Барбара Делински
Шепот в здрача (18)

18.

Кавано установи, че второто име на Джули е Дънкан и известно време тъпка на едно място — Джули се оказа недосегаема. Когато се яви на адреса й в Бейкърсфийлд, разбра, че съпругът й е парализиран от кръста надолу и е прикован към инвалиден стол, а самата Джули бе загинала преди няколко месеца от свръхдоза наркотик.

Джон Дънкан беше прекършен човек и Кавано се отнесе към него с дълбоко съчувствие. Страдаше силно, че бе натрапил злощастното си състояние на толкова жизнен човек като Джули; призна на детектива, че приема за естествен стремежа на младата жена да търси удоволствия на друго място. Считал съпругата си за по-силен човек, отколкото тя се оказала, и приемаше тази грешка за свой най-голям грях. Била абортирала по собствено желание. Лично той би предпочел бебето да се роди, тъй като само по този начин би могъл да изпита радостите от отглеждането на едно дете. Но Джули отказала да се натоварва с допълнителна отговорност. За съжаление абортът нанесъл силен удар срещу дълбоко внедрените у нея религиозни принципи и след него тя изпаднала в тежка душевна криза, провокирана и от двойствения й живот. И е намерила изход в самоубийството…

За ненавременната й смърт Дънкан обвиняваше само себе си. Разбира се, Кавано смяташе да извърши всички необходими рутинни проверки, но полицейският инстинкт му подсказваше, че този мъж не е способен не само физически, но и наум да посегне върху нечий живот.

Покрай разговорите с Дънкан нещо пак зачовърка Кавано отвътре — нещо изплъзващо се, но упорито. Сигурен беше, че ключът на убийствата е под носа му, но още му избягваше. Напусна Лос Анжелис с касетите на Марк и спря в Ню Йорк, за да ги изгледат заедно с Джордан. А той бе изключително благодарен, когато разбра, че Кавано все още работи върху евентуалното разкриване на истинския убиец.

Пуснаха първата касета.

— Не се разсейвайте, следете лентата внимателно — настоя Кавано. — Възможно е нещо да ви направи впечатление. Няма значение какво.

И те напрегнато заследиха екрана. По някое време към тях се присъедини и Катя. Джордан се срамуваше от новата демонстрация на заниманията на брат му и на начина му на живот, но нямаше как да я отпрати. Напоследък беше много потиснат и труден за съжителство, измъчваше го чувство за вина към нея. От друга страна, колкото и егоистично да беше, духът му се повдигаше, когато тя бе до него.

Тримата седяха часове наред, вперили погледи в екрана. От време на време връщаха назад някоя част, ако се появяваха въпроси, но до съществен резултат не се стигна. После дойде ред на касетата с оргията и Джордан веднага прошепна на Катя:

— Не стой тук, Катя. Няма защо да гледаш и това.

— Шегуваш ли се? — промълви тя. — След като едва не припаднах от скука досега, ти сериозно ли искаш да изляза точно в този момент?

— Това е отвратително.

— О, хайде, Джордан, къде остана усетът ти за приключение?

— Приключение? Наричаш това тук приключение? Аз го наричам…

— Отврат. Знам — наклони глава към ухото му: — Щях да те взема за превзета стара мома, ако не знаех от първа ръка обратното.

Устните му потръпнаха, но не успя да се усмихне. Мисълта, че собственият му брат бе вземал участие в тези сцени и на всичкото отгоре ги беше дори снимал, свиваше корема му на топка. Отблъскващите сцени на безразборен групов секс въздействаха по този начин и на Катя: тя прибягваше до хумора само за да издържи и да запази вътрешното си равновесие.

Кавано нямаше причини да се измъчва от каквото и да било и заследи касетата с безпристрастния поглед на хирург пред операционна маса. В един момент я спря и я върна обратно.

— Но коя е тази жена? — прошепна той на себе си.

— Коя? — запита Джордан.

— Онова момиче там. Отдясно — спря касетата. — Тъмнокосата с негъра. Изглежда ми позната. Когато гледах тази касета за пръв път, изпитах същото чувство. Виждали ли сте я някъде?

Джордан се вгледа напрегнато в лицето на екрана. Стиснати клепачи, разтворена уста…

— Не. Изглежда много отнесена.

— Или е дрогирана — забеляза сухо Катя, — или стилът й е такъв. На колко ли години е?

Кавано се взираше мълчаливо в екрана.

— Трудно е да се каже — обади се Джордан. — Много е гримирана. Но не е на повече от двайсет и пет, двайсет и шест години.

Кавано пое рязко дъх.

— Двайсет и четири — заяви той с неочаквана убеденост. — Ако не греша, в момента говорим за Джули Дънкан. Съпругът й ми показа снимка в профил на двамата. Не бе добре фокусирана, а тук е действително много гримирана, но няма съмнение, че е тя. Тук изглежда доста по-стара. Бях така впечатлен от разказа на Дънкан, че тогава не се сетих за тази касета.

— Но сега се сетихте.

— Да.

Катя изглеждаше ужасена.

— Говорим за жената, забременяла от Марк? Но тук тя не е с него! Как е разбрала, че бебето е на Марк?

— Дебора трябва да го е чула от Марк. Ако той го е признал, трябва наистина да е така.

В момента Кавано мислеше за нещо друго.

— Но защо отделих лицето й като познато още при първия преглед на тази касета, много преди срещата с Дънкан? — той замълча, заровил напрегнато в паметта си. — Джули… Джули — намръщи се. Имаше нещо особено познато в очертанията на носа й… — Джули. Джули Дънкан. Джули… О, по дяволите!

— Какво става?

— Джули Райън.

— Коя е Джули Райън?

Кавано се отпусна облекчено във фотьойла.

— Джули Райън. От Бостън. Едно от шестте деца и единствена дъщеря на Джон Райън.

— Джон Райън — повтори бавно Джордан. — Шефът ви?

— Да. Шефът ми — човекът, който му беше дал този случай. Който загатваше още от самото начало напълно неоснователно, че някой от Уайтови или Уорънови е извършил двойното убийство. Който знаеше предварително за съществуването на тези касети…

Джордан неволно бе наклонил тяло напред.

— Какво мислите?

Кавано имаше достатъчно материал за обмисляне. Какво се крие зад странните и необясними съвпадения например… Но не побърза да отговори на Джордан. Разтри бавно нос между веждите си и въздъхна.

— Смятам, че трябва да внимавам много — започна той предпазливо. — На път сме да заиграем с огъня. Възможно е да сме се сблъскали с нещо… Или с едно нищо… — но, дяволите да го вземат! Всичко лягаше гладко и логично на място!

— Сигурен ли сте, че става въпрос за същото момиче? — запита Катя.

— Не. Не съм виждал Джули Райън от години… Възможно е да си въобразявам приликата с Джон Райън. Трябва да засека нещата. Не е нужно кой знае какво усилие. Достатъчно е да запитам някой от колегите в полицията за фамилното име по мъж на Джули Райън.

Лицето на Джордан бе мрачно като буреносен облак.

— А после?

— После ще се наложи да обмисля нещата — Кавано прокара ръка през косата си. — Господи, възможните изводи са достатъчни да влудят всекиго…

Те не останаха скрити и за Джордан и Катя. Двамата говориха върху възможностите, които разкриваше новата информация, до ранните часове на утрото. Кавано тръгна за Бостън почти веднага, но те бяха прекалено развълнувани, за да се приберат в спалнята си. Часове наред се люшкаха през гнева и надеждата до пълна невяра и обратно.

— Смятам, че трябва да се обадим на Ван Пелт — заяви накрая Катя.

— Не. Не още.

— Джордан, тук има сериозен мотив!

— Не и ако Кавано греши за имената.

— Но ако не греши, Ван Пелт трябва да бъде осведомен за новите развития.

— Не още.

Тя скочи от дивана и закрачи нервно напред-назад из стаята, после се обърна рязко към него:

— Какво става с теб, Джордан? Искаш ли да откриеш истинския убиец?

Той я погледна гневно:

— Задаваш излишни въпроси. Разбира се, че искам да го открия. Но смятам, че сме длъжници на Кавано и трябва да го оставим да свърши работата си, както е запланувал.

— И как точно смяташ, че ще я свърши с Райън плътно зад гърба му? Наистина ли смяташ, че Кавано ще рискува личната си кариера, като обвини шефа си в убийство?

— Той няма да го обвини в убийство, докато не открие достатъчно доказателства в този смисъл. Засега правим само умозаключения, неподкрепени с нищо веществено. А ако се окаже, че Кавано греши и моминското име на Джули не е Райън? А дори и да е Райън, до този момент знаем само, че дъщерята на Джон Райън е имала връзка с Марк, забременяла е, абортирала е и умряла от свръхдоза наркотик.

— Но Джон Райън има сериозен мотив за убийството на Марк! Омраза. Отмъщение. Как е възможно да не го виждаш — сляп ли си? Много по-силен мотив от онзи, който лепнаха на теб!

— Кавано се нуждае от непоклатими доказателства. Той трябва да докаже извън всякакво съмнение вината на Райън.

— Нямаше такива доказателства във връзка с теб!

— Но затова пък имаше ясно документирана заплаха. Има нужда от нещо подобно и за Райън.

— А ако не намери нищо такова?

— Тогава ще информирам Ван Пелт за мотива на Райън.

— А ако дотогава делото срещу теб започне?

— В такъв случай Ван Пелт ще използва тази информация, за да всее съмнение у съдебните заседатели. Катя, чуй ме — въздъхна той. — Искам да се измъкна от това блато не по-малко от теб. Но държа да го направя така, че у никого да не остане и капка съмнение в невинността ми! Искам да бъда изцяло и напълно оправдан! И ако в името на тази цел се налага да изтърпя още малко болка, можеш да бъдеш сигурна, че ще я изтърпя! По дяволите, Катя! Изживяхме толкова страдания досега — какво значение има още един или два дни повече? Хайде, Катя, отговори: възможно ли е да върна часовника назад? Възможно ли е да се изтрие всичко преживяно?! Вярвам в Кавано. И ще го изчакам.

— Джордан, не мога да те позная! Винаги си бил толкова агресивен — готов на минутата да хванеш бика за рогата, а не да стоиш настрана и да чакаш да те изкорми!

— Вероятно съм се променил.

— И още как! Седиш тук, мрачен като надгробен паметник, мълчиш с поглед, забит в пространството, и аз се чувствам излишна като… като картина на стената! — махна гневно ръка. — Държиш се с мен така, като че ли изобщо не съм тук!

— Хиляди дяволи! — повиши тон и Джордан. — Какво искаш от мен? Достатъчно ми е тежко, че се наложи и ти да страдаш! Нима наистина държиш да знаеш всички дребни — черни — нищожни мисли, които се мотаят неспирно из главата ми? Или трагикомичните планове, с които се опитвам да се подготвя за едно евентуално осъждане? Не е за вярване! Държиш се така, като че ли нищо не тежи на душата ми и нямам причини да се задълбавам в мислите си!

— Сподели тревогите си с мен! — извика тя. — Много ли искам? Ако споделяш с мен, и аз няма да се ям за това или онова… Няма да седя тук и да се питам какво ли минава през главата ти: дали не предпочиташ да си сам, не съжаляваш ли вече, че се ожени за мен… Възможно ли е да ме ненавиждаш за бързата ни женитба — и двамата знаем, че аз настоях за нея! — и за да скрие сълзите си, тя се обърна рязко и почти изтича до спалнята, където се хвърли върху леглото и заби лице във възглавницата.

Чувстваше се изцедена и обезкуражена. Изминалите седмици й се струваха дълги като години. Обичаше Джордан повече от всякога и може би заради това мълчаливото му отчуждение я засягаше така болезнено. Сега съжаляваше, че избухна: изглежда, напрежението бе изчерпало силите й, бе я лишило от търпение и сдържаност.

— Катя? — мекият му глас проникна през тъмнината около нея. Не беше го усетила да влиза — дебелият килим бе заглушил стъпките му. Джордан седна на леглото и матракът се огъна под тежестта му, после отскочи обратно, когато той стана. Катя лежеше, без да помръдне. Не знаеше как да реагира. Чу шумолене на тъкан — събличаше ризата си; последва го слабият, леко стържещ звук, придружаващ разтваряне на цип, и дънките му се свлякоха надолу. Той се сгуши до нея и матракът пак се огъна под тялото му. — Съжалявам, скъпа. Знам колко ти е тежко. Вярвай ми, твоето страдание още повече усилва моето.

— Срам ме е — прошепна едва чуто тя, без да вдига глава от възглавницата. Изпитваше много силно неудобство и нямаше сили да го погледне в очите. — Държах се като… като скандалджийка и дребнава жена… Не трябваше да ти крещя така. Имаш достатъчно грижи, за да прибавям към тях моето отчаяние.

— Но то е отдавна между тях, любима моя. Знам, че си обезсърчена, гневна, нетърпелива… И аз се чувствам така. Безпокоя се и за теб… — той погали ласкаво рамото й. — Не искам да те прекарвам през менгемето на съда. Стига ни и тормозът, изживян досега.

— Съжаляваш ли, че се оженихме така бързо?

Ръката му се плъзна надолу и загали меката извивка на бедрото й през коприната на нощницата й.

— О, не! — прошепна той. — Истински щастлив съм, че си с мен — толкова щастлив, че понякога наистина се държа като егоистично копеле! Само ти изглеждаше истинска през последните седмици… земна и топла… мост към реалността… — целуна ухото й, отдръпна се, но бързо се върна обратно, за да прокара език по него. — Но се чувствам ужасно виновен…

— Не говори така.

— Говоря само това, което чувствам. Не заслужаваше този кошмар.

— И ти не го заслужаваше — отвърна тя, но гласът й беше лишен от сила, както винаги, когато голото му тяло бе близо до нейното. — Обезсърчена съм главно защото не мога да направя нищо за теб. А после отварям клапаните и започвам да съскам като някоя вещица.

— Шшт. Не си и никога няма да бъдеш такава — прошепна той. Устните му се придвижиха надолу по врата й, а после се отплеснаха към рамото й. — Ти си човек, Катя, също както и аз — издърпа нощницата й нагоре и плъзна ръка между краката й. Загали я и тя неволно пое шумно дъх. — Отпусни се… Ето така…

— Джордан…

— Ммм. Хубаво ли ти е?

— О, да… да… — по тялото й потече тежък топъл поток чувствено удоволствие.

— Обичам те — шепнеше той, а тя отвръщаше с въздишки. Пръстите му бяха като магия, която измиташе със замах всички тревоги от главата й, за да освободи място за огъня, който той разгаряше…

Тя хвана едната от ръцете му, преплете пръсти с нея и я прикова към възглавницата с устните си. Стискаше я с все сила, когато огънят у нея запя жарката си песен и я завъртя в огнения си кръговрат. Направи опит да се обърне едва когато Джордан отпусна тяло върху нейното. Този път той й го позволи. Обгърна я с ръце, притисна я към себе си.

— Ти си най-прекрасния подарък, който животът ми е направил досега — прошепна Джордан с разтреперан глас и повтори: — Най-прекрасния…

И в този момент тя разбра, че независимо от неясното бъдеще, тези мигове на близост оправдаваха всички поети рискове.

 

 

И Кавано се чувстваше почти по същия начин няколко вечери по-късно, докато се разхождаха под ръка с Джоди край брега. През последните дни бяха много по-близки от всеки друг път — точно когато професионалният му живот бе такава невероятна каша. Очаквал беше, че проблемите му ще ги разделят, но се получи обратното. Постепенно бе открил, че освен работата му като ченге, в живота му има и нещо друго… Джоди и нейното търпение и упорство… любовта му към нея… О, да, все още имаше своите моменти на оттегляне в себе си, когато по стар навик заключваше тревогите си далеко от нея. Тя обаче проявяваше разбиране, но и постоянство в опитите си да пробие бронята му, да го научи да цени истинските радости от съжителството между двама души, този непрекъснат пълноводен поток от вземане и даване, обогатяващ и тялото, и душата. И макар и бавно, той започна да се разтваря все по-често пред нея и оцени по достойнство прекрасното чувство на свобода и лекота, с което новият вид общуване го даряваше. С всеки изминат ден се чувстваше по-добре… по-свободен… по-изпълнен с енергия и готовност за поемане на рискове. И може би заради това тази вечер я измъкна толкова късно от апартамента им, за да хапнат набързо в някоя кръчма по Норт Енд и да се поразходят след това.

След вечеря те повървяха малко, а после седнаха на някаква пейка, обърната към пристанището. Дори острата характерна миризма на пристанището беше някак омекотена. Облегнаха се един на друг и проследиха двете облачета топъл дъх, които се сливаха в едно, преди да се разсеят във въздуха. Тук-там примигваха коледни светлинки, но само плясъкът на водата по корпусите на закотвените лодки нарушаваше нощната тишина. Откъм океана полъхваше хладен ветрец.

— Тук бяха убити, нали? — запита Джоди, вперила поглед в кея.

— Да.

— И горе-долу около това време…

— Правилно.

— Как според теб го е направил?

— Райън? — Кавано се намръщи. Бързо беше установил, че Джули Дънкан наистина бе дъщеря на Джон Райън, но не успя да изрови нищо повече. — Не знам. Но едно нещо е сигурно. Не ги е убил собственоръчно. Няма начин тази торба тлъстини да преплува разстоянието до яхтата, а още по-малко мога да си го представя да се измъква на палубата.

Джоди усети веднага студената нотка в гласа му, примесена с горчивина.

— Никога не си го харесвал, нали?

— Имаше нещо около него, което ме дразнеше силно. Вероятно наглото му самомнение. Видът на превъзходство, който разхождаше из отдела по цял ден. А сега имам достатъчно добра причина да го мразя. Той прикачи вината за тези две убийства на напълно невинен човек чрез мен. Такива неща не се забравят, нито се прощават.

— Но той ти даде тази работа.

— Да, разбира се. Решил е, че щом открия касетата, хвърляща вината върху Джордан, ще спра разследването. Представи си само колко ме подценява!

— Не разбирам защо се засягаш. Знаеш, че свърши работата си много по-добре от очакванията му. Би трябвало да се чувстваш доволен.

— Не съм и няма да се почувствам добре, докато не го хвана натясно в пълния смисъл на думата.

Тя стисна с лакът неговия.

— Не е възможно да няма доказателство някъде… Райън сигурно е наел някого. Но кой би се съгласил да свърши мръсната работа, без да поиска нещо голямо в замяна?

— Кой наистина?

— Има ли сведения за нечиста игра от негова страна във връзка и с други случаи?

— Не.

— Тогава трябва да е платил на някого да го направи. Провери ли банковата му сметка?

— О, да. Нищо. Но трябва да знаеш, че не беше лесно дори и това.

— Холстръм е на твоя страна.

— За щастие. Но всичко трябва да се върши много незабележимо. Понякога имам чувството, че вървя по яйца. Не смея да промълвя и дума на когото и да било от отдела. Как да разбера кои са ми приятели и кои не?

— Или кои са приятели на Райън…

— Правилно. Изненадан съм, че Холстръм застана до мен.

— Нямаше много голям избор. Твърде много съвпадения и връзки между Райън и този случай. Дори и да се окаже невинен, редно беше да стои настрана от него. Прекалено силното емоционално забъркване не гарантира безпристрастност при разследването.

— И аз не бях съвсем чист в това отношение — изтъкна с право Кавано.

— Не е вярно. Още от самото начало беше взел твърдото решение да проведеш разследването както трябва.

— Има хора, които биха казали същото за Райън.

— Но той прояви непочтеност. Защо не ти каза нито дума за дъщеря си? Споменавал ли е някога от какво е умряла?

— Не си спомням някой да е говорил нещо за смъртта й. Тя отмина някак между другото. Чух само, че са я погребали набързо в Калифорния и че погребението е било много скромно. По това време Райън приемаше само шаблонните изрази на съчувствие. Той по принцип не предразполага към разговори, още по-малко на толкова болезнена лична тема.

Джоди се замисли върху думите му.

— Поведението му тогава отговаря на твърдението ти за непроницаемата бариера, която поддържа между работата и семейството си. Но ако подозренията ти отговарят на истината, той сам пресича тая бариера.

— Ако подозренията ми отговарят на истината, той е много болен човек.

— Без съмнение е такъв. Ако беше невинен, трябваше да ти разкаже за Джули веднага след убийствата на Марк и Дебора. Освен това длъжен беше още в самото начало да ти съобщи директно за касетите, а не само да загатва за тях — на лицето й бе изписан ужас. — Не разбирам само защо е натискал за тези касети, ако е знаел, че и дъщеря му е там.

— Възможно е и да не го е знаел. Съобщила му е за тайните касети на Марк, но дали му е казала и още нещо — не се знае.

— Откъде е разбрала за разправията между Марк и Джордан?

— Или е видяла касетата, преди да умре, или Марк й е казал.

Ново хрумване я накара да трепне и да обърне широко разтворени очи към него.

— Мили боже, Боб. Смяташ ли за възможно Марк да има нещо общо със смъртта й?

Кавано заклати глава още преди тя да завърши изречението си.

— Обадих се в полицейското управление в Бейкърсфийлд. Наела е стая за една нощ в малък хотел. Не се е срещала с никого там. И никой не я е виждал, след като се е прибрала в стаята си. Едва когато на следващия ден съпругът й започнал да се безпокои, полицията стигнала до този хотел и разбила вратата. Марк е бил един от дузината разпитвани във връзка със смъртта й. През същата нощ е бил в Бостън.

Всъщност пристигнал е тук два дни преди тази нощ. Желязно алиби. Освен това няма никакви доказателства, че е взела наркотика от него.

— Слава богу — прошепна тя. Замисли се за миг и запита: — Не ти ли се струва интересно от психологична гледна точка, че Джули е решила да се омъжи за мъж на име Джон?

— Чисто съвпадение.

— Не е сигурно. Джон Райън трябва да е имал огромно влияние върху нея. Когато е отишла в Калифорния — между другото защо е отишла в Калифорния?

Кавано я погледна заинтригувано.

— За да стане актриса.

— Питам се как ли е реагирал Райън на решението й. Когато е отишла там, сигурно е чувствала липсата на стабилизираща сила в живота си. Вероятно се е омъжила за Дънкан, за да възстанови вътрешното си равновесие. Ти заяви, че ти е направил впечатление на реалистичен човек, независимо от инвалидния стол.

— Да, така беше. Не знам — може би си права. Изглежда, била е и много зависима в религиозно отношение. Възможно е да е била зависима и от баща си. Той я е посещавал няколко пъти в месеците преди смъртта й — кратки пътувания през уикенда, за които никой не знае.

— А ти откъде разбра?

— Хитро и резултатно разследване, проведено тази сутрин — усмихна й се той, но после продължи със сериозен тон: — Ако допуснем, че след аборта Джули е била достатъчно разстроена, за да изповяда греховете си на Райън, вероятно му е казала за Марк и кокаина, за оргиите и за касетите. Не е кой знае колко трудно да си представи човек „разговора“ между бащата и дъщерята за лошите Уайтови. Джули вероятно е споменала мимоходом и разправията между Марк и Джордан — възможно дори в защита на семейството от нападките на баща й. Не е сигурно дали е видяла касетата с кавгата между двамата. Ако познава добре навиците на Марк, лесно е стигнала до заключението, че и тази кавга е влязла в някоя касета.

— Или Райън е стигнал до това заключение.

Кавано въздъхна.

— Двете убийства са планирани на базата на определена информация. Трябва да имам доказателства или от сцената на убийствата, или директно свързани с нея. В противен случай ще изтърва Райън.

— Нямаше такива доказателства и за Джордан.

— И точно заради това вероятността да бъде осъден е много слаба. Изтъкнах го на Райън, но той настоя да го арестуваме. Бях силно изкушен да му откажа, но нямаше да постигна нищо: той веднага щеше да назначи някой друг на мое място, а аз не исках да изпускам този случай от ръцете си.

— Съдебните заседатели отпратиха случая към по-висша съдебна инстанция.

— Да, така е. И те са хора и не са имунизирани срещу добрата риторика — особено когато чуват само едната страна на случая. Прокурорът направи голямо шоу тогава, а нито един от съдебните заседатели не бе човек, който би могъл да се постави на мястото на Уайтови и Уорънови — той се вгледа в тъмнината, която обгръщаше пристанището. — Имам нужда от нещо. И това нещо е тук някъде. Някой трябва да е видял нещо тази нощ.

Джоди се огледа.

— Не знам, Боб. Доста е пусто тук! Не се вижда жива душа.

— С изключение на една — промърмори Кавано. Погледът му бе отправен към отдалечения край на кея. Джоди имаше нужда от време, за да забележи самотната фигура, опряна на някакъв стълб там.

— Човекът изглежда самотен — обади се тя. — Чудя се какво ли прави там съвсем сам по това време на нощта.

Кавано стана и я придърпа до себе си.

— Няма да е лошо да се поразходим дотам, за да открием.

— Нямаме право, Боб — зашепна тя, но изравни стъпки с неговите. — Не е редно да му се натрапваме така…

— О, хайде, Джоди. Живеещите на пристанището се гордеят много със своята територия. Ако му съобщим, че смятаме да се преместим тук, можеш да бъдеш сигурна, че няма да ни прогони. Изглеждаме доста порядъчна двойка — какво ще кажеш?

— Да, разбира се. В търсене на недвижим имот в един часа след полунощ. Без да споменаваме факта, че ще може да си го разрешим в деня, когато спечелим от лотарията.

— Не е нужно да знае тези подробности.

Бяха вече на кея и се приближаваха бавно към неясната фигура до стълба.

— Откъде знаеш, че живее тук? — прошепна тя.

— Ако не е, ще имам право да разследвам случая — отвърна Кавано по същия начин.

— Живеем в свободна страна. Всеки има право да се разхожда, където пожелае.

— Правилно: точно заради това и ние сме тук. Само запази хладнокръвие. Усмихвай се. Дръж се така, като че ли плуваш в собствени води.

— Още една от налудничавите ти идеи, Боб. Този човек може да е престъпник. Какво, ако извади пистолет или нож? Ние не сме въоръжени — за пръв път съжали, че Боб не бе със служебния си пистолет. Но абсурдно беше да го мъкне със себе си на вечеря!

— Защо не погледнеш на нещата от друг ъгъл? — прошепна още по-тихо Кавано. — Ако реши да ни цапардоса по главите, няма да вземе много пари.

— Каква утеха — хей, той си тръгва!

— Да. Бяга — уточни Кавано, пусна ръката на Джоди и се втурна след беглеца. От опит знаеше, че когато някой реагира по този начин, обикновено се оказваше, че е имало защо да се потича след него.

Кавано демонстрира добра физическа форма, независимо от факта, че не бе на служба и дори не бе въоръжен. Успя да настигне беглеца, да хване яката на дънковото му яке и да го смъкне от оградата, която той се опитваше да прескочи.

— Май нещо много бързаме тая вечер, приятелче — изръмжа той. Джоди пристигна точно в момента, когато той обърна човека към себе си и двамата видяха, че имат работа с момче на около петнайсетина години. На височина бе почти колкото Кавано, но фигурата му бе все още по юношески крехка.

Момчето вдигна ръце.

— Хей, какво има?

Гласът му още мутираше: нито висок, нито нисък, а някъде по средата. Джоди предположи, че причината за нестабилността му е вероятно страхът, който се четеше в очите му.

— Защо побягна? — запита Кавано по-спокойно.

— За здраве.

— Изведнъж се сети, че трябва да потичаш за здраве?

— Да.

— Тук ли живееш? — намеси се Джоди. Вече бе обхванала с поглед външния му вид: коса, стърчаща нагоре като петльов гребен, но достатъчно дълга, за да покрива яката отзад, златна обица в ухото. Не изглеждаше типът дете, което живее в скъпите апартаменти до брега.

Момчето прехвърли изплашен поглед от Кавано на нея и се опита да се освободи от хватката на детектива, но той я стегна още повече.

— Къде живееш? — запита Кавано строго.

Момчето метна глава към къщите зад него.

— Със семейството си?

Той кимна.

— Знаят ли, че си тук по това време?

— Има си хас да знаят! Защо смяташ, че тичах? Ако разберат, ще ме убият!

— Какво правеше тук?

— Дишах чист въздух.

— Често ли го правиш?

— По дяволите! Не знам!

— Слушай какво, зададох ти прост въпрос.

Джоди стисна леко ръката му и той замълча.

— Как се казваш? — запита тя ласкаво.

Момчето сви рамене, както бе направило само преди няколко минути.

— Дамата те попита нещо — напомни му Кавано, като се постара (само заради Джоди) да говори със спокоен тон. — Как се казваш?

След минута мълчание момчето отговори неохотно:

— Алекс.

— Алекс кой?

След още една пауза от минута последва още по-неохотен отговор:

— Петри. Вижте какво, живея тук, нали? Дишах малко въздух на кея. Не съм вършил нищо незаконно. Нямате право да ме задържате.

— Някой друг тук да е споменал думата „незаконно“? — този път Кавано говореше с естествено спокоен тон. — Познаваш ли ме?

— Не — отвърна Алекс бързо. Прекалено бързо.

Пръстите на Кавано се стегнаха още по-здраво.

— Прекрасно — заяви той спокойно. — В такъв случай няма да можеш да ме идентифицираш по-късно, тъй като сега смятам да те пребия от бой, защото си пънк. Не харесвам пънковете. Не харесвам момчета като теб.

— Няма да посмееш — злорадстваше Алекс. — Не и пред приятелката си.

Джоди се наслаждаваше на сцената. За пръв път виждаше Кавано в действие: знаеше, че няма да посегне на момчето, но се питаше какво смята да направи по-нататък. И бе сигурна, че Алекс Петри познава Кавано.

— Но тя е част от играта — продължаваше Кавано невъзмутимо. — Владее няколко бойни изкуства и знае къде точно трябва да ритне, за да заболи най-силно.

— О, престани… Тя няма да ме докосне.

— Защо не?

— Защото това ще бъде нападение, а тя не е този тип.

— Но аз съм, така ли?

— Ти си проклето ченге…

Кавано се усмихна и Алекс разбра, че се е изтървал.

— Е, добре, знам, че си ченге — измърмори той. — Не е трудно да разпознаеш едно ченге.

— Не съм в униформа.

Алекс огледа презрително панталоните, пуловера и балтона на детектива. Би могъл да каже: „О, не?“, но предпочете да подхвърли:

— Миришеш на ченге.

Кавано погледна Джоди:

— Мириша ли на ченге?

Джоди поклати глава с най-невинното изражение на лицето си и Кавано пак се обърна към Алекс, който пристъпваше от крак на крак.

— А аз подушвам воня, която не идва нито от мен, нито от нея — следователно идва от теб. Защо побягна?

— Казах вече. Ако родителите ми разберат, че съм тук…

Кавано стегна юмрук и дръпна Алекс нагоре.

— Каза, че не си вършил нищо незаконно. Ако не беше се впуснал в бяг, нямаше да те забележим.

— Вървяхте право към мен.

— Разхождахме се.

— Право към мен.

— Така ти е подсказал гласът на вината. И ти си плю на петите. Защо? Пушеше ли нещо?

— Видя ли ме да пуша нещо? — запита момчето нервно.

Честно казано, Кавано не го бе видял, но от поведението му беше стигнал до извода, че Алекс бе излязъл на кея, за да изпуши цигара с марихуана. Тогава паническият страх от родителите му намираше естествено обяснение. Детективът беше сигурен, че няма да намери нищо, ако го претърси: вероятно бе хвърлил всичко във водата. Но си даде сметка, че притежава средството, което ще накара момчето да проговори.

— Тъмно е — заяви той безцеремонно. — Не мога да видя всичко. Може би ще се наложи да те претърся. Носиш ли наркотици?

— Не. Нямам нищо. Не пушех.

— Защо тогава се впускаш в луд бяг, когато видиш ченге. Какво криеш, Алекс?

— Нищо. Господ ми е свидетел, нищо — но истеричната нотка в гласа му говореше друго.

— Няма да е лошо да те закарам до управлението и да те разпитаме там. Какво значение имат няколко часа повече или по-малко отсъствие от родния дом? Родителите ти ще те приберат сутринта.

— Хей, моля те, не го прави! Не крия нищо. Не зная нищо. Не съм видял нищо онази нощ. Кълна се. Нищо.

Кавано поразхлаби малко хватката си.

— Сега вече стигнахме донякъде. Познаваш ме от онова време, когато разпитвах хората по пристанището — мълчанието на Алекс бе красноречиво потвърждение. — Беше на кея онази нощ?

— Откъде да знам? Идвам често тук през нощта.

— Родителите ти ще се зарадват да го чуят.

— Ти и без това ще им го кажеш. Аз пък ще отричам докрай.

— Хей, ти си бил голяма работа, а? Как ще ти се отрази, ако получиш призовка? Какво ще помислят родителите ти?

— Ще помислят, че дъската ти хлопа.

— Не и когато им кажа, че синът им е бил свидетел на двойно убийство.

— Вече сте хванали убиеца. За какво съм ви?

— Доказателство, Алекс. Така както стоят нещата, арестуваният може да се измъкне като едното чудо и тогава ще се опита да ти запуши устата с пръст и олово, за да е сигурен, че ще мълчиш в бъдеще.

— Не съм чак толкова тъп, колкото смяташ — разяри се Алекс. — Знам ограниченията за двойното изправяне пред съд. Ако вашият човек се измъкне, не можете да го съдите повторно по същото обвинение.

— Но ако има нови доказателства, той може да бъде подведен под отговорност за лъжесвидетелстване. И ще вземе всички възможни мерки да осигури дълбоко покриване на доказателството. А какво по-дълбоко и по-сигурно покритие от един надгробен паметник върху добре изравнена могилка? Той вече е убил. И то два пъти. Нима искаш да прекараш следващите няколко години от живота си, поглеждайки над рамо?

Алекс стисна челюст.

— Не зная нищо.

Джоди следеше мълчаливо този забележителен диалог, но тук реши, че е време да се намеси.

— Виж какво, Алекс, с упорството си само отлагаш нещата. Детективът тук е твърдо решен да открие свидетел на тези убийства и ако се наложи, ти ще бъдеш призован като такъв. Помисли колко по-лесно за теб ще бъде, ако си откровен с нас. Родителите ти сигурно са против нощните ти разходки тук — разбирам ги, както разбирам и твоето нежелание да им даваш обяснения защо го вършиш. Но ако излезеш на светло и разкажеш какво си видял онази нощ, ще помогнеш да възтържествува справедливостта и родителите ти ще се гордеят с теб.

— Вие не ги познавате.

— Прав си. Но познавам много други родители и знам, че понякога някои родители могат да смаят децата си — стига да поискат. Но нека да забравим за момент родителите ти. Хайде да помислим за теб. Ако си видял нещо в нощта на убийствата, няма ли да ти е приятно, че ти си този, който може да им разкаже играта?

— Не желая да се правя на герой — не искам да съм такъв. Ще имам двойно по-големи неприятности, ако кажа нещо, отколкото, ако си замълча. Няма да дам повод на родителите си да ми отровят живота. А и убиецът няма да се втурне след мен — той погледна обвиняващо Кавано, — както той каза.

— А може и да не стане точно така — подхвърли ново предположение Кавано. — Ако ни съобщиш какво си видял, ние ще те защитим. Ако ми дадеш доказателството, което търся, убиецът ще бъде осъден и ще остане в затвора доста дълго време. А е възможно и да не се стигне до съд: когато разбере, че имаме сигурни доказателства срещу него, той може да признае вината си и тогава само ние тримата тук ще знаем за твоето участие в тази история. Мисли за себе си като за първокласен информатор. Готов съм да обещая да запазя името ти в тайна — Кавано бе сигурен, че последното предложение ще уреди нещата.

— И няма да кажеш на родителите ми, че си ме видял тук? — детективът поклати глава. — Откъде да знам дали мога да ти се доверя!

— Изглеждаш ми умно момче. Я напрегни мозък: каква е другата възможност? Предлагам ти пълна безопасност срещу информация. Ако не говориш с мен сега, ще се наложи да те въвлека официално в случая.

Алекс вдигна несръчно ръка и Джоди изпита внезапна жал. Мъжът у него настъпваше нетърпеливо, почти агресивно, но детето, което е бил, все още не искаше да отстъпи напълно позициите си — то все още надзърташе през очите му, усещаше се в гласа му, в тромавите движения на неочаквано натежалото тяло…

— Виж какво — заговори бързо момчето, — не знам дали имам информацията, която търсиш. Стоях там…

— В нощта на убийствата?

— Да.

— Какво видя?

— Фигура. Цялата в черно. Това е.

— Черен костюм?

— Водолазен. С леководолазен апарат.

— Как изглеждаше? Височина? Набит, пълен, слаб?

— Беше тъмно. Той беше… тъмен.

— Алекс…

— О, добре. Изглеждаше гърбав. Висок и слаб с онова на гърба си.

— Къде беше?

— На яхтата.

— Стоеше? Или вървеше?

— Катереше се отстрани. После влезе вътре. Тогава не ми направи впечатление. Помислих, че е от хората на яхтата.

— Но по някое време реши, че грешиш.

— Не.

— Защо ми го разказваш тогава?

— Защото ме питаш какво съм видял онази нощ — той смръщи лице и поклати глава. — Майната му… После на тази яхта се оказаха два трупа…

— Знаеш ли горе-долу в колко часа го видя?

— Дванайсет и половина. Може би един.

— Чу ли нещо?

— Имаш предвид изстрели? Не.

Правилно. Убиецът беше използвал заглушител.

— После какво стана?

— После той се върна във водата. Помислих, че е прескочил до яхтата да вземе някаква забравена допълнителна част — например за гмуркане или нещо подобно.

Кавано все още не смееше да показва прекалено голям оптимизъм: Алекс само беше потвърдил подозренията му. Имаше нужда от повече, ако искаше да обърне случая в друга посока.

— Проследи ли го, когато се върна във водата?

— Да.

— Какво направи.

— Плува.

— Под вода?

— Да.

— Беше тъмно и облачно. Нямаше луна. Как го виждаше?

— Светлините от пристанището. И въздушните мехурчета.

— Докъде проследи мехурчетата?

— Докато излезе от водата.

— Къде? Къде излезе? — въпросите му се застъпваха, той вече не криеше вълнението си.

Алекс се вторачи към пристанището и посочи с пръст:

— Ей там. Измъкна се от водата и изчезна зад сградата. Кавано погледна в посочената посока и погледът му попадна на сграда близо до брега.

— Онази там с неоновите надписи?

— Да.

Той изпусна бавно дъх, но прикри радостната си възбуда.

— Какво видя след това? — запита спокойно.

— Нищо. Постоях още няколко минути и си тръгнах.

— Върна се вкъщи?

— Да. Хей, не си мисли, че стоя тук с часове. Просто понякога ме стяга шапката и излизам да се поразкарам и да подишам чист въздух. От време на време се чувствам като натикан в миша дупка там и…

— Виж какво, Алекс — този път Кавано ласкаво стисна рамото му, — ти не си лошо момче. Но разреши ми да ти дам един съвет — говореше с понижен глас, тайнствено наклонил глава към него, но не забрави да хвърли развеселен поглед на Джоди. — Внимавай с ругатните, момчето ми. Понамали ги малко, ако искаш жените да те харесват — дръпна глава назад и се втренчи в Алекс. — И няма да е никак лошо да се освободиш и от тая обица. Защо да ти пукват главата заради нея?

— Майната й, тя е боклук — отвърна Алекс, но този път прояви благоприличие и погледна извинително Джоди, преди пак да насочи вниманието си към Кавано. — Свършихме ли?

Кавано отпусна ръка и отстъпи назад.

— Свършихме.

— Свободен ли съм да си отида?

— Зависи накъде искаш да отидеш.

— Ей там — отвърна Алекс и посочи близките къщи. — Касетата ми трябва да се е извъртяла вече и ако не съм там да спра магнитофона, родителите ми трябва да чуят един разговор два пъти.

— Разговор?

— Да — той се захили гордо. — Ако родителите ми се събудят, ще ме чуят да разговарям с приятелката си.

Кавано се вторачи в него за миг, после поклати бавно глава.

— Добре. Тръгвай.

Алекс направи няколко стъпки встрани, сякаш се страхуваше да обърне гръб на ченгето.

— Няма да ме издадеш, нали?

— Казах вече да бъдеш спокоен.

— Ще се върнеш ли пак за мен?

— Не, ако се справя и без теб.

— Помогнах ли нещо?

— Следи вестниците и сам ще разбереш. Ако можеш да четеш, разбира се.

— Това последното беше гадно — заяви Алекс отвратен (този път мъжът у него явно взе връх) — и не се нуждае от отговор — обърна се и затича обратно по кея, премина в бърз вървеж и след няколко минути изчезна зад вратата на дома си.

Кавано не откъсна поглед от него, докато не се увери, че момчето е в безопасност вкъщи, после хвана Джоди под ръка и на свой ред закрачи със стегната крачка към края на кея.

— Не мога да повярвам! — прошепна Джоди. Тя се бе засмяла до уши и непрекъснато хвърляше невярващи погледи назад.

И Кавано се смееше вече без задръжки.

— О, да… о, да — тананикаше той и неволно повиши тон: — О, даа… да, да! — усили също неволно крачка:

— Той е бил там. Хванахме го.

— О, да! Да!

Стигнаха до края на кея, завиха, почти прелетяха край пейката, на която бяха седели преди малко, и се отправиха право към колата на Кавано. Когато се приближиха до нея, той грабна Джоди и я завъртя.

— Точно това търсех, скъпа моя! Това бе върхът — върхът!

— Сочеше дока, нали?

— Дяволски права си. Оня се е измъкнал от яхтата и е доплувал право до проклетия полицейски док!

Тя се разсмя от сърце, после въздъхна:

— Бедният Алекс. Той нямаше представа какво точно сочеше.

— И така трябва да е. От прозореца си не може да го види: вижда го само от края на кея, където е стоял през оная нощ, а от този ъгъл единственото, което може да види човек, е отражение от неоновия надпис, който гласи: „Бостънска полиция — пристанищно управление“. При силен прилив дори полицейските лодки не се виждат.

За момент и двамата се замислиха какво ли щеше да стане, ако Алекс бе разбрал къде точно е отишъл водолазът. После Джоди се сети за нещо друго:

— Как така не е забелязал Алекс?

— Бил е прекалено ангажиран със собствените си задачки. А е било и тъмно. Алекс се е слял сигурно със стълба, на който се е облягал. Освен това той взема специални предпазни мерки да остане незабелязан, както сама разбра.

— И все пак… Логично е да се предположи, че е трябвало да прояви по-голяма предпазливост.

— Понякога наглостта и самоувереността погазват предпазливостта — Кавано държеше Джоди здраво в топлия кръг на ръцете си, сключени отзад на кръста й. — Но той не е бил Райън. Подозирахме намеса на второ лице и описанието на Алекс потвърждава подозрението ни.

— Кой е бил тогава?

— Някой от управлението, може би на работа към пристанищния отдел. Лесно ще разбера кой е бил дежурен оная нощ.

— Смяташ, че е дежурният тогава? Боб, това би било ужасно глупаво!

— Не чак толкова много. Дежурните са двама: леководолаз и оператор на полицейска лодка. Представи си, че операторът е заспал — обикновено явление в един часа след полунощ — и водолазът е имал достатъчно време и удобна възможност да крачи — или, по-точно казано, да плува — по малките си задачки! Не е отсъствал повече от половин час или малко отгоре. Ако е заспал, операторът изобщо не е разбрал, че другият е излизал.

— Не са ли длъжни да вписват някъде информация каква екипировка ползват, кога и защо?

— Не го правят, когато са дежурни. Но дори и да са били задължени, нима има значение дребна фалшификация на лист хартийка, когато названието на играта е „Убийство“?

— Но защо ченге — ченге! — би сторило подобно нещо?

— Обещание за повишение в бъдеще? Изнудване? Не знам, но съм дяволски сигурен, че ще открия!