Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twilight Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

11.

Към есента на 1952 година Уайтови и Уорънови се превърнаха в добре приети жители на Доувър. Шест от децата им посещаваха местните училища, а Натали и Ленор — и особено Мърелови и семейство Макний — станаха добре познати лица за хората от града. Е, същото не можеше, разбира се, да се каже за лицата на Джак и Гил, които — както винаги — бяха непрекъснато в движение, но репутацията им запълни създадения вакуум. Джак беше известен като един от най-обещаващите и бързо издигащи се предприемачи в града, а името на Гил, чиито успехи в юридическо и политическо отношение бяха достатъчно зрелищни, за да привлекат бързо вниманието на местната общественост, много скоро започна да се спряга във връзка с овакантеното място на пенсиониралия се местен представител в щатския законодателен орган.

Натали се занимаваше много с децата — отчасти като компенсация за честите отсъствия на Джак (той рядко се задържаше вкъщи от пролетта, когато чарът на новата къща се поизтърка) и отчасти, за да даде възможност на децата да опознаят майка си — нещо, което животът бе отказал на нея самата. Тя участваше активно в игрите и заниманията им дори и след раждането на малката Ан през декември същата година. За бебето се грижеше бавачка, но пролетното слънце на 1953 година често огряваше беззъбата усмивка на дъщеричката й, настанена удобно в скута й, докато тя възторжено поздравяваше Ник за успехите му в игрите, проверяваше домашните на Марк или подкрепяше усилията на Джордан да се научи да чете.

Почти същите бяха отношенията й и с децата на Уорънови, тъй като те често играеха с нейните. И Ленор присъстваше на игрите им — тя не бе в никакъв случай безсърдечен човек — но когато Питър пришпори коня си и той се впусна в бесен галоп, в резултат на което момчето излетя над главата му и си счупи ръката, тя загуби ума и дума й остави Натали и Каси да го успокояват и да осигурят нужната медицинска помощ. А когато Лора изведнъж започна отчаяно да заеква, Натали, а не Ленор, намери терапевт, който помогна на момиченцето. Същото се получи и когато учителката на Бен се оплака от грубото му отношение към момичетата в училище: Натали, а не Ленор, проведе с него нужния дълъг разговор.

Ленор вечно бе в състояние на нервно напрежение. Безпокоеше се за всичко: като се започне с политическата кариера на Гил, мине се през предразположението на Дебора към хроничен фарингит и се завърши с упорития отказ на Бен да пие мляко. Докато Натали се наслаждаваше с радост на нещата, които имаше на разположение в момента, Ленор се тревожеше за нещата, които можеше да няма в бъдеще. Не спираше да си представя или евентуалния провал на Гил на изборите, или внезапен отрицателен обрат в юридическата му практика. Живееше в ужасяващ страх от пожар или ураган, който би могъл да унищожи къщата в Доувър и да ги съсипе.

Тя се самонавиваше до състояние на жестока мигрена, която се превърна в хронично състояние, и прекарваше ден след ден зад спуснатите щори на спалнята си с топла кърпа на чело и строги нареждания никой да не я безпокои. Децата свикнаха с отсъствията й и се приспособиха към тях. Отдавна бяха разбрали, че могат да разчитат напълно на Натали или Каси, които не само се справяха чудесно с всички възможни проблеми, но и ги даряваха с искрена любов. Те привикнаха просто да оценяват присъствието на Ленор — когато беше с тях — и да приемат отсъствията й — когато не беше.

През есента на 1953 година Уайтови сляха различните си интереси, в една голяма корпорация — „Уайт Естейт“. Самолетните линии процъфтяваха, поглъщайки като ненаситни акули по-малките. Джак имаше половин дузина хотели, до един печеливши. Заводът за електроника в Уолтъм се бе разширил и продължаваше да работи с пълна пара, независимо от приключването на войната в Корея.

Каси Мърел научи всичко това не от Ленор или Натали, а от самия Гил Уорън. Когато той беше вкъщи, тя целенасочено се забавяше до късно. Тези вечери бяха рядкост, но те бяха много специални за нея. Постепенно се създаде определен ред. Слагаше децата да спят, изтичваше до вкъщи да целуне Кени за лека нощ, после се връщаше, за да приготви нещо за ядене или пиене за Гил. Той й махаше с ръка да влезе и те разговаряха до късно.

Гил проявяваше изключително голямо търпение към Каси, разговаряше с нея по различни теми: като се започне с напредъка на децата в училище, премине се към неговия напредък в юридическата дейност и се стигне до прогреса на Айзенхауер в Белия дом. Той като че ли се наслаждаваше на тези разговори, отпускаше се с удоволствие пред нея: знаеше, че може да разчита на интелигентна реакция, сигурен беше, че няма да предаде доверието му и че споделеното с нея няма да излезе извън прага на кабинета му.

Понякога тя се чувстваше повече като негова съпруга, а не като икономка в къщата му и това доста я объркваше. От една страна, усещаше вина: харесваше Ленор, отнасяше се с разбиране към нервните й кризи и вечни мигрени — жената беше просто крехка физически и психически. От друга страна обаче, у нея назряваше бунт — Ленор предпочиташе да се затваря в стаята далеч от съпруга си, който очевидно имаше нужда от събеседник, и ако търсеше Каси за тази цел — тя нито за миг не си помисли за другата възможност — имаше пълното право на това!

Простичкото удоволствие от присъствието на Гил беше достатъчно да тегли Каси обратно, за да получи повече. Той не само стимулираше ума й по начин, по който Хенри никога не го правеше, но и я караше да се чувства много повече жена, отколкото всеки друг мъж. То беше в очите му — топли, тъмни и проницателни, в погледа му, който сякаш опипваше бавно лицето, ръцете, гърдите й… Никога не й бе посягал, не бе я докосвал по начин, който би могъл да се нарече неприличен или двусмислен, а тя излизаше от кабинета му с усещането, че е била галена от главата до петите и това чувство я топлеше дни наред.

Обратното, Хенри все по-рядко и по-рядко стигаше до нея. Той бе същият безвреден мъж, за когото се бе омъжила, но те като че ли непрекъснато се отдалечаваха и по разбирания, и по предпочитания. Хенри предпочиташе да прекарва свободните си дни на надбягванията с кучета, а Каси — в ходене на кино, пазаруване или посещения на Музея на изкуствата. Връх на удоволствието за Хенри бе гледане на бейзболен мач по телевизията в някой бар заедно със старите си бруклински приятели, а за Каси нямаше по-голяма наслада от хубавата книга. Хенри настояваше Кени да знае, че той не е Уорън, Каси страстно му внушаваше обратното.

След време Хенри и Каси просто престанаха да се опитват да събират в едно разделените си пътища. Каси би била напълно доволна от създадения нов ред, ако не усещаше обезсърчение и отчаяние у съпруга си. А в началото на общия им път тя се бе заклела пред себе си да му стане добра съпруга! И за да уталожи чувството на вина, предлагаше да излизат заедно поне един или два пъти в месеца. Нещо напълно половинчато и повърхностно, но той като че ли се успокояваше.

Но не само тя търсеше начини за успокояване на нещата: същото се отнасяше и за Джак и Гил, на които често се налагаше да успокояват или да уталожват гнева и разочарованието у жените си. В началото на 1954 година те откриха съвършен начин да откупят още време за себе си от жените си.

Докато вниманието на нацията бе фокусирано в дебатите в парламента за последствията от расовата сегрегация в училищата, двамата мъже насочиха своето към един остров малко настрана от Мейн. Хареса им идеята да осигурят напълно изолирано убежище за семействата си. Харесваше им възможността да притежават собствен частен курорт. Харесаха и мястото: пътуването дотам не бе трудно, но най-примамливото беше, че ако осъществяха идеята си, щяха да могат да откарват семействата си на закътано място през лятото и другите училищни ваканции или празници, докато те щяха да бъдат свободни да прелитат напред-назад, както си поискат.

Речено-сторено: купиха земята, ремонтираха старата викторианска къща, за да стане годна за живот и гордо поканиха семействата си на острова.

Натали и Ленор, които тайно бяха хвърлили око на вила в Бар Харбър, бързо решиха, че притежанието на цял остров е къде-къде по-престижно. Хареса им и самотната къща там: напомняше им замък, заобиколен от гигантски ров, за да държи дрипльовците настрана. А още повече ги очарова идеята да прекарват ваканциите на децата си заедно там: живееха толкова време заедно в пълна хармония — нямаше ли да е прекрасно да живеят дни наред истински заедно в една къща?

Децата, невинни душички, не мислеха за престиж, социален статус или помирявания. Те погледнаха на острова през детските си очи: лабиринт от пътечки за тичане, куп скривалища за криене, обширни пясъчни пространства с много пясък за строеж на замъци, кални питки и за натъпкване в банския на другия. Те бяха на седмото небе от щастие.

Междувременно Джак и Гил отбелязаха голяма изборна победа, което не бе лошо, тъй като се случваше рядко. Гил реши да се изкачи едно стъпало по-горе и да се кандидатира за щатски сенатор, но срещаше упорита съпротива от страна на титуляря на длъжността. Както можеше да се очаква, Ленор изпадна в паника, към която Гил — също предвидимо не показа никакво търпение.

— Но ти си добре в Камарата!

— Докато завърши този мандат, ще направя шест години там. Многократно съм повтарял, че Камарата за мен е само началото. Време е да се придвижа напред.

— Може би след няколко години…

— Сега, Ленор! Вече съм на четирийсет и две. След няколко години само ще остарея и нищо друго. Стигнах тавана в Камарата. Логично е да направя следващата стъпка.

— А къде ще бъдеш, ако загубиш?

— Няма да загубя.

— Но Доувър има вече много влиятелен сенатор. Уил Крокър е универсално харесван човек. Той няма намерение да се пенсионира и сигурно няма да отстъпи с поклон мястото си. Как ще се справиш с него?

— Чрез дълга и тежка предизборна кампания.

Което и стана. Единайсет часа преди изборите кампанията на Гил беше неочаквано подпомогната от вестникарска статия, според която Уил Крокър бил приемал подкупи от група строители, които се опитвали да създават лоби в Камарата. Тъй като нямаше достатъчно време да се защити и да отхвърли грозното петно, хвърлено върху името му, Уил Крокър загуби изборите.

Гил зае мястото, но Ленор изстрада много силно победата му. Смяташе, че навременното разкритие за Крокър е прекалено голямо съвпадение и остана със съмненията си, още повече че източникът на съдбовната статия остана неизвестен. Помнеше достатъчно ясно трагедията с баща си, знаеше колко бързо и ненужно може да се смачка един човешки живот и се страхуваше, че един ден и Гил ще увисне откъм губещата страна, независимо от изкусните тъмни маневри, на които се опираше.

Ленор страдаше и защото се чувстваше безпомощна: живееше в предчувствие на падение, което няма да успее да предотврати. Говори с Натали, която, от своя страна, зачекна на няколко пъти въпроса пред Джак, но и Джак беше заслепен от амбициите си като Гил, а и точно толкова самоуверен.

Непрекъснатият тормоз от потискащото чувство на безпомощност, болезненото усещане, че е играчка в ръцете на зла съдба, която не можеше да види, докосне или контролира, достигна трагичен връх в началото на 1955 година. Синът й Бен се разболя. Заболяването започна съвсем невинно с възпалено гърло, но температурата му опасно и бързо се покачи. Семейният лекар посъветва да му дават аспирин и да го държат в леглото, но болестта премина в остри мускулни болки и спазми, а после — във вцепеняване. Бен беше незабавно приет в болница.

Ленор не беше на себе си. Гил прекарваше всяка свободна минута при сина си в болницата. Останалите деца бяха силно изплашени. Стресната, Натали държеше своите настрана от дома на Уорънови, а Каси сънуваше кошмари, в които виждаше Кени болен. А и вестниците наливаха масло в огъня: бяха изпълнени с разкази за епидемията и точни драматични описания на детския паралич, този разкъсващ сърцето бич, който се вихреше из цялата страна.

Бен получи най-добрата медицинска помощ, която парите можеха да купят, но дори и най-доброто не можеше да предотврати трагичните последствия — в случай че останеше жив — или смъртта му…

Бен умря след десетдневна тежка борба за живота му.

Погребението му мина тихо, само в семеен кръг. За пръв път Гил беше само баща, не политик. Стоеше там, пред прясно изкопания гроб, и виждаше тялото на десетгодишния си син, положено първо в нещо като желязна обвивка, а после — още по-ужасяващо! — в малък детски ковчег… Не можеше да се опре на никого в скръбта си: Ленор се беше затворила в свой собствен свят на траур, непристъпен като солидна средновековна крепост.

Дни наред скръбта им се примесваше с ужаса, че няма гаранция дали някое друго от децата им няма да бъде покосено от болестта. Дори когато инкубационният период отмина и първоначалният страх се поуталожи, пак остана възможността да пипнат заболяването от друг източник, което запази нивото на общата тревога.

Независимо от пронизващите ветрове и внезапни порои, през пролетта на 1955 година островът бе възприет от двете изплашени майки като божи дар. Ленор и Натали отведоха децата там веднага след приключване на училище и престояха с тях цял месец. За пръв път след смъртта на Бен смръзналите се от ужас сърца на двете жени се поотпуснаха. Ленор продължаваше да страда за Бен и лесно изпадаше в тежки депресии, но все пак намираше известна утеха в мисълта, че докато са на острова, децата й са изолирани от света и запазени от чудовищните опасности, които се крият зад всеки ъгъл там. И Натали се чувстваше в по-голяма безопасност тук, а това чувство на сигурност обзе и децата: по-големичките бяха потресени и в шок от смъртта на Бен. Натали прекарваше часове наред с Ник и Лора, които бяха по на тринайсет години, с Марк — тогава на дванайсет, с Питър, чийто десети рожден ден наближаваше, и с осемгодишния Джордан. Разговаряше неуморно с тях поотделно и заедно, опитвайки се да им обясни, че сега Бен е в покой, че в живота има някои скръбни неща, за които трудно може да се намерят обяснения, че детският паралич не се предава генетично, че няма причини да се страхуват от нова предстояща атака на болестта.

Те като че ли реагираха положително на лекциите й — или може би просто времето и разстоянието поотпуснаха ужасените им сърчица. Каквато и да беше причината, те постепенно възстановиха обичайната си дързост и енергичност.

Джак и Гил продължиха стария си начин на живот и децата рядко виждаха лицата им на семейната маса, но този факт тревожеше вече по-слабо и Натали, и Ленор. За тях всеки, който беше в някакъв контакт с външния свят, се бе превърнал в потенциална заплаха. Дори Каси и Сара, които понякога отиваха до Доувър, за да се погрижат за мъжете там, бяха посрещани обратно с известно чувство на напрежение и тревога.

По време на едно такова прескачане до Доувър Каси разбра колко дълбоко бе засегнат Гил от внезапната смърт на сина си. А бе решила, че е превъзмогнал болката си, тъй като се бе отдал на работа си с неподозирана дотогава страст.

Както обикновено, тази вечер Каси се отби в кабинета му, за да провери няма ли нужда от нещо, преди да се оттегли в стаята си за през нощта. Очакваше да го намери заровен в документи и се изненада, когато не го откри в кабинета му. Подтикната от някакво шесто чувство, тя се изкачи тихо на втория етаж на къщата. Изпод една от вратите се процеждаше светлина, но не от спалнята му, а от стаята на Питър, която той делеше с Бен.

Гил седеше на леглото на Бен с наведена глава и безжизнено отпуснати ръце. Играчките на Бен — влакчета, войници и плюшени кучета — бяха отдавна отстранени и Каси за пръв път усети остро празнотата, останала след тях.

Първата й реакция беше да остави Гил на скръбта му, но сърцето й се свиваше прекалено болезнено от мъка за него, за да може просто да обърне гръб и да се отдалечи. Почука леко на рамката на отворената врата и когато той я погледна със замаян и отдалечен поглед, го попита почти шепнешком:

— Имате ли нужда от нещо? — той се втренчи в нея, после бавно поклати глава. — Може ли да помогна с нещо? — все още втренчен в нея, той пак поклати безмълвно глава. Отчаяно й се искаше да направи нещо за него, силата на скръбта му разкъсваше сърцето й, но не й оставаше нищо друго, освен да зачете желанието му да остане сам. — Ако ви потрябва нещо, аз съм в стаята си.

Облече нощницата си на тъмно и легна на широкото легло, на което спяха с Хенри. Той беше останал на острова и тази нощ Каси разполагаше сама с леглото — истинско облекчение за нея! Обикновено спеше едва ли не на ръба му, за да осигури достатъчно пространство за отпуснатото тяло на съпруга си. Беше се научила да се отдава на фантазии, които топлеха с изкуствения си пламък тялото й… Поради неизвестни причини Хенри не успяваше да го събуди за живот.

Беше напълно будна, когато на вратата се почука. И същото шесто чувство, което я бе отвело в стаята на Бен, сега й прошепна, че Гил беше дошъл при нея. Без дори да погледне през прозореца, за да провери все пак кой е, тя отвори вратата и отстъпи настрана, давайки му път да влезе.

Беше облякъл някакво яке, но то бе разкопчано. Пъхнал беше ръце в джобовете си, а ризата под него бе небрежно разкопчана до средата на гърдите.

Каси затвори вратата, застана мълчаливо до него и го зачака да стори нещо: да проговори — да направи някакво движение… Той стоя така дълго време, вторачен в пода. Тъмната му коса беше разрошена, за пръв път го виждаше небръснат. Изглеждаше смъртно изтощен, притиснат под тежестта на неописуема умора — не онази, ежедневната, която огъва раменете вечер, а умората от опустошително отчаяние… от непреодолимата тегоба на безизходицата… Каси стоеше до него и се питаше кога ли бе спал за последен път добре, колко от чувствата си бе крил през последните седмици.

Досега Гил бе символ на силата: и светът, и собственото му семейство го възприемаха като кула от стомана. А тази нощ Каси бе свидетел на нещо… различно, но еднакво достойно за възхищение… Не беше стоманена кула. Беше просто човек. И тя неволно благодари на бога, че й бе дал, възможност да надзърне зад външната стоманена обвивка и да осъзнае човешката му същност.

Той бавно и колебливо вдигна глава и я погледна в очите.

— Имам нужда от някого, Каси. Студено ми е… и самотно…

Искаше й се да чуе точно това. Не я беше грижа, че „някой“ можеше да означава всеки: той беше дошъл при нея, нали? И любовта към него, която бе люляла в гърдите си от години, й подсказа какво трябва да стори.

Съблече якето му с внимателни движения, като че ли той бе покрит с рани не само отвътре, но и отвън.

— Ела — прошепна тя и го поведе по късия коридор към спалнята. Той седна на леглото, тя доразкопча ризата му и я хвърли настрана. После го побутна леко да се отпусне върху възглавницата и със същите ласкави, внимателни движения събу обувките, чорапите и панталоните му. Когато остана само по бельо, тя придърпа одеялото, плъзна се до него, притисна главата му към гърдите си и зашепна:

— Аз ще те стопля… Ще направя всичко, от което имаш нужда… Не искам да те гледам такъв… Боли ме…

Той простена задавено, обгърна кръста й и я притисна към себе си. И тя се отпусна в ръцете му, ласкава и топла, преливаща от нежност и любов… предлагаше му цялото време на света, за да дойде на себе си, сгушена в него, изпълнена с желание да се пребори със самотата и скръбта му…

Измина доста време и едва тогава той се раздвижи. Тя нежно галеше гърба му, когато усети първото колебливо трепване на устните му близо до гръдта й. Тя отпусна ръце и почти едновременно с нея и той стори същото, за да осигури по-голяма свобода на устните си.

Горещо, неконтролируемо желание заля сякаш с огнена жарава тялото й. За пръв път след години семеен живот Каси позна искрящата сила на страстта. Поразена, тя се опита да я укроти, но не успя: езикът и устните му галеха зърната й едно след друго през тънката материя на нощницата й, обгърнати от меката музика на тихите й стонове…

Когато ръцете му затърсиха края на нощницата, тя повдигна бедра и му помогна да я изтегли нагоре и да я съблече през главата й. За пръв път лежеше напълно гола пред очите на мъж — Хенри се любеше с нея като превзета стара мома — но тя се гордееше с тялото си, гордееше се, че мъж като Гил я намира привлекателна. И така беше. Почувства го по трепета на ръцете му, от начина, по който покри тялото й със своето и притисна бедра към нейните.

Обзе я желание да го докосне — да го докосва навсякъде — нещо, което никога не бе си разрешавала да върши с Хенри. Но Гил реагира с готовност на желанието й, помогна й да вмъкне ръце под долната му риза, а после и в гащетата му… Тя го докосваше, без да бърза, бавно и нежно, вкусвайки с наслада играта на твърдия мускул под космите, покриващи слабините му… и тялото й трептеше като опъната струна, когато и той я докосваше по същия начин…

Остави го сам да определи темпото, но бедрата й бяха гостоприемно разтворени в очакване, когато той най-сетне се отпусна между тях и се вмъкна със силен тласък в топлата влага между краката й… Проплаквайки тихо, подчинена на огнения гърч на жадното си тяло, тя го задържа топло и страстно вътре в себе си. А после задвижи тяло в унисон с неговите тласъци, разрешавайки му доверчиво и с благодарност да я води към върховете на едно удоволствие, останало непознато за нея досега… И изживя с еднакъв екстаз и неговото освобождаване, и своето… Знаеше защо никога не бе познала тази върховна наслада на тялото: никога не беше обичала Хенри — а и никога нямаше да го обича така, както обичаше Гил…

Той се отпусна задъхано до нея и веднага я притегли в извивката на тялото си. После дишането му се успокои и той заспа. Каси бе далеко от мисълта да се примъкне към обичайното си местенце до ръба на леглото. Искаше да усеща тялото на Гил до своето — бе така приятно, така успокоително…

Мечтите й се бяха сбъднали до една…

Щастлива и успокоена, Каси задряма, но след няколко часа се събуди. Гил бе издърпал одеялото и с възхищение оглеждаше тялото й. Не усети желание да се покрие, напротив, неуловимата ласка на погледа му я изпълни с радост, а само с няколко докосвания ръцете му запалиха вече познатия огън в тялото й. Желаеше го и не я бе грижа дали една порядъчна жена може да си го разреши. Подозираше, че Гил бе изневерявал многократно на Ленор досега, а не знаеше дали ще има желанието и възможността да я потърси отново, така че възнамеряваше да даде и да вземе максималното през тази единствена, безценна нощ…

Стаята се осветяваше само от бледата лунна светлина, отразена от заскрежената зимна трева, но тя бе достатъчна да вижда очите му и да запамети израза им, да огледа тялото му и да запомни очертанията му. По-освободена от всякога, тя го докосваше, изпълнена с благоговение, а когато той пак я облада, оргазмът й бе дори по-силен от първия път.

Този път тя заспа първа и не разбра, че Гил стоя дълго време буден, вгледан в нея. Когато се събуди, беше вече сутрин и стаята бе празна… Тя прие този факт, както и съществуването на Хенри и Кени, на Ленор и децата в Мейн. Облече се, приготви обичайната му закуска, почисти къщата и се отправи към острова.

Следващия месец всички вестници излязоха с големи заглавия за ваксината против детския паралич. Децата на Уайтови и Уорънови заедно с Кени бяха между първите ваксинирани благодарение на връзките на Гил. Тъжно беше, че тя закъсня с няколко месеца за Бен, но след имунизирането на децата двете къщи в Доувър въздъхнаха с облекчение и животът се нормализира, тоест върна се в старото русло. Този път Джордан счупи крак, като скочи от къщичката, построена в стария клонест дъб. А учителката на Питър се оплака, че закачките му в училище се превръщат в проблем. Лора не получи ролята на принцесата на балетния рецитал и направи луда сцена: възстанови се едва когато й обещаха ролята на добрата фея. А Ник растеше така бързо, че Натали се виждаше в чудо и едва смогваше да му осигурява нови дрехи: в седми клас той беше плейбоят на класа.

През юни същата година, малко преди двете семейства да се оттеглят на острова за лятото, Каси получи потвърждение от лекаря си за втора бременност. А скоро след това и на Ленор беше съобщено същото. Каси трябваше да роди през декември, а Ленор — през януари. Дори и да се бе сетила за иронията, скрита зад тези две събития, то тя отстъпваше пред радостта, че в утробата й расте детето на Гил. Не каза нищо на Гил: излишно беше. Никога не споменаха и дума за случилото се през онази студена мартенска нощ — между тях съществуваше мълчаливо споразумение всеки да продължи живота си, както преди.

Каси понасяше добре бременността си, което не я изненада. Вече беше прекарала една и знаеше какво да очаква, а и насладата от мисълта, че носи в себе си частица от Гил, я даряваше с допълнителна сила. Хенри не я глезеше, както по време на първата й бременност, и ако нямаше предвид отчуждеността им от години, Каси сигурно би се притеснила дали не се е добрал някак до истината. Също като Гил, тя нямаше никакво намерение да нарушава установения ред с излишни разкрития. Стигаше й да знае, че двамата с него споделят тяхна собствена, много специална тайна.

Декември пристигна и отмина, а Каси не роди. За разлика от другите, които нетърпеливо очакваха новината, тя бе спокойна и уверена в себе си. Бебето, момиченце, се роди на осми януари, раждането мина бързо и безпроблемно. Детето бе съвършено оформено и красиво. И Хенри, Господ да го благослови, отнесе всичките похвали.

Той обаче не се привърза към това дете така, както бе към Кени. Не се натискаше да я люлее, когато плачеше, не бързаше да й сменя пелените, не настояваше да я къпе, когато Каси се връщаше вечер, изтощена от работа. Но тя не се оплакваше, защото не искаше Хенри да докосва бебето. Катя принадлежеше само на нея. И на Гил.

Емили Уорън се роди три седмици след Катя и Гил отново нае допълнителна прислужница, за да облекчи работата на Каси. Освен това повиши заплатите на Мърелови и направи още нещо, което Каси прецени като изключително мило и много умно. Когато и последният сняг от именията в Доувър се стопи, той се погрижи Кени да получи нов велосипед като тези на собствените му деца — Гил нарече новите придобивки „награди за момчетата и момичетата, приели новородените си сестрички с толкова радост“.

Това беше първият от многото подобни спонтанни и неочаквани жестове; те естествено включиха и Катя, когато порасна достатъчно, за да може да се възползва от тях. Тези жестове подчертаваха без излишни приказки, че децата на Каси трябва да бъдат считани за равни на неговите деца. Независимо от доброто намерение зад тях обаче, точно те станаха причина за непредвидена от Гил враждебна реакция…

Първо — Хенри. Той работеше за Гил като шофьор, когато се налагаше, вършеше тежката работа по къщата, контролираше градинаря и коняря. Беше човек със семейство, но се чувстваше като кастриран в сянката на Гил и неговото великодушие. Настояваше пред Каси той да купува за децата нещата, от които имат нужда, а когато тя се опитваше да му обясни, че за Гил е удоволствие да ги дарява понякога с това или онова, Хенри изтъкваше раздразнено, че удоволствията на Гил не са удоволствия и за него. Беше възмутен и засегнат. Каси никога повече не повдигна този въпрос.

А после идваше и Ленор. Външно се държеше неизменно еднакво с Каси, но от време на време тук и там ставаха някои малки неща, които вляха подозрение в душата на Каси. Ленор като че ли знаеше или се сещаше за истината около Катя. Невъзможно беше да го е научила от Гил, между Катя и него нямаше фрапираща прилика: Катя имаше нейните светли коси, а лицето й все още имаше характерната бебешка пухкавост и нямаше как да се каже на кого точно прилича. Вероятно нежността, с която Гил се отнасяше към Катя, се бе сторила подозрителна на Ленор и тя си бе направила някои изводи. Гил виждаше Катя не по-често от собствените си деца, а тях той виждаше прекалено рядко и Ленор негодуваше с право. Но когато все пак я виждаше, даряваше я неизменно с нежни усмивки и внимание.

Ленор дори избягваше да поглежда Катя. Когато двете момиченца играеха заедно, което се случваше често — в края на краищата бяха връстнички — вниманието на Ленор бе съсредоточено единствено върху Емили. Държеше се така, като че ли се опитваше да си внуши, че Катя не съществува. Трудно й се удаваше, тъй като Катя беше обичливо, слънчево дете и всички други я обожаваха.

Понякога Ленор изпращаше Лора или Дебора да разходят Емили с количката и Катя оставаше сама в детската стая. Каси забелязваше тези дребни нещица, но мълчеше — защо да създава излишно напрежение? Не желаеше Гил да разбере за отношението на жена му към Катя. Вярваше, че ако управлява гладко и безпроблемно домакинството му, той ще продължи да полага грижи децата й да ползват всички възможни предимства в живота. Това беше бъдещето, което желаеше за тях.

И мислите на Ленор бяха отправени към бъдещето, но в много по-практичен план. Участва активно в предизборните кампании на Гил през 1958 и 1960 години и компенсира усилията си, като инвестира в дрехи, скъпоценности и кожени палта. Харесваше й уважението, с което бе посрещана на обществени места, но бе уморена от колебанията в политическия живот, вечното събиране на средства за това или онова, непрекъснатото безпокойство. Когато в края на 1961 Гил й съобщи, че следващата година възнамерява да се кандидатира за Конгреса на Съединените щати, Ленор измъкна асото от ръкава си и го хвърли на масата.

— Камарата на представителите ще бъде следващата стъпка — поклати тя глава.

— Имам влияние тук, имам и подкрепата. Кампанията ще бъде по-трудна предвид на обхвата й, но не виждам никакъв проблем.

Тя пак кимна с изненадващо спокоен израз на лицето.

— И разходите ще бъдат по-големи. Лора е в колеж; след две години и Питър ще отиде да следва. Ако отидеш в Ню Йорк, ще трябва да се откажеш от юридическата си практика тук — един конгресмен е много зает човек. Ще печелиш по-малко. Можем ли да си го позволим?

— Колко пъти още трябва да повтарям да не се безпокоиш за пари? — изкрещя той, загубил самообладание. В момента не можеше да каже кое го бе вбесило повече: дали необичайното за нея спокойствие, или съмнението й в способностите му да осигури приличен стандарт за семейството си. — Работих като луд в офиса си години наред и съм направил инвестиции, които утроиха стойността си! Исусе, Ленор, та ние сме милионери! Защо не можеш да го разбереш?

— Милионери? Прекрасно. В такъв случай кандидатирай се за Конгреса или за каквото искаш друго — тя изправи гръбнак. — Но при няколко условия.

— Условия? — заръмжа той. — Какви ги дрънкаш? Ние сме семейство! Няма условия между съпруг и съпруга!

— Ще има, ако искаш моята подкрепа в предизборната кампания.

Гил не я искаше, но се нуждаеше от нея. Тя бе част от имиджа му на политик: грациозната и достойна съпруга, предана (поне на вид) на съпруга си. На четирийсет и една, тя все още беше поразително привлекателна жена. На четирийсет и девет, той беше забележително представителен мъж. Гил искрено вярваше, че заедно са толкова впечатляваща двойка, колкото Джон и Жаклин Кенеди, които бяха в Белия дом от януари.

Харесваше му идеята за рицарите около кръглата маса в Камелот, както бяха започнали да наричат администрацията на Джон Кенеди — искаше да е част от нея. Да, имаше нужда от Ленор — за нещастие.

— Какви условия? — омекна той, но в гласа му звучеше възмущение.

— Първо, няма да се преместя във Вашингтон. Предпочитам да живея тук и искам децата ми да останат тук. Ти можеш да купиш къща във Вашингтон…

— И да поддържам две къщи?!

— Вече поддържаш две къщи — тази и къщата на острова — преди три години бяха построили заедно с Уайтови нова къща там на мястото на старата. — Ако наистина сме милионери, какво значение има дали ще поддържаш две или три къщи? Децата и аз ще идваме от време на време там, но тази къща тук ще е основният ни дом. Когато имаш нужда от моето присъствие при някои важни обществени ангажименти, ще летя до Вашингтон и ще бъда с теб.

Не бе планирал точно така нещата, но сега му хрумна, че няма да е чак толкова лошо, ако приеме изискванията й. От една страна, ще има свободата да живее според разбиранията си, без да се налага непрекъснато да изсмуква извинения от пръстите си и да дава неприятни обяснения за всяко отсъствие или закъснение. А, от друга, тя ще бъде на разположение, когато бъде нужно.

— Добре — заяви той. — Съгласен съм.

— Хубаво. Второ, искам да правиш редовни инвестиции в ценни книжа и спестовни бонове на мое име и на името на всяко от децата.

Това не му хареса:

— За какъв дявол? Ако нещо се случи с мен, вие наследявате всичко.

— Искам да имаме авоари на нашите имена — уморила се беше непрекъснато да се страхува, че Гил ще бъде въвлечен в нещо позорно или че ще бъде съден и накрая ще изгуби всичко. Тогава тя и децата няма да има какво да наследят и историята на детството й ще се повтори. — Което ми напомня за следващата точка от списъка. Искам тази къща да бъде прехвърлена на мен.

Той изпусна бавно задържания въздух и се опита да постави под контрол гнева си.

— За бога, Ленор, това е нелепо!

— Не смятам така. Искам го.

— Защо?

— Ще се чувствам в по-голяма безопасност.

— В безопасност от какво?

Тя сви рамене.

— Човек никога не знае. Всъщност къде е проблемът? Каза преди малко, че ако нещо се случи с теб, ние ще те наследим. Не разбирам защо не ни спестиш данък наследство и просто не прехвърлиш всичко на наше име още отсега.

— Защото не искам! — извика той, после понижи глас: — Защото чувам тук нещо, което не ми харесва.

— Чудесно! Защото аз пък гледам нещо, което не ми харесва, вече от пет дълги години!

— Какво имаш предвид? — запита той строго, но гласът му трепна.

— Имам предвид Катя Мърел.

Гил моментално пребледня и Ленор се възползва от шока му.

— Нима смяташе, че няма да разбера? Мислеше, че не знам? Можеше и да не разбера, ако не се умилкваше така около нея и не я глезеше по този начин. Не е обичайно за теб, Гил. Никога не си го вършил с нашите деца.

Гил дори не се опита да се измъкне с блъфиране. Ленор беше прекалено проницателна, а в момента — твърде опасна. Ако отречеше бащинството си на Катя, Ленор би могла да се обърне към пресата и да предизвика достатъчно раздвижване на духовете, за да провали политическата му кариера.

— Какво става с теб, Гил? — подигра го тя. — Няма ли да отвърнеш с някое безупречно възражение?

— Аз не се умилквам на никого — отговорът не беше съвсем безупречен, но в момента не се сети за нищо друго.

— Прекрасно. Приемам за възможно „умилквам“ да е прекалено силна дума. Но начинът, по който я гледаш… Повече от ясно е, че между вас има нещо особено.

— Една нощ, Ленор. Нищо повече. Една нощ след смъртта на Бен. Бях тук сам. Имах нужда от помощ.

— И я получи. Тя те обича от години. Знаеш го, нали?

— Каси Мърел е икономката ни. Върши работата си добре и е като втора майка на децата ни. Ако любовта й към мен увеличава тази към децата ни, къде е грешката? Нямам намерение да я уволнявам, Ленор. Никога няма да я уволня — заради децата ни.

Ленор бе обмислила и тази възможност.

— Не искам да я уволняваш. Тя е жизненонеобходима част от домакинството ни. И ако искаш, можеш да отиваш при нея, когато пожелаеш — ако успееш да изолираш някак Хенри. Между другото какво е неговото отношение към момиченцето?

— Предполагам, че не знае.

— Както смяташе, че и аз не зная? Не ни подценявай, Гил. Не сме чак толкова глупави, колкото на теб ти се иска.

— Никога не съм те мислил за глупава.

— А какво мислеше за мен?

Гил не харесваше, позицията на отбрана, която бе приел по принуда, и не пропусна шанса да мине в атака.

— Откровено казано — започна той, възвръщайки увереността си с всяка дума, — смятах, тоест смятам, че ти изтегли джакпота, когато попадна на мен. Ти беше едно голямо нищо, Ленор. О, да, хубава беше и все още си, но тогава живееше с майка си в нищожен апартамент в очакване да хванеш подходящата риба. Аз бях ключът към бъдещето ти. В мен ти намери пари и мощ. От момента на женитбата ни живееш в охолство — дори и през войната. И качеството на живота ти се подобряваше с всяка измината година. Имаш известно и почитано име…

— Име, внушаващо страх.

— Уважение. Имаш богато мебелирана къща и частен остров в Мейн. Имаш кола, най-добрите дрехи, които могат да се купят с пари, скъпоценности, кожени палта — и не си въобразявай, че не разбрах тайната ти мисъл зад тези разточителни покупки на скъпоценности и кожени палта. Трупаше още сигурност, нали? По дяволите! Та с тях само би могла да се издържаш с години, ако нещо се случи с мен.

— Заслужих ги с личните си усилия! — отвърна тя гневно. — Стоях до теб с часове и се усмихвах, докато лицето ми се вдърви! Заради теб бях любезна към най-големите досадници в света! Не се противопоставих на манията ти да правиш кариера в политиката, въпреки че от самото начало усещах по какъв тънък лед си поел! Престояла съм безброй нощи в пълна самота тук, докато ти се занимаваше с нещо по-приятно, и отгледах децата ти!

Гил би могъл да оспори последното, но имаше по-важни неща за изясняване.

— Защо поставяш този въпрос точно сега, Ленор? За какъв дявол изчака досега, след като знаеш за Катя толкова отдавна?

— Следвам твоите уроци, Гил. Забрави ли мотото си? „Не се вбесявай. Връщай си в удобно време.“ Спомняш ли си Доналд Уитком? Един ден те нападна пред цялата Камара. Тогава заяви, че ще му го върнеш след време — и го направи. Случи се да приемеш клиент, който искаше парите му, и ти спечели делото. Трябваха ти три години, за да му го върнеш. Изчака търпеливо удобния случай и го нападна като змия от засада. И аз направих същото. Задържах нещата досега, защото сега е моментът, когато мога да извлека максимална полза от произхода на Катя Мърел.

— Господи, колко си груба и жестока!

— Също като теб. Наблюдавах те отблизо години наред.

Само слепият нямаше да разбере колко ефективни са грубостта и жестокостта! Гил присви очи.

— Кой още знае за Катя?

— От мен? Никой.

— А Натали?

— Няма да се изненадам, ако и тя знае — нито е сляпа, нито е глупава. Но не и от мен.

Гил пое дълбоко въздух.

— Много мъдро от твоя страна, защото обратното би било в нарушение на едно от моите условия.

— Условия за какво?

— За да приема твоите. Ако си развила вкус към грубата игра, ще играем грубо. Ще се пазарим. Давам ти, каквото ти искаш — ценни книжа, спестовни бонове, нотариалния акт за къщата — в замяна на две неща — вдигна пръст. — Първо, не смей да споменаваш и дума за подозренията си на когото и да било. Ще поемеш ангажимента да не загатваш и дума на Хенри, Каси, Катя или на когото и да било друг от нашето семейство или на Уайтови, или на познатите ни, близки и далечни — или дори на слепеца, който продава моливи на ъгъла на „Тремънт“ и парка! И второ — той вдигна още един пръст, — настоявам да се държиш с Катя — и Каси — с уважение. Никой никога няма да научи, че Катя Мърел всъщност е Уорън, но аз възнамерявам да й дам всички възможни шансове в живота. Искам да бъде приета като равностойна в това семейство. Искам да върши нещата, които вършат децата ни, и да го вършат заедно! И искам да расте с увереността, че има потенциала на другите деца, защото тя наистина го има, Ленор! Майка й е интелигентна жена. Сигурен съм, че Катя ще успее в живота.

Колкото и да й беше неприятно, Ленор трябваше да признае пред себе си, че инициативата бе успешно измъкната от ръцете й: май беше изгубила едно състезание, в което бе сигурна, че ще победи… „Но аз победих!“ — каза си тя. Най-сетне имаше финансовата сигурност, която винаги бе желала. И все пак струваше й известно усилие да вдигне брадичка и да погледне съпруга си в очите.

— Да считам ли, че сме сключили сделка?

— Ще изпълниш ли условията ми?

— Ако ти изпълниш моите.

— О, да, ще го направя. Но чуй ме, Ленор, ако разбера, че не си сдържала думата си, ще загубиш всичко. Джак знае за Катя, ще го осведомя и за сделката ни. В завещанието ми ще има уговорка, според която, ако ти си престъпила желанията ми по отношение на един много личен въпрос, за който е осведомен само Джак, всичко, оставено на теб, автоматично преминава към Катя Мърел. Не искаш да става така, нали?

— Знаеш, че не го искам — отвърна тя, изпълнена с нещо много близо до омраза към мъжа пред себе си.

— В такъв случай да считам ли, че сме сключили сделка?

— Да. Сключихме сделка.

Ленор изпълняваше стриктно задълженията си по сделката, докато траеше предизборната му кампания, беше плътно до него и по-късно във Вашингтон, където издържа дългите дни и нощи на борбата за гласове, а после — и безкрайния ден и нощ на изборите. А когато Гил бе заклет като редовно избран член на Камарата на представителите на Съединените щати, тя беше в галерията заедно с другите съпруги, гордо усмихната. Светът остана с впечатлението, че това е най-щастливият ден в живота й.

На приема след това тя пи повече, отколкото беше нужно, а през следващите месеци постепенно установи, че една добра дажба уиски, скоч или бърбън — не беше придирчива по въпроса — й помагаше да се справи с нетърпимата досада на живота й като съпруга на политик. Понасяше добре погълнатия алкохол, а тревожните погледи, които Гил й хвърляше от време на време, й доставяха допълнително удоволствие. Нямаше опасност да изложи себе си — или него. Разбира се, Гил не го знаеше и тя се наслаждаваше на властта си над него в тези моменти, колкото и перверзна да беше тя.

Оказа се, че не само Ленор има проблеми с алкохола. Хенри придоби навика да се застоява все повече и повече в любимия си бруклинския бар. Когато Гил беше във Вашингтон — а това ставаше три седмици от всеки четири, с изключение на периодите, когато Конгресът прекъсваше работата си — услугите на Хенри като шофьор не бяха нужни. Той беше пренасочен към работа по къщата и всичко би било наред, ако присъствието му там не му изглеждаше излишно, а ангажиментите — скалъпени. Нямаше кой знае колко ангажименти. Специализираната работа — поддръжката на земите около къщата, дърводелските услуги, основното почистване — се извършваше от специализирани екипи, които не се нуждаеха от неговите съвети и контрол. И Хенри се чувстваше излишен. Знаеше много добре, че го държат само заради Каси.

Каси — съпругата му. Жената, чиято обич към него бе изкуствена като работата му. Дори децата му сякаш нямаха нужда от ласките му: те бяха на училище по цял ден, а когато се връщаха, играеха с децата на Уорънови или пишеха домашните си. Липсваха му онези златни дни, когато двамата с Кени вършеха толкова много неща заедно. Колкото до Катя… е, Катя никога не е била негова дори и в най-широкия смисъл на думата. Тя принадлежеше на майка си и на Уорънови. Не и на него.

И той потърси утеха в алкохола. Една нощ на път за вкъщи удари колата в някакво дърво и Каси го строи в три редици за недомислието му. Спеше до късно сутрин, но това не й правеше впечатление, защото по това време обикновено беше заета в голямата къща, където или винаги имаше нещо за вършене, или някой имаше нужда от нея. Тя отказваше да държи алкохол в дома им и той навикна да се обслужва от винаги добре заредения бар на Уорънови. Дори и Каси да бе разбрала за подвизите му там, тя никога не каза нито дума. Не се чу дума и от Ленор…

Заиграването на Хенри около бара не бе нищо повече от една тъжна игра: той знаеше, че и да го хванат на местопрестъплението, никога нямаше да го уволнят: съпругата му имаше вътрешна връзка с господаря на къщата… И той продължи малката си игра.

Тя завърши една дъждовна нощ през 1965 година, когато Хенри има нещастието да се заклатушка пиянски пред някаква кола на улица „Бийкън“ в същото време, когато отсреща идваше тролей. Официално случаят бе оповестен като „пътно произшествие с трагичен край“, но Каси Мърел подозираше, че има нещо много повече зад случилото се… Изглежда, беше й писано вечно да се чувства виновна: виновна, че не е загинала заедно със семейството си през войната… че бе докарала Хенри до самоубийство… че продължаваше да обича Гил…

Кени и Катя бяха единственото й спасение: в тях тя виждаше шанс да изкупи греховете си…