Барбара Делински
Шепот в здрача (16)

16.

Следобед Джордан беше вече на острова. Валеше като из ведро и мрачното му настроение се задълбочи, но дори и синьо небе и слънчеви лъчи едва ли щяха да повдигнат духа му. Имаше ужасяващото чувство, че всичко желано и постигнато в живота досега виси на косъм и ще се сгромоляса неспасяемо в нозете му всеки миг.

Вървя дълго през горите, без да обръща внимание на дъжда, без да усеща наситения мирис на мокър бор или свежия режещ дъх на късния септември. Познатият ритмичен удар на вълните срещу брега не му донасяше търсената утеха. Върна се в къщата на здрачаване и веднага позвъни в Ню Йорк.

Катя беше на съвещание.

— Случаят е спешен — настояваше Джордан. Не направи опит, какъвто беше навикът му, да омае момичето на телефона: бяха му останали сили само да внуши крещящата нужда от разговор с Катя. — Говори Джордан Уайт и се обаждам от Мейн. Имам изключително сериозен проблем и ви моля за разбиране. Наложително е да разговарям с нея!

— Съвещанието ще завърши след половин час.

— Не мога да чакам толкова дълго. Ще й съобщите ли, че искам да говоря с нея? Моля ви. Бихте ли проверили дали ще дойде на телефона? Ще ви бъда безкрайно благодарен.

Момичето се поколеба за миг.

— Задръжте така. Ще проверя — въздъхна примирено то. И настъпиха мъчителни минути, пристъпване от крак на крак, прехвърляне на слушалката от ръка в ръка и от ухо на ухо, отчаяно мърморене, разнообразено с някой и друга ругатня… Най-сетне в слушалката звънна гласът на Катя.

— Внимавай, Джордан! Постарай се да представиш добра причина за това повикване! — веднага го предупреди тя, без да каже дори едно „Здравей“.

— Причината не е добра. Гадна е… Катя… нещата излизат от контрол, безпомощен съм, не знам какво да правя…

— Какви ги дрънкаш?

— Имам нужда от теб — настъпи дълга тишина. — Катя? Там ли си?

— Тук съм — въздъхна тя уморено. — Слушай какво, измъкна ме от много важно съвещание…

— И това е важно! Имам ужасни проблеми, нуждая се от помощ!

Нещо в гласа му, изглежда, стигна до съзнанието й и раздразнението й бе сменено със зле прикрита тревога:

— Къде си?

— В Мейн. Момичето не ти ли каза? Нарочно подчертах да…

— Какви ги вършиш в Мейн?

— Опитвам се да проумея къде точно сбърках в живота си!

Отново настъпи пауза.

— Пил ли си, Джордан? — предпазливо запита тя.

— Нито капка. Но е възможно да прибегна и към това, ако не дойдеш.

— Да дойда там?

— Сега.

— Не мога да го направя Джордан! По средата съм на много важно заседание, а после следва още едно!

— Отложи го.

— Не мога!

— Ако пипнеш грип, вдигнеш висока температура и нямаш сили да стоиш на краката си, ще го направиш.

— Тогава не бих имала друг избор.

— Катя, съвещанията могат да бъдат отлагани, както и срещите… Знам от какво голямо значение е работата ти за теб и в никакъв случай не бих настоявал да зарежеш всичко, ако не бях така отчаян… — едва сега си даде сметка, че наистина бе отчаян и това го вбеси. — Когато ти имаше нужда от подкрепа, аз винаги съм бил насреща. Забрави ли онези часове, когато държах ръката ти и се опитвах да ти вдъхна вяра и самочувствие? По дяволите, Катя! Искал ли съм нещо в замяна от теб досега?

Катя имаше основания да възприеме въпроса му по много начини, но избра буквалния му смисъл, което той явно очакваше от нея.

— Не.

— Сега за пръв път те моля — умолявам те! — да си създадеш малко неудобства заради мен. Много ли искам след всичко, преживяно заедно?

— О, Джордан — въздъхна тя, — ако поне знаех какво толкова е станало… Знам вече, че ме обичаш, знам и как ме обичаш… Имаш ли да добавиш нещо ново? — „примерно какво смяташ да правиш по-нататък с този проблем, глупчо глупав!“

— Да! Куп неща! Но няма да чуеш нито дума — освен ако дойдеш тук тази вечер. А ако не дойдеш, ако ме предадеш точно сега, в този единствен момент, когато те моля за помощ… не се тревожи, ще схвана какво искаш да ми кажеш. Катя, помогни ми… — и върна телефонната слушалка на място.

 

 

Хеликоптерът се приземи на плажа след единайсет часа. Катя се измъкна от него, изтича настрана от вихъра, създаван от въртящите се перки, после го проследи с поглед да се издига отново във въздуха и да се отправя към континента. Широката ивица светлина, която той хвърляше върху плажа, изчезна заедно с него и тя внезапно бе обгърната от тъмнина: самотна крехка фигурка на пустия плаж под студените струи на дъжда.

Нарами спортната си чанта, погледна към къщата и се стресна: и тя бе захлупена от тъмнината без лъч светлинка, без искрица живот! И у нея отново се съживиха противоречивите чувства, на които бе жертва през последните няколко часа. Не бе особено сигурна дали изобщо трябваше да идва тук: Джордан се бе възползвал от любовта й към него прекалено често през последните месеци… Все още я болеше, все още не бе преодоляла обидата. В Ню Йорк не бе проблем да го държи на разстояние — е, не беше лесно, никога не й е било лесно да го държи настрана, когато така силно копнееше за него, но бе определено по-лесно, отколкото тук. От друга страна обаче, паниката в гласа му я изплаши. Дори и да не бе подчертал, че му е длъжница в размяната на утехи, вероятно пак щеше да е тук сега. В тъмнината. И в дъжда. Съжали със закъснение, че не си беше взела яке, но в града беше топло и не валеше. В чантата си носеше горнище от анцуг, но нямаше смисъл да рови за него сега. Навела глава, вече вир-вода, тя закрачи с мъка по мокрия пясък. Стигна до бараката за лодките под група дървета, зад които се намираше откритата пътека към къщата, и внезапно се закова на място.

Извън бараката, на дъжда, стоеше тъмна фигура.

Джордан.

Минута може би те просто стояха един срещу друг, преплели погледи. После той бавно се приближи до нея, прехвърли ремъка на чантата й върху рамото си, обгърна я с ръце и я притисна към себе си под равномерния плясък на дъжда.

— Благодаря ти — прошепна той дрезгаво.

И Катя усети как собствените й ръце се плъзнаха сякаш по собствена воля по вледененото му тяло. Скоро вътрешният му огън достигна до нея, както винаги досега. Усещаше необяснима тежка умора в приведените му рамене, в отпуснатата му глава, опряна на нейната — или просто облекчение, или най-вероятно комбинация от двете? Съмненията й се стопиха — остана само радостта, че все пак се реши да дойде.

— Разтревожи ме — зашепна тя срещу гърдите му и тихият й глас едва проби забързаната песен на дъжда. — Изплаши ме, звучеше ужасно по телефона.

— Сега съм по-добре. Ти си тук.

— Подгизнал си.

— Като тебе. Хайде да се прибираме — но вместо да я поведе към къщата, той хвана ръката й и затича с големи скокове към най-близкия подслон — бараката. Когато се вмъкнаха в нея през големия отвор, Джордан веднага дръпна надолу широката врата към океана.

Катя не бързаше да задава въпроси. Не още. Искаше да разбере какво Джордан планира да каже и да направи. Обгърна се с ръце, за да се стопли, и мълчаливо го заследи с поглед. Джордан запали малък фенер, издърпа някакви възглавници, хвърли ги в корпуса на една от малките платноходки, измъкна две стари одеяла. Метна едното върху нейните рамене, а другото — върху своите, после й помогна да се качи в лодката.

Лека усмивка пробяга по лицето й. Тоя Джордан! Все ще измисли нещо… нещо друго, различно, ново — вълнуващо! Ето го и сега: да не са в къщата, а в бараката, не под одеяло на мек диван, а в корпуса на стара лодка!

— Стопли ли се? — запита той, докато се настаняваше до нея.

— Аха.

Той кимна, взря се за миг в непрогледната тъмнина, погледна я и пак запита загрижено:

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Отново кимна. Дрехите му под одеялото бяха просмукани с вода — знаеше, че в същото състояние бяха и дрехите на Катя.

— Искаш ли да се преоблечеш в къщата?

— Не. И така съм добре.

Фенерът хвърляше меко сияние върху лицето й и той се вгледа напрегнато в него.

— Не ми се сърдиш вече, нали?

— Не. Оставих сръднята си в Ню Йорк.

— Имаше право да ми се сърдиш. Държах се като гадно копеле — тя замълча. — Не е за вярване — продължи той, вторачен пак в тъмнината извън светлия кръг на фенера. — Гордеех се с контрола си върху нещата. Опивах се от властта си над тях. Но този път наистина гръмнах… като празен балон… — пое дъх със смаяно изражение на лицето. — Държах се дръзко и надменно там, където не е трябвало, правих погрешни умозаключения… И сега вместо нещата да се сглобят в едно хармонично цяло, те се разпадат и изтичат между пръстите ми…

Катя почувства, както и по време на телефонния разговор, че проблемът на Джордан е наистина много сериозен и няма нищо общо с отношенията им.

— Какво имаш предвид?

Присъствието й го успокояваше и му даваше сили да изкаже мислите си сравнително спокойно.

— Вероятно ще бъда обвинен за убийството на Марк и Дебора.

— Какво?!

— Аз съм заподозрян номер едно.

— Но това е нелепо! Откъде разбра?

— Кавано. Чакай, задръж. Той е голяма работа, много почтен човек. Убеден съм, че е на моя страна, но доказателството, с което разполага, сочи право към мен.

Тя се обърна рязко към него, притиснала одеялото към бясно разтуптяното си сърце:

— Какво доказателство?

Джордан й разказа с няколко думи за видеокасетата с уличаващата го заплаха и за възможния мотив, който вероятно ще се възприеме от съдебните заседатели — макар и с известно напъване на въображението. Съобщи й дори за алибито си.

— Тя няма никакво значение за мен, Катя — добави той бързо. — Бил съм с нея два, може би три пъти преди последния и повярвай ми, отношенията ни са на чисто сексуална основа.

— Защо се извиняваш? И аз не съм живяла като монахиня през тези години — отговори му тихо, без раздразнение, но я заболя. Отнасяше се с разбиране към сексуалните му нужди, но не можеше да не се запита с болка защо не си разрешава същото и с нея.

Той се загърна по-плътно в одеялото и се взря в оръфания му ръб.

— Длъжен съм да се извиня. Гади ми се, като си помисля какви ги върших, когато Марк е умирал! Ако го бях вършил с теб, нещата щяха да бъдат различни.

— Ние не го вършим заедно.

Джордан я гледаше с изкривено от отчаяние лице.

— Така е, не сме го вършили заедно. А сега, когато бариерата падна и съм свободен да го върша, съм изправен пред перспективата за съд, а ако ме осъдят — затвор. Дълъг престой в затвора…

— Шшт, Джордан! — прошепна тя. Възприела беше само последната част от изречението му и потръпна от ужас. Личната й болка се бе изпарила като лятна роса. Докосна леко с безкрайна нежност онова място на скулата му, което винаги трептеше в минути на напрежение. — Не го казвай. Дори не си го и помисляй!

Той затвори топла длан над нейната и я притисна към бузата си.

— Опитах се, уверявам те. Но то се е впило като кърлеж в мозъка ми и не го отпуска нито за миг! Нито за миг… Виждам живота си неспасяемо съсипан — просто ей така! Бизнесът е последното нещо, за което се тревожа. Помисли за семейството ми — съд, вероятно присъда… Представяш ли си ужаса и страданието на всеки един от тях? А Уорънови? Как ще се почувстват, ако приемат, че аз съм убил Дебора?

— Никога няма и да го помислят! О, Джордан, стегни се, ела на себе си! Ще го възприемат от самото начало като грешка на следствието и ще помагат с всички сили за отстраняването й — ахна и неволно потрепери: осъзна, че мисли отрицателно в бъдеще време — а посъветва Джордан да не го прави!

Джордан усети потръпването й.

— Студено ли ти е?

Тя поклати глава.

— Не. Просто ми е нервно.

— Ела тук — той разтвори подканващо одеялото си и само след секунди тя бе загърната в него, сгушена удобно върху гърдите на Джордан. — По-добре ли си? — той лично бе по-добре. Светът все още му изглеждаше разбираемо черен, но не и чак толкова зловещ, както преди.

— Да — прошепна тя. — Но… просто не мога да го възприема…

Разбираше я.

— Не е за вярване, нали? Пословичният кошмар, от който няма събуждане…

— Невероятна нелепост… Би било смешно, ако не беше така трагично… Кавано ми направи впечатление на… на разумен човек.

— И е такъв. Казах ти вече, той е на моя страна. Прави всичко възможно да отклони подозренията от мен — „Но «всичко възможно» дали е достатъчно?“. — Опитва се да насочи подозренията към друго лице. Звучи ми като игра…

— Но не е.

— Знам.

— А може и да е — в мозъка на някой психопат… Някой убива, а аз поемам удара, независимо от това дали убиецът е искал нещата да се развият точно така или не. Двамата с Кавано разчепкахме възможността да ми е устроен капан, но нямаме представа кой би могъл да го планира и защо, както и кой е бил, първо и преди всичко, достатъчно ожесточен, порочен и злобен, за да отнеме живота на двама невинни…

— Вярваш ли на Кавано?

— Нямам друг избор. Той е най-малкото зло. Доколкото разбрах, шефът му дирижира атаката срещу мен.

— Кой е той?

— Някой си на име Джон Райън. Шеф на детективите.

— Знаеш ли нещо за него?

— Знам само, че се е издигнал без странична подкрепа до този пост, че е толкова ограничен, колкото можеш да си представиш, и че жадува да закачи скалпа ми на колана си.

— Не е възможно да е нещо лично.

— Може би не, но той настоява да изправи някого — и то бързо! — пред съда за този случай. Дал е на Кавано само седмица отсрочка. След края на която ще гледаш нещастната ми физиономия, плесната по първите страници на всички вестници.

— О, господи! Джордан, те няма да могат да…

— Могат и ще го направят — отвърна той с внезапен изблик на гняв. — Не им пука за вредата, която нанасят с едно недоказано обвинение. Дори да го оттеглят, преди да се стигне до съд, ще изтрият ли петното върху името ми? Петно, лепнато върху него лично и професионално. А ако ме изправят пред съда и там ме оправдаят, можеш ли да си представиш какво ще стане? Тръгна ли по улицата, хората ще се обръщат след проклетия убиец, който успява да се измъкне от правосъдието, защото има пари да плати на скъп адвокат! — той отметна глава назад и простена. — Чувствам се така безпомощен… така отчаян…

Тя стегна за миг ръката си, обвила кръста му, после я плъзна нагоре и се залови да разтрива тила му.

— Не е ли възможно да направим нещо?

— Не — в гласа му проплака отчаяние. — И това е най-нетърпимото. Още когато влязох в колежа, бях наясно какво искам за себе си: самостоятелност — пълна и безусловна. Когато завърших и започнах бизнеса си, мислех: „Имаш всичко в ръцете си, Джордан, момчето ми. Имаш властта да правиш, каквото искаш. Ти ръководиш парада“ — изсумтя презрително. — Но сега съм безпомощен като пеленаче и това ме подлудява — замълча, загалил нежно лакътя й, а после заговори много тихо: — Може би съм се самозалъгвал. Имаше някои неща, които бяха извън моя контрол…

— Какви неща? — запита тя, но знаеше какво предстои. Почувствала беше леката му ласка, усещаше болезнено силно близостта на тялото му.

— Страхотен глупак съм, Катя — мълчанието й го предизвикваше да се дообясни, но Джордан не знаеше откъде да започне. Разгледа няколко варианта наум, но накрая реши, да го каже направо: — Знам колко тъпо ще ти прозвучи — заговори той бързо, като почти застъпваше думите си, — но години наред мислех, че си ми сестра.

Подпряла длан на гърдите му, тя се надигна, за да го погледне в лицето.

— Сестра?

— Всъщност половин сестра.

— Сестра, половин сестра! Не ставай смешен, Джордан.

— Къде е смешното? — запита той остро: забелязал беше усмивчицата, която бързо замени първоначалната изненада. — Гърчих се в мъки. Исках да те любя, когато беше деветнайсетгодишна… не, дори по-рано… Но се страхувах. Наистина смятах, че… че сме кръвни роднини.

Тук вече Катя не издържа, звънчетата на смеха й изпълниха старата барака и сякаш я направиха по-уютна. Той заръмжа повече озадачено, отколкото раздразнено, но тя постави ласкави пръсти на устните му.

— Не се смея на теб — е, може би само съвсем мъничко — смехът й беше израз на облекчение и дори на радост. Най-сетне й бе подал липсващото парченце на пъзела, върху който напразно се бе измъчвала от години. Искаше й се да скочи и да закрещи от възторг и би го сторила, ако желанието да го държи в прегръдката си не бе по-силно. Тя заразтрива пак тила му. — Откъде ти хрумна тая мисъл?

Ето, стигна до онова, за което не искаше да говори. И той го заусуква:

— И аз не знам… Може би защото беше винаги с нас… Или защото беше така малка, а аз бях толкова голям… Може би просто защото съм един най-обикновен глупак.

— Гласувам за последното — обяви тя, все още ухилена до уши.

Но Джордан погледна сериозно.

— Какво чувстваш към мен, Катя?

— Знаеш какво.

— Искам да го чуя от устата ти.

— Винаги съм те обичала.

— А сега?

— Какво сега? Сега като вчера, като миналия месец, миналата година…

— О, боже! — възкликна той и я залюля в прегръдката си. — О, Господи! Благодарен съм ти от сърце! — Катя би могла да повтаря до безкрайност, че го обича, но силната наслада от невъздържаната му прегръдка отне думите от устата й. Когато той се наведе да я целуне, тя побърза да разтвори нетърпеливо устни под неговите. Отначало в целувката се примесваха нотки на отчаяние и горчивина: над главата на Джордан продължаваха заплашително да висят буреносни облаци… Но мощното привличане между тях, усилено от взаимното признание в любов — една любов, таена с години! — бързо прогони всички парцаливи останки от мрачни мисли.

Сега в целувката им — дълбока и сладостна, имаше никога неизпитана преди свобода, непозната радост… Започната жадно и нетърпеливо, тя леко премина в изпълнено с благоговение взаимно опознаване.

— Точно тук… — зашепна Джордан с известно закъснение — започвах да си повтарям, че трябва да спра, а не можех, отпусках си още няколко минутки… целувах те отново… — приведе думите си в действие и след малко продължи: — Но и това не ми стигаше. Исках те. Исках да те докосвам така, както мъж докосва жена… и си давах още няколко минутки… — гласът му замря. В неясната светлина на фенера погледът му се потопи в нейния, докато ръцете му се бореха с мократа тъкан на блузата й. Мина доста време, преди и последното копченце да се измъкне с леко поскърцване от илика си. Но си заслужаваше да се изчака… Джордан внимателно разтвори мократа блуза и обгърна с възторжен поглед гърдите й, които почти веднага набъбнаха подканващо. — Точно в този момент — шепнеше той дрезгаво — си заповядвах строго: „Трябва да спреш, момчето ми! Стъпваш на подвижни пясъци!“. Но как да спра, когато изгарях от желание да смъкна сутиена ти… да наситя очите си… да изпълня ръцете си… — погледна я в очите с молба за разрешение. Вместо да му го даде, Катя сама разкопча сутиена си и отметна дантелените чашки настрана. Всичко у нея затрептя жадно и изискващо и тя инстинктивно изви гръб, а Джордан веднага реагира със стон на ясната подкана.

Ръцете му я галеха нежно, със страхопочитание, сякаш за пръв път докосваше нещо така красиво. Дългите му пръсти леко очертаваха формата на гърдите й, радваха се на пълнотата им. Есенният хлад във въздуха не достигаше до нея — а и как би могъл да стигне, когато отвътре я гореше пламъкът на желанието? Той докосна набъбналите й зърна, в нея се пръсна фойерверк от искри и тя неволно извика. После прехапа устни, пое дълбоко дъх и прошепна:

— А точно тук ми се струваше, че ако не те докосна, ще експлодирам… — нетърпеливите й пръсти изтеглиха полото му от панталоните, издърпаха го нагоре достатъчно, за да подпъхне ръце под него и да усети яките мускули и навитите на спирала твърди косми на гърдите му. Нито един мъж от тези, с които се беше любила, не бе като Джордан — странно, омайващо съчетание на външна сила с вътрешна топлина и нежност…

Наведе глава да го целуне по гърдите, в същото време той вдигна своята към нейните и главите им се чукнаха. Джордан я притисна със смях към себе си, затвори очи и пое накъсано дъх. Залюля я нежно и гърдите й леко загалиха пламналото му тяло.

— Спомняш ли си оная нощ във Вайнярд, когато направих същото?

— Да… — едва си поемаше дъх, всичко у нея трептеше, танцуваше и се въртеше.

— Май тогава не беше съвсем на себе си…

— Както и ти…

— Но чувствах всичко и се страхувах, че този път няма да издържа, повтарях си, че съм истински глупак да отида там с теб… а после така… така се втвърдих…

— Джордан — прошепна тя, почти долепила устни до гърлото му. — Искам да те докосна… Винаги съм го искала, а ти ми го разреши само веднъж… После цялото тяло ме болеше… изпълнено с усета от теб…

— Бях така близо до… до теб… умирах от желание, а се чувствах непоносимо грешен, мислех, че…

Ръцете й вече се плъзгаха към слабините му.

— Разреши ми го… сега… освен ако… — в този момент си спомни прекалено ясно онези времена, когато той бе хващал ръцете й и ги бе дръпвал настрана.

Той пак хвана ръката й, но този път я притисна към корема си, докато освобождаваше ципа на дънките със свободната си ръка. Наложи се да освободи ръката й, за да се пребори с него успешно. А когато го направи, веднага хвана пак ръката й и й помогна да се вмъкне под ластичното коланче на гащетата му. Тя веднага затвори жадни пръсти около пулсиращия му член и той ахна и застена от удоволствие… В този миг Джордан си спомни онзи ден сред скалите… меката постелка от плажна трева на площадката под тях… Но сега беше много, много по-хубаво… Сега знаеше, че е прав да изпитва това възторжено удоволствие от нейната ръка, заровена в слабините му…

Към трополенето на дъжда по покрива се прибавиха тихи стонове. И двамата дишаха неравномерно с полуотворени уста и пресъхнали гърла. Тя го погали и той върна милувката й. Той разголи още жадуваща плът — и своя, и нейна, вкусваше с наслада всеки сантиметър от тялото й — и скоро и двамата бяха на границата да загубят напълно контрол над себе си.

— А точно в този момент… — прошепна той с надебелял език, но бързо се поправи: — Не, ние никога не сме стигали дотук преди… — двамата бяха коленичили, напълно голи, един пред друг. Ръцете му сграбчиха бедрата й, той преглътна с мъка.

— Били сме така… само в мечтите ми — прошепна тя на свой ред и му помогна да я настани в скута си. — Много пъти… но в мечтите ми…

Джордан едва се сдържаше да не експлодира — знаеше, че и Катя е в същото състояние: усещаше трепета, с който тя отвръщаше на ласките му. Погледна я в очите, питайки се как е възможно предвкусването на удоволствието да е толкова замайващо, колкото и фактическото му консумиране… Сърцето му преливаше от любов към нея. Потърси думи и те заискриха от очите му, погалиха я с горещ, неравномерен дъх, който опари устните й миг преди да го усети в себе си и да затвори жарката си кадифена мекота около него…

Той ахна и затвори очи — колко беше стегната… и парещо гореща… о, да, да… още… още по-дълбоко… повече… И знанието, че беше в Катя, увеличаваше още повече силата на чистото физическо удоволствие, залюляха го непознати, почти непоносими усещания и, изтръгнаха нисък продължителен стон от гърлото му. Той се сля с подобен стон, който долетя от устните на Катя… Джордан отвори очи и изразът на лицето й усили още повече огнения кръговрат в кръвта му.

Катя бе захапала долната си устна, клепачите й бяха спуснати, главата — отметната назад. Когато Джордан се зарови напълно в нея, разтърси я оргазъм с невероятна сила и тя неволно заби пръсти в раменете му. А когато най-сетне успя да успокои дишането си, се разсмя от сърце.

— О, Джордан! За пръв път в живота си изпитвам такова чудо! При мисълта, че ти си вътре в мен… сетивата ми бяха сякаш други… изживях нещо така силно, така разтърсващо!… Не мога да повярвам!…

— О, Катя… — той отвори очи, погледна я, обгърна я с ръце и я притегли към себе си, заравяйки брадичка в косата й. — Аах… знаех го… Знаех, че трябва да има нещо повече, усещах, че нещо липсва… През всички тези дълги години знаех, че го има!

И тя изпитваше същото, но не искаше да повтаря думите му, а и беше сигурна, че той е наясно за чувствата й в момента. И тя само се отпусна на гърдите му, все още с разтворени бедра върху скута му, телата им все още слети в едно. Щастлива и доволна, сега тя попиваше с радост топлината на тялото му, вдишваше мускусния му мирис, сетивата й извлякоха наслада дори от тънкия слой влага, която покриваше гърдите му и нямаше нищо общо с дъжда.

— Обичам те, Джордан — прошепна тя.

— Кажи го пак.

— Обичам те.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

— Просто така?

— Просто така? Знаеш ли колко години чаках да ми зададеш тоя въпрос?

Очите на Джордан светнаха от щастие, а после в тях заиграха весели искрици.

— Хиляди дяволи! Никога не съм предполагал, че ще се случи така!

— Така?

— Тук, в тая мрачна барака за лодки, под проливен дъжд и с обвинение за убийство, увиснало над главата…

Тя постави пръст на устните му за втори път тази нощ.

— Шшшт. Не го казвай. Не сега.

Той въздъхна.

— Не го бях планирал по този начин.

— Планирал?

— Не, не съм го планирал — скара й се той. — Поне не и в смисъла, който ти влагаш в тази дума. Когато ти се обадих днес, исках само да те видя. Исках да дойдеш тук и това щеше да ми бъде напълно достатъчно. Имах нужда да бъда настрани от града, имах нужда да говоря, а ти беше единственият човек на тая земя, с когото исках да го сторя… — и продължи шеговито: — Но си признавам без бой, че мечтах доста от петък насам…

— Петък? Какво се случи тогава?

— Тогава попитах най-сетне баща си дали той някога… дали ние сме… дали Каси и той…

— Дали съм ти сестра? — разсмя се тя.

— Не се смей. Наистина вярвах, че сме сродени.

— Бас държа, че си развеселил Джак с въпроса си.

— Е, да. Сигурно. Вероятно и той доста се е смял.

— О, хайде, Джордан. Шегувах се. Разкажи ми сега за плановете си.

— За моите планове? Аха… — той завъртя очи. — Чакай да се сетя как беше. Така. Запалени свещи и атлазени чаршафи…

Тя го удари с глава в гърдите.

— Знаех си, че няма да ме оставиш на мира с това.

— Звучи доста романтично, нали? Много по-романтично от това, което получи.

— О, я не се занасяй! Който смята, че не е романтично да се любиш върху стари възглавници в лодка на светлината на фенер, е лишен от усет за приключение!

— Но ще е по-умен от мен — той се поизмести. — Тези възглавници не са особено удобни.

— Оу, оу! Горкото момче. Боли те, нали?

Така беше: възглавниците бяха на буци и се намираха върху дървените ребра на лодката, а той бе поел тежестта и на двамата.

— Всъщност… — Джордан се захили дяволито и тя веднага разбра какво има предвид. Опитвайки се да промени позата си, той неволна се бе вмъкнал малко по-навътре в нея — съвсем малко, но достатъчно, за да затрептят и у двамата пламъчетата на наново събудена страст.

— Не — заяви той твърдо. — Отиваме в къщата и този път го правим, както трябва.

Но опитът му да се изтегли от нея не успя: Катя заби пръсти в бедрата му и го задържа на място.

— О, не, мой човек. Стига вече с тези номера — достатъчно ми ги погажда! — и завъртя — и залюля тяло върху него. — Ммм. Този път ще довършиш започнатото.

— Аз ли съм започнал?

— Точно ти. Ти, ти го започна — отвърна тя, но не достатъчно строго, защото вътре в нея пак се разгаряха пламъци, пак заискриха искри и отнеха дъха й…

Измина доста време, преди да решат, че са готови да притичат под дъжда до къщата. Грабнаха дрехите си и спортната чанта на Катя, наметнаха одеялата на рамене и застанаха на прага на бараката. Вятърът се подпъхваше под одеялата, повдигаше краищата им и тук-там се показваше ту гола ръка, ту гол крак, или и едното, и другото заедно.

— Вършим щуротии, Джордан — обади се Катя. — Джордж ще ни вземе за луди.

— Джордж е у дома си и сигурно отдавна спи. А дори и да не е, обзалагам се, че не обикаля наоколо в този проливен дъжд. Знае, че съм тук. А и вече няма как да го шокирам с каквото и да било…

— Аз обаче нямам твоята скандална известност, Джордан Уайт. Какво ще помисли Джордж за мен, ако ме засече да тичам полугола в дъжда?

— Първо, няма да те засече, и второ, онези парцалчета, които носиш край басейна, не прикриват кой знае колко, нали?

— Говорим за басейн.

— Шикалкавиш.

— Как позна?

— О, хайде, Катя. Колкото по-скоро тръгнем оттук, толкова по-скоро ще стигнем. Идеята за един горещ душ ми изглежда много привлекателна. Освен това не съм ял цял ден и не съм мигнал цяла нощ. И като завършек: горя от нетърпение да те любя на хубави меки чаршафи!

— Всичко в този ред, така ли?

— Е, не е строго задължително.

Катя се вторачи в почти непрогледната пелена на дъжда.

— Джордан, не съм особено сигурна дали си струва да рискуваме в тоя дъжд.

Но Джордан стисна ръката й и я повлече след себе си към къщата. Стигнаха до нея и веднага се впуснаха към банята — бяха премръзнали. Горещата вода ги съживи (както и фактът, че бяха под душа заедно).

Втората точка от списъка предвиждаше вечеря. И двамата изядоха огромни количества храна — сякаш не бяха яли от дни. Оставиха чинии, тигани и чаши в умивалника за сутринта и се отправиха към леглото.

Но не за сън: той се оказа на последно място в дългия списък. Джордан осъществи мечтите си да люби Катя така, както си го беше представял много пъти. Не остана място от тялото й недокоснато и нецелунато! И дори и ако някои от нещата, които й правеше, да я шокираха, тя не се оплака: стигаше й да погледне тъмната му коса и да срещне страстния му поглед, за да осъзнае, че е с Джордан — Джордан! — и бе щастлива, както никога досега. И нейните мечти се сбъдваха…

Събудиха се, прегърнати, късно сутринта и така останаха, спокойни и задоволени, докато разговаряха.

— Знаех, че ме обичаш — винаги съм го знаела! — заяви Катя, поизплашена от пълнотата на щастието си.

— Така ли?

— Ъхмм. Но не знаех по какъв начин.

— Като брат или като любовник?

Тя се опита да кимне с глава върху гърдите му.

— Бях объркана…

— Ти си била объркана? А какво да кажа аз? Когато бях на двайсет и четири години, ти ми вземаше ума! Съвсем внезапно момиченцето, което обожавах като сестричка, се бе превърнало в разкошна девойка!

— Тогава бях само на шестнайсет…

— Ммм. Червена лампичка: опасност! Подложи ме на велико изпитание тогава. Да не говорим за времето, когато стана на деветнайсет и проведе онова плажно прелъстяване…

— Аз ли го проведох или ти? Я се сети кой предложи тогава голямото среднощно къпане! И ти направи първата стъпка!

— Е, да… Но ти не се противопостави.

— Не — отговори тя тихо. Отпусна буза на гърдите му така, че да не го гледа в очите. — Знаеш ли какво направих след тази нещастна нощ? Още с връщането си в Ню Йорк скочих в леглото на момчето, с което излизах тогава. Беше ужасно! Болеше, тече кръв… Чувствах се мръсна, гадна… и бях толкова бясна след това (главно на себе си, но не го признах на Джон), че не се чувах какви му ги наговорих. Спомням си, че го обявих за най-некадърния любовник в света. Бедното момче — тя простена съжалително. — Беше много жестоко от моя страна. За пръв и последен път се държах така подло с някого. Истината беше, че просто трябваше да ти направя напук и да си върна на някого за оная нощ на плажа. Бедният Джон се оказа на погрешното място в погрешното време. Скъсахме почти веднага.

— По-добре ли беше с Шон?

Този път тя подпря брадичка на гърдите му, за да може да го погледне в очите.

— Да, по-добре беше. Но никога толкова добре, колкото знаех, че трябва да бъде… Той беше чудесен по свой начин — бе чувствителен, внимателен, интелигентен. Опитвах се да си внуша, че го обичам, но се провалих, а и как няма да се проваля, когато бях вече влюбена в теб?! По някое време Шон поиска да се оженим и разбрах, че е дошло времето на истината — Джордан я погледна безмълвно, но с благодарност в очите, и тя пое дъх, за да продължи. — Той не беше глупак и знаеше много добре, че няма да създам семейство с него. Предложи ми женитба, за да ме принуди да взема ясно и конкретно отношение по въпроса — тя погали гърдите му. — О, Джордан… Преживяното с Шон е безкрайно далеко от нещата, които изпитах с теб сега…

Той се засмя.

— Нямаш представа как повдигаш мъжкото ми самочувствие.

— То не се нуждае от моята подкрепа — в гласа й прозвуча едва доловима нотка на обвинение.

— Не е вярно — отвърна той с вид на такава момчешка невинност, че тя се разсмя. Но смехът й бързо заглъхна, когато я погледна със сериозно изражение и внезапно потъмнели очи. — Точно сега имам нужда от подкрепата на всеки, който пожелае да ми я даде.

Знаеше, че мисълта му го бе отвела в предстоящите мрачни дни, приклекнали като настръхнали вълци на континента и заточили зъби в предвкусване на плячка.

— Хайде да се оженим още сега.

— Още сега? — той демонстративно огледа спалнята. — Струва ми се, че ни липсват една-две подробности, като например свещеник… ъъ… съдия…

Думите му я разсеяха за минутка.

— Когато бях в колежа, често ходех в синагогата. Не съм ти го казвала, нали?

— Не.

— Трябваше да започна да го правя след смъртта на Кени, но тогава бях още много малка, а когато поотраснах, се въздържах нарочно, за да не тревожа майка си. Когато обаче отидох в Ню Йорк, не можах да се противопоставя на изкушението.

— И?

— Вдъхновяващо беше… Прекрасни служби… Прочетох много религиозна литература.

— И?

— Стигнах до извода, че съм отгледана на базата на универсални морални стойности. Не смятам, че специфичните особености на всяка една религия са толкова важни, колкото характерният общ морал. Най-религиозният евреин, протестант или католик не е нищо повече от мръсна пяна, ако говори едно, а върши друго.

Джордан спонтанно я притисна към себе си с разтреперана ръка.

— Ти си забележителна жена, Катя…

— А кога ще ме направиш и честна? Бихме могли да се върнем в града днес и да се оженим.

— Не. Не още. Имам нужда от още малко време само с теб.

— Трябва да се появя в офиса в понеделник.

— Точно както и аз.

— Защо да не го направим в неделя вечерта?

— Защото има няколко малки подробности, като кръвни проби и разрешително за женитба.

— О, Джордан, не се ли правиш на интересен? Сигурно имаш поне по един твой човек на ключови позиции на съответните места. Не е ли възможно да минем и без тези малки подробности?

Той поклати глава.

— Страх ме е. Не искам да прибързвам точно сега…

— Заради мръснишките истории на Кавано?

— Те не са на Кавано, а мои — завъртя се бързо, положи я по гръб и се надвеси над нея. — Бих направил всичко разрешено и неразрешено, за да се оженя за тебе днес иди утре, или след два дни, но как да го сторя, когато бъдещето ми е една голяма въпросителна?

— Ти ми предложи женитба.

— Не съм бил на себе си — отвърна той тихо.

— По дяволите, Джордан! Не ми го прави отново!

Той я целуна мълчаливо, задържа устните си по-дълго върху нейните, после вдигна глава и се взря с тъга в очите й.

— Тревожа се за теб, Катя. Помисли: женим се сега, а след седмица само ме обвиняват в двойно убийство.

— Не ме е грижа!

— Но мен ме е грижа. Ще има подхвърляне на грозни думи и още по-грозна публичност. Ще затъна в мръсотия до шия…

— Не ми пука, Джордан! Обичам те. Нима наистина смяташ, че ще се чувствам по-добре, ако стоя настрана и наблюдавам какво става с теб отдалеко? Искам да имам правото да се изправя до теб — заради теб!

— Можеш да ме подкрепяш и отстрани. Не искам да заставаш в светлината на прожекторите, не те искам изложена на атаките на лешояди и…

— Аз съм силен човек, Джордан — извика тя, като го отблъсна настрана, за да се изправи на лакти. На лицето й се четеше упорство. — Женитбата означава да сме заедно и в добро, и в лошо. Можеш да бъдеш сигурен, че ще застана срещу лешоядите, за да те защитя, дори и да не сме женени! Така че, ако се опитваш да ме предпазиш от атаки и от мръсотията, която ще се излее върху теб, просто си губиш времето. Аз ще бъда на фронтовата линия точно толкова, колкото майка ти и Ленор някога са били.

— Те никога не са били точно на тази фронтова линия, Катя, а погледни колко са съсипани и двете…

— Защото женитбите им не се оказаха такива, каквито трябваше да бъдат… такива, каквато нашата ще бъде! Ние тръгваме ръка за ръка към това, което ти предстои, Джордан. И ако се стигне наистина до съд, няма да е лошо съдебните заседатели да виждат в съдебната зала зад тебе жената, за която току-що си се оженил. Не ми връзвай ръцете. Моля те!

Джордан нямаше сили да отклони поглед от очите й, от гневно пламналите й бузи. Смятал беше, че я познава изцяло и че няма начин да го изненада с нещо, но сега се оказа, че бе сбъркал. Знаеше, че е силен човек и все пак… Може би не бе видял силата й, събрана в юмрук, изправена пред него като щит.

— Настояваш за сделка с тежки условия за другата страна — промърмори той накрая.

— Само когато съм твърдо убедена в нещо, както в този случай.

— Наистина ли смяташ, че трябва да се оженим веднага?

Той видимо отстъпваше, но тя се постара да прикрие радостното си вълнение.

— Колкото е възможно по-скоро.

— Кратка церемония в офиса на съдията?

— Не. Кратка церемония в дома на родителите ти в Доувър. Искам да бъдат там, както и майка ми, Гил и Ленор.

— Планирала си всичко, нали? — подразни я той с потрепващи в усмивка устни.

Тя кимна невъзмутимо.

— Всичко е предвидено чак до венчалния пръстен. Искам да представлява широка златна лента. Да искри, но да е простичък и необременен с излишни украси. Да съобщава на света, че сме семейни. Останалото мога да съобщя и сама…

 

 

Катя и Джордан се ожениха сутринта на следващата сряда. Условията на Катя бяха изпълнени: церемонията се състоя във всекидневната на Уайтови. На нея присъстваха не само Уайтови, Каси и Уорънови, но и децата и внуците им. Сякаш всички бяха зажаднели за някакво щастливо събитие като вид компенсация за изгубеното лято, отминало под сянката на двойния траур…

За нещастие радостта им бе кратка. Следващият понеделник съпругът на Катя беше обвинен в убийството на брат си и снаха си…

Кавано се появи пред апартамента на Джордан в осем часа сутринта. Джордан и Катя привършваха закуската си и се канеха да тръгват на работа. Но още щом зърнаха мрачното изражение на Кавано, всички мисли за храна и работа се изпариха като роса през август.

Оказа се, че жената, която трябваше да подкрепи алибито на Джордан, се заклела, че той е бил при нея в понеделник през нощта, а не неделната нощ. Освен това детективите бяха установили, че на сутринта след двете убийства Джордан изтеглил четиристотин долара в брой от уличен касов автомат на Медисън Авеню — сума, по-голяма от нужната за наемане на леководолазна екипировка и кола. Кавано се бе опитал да се противопостави на незабавното предявяване на обвинение, но гласът му бе останал глас в пустиня.

Последва кратко изслушване в съдебната зала в Манхатън и пътуване до Бостън. Досадното пътуване не бе нищо в сравнение с нещата, които последваха в полицейския участък… Двамата с Катя успяха да се приберат в Доувър много късно през нощта. Джордан се беше обадил на баща си от Ню Йорк моментално след появата на Кавано сутринта. Джак веднага бе позвънил на Гил, който долетя от Вашингтон, и двамата заедно съобщиха новината на съпругите си. Четиримата ги чакаха във всекидневната на Уайтови.

Още щом влязоха, Натали скочи на крака с разтворени ръце и притисна силно Джордан към себе си. Пусна го само защото другите настояваха за внимание зад гърба й.

— Какво става, по дяволите…

— За кого се мислят те?…

— Не вярвам… не е вярно!…

Възклицанията принадлежаха на Джак, Гил и Ленор. Всички говореха един през друг.

— Някой ще си плати…

— Този Холстръм се оказа истински кучи син…

— Не го вярвам, не, не и не!

— Повярвай го — заяви Джордан, обръщайки се към Ленор. Полагаше неимоверни усилия да говори спокойно. Знаеше, че едва ли щеше да се справи, ако не стискаше здраво ръката на Катя в своята. — Някой ни има зъб. Изглежда, че на нито един от нас няма да бъде простено.

Натали пристъпи към него, бледа и разтреперана.

— Истина ли е… казаха по новините, че… нещата, които Марк е вършил…

— Истина е.

— И ти се опита да го спреш?

— Направих всичко възможно. И погледни докъде стигнах. Марк и Дебора са мъртви и полицията твърди, че аз съм го направил.

— Не го вярваме — побърза да заяви Джак.

— Пълен идиотизъм! — беснееше Гил.

Ленор изплака отчаяно:

— Кой би могъл да бъде толкова жесток, че да извърши убийство…

— И да го припише на теб! — довърши мисълта й Натали разгорещено. Беше се разстроила силно, когато разбра за заниманията на Марк, но сега тревогата й бе моментално заменена с гняв. — Това е обида за всички нас!

Джак пристъпи пред нея и заговори с най-официалния си тон:

— Вече говорих с кмета. Осигурявам работа на множество хора в този град и ако той не поддържа полицията на съответното ниво, няма да види нито цент повече от мен!

— Не става въпрос за корупция или липса на компетентност — възрази Джордан. — Полицията чисто и просто си върши работата.

Гил го прекъсна:

— Не е вярно! Позеленели са от завист до един! Нищожни въшки! Не могат да понесат, че ние имаме повече от тях! Вероятно с години са чакали подобен случай и сега сигурно го поливат в някой от вонящите си барове! Утре сутринта имам пресконференция…

— Не, Гил — прекъсна го с твърд глас Джордан. — Никаква пресконференция. Поне не още. Всички сме ядосани и разтревожени. Да се говори в такова състояние е много опасно — той вдиша дълбоко въздух. — Двамата с Катя бяхме при Вай Пелт цели шест часа…

— Добър защитник…

— Чудесен адвокат. Драматична и въздействаща защита, неговата… — Джордан премести поглед от баща си на Гил. — Той е убеден, че ще имам добър шанс в съда. Доказателствата им са косвени. Има достатъчно възможност за всяване на съмнение в главите на съдебните заседатели.

Ленор поде с висок глас думите му:

— Съд? Всичко ще излезе наяве в съда и нещата на Марк, и…

— Заниманията на Марк вече са поети от медиите — напомни й Гил. — Можеш да бъдеш сигурна, че утре всеки вестник в тази страна ще ги развява като знаме от първата си страница — обърна се смръщено към Джордан: — Пресата проявява адски апетит за такива неща.

Джордан не каза нищо. Все още пред очите му просветваха светкавици на фотоапарати, виждаше микрофоните под носа си, в ушите му гърмеше водопадът от въпроси… Буцата в корема му се стегна още по-силно.

— Как е възможно да го правят? — простена Ленор: въпрос, който Катя си бе задавала многократно.

Натали бе не по-малко разтревожена.

— Нима има шанс за почтено водене на делото при такава отрицателна атака от страна на пресата?

— Трябва да ги спрем — изтъкна Джак.

— Ван Пелт вече взе мерки.

Гил беснееше.

— Но какви са мащабите на вредата, сторена досега? Слава богу, че поне не ти създадоха затруднения с освобождаването под гаранция. Изненадан съм.

Джордан сви рамене.

— Нямам криминално досие. И като се вземе предвид, че не съм случаен човек, те просто нямаше как да ме задържат.

— Какво ще стане сега? — запита Джак, като прехвърли поглед от Джордан към Гил и обратно. Упованието му в Гил бе смешно — юридическата практика на Гил беше на корпоративно ниво и нямаше нищо общо с углавните престъпления.

Отговори Джордан, който бе добре информиран от адвоката си:

— Предявяването на обвинението днес стана в районния съд, но делата за убийства не са от неговата компетентност. Обикновеният ред е изслушване в Градския съд, който евентуално решава делото да се препрати на по-висша инстанция. Но в моя случай прокурорът вероятно ще прескочи това стъпало и ще се обърне директно към съдебните заседатели, които ще поставят въпроса за предявяване на обвинение от по-висш съд. И аз ще бъда отново обвинен, но този път от по-висша съдебна инстанция.

— А датата на делото?

— Определя се около месец след това.

— В такъв случай имаме време — заразсъждава на глас Джак. — Трябва да наемем частен детектив. Някакво копеле някъде сега се превива от смях за наша сметка! Ако проклетите ченгета не могат да го открият, ще трябва да запретнем ръкави и да го направим сами!

За Джордан ставаше все по-трудно и по-трудно да стои пред тях, да отговаря на въпросите им със спокоен тон и изобщо да се държи така, като че ли нищо не е станало.

— Вижте какво — въздъхна уморено той. — Ван Пелт ще поеме нещата в ръцете си. Трябва да работим заедно с него. Той знае какво прави. А сега ми се иска да се прибера в спалнята си. Денят бе много дълъг за мен — все още хванал ръката на Катя, той се обърна и закрачи към стълбите.

— Ще те измъкнем, Джордан! — извика баща му зад него. — Утре сутрин тук идват всички — Ник и Питър, Лора и Ан, дори Емили от Ню Йорк. Ще измислим нещо.

— И нещо повече — добави Гил с глас, пропит от гняв, — ще се погрижим виновният да си го получи в задника!

— Прекрасно — измърмори Джордан на себе си. Беше прекалено изтощен и физически, и психически. В състояние бе само да мести крака един след друг нагоре по стълбата. Отиваха в стаята му на горния етаж, безмълвна свидетелка на детските и юношеските му сънища, както и на любовта му към Катя: преди шест дни бяха преспали тук в навечерието на сватбата си. Влязоха заедно, той затвори вратата и подпря уморено гръб на нея.

Издържал беше с достойно вдигната глава кошмара на изминалия ден, но сега тя се отпусна безпомощно на гърдите му, раменете му се смъкнаха надолу.

В този момент логично бе у Катя да прелива разноцветен букет от чувства — така и беше. Но най-силното от тях беше безгранична гордост от съпруга й. Тя се приближи до него и отмести с пръсти кичура тъмна коса, паднал на челото му.

— Ти се справи добре, Джордан — прошепна. — Издържа всичко, както никой друг. Ти им показа, че си изграден от първокласен материал — показа го и на мен, въпреки че отдавна го знаех. Гордеех се, че съм там, до теб.

— О, господи, Катя… — простена той, после се наклони напред и обви ръце около нея. — О… господи! — цялото му тяло трепереше и Катя го притисна силно към себе си. — Нямаш представа колко унизен се чувствах… — продължи той с дрезгав шепот, изпълнен със същата болка, която тресеше тялото му. — Да ти сложат белезници… да те водят в полицейския участък… отпечатъци от пръсти… снимките с… с оная табелка пред мен… Нямаш представа… нямаш представа… — Катя плъзна ръка около кръста му и го поведе към леглото. Седна до него, без да го пуска дори за миг. — Кавано също страдаше, но нима това бе утеха?… — той простена отново и притисна ръка към корема си. Беше толкова блед, че Катя се стресна да не му прилошее. — Боли, дявол да го вземе — простена той пак през стиснати зъби. — Подготвен бях вътрешно — поне така мислех… Знаех, че идва, усещах го… Но това не ми помогна. Нищо не би могло да ме подготви за… за ужаса, през който минах.

Тя погали безпомощно лицето му.

— Но всичко свърши, нали? Поне засега — целуна нежно рамото му. — Да ти донеса ли нещо? Не си ли гладен?

Ван Пелт беше поръчал вечеря в офиса си, но Джордан не бе сложил и хапка в устата си. Сега отново поклати глава.

— Таблетка аспирин?

Този път той кимна.

Не й се искаше да се отделя от него, но го целуна по челото и забърза надолу по коридора към банята. Върна се почти веднага с аспирин и чаша вода. Джордан беше съблякъл спортното си сако, от единия джоб, на което надничаше връзката му — беше я натъпкал там, докато бяха при адвоката — и сега преплиташе пръсти по копчетата на ризата си. Взе аспирина от нея, а тя доразкопча останалите копчета, после приготви леглото, докато той се събличаше.

Джордан се отпусна в леглото със стон и едва тогава тя се зае с копчетата на собствените си дрехи. Минути по-късно беше в леглото до него.

Джордан лежеше там със стиснати клепачи и напрегнато лице и тя се запита дали ще успее да се отпусне достатъчно, за да заспи. В този момент той протегна подканващо ръка към нея и тя се сгуши до него. Целуна мекото местенце до мишницата му, което обожаваше, и прошепна:

— Обичам те, Джордан.

Той я притисна към себе си със стон и тя усети мощните удари на сърцето му, които сякаш отекваха в тялото му. Силата му оставаше незасегната от изпитанията, на които бе подложен — ето още нещо, което обичаше у него. Тя плъзна леко буза по гърдите му и го зацелува бавно и сладостно.

— Ммм… по-добре от аспирин… — прошепна той.

— Лекувам те със силата на любовта — отвърна тя на шепота му с шепот и прехвърли тяло над неговото. Целувките й, открити и влажни, покриха всеки сантиметър от гърдите му, от врата му, от леко бодливата челюст над него… а после и по-гладките очертания на лицето му. От тях бликаше не съжаление, а любов и желание. Но в тях имаше и още нещо — повече плам, повече нежност. Униженията, които бе изтърпял любимият й през този ужасен ден на изпитания, я изпълваха със страстно желание да покаже силата на любовта си, пред която всичко друго би трябвало да избледнее и да отстъпи…

Не й беше трудно. Достатъчно бе да го докосне, за да съживи жаравата у себе си. Съпрузи бяха и този факт й даваше допълнителна свобода да изразява чувствата си без задръжки.

Ръцете й галеха тялото му, пръстите й масажираха силните мускули на гърдите му, прибрания стегнат корем, бедрата му… И тя усещаше как той се отпуска под ласките й, как прогонва и последните останки от напрежението на деня. Устните й последваха ръцете й и сега в тялото му запрелива ново напрежение — кожата му пламна, мускулите му се стегнаха. Той сплете пръсти в косата й и зашепна едно след друго името й. Дишането му стана неравномерно, тялото му затрепери.

— Обичам те — прошепна тя срещу корема му, — обичам те много… много…

Тя вършеше чудеса с устните си, изтриваше всички мисли от главата му, с изключение на една: че Катя е негова жена и го приема пълно — без задръжки, че освен съпруга, тя е и чудесна любовница. Той затрепери, едва се сдържаше… Погледна леко разлюляната й руса глава и разбра, че всяка минута тялото му ще избухне. С продължителен стон той я изтегли нагоре, обърна я по гръб и я облада.

И Катя разбра, че техният брак винаги ще бъде едно хармонично цяло. И двамата изпитваха еднакво желание да се раздават един на друг. И той, и тя имаха нужда един от друг: тя го люби до полуда, той я настигна някъде по пътя нагоре и те заедно полетяха към сладостните — към горещите — към огнените — върхови мигове на страстта… А когато най-сетне се върнаха пак на земята, сгушиха се един до друг, изпълнени с взаимна благодарност — както трябваше да бъде…

Лежаха така тихо и кротко известно време, а после Джордан промълви развълнувано:

— Благодаря ти, скъпа…

— Няма защо, мили.

— Има защо. Ти беше неотстъпно с мен днес. Чувствах се ужасно виновен, че ти причинявам такава…

Нежна длан покри устата му.

— Не го казвай. Бях там, където ми беше мястото. Не бих желала да бъда другаде.

Той загъделичка пръстите й с език, докато те се отдръпнаха в самозащита, после я погледна под око.

— Дори не и на меден месец някъде из Карибско море?

— Не. Там е много горещо.

— Тогава Лондон? Париж? Сидни? Австралия?

— Австралия? С радост бих отишла там някой ден.

Искаше му се да й обещае, че ще отиде там, че той ще я заведе, но думите заседнаха някъде в гърлото му…

Катя знаеше за какво мисли Джордан. Прецени, че е по-добре да не му причинява допълнителна болка с протестите си. В този момент той бе уморен, напрегнат и обезверен. Ще се почувства по-добре сутринта. А още по-добре ще се почувства, когато Ван Пелт разработи плана за атака. А щом той се почувства добре, и тя ще бъде добре. Тогава няма да има защо непрекъснато да отблъсква чудовищната мисъл какво ще стане, ако наистина го осъдят…