ленор не са съвсем неоснователни. След няколко седмици, изпъстрени с многобройни социални ангажименти, Гил я уведоми, че е решил да се кандидатира за представител на щата. Разговорът се проведе във всекидневната им, където Ленор седеше на дивана в елегантния си пеньоар, който предпочиташе да носи вечер вкъщи, а Гил — все още със смокинга, с който току-що се бе върнал от някакво парти. Той приготви напитки и за двамата от бара от черешово дърво и сега стоеше в победоносна поза пред жена си.

— Политика? — запита тя много тихо.

— Политика — потвърди Гил, захилен до уши. — Добре се справихме през последните няколко месеца — успяхме да ги очароваме. Гарантирана ми е подкрепа от няколко много влиятелни партийни поддръжници против титуляря в момента. Няма да имам никакви неприятности.

— Ще бъдеш избран? — запита тя със същия тих глас.

— Разбира се! Тук говорим за избори — подразни я той шеговито.

Ленор продължаваше да го гледа втренчено, за пръв път безразлична към смайващата му мъжка красота: тъмна коса, широки рамене, тесни бедра и дълги крака. Пръстите й бяха опасно стегнати около старомодната чаша.

— Тогава… затова бяха всичките тия приеми и вечери навън?

Тук вече Гил показа първите признаци на нетърпение, но само бледи, почти неуловими следи: едва видимо разширяване и потрепване на ноздрите в едно иначе напълно спокойно лице.

— А ти за какво смяташе, че са?

— Аз… смятах… че са заради практиката ти.

— Косвено — може би. Работата на един представител не превзема цялото му време. Ще имам възможност да поддържам практиката си — гледаше я със странно изражение. — Очаквах, че ще бъдеш доволна, Ленор. Това може да се окаже много важна първа стъпка за нас.

Ленор обгърна с ръка корема си.

— Първа стъпка?

— Трябва да започнем отнякъде — погледна над рамото й. — Да, Каси?

— Питах се дали вие или госпожа Уорън ще желаете нещо, преди да се оттегля горе — жената под широката арка говореше с тих, мелодичен глас. И външният й вид бе някак омекотен: нито дългата руса коса, прибрана в стегнат кок отзад, нито колосаната тъмносива униформа успяваха да намалят силата на вътрешното й излъчване. Месеците работа в домакинството на Уорънови доказаха способността й да се справя успешно със задълженията си. Децата я обожаваха, което бе огромно облекчение за Ленор: тя се страхуваше само Каси да не реши да сключи брак с мъжа, с когото се срещаше от известно време, и да ги напусне.

Сега Ленор се взря безмълвно в нея, но Гил успя да й отговори:

— Благодаря, Каси, всичко е наред. Можеш да се прибереш в стаята си. Лека нощ.

Каси кимна и изчезна, а Гил бавно върна поглед към жена си. Тя продължаваше да е зашеметяващо красива жена, но мекотата, която го бе привлякла в началото, се бе стопила. Все пак бе безупречна компаньонка, когато бяха пред очите на другите, а той се интересуваше най-много точно от това.

— Ти сякаш изцяло си създадена за съпруга на представител на щата, както аз съм създаден за такъв — опитваше се да я спечели с комплименти.

— Смятах, че сме достатъчно добре с юридическата ти практика.

— Хайде, скъпа — придумваше я Гил. — Юридическата ми практика е в много добро състояние, но сега говорим за нещо наистина вълнуващо! — отпусна се върху възглавницата до нея и хвана ръката й. Тя бе необичайно студена, но той не го забеляза. — Ще започна търпеливо с Камарата на представителите, после ще се придвижа към Сената, а по-нататък вероятно към правителствената администрация. Хиляди дяволи! Знаеш ли какви възможности се откриват оттам нататък? — въображението му се разпалваше, ентусиазмът нарастваше. — Стигна ли веднъж дотам, вече ще мога да се кандидатирам за Конгреса. Вашингтон, Ленор. Там е истинската власт в тази страна!

На Ленор й се стори, че крехките кокили, на които се опитваше да изгради достоен живот през последните две години, се клатят заплашително.

— Но политиката е толкова… толкова…

— Предизвикателна! Заради това имаме правителство!

— Политиката е мръсна!

Гил се поизправи леко, после сви рамене.

— Играта ми ще загрубее, ако другият го прави.

— А корупцията…

— Действа, ако човек й се поддава. Приемаш ли ме като човек, който би се продал на дребно, скъпа?

Ленор не знаеше как да отговори: в този момент внезапно разбра, че има още много да учи за съпруга си. Никога — дори и в най-невъздържаните й мечти! — не й бе хрумвало, че той ще заложи на избори за обществен пост.

— Но политиката е комар! — извика тя накрая, неспособна да прикрива повече чувствата си.

За нещастие Гил не забелязваше опасностите там, където ги виждаше Ленор. Несигурността бе нещо, което той упорито отказваше да свърже със себе си.

— Всичко в живота е комар, Ленор, ако целта си струва. Тайната е — продължи той разгорещено — в свеждане до минимум на рисковия фактор и максимализиране на възнаграждението! Точно това правя. Имам процъфтяваща юридическа практика с двама сътрудници, които ще поемат изцяло нещата по време на изборната ми кампания. Но докато я провеждам, аз ще привличам нови клиенти. В този район има много богати хора. След като пробия веднъж и ме изберат, името ми ще стигне до всеки един от тях. Хората ще се ориентират масово към адвоката с връзки. А моите връзки ще бъдат отлични, много по-добри от връзките на всеки друг адвокат в този щат!

Ленор вдигна бавно чашата към устните си, отпи солидна глътка, насъбра кураж:

— Сигурен ли си, че ще спечелиш изборите?

Гил я погледна с победоносна усмивка.

Тя никога повече не зададе този въпрос.

 

 

През ноември 1948 година Гил отпразнува победата си в изборите за законодателната власт на щат Масачузетс с впечатляващ прием в Паркър Хаус. Ленор бе до него в заслепяваща яркосиня копринена рокля, прищипана в кръста и дълга до средата на прасеца, каквато бе модата, доставена от Кристиан Диор, носеше сапфирена огърлица около врата, съответстващи обици и гривна и приемаше поздравленията с брилянтна усмивка. Никой никога не разбра, че бе прекарала последните два дни в леглото.

С изключение на Натали и, разбира се, Каси.

Каси се ориентираше много бързо, когато ставаше въпрос за чувства. През деветнайсетте си години бе преживяла толкова, колкото някои не преживяват и за цял живот. Родена в семейство на учители в градче в северозападната част на франция, Каси — тогава още Кармела — бе отгледана в дом, където образованието се издигаше в култ. И също обичта. Бе познала прекрасната песен на щастието като дете, галена и глезена не само от родителите си, но и от по-големия си брат, когото обожаваше. Вещите и парите не означаваха нищо за нея: скромният доход на баща и покриваше горе-долу оскъдните им физически нужди. Но те бяха богати в интелектуално и емоционално отношение, което за тях бе много по-ценно.

Колкото и малка да беше, Кармела не бе нито сляпа, нито глуха да не дочуе страшните слухове в края на трийсетте години на двайсетия век и да не почувства страха сред хората в квартала, където живееше семейството й. Но бе още дете и продължаваше да живее с илюзорната увереност в сигурността и свободата. Мечтаеше да отиде в университета като брат си, а после да стане учителка — като баща си, или да създаде семейство — като майка си. Обичаше децата и знаеше, че с радост ще работи за тях по какъвто и да било начин.

Хитлер превзе франция през юни 1940 година и светът на Кармела се срути. Един ден баща й не се върна от училище… Тя плака до пълно изтощение и накрая заспа след дългите часове, през които бе свидетел на разтърсващата скръб на майка си. На следващия ден нещастната жена излезе от къщи и не се върна толкова дълго време, че Кармела се загърчи от страх да не би и тя да е отвлечена от войниците, които обикаляха улиците на групи, наредени един след друг. Но майка й се върна, заприличала на сянката си — бледа и изтощена. Тя веднага опакова малка чанта с някои от нещата на дъщеря си и я остави до вратата. После обгърна ласкаво-тъжно Кармела с ръка и й разказа любимите приказки. А после приготви любимото й ядене. А после не смъкна поглед от нея, докато тя се хранеше…

Едва когато слънцето се скри засрамено зад линията на хоризонта, потресено от човешките деяния, тя притегли момиченцето до себе си и заговори:

— Тази вечер тук ще дойде една много мила жена — мадам Лави. Тя ще те вземе със себе си, Кармела. Докато изпълняваш всяка нейна дума, ще бъдеш в безопасност.

Кармела се разтрепери, беше единайсетгодишна и достатъчно чувствително дете, за да улови безпогрешно стона на обреченост и безвъзвратност в гласа и думите на майка си.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не, обич моя. Ще пътуват само деца.

— Но защо?

— Защото така те ще бъдат в безопасност.

— Искам да остана с теб. Не ме интересува…

— Ще отидеш с нея и ще изпълняваш, каквото ти каже, без да задаваш въпроси. Тя рискува достатъчно много.

Кармела отвори уста с желание да продължи спора, но болката по лицето на майка й я спря.

— Къде ще ме отведе? — запита с изплашено и отчаяно гласче.

— На изток. Ще пътуваш с кораб с много деца. След време ще пристигнеш в Америка.

— Но аз не познавам никого в Америка!

— Ще се запознаеш. Там ще те чакат хора, които ще поемат грижата за теб.

— А ти ще ме последваш ли?

Майка й я погледна с усмивка през сълзи и разтрепераните й пръсти, пламнали от страстно желание да запаметят любимите черти на детето й, загалиха бузите, носа, устата, бледорусите къдрици…

— Аз ще те следвам навсякъде, Кармела. Не го ли знаеш?

Отговорът не беше достатъчно категоричен за Кармела, но когато отвори уста, за да изрази страховете си, майка й внезапно я притисна силно към гърдите си и я държа така и я люля като бебе, докато някой не почука тихо на задната врата. Кармела бе отведена във враждебно настръхналата тъмнина на нощта, която бързо погълна тихото ридание на майка й и последните думи, изтръгнати от устните й: „Сбогом, детето ми… Сбогом… сбогом“ — препъваше се майчиното ридание след нея и у нея, докато твърда ръка я отвеждаше все по-далеч и по-далеч от родния дом…

А после последваха безкрайните нощи на пътуване крадешком, придвижване от едно място до друго със затаен дъх, жестоки часове, преживени в студени претъпкани вагони, дълги дни на криене във влажни църковни приземия или къщи с плътно затворени кепенци. Крайната цел на това мъчително пътуване бе пристанище на североизточния френски бряг и мадам Лави бе само една от многобройните ангели пазители на бедните невинни душици, налагаше се да удължават пътя до брега заради нуждата от криене и постоянна бдителност, прехвърляха ги от ръка на ръка, рискувайки живота си.

Кармела се движеше като в сън, вцепенена физически и емоционално, у нея се блъскаше гъмжило от въпроси, които отчаяно търсеха отговор, но тя не смееше да ги изрази. Присъствието на другите деца помагаше отчасти: все пак не бе напълно сама, напълно изолирана. Но събирането на куп нещастни деца заедно имаше и отрицателно въздействие. Във въздуха се носеха истории за изчезване на близки и едно интелигентно дете като Кармела с достатъчно развито въображение лесно стигна до ужасяващата истина за загърбеното от нея.

Момичето страдаше силно за майка си, за баща си и брат си. И когато не бе заета да утешава и да помага на по-малките деца или да помага на възрастните да потиснат плача им, тя се питаше къде ли са те, какво ли става с тях. Знаеше, че животът й бе поел по един път, от който няма връщане назад, но се научи да не се вглежда в бъдещето, да съсредоточава мисли и усилия само в съответния етап от безкрайното пътуване.

Накрая Кармела все пак достигна брега заедно с другите деца и всички бяха прехвърлени на кораб, който запори вълните на Атлантика към Америка — точно както беше казала майка й. Напрежението и страховете на предхождащите дни и нощи като че ли избледняха с бавното изчезване на френския бряг, но те бяха заместени с нови. Пред тях се простираше тъмната страховита сянка на неизвестността. Кармела бе едно от малкото на брой деца, достатъчно големи, за да разбират и да тръпнат от страх.

И пак точно според думите на майка й корабът с малките бегълци бе очакван в Америка: хората на брега бяха представители на агенции, упълномощени да разпределят децата по семействата, изразили желание да поемат грижите за тях. Изтощената от пътуването и изплашена Кармела беше отведена в Западен Масачузетс и предадена на осиновителите й — Хърман и Лиона Марш. Тя пристигна при тях само с малката чанта, в която отчаяно се вкопчваха една в друга две-три любими книги и някоя дрешка…

Бяха възрастна двойка и я посрещнаха с нюанс на несигурност. Езиковата бариера допълнително усложняваше нещата. Кармела пристигна в Америка само с оскъдните знания по езика, научени от придружителката им на кораба. Осиновителите й не говореха френски, но дори и да разбираха езика, не го показаха — от самото начало настояха в техния дом да се говори само на английски.

В случая с Кармела, освен езиковата, съществуваше и емоционална бариера. Маршови бяха бездетна двойка с дългогодишен брак и нямаха представа за чувствата и страховете на едно дете, внезапно откъснато от близките си и преживяло неописуем емоционален и физически стрес за кратко време. Те приеха Кармела у дома си, като че ли тя бе дъщеря на приятел или роднина от Средния запад, отказвайки да коментират обстоятелствата, по силата, на които тя се оказа в дома им.

Държаха се добре с нея. Кармела имаше отделна стая и независимо от ограниченията в храната по онова време, бе хранена и обличана добре. Посещаваше местното училище и скоро научи езика достатъчно добре, за да преодолее поне езиковата бариера. Извършваше някои леки услуги в дома на осиновителите си. Погледнато отвън, нещата около нея изглеждаха добре подредени.

Но външната фасада не разкриваше вътрешните й страдания…

Новият й дом и редът в него й бяха безкрайно чужди. Родителите й бяха нежни и любвеобилни, Маршови — формални и студени. Те рядко се докосваха един друг, а още по-малко докосваха Кармела. За едно момиче на нейната възраст, израсло сред прегръдки и целувки, разликата бе поразяваща.

Къщата във Франция бе винаги поразхвърляна и имаше приятния вид на дом, в който се живее. В дома на Маршови винаги цареше строг непроменим ред. Не се допускаше дантела да увисне в единия си край извън постановения ред; върху рисуваната китайска ваза не трябваше да има нито прашинка; а върху столовете — вестници и списания. В къщата се усещаше отблъскваща студенина, срещу която силно греещите радиатори във всяка стая оставаха безпомощни.

Кармела си спомняше с болезнено чувство на невъзвратима загуба оживените вечери в бащиния си дом, когато всеки споделяше преживяното през деня. Вечерите у Маршови бяха гарнирани само с формални разговори или с пълно мълчание. Отначало момичето сметна, че причината е в езиковата бариера, но после осъзна, че Хърман и Лиона биха могли най-спокойно да разговарят един с друг, но предпочитаха да не го правят. Изпълнена с желание да не ги предизвиква по никакъв начин, тя положи максимални усилия да се приспособи към техния начин на живот; отначало губеше контрол и се впускаше в разкази за случилото се в училище през деня, но те бяха посрещани само с механични усмивки и кратки кимвания, които задушаваха веднага желанието й да опита пак.

Учението в изгубения дом на родителите й бе естествено като дишането. Но в дома на Маршови бе разглеждано като някакво задължение, което следва да бъде изпълнено. Ако баща й вкъщи я запиташе докъде са стигнали по история, веднага пламваха интересни разисквания, които подхранваха ентусиазма й. Интересът на Хърман Марш към работата й в училище започваше и завършваше с изречението:

— Написа ли си домашните за утре, Кармела?

Дори религията, която у дома й бе стабилно присъствие, без да бъде издигана в култ, тук бе следвана плътно, бе превърната в насилствен ритуал и скоро Кармела се научи да я презира. Когато я болеше за загасналото бащино огнище, когато бе самотна и изплашена, тя насочваше всички отрицателни чувства срещу религията: в объркания й незрял мозък само тя бе причина за невъзвратимата загуба на родители, на брат, на дом и на щастливия живот, потънал в миналото.

Но най-жестокото страдание идваше от вечния огън на тревогата у нея. Когато питаше за родителите си, което правеше често, Маршови свиваха рамене — още нещо, което Кармела се научи да презира: тя вярваше, че семейството й заслужава много повече от едно свиване на рамене. Единствената й надежда за новини от Франция бе съсредоточена в местната социална представителка на агенцията по настаняването й, която я посещаваше от време на време.

— Има ли новини? — шепнеше тя напрегнато веднага щом Маршови я оставяха сама с нея. Знаеше, че страстното й желание да получи новини от родителите си може да прозвучи като неблагодарност към тях.

— Не, Кармела, още няма нищо. Обещах ти, че ще ти съобщя веднага щом чуя нещо. Не е лесно да се получат новини от такова голямо разстояние…

— А какво, ако вече са тук и просто не могат да ме намерят?

Обикновен страх у деца като Кармела и жената често се бе сблъсквала с него.

— Няма страшно, те ще те открият — усмихваше се тя уверено. — Те ще се обърнат към агенциите, които ви разпределиха по семействата тук, ние сме свързани с тях, така че всичко ще бъде наред. Не се безпокой — потупваше тя ласкаво коляното на Кармела — ще направим всичко възможно да те намерят веднага щом стъпят на нашия бряг. Междувременно се опитваме да получим новини за тях.

Кармела трябваше да се примирява с това обещание. Нима имаше друг избор?

Тя прекара седем дълги години с Маршови, но никога не стана една от тях. В началото се държеше настрана, сигурна, че майка й скоро ще дойде и ще я отведе оттук: дори я виждаше в мечтите си, придружена от баща й и брат й! А после лунните й сънища бавно, но сладостно откриваха една след друга многоцветни завеси… и тя се виждаше заедно с близките си в същия дом, който имаха във Франция, но сега преместен тук… баща й пак разкрива тайните на света пред любознателните детски очи… брат й довършва образованието си тук… всички са в безопасност… всички са щастливи… както преди.

Но времето течеше и никой от тях не се появи на прага на Маршови, никой не я потърси. Кармела разбра, че й предстои още дълго време да бъде сама и реши да върши нещата, които родителите й биха аплодирали с гордост: да се учи добре, да помага на Маршови срещу тяхната издръжка, да не им причинява неприятности.

После, скоро след края на войната, социалната работничка дойде, за да съобщи на шестнайсетгодишната Кармела толкова внимателно, колкото бе човешки възможно, че родителите й са загинали в различни концентрационни лагери. Нямаха сведения за брат й, но вероятно съдбата му не бе по-добра.

Дни наред Кармела живя, потънала в замаята на човек, чийто дух е бил внезапно прекършен. Не че не бе допускала най-лошото, но потвърждението му я уби вътрешно така, както дори неколкогодишното повърхностно родителство и студенина на Маршови не бяха успели да го сторят. Почувства се мъчително самотна, беше съсипана от скръб. Прекарваше часове наред със снимките на близките, скътани от майка й между притежанията й в оная малка чанта, с която пресече океана. Притискаше ги към гърдите си и изживяваше отново и отново онези мигове, в които бе видяла баща си и брат си за последен път. И майка си…

„Сбогом, детето ми…“

Скръбта й разкъсваше душата й, а разказите и снимките по вестници и списания за чудовищните престъпления към човека, извършвани в концентрационните лагери, я довършваха. И едва сега тя осъзна, че онази последна нощ майка й е знаела, че се виждат за последен път на този свят. Сърцето й се обливаше в кръв, като си представяше ужасите, през които майка й вероятно е била принудена да премине преди смъртта си…

Кармела преживя периоди на безграничен гняв към Бога, който беше допуснал унищожението на семейството й по този ужасяващ начин, и Хърман Марш наливаше масло в огъня, като повтаряше с повод и без повод:

— Такава е волята на Бога. Трябва да вярваме, че е имал предвид някаква висша цел.

Загубила беше всичко от значение за нея. Беше на нулата — започваше от нищо.

Но точно тази мисъл й помогна да дойде на себе си и я измъкна през най-тежките моменти на депресията, която опустошаваше душата й. В един прекрасен миг светъл лъч проряза съзнанието й — не е вярно, тя не започваше от нулата! Зад нея се люлееше слънчевият весел хоровод на преживени щастливи мигове, пламтеше топло и всеотдайно огънят на вечната и неповторима родителска любов, играеха искриците на закриляща обич в очите на брат й… Тя бе богата с щастливи спомени, имаше за какво да мисли. Имаше прекрасни примери за нещата, които трябваше да пресъздаде в живота си отсега нататък. И реши един ден да създаде семейство и да дари децата си със същата обич, която тя самата бе получила. Но този път ще има истинска сигурност. В края на краищата Хитлер беше мъртъв. А тя бе в Америка!

Кармела изкара последните години в гимназията в подхранване на тези нови мечти. Понякога така се задълбаваше в тях, че често проявяваше разсеяност и в училище, и извън него. Животът с Маршови ставаше все по-нетърпим за нея: самите те, начинът им на живот, всичко, свързано с тях, отричаше желаното от нея. Освен това с всеки изминат ден те проявяваха все по-малко разбиране и търпение към нейната вглъбеност вътре в себе си и външна разсеяност. Лиона се заяждаше с външния й вид и работата й вкъщи, Хърман никога не прояви задоволство от работата й в училище. Той й даде да разбере, че няма пари за колеж и беше убеден, че тя никога няма да намери добра работа след гимназията, при положение че няма нужните високи оценки.

Кармела се научи да изключва непрекъснатите им оплаквания. Личната й цел беше да завърши гимназия и да се пребори за свободата си. Всяка работа, която й даваше възможност да напусне дома на осиновителите си, бе добре дошла за нея. Смяташе, че само извън този дом ще съумее да планира ясно бъдещето си.

Няколко месеца преди да завърши гимназия тя се залови да чете редовно обявите по вестниците за търсене на работна ръка. Обмисляше предлаганите възможности за работа, като бързо отхвърляше онези предложения, които изглеждаха изолиращи или досадни. Не желаеше да работи в завод или фабрика, не бе сигурна, че ще се чувства добре като секретарка, въпреки че бе завършила такива курсове в училище. Обичаше децата, но нямаше как да получи учителска правоспособност без допълнително образование, а Хърман бе недвусмислен по този въпрос. Самата тя нямаше достатъчно пари за тази цел, така че любимата професия на баща й се оказа извън материалните й възможности.

После дочу момичетата в училище да говорят за агенция, специализирала се в осигуряване на работа като домашни прислужници. Тя не се виждаше като такава, но реши, че би било добро начало, ако има късмет да започне работа в дом с деца. Не искаше обаче да остане в Западен Масачузетс. Стремеше се към големия град. Стремеше се към Бостън.

Библиотекарката в обществената библиотека й помогна да намери името на агенция с добро име в Бостън и тя веднага предложи услугите си, без да спомене нито дума на Маршови. Резултатът беше достатъчно обнадеждаващ, за да заслужава еднократно пътуване до града с влак за интервю. Тя успя да се организира така, че да пропусне един ден в училище: целта беше Маршови да останат в неведение до последния момент. Усещаше, че те ще се противопоставят на плана й — не беше особено трудно да си представи реакциите им:

— Можеше да направиш нещо по-добро от това — ще каже Хърман.

Лиона ще побърза да го подкрепи:

— Хора като нас не стават прислужници или икономки. Ти имаш ли някакъв усет за социално положение?

Работата беше там, че Кармела отдавна не се идентифицираше с Маршови и с „хора като тях“. Тя беше момиче, оставено напълно на себе си в света и твърдо решено най-сетне да подреди живота си така, както тя смята за добре.

Освен това й се струваше, че няма голяма разлика между мръсната работа в един офис и тази за семейство с хубав дом и деца, за които да се грижи.

Пред агенцията се представи уверена в себе си девойка със сдържан глас и поведение. Беше се облякла грижливо, независимо от дългите години, през които трябваше да понася ограниченията на Лиона. Кармела знаеше, че външният й вид ще работи в нейна полза заедно с интелигентния й начин на изразяване, независимо от слабия акцент. Интересно беше, че по време на интервюто ролите сякаш се размениха: Кармела задаваше повече въпроси от интервюиращия я. Тя се интересуваше за клиентите на агенцията, тъй като искаше да работи в щастлив и топъл дом. И с деца. Обяви на жената, която провеждаше интервюто, че е добре обучена да върши всякакъв вид домакинска работа, но силата й са децата.

Едва ли би било възможно да се осигури по-голяма препоръка от настоятелното желание да работи с деца. Представителката на агенцията бе впечатлена, прие я като изключение от обикновения тип молителки за този тип работа и се погрижи да й подбере подходящо семейство. Прехвърли внимателно картите с адреси и сведения за клиентите, спря се на една от тях, разучи я внимателно и се усмихна доволно.

Две седмици по-късно — само три дни след завършване на гимназията — Кармела започна нов живот като Каси. Опакова вещите си, взе влака от Устър, после такси от Бостън до Бруклин и се настани в стаичката на третия етаж в къщата на Гилбърт и Ленор Уорън. Маршови бяха вбесени, то се знае (и вероятно засегнати до известна степен, предположи Каси), но тя ги информира едва когато нещата вече бяха решени.

Когато започна работа, Каси целенасочено американизира името си: новото име символизираше отхвърляне на миналото и обръщане с лице към бъдещето. Бе назначена като домашна прислужница и икономка едновременно, но тя бе очарована от Уорънови по време на интервюто с тях и титлата нямаше за нея никакво значение. Беше първата домашна прислужница на Ленор Уорън — плюс за Каси: започваше начисто, нямаше да бъде сравнявана с никого, нито се налагаше да следва нечий друг ред. Освен това Ленор й даде да разбере, че има нужда някой да поеме основните ангажименти от ръцете й.

А там бяха и трите им деца, всяко по-хубаво от другото. За Каси дори и двете пакостливи момченца бяха прекрасни.

Говореше ласкаво с тях, изтъкваше, че пакостите трябва да бъдат ограничени до спалните им, стаята за игра или задния двор, но те са длъжни да уважават усилията на майка си да държи другите стаи в ред. Те реагираха с готовност на кроткия й глас и за тях, а и за нея играта заедно бе истинска радост. Дори Лора, която бе миниатюрно копие на майка си, се стапяше в прегръдките, които Каси раздаваше неограничено с повод и без повод.

И, разбира се, тук бе и господарят на дома. Каси бе очарована и от него още в мига, когато го видя. Той бе образец на успял мъж, от него се излъчваше увереността на победителя. Беше винаги внимателен към Каси, интересуваше се дали стаичката отговаря на нуждите й, питаше я какво смята да прави през свободния си ден, има ли вече приятели в Бостън.

Гил я запозна и с Хенри Мърел, общ работник в дома на един от приятелите му. Беше от френско потекло, макар и американец от трето поколение. Не говореше френски, което зарадва Каси, защото тя бе твърдо решена да стане американка в истинския смисъл на думата. Намираше за много мило, че зает и известен човек като Гил бе взел под внимание тази малка подробност, преди да направи опит да ги сватоса.

Каси се срещаше с Хенри всеки път, когато свободните им дни съвпадаха. Харесваше го. Характерът му бе лек, неизискващ, с удоволствие я съпровождаше до киносалона, правеше й компания в закусвалнята или сладкарницата, търпеливо я придружаваше при обиколките й по магазините. Тези експедиции обикновено завършваха с дребни покупки за децата: книжки или пъзели, блокчета и цветни моливчета. Знаеше, че Гил рисува добре — беше виждала рисунките му, които той оставяше по бюрото си, дори бе измъкнала някои от кошчето за боклук и ги бе скрила в чекмеджето на шкафа си с грижливо изгладени гънки. Не познаваше нарисуваните лица, но предполагаше, че държи в ръце карикатури на някои от колегите или клиентите на Гил. Изпълнена беше със страхопочитание пред таланта му: самата тя, колкото и тъжно да беше, не умееше да рисува. Но упорито купуваше блокчета и боички с надеждата, че някое от децата му ще прояви интерес. Те бяха обаче още прекалено малки, за да „нарисуват“ нещо повече от някоя и друга неясна драсканица, но тя не губеше кураж.

Каси разполагаше със забележителна свобода в дома на Уорънови. Дори понякога й се струваше, че не Ленор, а тя е господарката на къщата. Тя сама определяше графика за чистене, вършеше нужното около децата, планираше менюто и го осъществяваше с кратко одобрение от Ленор. Вършеше работата си добре и нещо повече: тя бе неизчерпаем източник на радост и удовлетворение за нея — особено когато Гил я хвалеше за добрата храна, вида на къщата или на децата. За своя изненада установи, че се гордее с работата си и не й хрумваше да я разглежда като първо стъпало в стълбицата нагоре.

Ленор се оказа най-голямото предизвикателство за Каси. Общо взето, тя бе любезна с нея и неизменно благодарна за всичко, извършено от младото момиче, но се поддаваше на мрачни настроения, които озадачаваха Каси, събуждаха симпатията й и желание да помогне, ако е възможно. Но невъзможно бе за една домашна прислужница да прескочи една такава бариера, и този факт я изпълваше с чувство на безпомощност и тъга. Ленор държеше нещата за себе си и в моменти на кризи предпочиташе уединеността на спалнята си. Каси едва ли би могла да помогне, но беше сигурна, че Ленор ще се почувства по-добре, ако обсъжда проблемите си с някого.

В такива случаи само Натали Уайт можеше да помогне. И Каси винаги изпитваше облекчение и не се притесняваше за Ленор, когато двете жени бяха заедно. Не бе срещала по-добросърдечна жена от Натали Уайт в живота си. Тя възприемаше младото момиче като личност, независимо от статуса й на домашна прислужница.

 

 

Следобедът на другия ден след бляскавия прием на Гил за отпразнуване на изборната му победа Натали дойде да види Ленор и прекара с нея в спалнята й почти час. После се появи в кухнята и за пръв път се опита да обясни донякъде нещата на Каси.

— Госпожа Уорън се нуждае от по-голяма помощ във времена като тези, Каси. Тя е много крехък човек.

— Струва ми се, че е изплашена — осмели се да изкаже предположение Каси. — Усещам го. Но не разбирам защо.

— Политиката е като… като филмова кариера — разреши си да изтъкне Натали, като подбираше думите си внимателно. — Не желаеше да изпуска повече от необходимото. Бе забелязала колко привързана е Каси към Уорънови — и колко те се бяха привързали към нея, — а и предишни разговори с девойката я бяха убедили във високото ниво на интелигентността й. Инстинктът й подсказваше, че може да й се има доверие, но не бе честно да разкрива прекалено много от проблемите на Гил и Ленор. — Човек може да е на върха един ден и на дъното следващия… Опасно е и смятам, че тази е причината за страха на госпожа Уорън.

— Господин Уорън изглежда много уверен в себе си.

— О, да, така е и има защо. Той е талантлив човек и ще се прояви като чудесен представител на щата, сигурна съм. Не се съмнявам, че той ще отиде далеко в политиката и ще осъществи желанията си. Но на госпожа Уорън й трябва време, за да свикне с начина на живот, избран от съпруга й. Тя предпочита сигурно, равномерно балансирано съществуване.

— Животът на един политик никога не би могъл да бъде такъв — заразсъждава Каси. — Той е едно вечно напрежение, което достига точката на кипене по време на избори, а веднага след тях пада, за да започне да се покачва при появата на новите избори на хоризонта… Представителите се избират на всеки две години, няма много време за отдих.

Натали повдигна вежда.

— Откъде знаеш толкова много за изборите? Семейството ти не се е занимавало с политика във Франция — преди известно време се бе наложило да помогне на Каси в кухнята и тя й бе разказала в общи линии историята си.

— Така е, но вкъщи редовно се следеше пресата. Върша същото всеки ден. Тя е едно от най-добрите и най-достъпни само образователни средства, които човек може да намери.

— Но ако е безпристрастна — Натали шеговито размаха пръст на Каси. — Внимавай. Нали знаеш какво стана с Франк Синатра?

Юношеството на Каси бе съвпаднало с разцвета на кариерата му и тя действително бе свидетел на последвалите събития.

— Смятате ли, че наистина се е замесил с мафията? — запита тя сега с понижен глас.

Натали сви рамене.

— Вестниците твърдят, че е така, но няма доказателства. Възможно е и да е напълно невинен — и това ще докаже моето виждане. Защо да не се допусне, че вестниците са предубедени? Сега, когато господин Уорън се превръща в обществена фигура, много е вероятно в пресата да се появят писания за него — Натали се усмихна многозначително. — Гледай да ги приемаш с известно съмнение, освен ако са в негова полза.

Каси отвърна на усмивката й, но нейната изчезна бързо.

— Още един източник на тревоги за госпожа Уорън. Не е приятно да знае, че съпругът й ще бъде публично въртян на шиш.

— Даа… може би — въздъхна Натали. — В такива случаи двете с теб ще трябва просто да й напомняме, че тези неща вървят с работата и че господин Уорън ще се справи — или че една осъдителна статия със сигурност ще предизвика поява на друга с положителен тон. Важното е, че господин Уорън има подкрепата на избирателите, а от резултатите става ясно, че тая подкрепа е недвусмислена.

В този момент Каси се закле пред себе си да подаде нужните документи за американско гражданство, за да има правото да гласува при следващите избори. Но се случи така, че през следващите месеци беше прекалено заета и едва след доста време успя да обмисли допълнително това решение.

През февруари 1949 година Хенри Мърел й направи предложение. Тя бе поласкана, но не и развълнувана. Харесваше Хенри: той беше добър, привлекателен и умен. Но животът й беше емоционално обвързан с Уорънови, а ако се омъжеше, щеше да се наложи да ги напусне — нещо, което не й се искаше да прави. Усещаше нарасналата им зависимост от нея, усещаше, че им е нужна, че е желана от тях. За пръв път от мрачния ден, в който напусна Франция, Каси живееше с чувството, че пак има истински дом. Не бе сигурна дали е готова да го изостави точно сега.

Хенри настояваше за отговор и Каси стори нещо, което смяташе за напълно естествено. Късно през една от редките вечери, когато Гил беше вкъщи, а Ленор отдавна се бе прибрала в общата спалня, оставяйки по навик съпруга си сам в кабинета му, младата жена почука на отворената врата и той веднага гостоприемно й махна с ръка да влезе.

Гил изглеждаше чудесно. Облечен беше с панталони от щрайхгарен плат със свободна кройка, а над ризата му меко лягаше отворена жилетка с остро деколте. Държеше в ръка димяща лула и стаята бе изпълнена със специфичния аромат на тютюна му. Каси винаги бе свързвала лулите с по-възрастни мъже, но с нея Гил създаваше впечатление на сериозен бизнесмен и политик с чувство за отговорност и тежест. Видът му бе така поразяващо мъжествен и привлекателен, че Каси неволно затаи дъх. Дойде на себе си едва когато Гил се облегна с усмивка назад.

Събра сили и бързо се впусна в обяснение на проблема, заради който бе дошла.

— Но, Каси, това е прекрасно! — възкликна той, когато му съобщи за предложението на Хенри. Очите му заискриха весело. — Надявах се на такова развитие на нещата.

Първата мисъл на Каси бе, че той иска да й види гърба.

— Тогава… Не сте ли доволни от работата ми? — най-големият страх в живота й бе евентуалното разочарование на Гил от нея.

— Напротив! Ти се справяш чудесно с всичко! Но си красиво момиче, което има какво да предложи на един мъж.

Каси се изчерви. Очите му като че ли обхванаха всеки сантиметър от тялото й и то запламтя.

— Не… не съм сигурна дали трябва да приема — едва прошепна тя.

— Разбира се, че би трябвало да приемеш! Хенри е чудесен младеж — Гил наклони глава и се вгледа в нея изпод вежди. — Обичаш ли го?

— Мисля, че… е, да… предполагам, че го обичам — не беше наясно дали отношението й към Хенри беше любов или обикновена привързаност. Нямаше сигурност. Обичала бе дълбоко родителите и брат си, но знаеше, че любовта към един мъж е нещо напълно различно. И после… Гил. Тя го обожаваше. Но той беше семеен, а и дори да не беше, Каси не бе сигурна дали не го боготвореше като идол или — въпреки че той не бе чак толкова възрастен — като баща. Но собственият й баща никога не запалваше огън в тялото й, както бе сторил Гил сега само с един-единствен поглед.

Подозираше силно, че бедният Хенри и всеки друг мъж, който случайно пресече пътя й, неминуемо ще бъде сравняван с Гил и също толкова неминуемо ще губи.

Каси пое дъх и продължи:

— Хенри е много надежден, внимателен и мил. Той е човек, на когото спокойно мога да се доверя. Знам, че винаги ще бъде насреща в дни на напрежение и нужда.

— А ако не е, ще изпратя шерифа след него със здрава тояга — заплаши Гил и Каси почти повярва, че наистина ще го стори. — Решихте ли кога ще подпишете?

— Ъъ… не. Исках първо да говоря с вас.

— Е, след като вече ме информира, следва да се стегнете и да вземете конкретни решения.

— О, не… Още не съм запитала…

— За Хенри? Не се безпокой за него. Приятелят ми, Норман Юстън, ще гарантира за него.

— Не, не е това… Не се безпокоя за Хенри. Безпокоя се, че ако се омъжа, ще бъде трудно да живея тук. А аз обичам работата си и нямам желание да я напусна.

— Няма да има нужда да я напускаш — заяви той спокойно и наклони самоуверено глава. — Аз просто ще отмъкна Хенри изпод носа на Норман и ще го впиша в моята ведомост тук.

В неговите уста всичко звучеше така простичко и лесно! Залюля я топла вълна на благодарност.

— Ще го направите ли?

— Разбира се! Имам нужда от шофьор, а в тази къща винаги има куп неща за ремонт и поддръжка. Освен това налага се да осигуря човек на разположение, който да извършва тази или онази услуга. Когато имаме гости, Хенри ще ти помага, а щом се родят децата…

— Деца! Още не мисля за дете! Ако имам деца, няма да мога да работя.

— Ще можеш — заяви ласкаво Гил. — Не искаш ли деца?

— О, искам.

— Предполагах го. Чудесна си с нашите.

— Те са прекрасни!

Гил прокара ръка през косата си. За миг очите му се разшириха, на лицето му сякаш легна сянка.

— Жена ми невинаги е на същото мнение. Понякога се питам… — стегна се за миг, погледна Каси и лицето му се отпусна. — Точно с грижите си за тях ти беше изключително полезна за нас. Както ти нямаш желание да напуснеш, така и аз нямам желание да те изтърва — погледът му задържа нейния. — Можеш спокойно да създадеш семейство и да отгледаш децата си при нас.

Тя поклати глава с тъжна усмивка:

— Едва ли ще има място за…

— Горе няма място, да, но какво ще кажеш, ако построя апартамент над гаража? Двамата с Хенри ще живеете там, а когато решите да родите дете, ще има достатъчно място и за него! Всъщност — продължи той, като се изправи и бавно заобиколи бюрото си — искам да споделя една тайна с теб — гласът му се бе снижил до прелъстителен шепот и вътрешното равновесие на Каси бе поставено още веднъж на изпитание, когато той обхвана с ръка раменете й и я притегли към себе си. Гил говореше с наведена към нея глава и тя усещаше горещия му дъх на слепоочието си. — Започнал съм да търся голям парцел земя извън града. Когато го намеря, ще построя там голяма къща с два пъти повече стаи от тази — изправи се и се дръпна леко назад, без да прибере ръка от раменете й. — Какво ще кажеш?

В първия момент Каси не бе способна да каже каквото и да било, смутена и объркана от близостта с него. Все пак успя да дойде достатъчно на себе си, за да възприеме новината и да предложи някакъв коментар.

— Това е… смятам, че… че е чудесно! Но вие сте в тази къща по-малко от две години — досега не бе виждала по-хубав дом от бруклинския на Уорънови и й бе трудно да си представи нещо още по-добро.

— Но погледни какво стана през тези две години — отвърна Гил с характерното за него въодушевление. — Инстинктът ми подсказва, че е време да направя нова инвестиция. Някои ще нарекат решението ми да се местя точно сега лудост, но аз съм убеден, че се подчинявам на повелите на бъдещето и се движа поне с крачка пред тях! Всяка година част от живеещите в Бостън предпочитат да напуснат пределите на града, без да се отдалечават много от него. Убеден съм, че ако вложа средства в извънградски имот в рамките на една, най-много на две години, ходът ми ще се окаже изключително печеливш — особено когато остатъкът от света осъзнае зараждащата се днес тенденция! Цената на земята ще се увеличи няколко пъти! Няма начин да не стане така. А аз имам кола — сега и Хенри ще бъде на разположение. Разстоянието няма да има значение.

— Но… вие сте представител на този район. Ако се преместите, няма ли да бъдете принуден да подадете оставка?

Той й се усмихна, видимо доволен от логиката на разсъжденията й.

— Няма такава опасност. Ще завърша спокойно срока, за който съм избран. Всъщност, ако хората тук ме искат, мога пак да се кандидатирам от този район, дори и да не живея тук. Разбира се, в такъв случай броят на гласовете за мен ще намалее. Избирателите не одобряват идеята представителят им да живее настрана.

— Предстоят ви избори догодина. Какво ще направите?

— Ако се преместим, ще се кандидатирам от новия район.

— Така ли се прави?

— Ще се направи — отвърна той, без да му мигне окото.

— А как реагира госпожа Уорън?

— Госпожа Уорън още не знае — той се намръщи и разсече с длан празното пространство пред себе си, сякаш се опитваше да се справи с някаква невидима напаст. — Тя се превръща в кълбо от нерви при мисълта и за най-малката промяна. Реших да й го съобщя едва когато намеря парцела, който търся — пак наведе глава към нея и прошепна: — Това е наша малка тайна. Само между теб и мен, нали? — Каси кимна енергично. — Както виждаш — продължи Гил с нормален глас, пусна раменете й и бавно пристъпи към бюрото си, — няма никаква причина Хенри да не стане част от нашето семейство. Ако реализирам плановете си, ще имаме на разположение достатъчно място. Впрочем, ако всичко се развива така, както съм го планирал, ще наемем второ момиче, за да ти помага. Ще има повече стаи за чистене, повече гърла за хранене, ще посрещаме по-често гости. Разбира се, ти ще поемеш отговорността по организацията на работата вкъщи — обърна се към нея, подпирайки бедро на ръба на бюрото си. Гласът му пак се снижи: — Казвал ли съм ти, че имаш качества на чудесен мениджър? — Каси поклати глава. — Ти умееш да организираш нещата, Каси. Животът в тази къща не е протичал така гладко, откакто… откакто… по дяволите, никога не е бил без проблеми преди твоето идване! Просто не е за вярване — добави той озадачено, — та ти си само двайсетгодишна!

Разрешил си бе — макар и завоалирано — да критикува жена си, а Каси нямаше намерение да допусне отрицателни сравнения в нейна вреда.

— Госпожа Уорън има много грижи и с децата, и с вашата кариера, и с всичко останало…

— Ммм.

— Освен това тя е тази, която насочва и надзирава работата ми, така че заслугата е нейна.

Гил я изгледа мълчаливо, после пое бързо дъх.

— Ти си не само добър организатор, Каси, но си и скромен и лоялен човек. Надявам се само, че госпожа Уорън те цени колкото мен.

Младата жена бе истински доволна от похвалата и в момента не предположи, че тези негови думи ще се връщат отново и отново, ще шептят и звънят в главата й, няма да я оставят на мира ни денем, ни нощем…