Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twilight Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Барбара Делински. Шепот в здрача

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-351-9

История

  1. — Добавяне

3.

Катя прекара ранните часове на следващата сутрин в преднамерено мотаене и отлагане на разговора с агенцията в Ню Йорк. Не се страхуваше от разговора — неприятен й беше предстоящият спор. Запълни времето си в подреждане на жилището (въпреки че то нямаше нужда от такова) и в опаковане на малкото дрехи, които смяташе да отнесе на острова. Взе душ, без да бърза, изми и изсуши косата си, а после навлече шорти и трикотажна фланелка, които изрови между дрехите си, останали в гардероба й тук.

С въздишка на примирение набра номера на агенцията малко преди девет часа и веднага се свърза с шефа си — Роджър Боланд, който вече бе затънал до уши в дневните си ангажименти. Катя се разбираше най-добре с него: с всички останали шефове на рекламната агенция отношенията й бяха строго официални. Знаеше, че само той ще я изслуша с разбиране и съчувствие — може би…

Но се оказа, че греши.

— По дяволите, Катя, трябваше да си тук сега! От нас се очакваше днес да прегледаме текста към рекламите за бира!

— Знам, но…

— Освен това те чака онзи комплект за спалня, който искаше за рекламата на матраци, а в счетоводството потропват с крак от нетърпение, трябва им доклад за парфюмите!

— Знам, но…

— На бюрото ти са струпани грамаден куп папки! Трябва да потърсиш художник за…

— Рекламата за диаманти. Роджър, знам. Но… разбираш, че не съм тук на почивка. Важно е.

— Отиде на погребение. Какво още искат от теб?

Катя неволно стисна слушалката.

— От значение е какво аз искам, Роджър! А аз искам да остана с тях още няколко дни. Рекламните текстове са на бюрото ми и при добро желание би могъл да ги прегледаш и сам. Счетоводството ще поизчака за доклада. Дона ще реши проблема с комплекта за спалня: тя се канеше да ме придружи и знае точно какво искам. Колкото до папките върху бюрото ми, когато и да се върна, ще ги намеря там. Понеделник сутринта, Роджър. Ще съм в офиса понеделник сутринта.

— Знаеш ли, че е продавал кокаин?

— Моля?

— Марк Уайт. Продавал е кокаин.

— Глупости, Роджър! Не вярвам…

— А Дебора Уайт е била бременна.

— Знам. А ти как разбра?

— Докладът от аутопсията.

Лицето й пламна.

— А как стигна до него? — доколкото знаеше, полицията не бе получила резултатите до късно снощи.

— Вестниците, скъпа. Носят се приказки, че детето не е от него.

— Разбира се, че е!

— Къде е доказателството?

— А къде е доказателството за противното? Защо да не я оправдаем поради липса на доказателства? Няма я вече, мъртва е… Впрочем за кой вестник говориш?

Настъпи пауза.

— „Пост“ — в гласа му се усещаше леко смущение.

Катя изсумтя.

— И ти какво? Въобрази си, че четеш Евангелието? О, Роджър! Откога четеш тая клюкарска дрипа?

— Откакто започнах тази работа преди седемнайсет години. Нужно беше да следя кой какво и как рекламира.

— Тогава следи снимките, не текста!

— А, да, снимките. На предната страница има една на Марк Уайт, гушнал певица с коси, щръкнали нагоре като спици на велосипед, докато жена му гледа отстрани.

— Марк работеше с певици, което не означава, че се е любил с тях пред жена си.

— Баща му го вършеше. Защо да не го върши и той?

— Джак никога не е имал вземане-даване с такива жени!

— Знаеш какво имам предвид — изръмжа Роджър в телефона.

Катя въздъхна уморено.

— Не желая да говоря на тая тема.

— Но не разбираш ли в какво се намъкваш? Тези семейства са като леговища на плъхове.

— „Тези семейства“ са моето семейство. И са ми приятели.

— Приятели, представи си! Знаеш ли, че Джак Уайт току-що направи страхотен удар — купува фирма без споразумение и против желанието й! После я продава с огромна печалба на компанията, която й се притичва на помощ!

— Къде виждаш нарушение на закона?

Роджър продължи, без да обръща внимание на коментара й:

— А Гил Уорън харчи много по-големи суми от парите на данъкоплатците, изчислено на избирател, отколкото всеки друг сенатор! Наясно ли си по този въпрос?

— Гил се възползва от правата си на конгресмен.

— Да, възползва се от правата си — за да финансира собствената си кампания за новите избори!

— Виж какво, Роджър, може действията му да не ни харесват, но съгласи се, че и той не нарушава закона.

— Да, така е, движи се в границите на закона, но вони! И Джордан Уайт не е по-добър. Купува жилищен блок откъм южната част на Сентръл Парк и го преустройва в сграда с луксозни частни апартаменти, в резултат на което много от семействата със среден доход, живели там от години, остават на улицата.

Катя не се бе срещала с Джордан доста време, но бе следила внимателно проявите му.

— Той им направи щедри оферти, даде им възможност да закупят апартаменти.

— Но те не бяха в състояние да си разрешат дори това! И докато сме на темата „Тактика с упражняване на натиск“, знаеш ли подвизите му от миналата седмица? Когато една от най-големите кабелни телевизии, която го рекламираше — те печелят доста от тези малки анимационни филмчета — го заплашила, че ще се оттегли, тъй като музиката към тях става нетърпима, Джордан наредил на хората си да подканят слушателите да изкажат мнението си писмено. Компанията е била засипана с писма и внезапно решила, че все пак — може би — кой знае — музиката не е чак толкова нетърпима.

Катя се засмя.

— Много умно от негова страна.

— О, хайде, хайде! Той е нагъл кучи син, който иска нещата да се подреждат, както на него му се ще!

— Също като нас. Разликата е там, че ние просто не успяваме да постигнем нашето толкова често, колкото го прави той. Роджър, приеми истината, съгласи се, че той е истинска магия!

— Черна магия.

— Ревнуваш.

— То се знае. Замъкнаха те там, когато имам нужда от тебе тук. Потънали сме до уши в работа…

— Оплакваш ли се?

— Не от работата. От липсата ти тук в този момент. Трябва да видиш какво представлява бюрото ми! — направи пауза и Катя го видя във въображението си как размахва ръка над нещо, което лесно може да бъде оповестено за зона на бедствие. — Купища от папки, доклади, скици, карикатури… а ти ми заявяваш, че половината от всичко това ще трябва да отлежава тук още няколко дни!

Катя не прояви нито капка съчувствие.

— Организация, Роджър. Там е ключът на проблема. Казвала съм ти го и преди.

— Организацията е несъвместима с творческата дейност.

— Ммм. Законът на Боланд, номер четири-три-седем. Не критикувам, защото той е в сила за теб, но не и за мен. И така — тя пое дълбоко дъх, — ще намериш всичко, добре организирано, на моето бюро. Вземай текстовете и всичко друго, от което се нуждаеш днес и утре. Ще се върна в понеделник сутринта и ще се погрижа за останалото.

— Дотогава ще се натрупат още толкова папки и проблеми за разрешаване — предупреди я той кисело.

— Проблемите се разрешават един след друг в строен ред. Закон на Мърел, номер едно.

Роджър бе работил с Катя достатъчно дълго, за да е наясно кога е взела твърдо решение по даден въпрос и кога не.

Тя проявяваше приятна и щедра гъвкавост и разбиране, но когато забиеше пети и се заинатеше за нещо (какъвто бе случаят сега, както си личеше от тона й), нищо на света не можеше да я помръдне.

— Ти си упорита кучка.

— Знам.

— Да информирам ли шефа, ако се появи на хоризонта и те потърси?

— Както искаш.

Роджър въздъхна.

— Понеделник? Без опасност от допълнителни „ако“ и „но“?

— Понеделник. Дотогава, Роджър.

 

 

По-късно същата сутрин шест коли с Уайтови и Уорънови потеглиха към Портланд, Мейн. Катя бе тръгнала по-рано заедно с майка си и двамата Макний. Остави ги да попълват хранителните запаси и се отправи към най-близките специализирани магазини, за да прибави най-необходимото към бедното съдържание на куфарите си. Дрехите, донесени от Ню Йорк, бяха прекалено официални за острова и тя си направи удоволствието да напазарува удобно спортно и всекидневно облекло. Оправдаваше наум покупките, напомняйки си, че този сезон бе купувала само дрехи, подходящи за работата й.

Свикнала да използва максимално всяка минута, тя се спускаше от магазин на магазин. Тренираното й око бързо отделяше цветовете и стила, които предпочиташе — костюмче с шорти в бледорозово, още едно в ментовозелено, чифт бели дънки, голяма трикотажна фланелка в синьо и бяло, рисувана на ръка, сребристосив бански. Изпитваше известна вина не от размера на сметката, а от избраните цветове.

Но животът продължаваше, по-силен от смъртта, нали?

Върна се на пазара в определеното време, където три момчета натъпкаха багажника и задната седалка с накупените продукти. За щастие пазарът бе близо до кея, където ги очакваше яхтата на семейството, за да ги откара на острова.

Другите коли пристигнаха почти непосредствено след тях. Куфарите и пакетите с продукти бяха прехвърлени на яхтата, а колите — заключени в частния паркинг наблизо. Членовете на семействата се изкачиха един по един на борда. Липсваха само Никълъс Уайт, който бе решил да остане в Бостън със съпругата и децата си, както и съпругът на Лора Уорън и най-голямото им момче. Всички останали бяха тук заедно с Карл Грийн, секретар на Гил, отговарящ за връзките с обществеността. Идваше на острова, за да поеме телефонните обаждания.

Палубата бе покрита с весели слънчеви зайчета в пълен контраст с мрачното настроение на пътниците. Възрастните се отделиха в салона долу, но другите останаха на палубата, уморено отпуснати на шезлонгите там: строполиха се върху тях още щом се качиха на борда. Дори играта на децата бе някак потисната.

Джордан намери Катя на предната част на палубата, облегната на перилата и вгледана в грациозното, хипнотизиращо плъзгане на яхтата по водата. Той постави ръка върху нейната и се вторачи напред към неясните очертания на острова.

— Обади ли се в Ню Йорк? — запита той.

— Да.

— Всичко е наред, предполагам?

Тя замълча за миг, преди да отговори с кратко кимване.

— Прочели са вестниците — усети слабото потрепване на пръстите й и я погледна бързо. — Телефоните звънят от сутринта. И бостънските вестници не са по-добри. Скачат като хищници върху всяко нещо, до което успеят да се докопат.

— Как е възможно да си разрешават подобно поведение?

— Твърдят, че работата им е да отразяват всяка новина.

— Но докладът от аутопсията… Човек си въобразява, че полицията би могла да изчака, докато… до тази сутрин поне, преди да го предаде на пресата. Джак и Гил не успяха ли да сторят нещо, за да ги спрат?

— Опитаха се. Стояха до късно снощи и крещяха заплахи на стените, но имаше ли смисъл? Най-много да предизвикат още по-лоша реакция и намеци от самия доклад.

— Който съобщава какво?

Лицето на Джордан помръкна.

— Че и двамата са умрели около един часа след полунощ от куршуми, изстреляни отблизо. Че Дебора е била бременна. Че и двамата са изпили по чаша или две същата вечер.

Гласът му заглъхна. Тя изчака за миг, вперила поглед в изострения му профил.

— Тези една-две чаши не означават нищо. И двамата издържаха на пиене. А… а наркотици?

— Нищо, слава богу.

— Марк вземаше ли наркотици?

— Смъркаше кока понякога, но не е бил дрогиран по време на стрелбата.

— Търгувал ли е с кока?

Джордан се вторачи в нея.

— Откъде го чу?

— Роджър го спомена, когато му телефонирах тая сутрин. Казах му, че превърта.

— Откъде е разбрал?

— Не уточни. Сигурна съм, че е само слух — Джордан пак се обърна към морето, но профилът му се бе вцепенил от напрежение. Мълча известно време, дъвчейки нервно бузата си отвътре. — Така ли е, Джордан? Слух ли е само?

— Иска ми се да мисля така…

— Но не си сигурен.

Той замълча, преди да отговори едва чуто:

— Не.

Катя затвори очи и отметна назад глава. Хладен ветрец весело погали лицето й, но не успя да разсее мъчителните й мисли.

— Опитвам се да възприема официалната версия. Не мога да си представя как Марк би могъл сам да дръпне този спусък… Той беше…

— Страхливец.

Трябваше да се съгласи с Джордан, прав беше.

— Когато бяхме деца, винаги успяваше да създаде проблеми на всички останали. Ще предложи нещо налудничаво…

— Като например езда без седла по улиците на Доувър посред нощ?

— Ммм — тъжна усмивка докосна устните й. Тогава бе само осемгодишна, но ясно си спомняше как Емили пропълзя до къщата на майка й, за да я събуди заедно с Кени, как Питър настояваше, че не е трябвало да включват в тая щуротия и нея, дори как Джордан я тупна предизвикателно върху гърба на коня. — Марк обаче не дойде. И когато полицията ни излови и завлече вкъщи, той бе още в леглото под завивките.

— Напълно характерно за него. Само приказки, но не и действия.

— Нима толкова се е променил? Нима е възможно наистина да е дръпнал този спусък…

— Не смятам, че го е сторил — отвърна Джордан и в гласа му звънна напрегната струна. — Но другата възможност е еднакво ужасяваща — той пое дълбоко дъх и пак замълча. Стори й се, че му се искаше да добави още нещо, но накрая реши да го задържи за себе си. — Нуждаеше се от пари. Имаше интригуващо предложение за филм, на който искаше да бъде продуцент и режисьор. Артистична идея с мисъл в бъдещето, тип филм, който можеше да има дълготрайно влияние… Не успя да осигури нужната сума сам, срещна се с този и онзи от нас, опитвайки се да осигури заеми, но всички се бяхме парили вече многократно с неговите налудничави идеи — прехапа устни, после бавно ги освободи. — В наркотиците има пари. Мръсни са, но са зелени…

— И привличат опасни врагове.

— Смъртоносни. Ако някой реши да извърши двойно убийство, логично е да се приеме, че е имал сериозни мотиви. Не говорим за някой любител, а за професионалист, който се прокрадва на яхтата, без да остави и най-малка следа. Който и да е бил, знаел е какво върши.

— Полицията още ли не е открила нещо?

— И да са открили, не са сметнали за нужно да ни осведомят.

— Е, няма как, това е единствената им възможност да се правят на силни и независими. Знаеш ли кой отговаря за разследването?

— Някой си Кавано.

— Добър ли е?

— Така се говори. Както разбираш, нямаме друг избор, освен да чакаме.

Усмихна й се безпомощно, погали я ласкаво с длан по гърба и я остави сама до перилата.

Островът се намираше в залива Мейн, на изток от Портланд. Когато времето беше от значение, семействата отиваха там и се прибираха с хеликоптер. Но сега не времето, а изолацията беше от значение и тя бе постигната в момента, в който яхтата се отдели от кея на Портланд и навлезе в открито море.

Вятърът не бе силен и вълните по-скоро помагаха на движението на яхтата напред. При тези благоприятни условия едно пътуване, което обикновено траеше не по-малко от три часа и половина, сега бе намалено на два часа. Контурите на острова се очертаваха все по-ясно и Катя ги посрещна с познатото чувство на вълнение и радост, което изпитва човек, когато се прибира след дълго отсъствие в дома си. За нея островът винаги е бил символ на сигурност, на приятни изживявания и почивка. Дори скръбните обстоятелства на това идване сега не успяха да вгорчат радостта й. Когато се появи и правоъгълната къща на два етажа и половина с двукрилен покрив с триъгълно чело, заля я приятна топлина и тя с усмивка напълни дробовете си със свеж морски въздух.

Имаше и други, които сякаш смъкнаха невидимо бреме от раменете си при познатия доброжелателен вид на къщата. Натали бе една от тях и дори Ленор стоеше права без нечия подкрепа. Джак и Гил спореха по предложението на президента за промяна на данъчния закон почти толкова разгорещено, колкото в миналото.

Двамата бяха закупили острова преди повече от трийсетина години. Хиляда и шестстотин декара покрита с гори земя се издигаше нагоре и завършваше с величествени борове. В цената влизаше и стара двуетажна къща във викториански стил, която бе съборена до основи и заместена с къщата, която сега се издигаше на преден план и привличаше веднага погледите. Тя представляваше ниска, разстлана нашироко сграда с кедров покрив, потъмнял от годините и сливащ се така пълно с горите наоколо, че лесно можеше да се пропусне от външен човек. Властното й присъствие се усещаше едва когато човек пристъпеше към нея. Имаше крило за Уайтови и такова за Уорънови, както и трето — за персонала. В течение на годините тя бе многократно разширявана, подновявана и сега бе модерно жилище с всички възможни съвременни улеснения. В задния й двор дори имаше голям басейн с морска вода!

Отстрани се издигаше къщата на пазача, сгушена в гората, почти невидима, а на плажа близо до пристанището се намираше крайбрежната барака за прибиране на лодки. Островът бе пресечен от мрежа тесни пътечки, които след дълго лъкатушене пак се връщаха в началото, тоест към къщата.

Всички дружно пренесоха куфари и пакети. Катя се справи с пакетите, определени за нея, и се прибра в стаята си да разопакова багажа. После промени внезапно намерението си, навлече новия бански, грабна хавлиена кърпа и изтича към басейна.

Скоро разбра, че и други са били осенени от същото вдъхновение: децата вече бяха във водата и само за броени минути край басейна се появиха и родителите им.

Катя се изтегна по гръб на шезлонга, притвори очи и топлите слънчеви лъчи я залюляха успокоително в златна люлка, прогониха бързо и последните останки от лудото напрежение на живота й в Ню Йорк. Към приятната отпускаща ласка на слънцето се прибавиха и далечният зов на чайките, звънливият смях на децата, шумоленето на лекия ветрец в дърветата наоколо, вечната песен на океана. Тялото й жадно и с благодарност поглъщаше пулсиращия песенен ритъм на живота наоколо, обзе я почти забравено чувство на лекота. Почти се бе унесла, когато топла длан обхвана рамото й и леко я разтърси.

Отвори едно око и видя Джордан клекнал до нея.

— Ще изгориш така и ще пропуснеш веселата част — пошегува се той.

Ако не бе полусънена, щеше да разпознае дяволитата искрица в очите му и да вземе мерки. Но преди да дойде на себе си, той я грабна, отнесе я до басейна и я хвърли в студената вода. Потъна като камък към дъното, отнасяйки с облекчение надолу позната от миналото широка усмивка и светнало лице. Наложи се да събере всичките си сили, за да изплува на повърхността с гневно изражение на лицето.

— Джордан Уайт! — извика вбесена тя, като плюеше вода и се опитваше да освободи лицето си от полепналата по него коса. — Невъзможен си! Можеше да ме удавиш! Засрами се! Какъв пример даваш на децата?

Все още засмян, той сви по момчешки рамене, а после се гмурна плавно във водата. Катя познаваше триковете му добре и бързо се отправи към средата на басейна, но той бе по-бърз. Хвана я и пак я потопи под водата, но почти веднага я измъкна обратно на повърхността, понесъл тялото й в силните си ръце.

— Много си бавна, скъпа — смееше се Джордан. — Ще трябва още да работиш върху себе си.

— Пакостливо дяволче — сърдеше се Катя, но ръцете и краката й бяха обвити около мускулестото му тяло и тя бе безкрайно щастлива. Той с лекота крепеше и нея, и себе си на повърхността, косата му упорито се спускаше над очите, широките му рамене се подаваха от време на време над водата. Силен, красив мъж…

Внезапно силните мъжки ръце стегнаха хватката си и притиснаха тялото й към широкия гръден кош, лицето му потъмня. Но каквато и да бе мисълта, хвърлила сянката си върху изражението му, тя бързо бе потисната обратно, когато няколко чифта ръчички го задърпаха отзад:

— Играй с нас, чичо Джордан! И ние искаме да ни хвърляш във водата! — пищеше възторжено Томи, най-малкият син на Лора, и те бяха бързо обсадени от няколко деца.

Той пусна Катя и пак се потопи, за да се появи отново с малкия Томи върху раменете си. Изви се бързо, грабна задничето му и го отхвърли нагоре и встрани. Когато излизаше от водата, Катя забеляза, че Джордан изпълняваше същия номер с второ дете.

Следеше усмихната играта му с децата, мислеше какъв чудесен баща ще стане Джордан, питаше се защо още не е станал… После усмивката й угасна и в главата й закръжиха други мисли. Седна на шезлонга и притисна колене към гърдите си, без да откъсва невиждащи очи от шумната групичка в басейна. Неочаквано запламтяло, тялото й си спомняше онези кратки мигове преди малко, когато той я крепеше на повърхността със силните си ръце. Споменът събуди позната стара болка дълбоко в нея, мъчителен копнеж за още нещо… Когато Джордан се измъкна от басейна, като се опираше на ръце, демонстрирайки силните си мускули, болката у нея се засили… зарида за милост като изоставено в мрака дете… Джордан се изправи и погледът й неволно пробяга по тъмните косми, прилепнали към гръдния му кош с приятен загар, стегнатия корем, силните крака и начина, по който плувките обгръщаха единствената покрита част от тялото му… И у нея заискри с нова сила споменът за тези стегнати тесни бедра, притиснати между краката й само преди няколко минути.

Погледът й се върна обратно нагоре и се преплете с неговия. Отклони го бързо, обърна се по корем и затвори очи. Но дори и в тази поза го усети да се приближава и да се отпуска до нея.

— Не трябва да го правиш — прошепна той.

Тя не отвори очи:

— Да правя какво?

— Да ме гледаш по този начин.

— По кой начин?

— Знаеш по кой — скара й се с внезапно променен глас.

Тя сви рамене и си придаде безгрижен вид.

— Ти си великолепен представител на твоя пол. Би трябвало да си привикнал вече на жадни женски погледи.

— Човек трудно се справя с тях, когато идват от теб.

— Защо? — продължаваше да го предизвиква тя. — Нима съм чак толкова различна от другите жени?

— Да! Ти си…

— Какво става тук? — намеси се Емили, която се настаняваше на съседния шезлонг. — Строго частен разговор или има възможност за присъединяване на още някой?

Преди няколко минути до Сали се бе излегнал Питър, съпругът й. Сега той седна и заяви:

— Ако става въпрос за семеен частен разговор, готов съм да взема участие. Ще обсъждаме ли Марк и Дебора или ще ги зачеркнем?

— Млъкни, Питър! — изръмжа Джордан и също седна, като превърна шезлонга в стол.

Наблизо седеше Лора с чаша питие в ръка. Сега и тя, и Ан се обърнаха като по команда към тях. Ан бе сама. Съпругът й играеше с децата на другия край на басейна.

Катя бе много любопитна какво смяташе да каже Джордан, преди Емили да го прекъсне, но си даде сметка, че моментът бе отминал. И тя се завъртя и седна, като нагласи съответно шезлонга си.

— Може би сме длъжни да ги обсъждаме — продължаваше Питър, без да обръща внимание на предупреждението на Джордан. — В края на краищата именно заради тях сме тук.

— Много мрачен поглед върху нещата — Лора въртеше уискито в чашата си. — Все някога щяхме да се съберем тук. Отдавна не сме били заедно.

— Точно така — съгласи се с нея Ан. — Струва ми се, че съм напълно изолирана от всеки един от вас.

— Изолирана си, защото си омъжена за „Уайт Естейт“ — нападна я Питър. — Нима е възможно да си съпруга, още повече майка, когато носът ти е непрекъснато заровен в делата и проблемите на корпорацията?

— Справям се — отблъсна атаката Ан и премина в настъпление. — Точно ти ли се намери да ме критикуваш? Я признай колко време прекарваш със Сали и децата, когато ако не си в онзи твой шикозен офис с телефон в ръка, то си в някоя съдебна зала, изправен срещу пресата в защита на интересите на един или друг клиент, или си активен участник в политически сбирки за набиране на средства за това или онова?

— Върша необходимото — не се предаваше Питър — и Сали ме разбира.

— Е, и съпругът ми ме разбира. Освен това и той е зает като мен. Колкото до Аманда, от значение е качеството на времето, прекарано с нея, не количеството.

— Аха — въздъхна Питър. — Качеството пред количеството. Библията на работещата жена.

В този момент се намеси Джордан, раздразнен от ненужния сарказъм на Питър.

— Ан, уважавам те за умението да се справяш с толкова много ангажименти. Сигурно не ти е лесно.

— Понякога ми се иска да се откажа. Но ако го сторя, какво ще върша? Да повторя живота на мама: ден след ден да чакам Марк да се прибере от работа, както тя чакаше татко? Или да живея в предвкусване на тези редки часове, когато се събираме заедно?

— Което ме връща обратно към първоначалния ми план — вмъкна се Питър. — Не знам как стоят нещата при вас, но аз лично настоявам да разбера какво точно стана с Марк и Дебора. Отказвам да приема версията за самоубийство, което означава, че става въпрос за двойно убийство.

— Господи, Питър…

— Толкова грубо…

— За бога…

— Хайде, стига! Крайно време е да назовем нещата с истинските им имена — не се предаваше Питър. — Всички го мислим. Всеки от нас се пита от часове как е възможно Марк да убие Дебора и себе си. Знаем, че тази версия издиша като пукнат балон. Бащите ни с радост биха хвърлили вината на разни фракции, които се опитват да намалят шансовете на Гил за изборите догодина.

— Много по-лесно е да се обвини някой друг — вметна Джордан.

— Смяташ, че не трябва да го вършим?

— Смятам, че определено трябва да го направим, факт е обаче, че убийство се преглъща по-леко от самоубийство… Едно самоубийство в семейството хвърля зловеща сянка върху всеки от нас.

— Не изпитвам вина за каквото и да било — заяви Питър.

— Има си хас! — изсумтя Емили.

— Не става въпрос за вина — продължи Джордан, — ако говорим за убийство. Но дори и в този случай нямаме никакви улики. Имаше някои неща в живота на Марк и Дебора… — поколеба се и в очите му проблесна тревога, — които никой от нас не познава достатъчно добре. Можем само да гадаем.

— Наркотици — подхвърли Ан.

— Една възможност.

— Пари — предположи Питър. — Ако Марк е имал голяма нужда от пари и се е свързал, с когото не трябва…

— Но защо ще го прави? — обади се Лора. — Би могъл да дойде при нас! — тя вдигна чашата си и отпи солидна глътка.

— Той идва — прошепна Ан, — но никой от нас не го изслуша.

За миг Лора изглеждаше шокирана.

— Не е идвал при мен.

— Ти би ли му помогнала?

— Аз… може би. Не зная. Доналд никога не е изпадал във възторг от плановете на Марк.

Питър кимна:

— Умен човек.

— Наистина ли е бил в такава голяма нужда от пари? — запита Емили.

— Вероятно.

— Мислех, че печели добре.

— Недостатъчно за неговите планове.

— Но дори изборът на хората, от които е поискал заем, да е бил погрешен, пак няма смисъл — озадачено поде отново Лора. — Защо някой ще го убива заради пари? Мъртвецът никога не връща дълговете си.

— Но имотът му ги връща — изтъкна Питър, — ако заемът е законен.

— Но и в това няма смисъл — смръщи се Катя. — Ако някой като Марк стигне дотам да иска пари назаем, логично е да се помисли, че едва ли има сериозен имот, записан на името му.

— А какво ще кажеш за Дебора? — запита Емили. — Всички приемаме, че Марк е бил онзи с проблемите. Може Дебора да е имала гадните връзки.

Още преди да довърши мисълта си, другите заклатиха отрицателно глави. Джордан изрази вижданията на всички по предположението на Емили:

— Не. Не виждам такава възможност. Марк беше лидерът, Дебора го следваше.

— Може да е намесена жена — предположи Питър. — Марк прескачаше доста често тук-там. Възможно е двамата с Дебора да са били въвлечени в жесток любовен триъгълник.

Джордан повдигна скептично вежда.

— Жена, която се промъква професионално на яхтата и ги убива, без да й окажат каквато и да било съпротива?

— Би могло да се приеме, че са били заспали.

Джордан пак поклати глава.

— Който и да го е сторил — ако наистина е имало трето лице — бил е опитен убиец. Съмнявам се дали една любовница отговаря на такава квалификация.

— Защо любовница? Защо не любовник? — подхвърли Ан, но Лора веднага отхвърли идеята:

— Невъзможно. Дебора обожаваше Марк.

— Любовникът може да е и на Марк — възрази Емили. Тя подхвърли предположението с крива усмивчица, но всички се смълчаха замислено.

Най-сетне Питър изсумтя:

— От километър се вижда откъде идваш. Театралният свят е развъдник на педита.

Ан трепна:

— Гадна игра с думи.

— При това не е точна — заспори Емили. — Чисто и просто те са по-открити в театралния свят, света на Марк. И така, какво ще кажете за евентуален любовник?

Джордан познаваше брат си достатъчно добре — поне в тази област, — за да отхвърли категорично предположението:

— Не. Марк имаше подчертана слабост към жените.

— Дебора трябваше да си намери любовник — въздъхна внезапно Лора. — Марк не й беше верен, а около нея имаше достатъчно привлекателни мъже, готови да скочат при най-слабия намек.

Питър я изгледа замислено.

— Ти като че ли й завиждаш. Не е за вярване! Да не би и ти да имаш същите проблеми? Едва ли може да се намери по-морален човек от Доналд.

„Което — като се изключи сексът — вероятно е безкрайно досадно“ — помисли Катя. Уважаваше Доналд, но никога не го бе възприемала като вълнуваща индивидуалност.

— Доналд е чудесен и вкъщи няма никакви неприятности — настояваше Лора. — Но една такава трагедия те кара да се замислиш за собствения си морал, за някои неща, които човек би могъл да направи другояче, ако имаше начин да преживее живота си отново — обикновено сдържана, сега Лора изведнъж се разприказва — вероятно под влияние на алкохола.

— Какво би сторила, ако беше възможно да върнеш живота си обратно? — запита Катя заинтригувана.

Лора пое дъх, после изгледа предизвикателно другите с леко замъглен от изпитото уиски поглед.

— Бих се заиграла малко наоколо, преди да се омъжа. Не ме гледай така, Питър. И аз съм човешко същество. И при това жена. Ако наистина ми се даде възможност да повторя живота си, преди да се задомя, бих експериментирала, докато се наситя.

— А защо не го направи?

— Защото когато завърших колежа, времената бяха други и тогава исках само да стана добра съпруга и майка.

— Тук може да се направи малък коментар — намеси се Катя. — Вероятно си представяш в романтична светлина живота на неомъжената жена. Обикновената заблуда, че тревата е по-зелена в двора на съседа.

— Оу, оу! — подразни я Питър. — Съжаляваш, че изрита Шон, нали?

— Не позна.

— Прозвуча така, като че ли ти се иска да имаш съпруг и деца — не спираше той.

— А защо не? — спокойно го парира тя. Избегна погледа на Джордан, като насочи вниманието си към Емили. — Какво ще кажеш, Ем? И ти си все още свободна жена, как ти се струва животът?

Емили се усмихна дръзко:

— Не е лъжица за всяка уста, но не се оплаквам.

— Хей! — Питър се огледа демонстративно. — Къде е оня, как се казваше?

— Андрю тича за здраве.

— Ааа… Прекрасно. Няма нищо по-хубаво от поддръжката на старо… ух, младото тяло във форма. Между другото откъде го измъкна?

— Не е твоя работа, но ще ти отговоря — запозна ни общ приятел.

— Който случайно се оказа онзи другият — Джаред ли беше?

— Джаред — отвърна невъзмутимо Емили — бе отнесен от вихъра, изключително добро разрешение на проблема, защото беше най-обикновен паразит. Никаква решителност, още по-малко енергия и желание за действие. Кълна се, понякога ми се искаше да го удуша.

— Което ни връща пак към началото — оповести Питър. — Марк и Дебора. Убийство — той задърпа разсеяно ухото си.

— Не мога да не се питам какво ли ще измъкне полицията.

— Нервничиш ли? — подразни го Емили. — Страх те е нещо да не очерни доброто ти име?

Сали седна рязко:

— Доброто име на Питър ще се запази, каквото и да стане — защити тя съпруга си.

— В такъв случай от какво се страхува? — запита Ан, без да избягва погледа на Питър.

Питър високомерно сви рамене:

— Не се страхувам от нищо. Просто съм любопитен и това е всичко. А ти не би ли искала да знаеш какво точно е станало? Марк ти беше брат.

— А Дебора ти беше сестра — отвърна Ан. — Хайде, наречи нещата с истинските им имена. И двамата бяха малко нещо развейпрах.

Джордан, който следеше мълчаливо разговора, неочаквано се изтегна на шезлонга, протегна крака напред, подпъхна пръсти под придържащата лента от ликра на банския си.

— Интересно… Какво ги правеше такива, каквито бяха? Така различни от нас?

— Сигурен ли си? — подсмихна се Емили. — Може би всички ние сме малко странни.

— Говори за себе си — предупреди я Лора.

— Чудесно — тя вирна предизвикателно брадичка. — Аз съм странна.

Питър кимна.

— Съгласен съм. Винаги си била емоционална. Какво работиш сега, Ем? Все още не в Бродуей?

— Харесва ми да не съм точно в Бродуей. Някои от най-интересните постановки започват някъде встрани от Бродуей.

Той упорстваше:

— Но не би ли предпочела да си под прожекторите на Бродуей? Голям шарен афиш пред театър на върха, името ти трепти подканващо в светлините, централно място на сцената, когато дойде време за поклони…

— В момента говори егоизмът ти, Питър — обади се Джордан.

— А ти да не би да си без такъв? — възрази Питър, но Емили бе готова с отговора си и не искаше да пропусне шанса да реагира на предизвикателството.

— На мене ми харесва там, където съм. Всяка сцена предлага достатъчно ласкателства, ако въпросът допира до тях. Харесва ми да пробивам бавно пътя си към върха. Може би съм странна и в това отношение — всички вие сте толкова жадни за успех, така нетърпеливи. А аз ще го постигна по моя начин.

Питър продължи да я дразни с явна наслада:

— Колко лошо, че Марк не доживя да създаде този свой филм. Можеше да ти даде главната роля.

— Не, благодаря — отвърна тя с гневна светкавица в очите. — Не бих работила с Марк и за всичкия чай в Китай! Не и след очарователните коментари за играта ми, които направи на последната ни среща.

— Той твърдеше, че ще проявиш напълно таланта си под неговата режисура — дразнеше я Питър.

— Проявявам го достатъчно добре и сега.

— Актриса! — въздъхна Лора с копнеж в гласа. — Никоя от нас не се пробва в тази област.

— С изключение на мен. Влязох в света след вас — длъжна бях да направя нещо различно.

— Разбирам те напълно — обади се сухо Джордан.

— Ааа, бебето на Уайтови, тръгнало да превзема света самостоятелно и да прави добро — изкоментира Питър, но без злост в гласа. Двамата с Джордан бяха почти връстници и в детството си съперничеха, но като възрастни поддържаха балансирани отношения, вероятно до голяма степен благодарение на факта, че поеха в различни посоки. — Е, добре, Джордан, направи го, няма как, трябва да ти го призная. Какво е на преден план тази седмица — отбор по поло? Вестникарски конгломерат? Хей, ето ти една идея: ако притежаваш вестник, ще имаш възможността да контролираш новините. Между другото как съумя да откраднеш време от цялата тая трескава дейност, за да дойдеш тук? Не се ли страхуваш междувременно някой да не ти измъкне супер сделка изпод носа?

Сарказмът би вбесил Джордан, ако идваше от непознат. Но той винаги проявяваше толерантност към членовете на двете семейства.

— Вярвам в делегираната власт — отвърна, после добави с дяволита усмивка: — Искам да кажа, че аз съм властта, но подчинените ми са достатъчно лоялни, за да прокарват решенията ми. Знаят какво искам да бъде свършено. Ако се появи проблем, докато съм тук, ще се обадят.

— Завиждам ти — призна Лора. — Бих желала професията на Доналд да му разрешава подобен лукс. Тогава ще има повече време за нас…

„Странно… животът на Лора почти повтаря този на майка й Ленор“ — помисли Катя.

В този момент Емили изрази мислите й на глас почти буквално:

— Трябва да сториш нещо, Лора. Накарай го да се откъсва от време на време от работата си. Той трябва да прекарва повече време с теб. Мама е прекалено възрастна вече да промени татко, но ти имаш още шансове.

— Причината е в кариерата на Доналд — защити съпруга си Лора. — Тя е като татковата. Освен това Доналд е на четирийсет и шест години, а аз — на четирийсет и четири. Вероятно и двамата сме твърде възрастни, за да се променяме отсега нататък.

— О, жени, вечни страдалници!… — Питър въздъхна демонстративно. — Какво щяхме да правим без тях?

Катя съчувстваше много на Лора и шегите на Питър я дразнеха.

— Интересно… Лора прилича толкова много на Ленор, характер и всичко. Ти, Питър, си като Гил. Ник прилича на Джак.

— А Джордан е взел най-доброто и от майка си, и от баща си — вмъкна се Емили с усмивка.

— Или най-лошото — добави Катя, но също с усмивка.

— А къде остава Емили? — запита Питър. — Или Марк и Дебора? А ти, Катя? Ти на кого приличаш?

Катя не бе подготвена за тази атака и докато търсеше трескаво отговор, Джордан й дойде на помощ:

— Катя има сърцето на майка си. Останалото е дошло чрез осмоза. Предполагам, не смяташ за възможно годините, прекарани с нас, да не са й се отразили по един или друг начин?

Но Питър не бе задоволен от отговора му.

— А какво ще кажеш за Хенри? Какво е взела от него?

На Катя се стори, че улавя известно предизвикателство във въпроса и пулсът й се ускори. Какво наистина бе наследила от баща си Хенри?

— Той обичаше да готви — предложи Емили. — Катя също.

— Опитвала ли си някога нещо, сготвено от нея?

— Аз съм опитвал — обади се пак Джордан и хвърли развеселен поглед на Катя. — Тя обикновено ми се обаждаше, когато имаше нужда от опитно свинче.

— Не е вярно — запротестира Катя, подхващайки тона му, макар и с известно усилие от своя страна. — Обаждах ти се, когато отчаяно желаех да зърна лицето ти, макар и за кратко време. В такива моменти бях дори готова да робувам над гореща печка по-голямата част от почивния си ден, за да приготвя някакъв специалитет от френската кухня, с който да те подмамя. Признай, разочаровала ли съм те някога? Сервирала ли съм ти нещо прегорено? Да имаш оплаквания от хранителни отравяния?

— Никога. Готвиш страхотно. Никога не бих ти отказал покана за вечеря вкъщи. Всичко, приготвено от теб, бие многократно боклуците, които измъквам от микровълновата си печка.

— О, хайде, хайде — контрира го Катя с присвити очи. — Ти се храниш в най-добрите ресторанти четири дни от пет в седмицата, а когато не се храниш навън…

— Си осигурява жени, които да му готвят — довърши Ан. — Ти си негодник, Джордан. Знаеш го, нали? Използваш жените по най-първобитен начин — храна и секс.

— Не е вярно — заспори Джордан по-невинно, отколкото имаше право, като се вземе предвид известното за него. — Уважавам ги. Не казах ли само преди двайсетина минути, че те уважавам? Имам свидетели, така че не се опитвай да отричаш.

— Твоят морален кодекс е по-либерален към мъжа, отколкото към жената — отвърна хапливо Ан.

— А нашият морален кодекс какъв е? — запита Емили. — Разделяме хората на такива, които използваме, и такива, които обичаме.

Джордан се бе смръщил.

— Но двете групи не са взаимно изключващи се. Всъщност не е ли точно това любовта? Използваш някого и той те използва, но използването е продуктивно и възнаграждаващо и за двамата, нали?

— Нима искаш да ми кажеш — подигра се Ан, — че си бил влюбен в някоя от жените, които влизаха и излизаха от живота ти?

— Не, разбира се. Но съм връщал полученото.

— Правилно — завърши самодоволно Ан. — Храна и секс.

Джордан се канеше да протестира, когато Емили се изправи внезапно и хвърли бърз поглед на часовника си с разширени очи.

— Тези приказки за секс ми напомниха, че трябва да изчезвам — насъбра бързо хавлиената си кърпа и лосиона за слънце, който не бе ползвала. — Надявам се, че ще ме извините… — и изтича в къщата.

— Незадоволима ли е или какво? — запита Питър с поглед в гърба й. — Знам какво фактически се е случило с Джаред. Изтощила го е. Надявам се, че Андрю ще има повече сила.

— Става въпрос за сапунения й сериал — поясни Ан. — Не би го пропуснала за нищо на света.

Джордан се захили непочтително:

— От кого ли е наследила тази страст? Смятате ли, че Ленор е гледала сапунените сериали в спалнята си всичките тия дълги години?

— Шшшт! — скара му се Катя.

Лора въздъхна шумно в чашата си.

— Не. Мама просто винаги е в лошо настроение — тя доизпи питието си и изгледа Питър над ръба на чашата си. — Къде отиваш?

Питър се беше изправил и също се бе насочил към къщата.

— Време е за разговор по телефона — извика той над рамо, докато пресичаше вътрешния двор.

— Трябва да се обади в офиса си — поясни спокойно Сади.

— А аз трябва да освободя Марк М. от заниманията с децата.

— С течение на годините членовете и на двете семейства свикнаха да наричат съпруга на Ан, Марк Мичъл — Марк М., за да го разграничат от Марк Уайт. Фактът, че сега повече нямаше нужда от това, бе нещо, което всички преднамерено се опитваха да игнорират.

И Катя се изправи. Искаше й се да остане насаме с Джордан, но усети, че Лора няма намерение да се изнесе още доста време, а и Ан се бе опънала отново на шезлонга с явното желание да насъбере още малко слънчева енергия.

— Ще поскитам малко наоколо. Ще се върна при вас по-късно.

Остатъкът от деня изтече спокойно, както стана и с последвалите го дни. Като че ли всички, само осъдили се на заточение на острова, се бяха отдали на самоанализа. Имаше и игри, имаше и смях, но те бързо умираха.

Катя страдаше силно за Марк и Дебора, но бе достатъчно отдалечена, за да има възможност да наблюдава отблизо другите. Както беше очаквала, Ленор прекара по-голяма част от времето в стаята си, а Гил или се задълбочаваше в документите си, или говореше по телефона. Не че не скърбеше за дъщеря си и зет си: за Катя не остана скрит измъченият му вид, който пробиваше от време на време бариерата на външната фасада. Но както винаги, работата беше универсално лекарство за Гил. Катя приемаше тази негова характерна особеност вероятно както Ленор я бе приела преди години.

Натали имаше пристъпи на силна скръб, но се справяше със смъртта, като се опитваше да се съсредоточи върху живота. Тя често се занимаваше с децата, когато родителите им нямаха желание да го вършат. Катя бе изненадана от поведението на Джак: външно той бе най-силно опустошен от скръбта в сравнение с другите трима от възрастното поколение. Настроенията му бързо се меняха, избухваше в един момент, сърдит на всичко, затихваше в следващия. И той прекарваше дълги часове на телефона, но използваше голяма част от това време да хока подчинените си в Бостън. Когато не изливаше яростта си върху тези злочести жертви, усамотяваше се с часове на плажа, потънал в невеселите си мисли. Разговорите на вечеря или във всекидневната по-късно често замираха, когато той внезапно вдигаше глава с очи, преливащи от гняв — или сълзи…

Катя прекара тези няколко дни край басейна в дълги разговори с Емили и Ан. Лора обикновено също беше с тях, често с чаша в ръка, но говореше рядко. Питър почти не се отделяше от телефона.

За радост на Катя, Джордан често я търсеше. Подмамваше я да плува с него, въпреки че не се съчетаваха добре: тя се уморяваше много по-бързо. Разхождаше я с платноходка — разходки, които бяха повече мъчително изживяване за нея, отколкото удоволствие, тъй като често се налагаше да се вкопчва за планшира в смъртен страх, когато платноходката правеше опасни завои. Канеше я на дълги разходки по острова, говореше с нея за множество неща, но не и за онова, за което Катя истински искаше да разговаря.

Чувстваше, че той се нуждае от нея. Изглеждаше по-спокоен, когато бяха заедно — или поне така й се струваше. По някое време се запитваше дали не е мазохистка: стремеше се към неговата компания без значение какво й предлагаше да правят, въпреки че страдаше силно, когато се разделяха в края на деня.

Беше имал шанс с нея, когато тя бе на деветнайсет години, но го бе отхвърлил без видимо колебание. Имал беше и още една възможност — в годината, когато Катя завърши колежа. Тогава и двамата бяха в града, свободни от ангажименти. Но той не се възползва и от него. И тя започна да излиза с други мъже и накрая се установи с Шон. Но четирите години съжителство с Шон я научиха, че един мъж не може да замести друг. Когато Шон заговори за женитба, тя се дръпна и бе принудена да признае истината пред себе си.

Сега пак беше свободна. Но този път времето, по-точно обстоятелствата не бяха подходящи. В един момент се запита с тъга дали някога те ще бъдат удобни за тях двамата. Но мисълта я разстрои и тя побърза да я отблъсне — нещо, което вършеше много добре. Вместо да мечтае за бъдещето и да подхранва надеждите си — естествена, макар и на пръв поглед странна реакция на мислите за тленността на човека — тя се задълбаваше в миналото.

По време на един от тези периоди на връщане в миналото, скитайки безцелно из къщата, Катя изведнъж се озова в „бърлогата“ — голяма стая, която сякаш се топлеше от множеството семейни снимки и рисунки — главно от Гил — на стените.

Този път стаята не беше празна. Натали и Ленор седяха на тапицирания с кожа разкошен диван с албуми и купища снимки на коленете.

Катя се спря смутено на прага.

— О! Извинявайте. Не знаех, че сте тук.

Ленор не вдигна поглед от снимките, но Натали я погледна и се усмихна широко:

— Катя! Ела да видиш тези снимки. Отдавна не сме ги разглеждали, а са толкова хубави! Истинска веселба! — Катя се поколеба. Ленор не изглеждаше особено развеселена и Катя не искаше в никакъв случай да й причинява допълнително напрежение. Но Натали настоя, махайки подканващо с ръка. — Хайде, влизай! Погледни тази — държеше някаква любителска снимка в ръка и Катя нямаше как да откаже, без да засегне по-възрастната жена.

Взе снимката от ръката й, погледна я и веднага се засмя.

— Наистина е чудесна! Лора и Ем — погледни само къдриците й! Марк и Джордан.

— И ти. Тук сигурно си някъде около петгодишна.

— Господи, колко отдавна беше! — въздъхна Катя все още с усмивка. — Косата ми е толкова дълга тук — или може би аз съм прекалено ниска — и неволно се наведе, за да разгледа някои от другите снимки в ръката на Натали. Снимки със слънчевия дъх на други времена, изпълнени със смях и щастие. — Охо — коригира се тя след миг, — ето ме тук разплакана — после се засмя на глас. — Спомням си защо. Рожденият ден на Питър, разбира се! Всички ближехме сладолед във фунийки, но моят се изръси и се приземи върху Мери Джеймс. Прекалено малка бях, за да се смутя, но сърцето ми бе разбито.

Натали посочи към разтворения албум на скута си:

— Погледни тези. Ник ги е снимал: тогава вече бе в колежа и се смяташе за „сериозен фотограф“. Какви пози само! Всички изглеждате така, като че ли едва се сдържате да не се разпищите.

— Той страшно много се бавеше. Точно когато смятахме, че всичко е наред, откриваше някаква грешка с филма, който се оказваше пренавит погрешно, или със светкавицата, която упорстваше и не искаше да светне, или не можеше да щракне затвора, защото бе забравил блокировката… Докато оправи всичко, ние се размърдвахме, той оставяше настрани апарата и всичко започваше отначало — тя разгледа внимателно снимката. — Изглеждаме така… изкуствени. Обезсърчени и някак надути. Старомодни.

— „Старомоден“ невинаги е синоним на обезсърчение и надутост — промълви Ленор и в гласа й трепна неясна тъга. Обаждаше се за пръв път, откакто Катя влезе в стаята. Тя посочи с показалец една от снимките в албума на скута си: — Тази е направена в началото на трийсетте години. Погледни.

Катя мина зад дивана и надникна над рамото й: избеляла снимка на Джак и Гил, застанали рамо до рамо и захилени до уши пред камерата.

— Тогава страната бе в средата на кризата — продължи с възхищение в гласа Ленор, — но тези двамата бяха неудържими. Снимани са в Амхърст. Погледни широките панталони и шапките.

— И бутилките — добави сухо Натали. — Забраната за алкохола не е означавала нищо за тях.

— Но тогава вие не сте ги познавали, нали? — запита Катя.

Отговори й Ленор:

— Не. Ние се появихме в живота им след още десет години — обърна друга страница и посочи нова снимка: — Тук едва ли сме на повече от петнайсетина години. Погледни, Нат. Спомняш ли си?