Барбара Делински
Шепот в здрача (9)

9.

Робърт Кавано отбеляза с голяма звезда в календара си деня, в който експертът по балистика на отдела се завърна от отпуска и огледа грижливо куршумите, изпратили Марк Уайт и Дебора Уорън на оня свят. Тази сутрин той го извика на два пъти, изисквайки да даде предимство на неговите задачи, и фактически висеше над рамото му, когато най-сетне анализът приключи.

— Интересно — изкоментира Лио Бачински, когато вдигна глава от работния си плот с един от куршумите в ръка. — Изстрелян е от пистолет с калибъра на този, който сте намерили с тялото.

— Но?

— Жлебовете са деформирани — той завъртя куршума върху дланта си. — Подобен, но различен.

— Което означава, че е бил използван заглушител — заключи Кавано с тържествуваща нотка в гласа.

Експертът се съгласи.

— Така изглежда. Няма доказателство, че куршумът не е бил изстрелян от същия пистолет. Мога спокойно да заявя, че деформацията на жлебовете е предизвикана от заглушител.

Мислите на Кавано вече препускаха напред. За пръв път получаваше конкретна улика, че става въпрос за убийство и в двата случая. Нямаше начин Марк Уайт да се застреля, а после да демонтира заглушителя и да го покрие дълбоко! Но имаше нужда от още нещо, което да подкрепи този извод.

Следващата му спирка бе офисът на патолога. За нещастие Никълъс Карн, следователят при смъртни случаи, работеше и вонята в помещението бе нетърпима. Кавано не можа да привикне с характерния мирис на смъртта и всичко, свързано с нея, независимо от годините, прекарани в полицията.

Но Карн отдавна не се затормозяваше психически от смъртта, която всъщност го хранеше. Мразеше да го прекъсват и посрещна на нож детектива.

— Нямам време сега, Кавано. Ще говорим по-късно.

— Важно е.

— Не може ли да почака поне час?

— Ако искаш да се избълвам върху тоя труп тук, може. Искам го бързо или и двамата ще имаме неприятности.

Карн го изгледа раздразнено над очилата си, но заплахата, изглежда, подейства: изправи гръбнак, смъкна хирургическите ръкавици, метна ги към коша за отпадъци и се протегна да изключи микрофона над масата. После бутна очилата на върха на главата си, скръсти ръце и въздъхна нетърпеливо.

— Хубаво. Какво има?

— Случаят Уайт-Уорън. Ти направи аутопсията, нали?

— Подписал съм доклада.

— Имаш сътрудници. Искам да знам кой точно я извърши.

— В момента говориш с въпросния извършител.

— Благодаря — Кавано не направи усилие да притъпи сарказма си. Не харесваше Карн, който винаги му създаваше допълнително напрежение.

— И така?

— Имаме доказателство, че става въпрос за убийство.

— То се знае. Уайт убива жена си.

— Не. Някой убива и двамата. Искам да погледна пак тези аутопсии.

— Имаш докладите.

— Не ми разкриват нищо или поне нищо, което да се използва като доказателство за двойно убийство.

— В такъв случай не е двойно убийство.

— Ще можеш ли да се върнеш към тези аутопсии?

— Ти добре ли си? Знаеш ли колко аутопсии съм направил през последния месец? През лятото лудите изпълзяват от горите и се залавят за работа.

— Виж какво, Карн. Знам, че си претоварен, но същото се отнася и за мен, а този въпрос е важен. Искам да знам дали е имало нещо около тези два трупа, което ти се е сторило странно или не съвсем наред.

— Ако го е имало, щял съм да го впиша в доклада.

— Говорим за нещо малко, нещо, което тогава би приел като незначително, но сега — предвид на възможно двойно убийство — би погледнал по друг начин, от друг ъгъл — усети надигащия се бунт у другия и забърза: — Не критикувам работата ти. Но случаят е труден. Знаеш кои са засегнатите семейства. Ако отделът пренебрегне дори най-малкото нещо, животът ни ще се стъжни, и то много.

Колкото и да негодуваше срещу ненавременното му присъствие в неговото царство, Карн бе достатъчно наясно, с проблема, за да отстъпи пред логичната му мисъл. Изсумтя и кимна рязко към микрофона.

— Имам записки. Ако дойдеш след час…

— Не. Сега — знаеше, че един час нямаше да се отрази на разследването, но имаше чувството, че е загубил вече прекалено много часове в очакване на експерта по балистика. Не можеше да понесе дори за миг мисълта за още час изчакване.

— Не мога просто да ти ги дам ей така — предупреди го Карн, но вече бе тръгнал към вътрешния си офис. — Едва ли ще можеш да ги разбереш. Аз съм експертът тук. Ако действително има нещо в тях, аз съм този, който ще го открие.

Кавано замълча. Изчака търпеливо Карн да отвори класьора за папки, да прехвърли част от него и да измъкне една от папките. После седна на бюрото, върна очилата обратно на носа си и запрехвърля бележките в папката. Поклати глава, обърна една страница, прочете бързо следващата, пак поклати глава и се прехвърли на третата.

И сякаш не бързаше вече да клати глава и да прелиства страници. Кавано застана нащрек.

— Откри ли нещо?

— Не знам какво да кажа — промърмори Карн. Намръщи се, вгледа се невиждащо в някаква точка в празното пространство пред себе си, пак се съсредоточи в страницата върху бюрото. — Гурели. Би могло да е едно нищо. Винаги има възможност… Но ако човек пожелае да го погледне под друг ъгъл…

— Хиляди дяволи! За какво говориш?

Карн вдигна поглед.

— В очите на Марк Уайт има гурели. Суха слуз. Песъчинки — той вмъкна пръст под очилата си и даде вид, че изтрива нещо от ъгъла на окото си. — Онова нещо, което махаш сутрин от очите си.

Кавано нямаше нужда от демонстрацията, но я издържа.

— Възможно ли е да се дължи на някакъв вид алергия или настинка, или нещо друго?

— Не. Той беше напълно здрав, никакво огнище на възпаление, нищо.

— Ако виждаш гурели в очите му, то тогава можем да направим извода, че е бил заспал, когато са го застреляли.

— Можем да направим извода, че е спал по някое време тази нощ — поправи го Карн със задоволство. — Възможно е да е спал, после да се е събудил и — той сви ръка в юмрук, опъна показалец напред и сгърчи палец, сякаш натиска спусък — бам. Така че всъщност не научаваш нищо ново.

Но не беше прав. Кавано знаеше за заглушителя и двете неща, взети заедно, бяха обещаващи.

— Още едно малко доказателство срещу теорията за самоубийство — заяви той нетърпеливо. — Как виждаш човек, решил да убие жена си и себе си, да си легне спокойно и да заспи дълбоко — което явно е вършил Уайт? В кръвните и тъканните тестове няма следи от алкохол или наркотици, или каквито и да било други прахове…

Карн неочаквано го прекъсна:

— Почакай — върна се към записките си, зачете се по-нататък, после постави листа върху бюрото си и погледна самодоволно Кавано. — Тук е. Ако беше прочел внимателно доклада, щеше да го забележиш.

— Какво?

— Корниъл идима.

— О, престани. Какво е това?

— Увеличение на роговицата, което е нормално явление по време на сън. Обикновено не върша този вид замервания, освен когато се поставя въпросът за евентуално дрогиране.

— Какво ще кажеш за жена му? Същото ли е?

Карн прехвърли набързо няколко страници, зачете се, после кимна.

— Това увеличаване на роговицата не би могло да се дължи на смъртта?

— Не.

— Възможно ли е някой да се събуди, да застреля точно друг човек, после себе си в разстояние на една минута и пак да има това увеличение на роговицата?

— Възможно е. Но не е вероятно.

Кавано въздъхна. Разговорът с Карн този път си струваше усилията.

 

 

Джон Райън, с когото Кавано се срещна веднага, бе изненадващо предпазлив по отношение на двете нови разкрития.

— Без заглушителя всичко остава в границите на предположенията. А и Бачински може само да предполага евентуално използване на заглушител. Защо да не допуснем, че куршумите са изстреляни от друг пистолет? А колкото до Карн, вероятното срещу възможното няма да постигне нищо в съда. Трябва да откриеш още нещо! — сряза го той.

— Да, трябва. Всъщност сега започвам — а отначало Райън му бе казал да не бърза. Какво означаваше това нетърпение сега?

— Отиваш в Лос Анжелис, нали?

— В понеделник сутринта — беше четвъртък и бе работил усърдно до късно през нощта, за да разчисти другите си случаи, така че да има възможност да остане в Калифорния, докато прерови всяко ъгълче и всяка цепнатинка. Джоди нямаше да се зарадва. Бяха планирали да отидат в неделя за един ден до Мейн, а беше ясно, че трябваше да работи в офиса си. Дано майка й да реши да прескочи този ден до града или Джоди да реши да напазарува в неделя сутринта, или да възникне някакъв спешен случай с някого от студентите й, за да има и тя някакво занимание през злощастната неделя. Понякога — точно в края на седмицата — се случваха и такива неща.

— Добре. Може да изскочи нещо там.

— Ако го има, ще го намеря.

— Прехвърли внимателно всичко. Разглоби тая къща ако трябва. Взирай се в неща, които не изглеждат дори и на йота свързани със случая.

— Знаеш, че ще го направя — обади се Кавано, като едва успя да потисне раздразнението си. Нямаше нужда някой да му нарежда как да върши работата си.

— Върху мен се упражнява натиск, Кавано. Уайт и Уорън не оставят Холстръм на мира.

— Говорих с Джордан Уайт. Той ще се опита да поуталожи малко страстите на върха.

— Джордан Уайт! Прикрито копеле. Ако ти е обещал да ти помогне, сигурно има нещо за криене.

— Ако има, ще го разкрия.

— Направи го, Кавано. Знаеш залога този път.

О, да, знаеше го. Босът на отдела за убийства е пред пенсиониране… има нужда от някого за запълване на освободеното място, за предпочитане измежду хората в отдела. Повече пари, власт, престиж…

И възмездие.

 

 

— О, хайде, Боб — настояваше Джоди, когато настъпи очакваната неделна утрин и Кавано й съобщи, че трябва да прекара поне част от деня в офиса си. — Обеща да излезем някъде днес. Цяла седмица работиш до късно. Не смяташ ли, че си заслужил малко отдих?

За нещастие майката на Джоди не се появи внезапно в града. Нито пък се материализираха някакви други ангажименти, които да запълнят времето й.

— Какво заслужавам, е едно — заяви Кавано, — а какво съм длъжен да сторя — друго. Днес трябва да обработя цял куп документи, което трябваше да направя вчера.

— Не е обичайно за теб да оставяш днешната работа за утре.

— Не всеки ден имам случай като случая Уайт-Уорън.

— Може би отделяш прекалено много време за него. Може би търсиш неща, които всъщност не са там.

Кавано поклати бързо глава.

— Не. Нещата са там. Просто още не съм открил каквото трябва.

— Откъде си толкова сигурен, че нещата са там? По дяволите, Боб, по цели часове се вторачваш в снимки и прехвърляш папки и пак не стигаш доникъде.

— Не е вярно. Научавам някои неща за тези семейства, неизвестни на обществеността.

Беше разочарована от провала на плановете им за отдих и достатъчно разгневена на Боб, за да прати предпазливостта по дяволите.

— Като какво например?

Кавано усети, че тук има нужда от известно оправдание.

— Като например, че Гил Уорън печели първите си избори, като убеждава противниците си да се оттеглят от предизборната борба.

— Кой тъпак може да бъде убеден да не прави нещо, към което се стреми?

— Тъпак, на когото е обещано нещо още по-добро — например тлъста служба при някого от приятелите на Уорън.

— Имаш предвид Уайт?

— Между другите. Не ми е ясно кой е този, който ще поиска да работи с Уайт. Мръсни пари от самото начало.

— Какво искаш да кажеш? — вече бяха говорили за контрабандата с алкохол на баща му, но изразът на погнуса в очите на Боб подсказа на Джоди, че сега става дума за нещо друго.

— В края на четиридесетте и началото на петдесетте години бизнесът му се разширява прекалено бързо. Откъде идват парите според теб?

— Не знам — примигна тя озадачено. — Откъде ги взема?

— Хайде, напрегни въображение.

— Банка? Желаещи да инвестират? Приятели? Печалби? — замълча за миг. Знаеше точно какво мисли Боб. — Имаш ли доказателства, че ги е взел от мафията?

— Доказателства? — Кавано сбръчка отвратено нос, като че ли не смяташе въпроса за доказателството от значение, но отговори честно: — Не.

— В такъв случай защо го изтъкваш?

— Добре — започна той по-смело. — Имам доказателство за нещо друго. Идва 1951 година и хората тук са толкова изплашени от атомната бомба, че децата се крият под чиновете си по време на въздушни учения, а родителите им трескаво строят противоатомни скривалища. А Джак Уайт снабдява правителството със сложна електроника с приложение в разработката на водородната бомба! По-голямо, по-мощно оръжие. Реализира огромни печалби.

— А какво ще кажеш за мнението на някои, че имаме нужда от по-мощна бомба, за да поддържаме превъзходството си над Русия?

— А аз те смятах за миролюбка! На коя страна си всъщност?

— На твоята, Боб! Но не мога да не се питам дали пристрастията ти не те подвеждат — беше го виждала да седи нощ след нощ над тези папки, задълбочен и напрегнат, както никога досега.

— Изтъквам само какви са ги вършили Уайт и Уорън тогава. Можеш да си представиш какво е ставало досега.

— Но каква е връзката с конкретния случай?

— Има връзка. Сигурен съм. Убеден съм, че когато обхвана всички факти, нещата ще си легнат на място. Но не мога да го направя, преди да разчистя бюрото си от документацията по другите ми случаи. Утре заминавам за Лос Анжелис…

— Заради което точно те искам за себе си днес — заоплаква се Джоди. — Няма да те има… само Господ може да каже докога!

— Трябваше отдавна да съм там!

— Нямаме ли право да бъдем заедно поне за малко?

— Аз съм полицай, Джоди. Полицаите не работят от девет до пет, знаеш го много добре. Знаеш и какво представлява работата ми за мен от мига, в който се срещнахме. Тя е на първо място. Виж колко е просто.

— Разбирам — отвърна тя тихо, после се обърна и много спокойно отиде до шкафа, където висеше чантата й, преметна дръжката й през рамо и излезе.

 

 

Следващата сутрин Кавано тръгна за Лос Анжелис, помъкнал на раменете си не само бремето на случая Уайт-Уорън, но и емоционалната несигурност на отношенията с Джоди.

Беше изляза преди десет часа в неделя и не се бе върнала до момента, в който тръгна за офиса си следобед. Там обработи прилежно документацията, но се дразнеше повече от обичайното от тази неблагодарна, черна работа. Обичаше да работи на предна линия, харесваше предизвикателствата към интелекта си, предлагани от случаи като убийството на Дебора и Марк. Но мразеше да попълва формуляри и да пише доклади. Знаеше, че и този вид труд е нужен, но той беше далеч от представата му за съзидателна полицейска работа. А тази неделя бюрократичната страна на работата му като полицай бе още по-обезсърчаваща и потискаща.

Много му се искаше да прекара деня с Джоди в Мейн. Бе живял с предвкусване на насладата от това пътуване: чудесно бе да е някъде с Джоди, тя го отпускаше, с нея бе винаги приятно и весело. Имаха зад себе си много такива еднодневни екскурзии. Харесваше му, когато го хващаше под ръка, докато се разхождаха по плажа, обичаше тихите разговори в някой малък ресторант над кофичка пържени миди.

Живял бе и с очакването за това кратко пътуване, защото знаеше колко важно беше то за нея. Ако се бе осъществило, щеше да облекчи до известна степен чувството му на вина към Джоди. И като форма на молба за прошка, след като се пребори с последния формуляр, той прескочи до брега, грабна кофичка с пържени миди и я отнесе вкъщи в Чарлстаун.

Но Джоди все още не се бе върнала. И той се ядоса. Изяде сам мидите до една, докара си проблеми с храносмилането и се наложи да взема лекарство. Носеше се из апартамента, питайки се къде ли е и кога ще се върне. Представи си я с друг мъж и се загърчи вътрешно от ревност и страх.

Но когато Джоди се върна късно през нощта, без да предложи каквито и да било обяснения, той гордо замълча. Държа се така, като че ли тя имаше всичкото право на света да прекара цял един ден без обяснение къде е била и какво е вършила. Всъщност истината беше, че тя действително имаше това право, но този факт го разпъваше на кръст. Споделиха голямото си легло тази нощ, без да се докосват и без да говорят, а сутринта той тръгна за летището само с повърхностна целувка за довиждане.

И сега страдаше, докато самолетът се носеше на запад. Искаше Джоди. Искаше работата си. Боледуваше, питайки се дали може да ги има и двете при поставените от него условия. Джоди не бе тъпа, беше умен и сърдечен човек… можеше да предложи много на един мъж. Да, през изминалите три години бе показала разбиране към работата му, но той се страхуваше, че бе започнала да губи търпение. Може би не трябваше да изтъква толкова грубо, че за него работата е на първо място, но това беше голата, неукрасена истина, по дяволите! Работата бе животът му!

А Джоди — какво бе тя за него? Не знаеше.

Ако двамата детективи, с които пътуваше — Бъди Анело и Шарън Уебър, бяха забелязали мълчаливата му вглъбеност, вероятно бяха решили, че разсъждава върху случая и не му досаждаха.

Когато самолетът се приземи в Лос Анжелис, Кавано се отърси от вътрешните си гърчове и се потопи в разследването.

Така бе погълнат от работата си, че едва се сещаше за Джоди през петте дни, които прекара там.

 

 

Късното августовско слънце привличаше повече хора от обикновено в Мартас Вайнярд. Джордан нае малък самолет за себе си и Катя, с който долетяха дотук от Ню Йорк (гордостта не му разреши да ползва самолет на баща си). Натовареността на редовните полети бе само частично оправдание на този акт. Той се стремеше към удобството сам да определя графика на полета. Освен това искаше Катя за себе си. Не че планираше нещо извън реда на нещата — много внимаваше да не допуска дори загатване за нещо такова — а защото не искаше да дели компанията й дори със стюардесата от редовния полет. Възможно беше зад този чартърен самолет да се криеше и желание да я впечатли или по-точно — да й осигури максимални удобства през времето, което тя бе решила да прекара с него. Един чартърен самолет като този, с неговите покрити с гладко кадифе седалки, барче и кухничка, предлагаше най-доброто, което можеше да се пожелае.

Приземиха се и веднага се отправиха към земята, която бе закупил. Старият хотел „Маршъл Армс“ бе разположен на много хубаво място в Уест Тисбъри. Обхващаше голямо пространство от плажа на Вайнярд Саунд, а съседният допълнителен парцел зад него, също закупен от Джордан, се простираше навътре в сушата и обхващаше обширни пространства, покрити с борови и дъбови гори. Желанието на Джордан беше Катя да придобие впечатление от местността преди събарянето на стария хотел. Сега стояха пред него и тя клатеше бавно глава.

— Красив е — погледът й обхвана земята зад хотела. — Просто да не повярва човек! Как е възможно този хотел да не работи две години и никой да не го е забелязал много по-рано? Като имаш предвид, първо, какви тълпи привлича Вайнярд и, второ, че тази част на острова е много по-спокойна от местата около Едгартаун и Оук Блъфс. Това място има всички данни за отличен курорт.

— Последните собственици на хотела не са имали достатъчно пари да го разширят. Всъщност доста хора са искали да го купят, но не са имали търпението да издържат всички формалности, свързани с покупката му. Трябваше ми цяла година работа с хората тук, за да преодолея техните правила и наредби. Местните хора имат много силно чувство за собственост, държат на природните ресурси и не одобряват идеята за построяване на блокове с апартаменти. Смятат, че ще е нещо крещящо, в пълно противоречие с природните дадености.

Катя присви очи срещу слънцето и го погледна. Облечен беше в дънки и фланелка и чарът му бе силен и неоспорим — като този на земята наоколо — но с някакъв арогантен, пиратски нюанс.

— А какви са твоите намерения?

Той вкопа крака в пясъка и махна с ръка към стария хотел.

— Ще го съборя и ще построя нова сграда, малко по-навътре от плажа, за да задоволя исканията на еколозите. Представям си нещо по-ниско, по-модерно…

— Модерно? Но чарът на Вайнярд е свързан със стария стил на Ню Ингланд.

— И всеки друг хотел и хан са точно в този стил. Искам моят да е различен. Ще бъде внушителен, но без да се натрапва, ще се налага и привлича окото по свой специфичен, едва доловим начин…

„Като къщата в Мейн“ — помисли Катя.

— … с много стъкло и естествен камък. А сградите с апартаменти за продажба ще бъдат изтеглени още по-назад — той посочи към горите от двете страни на хотела. — И те ще бъдат ниски. Нямам намерение да строя високи сгради тук: предвиждам два етажа най-много. Повече като градски къщи, събрани заедно в малки групи. Искам ги между дърветата, така че хората от хотела да не ги виждат, а и хотелът да не е непрекъснато пред очите им. Искам да осигуря и на едните, и на другите уединение. Искам да превърна тази площ в желано необикновено място.

Тя кимна, опитвайки се да си представи нещата, както той ги виждаше. Художничката у нея вече оформяше идеи за рекламната кампания.

— Имаш ли вече архитект?

— Еймидън и Дън.

Катя кимна отново — познаваше фирмата.

— Някакви предварителни скици?

— Работят върху тях. Надявам се да имат нещо готово след месец, но вероятно ще ги видим едва след Деня на труда. Сега нещата вървят бавно. Време на отпуски.

— А после?

— Иска ми се да разчистя стария хотел колкото е възможно по-скоро. Ако излеем основите за седмица, вътрешната работа може да се свърши и през зимата. Има шанс да открием новия хотел следващия април или май.

— Което означава, че ще започнеш с рекламата през ноември.

— Най-късно. Колкото повече апартаменти продадем по-рано, толкова по-добре. Веднага щом съборим стария хотел, ще блокираме площите за строеж. Колкото до сградите с апартаменти, те ще трябва да бъдат построени с най-малкото възможно нарушение на естествената линия и атмосфера на пейзажа. Още едно искане на първенците на града — добави той сухо.

— Разбирам ги. Престъпление би било да се разруши нещо, расло с години. Признай, че дърветата се великолепни.

— Те ще осигурят търсеното от мен уединение.

— Ммм. А цената? Мислил ли си вече по този въпрос?

Джордан се обърна към нея, сякаш вътрешно готов за борба.

— Както вече казах, искам да го направя изключително, много специално място за живот и почивка. Което означава, че който иска да прекара известно време тук или да купи апартамент точно тук, ще трябва да плати добре. Което означава още, че ние се ориентираме към определен тип клиентела.

— Към богатите. Хубаво. Какви са оценките?

— Три и петдесет и повече за апартаментите в зависимост от желанията за допълнителни изменения в тях. Двеста на ден за хотела.

Очите й се разшириха.

— Наистина ще го направиш много специално място с тези цени.

— Целя се нависоко.

Едното ъгълче на устните й трепна и се повдигна нагоре в полуусмивка, едновременно крива и развеселена:

— И ще го постигнеш, Джордан. Знаеш го — иначе нямаше да се осмелиш да поискаш толкова много.

— Да, смятам, че ще успеем — съгласи се той. Изглеждаше облекчен, че Катя не го нападна, но все пак продължи с известна предпазливост: — Наясно съм, че има снобски елемент в думите ми, но — по дяволите! — не съм в този бизнес за нищо! Платих огромна сума за земята, а качеството на строежа, към което се стремя, ще повиши още повече разноските ми. Но има пазар за луксозни апартаменти и хотели — ако не го превзема аз, някой друг ще го стори!

— Всичко е наред, Джордан — подразни го тя ласкаво и положи леко длан върху ръката му. — Не те критикувам. Само не очаквай от мен да изръся двеста долара за стая тук — освен ако, разбира се, стаята не се предлага с вана с изкуствен водовъртеж, лична камериерка, огромно количество шампанско и чер хайвер.

— Съжалявам, скъпа — отвърна той със същия тон. — Без лична камериерка. Мога да ти осигуря исканата вана в апартамента на изпълнителния директор, а и с шампанското и хайвера смятам, че ще се справя. Но ако не се съгласиш да се установиш на къса рокличка заради мен…

Тя се разсмя.

— Каква страхотна картина само! Ще го направиш, нали?

Той се засмя и я хвана за ръка.

— Хайде да се поразходим. Искам да усетиш имота. С тази цел те довлякох тук толкова бързо.

— Питах се защо — скоро след като получи съгласието й да работи с него, Джордан бе говорил и с директора на агенцията. Този разговор не бе нищо повече от една формалност, проява на учтивост. „Разбира се, фирмата ще поеме поръчката… Но да, Катя ще ръководи лично художествената страна на рекламата…“ — Обикновено моята работа започва едва когато архитектът завърши своята.

— Но сградите са само малка част от проекта — заяви Джордан с момчешки ентусиазъм и тя пак се засмя. Стискаше здраво ръката й, водеше я през пясъчната ивица към отдалечения край на стария хотел. — Тук има нещо във въздуха, Катя — нещо в този монотонен удар на вълните по брега, нещо в смесения аромат на дърветата и океана… Континентът изглежда на хиляди мили оттук, в долната част на острова улиците са наблъскани с хора, но тук… тук царуват покоряващо спокойствие и тишина.

— Знам защо ме довлече тук толкова бързо. Само за месец това покоряващо спокойствие ще бъде разбито от рева, воя и ударите на булдозери, трактори, триони, бормашини и чукове.

— Но само временно. Имай търпение, Катя. Когато завършим строежа, спокойствието ще се възстанови.

— Но тогава тук ще има хора.

— Разбира се.

— Няма да е както сега.

— Разбира се, че ще е. Е… може и да не е точно като сега… Но спокойствието пак ще е тук и точно него искам да продам! Тук искам да тупти сърцето на рекламата. Ще го направиш ли?

Катя знаеше, че има сили да го направи и му го каза. В главата й вече се въртяха оформени в рисунки идеи: меки плавни линии, приглушени цветове — но тя бързо ги изтика назад, за да даде възможност на сетивата си да попият изцяло красотата на пейзажа. Вървеше с лекота до Джордан, английските й маратонки пружинираха първо върху пясъка, а после и върху покритата с мъх земя под дърветата, а дънките и широката й блуза, краищата, на която бе вързала оперено отзад, бяха достатъчно топли и същевременно й осигуряваха достатъчно хлад — бяха точно на място, точно както трябваше да са. Харесваше й тук, но красотата на мястото не бе единствената причина за доброто й настроение. Един ден спасение от големия град — при това петък, което автоматично удължаваше почивката й в края на седмицата — бе истинска наслада. Е, да, официално се водеше на работа, но нима часовете, прекарани с Джордан, могат да бъдат наречени работни? Особено днес, когато се чувстваше така щастлива!

Джордан говореше почти непрекъснато, докато обикаляха имота му. Той показваше къде ще построи тази или онази група от сгради, споделяше с нея подробности от плановете си, изискваше предложения, изслушваше ги внимателно. Разискваха различни подходи към рекламата и тук Катя го подканваше да изказва мнения, за да се запознае с вижданията му по този или онзи проблем, за да може да ги вземе предвид, когато остане сама пред чертожната си дъска.

Колкото повече обхождаха хванати за ръка обширния парцел, толкова повече нарастваше вълнението й. Страхотно беше да изслушва идеите му, плановете му — самото му присъствие я омайваше. Заобиколена от неговото излъчване и това на божията красота около нея, тя сякаш се носеше във въздуха, понесена от ласкави вълни. Питаше се как е могла и защо се бе съпротивлявала на предложението му да работят заедно.

Когато обиколиха обширния парцел и се върнаха пак пред хотела, там вече ги чакаше кола, за да ги отведе в Едгартаун. Джордан й помогна да се качи и съобщи на шофьора името на ресторанта, където отиваха. После се отпусна до нея на задната седалка, потърка ръце и се захили доволно:

— А сега е време за удоволствие.

Тя се опита да си придаде строг вид.

— Доколкото знам, днес е работен ден.

— Така е, но свършихме днешната работа.

— Часът е само един следобед. Джордан, ти ме разочароваш.

— Имаме нужда от отдих и отпускане.

— Ако се отпусна още, много вероятно е да заспя — настани се удобно на мястото си и заследи с поглед прелитащия край прозорците на колата пейзаж. — Какъв чуден ден! Съвсем различен от обикновения работен ден в офиса.

— С впечатление съм, че там те карат да работиш прекалено много.

— Не, обичам работата си.

— Изглеждаш уморена.

— Благодаря.

— Излизала ли си скоро с гинеколога?

Тя се усмихна, но не го погледна.

— Миналата седмица ходихме на концерт в парка.

— И той купи готово опакован обяд за храна на открито, постла одеяло на тревата и те налива с вино цял следобед.

— Не позна. Цяла нощ. Концертът беше вечерен.

— Цяла нощ? Прекара нощта с него?

Сега тя го погледна.

— И какво, ако съм го направила?

— Не го харесвам.

— Никога не си говорил с него.

— Той не е подходящ за теб, Катя. Знам го.

— Откъде си толкова сигурен, когато не го познаваш?

— Усещам го.

Тя кимна.

— Ммм. Това заслужава да се изследва научно.

— То си е наука само по себе си. Шестото ми чувство никога не ме е подвеждало.

— Никога? А онази сделка преди няколко години за производство на захранвани с електричество коли?

— Откъде да знам, че петролната криза ще се появи на хоризонта в един момент, само за да изчезне в следващия? Или че хората веднага ще я забравят — все едно че никога не е била — и ще се захранват с илюзии, че никога няма да се повтори? Идеята ми бе добра, но сбърках само във времето. Убеден съм, че бъдещето ще принадлежи на захранваните с електричество коли. Освен това — добави той последен щрих към защитата си — забелязах проблема и се измъкнах достатъчно бързо, за да сведа до минимум загубите си. Така че шестото ми чувство ме спаси тъкмо навреме.

Тя се засмя.

— Шесто чувство, тинтири-минтири, финансовият ти съветник спаси себе си.

— Както и да е. Но определено не харесвам твоя лекар.

— Тогава сме квит. И аз не харесвам малката Мери Съншайн.

Джордан бе изказал последното си мъдро съждение върху въпросния лекар, вгледан смръщено през прозореца до себе си. Сега обърна глава и я погледна строго.

— Казва се Мери Сандбърг. Откъде знаеш за нея?

— Случайно зърнах ваша обща снимка в един вестник.

— Какъв вестник?

— „Пост“.

— Откога четеш „Пост“?

— Не го чета аз, а Роджър. Той си е поставил за цел да насочва вниманието ми към някои специфични особености на рекламата.

— И снимката ми попада в тази графа? По дяволите, Катя! Излязох с нея само един път и проклетият фотограф реши, че ще улучи заека, ако загатне за романтична връзка.

Катя сви рамене.

— Тя е много хубава и има пари.

— Даа, от третия си съпруг. Този път удари джакпота, но ако се опитва да повтори удара с мен, ще сбърка.

— Не се интересуваш от нея?

— Не.

— Какво облекчение — тя понижи глас, усетила любопитните погледи, хвърляни в огледалото за задно виждане от младия шофьор. — Бюстът й е прекалено голям. Знаеш ли какво става с такива жени, когато преполовят житейския си път? Пред тях има два избора: или разход на огромни средства за пластична хирургия, или грозно увиснали гърди.

Джордан докопа врата й, стегна го с лакът и я притегли към себе си.

— Имаш нахакана уста — изръмжа той през стиснати зъби, но се опитваше да не се засмее.

— По-добре такава уста, отколкото увиснали гърди. Разбира се, вероятно ще мога да поразширя малко повече…

— Харесвам гърдите ти — гласът му спадна до тихо ръмжене. — Докторът хареса ли ги?

— Докторът — отвърна тя бавно и тихо — не ги видя.

— Любихте се на тъмно? Видя ли? Казах ти, че не е за теб. Когато двама души се любят, трябва да са облени от светлина. Ако виждаш какво става, насладата ще бъде двойна.

Думите му и видението, което запалиха във въображението й, я накараха да потръпне. Бяха вече влезли в Едгартаун и възбудата й нарасна допълнително: тълпите от хора по улиците засилиха чувството на интимност в изолираното купе на колата.

— Ти май не си съвсем добре — говореше бързо, с леко дрезгав глас. — Коментарът ти е неуместен. Алън и аз не сме се любили на тъмно. Изобщо не сме се любили.

Хватката му се поотпусна, но тя остана арестувана от ръката му и притисната към него.

— Не сте?

— Не. Братското ти сърчице поуспокои ли се сега?

Признанието й не успокои нищо и никого. Първо, колкото и да се стараеше в тази насока, сърцето на Джордан не бе сърце на брат. Издържал беше годините на връзката й с Шон, защото постоянното му присъствие — в Ню Йорк, в Доувър, на Мейн — я бе държало солидно извън достъпните граници. Сега обаче тя пак бе свободна и отмъстително се бе върнала в живота му.

На второ място, мисълта за Катя като страстно любеща се жена в леглото го възбуждаше. Видял беше гърдите й веднъж, макар и преди години, чувстваше ги притиснати до тялото си сега и знаеше без сянка на съмнение, че те са пак толкова хубави, колкото бяха тогава.

— Горе-долу — отговори той тихо. Пусна я, но не и преди да плъзне с копнеж ръка по гърба й. Искаше да я докосне и не успя да се сдържи. Но това леко докосване още повече изостри глада му. Въздъхна дълбоко и кръстоса крака, за да прикрие възбудата си. — И така — започна, като обгърна с две ръце глезена си, за да осигури допълнително прикритие, — какво друго ново има в живота ти?

Искаше й се да не беше оттеглял ръцете си от нея, но прие загубата им спокойно.

— Нищо ново от последната ни среща. О… Преди два дни обядвах със Санди Кейн — делила беше стая със Санди през последните им две години в нюйоркския университет и Джордан ги бе извеждал няколко пъти на вечеря.

— Винаги съм я харесвал. Как е тя?

— Много добре. Сега е помощник-продуцент на едно шоу към чикагската телевизия. Беше в Ню Йорк, за да организира серия от интервюта. Не се срещаме често, но когато се срещнем, прекарваме чудесно. Все едно че последната ни среща не е била преди година, а само преди седмица. Хармонията между нас е неизменно жива — топла, пулсираща…

— Тя е такъв тип човек. Любознателна. Открита. Интересна. Разбирам защо ще успее като продуцент.

Точно в този момент шофьорът спря пред ресторанта и прекъсна разговора. Катя излезе от колата и изчака Джордан да уреди сметката. Той се присъедини към нея малко по-късно, плъзна ръка около кръста й и я поведе към вратата на ресторанта.

Джордан възобнови разговора, започнат в колата, когато се настаниха на малка ъглова маса с разтворено меню пред тях.

— Имаш добри спомени от колежа, нали?

— Да… след първата година.

— Ммм. Незабравимата първа година.

— Не ми беше леко, но ти винаги идваше да ме спасяваш точно когато се нуждаех най-много от теб.

— Ти страдаше от раздялата с дома. Радвам се, че успях да помогна тогава.

— Копнежът по дома беше само част от историята. Нюйоркският университет бе културен шок за мен. Вероятно всеки колеж в който и да било голям град щеше да ми въздейства по този начин.

— Хей, ти не отиде в Ню Йорк направо от джунглата.

— Не, но дотогава живях изолирано. Някой се грижеше за мен, някой решаваше проблемите вместо мен. Неочаквано трябваше сама да намирам пътища в чуждо място, да срещам нови хора, да се боря с чекови книжки… Началото бе много, много трудно за мен.

— Но ти го поиска — напомни й той.

— И не се оплаквам. Само си спомням — тя се наведе напред с лакти върху масата и огряно от топла усмивка лице. — Знаеш ли какво си спомням най-ясно от първата си година в университета? Спомняш ли си времето, когато бях по средата на последните си изпити и изпаднах в паника?

— Дали си спомням? Все още се смразявам, когато си помисля за този период от живота ти. Появи се в офиса ми, бледа като призрак и готова да избухнеш в плач.

— Не знаех какво да правя! Минах през първия изпит, четох цяла нощ и пропълзях през втория, но се чувствах вече така изтощена, че не виждах как ще се справя с третия, на който трябваше да се явя на следващия ден. Ти ме отведе в апартамента си, затопли готова пилешка супа и макарони, накара ме да ги изям и ме настани в леглото. Събуди ме в пет сутринта и учи с мен шест пълни часа, за да мога да взема изпита си следобед. И не престана да повтаряш, че половината от първокурсниците се паникьосват по същия начин като мен. Лъжеше, без да ти мигне окото.

— Но проработи, нали? Взе блестящо изпита си.

— Е, не чак блестящо.

— Но близо до върха. И не лъжех, а предполагах. Спомних си как се чувствах аз по време на първата си изпитна сесия. Едва не се провалих и не ме изключиха от университета.

— Така ли? Не си ми го казвал.

— Аз съм горд човек, Катя.

— А къде е гордостта ти сега? — подразни го игриво тя.

— О, все още е налице, но възрастта я насочи в други посоки. Сега говоря спокойно за дните си в колежа — вероятно защото те са толкова отдалечени вече.

— Говориш, като че ли си старец. Още не си прехвърлил хълма, Джордан.

— Е, не още. Но наближавам този момент. Тази сутрин имах нетърпими болки в коляното.

— Трябваше да се подложиш на операция преди петнайсет години. Гордостта ли ти попречи да го сториш?

Той поклати глава:

— Не. Глупостта.

До масата им застана келнерката — приятна млада жена с интелигентна физиономия: изглеждаше така, като че ли и тя е била в колеж! Катя не бе погледнала менюто, но Джордан го прехвърли набързо и я запита:

— Неподсладен яйчен крем върху питка с пълнеж и салата?

Тя кимна, той се обърна към келнерката, за да поръча две порции и накрая две студени кафета. Когато келнерката се отдалечи, Катя се наклони още по-напред и прошепна шеговито:

— Смятах, че истинските мъже не ядат яйчен крем върху питка.

— Четеш подвеждащи книги. Аз го обичам. Този факт прави ли ме по-малко истински?

„Не, не си истински — мислеше Катя. — Ти си прекалено спокоен, самоуверен, интелигентен и определено великолепен!“

— Това те прави космополит и в добавка — свободомислещ. Смятам, че ядеш точно яйчен крем върху питка с пълнеж само защото някой е заявил, че истинските мъже не го правят. Ти не се съобразяваш с правила: вършиш само нещото, което искаш. Уважавам те заради това.

— Благодаря — отговори той простичко.

— Беше удоволствие за мен — отвърна тя по същия начин.

Няколко минути седяха неподвижно, вгледани един в друг.

Джордан я гледаше така, като че ли тя бе единствената жена в голямата зала на ресторанта. И тя седеше пред него, обляна в приятна топлина. А после това приятно топло чувство бе заместено от смут: ако очите му не лъжеха, ако тя ги разчиташе правилно, защо тогава още не са любовници?

— Мислил ли си някога за женитба? — запита Катя импулсивно — въпрос, роден от отчаяние и обезсърчение.

— Женитба? — той сви леко устни. — Напоследък не.

— Как така? Не искаш ли деца?

— Бих желал да имам деца…

— Какво чакаш тогава?

— Чакам истинската жена, която да ги роди.

Тя кимна, но смутът в нея нарасна. „Къде греша? Защо аз не съм тази жена, която чака?“

— Известно време смятах, че ще се събереш с Дона Паркър. Тя бе добра.

— Дори много.

— Но?

— Липсваше й вътрешен пламък.

— Аха. Била е прекалено добра.

— Както и мила, обикновена и досадна. Така. А ти? Не сме говорили още какво точно стана с Шон.

Катя сви рамене.

— Няма за какво да се говори.

— Ходи с него повече от година и живя с него още три. Защо се разделихте?

Не умееше да лъже и не се и опита:

— Той искаше женитба, а аз — не.

— Защо не?

— Ти го каза преди малко. Той не беше истинският.

— А след Шон?

— Алън? — подразни го тя.

— Алън не играе тук. Никакви други възможности за женитба?

— Много съм заета.

— Което означава, че още няма човек около теб, който да означава повече от работата ти, така ли?

„Не, има го. Тук е. Седи точно пред мен…“ Как да отговори?

— Аз съм наистина много зает човек, Джордан.

— Как виждаш бъдещето си? Винаги ли ще бъдеш прекалено заета или ще създадеш семейство някой ден? — спомни си с болезнена сила разговора в Мейн преди месец, когато Питър се бе шегувал с нея, обвинявайки я в таен копнеж за съпруг и деца. Оттогава Джордан бе мислил много по този въпрос.

— Семейство? — и тя си спомни разговора в Мейн. Отговори по същия начин: — Може би.

Джордан внезапно се засмя.

— Спомняш ли си момчето, което те заведе на абитуриентския ти бал?

— Джими? Разбира се, че го помня! Ти дойде вкъщи малко преди той да се появи и ме завлече в ябълковата градина с балната ми рокля и пя и танцува с мен, докато прическата ми клюмна от горещината, а майка ми бе прекарала часове наред над нея! Страшно ми се искаше да заявя на Джими, че съм болна, да сменя роклята с дънки и да прекарам вечерта с теб… Но ти имаше среща.

— Остави моята среща. Нямаше начин да откажеш на Джими, след като той си бе осигурил вече смокинг назаем.

Споменът я развесели.

— Да, прав си. Мило момче беше. Спомням си обаче с каква злоба те гледаше. Ти висеше там, облегнат небрежно на никакво дърво, с ръце, скръстени на гърдите, и крака, кръстосани при глезените — тя пое бързо дъх. — Джими се ожени за момиче от колежа. Последните ми сведения за него са, че има къща в покрайнините, две деца, куче и индианец за шеф.

— Прекалено обикновено за теб, така ли?

— Прекалено предвидимо може би. Той наистина беше много добро момче, също като твоята Дона.

— Но без вътрешен пламък.

— Без.

Джордан въздъхна.

— Изглежда, двамата с теб сме еднакви. Отдадени на вечно търсене на вълнуващото, необичайното…

— Е, не си съвсем точен. Търсим просто… вътрешен огън.

— Като в безкрайно естествено изгаряне… експлозивна химия… — той повдигна вежда. — Как се справи с изпита по химия?

— Горе-долу.

— Също като мен, а работих наистина усърдно — заразказва й за усилията си тогава и успя да отклони разговора в по-безопасна посока. Келнерката им донесе обяда и докато се хранеха, бъбриха неуморно по незначителни теми. Когато застанаха отново пред ресторанта, и двамата се чувстваха натежали от преяждане.

— Как е възможно? — стенеше тя. — Винаги съм смятала, че няма по-лек обяд от яйчен крем върху питка с пълнеж и салата!

— Как очакваш да се чувстваш, когато ти сервират такова голямо парче, а в салатата липсва само кухненският умивалник?

Той се протегна и потупа корема си, който й изглеждаше забележително плосък. Но бе много доволна от следващото му предложение:

— Хайде да наемем велосипеди и да пообиколим наоколо.

— Ще се справиш ли с тези колена?

— Разбира се, че ще се справя! А ти ще се справиш ли с тези бедра?

Тя се огледа учудено.

— Какво им е лошото на бедрата ми?

„Нищо“ — реши Джордан. Тесните й дънки ги очертаваха добре — може би прекалено добре. Той преглътна с мъка.

— Не изглеждат достатъчно силни.

— И слава богу — заяви тя и закрачи към най-близкия щанд за даване на велосипеди под наем.

През следващите три часа те въртяха щастливо педалите по източния край на острова. За Катя разходката с колело бе толкова вълнуваща, колкото изразът на искрена наслада, изписан на лицето на Джордан. Когато най-сетне върнаха велосипедите, тя изведнъж установи, че има проблем, но не в бедрата.

— Оу, оу — възкликна Джордан. — Боли ли?

Тя протягаше крака, но всъщност я болеше задникът. Щеше й се да го поразтърка, но нямаше как да го стори незабелязано.

— Добре съм.

Той бързо мина зад нея и изпълни желанието й: голямата му ръка нежно масажира изтръпналото място. Погледна го позасрамено и той веднага отговори с гримаса.

— И моят ме боли. Изглежда, и двамата не сме във форма. Искаш ли да повървим малко, за да се съвземем?

— Звучи добре пред алтернативата да се налагаме с бутилки с гореща вода.

И наистина бе хубаво преживяване. Скитаха, без да бързат, по улиците, отбиваха се в някои магазини и дори си купиха по една памучна фланелка. По някое време Джордан заяви, че пак е гладен и Катя се изповяда в същото. По взаимно споразумение вечеряха в малък френски ресторант, простичък, но елегантен. Дали френската кухня или бутилката вино, която пресушиха заедно, или просто компанията му вля в душата й топлината и доволството, което усещаше към края на вечер, това Катя така и не разбра. Но й бе нужно време, за да изплува на повърхността от приятната омая, която я бе обзела, когато Джордан внезапно се наведе към нея.

— Хайде да останем тук тази нощ.

— Джордан, този ресторант се затваря в десет часа.

— Не тук. На острова. Не знам ти как си, но аз не съм се чувствал толкова добре от векове. Не ми се връща още в Ню Йорк.

— Но самолетът…

— Е на наше разположение. Сигурен съм, че и пилотът няма да има нищо против да си почине една нощ тук. Ще преспим в някой хотел, ще закусим късно сутринта, ако времето разрешава, ще отидем на плажа може би и ще те отведа в града утре вечер.

— Джордан, не нося нищо със себе си!

— От какво имаш нужда?

— Четка за зъби, сешоар, грим…

— Ще си купим четки за зъби. В чантата си имаш гребен, можеш да минеш и без сешоар. А колкото до грима — за какво ти е, особено тук?

Идеята започваше да й харесва. Прекарали бяха един чудесен ден — защо наистина да не го удължат?

— Не би трябвало да го правим — заяви тя, но в очите й вече танцуваха пакостливи искрици. — Имам куп неща за вършене в събота.

— Но ще е чудесно, нали? — пламъчетата в очите му весело отразяваха искрите в нейните.

— Аха.

— Хайде да го направим — прошепна той.

— Да го направим! — отвърна шепнешком тя.