Барбара Делински
Шепот в здрача (15)

15.

След разговора с баща си Джордан се върна в Ню Йорк, без да се заяде с единствената стюардеса или да сдъвче таксиметровия шофьор, което рядко му се случваше. Вероятно са го помислили за някое размазано желе — особено ако към странното му поведение се прибавеше и глуповатата усмивка, която не слезе от лицето му. Отдал се беше на мечти, обмисляше различни възможности за изискано прелъстяване. Ако Катя поиска атлазени чаршафи и запалени свещи, ще ги има. Ако желанието и бъде маса, заредена с шампанско и чер хайвер, или легло, застлано с рози, или някоя проклета бедуинска палатка — ще осигури и това.

За съжаление тя нямаше как да участва в организацията и подготовката, така че се налагаше да черпи от собственото си въображение и преценки. Искаше първото им истинско събиране да е като фантастична приказка, вълшебна изненада.

Но когато влезе в офиса на Катя на другата сутрин, изненаданият беше той. Да, тя беше там: наведена, както винаги, над чертожната си дъска. Но на лицето й не светна усмивка, когато го видя; не скочи да го прегърне или поне да му подаде ръка. Отбеляза присъствието му само с леко кимване.

Студенината й му напомни телефонните им разговори преди последния петък. Радостта му след паметния разговор с баща му бе така силна, така всеобхватна, че беше забравил за обтегнатите отношения между тях.

„Нищо страшно — каза си той, — ще й мине. Винаги й е минавало. Та тя ме обича!“

— Донесох предварителните скици на архитектите — започна той с лек тон, пресече офиса и ги постави пред нея.

Тя веднага отмести плика с чертежите настрана.

— Ще ги разгледам по-късно. Предварителни скици, така ли?

— Наложи се да упражня натиск дори и за тях.

— Не беше нужно. Ако са само предварителни скици, няма да ми свършат работа. Не мога да планирам нищо на базата на скици, които ще бъдат евентуално променени. Ще изчакам утвърдените скици и ще си спестя прахосването на излишен труд.

— Смятах, че… тези ще ти дадат някои идеи.

— Вече ги имам. Когато получа утвърдените скици, ще пусна идеите си в действие — и тя се обърна с молив в ръка към чертожната дъска.

— Върху нещо интересно ли работиш? — запита той с най-приятния си тон.

— Надявам се.

— Какво е?

— Реклама за супа.

— Ммм… ммм… звучи добре.

— Звучи вкусничко — предложи тя, но не се усмихна.

— Катя, чуй ме. Знам, че ми се сърдиш.

Моливът й зашушна леко по хартията.

— Не позна.

— Бясна си. Личи си.

— Само съм заета.

— В такъв случай хайде да се срещнем и да поговорим — Джордан веднага си представи обяд в апартамента му. Ще го осигури безпроблемно, но те едва ли ще стигнат до него, погълнати един от друг…

— Днес е лош ден, Джордан. Съжалявам.

— Тогава довечера. Няма значение колко късно.

— Няма начин. Имах много претоварен уикенд.

— Претоварен ли? Как? — запита той предпазливо.

— Къде остана въображението ти?

Въображението му беше унищожително.

— Слушай, трябва да поговорим — заяви той рязко.

— Давай — подхвърли Катя нехайно.

— Обичам те.

— Къде е новото?

Той хвърли поглед над рамо, отиде до вратата, затвори я и се върна.

— Обичам те така, както един мъж обича жена.

За частичка от секундата моливът й като че ли замря.

— Колко мило.

— За пръв път ти се признавам в любов — запротестира той. — И ми отговаряш само с: „Колко мило?“.

— Какво друго искаш да ти кажа?

— Би могла да кажеш например: „И аз те обичам, Джордан“. Или: „Наистина ли, Джордан?“. Или: „О, Джордан… Чаках толкова дълго за тези думи“ — произнесе всяка от изброените възможности със съответната интонация, но Катя не изглеждаше ни най-малко впечатлена и за пръв път у него се промъкна отчаяние и страх. — Катя, чуваш ли ме?

— Чувам.

— И думите ми не означават нищо за теб? Трябва ли да разбирам — по дяволите, остави най-сетне тоя молив, — че всеки ден купища мъже сипят пред нозете ти признания в любов? Така ли е, Катя? Наистина ли си напълно безчувствена към моето признание?

Катя въздъхна и наведе глава.

— Ако държиш да знаеш истината, много ми е тъжно.

— Тъжно? — запита той със следа от паника в гласа. — Какво искаш да кажеш с…

— Катя! — Роджър отвори вратата и подаде глава. — Имаме проблеми с матрицата. Имам нужда от теб. Веднага.

— Тя е заета — изръмжа Джордан.

Но Катя вече ставаше.

— Добре, Роджър. Тръгвам.

— Но какво ще кажеш за мен? — запита Джордан.

— Какво за теб? — тя изглади с привично движение полата си.

— И аз съм бизнес!

Катя се огледа, сякаш проверяваше дали в стаята има нещо, което трябва да вземе за съвещанието с Роджър.

— За това ли ставаше въпрос досега — за бизнес?

— Не, знаеш, че…

Тя мина край него на път към вратата.

— Трябва да бързам, Джордан. Свържи се с мен, когато получиш утвърдените скици.

Джордан отвори уста, но преди да успее да произнесе и една дума, Катя изчезна. Затвори уста, смръщи се на дъската и се опита да се ориентира в току-що случилото се. Върна обратно разговора в паметта си, превъртя отново всяка дума, но не разбра къде беше сгрешил. Накрая реши, че Катя просто бе в особено настроение днес.

Може би денят наистина беше лош. Може би наистина е много заета. Може би — и предположението го накара да се сгърчи вътрешно — действително е имала много претрупан уикенд. Ще трябва да я потърси по-късно. Това е всичко.

Обича го, сигурен беше. Знаеше, че истинската любов не приключва с някаква нищожна разправия. Да, вярно, беше я отхвърлял повече от един път… Сигурно мисли, че той се опитва да я манипулира. Но след време ще го разбере. Тя е разумен човек. От него се иска само да не се отказва, да продължава да опитва.

На излизане от офиса се сети нещо — лъч надежда за него, проблясък откъм светлата страна. По време на „разговора“ Катя упорито бе избягвала очите му — като се изключи беглият й поглед, който му хвърли в началото. „Много добър знак“ — мислеше той успокоено, използвайки езика на психоаналитиците.

 

 

Джоди Фрайър би следвало да е много по-добра в психоанализата от Джордан, а ето че бе попаднала в безизходица. Кавано се върна определено потиснат от Калифорния и на всичките й въпроси отговаряше само с нечленоразделно сумтене. Когато го запита дали е успял да изрови нещо ново, той обърна глава настрана. Прекарваше по-голяма част от времето вкъщи — учудващо повече от обичайното, което, колкото и странно да беше, стъжняваше допълнително живота й. Сигурна беше, че мрачното му настроение е свързано по някакъв начин със случая Уайт-Уорън, но след като го издържа три дни, даде си сметка, че тя лично не желае да живее така. Ако поне разбереше какво го мъчи, би могла най-малкото да му съчувства. Но той мълчеше и търпението й се изчерпваше.

Избухна късно през нощта на третия ден, когато се подготвяше за лягане пак сама. Метна пеньоара си върху нощницата и се върна във всекидневната.

— Да не си се натикал в туба със супер лепило? — започна тя с язвителен тон.

— Хмм? — отвърна той по навик, без да я погледне.

— От няколко дни вече гледам намръщената ти физиономия!

— Не сега, Джоди. Зает съм.

— Откакто се върна, си зает и денем, и нощем! Започвам да се питам за какъв дявол се мотая около теб! Голите стени не се оплакват. Още по-малко — празното легло!

Този път той вдигна глава и й отправи умолителен поглед.

— Моля те, Джоди, имам проблеми. Не го прави сега.

— Хиляди дяволи, Боб! Не мога да повярвам, че някъде по света има по-голям егоист от теб! Твоите проблеми са винаги на първо място — тя вдигна възпиращо ръка. — Добре. Знам, че ме предупреди от самото начало. Но изведнъж разбирам, че не мога да живея по този начин! Ти имаш проблеми. Чудесно. При всяко едно съжителство от значение нормалните хора събират глави и решават проблемите си заедно.

— Проблемите ми са свързани с работата.

— Също и моите. Твоята работа ме подлудява, Боб. Седиш тук като мумия — като вбесена на нещо мумия — и отказваш да ме допуснеш до себе си, да ми дадеш да разбера поне в общи линии какво точно те яде чак толкова!

Той неволно изправи гръбнак.

— Работата ми е поверителна. Нямам право да споделям мислите си със света.

— Ти добре ли си? Аз не съм светът. Аз съм само Джоди. Един-единствен човек. Преди споделяше с мен някои от тъй наречените „поверителни“ неща! Знаеш много добре, че не изнасям разговорите с теб извън тази стая.

— Какво очакваш от мен? — сряза я той. — Да ти разкрия случая с най-малки подробности, за да минеш по него с гъст гребен?

— Защо подробности? Задръж ги за себе си, за какво ми са? Но поне общите контури, нещо, което ще ми помогне да разбера защо си толкова затворен напоследък.

— Не се заяждай с мен, Джоди — предупреди я той.

— Защото ти напомням за бившата ти жена? — беше достатъчно вбесена, за да я кара право през просото. — Знам. С всеки изминат ден започвам да я разбирам все по-добре и по-добре. Едно съжителство изисква взаимно доверие, а ти го нямаш. Всяка жена би избягала от теб!… Жена ти е била много по-умна от мене — поне те е преследвала безмилостно, вместо да разкарва тъжните си мисли от тая стая в оная! Не искам повече да се ям отвътре — точка!

— Никой не иска от тебе да се ядеш отвътре.

— Никой не ми е дал повод да не го правя.

— Упражняваш натиск върху мен.

— Точно като теб!

Той стисна затворени клепачи и бавно разтри носа между веждите си.

— Не мога да поема това сега, Джоди — заяви той с тон, който предупреждаваше за наближаващо избухване.

Джоди бе така отвратена, че му се възрадва, вместо да се стресне.

— Не си въобразявай, че аз мога!

Той скочи, разгневен като нея.

— Върви си тогава! Свободна си!

— И ще го направя! — тя се завъртя побесняла, но той хвана ръката й.

— Недей.

Тя не го погледна, но гласът й се понижи като неговия:

— Защо не?

— Не искам да си отиваш. Искам те тук.

— За да те наблюдавам как агонизираш над твоя случай, докато аз върша същото над моя? — нямаше нужда да уточнява кой е нейният тежък случай.

Той постави ръце на раменете й и бавно я обърна към себе си.

— Не искам да агонизираш. И аз не искам да го правя, но, мили боже… — отклони поглед и поклати глава, — чувствам се така разкъсан…

— Заради нас? — запита тя по-боязливо, отколкото й се искаше в този момент.

Той пак поклати глава, но този път срещна погледа й.

— Заради този случай. Направо ме убива, признавам го.

— Виждам го и не мога да стоя безмълвно отстрани и да гледам как се съсипваш. Какво се случи? Не беше чак толкова лошо в началото. Имаше предизвикателство, да. И изискване за проява на деликатност. Но явно нещо се е случило при това твое последно пътуване до Лос Анжелис — ти не си същият. Кажи ми го, Боб — подкани го тя ласкаво. — А ако изведнъж се окаже, че мога да помогна?

Той я обгърна с ръце и я притегли към себе си със стон. И тя се запита в почуда защо се притиска така отчаяно към нея… Заради отношенията между тях? Или заради този случай? Но усещаше ясно нуждата му от нея и гневът й се стопи: какво повече може да иска една влюбена жена?

— Ах, Джоди… Каква ужасна каша…

— Ние двамата? — задържа тя дъх.

Той се засмя тихо и дъхът му раздвижи косата й.

— Не. Ти си напълно права. Как го каза? Мумия? Точно такъв бях. Всичко заключено вътре… Разбирам, че не е честно от моя страна, но промяната не е лесна.

— Лесна е, ако я искаш.

— Не е вярно. В течение на живота си човек си създава определени правила, към които се придържа стриктно, защото така му е по-лесно. Една каруца се движи по-лесно по вече прокарани коловози… Ако имахме късмет да се съберем, когато бях на двайсет и една години! О, не, тогава ти си била само на девет, така че нищо нямаше да стане.

— Искаш ли да се промениш?

— Не искам да те изгубя — прошепна дрезгаво той и плъзна ръце по гърба й.

Тя обаче не реагира на ласките му.

— В такъв случай ще се наложи да се промениш. Поне мъничко.

— Ще се опитам — той вдиша слабия аромат на лимон, който лъхаше от косата й, дланите му обхванаха горната част на бедрата й и ги притиснаха към слабините му. — Хайде да си лягаме…

Но Джоди не се поддаде на провокацията.

— И да забравим всичко след едно добро чукане?

— Ако наистина искаш да ми помогнеш, този е начинът.

— Отприщване на бент?

Ръцете му се смръзнаха на бедрата й.

— Ти го възприемаш така, не и аз. Исках само… просто исках да покажа значението ти за мен.

Джоди отметна глава назад и обрамчи лицето му с длани.

— Ако наистина искаш да ми покажеш какво означавам за теб, седни и говори с мен — прошепна тя. — Имам нужда точно от това.

Той неволно стисна устни и с мъка се удържа да не й откаже. Затвори за миг очи и пак се възстанови познатата вече смръщена маска. Но когато отново я погледна, тя разбра, че болката в погледа му е причинена от нещо друго.

— Какво има, Боб? Какво те тревожи толкова?

— Този случай — отговори той най-сетне. — Всичко сочи точно в онази посока, към която се стремях в началото, но сега вече не съм чак толкова сигурен в чувствата си… — разреши й да го отведе до дивана и да го настани там. Тя се сгушило него, хванала ръцете му. — Мразех тези семейства от години. Четях вестникарски статии, които внушаваха на читателите си колко са прекрасни, мощни, какви късметлии са, как жънат успехи, накъдето и да се обърнат. Винаги ми се е струвало несправедливо те да имат толкова много, когато други нямат почти нищо.

Тя се замисли върху думите му, потърси бързо конкретна причина за отрицателните настроения на Боб.

— Обвиняваш Джак Уайт за смъртта на баща си, нали?

— И има защо! — извика Боб. — Той разори баща ми!

Леко стресната, Джоди замълча за миг, преди да запита:

— Всъщност какво точно се случи?

Той пое дълбоко дъх, задържа го, после бавно го издиша.

— Знаеш някои неща. Бил е ранен във войната, но е настоял да се върне на фронта. Не го пуснали обаче на предна линия и той работил в тила, занимавал се най-вече с машини и до уволнението си развивал усет към електрониката. Тогава още е разбрал, че бъдещето й принадлежи. Събирал всеки цент, до който успявал да се добере, взел куп заеми и поставил началото на бизнес, който се развивал наистина добре: все повече поръчки, по-голям брой работници… Но когато получил изгодна правителствена поръчка, решил, че ще последват още и започнал разширение на бизнеса си на базата на тези бъдещи рентабилни поръчки. Още на следващата година обаче загубил правителствената поръчка — получил я „Уайт Електроникс“.

— Честно и почтено?

— Кой да ти каже? Тогава Уорън вече е бил ангажиран в политиката, но само на местно ниво. Което не означава нищо, тъй като той е имал приятели на много високи постове. Между успешните ходове на Уайт в бизнеса и политическата кариера на Уорън се забелязва ясна връзка. Съдбата на баща ми не е изключение. Искам да кажа, че той съвсем не е единствената жертва. Уайт е унищожил и други компании точно по същия начин — като отнемал договор от капитално значение за другата компания.

— Но по отношение на баща ти не става ли въпрос само за един договор…

— Точно този, от който е имал огромна нужда. Без него той е загубил възможността да изплати направените вече дългове и се принудил да разпродаде бизнеса си.

— На Уайт?

— По принуда. Той вече е бил откраднал някои от най-добрите му специалисти, а без тях кой е този, който би му предложил добра оферта? Уайт му заплатил нищожна сума, тоест начукал му го по всички линии и го захвърлил на улицата да го духа до края на живота си…

Джоди знаеше останалото.

— Когато ти възложиха този случай, знам, че копнееше да върнеш на някого за трагедията на баща ти. Какъв е проблемът сега — изрови нещо, което оневинява двете семейства?

Кавано замълча за миг, после отговори тихо:

— Точно обратното.

— Не разбирам.

Погледна я в очите.

— Според доказателствата, които имаме, убиецът е Джордан Уайт.

— Джордан Уайт? Смятате, че е убил собствения си брат и снаха?!

— Според доказателствата.

Не разбираше много неща, но в този момент бе загрижена преди всичко за Боб.

— В такъв случай… къде е проблемът? Какво те мъчи? Не го ли приемаш като някаква форма на справедливо възмездие?

— Не съм сигурен, че… че е справедливо. Там е проблемът.

— Какво искаш да кажеш?

Обгърна с ръка раменете й и я притисна към себе си. Жестът му бе лишен от сексуален подтекст, той отразяваше само нуждата му от нечия топлинка, от нечия подкрепа. Канеше се да направи трудно признание — и фактът, че трябваше да го направи пред Джоди, не го улесняваше ни най-малко — напротив! Трудно беше, защото бе признание за грешка. Беше сбъркал.

— Действително исках да вярвам в най-лошото. Когато Райън подхвърли, че може би вътре в тези семейства стават някои странни неща, бях истински щастлив. После постепенно започнах да научавам допълнителни неща за тях — знаеш каква работа отхвърлих с всички онези папки и документи — и се вбесих още повече. Нямаш представа какво са съумявали да покрият Уайтови и Уорънови през тези дълги години! Когато един от самолетите на Уайтови се разбива през 1975 година, Джак Уайт и Уорън успяват да подработят федералната авиационна администрация като причина за катастрофата да се посочат атмосферните условия, а не небрежност в поддръжката на самолета. Уайт и Уорън организират повече гуляи между бизнесмени и политици, отколкото можеш да преброиш. Лобито на Уорън осигурява на „Уайт Електроникс“ онази страхотна поръчка за въздушните сили през 1979 година — и то независимо от факта, че е имало други предложения, които са били по-добри и на по-ниска стойност! На няколко пъти са били на косъм да бъдат хванати, но винаги са успявали да се измъкнат. За тях законът наистина е бил врата в полето.

— А после какво? — подкани го тя. Знаеше, че животът не признава само черния и белия цвят, усещаше, че в този момент и Кавано мисли така.

— А после продължих да чета. Не само вестниците, които ми даде Райън. Прекарах в библиотеката много от онези вечери, когато ти мислеше, че съм в полицията. Попаднах на някои дребни, незабелязани от другите статии, говорих с някои хора, познавали едното или другото семейство през различни периоди от време. Повтарях си, че съм длъжен да знам всичко за тях. Знам какво мислиш в момента и може би си права. В началото у мен сигурно е имало жажда за възмездие и дори онзи вид заслепение, което върви ръка за ръка със стремежа към мъст… Но постепенно прозрях и обратната страна на монетата, онази, която обществеността рядко забелязва. Осъзнах, че дори и за тези семейства животът не е бил цветя и рози — замълча, загалил разсеяно рамото й. — Не съм съвсем сигурен дали децата им са се радвали повече на бащите си от мен. Дали наистина женитбата на Натали Уайт е била по-сполучлива от тази на майка ми… А колкото за Ленор Уорнър — знаеш ли, че е била алкохоличка?

— О, не!

Той кимна.

— Била е. В края на седемдесетте години е била на лечение в санаториум. Покрили са го добре, разбира се. Доколкото разбирам, не е имало рецидив оттогава, но човек не може да не се запита какво ли я е накарало да пие…

— Още едно доказателство, че връзките с обществеността могат много резултатно да се използват за подвеждане.

Кавано бе отправил невиждащ поглед към прозореца.

— Смъртта на Марк и Дебора… Говорих с всичките им братя и сестри. До един заявяват, че не могат да разберат случилото се. Срещнах се поотделно с тях, така че взаимното влияние е изключено. Разбира се, може да са се наговорили отрано.

— А Джордан?

Поклати почти гневно глава.

— Най-голямата проклетия е, че харесвам този човек. Опитах се да го презирам, но не успях. Може да е отпуснал кранчето на чара си по отношение на мен — но не мога да твърдя дори и това с чиста съвест, защото някои части от разговора ни бяха доста нажежени. Когато подхвърлих, че е възможно убийството на Марк и Дебора да е вътрешна работа, той едва не удари тавана. Беше искрено възмутен. Виждал съм множество пъти реакции на престъпници, включително и на ония с белите якички, но никога не съм бил свидетел на такъв справедлив и убедителен гняв — гласът му спадна. — Поне аз тогава го приех за такъв.

— Доказателството необоримо ли е?

— Не.

— Но насочва вниманието към Джордан. А какво е мнението на Райън?

— Пръска искри от радост и щастие — което също ме тревожи. В края на краищата не съм ли аз засегнатият със сериозна причина за мъст? А той е много по-обзет от тоя случай! Събрал е куп папки със сведения за семейството и освен това, сякаш знаеше, че съществува видеолента, която насочва вниманието към Джордан. В началото ми каза да не бързам, а после започна да ме натиска за резултати. Моето лично желание е да гледам на случая с открит ум. Но не мога да кажа същото за Райън. Праща ме в Ню Йорк да арестувам Джордан.

— Ще го направиш ли?

— Не сега. Все още има някои неща, които искам да разчистя.

— А Райън?

Усмивчица задърпа ъгълчето на устните му.

— Бесен е. Заплаши, че ще ме отстрани от случая, ако моето разтакаване даде възможност на Джордан да напусне страната.

— А ще го направи ли?

— Какво? Да ме отстрани от случая? Можеш да бъдеш сигурна!

— Не, не. Джордан ще напусне ли страната?

— Не вярвам. Готов съм да се обзаложа за него, толкова съм сигурен. Много е привързан към семейството и работата си. И Катя.

Джоди не пропусна лекото омекотяване на гласа му.

— Катя?

— Катя Мърел.

— Дъщерята на икономката. На снимките изглеждаше много привлекателна — втренчи напрегнат поглед в него. — Говори ли с нея?

Кавано задържа погледа й, едновременно приятно изненадан и развеселен от лекото загатване за ревност.

— Да.

— Е, и?

— Хубава жена е.

— Не исках да чуя това.

Кавано се засмя за пръв път от дни наред.

— Знам — стисна шеговито рамото й. — Нямаш причини за тревога. Джордан е влюбен в нея и ревностно я пази.

— Не съм искала да чуя и това — изтъкна тя нацупено.

— О, добре. Тя е хубава жена. Направо красива. Интересна личност. Интелигентна. Но между нас не се получи нищо друго, освен взаимно харесване и одобрение.

— Стигна се чак дотам?!

— Джоди, стигна се доникъде! Точно това се опитвам да ти обясня! Харесвам я много, но това не означава, че искам да се любя с нея!

Джоди се поотпусна.

— Но Джордан го иска.

— Не съм го питал дали го иска или не, или дали вече го върши. Бях само полицай и го разпитвах с оглед на разследване за убийство. Достатъчно беше, че успях да уточня отношението му към нея, защото само това има практическо значение за мен в момента. Не го виждам да напуска Катя, а още по-малко го виждам да тропва сериозен скандал пред прага на семейния дом и да си плюе на петите — ако е виновен. Смятам, че не е — и пак тръсна сърдито глава. — По дяволите! Вътре в себе си знам, че не е. Но се страхувам да се доверя на инстинкта си: започнах да работя по този случай прекалено предубеден… Ах, защо нямам факти, върху които да се опра!

— Не е ли възможно да ги откриеш?

— Не знам. Райън ми даде само седмица да изляза с нещо, опровергаващо неговата теза. Ако не успея, ще трябва да предявя обвинение срещу Джордан.

— Съществуват ли някакви възможности да направиш нещо?

— Не много — сгърчи обезсърчено лице. — Има някои дребни нещица, които вонят — но дори не съм сигурен дали имат отношение към случая или не. Изпитвам някакво вътрешно напрежение, някакъв глас ми шепне отвътре, че пропускам нещо важно, но не мога да разбера какво е.

— Ако се съсредоточиш, ще се сетиш.

— Точно това вършех преди атаката ти.

— Съжалявам — въздъхна тя с игриви пламъчета в очите и без ни най-малко чувство за вина.

Той вдигна въпросително вежда.

— Наистина ли?

— Разбира се. Сега знам какво се вие зад това смръщено чело.

— Но то вече не е смръщено. Изпари се и способността ми да се концентрирам — поне за тази нощ. Разбра ли сега какво ми стори? Издуха предпазния ми щит като перце и ме накара да се чувствам като сантиментален идиот. След като постигна тоя резултат, какво смяташ да правиш по-нататък?

Джоди бързо реагира на предизвикателството. Погледна го, ухили се до уши и ловко се прехвърли на скута му с разкрачени крака. Пеньоарът и нощницата й се вдигнаха по време на скока й, което само улесни нещата. Следващият й ход беше целенасочена атака срещу ципа на панталоните му.

— Смятам да възстановя мъжествеността ти — промърмори тя, преди да впие устни в неговите.

И ако Кавано наистина се бе страхувал, че е извадил на показ слабата си страна тази нощ и е направил лошо впечатление, в този момент той реагира подобаващо и възстанови мъжката си чест!

 

 

На Джордан не бе предоставена подобна възможност. Два дни след несполучливата среща с Катя той се опита безуспешно да се свърже с нея по телефона. Обаждаше се в офиса й, но му отговаряха, че е на съвещание или — за разнообразие вероятно — на някакъв обект. Когато най-сетне успя да я хване на бюрото й, тя говори само за бизнес. Телефонира многократно у дома й, но или никой не му отговаряше, или телефонът й даваше сигнал за заето, или я будеше от сън и тя заявяваше, че е прекалено уморена да разговаря с него посред нощ. Към сложните планове за съблазняване той прибави и решение за вземане на по-твърди мерки: обмисляше например възможността да застане пред вратата й и да откаже да се помръдне, докато тя не се принуди да го пусне вътре! Дори вечно нарастващите изисквания на бизнеса му към него бяха безсилни пред силата на нуждата да се обясни най-сетне с Катя и да уточни веднъж завинаги отношенията им. Случи се обаче нещо, което моментално отклони мислите му от нея по един неочакван и драстичен начин.

Един ден в офиса му се материализира уморената и мрачна физиономия на Кавано. Джордан веднага усети, че нещо сериозно не е наред.

— Тук имате ли видео? — запита Кавано.

— Да. Защо?

— Искам да ви покажа нещо.

Озадачен, Джордан го поведе по коридора към стаята за заседания, където имаше телевизор и видео. Взе подадената касета, постави я на място и я пусна да се върти. Не му трябваха повече от двайсетина минути.

— Той е филмирал разправията ни! Не е за вярване!

— Филмирал е всичко. Едва ли можете да си представите на какво попаднахме.

— И други частни разговори?

Кавано кимна.

— И нито един от участниците в тях не е знаел, че в момента се е навъртала видеолента?

— Изглежда.

— Той е бил луд!

— Може би да — поде внимателно Кавано. — А може би не. Ако се беше стигнало до подвеждане под отговорност заради кокаина, той щеше да повлече със себе си куп хора. Тези видеоленти за него са били осигуровка. С тяхна помощ се е надявал да се измъкне невредим при евентуално усложняване на нещата около него.

Но Джордан не мислеше в момента за кокаина. Заговори бавно и предпазливо, втренчил поглед в Кавано.

— Ако бяхте донесли и други видеокасети с материал от този тип, щях да ви попитам дали смятате, че някой от злепоставените на тях хора е убил Марк, за да се добере до тях. Но донесохте само тази видеокасета — замълча и видя Кавано да навежда глава и да се взира в обувките си.

— Заплашвате, че ще го убиете.

— Кавано, но това е само разправия! Не ви ли се струва смешно една заплаха, произнесена по време на разгорещена кавга, да се приема сериозно? Хиляди дяволи! Виждали сте ме да избухвам, но след това гневът ми се уталожва, нали?

— Така е.

— А убиецът е имал нужда от точен план. Наложително е било наблюдение на яхтата и околността: за него сигурно е било много важно да уточни кога точно може да се качи незабелязано на яхтата. Всичко е било добре обмислено предварително. Наистина ли ме смятате способен на предварително обмислено убийство на когото и да било — да оставим настрана факта, че убитият е брат ми?

— Не. Но имате мотив.

Джордан се изсмя дрезгаво и прокара ръка през косата си.

— Вече говорихме по този въпрос. Нямам мотив — поне не такъв, който да считам за валиден — поизправи гръбнак. — Арестуван ли съм?

— Не.

— Защо не, след като — според вашето доказателство — съм сериозно заподозрян?

— Защото не съм убеден, че вие сте го извършили.

— А защо не?

Кавано го изгледа с крива усмивка.

— Може би заради миналото, когато бяхте страхотен играч в отбора на Дюк.

— В отбора е имало и други много добри играчи.

— В такъв случай нека да приемем, че не съм готов да го направя. Все още има много въпроси без отговор.

— Като например?

— Като например къде сте били по време на двойното убийство. Попитах ви веднъж, заявихте, че сте били тук, но тогава се отплеснахме на друга тема и не изяснихте къде точно е това „тук“. „Тук“ е много широко понятие, Джордан.

— Бях тук, в Ню Йорк. Марк и Дебора бяха в Бостън.

— Къде в Ню Йорк? — измъкна тефтерчето от джоба си.

— На Осемдесет и втора улица между трета и Лексингтън.

— И вършехте какво?

Джордан го погледна право в очите.

— Шибах жена, която с радост ще съобщи на целия свят, че сте я разпитвали и няма да забрави да поясни защо.

— Което изяснява и следващия ми въпрос — от отговора на Джордан Кавано разбра и още нещо: ако Джордан беше виновен, нямаше да се тревожи нито за имиджа си пред обществото, нито за удара срещу семейството му в пресата. Ако беше виновен, щеше да знае, че рано или късно целият свят ще чете името му под крещящи заглавия на първа страница. — Ясно е защо искате да се държим настрана от нея. Но разбирате, че това е невъзможно.

Да, Джордан разбираше.

— Кажете й просто… просто й кажете… о, по дяволите! Извикайте на помощ въображението си и измислете някаква история, защото, Господ да ми е на помощ, ако тя стигне до пресата, вас ще държа отговорен!

— Ще потвърди ли отговора ви?

— Има си хас! Да не мислите, че онази нощ ме е обслужил някой фантом?! — изявлението му бе подчертано с нервен тик под окото.

— Защо не бяхте с Катя?

— Двамата с Катя не поддържаме този вид отношения.

— Но вие я обичате.

— Е, и?

Кавано се почеса озадачено по главата.

— Чакайте, чакайте! Нещата тук се нуждаят от уточняване. Влюбен сте в Катя, но дори в този прекалено модерен век не спите с нея, а се разтоварвате с други жени.

Джордан се вбеси и от равнодушния тон на детектива, и от подхвърленото предположение за проява на отблъскващо коравосърдечие от негова страна.

— Грешка. Не използвам другите жени повече, отколкото те използват мен. А сексуалните отношения в тъй наречения „модерен век“ нямат нищо общо с чувствата ми към Катя. Бих се любил с нея от доста ранна възраст, но смятах, че… че нямам право… — ноздрите му се разшириха гневно. — Всъщност това не е ваша работа.

— Може би тук сте прав. Просто се опитвам да помогна. Шефът ми, Джон Райън, настояваше още преди два дни да ви арестувам. Ако зависеше от него, досега срещу вас вече щеше да е предявено официално обвинение и щяхте да бъдете призован в съда. А колкото до пресата…

Джордан вдигна примирено ръка.

— Разбрах ви. Какво искате да знаете?

— Отношенията ви с Катя. Какво има?

— Странно. От няколко дни си задавам същия въпрос — гласът му бе натежал от сарказъм.

— Какво искате да кажете?

— Обичам я. Знаете го, нали? — Кавано кимна. — Обичам я отдавна, но… е, добре… Кавано, ще споделя с вас нещо поверително. Не искам никой да разбере — най-малко Катя. Доверявам ви се, човече. Ясно ли е?

— Ясно.

— Виждате ли… — Джордан наведе глава и неочаквано се изчерви. — До миналия петък смятах за възможно да има кръвна връзка между мен и Катя… — вдигна глава и повиши съответно глас: — Знам, че звучи тъпо, а и се оказа, че не е вярно, така че няма смисъл да се задълбаваме повече. От понеделник се опитвам да се свържа с нея, но тя отказва да говори с мен. Това е. Нямаме този вид отношения.

— Засега.

— Правилно.

— Приемам казаното за истина — Кавано знаеше за кръшканията на Джак Уайт и дори бе изпитвал съчувствие към жена му. Сега се оказа, че и Джордан бе пострадал от тях. Но го измъчваше любопитство и запита, наклонил леко глава: — Наистина ли смятахте, че Каси Мърел и баща ви…

— Случайно чух един разговор и направих прибързани заключения — изръмжа Джордан. — Направих грешка. Няма защо да коментираме повече.

— Как разбрахте, че сте сгрешили?

— Отговорът ще помогне ли за изчистване на името ми?

— Не.

— Защо не престанете тогава?

Кавано въздъхна.

— Е, добре. И така двамата с Катя нямате този вид отношения. Но сте ги имали с куп жени в миналото.

— Четете много вестници.

— Така е. Отговорете на въпроса ми. Имали ли сте този вид отношения с много жени?

— Да, имал съм. Какво общо има това с основния проблем?

— Просто се питах как си спомнихте толкова бързо точно с коя сте били в нощта на убийството.

— Много лесно — отвърна Джордан. Беше напрегнат, гърбът му — скован, погледът — вторачен в очите на Кавано. — Когато научих за убийствата, изживях много тежки часове, както всички други от двете семейства. Представях си Марк и Дебора, заспали кротко на яхтата си, после — фаталните изстрели… смъртта им… И едно от първите неща, които направих, беше да се запитам къде съм бил аз по това време. Не се гордея с факта, че точно тогава чуках, плувнал в пот, жена, която не означава нищо за мен!

Вярата на Кавано в невинността на Джордан още повече се затвърди. Нямаше начин един мъж да вложи в гласа си толкова отвращение към себе си, а в очите — такава жестока болка, само за да го подведе. Освен ако насреща му не стоеше актьор от калибъра на онези, които номинират за наградата „Оскар“. Но, от друга страна… ако Джордан е психопат? Кавано бе помислил и за това. Вътрешно бе готов обаче да заложи кариерата си срещу тази възможност.

— Знам, че не се гордеете — отвърна той сега. В този момент мразеше и себе си, и професията си.

Джордан го изгледа намръщено, после прехвърли поглед на видеоапарата.

— Повтарям, една заплаха, изречена в разгорещен спор, не означава нищо. Не съм вдигнал ръка срещу собствения си брат. Почти веднага ви признах за скандала между нас.

— Говорих с келнер в ресторанта на Мортън — ставаше въпрос за луксозния ресторант, където Джордан бе завел Марк и Дебора след разправията у дома им. — Той потвърди, че и там сте спорили.

— Ако е заявил обаче, че по време на вечерята съм скочил с нож в ръка срещу брат си, лъже.

— Не го направи.

— Слава богу — въздъхна Джордан и отправи мрачен поглед към небето. Но следващият въпрос на Кавано бързо го върна на земята.

— Имате ли пистолет?

— Не.

— Никога ли не сте имали?

— Никога. Никога не съм държал пистолет в ръка.

— Знаехте ли, че Марк има?

— Не… Какво ще правите отсега нататък?

— Ще задавам въпроси, въпроси и пак въпроси.

— На кого?

— Ще се върна към хората на пристанището. Все някой трябва да е видял нещо.

— Сигурно. Черно петно в черна нощ. Няма да стигнете до разпознаване.

— Плувате ли с шнорхел или с леководолазен костюм?

— А вие какво си мислите? — беше повече изявление, отколкото въпрос. — Опитвал съм почти всичко, свързано с физическо натоварване с привкус на опасност, но съм плувал с шнорхел и леководолазен апарат само в Карибско море. Не притежавам нужните приспособления. Можете да претърсите апартамента ми. Разбира се — продължи замислено, — възможно е да съм ги взел назаем. Защо не проверите спортните магазини в Бостън? Но ще трябва да сторите същото и тук, защото ако съм тръгнал от Ню Йорк през тази нощ, бих могъл да си осигуря необходимото от тукашните магазини — внезапно му хрумна нещо по-конструктивно. — Колата ми е яркочервена, ауди куатро. Едва ли би могла да се нарече незабележима. Може някой да я е зърнал, паркирана близо до бостънското пристанище. О, не — той прокара пръст по правата линия на носа си, — не бих я паркирал там, ако планът е да се кача на яхтата от водата, а не от сушата. Сигурен ли сте, че убиецът е направил точно това — измъкнал се е от водата?

— Не съм сигурен в нищо. Не открихме човек, който да е забелязал някой да се приближава до яхтата дори откъм пристанището. Но ще проверя за колата. На прага на кабината открихме отпечатък от мокър крак и аз реших, че е оставен от човек, дошъл от пристанището.

— Което означава, че съм могъл да паркирам навсякъде. Трябва да отхвърляте една по една всички възможности. Кола като моята с нюйоркска регистрация JSW-1 едва ли ще бъде пропусната. Но, от друга страна, възможно е да съм наел някоя незабележима кола от агенциите за даване на коли под наем. Проверете ги.

— Благодаря ви за съветите. Никога нямаше да се сетя сам.

При други обстоятелства Джордан сигурно щеше да оцени чувството му за хумор и кривата му усмивка.

— Възможно е Марк или Дебора да са взели душ, преди да си легнат.

— Отпечатъкът е различен от техните. Освен това от лабораторията откриха следи от пристанищна кал.

— В такъв случай определено имате работа с луд. Само полицейски водолази влизат в тази вода, за да търсят трупове, зациментирани в основите на пристанището.

— Или мъже, чиято цел е незабелязано качване на определена яхта.

— Еднокраки мъже. Къде е другият отпечатък?

— Почти изгубен в килима поне от гледна точка на нуждата от идентифициране. Но хората от лабораторията упорстваха и успяха да открият микроскопични следи от пристанищна кал и по килима, водещи през кабината към леглото — той замълча. — Използвате ли пудра за крака?

— Не. Защо?

— Намерихме следи от пудра по килима, но не и по краката на Марк и Дебора. Какъв размер обувки носите?

— Единайсети.

— Съвпада с отпечатъка.

Джордан се вгледа в обувките на Кавано.

— Какъв размер обувки са вашите?

— Единайсети. Ясно. Хей, далеко съм от мисълта, че един компетентен адвокат с опит в този тип дела няма да ви измъкне.

— Адвокат — повтори Джордан и неволно затвори очи. — Не е за вярване, че нещата са стигнали чак дотам… Трябва ли да говоря с адвокат?

Кавано се замисли, после отговори неохотно:

— Няма да е лошо да се обърнете към някого просто за да го имате подръка.

— А какво е вашето мнение? Смятате ли, че имам нужда от адвокат? Настоявам за честен отговор, Кавано.

Кавано отново се замисли за миг, преди да отговори пак с неохота:

— Да. Правя всичко възможно да изровя нещо, което да ви оневини, но всичко е планирано много добре. Дори е възможно — възкликна той внезапно — цялата история да е капан, предназначен конкретно срещу вас. Убиецът сигурно е знаел за разправията ви с Марк и за наличието на тази видеокасета — той заразтрива нервно слепоочието си. — Господи, трябваше да се сетя за тази възможност по-рано!

— Даа… Единственият проблем е, че все още сме без мотив и заподозрян. Знаем само, че ако е така, както вие предполагате, имаме работа с ловък негодник. Вероятно няма причини да се страхува от видеолентите на брат ми, което означава, че е свързан по друг начин с Марк или Дебора. Кой би могъл да знае за разправията ми с Марк? Кой друг би могъл да е видял тези видеоленти? И защо, по дяволите, гори от такова неистово желание да ми устрои капан?

Кавано също беше озадачен.

— А защо да не допуснем — започна той бавно, — че вие сте просто подходяща жертва. От друга страна…

— Какво?

— Може би сме поели изцяло по погрешен път. Вероятно мотивът е свързан повече с вас, отколкото с Марк.

— Твърдите, че някой убива брат ми и снаха ми, за да си върне за нещо на мен? — Джордан не можеше да повярва на ушите си или може би представата за такава възможност го сковаваше; от ужас до такава степен, че отказваше да я възприеме.

— Напълно възможно. Имате ли врагове?

— Нито един, който би убил така.

— Мислете, Джордан. Заплашвал ли ви е някой? Имате ли сведения за заплахи зад гърба ви, за заричания, че ще ви го върнат — начукат — нашибат? Някой има ли достатъчно сериозна причина да ви е вбесен — истински вбесен?

— Не, дявол да го вземе! Имал съм разправии с различни хора, но не до такава степен!

— Някой? Който и да е той?

— Не!

Кавано пое дъх и се отблъсна от масата, на която се беше подпрял.

— Добре. Нека да оставим това засега. Но напрегнете мозъка си, мислете! Моля ви.

— Какво ще правите?

— Първо ще проверя алибито ви. Ще ми дадете ли име и точен адрес?

Джордан му даде исканата информация.

— След като говорите с нея, ще бъда ли изчистен от подозрение?

— Ако подкрепи алибито ви…

— Ще го направи.

— Ако го направи, ще ме улесни донякъде пред Райън. Но той е наточил зъби и е жаден за кръв — нещо в главата му се размърда, зашушна настоятелно, заизпраща сигнали, но той го бутна обратно назад. — Ако не открия нещо друго, той ще предяви обвинение и ще поиска арест, дори и ако алибито ви е потвърдено. Ще се възползва от шанса свидетелката, потвърдила алибито ви, да бъде евентуално дискредитирана пред съдебните заседатели.

Джордан кимна бавно и потвърди предположението му:

— Точно така ще стане. Тя е вятърничава жена. В леглото я бива, но е невероятно разсеяна.

— Все пак дори и в този случай един добър адвокат би могъл да ви помогне: ако прокурорът се опита да я дискредитира, адвокатът ви може да поиска опитът му да не се вписва в протокола.

— Но след като съдебните заседатели са го чули.

— Ще бъдат посъветвани да го забравят.

— Хайде, Кавано — гласът на Джордан бе натежал от отврата. — Аз съм реалист. След като го чуят веднъж, то ще остане в главите им — замълча и продължи с отпаднал глас: — Ега ти… Не мога да повярвам, че говорим за съд и за съдебни заседатели. Сигурно има нещо, което все още може да се направи… Или което аз мога да направя!

— Само не се опитвайте да бягате.

— Хей, какви ги дрънкате? — той изправи гръбнак. — Не съм от тях, запишете си го някъде! Няма да говоря за чест — сега за мен е по-важен фактът, че бягството е признание за вина. А аз съм невинен.

— Вярвам ви — въздъхна Кавано. — Радвам се, че поговорихме. Заедно може би ще успеем да се хванем за нещо, може би ще зърнем светлинка в тунела и ще стигнем донякъде. Не знам още къде… — нещо отново го зачовърка, но той още не бе готов да го изтегли на повърхността. — Ще направя всичко в границите на възможностите ми да измъкна нещо на бял свят — прибра тефтерчето в джоба си и се отправи към вратата.

— Кавано?

Той се обърна.

— Да?

— Благодаря ви за доверието. Много съм ви задължен.

— Кой знае… може би се опитвам да докажа нещо на себе си.

Джордан не го разбра напълно, но в главата му цареше такъв хаос, че не се и опита.

— Вие никога няма да станете голяма фигура в полицията, Кавано. Прекалено сте мекосърдечен.

— Кажете го на още някого — заяви Кавано с насочен към него пръст — и самият аз ще свидетелствам срещу вас!

Джордан се гърчеше в жестока болка: беше бесен от гняв в един момент, ужасен — в следващия. Прерови мозъка си във всички посоки за някой, който би могъл да убие Марк и Дебора само за да го вкара в капан, но не измъкна нищо. Въображението му го отнасяше в бъдещето, виждаше се арестуван, обвинен и изправен пред съда, изживяваше предварително мъката на семейството си. И на Катя.

Защо сега? Защо? Точно, когато беше свободен да й докаже любовта си. Но тя не искаше да го види. Нямаше с кого да поговори, да облекчи сърцето си. През трийсет и деветте си години никога не се бе чувствал така мъчително сам…

Остатъкът от деня отмина в безсмислена загуба на енергия, доколкото се отнасяше до решаване на проблеми, свързани с бизнеса му. Излезе от офиса си в четири и половина и скита с часове по улиците на Манхатън, опитвайки се да открие някакъв смисъл в събитията, които го бяха завъртели във вихъра си като есенно листо. Премисляше отново и отново разговора с Кавано, но дори вярата на детектива в него бе слаба утеха, когато шефът му бе така насъскан…

Прибра се вкъщи едва когато коляното го заболя, но и там не намери покой. Лежа гол в леглото си, с ръка над очите, но картините, които се въртяха зад затворените му клепачи, бяха така тревожни, така вбесяващи, толкова несправедливи, че накрая се изстреля от леглото и прекара нощта в обикаляне напред-назад между четирите стени на спалнята си.

Бледата светлина на утрото го намери съсипан от отчаяние. Знаеше, че е безсмислено да отива на работа в това състояние, не му се искаше пак да обикаля по улиците, не трябваше да отива в Бостън, защото семейството му веднага щеше да разбере, че нещо не е в ред, а и нямаше как да стигне до Катя, защото тя бе спуснала бариера между него и себе си.

Оставаше само едно място, където може би щеше да се почувства поне отчасти по-добре: островът. Вдигна телефона и набра номера на Кавано в Бостън. Нямаше представа дали се беше върнал или не, но си струваше да опита.

Колкото и изненадващо да беше, този път му провървя.

— Кавано, на телефона е Джордан Уайт.

— Сетихте ли се за нещо?

— Не. Проверихте ли алибито ми?

— Извън града е.

— О, не!

— Ще се върне след два дни.

— О! — стисна клепачи, опитвайки се да успокои болката в главата си. — Слушайте, искам да знаете, че тръгвам за Мейн. Казахте да стоя тук, но имам чувството, че ще полудея, ако остана в Ню Йорк. Имам нужда от чист въздух.

— Къде в Мейн? На острова?

— Да. Ако имате нужда от мен, в къщата на острова има телефон, може да ме потърсите там — продиктува му номера. — А ако се наложи да дойдете поради някаква причина, свържете се с Антъни Оливери в Портланд — продиктува и втория номер. — Той ще ви прехвърли на острова.

— Ясно.

— Да се обадя ли, когато пристигна?

— Не сте арестуван.

— Опитвам се само да ви покажа, че нямам намерение да създавам проблеми.

— Имам ви доверие. Колко време ще останете там?

— Имам две важни съвещания в понеделник. Ако не се върна дотогава, рискувам бизнеса си.

— Три дни. Достатъчно време за добра почивка — в слушалката прозвуча измъчен дрезгав звук. — Разбрах — побърза да се поправи той. — Сам ли ще бъдете?

— Да.

— А може би не трябва.

— Нямам избор, приятелю. Точно сега не съм подходяща компания за никого… за нищо, което живее, движи се и диша. Не бих се натрапил дори и на куче.

— Толкова ли е зле?

— Толкова.

— Слушайте, не предприемайте нищо драстично.

— Като например да срежа вените си? Няма страшно: мразя вида на кръвта. Новина за вас, нали? Питър не беше единственият с този проблем, но ако му кажете, ще ви убия.

— Настина ли?

— Съвсем наистина!

— В такъв случай ще трябва да задържа последната новина за себе си — замълча за миг. — Не се притеснявайте, Джордан.

— Бих желал да отговоря със същото, но разчитам на вас… надявам се да изровите нещо…

— Знам. Ще се опитам.

Сега беше ред на Джордан да замълчи няколко секунди, преди да прошепне „благодаря“ с уморен и отчаян глас.