Барбара Делински
Шепот в здрача (12)

12.

Кавано напусна Ню Йорк сутринта след втората среща с Катя, но седмица по-късно се върна, за да се срещне и с Джордан. Предварително беше уредил срещата по телефона не само защото искаше да е сигурен, че ще го завари в града, но и защото предпочиташе да се срещнат в офиса му: надяваше се да извлече допълнителна информация за собственика му от него.

Офисът се намираше на деветия етаж на Парк Авеню и представяше Джордан Уайт като изненадващо непретенциозен човек. Беше добре обзаведен апартамент върху една четвърт от етажа, но без пищната показност, очаквана от Кавано. Мебелиран бе в приятна смесица от висококачествено светло дърво и кожа с приглушени цветове. По масичките за сервиране на кафе нямаше лъскави дрънкулки, липсваха гравирани табелки по стените и блондинки с надарени бюстове зад пишещи машини. Тук-там някое и друго странно произведение на изкуството върху стените привличаше погледа на посетителя с ярките си цветове.

Джордан поздрави лично Кавано още на рецепцията и го поведе по коридора към кабинета си.

— Извинявайте за бъркотията тук — той посочи чертежите върху бюрото си с краища, притиснати с най-разнообразни предмети: като се започне от кутийка с кламери и се завърши с касетофончето към телефона. — Неукротими са: непрекъснато се навиват! Нали няма да имате нищо против, ако останат безмълвни свидетели на разговора ни?

Кавано кимна с усмивка и огледа внимателно стаята. Тя се различаваше от другите помещения само с полиците с книги от пода до тавана и закачените по стените картини — всъщност снимки. Семейни снимки. Цяла стена семейни снимки, поставени в еднакви рамки. Внушаваха идеята, че Джордан Уайт е човек, силно привързан към семейството по принцип. Кавано се приближи, привидно да ги разгледа по-отблизо, и забеляза тънкия слой прах върху всяка рамка. Което зачеркваше вероятността целта на изложението да е създаване на фалшив имидж.

— Тези снимки обхващат доста голям период от време — отбеляза Кавано, вгледан в лицата на Уайтови и Уорънови, снимани по различни поводи и време. Имаше доста снимки на Катя Мърел.

Джордан се бе облегнал на бюрото си със скръстени пред гърдите ръце и кръстосани крака. Облечен беше с риза, връзка и посмачкани панталони.

— Преди ги държах на шкафа, но стана много претрупано и когато се преместих тук, поръчах да ги поставят в рамки. В склада имам резервни рамки: веднага слагам всяка нова снимка в рамка и я закачам на стената.

Кавано се обърна и Джордан го покани с жест да седне на тапициран с кожа фотьойл и едва когато той се настани там, Джордан отпусна дългото си тяло във втория фотьойл в стаята.

— Какво става с разследването?

— Не върви така добре, както ми се иска. Заради това съм тук. Разговаряхме с всеки един от хората, поддържали някакви връзки с Марк и Дебора, но безрезултатно. По едно време бяхме съсредоточили вниманието си върху един от тях, но той представи двама свидетели, които му осигуриха желязно алиби — бил е в Рено в нощта на убийството.

— Възможно ли е да лъжат?

— Свидетелите — да, но той представи и квитанции от хотела и станцията за зареждане с газ там. Те не лъжат.

— Така е…

— Разбрахме, че Марк не е търгувал с наркотици.

— Сигурен ли сте? — запита Джордан скептично, но вътрешно въздъхна с облекчение.

— Купувал е, дрогирал се е от време на време, предлагал го е на купоните си заедно с алкохола и пържените картофки, но не е търгувал с него.

— Слава богу поне за това.

Кавано понижи глас:

— Не ми казахте за детската порнография…

— Вярно — Джордан не трепна — очакваше този въпрос.

— Защо?

— Катя не ви ли каза?

— Каза го, но искам да го чуя и от вас.

Преди да го погледне, Джордан хвърли безпомощен поглед към стената със снимките.

— Не мислете, че се гордея с „подвизите“ на брат си в тази област… Живеех с надеждата, че може би — кой знае? — няма да го разкриете. Все още се надявам, че никога няма да се наложи родителите ми да… да разберат.

— Катя трябва да ви е казала за предстоящия арест.

— Да.

— Знаехте ли за обвиненията срещу него, преди тя да ви информира?

— Не.

— А Марк знаеше ли?

— Не. Или е знаел, но не ми го е казал. Уверяваше ме, че е напълно осигурен от страна на полицията.

— И вие му повярвахте.

— Той си вярваше.

— А вие оставихте нещата просто ей така.

Джордан усети, че настръхва, но успя да потисне гнева си.

— Ако подхвърляте, че за мен всичко е наред, щом той е в безопасност, грешите. Направих му луд скандал.

Кавано кръстоса крака.

— Кога?

— Три седмици преди смъртта му. Имах работа в Лос Анжелис и се отбих да го видя.

— И едва тогава разбрахте какви ги върши?

— Да.

— И се скарахте.

— Точно така. Не гледам лековато на този тип неща, Кавано. Ако Марк бе някой непознат, бих се отвратил. Но ставаше въпрос за брат ми и този факт ме накара да ударя тавана…

— Срещнахте ли се след тази разправия?

— Същата вечер го заведох на вечеря. Смятах, че ще съумея да влея разум в главата му.

— Но се провалихте.

— И то катастрофално — мускулът на скулата му затрептя в нервен тик. — Пак се скарахме. Марк излезе демонстративно от ресторанта.

— Къде беше Дебора?

— С нас.

— Каква беше реакцията й?

— Излезе с Марк.

— Но какво беше отношението й към порнофилмите на съпруга й?

— Предполагам, че се е приспособила някак, приела ги е до някаква степен може би — не знам. Не мога да кажа как се е чувствала вътрешно. Почти не се намеси в скандала между нас. Винаги се е подчинявала и съобразявала с Марк.

Отговорът му съвпадаше с всичко, научено досега за тази жена от Кавано.

— Срещнахте ли се пак с Марк след това?

— Искате да кажете дали съм го виждал в периода между скандала тази вечер и смъртта му?

— Правилно.

— Не.

— Не се срещнахте, когато той е дошъл в Бостън последния път? Знам, че двамата са били в града два дни преди убийството.

— Бях тук тогава. Не съм го виждал.

„Има алиби — отбеляза веднага мислено Кавано. — Но как стои въпросът с евентуално съучастничество?“

— Някакво доказателство, че наистина сте били тук?

Джордан сякаш внезапно се вцепени. Изправи се неволно във фотьойла и очите му се превърнаха в парченца лед.

— Опитвате се да подхвърлите нещо?

— Опитвам се да изключа нещо.

— Питате ме къде съм бил по време на убийството. Подозирате ли ме?

— Опитвам се да изключа нещо — повтори спокойно Кавано.

Но Джордан с огромно усилие на волята успя да се пребори с бурята от неверие, погнуса и заслепяващата пелена на гнева.

— Наистина ли смятате, че съм в състояние да убия собствения си брат и снаха?

— Не. Просто си върша работата, като оглеждам всички възможности и ги елиминирам една по една. Ако Марк беше останал жив и беше подведен под отговорност за гнусотиите си, нещата щяха да рефлектират болезнено и върху двете семейства. Смъртта му ви спести този удар.

Джордан скочи на крака и закрачи нервно из офиса.

— Смъртта му ни спести всичко това? Вие сте голяма работа, Кавано! Решаваме да лишим двама души от живот, за да си спестим малко неудобство, така ли? — обърна се, побеснял от гняв, към детектива. — Човече, вие не се чувате какво говорите! Имате ли някаква най-елементарна представа каква неописуема болка ни причини смъртта на брат ми и Дебора? Имате ли представа как се чувства човек, когато мисли, че двама души, негова собствена кръв и плът, са били жестоко убити? Двама интелигентни млади хора… всеки от тях загърнал в душата си топлинка за тебе, съзиждана през безбройните дни, прекарани заедно? И ние изведнъж решаваме да ги очистим — той щракна с пръсти, — просто ей така? Не, нямате представа. Защото ако я имахте, никога не бихте подхвърлили чудовищната идея, че печелим от смъртта им. Къде се намирате вие? Какво смятате, че сме — чудовища?

— Само си върша работата, Уайт.

— Прекрасно! Аз пък върша моята като член на моето семейство, като ви заявявам, че сте поели в напълно погрешна посока! Напълно погрешна!

— Добре. Успокойте се. Исках само да пробвам как стоят нещата при вас.

— Мили боже… — Джордан хвърли смръщен поглед към тавана, после наведе глава и пое дълбоко дъх. Когато заговори след няколко секунди, гласът му звучеше по-спокойно. Е, не съвсем наперено, но по-спокойно, въпреки че пак се появи нервният му тик. — Защо не опитате нещо друго с мен? Нещо свястно този път? — вслуша се в собствените си думи и поклати глава. — Добре. Прав сте. Знам, че само си вършите работата, но повярвайте ми, хвърляте усилията си на вятъра — хрумна му нещо и пак заизпуска искри. — По дяволите! Да не тръгнете да искате и от другите обяснения къде са били тази нощ? Те ще пощуреят като мен! Как смеете да допуснете дори мисълта, че някой от нас ще нарани преднамерено Марк и Дебора?

— Не знам. Все още търсим други улики.

— Господи, Кавано. Стойте настрана от тях. Всички вече достатъчно изстрадаха смъртта им. Сестра ми Ан не може да се успокои, че не е заела пари на Марк, когато я е помолил за заем. Брат ми Ник, който бе най-близък с Марк в детството ни — разделя ги само година — се яде, че не е успял да предвиди трагедията и да я предотврати… Голямата сестра на Дебора е в тежка житейска криза, отключена от смъртта й. Бедната Емили не слиза от сцената, преуморява се целенасочено, само и само да не мисли за двойната смърт в семействата ни — той пое бързо дъх. — А колкото до родителите ми и Гил и Ленор… Те не са същите от онзи ужасен ден. Сърцата им са разбити и кръв тече от раните им. Не втривайте сол в тях, Кавано!

Детективът бе искрено трогнат от страстната му молба. Повтаряше си, че е глупак, но повярва на всяка негова дума.

— Нямам намерение да насоча пръст към някого, освен ако имам неопровержими доказателства — произнесено с друг тон, това изречение би прозвучало оправдателно, но в тона на Кавано трептеше тъга.

Джордан малко се поуспокои.

— Няма да намерите такива. Гарантирам ви го. Каквото и да мислите за нас, бъдете сигурен, че не сме убийци.

— А какво ще кажете за Питър Уорън?

— Питър не е убиец!

— Но не споменахте как е приел смъртта на Марк и Дебора.

Джордан се пребори с мигновеното желание да съчини набързо сърцераздирателна история за безгранична скръб.

Досега бе говорил само истината, инстинктът му го съветваше да следва тая линия.

— Питър бе зашеметен като всички останали. Но той се справи с шока много по-ефикасно от другите — Джордан се отпусна на фотьойла и подпря лакти на коленете си. — Обичам го като брат и ценя високо способностите му като адвокат. Давам си сметка обаче, че Питър е концентриран преди всичко в себе си: той е като… като ядка в орехова черупка. Обича да бъде център на внимание и всяка появя в съда за него е наслада: тогава очите на съдебните заседатели (а и на всички присъстващи) са приковани в него. Заради това иска да бъде съдия. Но давам ви честната си дума — той бавно заклати глава, — че няма начин Питър да е вдигнал дори пръст срещу Дебора и Марк. И той ги обичаше, а освен това се бе научил да внимава със закона. Няма начин да стори нещо, с което да постави под въпрос бъдещето си. Освен това — добави с крива усмивка — Питър мрази вида на кръвта. Умираше си от ужас. Когато като деца някой от нас се нараняваше, Питър винаги бе на границата на припадъка. Не се уморявахме да му се подиграваме. Научи се да тича в обратна посока при първата капка на нещо с цвета на кръвта. Вероятно прилича на майка си — не знам. Но знам, че е отказвал особено кървави дела. Само ние от двете семейства знаем истинската причина за отказите му — пое дъх, после го издиша шумно. — Прави ли впечатление на човек, който би могъл хладнокръвно да застреля зет си и сестра си в главите?

— Не. Но един скандал, свързващ името на Марк с детска порнография, би могъл да изложи на опасност шансовете му да стане съдия.

— Сериозно ли говорите, Кавано? Наистина ли смятате, че ще се търси отговорност от Питър за незаконните деяния на Марк? О, хайде. Да, ще има неприятни статии в пресата, меко казано, и знам, че ще ни боли много. Но нима действително смятате, че те ще увредят на шансовете ни сега и в бъдеще? — той поклати бързо и уверено глава. — Не вярвам.

Кавано трябваше да се съгласи с него, макар и с неохота. Уайтови и Уорънови притежаваха власт. Те можеха да поемат един скандал и дори да го обърнат в тяхна полза, въпреки че как щяха да го сторят точно с този — бе извън силата на въображението му. Но трябваше да признае, че Джордан разсъждава логично.

— Добре — заяви той. — Това изключва Питър от играта.

— Това изключва всички нас! Залагам цялото си бъдеще, че нито един от Уайтови или Уорънови не е способен да убие!

— Допускахте ли, че Марк е способен да се занимава с детска порнография? — запита Кавано.

Но Джордан бе готов с отговора си.

— Марк беше различен — изтъкна веднага той. — Неразбираем и непредсказуем. Чули сте го от Катя — сега го чувате и от мен — замълча и го погледна замислено. — Между другото какво ще кажете за нея?

— Като евентуален убиец? — заяде се Кавано, но потрепването на устните му го издаде.

— Като човек — отговори Джордан и погледът му се смекчи.

— Интересна личност — красива, открита, сърдечна — изненадан съм, че още не се е появил някой да я сграбчи за себе си.

— И аз също — въздъхна неволно Джордан, шашнат за миг от последната мисъл на Кавано.

— Тогава защо не го сторите?

— Какво?

— Защо не я сграбчите за себе си? Близостта между вас двамата е очевадна, а и не сте роднини. Тя определено държи на вас, и то много. С впечатление съм, че чувството е взаимно — или греша?

— Не играйте, Кавано. Разбрахте го още при първия ни разговор — напомни му Джордан сухо.

— Но след това се срещнах с нея и съм наясно колко силно може да се увлече всеки мъж в нея.

— А вие?

— Какво аз? Аз съм само ченге, което задава не особено приятни въпроси — не спомена за допълнителната среща вечерта — усети, че Джордан не знае за нея.

— Майната ви! — отвърна Джордан тихо. — Ние сме първо мъже, всичко останало — подробности. Омая ли ви?

— В известен смисъл — да.

— Тя ми каза, че вече имате приятелка.

— Всичко ли ви каза?

— Разказа ми доста неща. Вие сте я впечатлили.

— Това притесни ли ви?

— Преди малко не казахте ли, че сте само едно ченге? А говорите повече като психоаналитик.

— Всяко добро ченге трябва да бъде и психолог. Въпросът ми беше: това притесни ли ви?

— Не и от факта, че сте ченге. Не се ловя за професиите.

— От факта, че съм мъж. Или, другояче казано, дразните ли се или не от съперничество за Катя?

— Доколкото разбрах, вие вече си имате някого.

— Не заобикаляйте въпроса, Джордан.

— Три пъти майната ви! Не го заобикалям! — изкрещя внезапно Джордан. — Изобщо не си правете илюзии, че ще ви разреша да търчите след Катя! А ако я хванете и почти веднага изоставите заради жената, която вече имате вкъщи?

— Искате ли я?

— Разбира се, че я искам! — зарева Джордан. После дойде на себе си, наведе глава и заразтрива смутено тила си. Погледна го и се усмихна стеснително. — Трябва да сте психоаналитик. Умеете да го правите.

— Не. Харесва ми да съм ченге. И харесвам жената, която ме чака сега вкъщи. Няма опасност за Катя от моя страна. Но внимавайте: по-добре предприемете нещо по отношение на нея, преди някой друг да го е сторил. Търпението на жената не е безкрайно — дори и когато е влюбена.

Което даде материал за размисъл и на двамата…

 

 

Кавано обаче нямаше много време за размисъл през следващите дни. Едва се бе върнал в Бостън, когато Райън неочаквано го извика в офиса си.

— Е? Някакъв резултат?

— Имам няколко заподозрени в Лос Анжелис, всеки един от тях с желязно алиби.

— А семействата?

— Още нищо.

— Ако вече си елиминирал всички други възможности, не смяташ ли, че това е пътят, който трябва да поемеш? — настояваше Райън, почуквайки нетърпеливо с пръсти по бюрото.

— Правя го. Вчера пак се срещнах с Джордан Уайт. Твърди, че е бил в Ню Йорк по време на убийствата. Наредих да се направи проверка. Ще го хвана, ако е излъгал.

— А другите?

— Още нищо подозрително. Джордан е единственият, който знае за забъркването на Марк с детска порнография. Бил е в Лос Анжелис и е имал на два пъти разправия с брат си.

Райън изглеждаше доволен.

— Свидетели на скандалите?

— Дебора, но сега това е безсмислено. Ще трябва да се опитаме да намерим други.

— Нещо друго интересно?

— Нищо повече.

— А филмите?

— Прегледахме ги. Нищо.

— Трябва някъде да има нещо! — извика. Райън, загубил търпение, но после се успокои. — Да не сте пропуснали някой филм?

— Прегледахме всички намерени.

— Може би има и други.

— Намерихме само тези.

— Търсихте ли навсякъде?

Кавано започна да се пита дали Райън не знае нещо, което е все още забулено в мъгла за него.

— Поразровихме се тук-там — задъвка известно време долната си устна. — Имаш ли нещо специфично наум?

— Разбира се, че не! — отвърна рязко Райън или толкова рязко, колкото гласът му разрешаваше. — Този случай е твой, не мой. Ти си този, който следва да знае постановката. Но четох някъде, че производителите на филми често си правят щури шеги, като снимат какво ли не. Дори посетителките си.

— Като Никсън и неговите видеокасети?

Райън хареса сравнението.

— Точно.

— Ако и Уайт го е вършил, покрил е тези ленти добре. Нямаше нищо такова между онези, които намерихме.

— Ако е достатъчно изкривен да снима интимния си живот примерно, то сигурно е взел мерки да ги скрие на сигурно място. Напрегни се, Кавано, потърси още. Може да ги намериш и да установиш, че в тях няма нищо, но — дявол го взел! — има някакъв шанс усилията ти да не отидат напразно. Имаме нужда от някакъв напредък в този случай. Тъпчем на едно място.

Кавано кимна и побърза да излезе, преди да каже нещо, за което после щеше да съжалява. „Тъпчем на едно място“? Не съвсем. Разследването се придвижваше напред с разумна скорост. Какво друго очакваше Райън? И защо това нетърпение? Хрумна му, че напоследък Райън се интересуваше само от случая Уайт-Уорън, заключение, което се подкрепяше и от колегите му. Работеше и върху други разследвания, но погледът му бе вперен в този случай — и край! Детективът се запита дали един или друг от двете семейства не е настъпил някога Райън по мазола. Което щеше да предложи достатъчно логично обяснение защо бе пълнил така прилежно онази папка с вестникарски статии за тях…

 

 

За разлика от Кавано, Джордан мисли много върху последното изречение, но пак не успя да намери разрешение на проблема. Катя му беше сестра — фигуративно, но вероятно и буквално… Винаги беше усещал, че Хенри не е биологичният й баща, но не се бе замислял особено дълбоко по въпроса до онзи съдбовен ден, когато случайно дочу думите на баща си… Този ден светът му рухна и се разби на парченца. Боготвореше Катя, но не знаеше как да се справи с болката и хаоса у него самия. Опита се да я забрави с Нанси, с която излизаше във вторник вечерта, с Джуди, която разкарваше в четвъртък вечерта, с Алексис, която извеждаше в петък вечерта… И въпреки че тази седмица се бе срещал на два пъти с Катя под прикритието на бизнес срещи, до събота копнееше да я види отново.

Накрая не издържа и в събота следобед се появи в апартамента й с надеждата, че тя ще се смили и ще подели с него част от слънчевата си топлина.

Катя бързо преодоля първоначалното си смущение, но не прояви особено голямо разбиране.

— Джордан, защо не се обади предварително? — въздъхна тя с укор в гласа. — Днес имам да върша куп неща — първото от тези „куп неща“ беше основно почистване на апартамента, което всъщност вършеше, когато Джордан бе позвънил на вратата й. Закъсняла беше, защото, първо, не можа да заспи до три часа, и второ, като последица от първото, стана едва в единайсет сутринта! Посрещна го, облечена в чифт отрязани стари дънки, раздърпани по края, и стара фланелка. Чувстваше се като нещо, което котката бе измъкнала от боклука, за да си играе с него вкъщи.

— Не се тревожи. Аз съм търпелив човек — ще почакам. Всъщност защо да не ти помогна? Изглеждаш уморена.

— Преливаш от комплименти, както винаги — измърмори тя, но го остави пред отворената врата, мълчалива покана да влезе, ако това е желанието му.

И той го стори. Затвори вратата, обърна се и я видя да пръска средство за полиране върху лакираната маса за сервиране на кафе, след което я затърка с все сила.

— Разтоварваш ли се? — запита той.

Тя го погледна стреснато, но веднага се върна безмълвно към работата си. „Да, по дяволите! Опитвам се да се разтоваря с физически труд. А причината си точно ти!“ През седмицата работи извънредни часове в офиса — а понякога вършеше същото дори и през почивните дни в края на седмицата. Но тази събота се чувстваше прекалено потисната и отчаяна. Имаше сили само да излива гнева и недоволството си върху злополучната мебел вкъщи.

— Смятах, че ще отидеш в Мейн — промърмори тя.

— Каси ми съобщи, че ти няма да си там, така че реших да остана тук.

Катя изскърца със зъби.

— Трябваше да отидеш. Семейството ти има нужда от теб.

— Те имат нужда и от теб. Защо остана?

— Имам прекалено много работа.

— Почистването можеше да почака.

— Трябва да работя — тя посочи с глава претъпканата папка, която кротуваше върху масата за хранене.

— Би могла да работиш и там.

— По-лесно ще го свърша тук — хвърли му бърз поглед. — Ако наистина искаш да помагаш, можеш да доизлъскаш масичката — постави парцала и спрея с полировъчното средство върху масичката и се запъти към кухнята. Джордан довърши полирането й и също тръгна към кухнята, когато тя се появи с прахосмукачка в ръце и уоки-токи със слушалки около врата.

Джордан стреснато се вторачи в нея.

— Случило ли се е нещо, Катя?

— Какво би могло да се случи? — наведе се, за да включи прахосмукачката в контакта.

— Нещо на работата?

— Там всичко е наред — обърна се към прахосмукачката, после стисна дръжката й с бедра, за да нагласи слушалките на касетофончето.

— Да нямаш проблеми с някой мъж?

Тя повдигна леко едната слушалка и го погледна въпросително:

— Какво каза?

— Попитах — повиши той глас, за да надвика бръмченето на прахосмукачката — дали нямаш проблеми с някой мъж.

Тя върна слушалката на ухото си и се залови да чисти.

— Винаги имам проблеми с мъже. Изглежда, така ми е било писано.

— Ако някой си разрешава да ти създава неприятности — ако някой ти създава… По дяволите, Катя! Не мога да се боря с музиката или каквото слушаш там!

Катя го погледна, но нито изключи прахосмукачката, нито махна слушалките.

— Не те чувам, Джордан. Както виждаш, имам слушалки на ушите.

Той изруга. Но тя и ругатнята не чу. Така че не оставаше нищо друго, освен да прекоси стаята, да издърпа шнура на прахосмукачката от контакта и да се върне към нея, за да издърпа и комплекта слушалки от главата й.

— Джордан — запротестира тя, — трябва да свърша тази работа!

— Не и преди да ми кажеш какво точно не е в ред. Откакто съм влязъл, си като гръмотевична буря на два крака. Настоявам да ми кажеш какъв е проблемът.

Искаше й се да изкрещи в лицето му: „Ти си проблемът, ти, глупчо глупав!“, но не го направи. Вместо това сложи ръце на кръста си и се втренчи разгневено в него.

— Не ме тревожи нищо, което малко старомодно физическо натоварване да не излекува — имаше предвид почистването на апартамента. Едва след като го каза, усети двусмислието на изречението и бързо добави: — Изкарах дълга и уморителна седмица. Напрегната съм. Искаш ли просто да ме оставиш на мира?

Но когато посегна към слушалките си, Джордан ги дръпна настрана.

— Има нещо друго. Не съчинявай, Катя. Познавам те достатъчно добре.

— Ако ме познаваш толкова добре, колкото твърдиш, ще уважиш желанието ми да бъда сама.

— Необичайно желание за теб.

— В такъв случай приеми, че съм се променила — и баста! Ясно ли е? — тя пак посегна към слушалките, но той отново ги дръпна настрана. — Джордан…

— Какво има, скъпа? — запита той с толкова нежност в гласа, че тя затвори очи и отпусна глава.

Постоя така няколко секунди, после прошепна разстроено:

— О, Джордан! Толкова съм уморена от всичко това…

— Всичко какво? — когато тя просто поклати глава, той пристъпи към нея и я обгърнах ласкави ръце. — Кажи ми, скъпа. Какво те яде?

Гласът му, ето какво! И ласкавите обръщения, и силата на ръцете му, и твърдата канара на тялото му, топлината му, ароматът му! Нямаше друг избор, освен да се стопи в него. Единственото нещо, което бе искала от години!

Той я притискаше нежно към себе си, галеше косата й с буза. Знаеше много добре какво я измъчва. Нуждата й за него бе точно толкова силна, колкото неговата за нея. Но тя не знаеше онова, което знаеше той. Не бе чула разговора, който той случайно бе подслушал; не бе преживяла последните единайсет години от живота си в напразно очакване Божията ръка да се протегне и да постави нещата в ред…

Най-силно го измъчваше онова мъничко съмнение, което понякога го ядеше отвътре. Искаше му се да застане лице в лице с баща си, да го погледне в очите и да поиска потвърждение на случайно дочутото. Но двамата почти не разговаряха и едно такова противопоставяне би разбило и последните останки на измамната външна фасада, зад която криеха дълбокото си отчуждение. Обмислял бе дори възможността да разговаря с Каси, но когато си представяше как изговаря нужните думи пред нея, се свиваше вътрешно. Колкото и внимателно да оформи въпроса си, той щеше да бъде недвусмислено обвинение в нелоялност… Нямаше смелостта да го направи.

Дръзкият, непочтителен Джордан — жалък страхливец, и то когато ставаше въпрос за единственото нещо, от значение за него! Тази мисъл го потискаше допълнително, но той не можеше да промени нещата. Нещо трябваше да стане — да се преобърне, нечии карти — да се сложат открито на масата… Постара се да се държи настрана от Катя, но с всеки изминат ден това му се удаваше все по-трудно и по-трудно. Особено сега, след смъртта на Марк, когато с болезнена яснота осъзна крехкостта на човешкия живот, безмилостния летеж на времето.

— Хайде да отидем на острова — зашепна той в ухото й. — Другите са вече там: днес е съботата преди Деня на труда. И двамата заслужаваме малко отдих.

Катя простена тихо. Беше решила да не ходи, защото се бе срещала прекалено често с Джордан напоследък и болезненото удоволствие от тези срещи я убиваше. Не бе изпитала никаква наслада от срещите си с други мъже, сънят й се разстрои… Работата е работа. Приятелите — приятели.

А Джордан оставаше верен на себе си: искаше от нея да се подложи на допълнителен тормоз. Какво му става? Толкова ли не може да разбере какво я боли? Как е възможно да проявява такава неоправдана жестокост към нея?

— Трябва да работя — промърмори тя, притиснала глава към гърдите му.

— Можеш да работиш и там. И да съчетаеш полезното с приятното. Изтощена си. Имаш нужда от малка почивка.

— Ако имах малко повече разум, бих взела първия самолет за някой пуст остров в Карибско море. Наистина да отдъхна поне малко.

— Няма самолетни линии до пусти острови в Карибско море.

— Пак се натиках в девета глуха, така ли? Хей, ставам все по-добра и по-добра в това отношение, нали?

— Хайде, Катя — залюля я той нежно, — отпусни се…

Да се отпусне?! Трябваше й съвсем малко още, за да се превърне в локвичка пред нозете му. Топлата нежност на прегръдката му я размекваше, превръщаше я в желе…

— Извинявай, Джордан — успя да прошепне едва чуто. — Днес не е моят ден…

— Ако дойдеш с мен на острова, денят ще изглежда по-добър. Всички са там — дори Ник и Анджи с децата! Ан, Ем и майка ти — тя ще се зарадва, вижда те толкова рядко. Защо да не направиш жест за нея, защо да не й отидеш на гости?

— За да откупя вината си? Някак… не звучи честно.

— Няма ли да й се зарадваш, когато я видиш?

— Ще се зарадвам…

— А на другите?

— И на другите.

Той повдигна главата й с ръце върху раменете й и наведе своята, за да може да я погледне в очите.

— Тогава да тръгваме. Ще летим до Портланд и ще бъдем на острова за вечеря. О, хайде, Катя! Кажи „Да!“

Вършил го беше многократно точно по този начин и всеки път тя загубваше и ума, и дума, разтваряше се в гласа му, в ръцете му… Завъртя безпомощно очи и простена през стиснати зъби:

— Да, Джордан, да. Това ли искаше да чуеш? Да!

Раменете му се отпуснаха и той издиша неволно задържания си дъх. Беше спечелил два дни. Нищо нямаше да се случи, но поне щеше да бъде с нея цели два дни. Два дни! Засмя се радостно.

— Това е то, моето момиче! А сега — огледа се, — докато се приготвиш, аз ще пообиколя малко с тая прахосмукачка. Ще лъсна всичко до блясък! Когато се върнеш в понеделник, ще завариш нещата в пълен ред.

Точно сега Катя не желаеше да мисли за завръщане в понеделник. След като бе развяла за пореден път бялото знаме, искаше да се възползва максимално от отдиха в Мейн. И ако това означаваше ден и половина безмилостен флирт с Джордан — нека да е така. Знаеше, че притежава властта да го възбужда: нека този път той мине през гърча на неудовлетвореността, нека познае отчаянието!

 

 

Обичайният шум при пристигането им привлече бързо всички временни „островитяни“, които ги посрещнаха с очаровани усмивки и прегръдки. Разбира се, особено щастливи бяха Натали и Каси: и двете се нуждаеха само от неочакваното пристигане на Катя и Джордан, за да се превърне денят им в съвършен.

А той наистина беше такъв, призна пред себе си Катя. Първо, можеше да отдели цялото време на света за майка си — въпреки че всяка седмица се чуваха по телефона, не се бяха виждали от погребението, тоест от цели шест седмици! Естествено Каси гореше от желание да чуе как върви работата на Катя, за приятелките й, за мъжете, с които се среща, и Катя й разказа всичко. Тези разговори с майка й бяха като пречистване: така тя имаше възможност да види живота си през очите на Каси и съответно да го оцени.

Прояви предпазливост само по отношение на Джордан. Знаеше, че майка й би се радвала от сърце ако тя се омъжи за него. Каси не натискаше и не натякваше открито, но жадно попиваше всяка дума, свързана с отношенията между тях. И Катя предпочиташе да приглушава нещата — особено сега, когато повече не можеше да използва Шон като щит. Не искаше да събужда напразни надежди у майка си. А и не искаше да признае, че очевидно у нея липсва нещо съществено от гледна точка на Джордан — нещо, което той, изглежда, държеше на всяка цена да види у съпругата си…

И както винаги, Каси, изглежда, прие без особена тъга, че дъщеря й държи повече на професионалната си кариера, отколкото на една евентуална женитба. Но бе очарована от новината, че сега тя работи за Джордан — правилна стъпка в правилната посока!

Гил обаче прие същата новина някак по-сдържано. Катя го бе потърсила, когато всички други се бяха скупчили край басейна, а той седеше някак прекалено кротко, прекалено бездейно за него в кабинета си. Тревога сви сърцето на Катя.

— Гил? — повика го тя тихо.

Той вдигна брадичка от гърдите си, погледна я и широка усмивка освети лицето му.

— Катя! — веднага стана и тръгна към нея. — Влизай. Дойде точно навреме, за да спасиш стария Гил от мрачни мисли.

— Ти не си стар — укори го Катя, докато вървеше към бюрото му с протегната ръка.

— Е, да… разбира се, не и в очите на деветдесет и девет годишния, но не забравяй, че съм вече на седемдесет и четири. Сигурно ти изглеждам като някое древно изкопаемо.

— Древно изкопаемо? Ти?! Ти си най-активният и енергичен мъж от всичките ми познати! — заради което така тревожно трепна сърцето й, когато го намери да стои сам в кабинета си, отпуснал глава на гърди, без да работи нещо, без да говори по телефона — никога не го бе виждала такъв! Дори лулата му, забравена върху пепелника, напомняше озадачена въпросителна. Но черешовият аромат на тютюна му все още се носеше из въздуха.

— Понякога се питам дали прословутата ми енергия не ме изоставя — въздъхна той и за пръв път изглеждаше наистина на седемдесет и четири години. Не бе изгубил мъжката си привлекателност, все още прав и строен, внушаваше — както винаги — почтеност и достойнство, но днес лицето му бе по-бледо от друг път, по-уморено… Изглеждаше така и в деня на погребението. И Катя се запита с болка дали бе намерил душевен покой оттогава.

— Добре ли си?

Гил махна безгрижно с ръка.

— О, всичко е наред. Просто… напоследък като че ли не съм особено добър приятел на самия себе си… — стисна леко ръката й. — Но сега, когато ти си тук… Искрено се радвам, че дойде. Майка ти заслужава малко радост.

— Знам. И аз се радвам, когато сме заедно. Но понякога градът така алчно поглъща времето ми, че не е лесно да се откъсна от…

— Не го прави, Катя. Не забравяй къде си направила първите си стъпки. Семейството е това, което си ти. Ако му обърнеш гръб сега, един много тъжен ден по пътя надолу ще установиш, че си сама… Безнадеждно самотна като… като сух клон в пустиня…

Сърцето й пак трепна от съчувствие и болка.

— Така ли се чувстваш сега? — запита го тихо.

Гил се вгледа в нея замислено.

— Може би…

— Но работата ти…

— А, да. Тя е винаги тук. Работа, хора, тая битка или оная… — смръщи чело. — Но от време на време ми се иска да се измъкна от нея. Политиканствам повече от четирийсет години. Сигурно има и още нещо в този живот.

— Имаш Ленор, деца, внуци.

— Страхувам се — прошепна той, — че съм изгорил всички мостове преди много-много години.

— Те те обичат!

— Но харесват ли ме?

— Разбира се, сигурна съм! Е, да, понякога си… сплашващ — подразни го тя шеговито, опитвайки се да разведри мрачното му настроение, така необичайно за него, — но кой властен мъж не е такъв понякога?

— Не би трябвало обаче. Особено когато е сред семейството си.

— Нима е възможно човек механично да включва и изключва характерна черта на личността си? — тя се облегна на бюрото, хванала ръката му между дланите си. — Ти си такъв, какъвто си, Гил. Не е възможно да бъдеш друг.

— Не, но все пак…

— Знам, мислиш за Дебора — сигурна беше. — Гил, не трябва да се обвиняваш.

— Ако се бе обърнала към мен, щях да й дам всичко — всичко, от което е имала нужда! Но тя се страхуваше. Тя винаги се е страхувала от мен — изсмя се невесело. — Странно, нали? Светът приема децата ми като разглезени копелета. Смята се, че стига да поискат нещо и то им се поднася веднага на тепсия. Когато мисля за Дебора сега… Знаеш ли, тя не смееше да поиска каквото и да било от страх, че наистина ще го получи! Ако се задържах повече тук… може би… кой знае? Ако прекарвах повече време с нея…

— Човек не може да има всичко, Гил, знаеш го. Бъди откровен: нима бе възможно да се реализираш до такава степен в политиката, ако прекарваше всяка минута сред семейството си?

— Не всяка минута. Но повече, отколкото го правех… Някои хора успяват. Катя, не ме прекъсвай. Познавам такива хора. Някои от по-младите членове на Конгреса. Да, вярно е, работят до пълно изтощение и дори спят понякога на диваните в офисите си, но всеки почивен ден са със семействата си… Не съм сигурен дали накрая няма да пожънат същите успехи като моите. И дори да ме надминат. Защото зад тях стои като непробиваем крепостен зид любовта на близките им и тя ще им влива сила и енергия да продължават нагоре…

— И ти я имаш.

— Аз? Грешиш. Имам само една гола амбиция и нищо повече. Това е истината, скъпа — вгледа се пак в нея и в погледа му се появи неочаквана строгост. — Не върви по стъпките ми, Катя. Знам значението на кариерата ти за теб. Справяш се добре, движиш се нагоре. Но си сама!

— Имам колеги, приятелки, срещам се с мъже.

— Така твърдях и аз. Но разбери, това не е същото — не е, повярвай ми! Трябва да създадеш семейство. Съпруг, влюбен в теб. Деца. По едно време смятах, че ти и Шон…

— Той не бе мъжът, когото търсех.

Гил кимна. Замълча за миг, после продължи необичайно колебливо за него:

— Надявах се нещо да стане между тебе и Джордан. Той е добро момче.

— Повече от момче — промърмори тя и се изчерви.

— Трябва ли да разбирам, че не си безразлична към него?

— Никога не съм била безразлична към него. Но и той не бърза да създава семейство.

— Би трябвало да побърза — изръмжа недоволно Гил. — Ако продължава да чака, ще се радва на внуците си от инвалиден стол.

Тя са засмя:

— Съмнявам се.

— Той явно има нужда от добър ритник в задника.

— Ще се съпротивлява докрай.

— Нека. Един малък бунт е добре дошъл за душата. Пречиства те и те учи на ум и разум.

Но в момента Катя не възприемаше бунта като пречистващо средство. Прекара още цял час с Гил, разказваше му за живота си в Ню Йорк — и същевременно подреждаше наум личния си план за откриване на огън по „врага“.

Първият етап бе открит по-късно същата сутрин, когато тя се присъедини към другите край басейна. Този път демонстративно огледа Джордан от главата до петите, и то точно когато знаеше, че той я наблюдава.

Седна с Аманда, дъщеричката на Ан, в скута си на шезлонга до този на Джордан, който безгрижно бъбреше с другите, и се залови да оглежда голия му гръден кош. Задържа поглед на плоското кафяво зърно, сгушено сред преплетени един в друг тъмни косми, и не го отмести, докато то не се съживи и набъбна. Доволна от постигнатото, насочи вниманието си към Аманда.

По-късно Катя лежеше с разтворени крака без момиченцето, а Джордан събираше с мрежа с дълга дръжка нападалите борови игли, които плуваха по повърхността на водата. Тя бавно огледа тясната лента на банските му, вдигна поглед, за да срещне неговия, а после го съсредоточи обратно на банските му — или по-точно на това, което неуспешно криеха. Погледът й бе красноречива, безочлива визуална ласка, която веднага постигна целта си. Поздрави се мислено, затвори очи и отпусна тяло под гальовните слънчеви лъчи.

След обяда почти всички се събраха в задния двор, заблизали сладолед. Катя пак се уреди близо до Джордан и в един момент протегна ръка, за да избърше с бавно многозначително движение шоколадово петно от устните му. Задържа погледа му и бавно поднесе пръст към устата си, засмука го с подчертана наслада и в следващия момент се обърна към другите и се включи в общия разговор с навременна забележка.

По-късно двамата с Джордан разхождаха най-малките деца на Ник в гората и той настани малкия Шон на клона на едно дърво, където се налагаше да го крепи. Катя застана зад него и с окуражителна усмивка, насочена към момченцето, бавно прокара пръст по гръбначния му стълб от горе до долу. Главата му се обърна рязко в мига, когато тя коленичеше до малката Хедър, очакваща нетърпеливо своя ред да седне на въжделения клон.

Същата вечер, когато Джордан беше във всекидневната с Ан, Марк, Питър, Ник и Анджи, Катя влезе с голяма купа, преливаща от пуканки. Настани се на страничната облегалка на фотьойла на Джордан и външно насочи вниманието си към екрана на телевизора. Междувременно измъкна от джоба си няколко от любимите му австралийски орехи, които бе свила от стъкления съд в кухнята. С поглед, вперен в екрана, тя му ги подаваше в устата на прилични интервали от време. А когато свършиха, плъзна ръка по врата му и загали с палец мекото чувствително място зад ухото… Но щом той наведе назад глава, за да усили усещането от лекия й допир, тя измъкна ръката си и изви тяло встрани от него, за да си вземе от общата купа с пуканки, а после се плъзна на пода и доизгледа шоуто оттам.

Джордан мълчеше. Двамата с Катя седяха и разговаряха до късно тази нощ във вътрешния двор, но той предпочете да не коментира поведението й през деня. Седяха един до друг и на закуската следващата сутрин, когато тя измъкна сочна ягода от конфитюра върху своята препечена с масло кифла и я притисна между устните му. После излязоха в открито море с платноходката на Доналд — съпруга на Лора, и дъщеря им Дона. При всеки опасен завой на платноходката Катя успяваше да се притисне към бедрото на Джордан.

Но той мълчеше. Тя и не бе очаквала коментар. Отдавна й бе доказал, че сексуално се контролира до съвършенство — поне когато беше с нея. Но колкото по-силен самоконтрол демонстрираше, толкова повече нарастваше амбицията й да го изпита.

След обяда същия ден — почти всички бяха решили да си тръгнат привечер — Катя облече специален модел фланелка: събрана около врата, но без ръкави. Отворите за ръцете бяха изрязани почти до долу и можеше спокойно да се каже, че фланелката бе напълно свободна отстрани. Обикновено я носеше върху някоя друга тениска или затворена блуза. Когато прибавяше към този комплект и подходящи шорти, изглеждаше много елегантна. Но без блузка или тениска отдолу този модел фланелка бе направо похотливо подканящ…

Реши, че басейнът е подходящ за бойно поле и се приготви за атака. Той обикновено беше центърът на семейните сбирки, особено през дни като този, когато меката топлина на слънцето примамваше и подканваше да бъде събирана и съхранена с копнеж за през дългите зимни месеци, които вече се мержелееха на хоризонта.

Катя внимаваше да държи ръцете си отстрани, но само докато седна на стола до този на Джордан: нямаше никакво намерение да развява полуголото си тяло пред другите. Сега се настани удобно и обърна лице към топлата слънчева ласка, привидно заслушана мързеливо в безгрижния поток на разговора наоколо. Но когато децата се втурнаха към примамливата прегръдка на водата, а възрастните бяха еднакво заети със себе си или с тях, тя седна на стола с разтворени бедра, крака, прегънати в коленете, и кръстоса глезени, които обхвана с длани.

В тази поза му предложи чудесна гледка. Сигурна беше, че я има без каквито и да било затруднения. Приятен ветрец обгръщаше нежно гърдите й, целуваше ги с топли устни и зърната им се съживиха, жадни за още. Тя отметна глава назад, разклати я и русата й коса се заувива в разкошни вълни около раменете й.

— Ммм. Прекрасно е, Джордан. Радвам се, че ме убеди да дойда.

Отначало Джордан не промълви нито дума. Тя не отвори клепачи, обърнала лице към слънцето, но гърдите й пламтяха, зърната й щръкнаха нетърпеливо напред.

— Почина си, нали? — запита той по някое време.

Гласът му беше толкова стегнат, колкото зърната й.

— Много. Излезе прав: чудесни са тези семейни сбирки, когато всички са заедно. А и времето беше прекрасно. Много често Денят на труда е студен и дъждовен. Но тази година е… великолепен — последната дума бе придружена с предизвикателно мъркане. Повдигна бавно ръце и прокара пръсти през косата си.

— Ще изгориш — напрежението в гласа му се бе усилило.

Катя подпря лакти на коленете си, но очите й останаха затворени, главата — леко наклонена назад.

— Имаш предвид косата ми?

— Имам предвид тялото ти. Къде е горната част на бикините ти?

— В стаята ми.

— Какъв дявол търси там?

— Всичко е наред, Джордан. Слънцето не е достатъчно силно, за да изгори каквото и да е… освен душата може би. През януари ще има да си спомням за този ден — и като реакция на представата за януарски студ тя потрепери за миг — достатъчно, за да залюлее леко гърди, — после внезапно наведе глава и разтвори очи. — Всъщност тогава и плажът ще е само спомен. Смятам да се поразходя малко там. Ще дойдеш ли?

Погледна го за пръв път в очите, откакто се настани на плажния стол до него тази сутрин. Той седеше, обхванал с ръце сгънатите си в коленете крака, и отстрани би изглеждал напълно спокоен и отпуснат, ако не бяха побелелите кокалчета на ръката, забила пръсти в мускула над лакътя на другата. И ако не бяха очите му — тъмни, много тъмни и замъглени…

Джордан не отговори и тя се надигна.

— Тогава ще се видим по-късно — подхвърли му на минаване край него.

Отправи се директно към плажа, питайки се дали ще я последва. Успя да се сдържи да не поглежда назад, за да не развали впечатлението за пълно равнодушие, което така усърдно създаваше вече втори ден. Но вътрешно се вслушваше с напрежение за стъпки отзад, наблягайки на някакво наличие на шесто чувство, което всъщност нямаше, но винаги бе мечтала да притежава.

Стигна до пристанището и се облегна на един от дървените колове. Потопи крака до глезените в океана и се поизмести леко така, че да обхваща с поглед брега.

Нямаше го. Почака, за да му даде време, но той не дойде. Беше преодолял силата на заложената примамка. Не беше я последвал. „Страхливец!“ — изкрещя тя в себе си, стана и закрачи по каменистия бряг. Не спря да го кичи с всевъзможни квалификации, които после обърна срещу себе си, без да спира да крачи гневно към скалите, надвесени леко над плажната ивица. Заизкачва се по тях, без да обръща внимание на опасността, дарена сякаш не само с допълнителна сила, но и с нужната гъвкавост, за да се справи със затрудненията по пътя нагоре.

Но когато стигна до малка площадка навътре в скалите, покрита с мек килим от трева, коленете й трепереха от необичайното натоварване — силата й се бе изчерпала. Често беше идвала тук и като дете, и като голяма. Тази естествена площадка бе защитена и от двете страни с големи валчести камъни и в детските й представи бе тронът, откъдето кралицата (тоест малката Катя) наблюдаваше царството си, разстлано под нозете й.

Но сега не се чувстваше нито царствено, нито се усещаше властна и силна. Чувстваше се по-скоро глупава, объркана и много-много неудовлетворена и обезсърчена. Получи се така, че разгоря огън само у себе си, и то не само от гняв. Колкото пъти го бе докоснала, толкова пъти се бе възбуждала и го бе пожелавала. Когато бе плъзгала дързък поглед по тялото му, нейното собствено трептеше от желание. А сега, след като му сервира завладяващо шоу (според нея), бе засилила само еротичните картини в собствения си мозък. „Ако сега съм достатъчно разумна и силна — разсъждаваше тя, — ще се смъкна веднага долу и ще плувам поне половин час в океана! Студената вода ще ми се отрази добре“, но вътре в себе си знаеше, че и тя няма да й помогне. Проблемът не бе само в тялото й, а и в главата й.

Седеше върху меката трева, вторачена в океана и изпълнена със съжаление към себе си, когато гласът на Джордан процепи следобедната мараня високо над нея.

— Какви ги вършиш там? — тя вдигна бързо глава: той се издигаше над нея, стъпил стабилно върху единия от валчестите камъни. — Би могла да се убиеш, докато се катериш, където не ти е мястото!

— Това ми е мястото — отвърна рязко. — Не идвам тук за пръв път — самосъжалението бързо бе заместено с желание за противопоставяне. — Не го знаеше, нали? Открих го един следобед, когато — както винаги — се влачех след теб. Бях само на шест години. Тогава не успях да изпълзя чак дотук, но си отбелязах къде е и го сторих след две години. Не само ти имаш вкус към приключението, Джордан. Или желание за поне малко уединение!

Изрече последното с многозначително натъртване. Но Джордан предпочете да се направи на разсеян, седна на камъка, отблъсна се и скочи. Скътаната между скалите площадка беше на повече от три метра от върха на камъка.

Катя коленичи разтревожено.

— Мили боже, Джордан! Погледни се само ти какви ги вършиш! Великолепно наистина! Елате ме вижте — самоубиец номер едно!

— Е, и? Какво те засяга? — изправи се на крака и изтупа ръце. — Аз решавам какво да правя с моя живот и няма да допусна никаква намеса! — погледна я с гневно присвити очи. — Играеш два дни игра, която не харесвам.

— Каква игра? — запита тя с желание да се държи вироглаво като него.

— О, хайде, Катя! И двамата знаем какво правеше.

— Браво! Истинско облекчение. Бях вече започнала да мисля, че си глух, ням, сляп и безполов!

— Не съм безполов.

Без ни най-малка следа от хумор тя закова открито поглед в слабините му.

— Очевадно е, че притежаваш инструмента, но дали той работи или не е друг въпрос.

— Знаеш, че работи.

— Откъде да знам? — изкрещя тя. — Никога не си ми го доказвал!

— Това ли искаш? — озъби се той и преди тя да схване намеренията му, клекна пред нея и стисна брадичката й с ръка, като обездвижи резултатно челюстта й. — Ти ме предизвикваше, Катя. Леки докосвания тук, погледчета там… Нарочно ме дразнеше, а това беше жестоко!

— Нямаш представа какво означава тази дума! — успя да процеди тя през стиснати зъби.

— А ти знаеш, така ли? Ти си въплъщение на невинността, нали? Каква сладостна невинност наистина! — и с тези думи той впи устни в нейните, решен да прегази въпросната невинност веднъж завинаги…