Барбара Делински
Шепот в здрача (10)

10.

Неочаквано се наложи да обикалят от хотел на хотел, докато най-сетне намерят свободна стая — а и тя бе осигурена от Джордан със стабилен бакшиш. Но настроението им не се помрачи.

— Това се казва стил — оповести Катя, когато влязоха в таванската стаичка, измъкната с усилие от дежурния на рецепцията. Стигнали бяха до нея след продължително мотаене из лабиринт от тесни коридори и скърцащи стълби. Стаичката предлагаше очукан скрин, рахитичен стол и тясно легло с дюшек на буци. — Аха. Има и огледало — то беше закачено над скрина и бе покрито с тънък слой прах. — Не е ли трогателно?

Разсмяха се от сърце, необезпокоени от мизерния вид на стаята.

— Разбра ли най-сетне какво точно имам предвид? — подразни я шеговито Джордан. — Този остров плаче за моя хотел!

— Не е честно. Най-добрите места са претъпкани до пръсване, едва намираме това жалко подобие на стая, и при това с борба се добираме до ключа за нея!

Джордан подреди върху скрина съдържанието на кафявата кесия, която носеше: две четки за зъби, паста за зъби и бутилка вино.

— Да виждаш някакви чаши тук?

Катя намери една в миниатюрната баня и я измъкна тържествуващо. За щастие Джордан бе проявил предвидливост, когато помоли продавача да отвори бутилката: стаята не предлагаше тирбушон.

Джордан напълни чашата и я вдигна тържествено:

— За Вайнярд! — изпи солидна глътка и я подаде на Катя, която стори същото.

Това беше първият от множеството тостове, които вдигнаха тази вечер, всеки все по-смешно нелеп от предходния. Привършиха съдържанието на бутилката, седнали бедро до бедро на пода и облегнали гърбове на таблата на леглото. Неусетно бяха отлетели два пълни часа, искрящи от смях и от щастливи детски спомени. От време на време се дразнеха игриво за неща, които бяха вършили като големи. Катя не се бе чувствала така щастлива години наред.

— Джордан, май че предавам фронта… — простена тя по едно време. — Очите ми сами се затварят…

— Няма проблем — той се изправи с известно усилие и се застоя малко с длани върху леглото. Впери поглед в него, напрегна се и изправи гръбнак. — За теб — леглото. За мен — одеяло на пода.

— За теб — леглото. За мен — одеяло на пода — възрази тя.

Той бавно поклати глава.

— В никакъв случай, скъпа моя. Разреши ми да се проявя като кавалер.

— Сигурен ли си, че го искаш?

— Напълно.

И сякаш да подчертае казаното — или да спечели още една точка пред нея — той протегна ръка и я изтегли до себе си. Тя се отпусна върху леглото по гръб, после простена и се изви настрана.

— О! А вана? — прошепна.

— На твое разположение.

— Ще заспя в нея като едното чудо. Ще трябва да почака до утре — искаше само да се обтегне между два хладни чаршафа, да отпусне глава върху възглавница и да прекрати войната с клепачите си. Но всъщност направи последното най-напред. Със затворени очи и без да мисли, тя освободи възела на ризата си отзад и я съблече през главата си.

— Катя?

Клепачите й потрепериха, преди да се повдигнат с усилие.

Джордан се бе вторачил в тесничкия й, почти незабележим сутиен. После се обърна бързо и грабна фланелката, която бе купил за себе си.

— Ето. Облечи я.

Тя протегна ръка със сънлива усмивка, но преди да я достигне, той притисна фланелката до гърдите си. Направи крачка напред и застана пред нея, поколеба се за секунда, клекна, срещна погледа й, после го закова в малкото копченце на сутиена отпред. Разкопча го с разтреперани пръсти, разтвори прозрачната тъкан настрана и плъзна надолу тънките презрамки от раменете й.

Макар и замаяна, Катя реагира на допира на пръстите му — тялото й изтръпна, залюля я топла вълна, която сякаш се концентрира в гърдите й, тръпнещи под очарования му поглед.

— По-красиви от всякога — прошепна той дрезгаво. Наведе се и докосна с устни първо едното зърно, после другото.

Катя впи пръсти в раменете му и простена. Зърната й се втвърдиха, овлажнени от устните му, тя се залюля, но Джордан я подкрепи, после с рязко движение разтвори фланелката и бързо я нахлузи през главата й. И понеже беше неговият размер, тя с лекота падна надолу и я покри.

Но после му хрумна нещо друго. Дръпна фланелката, с която бе целия ден, съблече я, захвърли я настрана, седна до нея, обхвана кръста й под фланелката, дръпна леката памучна тъкан нагоре и я обърна към себе си.

Допирът на гърдите й до голата му плът преряза като светкавица и двамата. Катя затаи дъх, нещо забоботи дълбоко в гърлото му и той я притисна още по-силно към себе си. Очите му бяха затворени, на лицето му бе замръзнал израз на болка. Същият израз бе оставил отпечатък и на нейното лице.

— Джордан… моля те… не бих могла да…

Думите замряха в гърлото й, когато той стисна грубо врата й и повдигна лицето й с върховете на пръстите си. В следващия миг устата му обхвана нейната в пламенна целувка и Катя бе лишена от способността дори да мисли. Устните му се впиваха жадно в нейните, търсещи, изискващи… Той вмъкна дълбоко език в устата й, лакомо заопипва кадифената й мекота в търсене на нещо повече, нещо, което сякаш му убягваше… Зад тази бясна страст за притежание като че ли се криеше страх някой да не го хване — засече — спре… Но Катя бе жадувала толкова много и толкова дълго точно за тези ръце, уста и тяло, че бе прекалено далеко от способността да анализира дивата му страст, а още по-малко можеше да я отхвърли!

Той я бутна върху леглото със същото странно чувство на паника в движенията и намести възбуденото си тяло върху нея, като продължаваше жадно да я целува. Замаяна от изпитото вино и крещящата нужда на тялото си, Катя изви под него гръб, но той внезапно замря, простена и се дръпна настрана.

— Извинявай, скъпа! Господи, извини ме, ако можеш! — закри очи с длан, но този път не направи опит да прикрие ясно видимото издуване в слабините си. Дишаше тежко, гръдният му кош се издигаше и смъкваше неравномерно. — Не трябваше да го… правя. Причиних ти болка. Причиних болка и на двама ни.

Ако Катя бе трезва и отпочинала, сигурно щеше да поиска обяснение за странното му поведение. Но тя не беше нито едното, нито другото и най-доброто, което можа да стори, бе да грабне възглавницата и да зарови пламналото си лице в нея. „Джордан знае какво върши — убеждаваше я някаква остатъчна частичка разум сред бесния кръговрат в главата й. — Ако спря точно когато… сигурно е прав. Той знае… сигурно е прав.“

Следващата й ясна мисъл беше: „Я! Кога се съмна?“. Събуди се бавно, с неясното чувство, че е сънувала тежък сън… или кошмар? Джордан спеше само по дънки върху одеяло, проснато на пода.

Нейният рицар в дънкова броня…

Усещаше необичайна тежест в главата, но един поглед към празната бутилка й подсказа причината. Стана тихо от леглото и се вмъкна в банята.

Върна се в стаята, след като престоя дълго време във ваната. Сега се чувстваше много-много по-добре, освежена и отпочинала. Джордан все още спеше. Тя се вгледа в него, изпълнена с обич и неясна тъга. Разочарована беше — да, но повече в емоционално, отколкото във физическо отношение.

Въздъхна, измъкна се тихо от стаята и слезе на долния етаж за кафе.

Когато се върна, завари Джордан напълно събуден. Той стоеше сред стаичката с разрошена коса, незакопчан колан на дънките си и страх в очите. Тя се спря смутено на прага.

— Господи, Катя! Уплаши ме… Зачудих се къде си!

Тя отговори с усмивка на облекчение, затвори вратата зад себе си и му подаде голяма пръстена чаша, пълна с горещо кафе.

— Събуждам се и гледам — няма те! — продължаваше Джордан, все още стреснат. — Не знаех какво да мисля! Претърсих стаята, но…

— Искаш да кажеш стаичката. Не виждам много места за криене тук.

— Няма да е лошо, ако махнеш тая глупава усмивка от лицето си. Бях разтревожен!

— Къде бих могла да отида? — запита тя невинно. — Ти си билетът ми оттук до Ню Йорк.

— Не знаех къде си! — той прокара нервно ръка през косата си, отпи от кафето и изгори езика си. — Ух… По дяволите! Явно днес не е моят ден.

— Изглежда, станал си от леглото със задника напред.

— Не съм спал на леглото!

— Бедничкият! Защо не покиснеш известно време във ваната? Аз вече го сторих. Помага, честна дума.

Той й хвърли разстроен поглед и изчезна в банята. Но продължителната гореща вана, изглежда, бе помогнала и на него, защото се появи на хоризонта в много по-добро настроение. Вярно, по-добро, но все още не беше цвете за мирисане.

Катя си спомняше — макар и не особено ясно — случилото се, преди да потъне в сън, и не знаеше какво да мисли. Докато беше във ваната тази сутрин, бе решила изобщо да не го споменава. Но колкото повече прехвърляше случилото се в главата си, толкова повече се убеждаваше, че има всички основания да се вбесява. Пак й го беше сторил — пак я бе възбудил и пак се бе отдръпнал в последния момент! Можеше да си го върне, като даде вид, че не й пука и точно това смяташе да направи.

Закусиха в ресторанта долу, който се оказа много по-представителен от нещастната таванска стаичка. Катя не очакваше от Джордан да поддържа някакъв вид разговор: знаеше много добре, че той влиза във форма сутрин само след две чаши силно кафе и добра закуска, но дори и след тях днес изглеждаше прекалено зает с мислите си, за да обръща внимание на когото и да било.

Излязоха от ресторанта и се заразхождаха безцелно, както й се стори, докато той не я настани на някаква пейка край пристанището.

— Обажда ли ти се Робърт Кавано? — запита той внезапно и напълно неочаквано за нея.

— Детективът?

Джордан кимна.

— Не — вгледа се напрегнато в мрачното му изражение. — Какво има?

Той отправи невиждащ поглед към пристанището, поколеба се за миг, после бавно заговори:

— Има нещо, което не знаеш… Нещо, което смятам, че знам само аз.

— За Марк и Дебора?

— За Марк — мускулът под окото му нервно затрептя. — Той се занимаваше с детска порнография.

— Сериозно ли говориш?

— Бих желал да не е така… Бих желал да не ми се налага да водя този разговор с теб сега. Но Кавано сигурно е бил вече в Лос Анжелис и няма начин да не го е разбрал.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото полицията там знае. Марк ми каза.

— Кога?

— Преди два месеца. Бях там и се отбих да го видя. Както можеш да си представиш, той не беше особено възхитен от появата ми.

Тя поклати глава, опитвайки се да отпъди настрана отблъскващите видения, които се заизнизваха пред очите й.

— Порнография… Не го вярвам.

— Детско порно. Повярвай го. Видях го със собствените си очи.

— Но защо? Защо се е намесил в нещо толкова гадно?

Устните на Джордан трепнаха.

— Защо според теб?

— Заради пари? Но… смятах, че се справя добре…

— „Добре“ не е достатъчно, ако искаш да живееш в Бевърли Хилс. Той влагаше всеки цент в другите си филми, а когато имаше нужда от нещо повече, за да поддържа желания от него стандарт, е прибягвал до… до това.

— Но защо деца? Защо не обикновени опитни жени?

— Защото малко хора проявяват желание да снимат такива филми с деца, така че търсенето е по-голямо.

Катя затвори очи и потрепери отвратено.

— Това е… гадно.

— Представи си как съм се чувствал, когато го видях.

— Говори ли с него след това?

— Даа… ако можеш да наречеш разговор крясъците, които си разменяхме. Казах му, че е луд за обесване, а той ми отговори да си гледам работата и да не си тикам носа в неговата. Опитах се да му обясня, че тази негова работа засяга и мен, защото ми е брат — въпреки че тогава ми се искаше да се откажа от него официално, ако беше възможно!

— А той?

— Било вече късно, защото ченгетата знаели какви ги върши. Господи, Катя, искаше ми се да го удуша на място и му го заявих, но на него не му пукаше. Ръсеше банални фрази от рода на: „Аз си живея моя живот, ти се живей твоя и не се бъркай в моите работи“ — Джордан я погледна озадачено. — Сякаш нито една моя дума не стигаше до съзнанието му. Безразлично му беше, че наранява хората, свързани с него, не му пукаше, че работи срещу себе си…

Катя неволно затаи дъх.

— Смяташ ли, че наистина се е самоубил?

Джордан поклати твърдо глава.

— Не. Тогава той се държеше като имунизиран срещу всички възможни неприятности. Самонадеяно и нагло, раздавал е подкупи наляво и надясно и беше убеден, че няма да го пипнат — прокара развълнувано ръка през косата си. — Някъде по пътя дотук беше загубил морала си…

Катя го гледа втренчено няколко дълги секунди. Болеше я за него, знаеше колко страда. Той все още гледаше към пристанището, но тя бе сигурна, че не вижда нищо.

— А другите от семейството? Някой друг знае ли?

— Никой — с изключение на теб.

— Защо ми го каза?

— Защото ако аз не ти го кажа, Кавано ще го стори, а аз искам да бъдеш подготвена. Освен това по-добре е да го чуеш първо от мен, отколкото от него. Може би ще съумееш да го убедиш да не го съобщава веднага на родителите ми. Ще се опитам да му го кажа и аз, но не знам кой от нас ще стигне пръв до него.

— Но има ли начин да го държиш вечно в тайна от родителите си?

— Не е нужно да знаят, докато Кавано не открие убиеца му. Ако се окаже, че той е свързан с порнофилмите, всичко ще излезе наяве. Но ако не е, има някакъв шанс майка ми да бъде пощадена. Господи, тя ще загине на място, ако научи какви ги е вършил Марк! Майка ми е свестен човек, Катя. Възпитаваше ни в уважение към някои неща… Човек би могъл да помисли, че ако не го тревожи детската порнография сама по себе си, ще го разтревожи поне фактът, че нарушава закона!

Катя не знаеше какво да каже. Съгласяваше се с всяка от думите му и напразно се мъчеше да намери начин да го утеши. Накрая хвана безпомощно студената му ръка и се опита да я стопли между дланите си.

— Съжалявам Джордан. Съжалявам, че ти се налага да носиш това ужасяващо бреме върху раменете си.

— Моите рамене са достатъчно широки. Чудя се само дали същото може да се каже и за раменете на Кавано. Ако е толкова принципен, колкото ме накара да повярвам, че е, няма да затича презглава към пресата, за да развява мръсните дрипи, които е открил — освен ако има много добра причина да го стори. От друга страна, ако изпитва удоволствие от гърча на други хора, държи мощно средство в ръцете си. Истинско мощно средство…

 

 

Кавано се оказа много по-принципен, отколкото сам беше очаквал от себе си. Когато научи за незаконните занимания на Марк, той просто затъкна наученото някъде дълбоко в себе си и продължи с рутинната, си работа по разследването на убийството. О, да, беше развълнуван: сега вече имаше нещо конкретно срещу Уайтови и чувството на власт над тях, което това знание му даде, бе невероятно силно. Но той беше преди всичко полицай, и то добър, така че нямаше никакви намерения да провали случая, като изпуска нарочно ненужна информация за пресата, която по-късно можеше да създаде проблеми в съда.

Но очакванията му, че Джон Райън ще го потупа по рамото за тая информация, не се сбъднаха.

— Научил си, че малко му е трябвало да го подведат под отговорност за детска порнография — ръмжеше той недоволно. — Е, и какво от това? Разбрал си, че се е къпал в уиски благодарение на курвенски истории. Е, и? Установил си, че около него е имало един куп вонящи отдалеко тъмни личности. И какво от това, по дяволите?

— Това разкрива нови полета за разследване и множество евентуални причини за убийството му. Имаме на разположение възможни мотиви.

— Каква е ползата от мотив без извършител насреща? А ако се окаже, че порното го е убило, как ще обясниш убийството на жена му? Тя не е замесена в създаването на гадните му филми. Била е извън играта. И ако цялата тая воняща каша се е бъркала на западния бряг, защо, дявол да го вземе, някой ще лети на източния, за да свърши мръсната работа?

Кавано усещаше, че започва да се вбесява. И сам си бе задавал същите въпроси — Райън би трябвало да го знае! Не разбираше причините за раздразнението на шефа си, но му беше повече от ясно, че ще е по-добре, ако засега държи езика си зад зъбите.

— Там разговаряхме с повече от шейсет души — отвърна той спокойно. — Най-малко дузина от тях имаха достатъчно сериозен мотив да убият Марк Уайт. Разследваме ги по-обстойно.

Райън удари разстроено по бюрото с пълната си ръка.

— Не ти ли е хрумвало досега за възможно някой от Уайтови или Уорънови да е разбрал, че предстои предявяване на обвинение и да е запретнал ръкави да елиминира източника на проблема? Няма престъпник — няма обвинение, няма съд, няма скандал. Просто като бобена чорба.

— О, знам го, разбира се. Но има различни начини за провеждане на едно разследване. Моят метод е следният: първо, отхвърляне на всички възможности за извършване на убийството извън семейството и едва след това насочвам пръст към двете семейства.

— Кой си ти, Кавано? Някакъв тип с разплакано от обич към ближния сърце? Не ти трябва да ги закриляш, майната им!

Но колкото по-разгорещено нападаше Райън, толкова по-твърдо отбраняваше позицията си Кавано.

— Искам тая работа да се свърши както трябва. Смятам, че и ти го искаш.

— Разбира се!

— В такъв случай имай ми доверие. Има голяма вероятност да го е убил някой от онези мръсници, сътрудниците му в Калифорния; има и голяма вероятност в двойното убийство да е замесен член на някое от двете семейства — и то поради една и съща причина! Няма престъпник — няма обвинение, няма съд. Просто като бобена чорба.

— Не смей да хвърляш в лицето ми собствените ми думи, Кавано! — изръмжа предупредително Райън, но бесът му като че ли се бе поуталожил. — Не ми харесва.

— Изтъквах само, че си прав — Кавано не желаеше в никакъв случай личната жажда за мъст на Райън да се намесва в случая. — Скоро ще започна и със семействата, но първо искам да доизясня нещата в Калифорния. Оставих там Анело и Уебър, за да се опитат да изровят още нещо: ще се обаждат всеки ден. Ако се наложи, ще се върна там сам.

— Прегледа ли касетите?

— Порнофилмите? Два от тях. Бъди и Шарън ще прехвърлят останалите. Тези филми са… патетични.

— А другите?

— Какво другите?

Райън въздъхна нетърпеливо, изгубил търпение, и Кавано се запита дали шефът му не е пил оцет на закуска.

— Уайт беше продуцент на филми, Кавано. Продуцент и режисьор. Не смяташ ли за добра идеята да хвърлиш поглед на работата му като цяло? В къщата сигурно е имало някакво помещение, наблъскано с производството му. Всички от неговия сорт имат частни колекции от собствените си работи.

— И той имаше, но нямах време да седя и да гледам филми. Ролките бяха със стандартни етикети. Съмнявам се дали ще открием улики за убийство в законно производство на многократно прередактирани и лустросани филмови ленти.

Райън стисна зъби.

— Прекрасно, Кавано. Аз те натоварих с отговорността за този случай, така че твое е правото да си го дундуркаш като бебе, както ти решиш. Но ако бях на твое място, няколко стандартни етикета не биха ме вързали. Бас държа, че всеки един, гнил като Марк Уайт — всеки, който е в състояние да наеме деца, за да вършат мръсотии — е изкривен и по много други начини. Намери време да помислиш и за това.

Кавано го стори, при това мисли дълго и напрегнато, в резултат на което откри още няколко насоки за разследване. Но след разговора с Райън непрекъснато го притесняваше необяснимото нетърпение на шефа му и неодобрението на начина, по който той, Кавано, водеше разследването. Не го разбираше и този факт се превърна в източник на постоянна тревога.

Не успя да захвърли безпокойството и неприятностите зад гърба си: на вечеря не се стърпя и заговори за тях с Джоди. Странно, измъчваше го желание да сподели нещата с някого и естествено се обърна към нея: около него нямаше друг по-интелигентен и по-проницателен от нея. „Освен това — разсъждаваше той — няма да ме заболи, ако се опитам да пооправя малко нещата между нас…“ Джоди го бе посрещнала с усмивка, но зад нея се усещаше напрежение. Знаеше, че й е приятно, когато споделя тревогите си с нея. А знаеше и още нещо: не му харесваше тази тънка стена между тях.

— Не разбирам защо Райън се държи така — завърши той, след като й представи нещата в груби линии. — При този случай следвам плътно всички правила. Не беше неразумно да очаквам, че ще е доволен…

— Той гледа на случая отвън. Може би не разбира и не оценява всичко, което вършиш отвътре.

— Би трябвало да е наясно! Някога е бил на моето място, и то не толкова отдавна, че да го е забравил! Но той винаги е бил малко странен.

— Странен?

— Затворен. Никога не споделя с никого от колегите собствените си преценки и мисли… или пък нещо за семейството си. Няма приятели, държи семейния си живот в тайна от всички. Затворен като в черупка. А през последните месеци нещата се влошиха. Не е същият, откакто почина дъщеря му.

— Много близки ли са били?

— Не знам. Те са голямо семейство, предани католици. Предполагам, че са били доста близки, въпреки че тя не живееше тук. Има пълното право да скърби, но не и да си го изкарва на всички наоколо!

— Възможно е за този случай да го натискат отгоре.

— Да, права си, но и това не обяснява поведението му.

— Не забравяй, че никога не е имал случай с толкова възможности за експлозивни разкрития като този.

— Пак си права. Ако се окаже, че убийството на Марк и Дебора е вътрешна работа — тоест, че някой член от двете семейства ги е очистил, за да се задържи в тайна детското порно, „експлозивен“ е слаба дума, за да изрази гръмотевичните резултати, които ще последват.

— Смяташ ли, че точно това се е случило? Доста е… невероятно.

— Искаш да кажеш пресилено, изсмукано от пръстите? — постара се да прикрие обидата, но в гласа му прозвуча отбранителна нотка. — Съдебните заседатели ще търсят мотивите — особено за семейства от този тип, които живеят с убеждението, че законите са врата в полето и не се отнасят за тях. Те са нагли, безочливи и самоуверени: не е трудно да си представи човек колко лесно могат да си въобразят, че ще минат между капките дори и с убийство на ръце.

— Но да убиеш двама души от собствената си кръв и плът? Какъв тип хора са способни да го сторят?

— Хора, за които същността на света са властта и социалният статус — отвърна той със самодоволна усмивка.

И точно тя предизвика Джоди, която още не бе забравила сблъсъка между тях, преди Кавано да замине за Калифорния, и сега бе по-малко склонна към проява на снизхождение.

— Но и те са хора, Боб. Видях снимките, които си направил на погребението… — тя вдигна възпиращо ръка и продължи: — Знам, че не си ми ги показвал, но ги беше оставил върху масата. Скръбта им бе искрена. Не е възможно да не си го почувствал.

— Да, скърбяха. Нещата са прекалено… скръбни за тях. Я си представи как ще се почувства майка ти, ако се втурнеш да правиш кариера като порнокралица? И тогава вероятно ще разбереш чувствата на Уайтови по отношение на Марк.

— Ясно. Но дори и Марк да беше минал през съд и да беше осъден, „Уайт Естейт“ щеше да се запази: нима един съд може да засегне сериозно нещо толкова огромно, солидно и силно? Заплаха щеше да бъде само евентуално намесване в историите на Марк. А колкото до Гил Уорън, той е в Камарата на представителите… колко години?

— Двайсет и три. Почти двайсет и четири.

— Е, същото се отнася и за него. Прескачанията на Марк нямаше да го засегнат — освен ако не е лично намесен.

Кавано въздъхна.

— Джоди, насреща ти не е средният човек, така че не бъркай неговия начин на мислене с мисленето на типа хора като Уайтови и Уорънови. Кои сме ти и аз, та да се опитваме да търсим обяснение на техните постъпки?

— Какво, вече си ги заковал с пирон? Полицай, съдия и съдебни заседатели в едно?

— Дяволите да го вземат! Не е честно, Джоди! Бях с впечатление, че разговорът ни е в сферата на предположенията!

— Подвеждаш ме с думите, които използваш.

— Само думи. Правя всичко възможно да им дам шанс.

— Наистина ли? Виж какво, Боб, смятам, че проблемът ти е в неспособността да схванеш силата на семейната лоялност. Не разбираш, че хората могат да се обичат и пак да не са съгласни един с друг. Не си в състояние да прозреш, че членовете на едно семейство могат да застанат плътно един до друг и в най-тежки времена. Има солидна причина да бъдеш такъв, какъвто си — не се спираше тя. — Майка ти е напуснала баща ти веднага след фалита на бизнеса му. Развел си се с жена си, когато нещата около вас са започнали да се клатят. Липсва ти опит в това отношение. Никога не си се борил за хората, които си обичал, и не можеш да си представиш, че някой друг би могъл да го стори! — дишаше тежко, неволно стискаше силно юмруци. — Това непознато за тебе чувство, Боб, се нарича всеотдайност и има много хора в този свят, които вярват в него. Така че, докато не си сигурен в противното, не би ли било по-добре да оправдаеш Уорънови и Уайтови поради липса на доказателства?

Тя стана и излезе гневно от стаята, без да чака отговор. И много добре стори, защото в този момент Кавано бе онемял.

Но когато отлетя за Ню Йорк два дни след поредното остро сблъскване с Джоди, Кавано бе възстановил напълно вътрешното си равновесие и отхвърлил зад себе си гневното й избухване. Взе такси до офиса на Катя и не се изненада ни най-малко, когато тя се появи в рецепцията напълно спокойна и самоуверена — предполагаше, че Джордан я бе предупредил за евентуалното му появяване.

Тя протегна ръка с приятна усмивка.

— Детектив Кавано, аз съм Катя Мърел. Питах се кога ли ще се появите.

Той стисна ръката й и не можа да не отбележи, че тя е много по-зашеметяващо красива отблизо, отколкото през лещите на фотоапарата му в деня на погребението преди месец.

— А аз се питах дали ще имате нещо против да поговорим. Знам, че сте зает човек, но ако съумеете да отделите няколко минути за мен, ще ви бъда много благодарен.

— На долния етаж има кафене. Изчакайте само да се обадя, че ще отсъствам известно време — тя отиде до момичето на рецепцията, поговори тихо с него няколко секунди, после се върна и го поведе към асансьора.

Кавано се възхити и на грациозната й походка, и на факта, че веднага щом се отдалечиха от рецепцията, Катя спокойно поиска от него да се легитимира.

— Човек никога не може да бъде сигурен — заяви тя под формата на извинение, когато му върна картата. Джордан я бе предупредил, да, но Кавано съвсем не изглеждаше така, както си го бе представяла. Пред нея стоеше модно облечен и много симпатичен млад човек. „Това магаре Джордан — помисли си тя. — Разбира се, че ще го премълчи!“

В асансьора мълчаха. Катя се опитваше да прикрие неясното напрежение, което я бе обзело, решена в никакъв случай да не отнема инициативата на Кавано. А той, от своя страна, се опитваше да привикне към естествената й елегантност, внушаваща чувство на страхопочитание.

Седнаха на маса в дъното на кафенето и само след минути келнерката им сервира кафе и плодов сладкиш. Катя отпи бавно от чашата си, без да изпуска от поглед Кавано. Накрая той заговори с предразполагащ тон:

— Разбрах, че сте израсли с Уорънови и Уайтови.

— Да. Майка ми е започнала работа при Уорънови още преди да се родя.

— Бяхте ли близка с Марк и Дебора?

— Всички бяхме много близки.

— Но… по-близка ли бяхте с Дебора, отколкото с Марк?

— Да, поради простата причина, че сме от един пол. Дебора беше шест години по-голяма от мен, а Марк — тринайсет.

— Имахте ли чувството, че го познавате добре, независимо от разликата във възрастта?

— Играехме заедно като деца. Дори и по-големите се връщаха често вкъщи от колежите си. Бих могла да кажа, че познавах Марк толкова добре, колкото и останалите… но той се различаваше доста от тях.

— В какъв смисъл?

— Обичаше да се уединява. Вземаше участие в общите игри, но беше някак… отделен от другите. Като че мозъкът му беше непрекъснато зает с нещо лично негово…

— Другите дразнеха ли се от това?

— Не. Приемаха го такъв, какъвто е.

— Появиха ли се някои антипатии, когато пораснахте?

— Всички ние сме различни, отделни индивиди, всеки сам за себе си. Признавахме на другия правото да бъде различен.

— Разбрахме, че Марк и Дебора са били влюбени почти още от деца.

— Да.

— Как реагираха семействата им, когато решиха да се оженят?

— Бяха доволни. Марк и Дебора бяха действително силно влюбени един в друг и мисълта за женитба между семействата бе посрещната с радост.

— Бракът им беше ли успешен?

— Да. Двамата си приличаха в много отношения — той повдигна въпросително вежда и тя продължи: — Не бяха тесногръди, което не означава, че са се държали предизвикателно. Чисто и просто приемаха и предаваха, ако може така да се каже, на друга дължина на вълната. И двамата бяха с артистични наклонности, надявам се, разбирате какво искам да кажа. Обличаха се различно, без да се придържат към някакъв крещящо бохемски стил, но с известен уклон в тази посока. Никой не се изненада, когато Марк се включи във филмовата индустрия.

— А какво ще кажете за Дебора? Никога ли не е мечтала за някакъв вид кариера?

— Марк беше нейната кариера. Тя с радост го следваше и подкрепяше в работата му.

— Трябва ли да разбирам, че тя не е имала възражения към начина му на живот?

До този момент въпросите на Кавано бяха напълно безвредни. Но този, последният… Дали не я подвеждаше леката критична нотка, която й се стори, че усеща в тона му? Катя се постара да прикрие инстинктивното желание за отбрана.

— Дебора го обичаше и му вярваше.

Кавано се поизкашля. Очаквал беше демонстрираната от нея лоялност към семейството, но се запита колко ли е силна.

— Знаете ли нещо за начина им на живот?

— Имате предвид в Калифорния?

Той кимна.

— Знам, че са живели доста екстравагантно и са контактували с хора, които са ги надминавали в това отношение.

— Срещали ли сте се с някого от тях?

— Не.

— Никога ли не водеха приятели вкъщи?

— В Доувър? Не.

— Защо?

— Не знам.

— Възможно ли е да са се страхували от евентуалната реакция на семействата си?

Тук тя промени неволно позата си.

— Приемам го за възможно. Но по-вероятно обяснение може би предлага фактът, че просто никога не е имало някакъв повод да водят калифорнийските си приятели на изток. Семейните събирания бяха чисто семейни. Предполагам, разбирате какво имам предвид, детектив.

— Не, не разбирам — отвърна той рязко. — Родителите ми се разведоха, когато бях юноша, а аз нямам братя и сестри.

— Извинявайте.

— Няма защо да се извинявате. Справих се добре.

— Нямате представа какво сте пропуснали — настоя тя тихо, забравяйки за миг кой беше Кавано и защо я бе потърсил. — Семейните сбирки с Уайтови и Уорънови предлагаха чудесни, топли, незабравими мигове. Разговори и смях, приятелство… То е живо дори сега, когато всеки от нас живее своя живот.

— Вашите думи представят всичко в розова светлина. Човек ще си помисли, че животът с Уайтови и Уорънови е купа с череши, които никога не свършват.

Катя не усети лекия нюанс на горчивина, който лъхаше от тона му.

— Не. Не е купа с череши. Поне невинаги. Имало е и времена на напрежение, например, когато Гил се бори за преизбиране…

— Смятах, че той е бил винаги сигурен в победата си — подразни я с лека усмивка Кавано.

Катя отвърна с готовност на усмивката му.

— Възможно е Гил да е бил сигурен, но всеки един от останалите преживяваше своя личен период на гризане на нокти и на чудене какво ще стане. Вероятно ви е трудно да си го представите, тъй като всички ние знаехме, че сме длъжни да поддържаме пред обществото фасада на непоклатима увереност. Често съм се питала дали то не търси най-много точно това: фасада, излъчваща увереност и компетентност, без значение какво се крие зад нея.

— Смятате ли, че Гил я притежава?

— Какво, компетентността? Погледнете биографията му.

— Всички ли са на същото мнение?

— Да.

— А какво ще кажете за Питър Уорън?

— Питър?

— Разбрах, че често е имал поводи за спречкване с баща си.

— И двамата са хора със силна воля. Човешко е да преплитат рога от време на време.

— Ставало е много по-често и на по-сериозна база. Говори се, че Питър отмъква симпатизантите на баща си изпод носа му.

— Но с каква цел?

— Иска да стане съдия.

— Ако е така — а аз не мога да го потвърдя или отхвърля сега — едва ли има сериозно основание за сблъсъци за поддръжници. Защо симпатизантите на Гил да не подкрепят и Питър? В Масачузетс съдиите се назначават.

— Политически назначения.

— Но назначения, нали? — тя поклати глава. — Моля ви, повярвайте ми, детектив. Няма омраза между баща и син.

— А между баща и дъщеря?

Сърцето на Катя замря за миг, после затуптя бързо, за да навакса пропуснатото.

— Моля?

— Имам предвид Гил и Дебора. Имаше ли напрежение между тях?

— Не смятам, че този въпрос има някаква връзка с разследването ви.

Кавано си даде сметка, първо, за високото ниво на интелигентност на Катя, и второ, за известно прибързване от негова страна.

— Просто се опитвам да разбера Марк и Дебора и семействата им — вдигна той успокоително ръка. — Затова съм тук. До този момент съм говорил само с Джордан. Започвам с вас, защото реших, че отдалечеността ви от семействата — макар и само до известна степен — ще ви помогне да прецените нещата по-обективно и по-точно. През тези години съм чел вестници като всеки друг и ако вярвах на всяка дума, бих стигнал до извода, че двете семейства са или съвършени, или гадни като смъртта. Истината трябва да е някъде по средата. Надявах се, че вие ще ми помогнете да я намеря.

Катя се усмихна накриво.

— Джордан е прав. Умеете да говорите.

— Освен това съм искрен — добави той и с изненада установи вътре в себе си, че е наистина така. — Моето задължение е да изровя истината на бял свят, а това не е лесно, когато непрекъснато ми се налага да чета между редовете на ясно демонстрирани пристрастия… Наистина имам нужда от помощта ви, госпожице Мърел.

Катя не бе сигурна какво точно я привлича в този мъж. Напомни си, че пред нея стои едно ченге, опита се да си внуши, че трябва да свие надменно устни и да запази разстоянието между тях. Но Кавано нямаше вид на ченге и не се държеше като такова. Напротив, изглеждаше обезоръжаващо като всеки друг, а и горещото му желание да се добере до истината внушаваше уважение.

Тя пое дълбоко дъх, после се усмихна.

— Може и да съм най-голямата смотанячка в света, но ви вярвам, макар и да не разбирам защо — повдигна многозначително вежда. — Казвам ви го, защото ако излезе, че греша, вие ще влачите тежестта на виновна съвест върху вашите рамене. Разбрахте ли ме?

Кавано се засмя. Установи, че наистина харесва събеседничката си.

— Разбрах.

Тя разряза сладкиша на две половинки, а после — на четвъртинки. Отхапа от едно от парченцата, преглътна го, но тъй като Кавано продължаваше да мълчи, върна остатъка му върху чинийката и го погледна въпросително:

— Е? Да продължа ли или ще предпочетете да започнете отначало?

— Ще започна отначало — отвърна той без колебание и протегна спонтанно ръка към нея, почти както тя бе сторила преди няколко минути в рецепцията на офиса си. — Казвам се Боб. Може ли да те наричам Катя?

Устните на Катя трепнаха в усмивка, тя избърса бързо ръка с книжната салфетка върху масата и му я подаде.

— Катя да бъде.

— Чудесно — той пусна ръката й и подпря лакти на ръба на масата. Няколко секунди стоя така, вгледан с усмивка в нея, после хвърли поглед на чинийката със сладкиша. — Винаги ли се храните така?

— Нужно е да следя теглото си. А хубавите неща траят по-дълго, ако човек ги нареже на малки парченца и ги изяде бавно.

— Няма защо да следите теглото си.

Тя сви рамене, но усмивка придърпваше ъгълчетата на устните й.

— Една жена никога не е достатъчно слаба и достатъчно богата.

— О, боже! Къде съм го чувал?

— Не знам. Къде?

— Една моя приятелка го повтаря непрекъснато, и то със същия самодоволен тон. И тя е стройна като вас — той се облегна назад, неочаквано освободен от вътрешното напрежение. — Истината е, че я харесвам много. Тя е съветник към училищната система в Бостън.

— Разбирам, че не говорите за жена си.

— Не съм семеен. Бях, но работата ми ни раздели.

— Знам, че не е лесно да си съпруга на полицай.

— Гледали сте сериала „Пороците в Маями“ — обвини я той и се засмя, когато Катя се изчерви виновно.

— Само от време на време. Но съм го чувала и от познат на Джак. Държал е много на семейството си, но жена му не желаела да има за съпруг полицай. В края на краищата тя не издържала на напрежението и го напуснала — Катя замълча, после добави: — Сигурно обичате работата си.

— Да.

— Имате ли деца?

Той поклати глава.

— Вероятно така е по-добре. За децата е тежко, когато родителите им не са заедно.

— Господи, говорите като Джоди!

Стана й приятно и от реакцията му, и от възхищението в очите му. Нямаше представа защо се чувстваше така добре, когато Кавано беше само едно ченге, което разговаря с нея официално във връзка с разследване на убийство, засегнало собствения й дом!…

Мисълта за истинската цел на разговора им я отрезви и тя хвърли бърз поглед на часовника си.

— Ще трябва да се върна в офиса, но знам, че искате да чуете много повече.

— Възможно ли е да се срещнем по-късно?

— Естествено. Докога ще бъдете в града?

— Смятах да летя обратно довечера, но ми се иска да поостана малко тук — отдавна не съм идвал в Ню Йорк. Ще се върна сутринта и така ще мога да отида на някое шоу тази вечер. Кое ще ми препоръчате?

— „Билокси Блус“ или „Дърводелецът“ на Принтър, а и винаги можете да отидете на „Котките“. Няма значение кое от трите ще изберете — можете да бъдете сигурен, че няма да съжалявате.

— Нещо, което още не сте гледали и мога да ви заведа? След като ви създавам главоболия, би следвало да се реванширам по някакъв начин, нали?

Катя забрави, че поканата идва от едно ченге. Забрави и факта, че бе излизала три от четирите вечери след Вайнярд — като реакция за онази нощ в таванската стая на мизерния хотел, където Джордан пак я отхвърли. Робърт Кавано беше приятен и привлекателен. В края на краищата защо не?

— Имам голямо желание да изгледам „Лъжата“ — отговори тя. — Стига да намерите билети.

 

 

Кавано намери билети, макар и с известно усилие: наложи се да проведе пет телефонни разговора и да чака четирийсет и пет минути пред гишето за билети. После се обади на Катя и двамата решиха да хапнат нещо преди представлението. Спряха се на ресторант на Бродуей, където се върнаха към сутрешния разговор над порции скариди и бифтек.

— Разкажете ми за отношенията си с Уайтови и Уорънови — поде той внимателно. — Знам, че сте израсли с тях и че сте много привързана към всички.

— Обичам ги. Те са моето семейство.

— А баща ви? Не знам нищо за него.

— Почина, когато бях деветгодишна.

— Съжалявам.

— Недейте, всичко е наред. Никога не сме били особено близки.

— И все пак не ви е било лесно.

— Истински трудно ми беше, когато загина брат ми. Тогава бях единайсетгодишна, недостатъчно голяма, за да разбирам войната и жертвите й.

— Виетнам?

Тя поклати глава.

— Израел. Разбрахме, че майка ми е еврейка едва когато баща ми почина и се наложи да се уреждат някои формалности във връзка с погребението. Тя не е религиозен човек и не се идентифицира с еврейската религия и дори националност, но тогава брат ми бе все още психологически в крехка възраст и не спря да се задълбава във факта, че е половин евреин. Когато избухна арабско-израелският конфликт през 1967 година, веднага замина за Израел.

— А майка ви?

— Беше смазана от скръб. Цялото й семейство е било унищожено от хитлеристите.

Кавано неволно трепна.

— Когато пораснахте достатъчно, за да схванете нещата около смъртта на брат ви, как се почувствахте?

Тя го погледна замислено.

— Много се гордея с Кени. Той е усетил общност с онези хора там и е действал в съответствие с разбиранията си. Освен това струва ми се, че разбирам майка си по-добре, откакто научих за трагедията на нейния живот. Опитвала се е да ни закриля, чувствам у нея смесица от усещане и страх, че хората и типът манталитет, които направиха възможни ужасите през Втората световна война, са все още живи. Разбирам поведението й по този въпрос. Не искам да кажа, че на нейно място бих постъпила по същия начин, тоест, че ще отрека напълно корените си и ще ги посипя щедро с пепелта на забравата, но аз съм живяла напълно различен живот от нейния. Както и Кени… Което може би обяснява защо той замина тогава за Израел.

Кавано поклати глава.

— Не разбирам… Истории като тази са в пълен контраст с обикновените приказки за Уайтови и Уорънови и никога не намират място в тях.

За миг Катя се зачуди дали не го бе преценила погрешно.

— И не искам да намират! Не желая нещата, които ви разказах, да…

— Знам, Катя — прошепна той и стисна успокоително ръката й. — Те няма да отидат по-далеч от тази маса — отдръпна ръка и взе вилицата си. — Сега, когато научих за смъртта на баща ви и брат ви, разбирам защо сте се привързали толкова силно към другите.

Успокоена, че споделеното от нея ще се запази в тайна, Катя пак се отпусна. Искрено харесваше Кавано. Искаше й се да говори, за да му даде възможност да я разбере.

— Истината е, че винаги сме били много близки. Още от самото начало сме били третирани като членове на семейството — всъщност ето ви един пример за чудесните отношения и в двете семейства. Винаги са ни приемали като равни без сянка от снизхождение. Двамата с Кени ползвахме много от предимствата, с които се ползваха останалите. Винаги ще им бъда благодарна за това.

— Имали сте късмет. Разбирам положителните ви чувства към двете семейства.

— Моля ви само да не ме разбирате погрешно. Не само благодарността определя отношението ми към тях. Не ги обичам само като семейство… смятам, че имам достатъчни основания и да ги харесвам. Те са интересни хора и заедно, и поотделно. Не са съвършени — никой от нас не е. Но ще ви призная, че страшно много ги уважавам за силните им характери.

Кавано сведе поглед към храната в чинията си, сдъвка замислено няколко хапки, после я погледна със сериозно изражение на лицето.

— Марк Уайт е имал проблеми в Калифорния.

Вилицата се разлюля леко пред устата й, преди да я върне обратно върху чинията.

— Знам.

— Знаете ли естеството им?

— Да… ако мислите за същото нещо, за което мисля и аз — не искаше да го назовава първа.

— Детска порнография?

Тя издиша неволно задържания въздух и кимна.

— Как стигна до семейството?

— Не стигна. Не го знаят.

Кавано я изгледа изненадано. Не бе сигурен дали да й вярва.

— А вие?… Как така?

За миг Катя се видя в чудо. Искаше да заслужи доверието, оказано й от Джордан, но нямаше как да го направи, без да прибегне до лъжа. Накрая избра истината, макар и с известно напрежение:

— Джордан ми каза.

Изражението на Кавано не се измени, но очите му потъмняха.

— Изненадан съм. Не го спомена, когато разговарях с него.

— Сигурна съм, че се е надявал да откриете убиеца, без да се налага да се разравя тази… тази мръсотия. Тревожеше се за родителите си, особено за майка си… Питаше се как ще го преживеят, когато разберат истината.

— Кога ви го каза?

— Миналата неделя.

— Каза ли ви, че Марк е бил пред арест?

Тя пое шумно дъх.

— Вярно ли е?

— Да. Джордан знаеше ли?

— Не. Поне аз останах с това впечатление — разчете погледа на Кавано с лекота. — Ако смятате, че е имал някакъв мотив да задържи в тайна информация от вас — или от мен — грешите, Боб. Тази… история истински го измъчва. Смятам, че една от причините, поради която ми го каза, бе простичката нужда да сподели тоя… тоя ужас с някого. Джордан никога не е имал причини да ме лъже. Щеше да ми каже, ако знаеше, че Марк е пред арест.

Кавано не бе напълно убеден, но не искаше да подлага на риск с труд спечеленото доверие на Катя. Освен това имаше още нещо, което искаше да уточни.

— Влюбена ли сте в Джордан?

Ръката й неволно потрепери.

— Откъде дойде пък това?

— От очите ви.

Независимо от доверието й в Кавано, Катя нямаше намерение да се разкрива напълно.

— Джордан е част от семейството. Той ми е като брат.

— Не ви е брат. Нямате кръвна връзка.

— Разбирате какво искам да кажа…

В момента не успя да измисли нищо по-приемливо. За щастие Кавано като че ли го прие — кимна, макар и със стиснати устни.

Но имаше още нещо, нещо, за което трябваше да се помоли, нещо, което бе обещала на Джордан.

— Боб? Моля ви, не казвайте нищо за порнографията, докато не се окаже, че нямате друг избор. Това ще убие Джак и Натали, да не говорим за Гил и Ленор. Те се опитваха да направят каквото могат за децата си, повярвайте ми, наистина се стараеха. Вярно е, че Джак и Гил рядко имаха време за семействата си, но винаги са искали най-доброто за децата си — винаги! А ако Натали разбере какви ги е вършил Марк, ще поеме цялата вина върху себе си. Ще се пита къде е сгрешила, ще агонизира пред ужаса на истината… Тя не заслужава това разпъване на кръст — никой от тях не го заслужава. Хората ги гледат със завист, виждат само властта и парите им, но и те са човешки същества. Дълбоко в себе си са като всички останали родители и също като тях обичат безпределно децата си. И те се гърчат от болка, както всички останали…