Барбара Делински
Шепот в здрача (8)

8.

Каси се омъжи за Хенри месец след разговора с Гил. Може да се каже, че беше щастлива. По настояване на Гил церемонията бе проведена във всекидневната на Уорънови от познат на Гил съдия. Маршови отхвърлиха поканата й да присъстват, което не бе изненадващо и не я наскърби. Гил и Ленор бяха свидетели, присъстваха и работодателите на Хенри — вече бивши, тъй като Хенри се преместваше при Каси в дома на семейство Уорън. Разбира се, церемонията не мина без пакостливото участие на двете момченца на Уорънови, които не спряха да дърпат плътно закопчаните официални дрешки и да разнообразяват с весел смях сериозното събитие. Както винаги, Лора се държеше прилично, изправена чинно до майка си в красива рокличка на волани. Уайтови бяха „заели“ за един ден Сара Макний, която приготви и поднесе лека вечеря след церемонията: за пръв път някой друг обслужваше Каси — хареса й, и то много.

Като сватбен подарък Гил разреши на младата двойка да използва колата му за пътуване в края на седмицата до Уайт Маунтинс. Когато се върнаха в Бруклин, веднага се преместиха в току-що завършения тристаен апартамент над гаража.

Каси се тревожеше само за две неща, свързани донякъде едно с друго. Знаеше, че родителите й никога нямаше да одобрят женитбата й с Хенри. И като се вземе предвид причината, поради която бяха преследвани, а по-късно убити, те сигурно щяха да гледат на нея като на предателка. Каси отдавна бе отхвърлила всяка форма на религия, но все пак от време на време не можеше да не изпитва угризения на съвестта.

Усещаше вина и по друга причина. Понеже като дете често бе чувала, че любовта между мъжа и жената е свещена, питаше се понякога дали наистина обича Хенри Мърел. Да, беше искрено привързана към него и бе убедена, че ще му стане добра съпруга. Но си даваше сметка, че се омъжи за него поради редица причини, които нямаха почти нищо общо с любовта.

Сторила го беше, защото той я обичаше, защото бе добър, защото така си осигуряваше сигурност, защото беше подръка, защото той щеше да я дари с исканите от нея деца, без да й се налага да търси баща за тях, нов дом или нова работа. Хенри предлагаше разрешение на проблем, с който не желаеше да се сблъсква в бъдеще.

Омъжила се беше за него, защото Гил Уорън принадлежеше вече на друга жена.

И тук бе източникът на най-силното й чувство за вина. В дъното на сърцето си тя признаваше, че бе постъпила лошо с Хенри. Единственият начин да изкупи вината си към него беше да задоволява и най-малкото му желание.

Първо и преди всичко, Хенри искаше дете. И когато след два месеца Каси разбра, че е бременна, той бе на седмото небе от щастие.

Самата Каси не беше чак толкова възхитена. Да, искаше деца, но се бе постарала (разбира се, без знанието на Хенри) да отдалечи във времето това събитие. И сякаш за да влоши нещата още повече, Ленор бе обявила само преди месец, че е забременяла с четвъртото си дете! Което означаваше, че бременността на Каси идваше в много неподходящо време. Ленор почти не се ангажираше с каквото и да било в къщата при нормални обстоятелства; бременна, тя изобщо нямаше да пипне нищо. Каси трябваше да поеме върху плещите си абсолютно всичко. С радост щеше да посрещне допълнителната работа, ако не се страхуваше, че самата тя ще бъде много по-ограничена от обикновено, особено когато собствената й бременност напредне.

Няколко месеца тя не съобщи новината на Уорънови. С дисциплинирано усилие на волята съумяваше да се справи с прилошаването сутрин и с умората през деня. Работеше още по-усърдно, за да докаже, че е незаменима. Доколкото знаеше, Гил още не бе намерил парцела, който търсеше, и Каси възприемаше този факт като добра новина. От една страна, не беше сигурна, че ще успее да организира едно преместване, от друга, страхуваше се, че къщата в Бруклин ще се окаже малка с още една прислужница и бавачката: те трябваше да бъдат наети, за да обслужват семейството, когато и тя нямаше да е добре.

Хенри бе истинска утеха: глезеше я, когато не работеше, увещаваше я да намали малко темпото. Искаше веднага да уведоми Уорънови за бременността й, но се подчини на желанието й да задържат новината за себе си още известно време.

Младата жена се радваше много, че съпругът й също работи за Уорънови. Това бе истинска утеха за нея в минути на мъчително безпокойство какво ще стане, след като роди: дали Уорънови няма да решат, че идеята да плащат на икономка с малко дете не е особено добра? Сигурна беше, че ще съумее да се справи с работата дори и с бебе на ръце, но все пак още по-хубаво бе да знае, че Хенри ще защитава неотклонно интересите им през краткото време на отсъствието й.

Към месец октомври същата година бременността й вече проличаваше. И пак й се стори напълно естествено да се обърне към Гил, макар и с много по-извинителен тон от първия път.

Трябваше да предположи, че няма проблем на този свят, който да стресне Гил, а още по-малко причината за нейните безпокойства. Той прие новината възторжено, дори я прегърна и — за голямо учудване на Каси — нежно положи длан върху леко закръгления й корем.

— Трябваше сам да го забележа — възкликна той в почуда, вгледан в закръгленото хълмче под дланта си. — Как така съм го пропуснал? — погледна я в очите. — Ти ще бъдеш красива майка, Каси — погледът му се плъзна надолу, спря се за миг на гърдите й и пак се преплете с нейния. — Красива майка с красиво бебе. Какъв късметлия е Хенри…

Тя бе едновременно трогната, развълнувана и смутена.

— Вашето бебе ще се роди почти едновременно с моето — изтъкна тя, затаила дъх. — Искрено съжалявам. Надявах се… смятах, че ще съм в състояние да помагам на госпожа Уорън с новото бебе, но се страхувам, че ще е невъзможно… Хенри искаше много това бебе и… Но сигурна съм, че той ще работи много усърдно през седмицата или двете, когато аз няма да мога да…

— Каси — сгълча я ласкаво Гил, — не трябва да се безпокоиш по този въпрос. Ние превзехме изцяло живота ти през последните две години. Имаш право на време за себе си. Не си ползвала и час от отпуската, която ти се полага.

— Но работата тук е наслада за мен. Нямам желание да ходя някъде или да се виждам с някого. Вие сте единственото семейство, което имам.

— Имаш Хенри. И бебето — гласът му бе много тих, погледът му — преплетен с нейния.

— Да, но… не е същото. Всички вие сте… Не вярвам, че някога ще имам толкова много…

— Не е нужно — прошепна той и погали леко бузата й. — Ти имаш нас. И никога нищо няма да промени този ред на нещата.

Дъхът й замря в гърлото. Трябваше й цяла минута, за да възстанови говора си:

— Ще се старая много. Обещавам ви. С бебе или без бебе, ще направя всичко възможно нещата да останат такива, каквито са.

Той се усмихна, отстъпи леко назад и преди Каси да разбере защо, целуна я нежно по челото. Оглушена от ударите на сърцето си, тя го погледна изненадано.

— Поздравления, малка майчице — прошепна Гил така ласкаво, че тя трябваше да се обърне бързо и да избяга от стаята, за да прикрие сълзите в очите си.

После дни наред Каси непрекъснато повтаряше наум този разговор и жестовете, които го придружаваха. Повтаряше си, че Гил е просто добросърдечен човек, че е нежен и ласкав по природа. И все пак… Не бе го виждала да докосва жена си, както го бе сторил с нея. Дори и децата си не бе докосвал така. Той като че ли винаги прелиташе от едно място на друго и отделяше все по-малко и по-малко време за семейството си.

Каси би желала да не е така (главно поради лични причини), но го разбираше много по-добре от собствената му съпруга. Той заздравяваше базата си, усилваше подкрепата за избирателната кампания следващата година. Очевидно не бе споменал пред никой друг за плановете си да напусне района. Вярно, кандидатирането му за вторите избори от този район включваше някакъв процент измама, но Каси го преценяваше като хитър политически ход, какъвто всъщност беше. И нещо повече: тя бе сигурна, че Гил ще спечели и вторите избори, а след това ще изкара мандата си дори и да се премести, вместо да отстъпи извоюваното вече място под прожекторите на масмедиите на някой друг за цели две безценни години. За тази цел много важно беше да не изпуска нито за миг общественото внимание, външен израз на заеманата от него изборна длъжност.

Много нови лица се появиха на серията приеми на Уорънови, организирани през последните месеци на 1949 година. Каси предположи, че новото попълнение се състоеше от евентуални поддръжници в бъдеще от населените места извън града. Не бе наясно дали Ленор осъзнаваше истинската причина зад присъствието на новите лица на приемите й. Със сигурност знаеше обаче, че тя не одобрява, меко казано, тези приеми: не бе трудно да се забележи как се затваряше в себе си и преди, и след тях. Каси я оправдаваше до известна степен, защото от края на лятото Ленор не се чувстваше добре. Оплакваше се от болки в ханша, в гърба, а глезените й бяха подути… Лесно бе да си представи човек, че дългите вечери на приемите бяха истинско изпитание за нея. И все пак, облечена в стилна рокля за бременни жени, тя играеше чудесно ролята си на любезна домакиня и с право печелеше възхищението на Каси.

Джак и Натали Уайт присъстваха почти неизменно на всеки прием. Организираха и няколко приема в дома си и Каси и Хенри обикновено отиваха да помагат на Сара и Джонатан Макний. Хенри много ги харесваше и бързо се сприятели с тях, Каси се държеше настрани, но не пропускаше нито — дума от разменените реплики между тях.

Сара не забрави да ги информира, че Джак Уайт бе закупил четвъртия си хотел. Четвъртият! Хенри оцени тази покупка като доказателство, че първите три процъфтяват. Джонатан изтъкна със свиване на рамене, че зад Джак стои група инвеститори — вярно, единият от тях гневно напуснал, недоволен от касираните печалби, но за неговото място чакали много други.

Сара подхвърли, че госпожата била много сърдита за този случай.

— Изглежда, има някаква истина в твърдението, че схемата на господин Уайт е определено едностранчива — предположи Сара.

— Но тежката ръка на закона още не е легнала върху рамото му — посочи правилно Джонатан.

— Въпрос на време може би — вметна Хенри.

— О, не вярвам — побърза да го обори Джонатан. — Господин Уайт мобилизира адвокатите си и взе мерки за предотвратяване на каквито и да било неприятности.

Приказките за Джак Уайт разтревожиха Каси: беше й известно, че той е спонсорирал изборната кампания на Гил с много голяма сума. Разстрои се и заради Натали Уайт, защото я уважаваше и знаеше, че никога няма да вдига пара без наличие на реална и сериозна причина. И все пак „Уайт Лайнс“ продължаваха да се разрастват стремително, ако човек можеше да вярва на вестниците. Какво по-голямо доказателство от правотата на Джак?

Но ако поведението му бе наистина безупречно, то това се отнасяше само до областта на бизнеса му. От случайно дочути думи и изречения, разменени между Натали и Ленор при гостуванията на Натали, Каси разбра, че вкъщи Джак не бе по-внимателен съпруг и грижлив баща от Гил.

Тя лично нямаше причини за оплакване. Хенри не беше съвършен в много отношения, но бе изключително мил, дори прекалено мил. Имаше моменти, когато Каси прехапваше устни, за да не се разпищи. Отношението й към него първата година бе изпъстрено със странни за характера й периоди, когато му отговаряше ненужно рязко или се затваряше в себе си. Чувстваше се като автомат, когато работата в къщата и около децата нарастваше все повече и повече. Лора и Бен тръгнаха на училище (Бен стоеше там само половин ден) и Каси изцяло се наслаждаваше на компанията на малкия Питър, а и той ценеше високо времето, когато другите не бяха наоколо, за да отклоняват вниманието й. Но следобедите често се налагаше да се намесва в детските им спорове и да решава кой е крив и кой — прав, а вечерите бяха ангажирани с писане на домашни, къпане и приказки преди заспиване, така че тя често се връщаше в апартамента над гаража, изтощена докрай и в лошо настроение.

В края на януари Ленор роди момиченце. Гил, който не криеше от никого желанието си за още едно момче, отнесе разочарованието си в Атланта, където отлетя, за да види новия хотел на Джак. Ленор външно прие с облекчение отсъствието на съпруга си: сега можеше да лежи в леглото си с часове без усещане за вина. Грижите за другите три деца легнаха изцяло на крехките рамене на Каси, което едва ли щеше да я затрудни, ако не бе собствената й напреднала вече бременност.

За бебето Дебора се грижеше бавачка, назначена предварително от Гил. Каси се възползваше от всяка свободна минута да се промъква до кошчето на бебето, за да го подържи поне малко на ръце, но тези свободни минутки бяха рядкост: към другите й отговорности се прибави и необходимостта да обучава заместничката си.

За съжаление Мери не бе свикнала с домакинство като това на Уорънови. Децата веднага усетиха смута й и се възползваха от него, като превърнаха Каси в ангел-пазител на новото момиче в добавка към другите й ангажименти. Истинско облекчение беше, когато три седмици след раждането на Дебора Каси преодоля тежко раждане на син. Кръсти го Кенет, защото харесваше името и защото бе непознато за загиналото й семейство. Решена бе да спази обичая, според който дете не се кръщава на починал роднина.

Независимо от опасенията, свързани с ненавременното му раждане, Каси обожаваше сина си от самото начало. Хенри го обичаше безумно и Каси го окуражаваше да взема участие в гледането на детето: щеше да има нужда от помощта му, когато пак я завърти колелото на ежедневието. Но се наслаждаваше на минутите, когато го кърмеше сама в тихата стая — тогава можеше да затвори очи и да забрави, че е омъжена за Хенри… можеше да си представя, че Гил е нейният съпруг и Кенет ще се радва на всички привилегии на негово дете…

Мечтата получи неочаквана подкрепа: Гил се разпореди в детската да бъде поставено второ креватче и Кени да прекарва дните си там под грижите на бавачката, когато Каси се върне на работа. Отначало Каси бе нащрек, убедена, че Ленор ще се противопостави на схемата, но Ленор, която се бе видяла в чудо през десетте дни отсъствие на Каси, бе готова на всичко (с изключение може би самостоятелно да се грижи за Кенет), стига Каси да се върне на работа и пак да поеме дома в ръцете си.

През следващите няколко месеца нещата се уталожиха. Каси успя да се организира така, че да отделя време и за Кени; вечер, докато тя бе все още в къщата, грижата за него се поемаше изцяло от Хенри. Мери бе напуснала в търсене на по-спокойни води, но бавачката остана в стаичката на Каси на горния етаж. Кени и Дебора не създаваха проблеми. Другите деца лесно се нагодиха към присъствието им в къщата, той като — благодарение на грижите на бавачката — Каси имаше повече време на разположение за тях. Ленор възстанови стройната фигура, с която се гордееше, и за учудване на Каси, за пръв път като че ли намираше удоволствие в контакта с другите деца.

Пролетта разцъфтя и тримата сина на Натали често придружаваха майка си до дома на Уорънови, където играеха под дърветата в двора им с Лора, Бен и Питър и групата от шест деца почти на една възраст естествено повишаваше драстично нивото на пакостите. Каси се привърза към Ник и Марк: Ник беше организаторът на игрите, но Марк предлагаше идеите; и двете момченца бяха здрави и силни добре гледани деца. Но бузестият тригодишен Джордан открадна сърцето й — към качествата на другите у него се прибавяше една мекота, която я привличаше допълнително. Виждаше зад нея Натали, но не бе особено сигурна, тъй като контактът й с Джак бе минимален.

И контактите на Натали с Джак бяха минимални, ако се съдеше от броя на дните, през които Натали оставаше с децата на вечеря у Уорънови. Случайно дочутите откъси от разговорите между двете жени информираха Каси, че сега Джак е насочил вниманието си към електрониката с намерение за влагане на средства в телевизията. Строеше завод за производство на радиоапарати и телевизори в Уолтъм с идеята за евентуално разширение, ако печалбите се окажат добри.

Оказа се, че Гил инвестира големи суми в този проект и както можеше да се очаква, Ленор нервничеше.

— Откъде взема пари? — питаше тя Натали, озадачена и объркана.

Разбира се, Натали не знаеше отговора на този въпрос: та тя не знаеше откъде собственият й съпруг взема огромните суми, които инвестира в този или онзи проект!

— От адвокатската практика? — подхвърли тя със свиване на рамене.

— Невъзможно е един адвокат да печели чак толкова много, а заплатата му като законодател е нищожна. Вероятно прави заеми и ако проектът се провали…

— Няма такава опасност, Ленор. Усетът на Джак към бъдещите тенденции и нуждите на масата хора е пословичен. Питам се само каква ли част от времето му ще отнеме тоя нов проект… И без него го виждаме много рядко вкъщи. Не ми се мисли какво ще стане, когато стовари още едно бреме върху раменете си. Да, живеем добре — удоволствие е, че мога да отида до магазините на Джей и да си купя шапка, без да поглеждам етикетчето с цената, но ако Джак никога не е наблизо, за да ме види с нея, за какво ми е?

Ленор не бе съвсем съгласна с нея по този въпрос. Тя лично се чувстваше по-добре, когато Гил не беше наоколо, а това често се случваше: адвокатската практика, сесиите в законодателната камара на щата, обществените му ангажименти (от които той бе достатъчно добър да я изключи, докато се възстановяваше след раждането на Дебора) поглъщаха времето му и отсъствията му от къщи бяха повече правило, отколкото изключение. Безпокоеше се само да не би Гил да пропилее взетите заеми по нещо, което няма да ги възстанови. Опита се да говори по въпроса с Гил, но само го раздразни.

— О, хайде, Ленор! Точно този тип влагане на средства ще ни изтегли нагоре. Печеля добре с практиката си, но в определени граници. Ако желаем да ги прехвърлим — понижи укорително глас, — а и двамата го искаме, ще трябва да прибавим нещичко отстрани.

Разговорът се водеше в спалнята им. Гил току-що се бе върнал от късна вечеря в града и се преобличаше, за да се затвори няколко часа в кабинета си, преди да си легне. Ленор бе в леглото от няколко часа с книга в ръка. Сега книгата лежеше върху одеялото, а ръцете й бяха здраво стиснати в скута й.

— Но не рискуваш ли прекалено много?

— Имаш предвид завода за електроника? По дяволите, не — той смъкна рязко официалната си риза и я метна с гневно движение върху близкия стол. — Имах намерение да направя тази инвестиция много по-рано, стига да ми се бе предложил удобен случай. Компанията на Джак е определено на прав път. Не смяташ, че Натали се безпокои, нали?

— Не, но…

— Какво тогава? — панталоните му последваха ризата и той се обърна само по потник и гащета да извади домашните си дрехи от гардероба.

Ленор огледа тялото му.

— Аз не съм Натали и се… безпокоя.

— Имало ли е случай досега, който да оправдае тревогите ти? Сторил ли съм някога нещо, което да ни е създало проблеми?

— Не — „Странно — разсъждаваше тя. — Гил изглежда напълно неуязвим дори и разсъблечен.“ Пред нея стоеше един мъж, твърд, арогантен и стабилен.

— Безпокоеше се, когато взех на работа първия си сътрудник — същото се повтори с втория. Но се оказа, че и в двата случая направих печеливш ход. Брутният ми доход стана три пъти по-голям за три години и аз съм този — потупа се в гърдите, — който прибира по-голямата част от печалбата — нахлузи пуловера през главата си и го задърпа нетърпеливо надолу.

— А какво ще стане, когато Робърт и Джей пожелаят да ти станат партньори?

— Те ще ми станат партньори, когато аз реша. А когато този момент дойде, ще се вземат предвид моите условия.

— А ако не ги приемат?

Отговорът му почти не издаде гнева, който кипеше в него.

— Има много други адвокати, които умират от желание да работят с мен като сътрудници — той навлече с бързо и пестеливо движение панталоните си. — Нито Робърт, нито Джей са незаменими — грубостта на казаното не стигна до съзнанието й: за нея от значение беше само уверението, че съпругът й не възнамерява да изпуска юздите. Гил не усети облекчението й и се вбеси от липсата на реакция от нейна страна. — Безпокоеше се и когато се кандидатирах за изборите, но всичко се подреди добре, нали? — закопча ядно панталоните си.

— Но сега се налага да преживяваме всичко отначало — кампанията, изчакването, тревогата…

— Ти си единственият човек, който вечно се безпокои — заяви той и пристъпи към долната част на леглото. — Аз обичам кампанията, а изчакването е просто част от живота. Няма да е чак толкова лошо, ако съумееш да се отпуснеш и да приемеш, че ще спечеля.

— Ти си винаги толкова… толкова сигурен в себе си.

— Благодарение на което стигнах дотук — Гил се наведе над долната табла на леглото и подпря юмруци върху сгънатата кувертюра. — Един мъж се чувства добре само когато реализира собствената си представа за себе си. Аз се виждам като победител. Още четиринайсетгодишен реших, че няма да прекарам живота си в боядисване на чужди къщи като баща ми. Оттогава се виждам като победител. Дори и решението ми да не се ограничавам с тесния свят на баща ми е решение на победител — присви ядосано очи. — Растеж и разширение, Ленор. Ето за какво говорим сега. Издигане нагоре, финансово превъзходство и власт — потупа глава с показалец. — И ако човек няма стремеж тук към висините, той е нищо. Това ли искаш, Ленор? Да си нищо?

Ленор бе поразена не толкова от казаното, колкото от премълчаното. „Да бъде нищо… отново?“ Тя побърза да поклати глава и Гил изправи гръбнак и пое дълбоко дъх.

— Така си и мислех — измърмори той, обърна й гръб и излезе от стаята.

И така въпросът беше решен. Гил инвестира в завода за електроника и се отдаде на разгорялата се предизборна кампания. Сега приемите се организираха главно по местните ресторанти и домовете на симпатизантите. Ленор пак застана до Гил — не отказа нито веднъж на желанието му да го придружи. Беше преизбран през ноември, една истинска формалност, тъй като единственият му опонент с шанс да спечели се отказа в последната минута и срещу Гил остана само местен предприемач, който продължи борбата вяло и без ентусиазъм.

Месец след победата си Гил подари на Ленор нотариален акт за парцел в Доувър — малък аристократичен град на около четирийсет и пет минути на югозапад от Бостън.

А Джак връчи на Натали нотариален акт за съседен парцел със същите размери. Оказа се, че двамата мъже бяха обикаляли околността заедно и бяха закупили земята през есента. Тъй като бе вече твърде късно за Гил да се кандидатира от новия район, двамата бяха решили да задържат покупките в тайна, докато бруклинци изберат Гил за новия мандат.

Натали прие подаръка възторжено. Джак я отведе заедно с децата да огледат мястото и тя се влюби в него от пръв поглед, с което истински го зарадва: той знаеше колко я измъчват почти непрекъснатите му отсъствия. В неговите очи покупката на парцела за нов дом на семейството му бе клетва за обвързване. Надяваше се да спечели престиж пред нея. Така и стана. А когато й предложи да избере модела на къщата, вълнението в очите й му подсказа, че е успял да откупи още повече свободно време за себе си.

И Ленор се зарадва… макар и по характерен за нея начин. Нямаше как да не признае красотата на закупената земя — тя изобилстваше с борови горички, ябълкова градина, дъхави ливади, кестени, кленове и дъбове с разкошни корони. Дори веднага си представи къде точно би желала да построи новия си дом, видя дългата алея за коли, внушителната фасада. А когато Гил й даде право тя да избере модела на новия им дом, усети се приятно предизвикана — както по времето, когато приключи с обзавеждането на къщата в Бруклин.

О, да, искаше да живее там. Доувър вонеше от едри, добре поставени богаташи: мисълта, че ще стане част от този пейзаж, беше като сбъднат сън. Но… толкова скъпо… парите… ипотеката… на всичкото отгоре?

Накрая не спомена нито дума за страховете си на Гил: желанието й да създаде дом върху това прекрасно парче земя се оказа по-силно от съмненията й. Разбира се, продължаваше да се безпокои по стар навик, но за разлика от друг път, положи усилия да заглуши страховете си със силата на логиката. „В края на краищата — мислеше тя — влагането на средства в земя и къща е разумна инвестиция.“ Ще притежават нещо, което си заслужава да се притежава. Не е възможно земята да фалира така, както всеки друг бизнес. Освен това една къща не се преизбира всяка втора година! Още повече че ще е истинско удоволствие за нея да притежава земя и къща! Господ само знаеше, че тя не намираше никаква наслада за себе си в адвокатската кантора на Гил, а още по-малко — в Камарата или в офиса на Джак в завода за електроника!

Ленор прекара първите месеци на 1951 година в оживени разговори с архитекти и строители. Никога не се бе чувствала така щастлива, както сега: имаше работа — при това интересна! — и измамното усещане за власт. Реши къщата да се построи в ранен колониален стил, който (според нея) символизираше достойнство и просперитет.

Към къщата бе предвиден гараж за три коли, свързан към — нея с широк проход, заграден с решетки, широка барака за нуждите на градинаря и самостоятелна къща за Мърелови.

Когато чу за нея, Каси с радост разбра, че с право се бе борила да запази мястото си при Уорънови. Ето сега ще има свой собствен дом, без да е дала нито стотинка! Кени, който навършваше годинка и се опитваше вече да ходи, ще има обширно пространство на разположение, където ще тича и играе на воля, а когато порасне, ще има възможност да ходи на добри училища и — най-важното! — ще има приятели и съседи на високо стъпало от социалната стълбица. Не би могла да осигури по-добра среда за детето си дори и ако самата тя бе една от Уорънови.

Каси не беше, разбира се, но Кени би могъл да бъде. Той не се отделяше от Дебора, беше третиран като равен с нея от бавачката и другите деца на Уорънови. Понякога Каси се питаше, както в началото, дали Ленор не се дразни от плътното присъствие на Кени сред децата й. Все пак той беше само син на прислужница. Но дори и да беше така, тя никога не каза нито дума на Каси, а и не стана ясно дали някога бе поставяла въпроса на Гил.

Гил беше неизменно мил с Каси. Имаше моменти, когато бе поднасяла кафе на него и на Джак сред оживено разискване на някакъв проблем, но въпреки това Гил винаги успяваше да се откъсне от разговора за миг и да я погледне с неочаквана усмивка. Харесваше я. И Каси се вкопчи в тази сигурност с преливащо от радост сърце, давайки си сметка, че би сторила всичко на света за Гил Уорън — стига да я помоли.

Тази пролет и лято никой не поиска нищо специално от Каси, още по-малко Гил Уорън. Но перспективата за скорошно преместване бе вдъхновила Ленор и тя бе изискала основно почистване на къщата. Двете с Каси прекарваха часове наред заедно, разчиствайки и преподреждайки чекмеджетата на децата и гардеробите им, трупаха купчини дрехи за Армията на спасението. Бюфетите бяха почистени, храните с преминал срок и нащърбената посуда бяха изхвърлени. Каси нямаше нищо против извънредната работа: сега Ленор бе в необичайно за нея добро настроение. Тя дори се пооткрехна малко пред Каси.

— Лора се превръща в малка дама — заяви тя един ден, докато оглеждаше една от рокличките й. — Решила съм да я запиша в класа по балет веднага щом се преместим — постави рокличката настрани, за да се опакова към дрешките на Дебора. Действаше по вътрешна инерция: шансовете рокличката да се износи от Дебора след време бяха минимални: когато това време настъпеше, Ленор сигурно щеше да реши, че моделът или десенът са вече старомодни за дъщеричката й.

Каси се усмихна, като си представи Лора да се върти по сцената.

— Тя ще стане красива танцьорка.

— Така е. Казах ли ти, че имаме намерение да построим и конюшня? Имаме достатъчно земя, а и ездата ще бъде много полезна за момчетата — добро средство за изразходване на излишна енергия.

Каси си представи Кени върху кон и възкликна възторжено:

— Ще бъде чудесно!

— Ммм. Доувър е район на коне. Яздила ли си някога, Каси?

— О, да — споменът я разсмя. — Много стар кон, който си умираше за захар. Принадлежеше на един от приятелите на баща ми и Мишел — брат ми — ме вземаше на разходка с него. Нямаше седло и Мишел ме вдигаше направо върху голия му гръб, а оттам земята изглеждаше толкова отдалечена, че се вкопчвах ужасено в гривата му, докато брат ми не се мяташе зад мен. Той веднага обгръщаше с ръка кръста ми, аз се чувствах в пълна безопасност, отпусках се и ние потегляхме.

— Сигурно много си обичала брат си.

Каси сгъна няколко долни ризки и ги прибави към рокличката.

— О, да.

— Имаш чудесни спомени за него.

— Да… Само това и една снимка.

— Колко тъжно — промърмори Ленор, но едва ли мислеше конкретно за жертвите на концентрационните лагери. — Обичала си го, имаш прекрасни топли спомени за него, а той ти е бил отнет. Имах сестра — все още я имам, — но ние никога не сме били така близки. Почти не се виждаме. Тъжно е.

— Липсва ли ви контактът със сестра ви? — запита Каси.

— Липсва ми чувството за родова връзка.

— Но сега вие имате ваше собствено семейство.

Ленор въздъхна.

— Вярно е. Но няма го чувството за общо минало. Питам се защо между мен и Лидия липсва тази връзка, каквато си имала ти с брат си.

Каси подозираше, че причината е у Ленор. Знаеше, че е загубила баща си внезапно още като дете и се питаше дали тази неочаквана смърт не бе оказала отрицателно въздействие върху способността й да се сближава с другите. Тя като че ли винаги поставяше някаква непреодолима преграда между себе си и другия, сякаш се страхуваше да поеме риска от следващата крачка. Близкото й приятелство с Натали беше единственото изключение от това правило.

— Но вие винаги сте имали приятелството на госпожа Уайт. То няма ли здрави корени в миналото?

— В известен смисъл — да.

— Тя ви е като сестра.

— Не мога да си представя какво бих сторила без нея… Тя е истинска приятелка. Но все пак… различно е — замълча за миг, после пое дъх. — Надявам се, че децата ми никога няма да се отчуждят едно от друго. Кръвната връзка създава чувство за сигурност. Приятно ми е да си представям, че ако някога нещо се случи на едното от тях, всички останали ще се впуснат на помощ.

— Сигурна съм, че ще стане точно така. Правят го и сега по някакъв свой начин.

Но Ленор изглеждаше напрегната.

— Лора се различава много от момчетата, а те се различават едно от друго. А колкото до бебето, кой може да каже отсега каква ще стане, когато порасне?

— Но вие не бихте желали децата ви да са точни копия едно на друго. Вълнуваща е именно разликата между тях. След време, когато схванат тези характерови различия, ще започнат да ги ценят. Няма да се отчуждят. Общите преживявания сега, общата игра и живот ще ги обвързват едно с друго, докато са живи.

Но Ленор се бе върнала вече двайсетина години назад.

— Искам да са в състояние да контролират живота си, а не да живеят, потиснати от неща извън контрола им.

— Но нима е възможно да се освободим напълно от обстоятелствата?

Ленор не я чу или предпочете да загърби този философски въпрос.

— Искам да са щастливи. Щастливи и осигурени — примигна и се върна към настоящето. — А ти за какво мечтаеш Каси?

— За детето си. Същото, което вие искате за вашите. Щастие и сигурност.

— Не. За теб. Какви са твоите желания?

Каси се замисли. През изминалите десетина години станаха зашеметяващи промени в живота й. И през това дълго време се бе съсредоточавала главно в конкретния момент. Какво наистина би желала да й се случи в далечното бъдеще?

— Не знам… — призна тя накрая.

— Но ти си прекалено интелигентна за този вид работа — изтърси неочаквано Ленор. — Знаеш го, нали?

— Не. Съвсем не — побърза да отвърне предпазливо Каси, после се усмихна. — Тази работа предлага непрекъснато предизвикателство.

— Но ти би могла да вършиш нещо още по-предизвикателно и да се справяш с него точно толкова добре, колкото се справяш със задълженията си в тази къща.

Каси пак се замисли.

— Може би ми харесва стабилността на работата ми тук. Тя предлага предизвикателства, но и известно чувство на… непрекъснатост, на приемственост. Децата растат и вършат други неща. Вие и господин Уорън — също. Но семейството остава цялостно, някак недокоснато от времето. Усеща се някаква сигурност, която вдъхва увереност — погледна замислено Ленор. — В един момент животът ми бе огромна въпросителна. Може би се стремя единствено към нормален живот.

— Но ти би могла да издигнеш социалния си статус.

— Пред едно евентуално издигане в този смисъл предпочитам всяка сутрин да се събуждам, уверена къде съм и какво ми предстои да върша и сигурна, че ще го свърша добре. Оставям на Кени опитите за издигане по социалната стълбица.

Известно време Ленор мълчаливо сгъваше износените жарсени дрешки в скута си.

— Интересно — обади се след време. — Майка ми жертва всичко заради мен и Лидия. Заклех се никога да не се превръщам в този тип мъченица и наистина не съм такава. Живея добре. И все пак искам повече за децата си. Искам повече, и то по-добро. Искам да имат минало, настояще и бъдеще. Искам да не се страхуват, че животът им сега може да се срине за броени минути — погледна Каси с неясно предизвикателство в очите. — Разбираш какво искам да кажа, нали?

Естествено. Ясно и просто изречение. Но за част от секундата Каси се запита дали не крие нещо повече от очевидното. И за същата тая частица от секундата се почувства виновна за миговете, когато бе поглеждала Гил с пожелание и бе мечтала за него. Но в следващата частица от секундата реши да приеме очевидния му смисъл.

— Разбира се, госпожо Уорън — отвърна тя спокойно. — Да, разбира се.

 

 

Към средата на есента на 1951 година къщите в Доувър бяха довършени и семействата се преместиха в тях. Каси не бе подценила количеството работа, свързана с преместването, но и нея прие като още едно предизвикателство, което атакува стремително. И — като се изключи работата — то се оказа много вълнуващо. Всичко бе съвсем ново, съвсем свежо, включително и уютната къща от четири стаи, предназначена за Мърелови. Вътрешното й оформление бе източник на истинска наслада за Каси. Тя вземаше идеи от стореното от Ленор в голямата къща, преценяваше какво може да си разреши и постепенно ги реализира в своя дом. Гил им бе дал щедра сума за мебелировка и Каси с голяма радост набави постепенно всичко нужно, с изключение на леглото, което бяха поръчали, преди да се преместят. Никога преди не бе имала възможност да пазарува в такъв мащаб! Обикаляха магазин след магазин тримата — Хенри, тя и Кени в количката му — почти до последната покупка.

Ленор също се наслаждаваше на покупките за новата къща, но радостта и гордостта й бяха последните покупки. До завършване на къщата отвън и отвътре тя се убеди, че е най-хубавата в района. Естествено не го сподели с Натали, която също много се гордееше с новия си дом.

Натали бе предпочела да построи дома си като точно копие на стара каменна фермерска къща. Снабдена с всички най-модерни удобства, тя искреше от чистота. Разпростираше се на по-голямо пространство от колониалната къща на Ленор и успешно заглушаваше шумното трополене на шест пакостливи крачета. Таваните не бяха така високи като в къщата на приятелката й, но затова пък създаваха по-уютна атмосфера.

А Натали искаше точно това — топлота и уют — дом, реализация на идеала й за фон на щастливо семейство. Докато бе обмисляла стила и вида на новия си дом, тя вероятно бе мислила за щастливите дни на ранното си детство, близостта с баща си, онова неповторимо чувство на взаимност. Тогава бяха само двамата и живееха в бедност сред мизерна обстановка, но между онези невзрачни стени пулсираше и пръскаше светлинка едно чувство… което сега й се искаше да съживи… което може би — кой знае? — ще примамва с топлото си пламъче Джак и той ще прекарва по-дълго време вкъщи…

Отначало като че ли надеждите й се сбъднаха. Къщата беше новост и за Джак и — нещо много важно! — източник на гордост. Искаше да посреща хора, да организира приеми, за да демонстрира постигнатия стандарт и благосъстояние. И се заредиха прием след прием: след Деня на благодарността, преди Коледа, в средата на януари — всички отлично организирани с щедро пилеене на средства, с наети за случая келнери и бармани и купища цветя.

Натали не питаше повече дали могат да си разрешават подобно разточителство. Решила беше, че Джак знае какво върши и не желаеше да задава въпроси, загатващи липса на доверие в него. Не желаеше да предизвиква излишно гнева му. Участваше във всички приеми радостна и щастлива и почти толкова горда, колкото Джак. Нищо чудно, че бе така зашеметена от грозната сцена, която се разигра на първи април, само шест месеца след преместването им в Доувър.

Комичният повод за приема бе денят на лъжата, но фактически с него се поставяше началото на изборната кампания на Гил в новия район. Къщата на Уайтови се пукаше по шевовете от хора. Джак беше поканил приятели, съседи, съдружници в бизнеса, приятели на Уорънови, клиенти и колеги на Гил, както и видни личности от околните населени места. Трима бармани (във всекидневната, в голямата отоплена остъклена веранда и в библиотеката) разливаха обилно алкохол, а келнери в бели смокинги и ръкавици се движеха грациозно между тълпата със сребърни подноси, отрупани с всевъзможни ордьоври. Когато вечерта напредна, бе сервирана студена вечеря, последвана пак от напитки за онези, които смятаха, че могат да си разрешат още алкохол.

Един от гостите явно беше на това мнение и го стори. По-късно хората се питаха кой ли е бил. Оказа се, че не е бил поканен, нито е бил доведен от някой гост. Изглежда, присъствал е на приема, без да е бил познат на когото и да било от присъстващите. Но той познаваше домакина си.

— Джак Уайт! — понесе се острият му вик късно вечерта.

Повтори го няколко пъти с различни интонации, докато Джак — който беше на другия край на стаята с неколцина от гостите си — вдигна поглед към ниския набит мъж.

— Искам да предложа тост — запелтечи мъжът и за миг стисна очи в усилие да прочисти главата си. Вдигна чаша и я задържа с несигурна ръка високо във въздуха. Бръмченето на разговорите в стаята бе намаляло, когато Джак погледна непознатия, а сега постепенно притихна напълно. Неволно се вдигнаха още няколко чаши, но в атмосферата преобладаваше някакво странно напрежение. — За Джак Уайт — започна мъжът достатъчно високо, за да привлече вниманието и на гостите от другите стаи, — който собственоръчно успя да умъртви нещо, което… което би могло да… да се развие в много про… процъфтяващ бизнес… — някой някъде ахна, вдигнатите чаши се смъкнаха, но непознатият още не бе довършил тоста си: — Наздраве, Дж-жак Уайт. Дано да гориш в ада, ти, кучи сине.

— Но кой е той…

— Кой го доведе…

— Пиян е…

— Пиян? — изрева непознатият. — Не! Само Дж-жак Уайт може да се опияни от кръвта на друг човек…

Джак се съвзе от вцепенението си и бързо тръгна към него заедно с Гил и още няколко от най-близките им приятели. Само за секунди чашата бе отнета от непознатия, а той бе подхванат под мишниците и почти понесен на ръце към изхода?

— Някой познава ли го? — запита Джак над рамо. — Пиян е и трябва да бъде придружен до дома му — никой не се отзова и той се обърна към Джонатан Макний, който бързо пристъпи напред. — Искам да откараш този човек…

— Не искам да си хо-ходя вкъщи — заяви пияният.

Джак говореше внимателно — знаеше, че го наблюдават много очи:

— Пили сте прекалено много. Моят човек ще се погрижи да стигнете в безопасност до дома ви. Ако имате кола тук, утре ще ви я докараме — понижи глас: — Джонатан, хвърлете поглед на портфейла му. Трябва да разберем къде живее.

Но всъщност се интересуваше от името на непознатия, което разбра веднага щом Джонатан измъкна личната му карта. Джак и Гил се спогледаха, после Джак посочи адреса на Джонатан и му нареди да върне портфейла на място. Двама от приятелите на Джак поведоха непознатия към вратата, следвани по петите от Джонатан.

Когато Джак се обърна пак към гостите си, бръмченето на разговорите бе започнало бавно да набира сила. Джак мина между тях, изразявайки съжаление за неприятния случай. И докато стигна до групата приятели на другия край на стаята, инцидентът като че ли вече бе забравен — поне външно…

Но внезапният удар разтрепери Натали до такава степен, че й се наложи да се извини и да се оттегли в будоара си. Ленор силно пребледня и сграбчи почти конвулсивно чашата бренди, която някой предвидливо й поднесе.

А двамата мъже бяха само външно спокойни и след като изпратиха последния гост, бързо се оттеглиха в библиотеката при съпругите си.

— Кой беше той? — запита веднага Натали с остър тон.

Джак и Гил пак се спогледаха.

— Казва се Хайрам Бъкли. Сигурно става въпрос за „Бъкли Енджиниъринг“?

Гил кимна. Като адвокат, замесен в случая, той познаваше нещата с много по-големи подробности от Джак.

— Преди няколко месеца взехме голяма правителствена поръчка от него.

— Правителствена поръчка? — повтори Натали, но без да смъква очи от съпруга си. — Каква правителствена поръчка?

— За електронни части. Сега ги произвеждаме в нашия завод.

Ленор се размърда във фотьойла, където се бе строполила:

— Смятах, че произвеждате телевизори.

— Да, така е — отвърна Джак, — но работим и по специални поръчки на правителството.

— Какъв вид специални поръчки? — запита Натали.

— О — той махна с ръка, за да подчертае незначителността на въпроса, — части за реактивни самолети… и други военни поръчки.

Корейската война, както и неистовият страх от руснаците, които бяха изпробвали първата си атомна бомба преди малко повече от две години, се оказаха златна мина за индустрията. Разбира се, Джак не желаеше да информира жена си за този факт. Беше издържала достатъчно стоически последната война, но той бе напълно наясно, че тя е по същество миролюбив човек.

Гил побърза да промени насоката на разискванията:

— Разбрах, че Бъкли е смятал договора с правителството за почти сигурен. Побеснял е, когато накрая го взехме ние.

— Какво стана с бизнеса му? — не спираше Натали.

Джак сви рамене и погледна Гил, който отговори след кратка пауза:

— Фалира.

— Заради правителствената поръчка?

— Той едва се крепеше и загубата на правителствената поръчка го довърши.

Ленор стисна с две ръце чашата от брендито и се взря в останките му по дъното й. Изпила беше цяла чаша, но изпитият алкохол не я бе стоплил. В този момент се чувстваше като парче лед.

— В такъв случай… той няма вече нищо?

— Съдбата на Хайрам Бъкли не ни засяга — информира я Гил рязко.

— Но той е разорен. Този факт не те ли тревожи поне малко?

— Жалко за засегнатите при фалита на даден бизнес, но Бъкли щеше да се провали дори и ако бе взел тази поръчка.

— Такива са законите на пазарната икономика — намеси се Джак. — Оцеляват най-добрите — обърна се към Гил: — Най-много се тревожа дали успя да стори някаква щета. Как мислиш?

Гил разтърка замислено тила си.

— Трудно е да се каже. Стана доста късно вечерта. Някои хора вече си бяха отишли преди малката му сцена. Вероятно му е било нужно време да насъбере кураж.

— Или алкохол. По дяволите, как е успял да влезе тук? — Джак бе обърнал гневен поглед към Натали.

— Не знам — отвърна тя. — Ти си този, който трябваше да знае всичко и всекиго. Поне една трета от тях бяха напълно непознати за мен. Откъде да знам, че един между тях изобщо не е бил поканен?

Гил застана между двамата с помирително вдигнати ръце.

— Подобни гафове могат да се получат при всеки по-голям прием. Сигурен съм, че и на други приеми са се вмъквали непоканени.

— Но нито един от тях не се е държал като Бъкли! — извика Джак. — Намесата ти за осигуряването на този договор бе почти равностойна с моята и хората сигурно го знаят. По дяволите, ако ти не се безпокоиш за евентуален удар по изборната ти кампания, аз се тревожа за репутацията си…

— Успокой се, Джак. Той беше само един щурав смотаняк, при това очевадно пиян. Смятам, че обиди всички с поведението си, особено след като цяла вечер се възползва от гостоприемството ти. Не забравяй, че тук имаше и други бизнесмени. Знаят достатъчно добре как стоят нещата.

— Но знаят ли за Бъкли? Може би. Смятам, че трябва да научат. Трябва да разпространим слуха, че е провалил бизнеса си много преди да загуби тази поръчка.

— И да се поставим в отбранителна позиция? Точно каквото иска Бъкли? Не, Джак. Сега си разгневен, а гневът е лош съветник. Когато се успокоиш, ще се съгласиш, че най-добре е да игнорираме цялата история. В противен случай само ще привлечем излишно внимание към нещо, което хората може би вече са забравили. Освен това ние сме на върха. Знаем, че един нищожен червей като Бъкли не може да стигне до нас.

Джак го изгледа разстроено.

— Може би си прав, но въпреки това ми се иска да изправя онова нищожество до най-близката стена и да го застрелям.