Включено в книгата
Оригинално заглавие
Twilight Whispers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 17 гласа)

4.

Ленор Крейн беше принцеса или поне така тя смяташе през първите десетина години от живота си. Живееше с по-малката си сестра и родителите си в просторна тухлена къща в бостънския Бек Бей, съвсем близо до банката, където баща й, Самуел, заемаше престижната позиция на президент и задоволяваше и най-дребните й капризи.

Беше красиво дете с дълга копринено руса коса, малко носле, кръгло личице с деликатни черти и много светли сини очи. Роклите й се изработваха от най-меко кадифе, лично избрано от майка й в магазините на Бест, а обувките й — от най-фина лачена кожа: сменяха ги при най-слабата следа от износване. Играеше с кукли, внесени от Англия, а чашките, в които им сервираше чай, бяха миниатюрна версия на елегантните сервизи от устърския порцелан, използвани от майка й по време на приеми, което се случваше доста често.

Ходеше на кино в луксозния Метрополитън Тиътър, на приеми — в кънтри клуба. Разбира се, развеждаха я с елегантната кола на баща й, марка „Пиърсароу“, която той шофираше с демонстративна гордост. Учителката й по пиано идваше веднъж седмично, както и частният преподавател по балет. Отрано бе научена как да ползва грамофона и притежаваше най-голямата колекция от плочи сред познатите си. Ако не желаеше да слуша някоя от плочите, винаги можеше да пусне радиото — най-новата и най-добрата марка в момента, изплатено напълно още при покупката, а не на месечни вноски — схема, много популярна сред хората на по-ниско социално стъпало.

Никога не й бе хрумвало дори и за миг, че нещо може да разбие на пух и прах този приятен живот. Ако най-голямото вълнение за майка й бяха честите посещения на специализираните магазини за луксозни стоки (примерно на „Слатъри“ или на „Мадам Дрискол“), то за Ленор беше достатъчно да знае, че нейната майка изпъкваше с красотата и скъпото си облекло сред всички други майки наоколо. А ако най-голямото вълнение в живота на баща й беше предизвикателното нарушаване на закона за забрана на спиртните напитки (след затваряне на банката всеки следобед той се промъкваше в Мейфеър), Ленор се радваше на сигурния подарък, който той не забравяше да донесе за нея и сестра й Лидия всяка вечер: днес — шоколадово зайче, утре — нещо друго, но пак толкова изкусително приятно.

За нещастие контрабандният ликьор не бе единствената слабост на Самуел Крейн. Имаше още нещо, което той пазеше в строга тайна: една авантюристична страна на характера му, в рязко противоречие с консервативния имидж, който поддържаше в банката.

Самуел Крейн играеше на борсата, играеше по начин, смайващ брокера му, който скоро се научи да следва неговите виждания, вместо да му предлага своите. Самуел щеше да се справи с положението, ако се бе ограничил в инвестиране само на свои средства. Но той използваше всеки цент от заплатата си, за да поддържа желания жизнен стандарт, а когато имаше нужда от допълнителни суми, измъкваше ги от банката.

На трийсети октомври хиляда деветстотин двайсет и девета година, ден след рухването на борсата, Самуел Крейн бе открит на тавана, увиснал на въже… Ленор тогава беше само около десетгодишна, но този ден отбеляза началото на истински поврат в живота й и промени коренно характера й.

Грета Крейн бе зашеметена от внезапната смърт на съпруга си. Скръбта й бързо бе изместена от чувство на унижение, а то — от ужаса, който я обзе, когато бе осведомена за размера на завещаните дългове: те можеха да бъдат изплатени само с продажба на всичко скъпо на сърцето й.

Изпитанието бе ужасяващо, то изцеди жизнените й сили и само двете й деца я спасиха от изкушението да последва съпруга си и да потъне в благословена забрава. Заради Ленор и Лидия тя стисна зъби и намери достатъчно енергия у себе си да се премести в горния етаж на скромна къща за две семейства в Уотъртаун: наемът бе по-нисък от сумата, която харчеше месечно за дрехи преди онзи трагичен октомврийски ден. Стопиха се в позлатената мъгла на миналото прислужницата, готвачката, луксозната кола, кънтри клубът… и бяха заменени с непознато до този момент съществуване, съпътствано от ежедневни лишения, и повече от унищожително в емоционално отношение.

Малко беше да се каже, че Грета бе разочарована от съпруга си: тя бе бясна и на него, и на банката, и на борсата, и на Хърбърт Хувър[1]. Валяше се в срам и живееше в чистилище заради безумието и лекомислието на Самуел.

Без източник на каквито и да било доходи, без нужната квалификация за някакъв вид работа, тя се видя принудена да поеме грижата за сляпа жена, която живееше близо до Белмонт. Тази работа й даваше възможност да се измъква през нощта, за да печели прехраната на децата си, без да дава поводи за злорадство и хапливи коментари. Но тя означаваше още, че трябваше да оставя двете момиченца сами нощно време, а тя да открадва някой и друг час сън, докато те са на училище.

Под силното влияние на емоционалното състояние на майка си Ленор бързо схвана позора, в който бяха принудени да живеят. Отиваше на училище с наведена глава, странеше от децата и повеждаше Лидия към къщи веднага след края на часовете. Макар и още дете, тя се научи рано да търси и предпочита самотата в смотания бедняшки апартамент.

Нямаше пиано, нямаше уроци по балетно изкуство. Затворена в малката стая, която делеше с Лидия, Ленор потърси илюзорната утеха на мечтите. Понякога си внушаваше, че баща й е повикан за някаква силно засекретена мисия, но един ден ще се върне и ще възстанови старото лустро на семейството си. Друг път си въобразяваше, че сънува ужасен кошмар: ще се събуди и ще се озове пак в Бек Бей, сгушена под пухена завивка върху фини ленени чаршафи. А в мечтите за бъдещето се виждаше като злочеста принцеса, спасена навреме от рицар в блестящи доспехи, който я обсипва със злато и скъпоценни камъни.

Грета подхранваше тази мечта за светло бъдеще с горчилката, която не забравяше да излива пред тях почти всеки божи ден.

— Вие ще се справите с този живот по-добре от мен — изтъкваше тя строго толкова често, че Ленор запамети лесно малката й реч. — Ще се омъжите за мъже, които ще внимават, които ще печелят добре и няма да им се налага да прибягват до комар. Баща ви беше непоправим борсов играч: заради него живеем така сега. Но ние ще им дадем да разберат! Вие сте добри деца, красиви момичета. Някой ден ще се върнете обратно на върха.

По-лесно бе да се каже, отколкото да се осъществи. Някога Грета с удоволствие си представяше ослепителния дебют на дъщерите си в обществото, но сега той не бе възможен. И не само заради парите: тя бе напълно отчуждена от обществото, към което някога принадлежеше, а не желаеше да създава връзки в новата социална среда, където я беше препратил животът, и преднамерено странеше от хората наоколо.

Спестяваше всеки цент в празна кутия от овесени ядки на задната полица в килера, решена да осигури каквото може за дъщерите си, когато настъпи моментът за нова атака на върха. Мръщеше се на всяко ненужно според нея пилеене на пари и настоя Ленор да тича по изпълнение на услуги или да гледа деца срещу каквото и да било заплащане веднага щом Лидия порасна достатъчно, за да може да бъде оставяна сама вкъщи.

Понякога имаше моменти, когато Ленор съжаляваше, че майка й работи през нощта: така Грета имаше възможност да следи отблизо всяка стъпка на голямата си дъщеря. Нещата се влошиха, когато Ленор навлезе в пубертета и тялото й започна да се променя.

— Остави този пуловер, Ленор — преследваше я смразяващият глас на майка й. — Лидия ще го носи.

— Но той е любимият ми пуловер — опитваше се да се защити Ленор — и най-мекият.

— Облечи зеления.

— Но той дразни кожата ми!

— Тогава облечи блуза под него. Не е нужно да се перчиш с хубави дрехи и да привличаш ненужни погледи. Достатъчно ужасно е, че се налага да живеем в такава среда. Няма да разреша да се принизиш до тяхното ниво.

В такива моменти Ленор се питаше дали „тяхното ниво“ е възможно да бъде и наполовина толкова лошо, колкото нейното. Снизходителната майка от миналото се бе превърнала в озлобена жена с изострени черти, която рядко се усмихваше. Ако е имало някаква топлинка в нея, то тя бе замразена от стоманена воля за мъст и като че ли само тя й даваше сила за живот.

А Ленор имаше нужда от топлина. Растеше болезнено самотна. Ранното детство я бе дарило с радостта на детска близост със сестра й, но тригодишната разлика във възрастта сега си казваше думата. Компанията на Лидия бе толкова незадоволителна за нея, колкото все по-неизпълними ставаха мечтите й. Тъй като Грета не й разрешаваше да се сприятелява с децата на съседите, Ленор бе потисната и обезсърчена. Дори унижението, изпитвано след смъртта на баща й, започна постепенно да избледнява пред новия проблем. Когато майка й говореше за „ненужните погледи“, Ленор с тъга си мислеше, че тя изобщо не привлича погледи и се чувстваше много нещастна.

През кратките си свободни мигове Ленор ходеше само в обществената библиотека. Там тя срещна Натали Слоукъм. И двете момичета бяха по на тринайсет години, и двете бяха самотни и копнееха за близост. Връзката им започна с проста размяна на любими книги и прерасна в приятелство. Ленор бе по-затворена и сдържана в началото, но успокояващият чар на Натали и естественото й поведение скоро я спечелиха.

За разлика от Ленор, Натали никога не бе живяла в разкош. Израсла беше в занемарена дървена къща в квартал, още по-беден от квартала, където живееше Ленор през последните три години. Натали бе далеко от идеята да я съди за падението на семейството й — напротив, тя жадно изслушваше подробности за живота в аристократичния квартал на Бек Бей, вторачила очаровани, широко разтворени очи в новата си приятелка. Този живот бе мечта за нея (както вече и за Ленор) и двете седяха заедно с часове и се опиваха от приказната му красота.

Животът се бе отнесъл доста сурово към Натали. Останала бе без майка едва двегодишна. Баща й полагаше всички възможни усилия да отгледа добре единственото си дете с оскъдните си средства. Млекар с дълъг работен ден, той нямаше време да дава на Натали нужните съвети сега, когато тя се превръщаше в девойка.

Обичаше я всеотдайно, както призна Натали още в началото на приятелството си с Ленор. През озъбените от студ зимни нощи той я държеше в скута си, за да я топли, и й четеше от книгите, оставени му от някакъв любезен клиент. При първия снеговалеж на годината й навличаше няколко пласта дрехи и я завеждаше на пързалка със саморъчно изработена шейничка. През пролетта организираше обеди на открито под дъба на съседа, а през лятото никога не забравяше да я заведе на плажа.

Но когато прекрачи прага на детството, точно тази възторжена бащина любов изпълни Натали с мъчителни съмнения. Той не изтъкваше повече детския й чар, а я обсипваше с похвали за интелигентността и красотата й. „Баща ми е — разсъждаваше тя, — обича ме много, затова говори така.“ И бедното девойче започна да се пита дали той отчаяно не се опитва да прикрие някакъв неин много сериозен дефект.

Първо и преди всичко, не беше хубава, а той обичаше да изтъква обратното. Огледалото, което й бе подарил за дванайсетия й рожден ден, беше достатъчно откровено по въпроса. Тъмната й коса се къдреше там, където не трябва, устата й бе пълна, а кожата й имаше неопределения бял цвят на брашнената каша, която ползваше в училище вместо лепило. „Не, не съм хубава“ — мислеше тя с тъга. В никакъв случай не беше хубава като Мери Макгуайър, която живееше на същата улица, беше с една година преди нея в училище и командваше целия квартал.

Нито пък притежаваше блестяща интелигентност. Вероятно беше умна в обикновения смисъл на думата, но нищо повече. Или ако се допусне, че баща й е прав и наистина е така, учителите й, изглежда, бяха на друго мнение. Никога не търсеха от нея правилния отговор на труден въпрос: предпочитаха Джордж Холенмайстер; никога не я пращаха да помага на по-малките в четенето, както постъпваха със Сара Френч.

Натали стигна до свои собствени изводи за себе си и ги запази в тайна, тъй като не бяха много ласкателни. Но не се отчая: списанията и книгите, които четеше, не държаха на външния вид, не питаха дали има майка или не, а още по-малко ги впечатляваше фактът, че ще остане ниска.

Но и не разговаряха с нея, нито й предлагаха приятелство, за което все повече и повече копнееше, макар и подсъзнателно. Срещата с Ленор Крейн онзи съдбовен ден в библиотеката отговаряше съвършено на нуждите й. Бяха от различни училища и никога не се бяха срещали до този момент: и двете започваха нещо съвсем ново. Освен това несигурността на Ленор бе напълно разбираема за Натали. Началото на приятелството им бе белязано с боязливост и предпазливо опипване на почвата, но те бързо избледняха пред острата нужда за контакт и у двете. Държаха близостта си в тайна, което й прибавяше допълнителен вълнуващ привкус: клуб само за двама! Срещаха се в библиотеката няколко пъти седмично, сядаха в някое тихо кътче с разтворени книги на скута и си шепнеха за това-онова — както всички деца на тяхната възраст в света.

Натали разказа на Ленор за надутата Нола Уърц, която винаги я отбягваше, и за Мери Мелансън, която бе засякла един ден да се целува с момче зад училището. Разказа й още, че в петък и събота вечер работи за семейство Белски срещу петдесет цента на седмица, които спестява за обувки с цветна ивица отпред. Призна, че би й се искало да има майка или поне брат или сестра, а ако и това е невъзможно, куче като Санди на Ани, малкото сираче.

На свой ред Ленор сподели, че не е кой знае какво да имаш една вечно сърдита майка, че сестрите са приемливи, докато не започнат да задават въпроси, на които не искаш да отговаряш, и че най-лошото, което им се случи, след като напуснаха Бек Бей, беше невъзможността да се върнат обратно там. Тя поиска мнението на Натали дали да не се подстриже по-модерно (въпреки че дискусията по този въпрос бе повече от излишна, тъй като майка й никога нямаше да й го разреши). Питаше я още дали според нея пуловерът й не е твърде тесен и дали смята Грета Гарбо за толкова красива, колкото твърдят всички.

Мненията им съвпадаха напълно, но най-вече, когато говореха за бъдещите си планове. Ще се справят с живота и ще победят света! Ще се омъжат добре и един ден ще имат всичко, което им липсва сега! Ще бъдат почитани и уважавани, ще им се възхищават и ще бъдат търсени от хора на върха! Ще… ще… ще… Юношеските им мечти разтваряха едно след друго венчелистчета като ароматна майска роза…

Приятелството им бе много ценно и за двете, но майката на Ленор го разглеждаше по друг начин.

— И днес беше в библиотеката, така ли? — питаше тя с познатата острота в гласа.

— Пиша си домашните там.

— Беше ли и оная Слоукъм там?

— Да.

— Прекарваш прекалено много време с нея.

— Виждам я само в библиотеката — отговори Ленор тихо, забелязала напрежението в лицето на майка си. Усещаше по гласа й, че назрява разправия.

— Защо?

— Харесвам я.

— Но тя е едно нищо…

— Защо говориш така? Никога не си я срещала! — „За щастие“ — добави мислено тя. Веднъж поне нежеланието на Грета да приема външни хора в мизерния им апартамент работеше в нейна полза: тя не желаеше да подлага Натали на напрежението от една евентуална среща с Грета и посрещаше с облекчение отказа на майка си да се запознае с приятелката й.

— Тя идва от никъде — не спираше Грета.

„Ние идваме отнякъде, а виж къде сме сега!“ — помисли с горчивина Ленор, но не посмя да й го изтъкне. Повиши глас повече от разумното, надявайки се, че след минута Грета ще й заповяда да се укроти, за да не ги чуе хазяинът:

— Тя има прекрасен баща.

— Който няма нито пари, нито връзки, още по-малко — власт. Ленор, когато си избираш приятелките, трябва да проявяваш разум. Ако желаеш да срещнеш някой ден мъжа, който ще те осигури материално, няма да го постигнеш чрез момичета като Натали Слоукъм.

— Мамо, но аз съм едва на четиринайсет години! Какво значение има кои са приятелките ми сега?

— Не викай! Няма защо господин Браун да чува всяка дума. А колкото до въпроса ти, веднага ще ти отговоря: има значение. Вярвай ми.

Ленор обаче не й повярва дори и за миг. Майка й бе безпомощна: можеше да застане между нея и Натали само ако я заключи вкъщи. Приятелството им бе най-ярката светлинка в скучния живот на Ленор. Задоволяваше емоционалния й глад, беше източник на радост и удоволствие. А благодарение на ограничеността на Грета, то задоволяваше и юношеската й нужда от бунт.

Шестнайсетгодишни, те вече редовно си ходеха на гости. Робърт Слоукъм посрещаше Ленор любезно и топло, Грета се държеше вдървено и официално с Натали, но поне бе достатъчно учтива. Ленор знаеше, че не се бе отказала от войната, само бе отстъпила при онази малка престрелка между тях. А това бе разбираемо, защото когато двете момичета влязоха в гимназията, друга, по-сериозна битка се очерта на сумрачния семеен хоризонт — момчетата.

Ленор и Натали разговаряха с часове за тях: разсъждаваха на глас какви са шансовете им Еди-кой си да ги покани на танци, репетираха съблазнителни усмивчици, експериментираха с косите си, с дължината на полите си, с походките си.

Четирите години, изминали от първата им среща, ги бяха променили. Ленор не само се бе помирила с променящото си тяло, но дори бе започнала да харесва новите му форми. Подстригала беше косата си и дори Грета трябваше да признае, че ефектът от къдренето си струваше усилията. По детски закръгленото й лице се бе удължило, изпъкнаха характерните й изтънчени аристократични черти. Тя бе зашеметяващо красива девойка и го знаеше — погледите на момчетата в училище бяха достатъчно красноречиви.

Натали също се бе превърнала в много привлекателно момиче. Буйната й коса сега падаше на меки вълни върху раменете, научила се бе да оформя с молив веждите си и да добавя цвят към бледите си бузи, а тъмночервеното червило придаваше привличаща чувственост на пълните й устни.

Двете заедно се допълваха и привличаха допълнително внимание — Натали бе по-дружелюбна и отзивчива, Ленор бе малко по-хубава. Всяка даваше на другата сила и самоувереност, която добавяше особено сияние към външния им вид. Сега те рядко вървяха до къщи сами.

А Грета, разбира се, нервничеше. Сега тя работеше като счетоводителката при местен бизнесмен и обикновено не бе вкъщи следобедите. Но Лидия, която също бе навлязла в пубертета и завиждаше на сестра си, с готовност шпионираше Ленор и с подробности съобщаваше на майка си за събитията по време на нейното отсъствие.

— И така днес бяха Луис и Джо, така ли? — питаше Грета, докато приготвяше вечерята. Тя бе приела вече Натали — решила беше, че след като двете са такива близки приятелки и си влияят силно взаимно, а Натали е без майка, по-разумно ще бъде да я прибере под крилото си и да я научи на някои неща, които ще й бъдат само от полза.

Момичетата четяха някакво списание на кухненската маса. Ленор предпочиташе заредените с барут разговори с майка й да се провеждат пред Натали — знаеше, че атаката на Грета ще бъде много по-остра в отсъствието на приятелката й. Подозираше, че независимо от първоначалната съпротива на майка й, тя постепенно се бе привързала към Натали и Ленор, която вътре в себе си не желаеше да й се противопоставя непрекъснато, изпитваше топло радостно чувство. Още повече че при тези „лекции“ в присъствието на приятелката й Натали й бе естествен съюзник.

— Луис и Джо? — повтори Ленор и хвърли развеселен поглед на Натали. — Аха.

— Не познавам Луис — продължаваше Грета скептично, — но чувам — стараеше се да „чува“ всичко, — че е бил проблем в училище с години.

— Но той се справя чудесно, госпожо Крейн. Баща му е преподавател в Харвард, а моминското име на майка му е Фенуик. Едва ли могат да се намерят по-добри препоръки от тези — Натали знаеше много добре точно какво да каже, за да успокои тревогите на Грета. Всъщност нито тя, нито Ленор бяха лудо влюбени в Луис (тъй като той бе лудо влюбен само и единствено в себе си!), но той умееше да кавалерства и да оказва внимание, което за едно седемнайсетгодишно момиче беше от значение. — Винаги е учтив и е много хубав.

— Абитуриент е, нали?

Ленор кимна.

— Какви са плановете му за догодина?

— Вероятно ще отиде да учи в Харвард.

— Не и на базата на успеха си.

— Той няма нужда от успех, мамо. Има парите и връзките и е вътре от всяко положение — в гласа на Ленор се прокрадна слаба жилчица горчивина — от време на време си спомняше, че и тя някога бе имала парите и връзките…

Натали разбираше Ленор много добре и често мислеше с болка за собствената си съдба. Наясно бе, че няма смисъл да предизвикват Грета и потърси начин да омекоти думите на приятелката си.

— Няма значение къде ще отиде да учи. Той е енергичен и предприемчив — сигурно ще успее.

— Слава богу поне за това — промърмори Грета и се обърна към момичетата: — А ти, Натали? Мислила ли си какво ще правиш, когато завършиш?

— Да — отвърна момичето и се смръщи леко. — За съжаление не мога да се разбера с баща си. Той иска от мен да започна работа заради парите, но аз не желая да се затварям в някакъв задушен офис, където няма да постигна нищо — най-много да остарея.

По устните на Грета пробяга почти невидима усмивка; не че не я чувстваше вътре в себе си, тя чисто и просто бе загубила навика да се усмихва. Беше искрено доволна — Натали бе поела по правилния път.

— В такъв случай и ти мислиш за колеж, така ли? — това вършеше Ленор и майка й я окуражаваше. Въпреки че колежът означаваше допълнително материално натоварване, този бе единственият начин за едно момиче без социален статус да срещне мъж с такъв.

— Искам да отида в държавния колеж в Масачузетс — заяви Натали. — Там ще мога да уча за учителка…

— Докато нещо друго не се появи на хоризонта — довърши Грета. — Същото казвам и на Ленор. Нали, Ленор? — разбира се, Грета мислеше за нещо по-специално, например за „Симънс“. След многогодишно спестяване тя считаше, че има право да осигури на дъщеря си най-доброто, което можеше да купи.

— Да, мамо.

— И няма да е много скъпо, ако живееш вкъщи — добави Грета, като пропусна да добави, че ако Ленор е пред очите й, ще може да отсява добрите възможности от лошите.

Плановете на Ленор обаче бяха други:

— Сигурно е интересно да се живее в училище…

— Много е скъпо — отсече Грета.

— Или в собствена квартира… — имаше нужда да се освободи от опеката на Грета, чиито наблюдателни очи и болезнени настроения й тежаха като окови. Напомняха й постоянно къде са били и колко ниско са паднали.

— И стаите струват много пари.

— Работила съм през съботите и неделите, както и през лятната ваканция, и съм спестила достатъчно за началото. А щом вляза в колежа, ще печеля допълнително пари от преподаване на уроци. Разбира се — добави тя с поглед встрани, — ако с Нат живеем заедно, ще делим наема.

Натали разтвори широко очи.

— Каква страхотна идея! — но в следващия миг лицето й помръкна: — Чудя се какво ли ще каже баща ми… Знам, че вътре в себе си той би желал да ме види в колежа. Винаги е искал най-доброто за мен. Но най-доброто струва пари и той се страхува…

— Ако отидеш да живееш на друго място, обричаш го на самота — изтъкна Грета. — Трябва да помислиш по този въпрос.

— Не я утежнявай с допълнително чувство за вина, мамо.

— Само обръщам внимание върху нещо, за което е добре да помисли. Освен това — тя сбръчка нос — добрите момичета не живеят в къщи, които дават стаи под наем.

— Не съм имала предвид тях — заспори Ленор, — а стая в къща или малък апартамент.

— Имаш стая в тази къща, и то напълно безплатна.

— Не е същото.

— Ако желаеш, ще поискам наем. Някои родители го правят.

— Мамо, не прави от мухата слон.

— Съжалявам, Ленор, но смятам, че момичета на вашата възраст не трябва да живеят сами.

Ленор не можеше да повярва на ушите си. Или по-точно казано, можеше да го повярва, след като излиза от устата на майка й, но го намираше за смешно.

— Тогава ще бъдем осемнайсетгодишни! Половината от познатите ни сигурно ще бъдат семейни с деца!

— Може би и вие също… — подхвърли Грета с надежда. Тя вече бе прибягнала до кутията от овесени ядки, за да облича дъщеря си по последната мода. Харчеше пари за нея, без да й тежи: разглеждаше похарчените суми като разумни инвестиции за бъдещето.

Но нито Ленор, нито Натали споделяха надеждата й, че вложените средства ще се възстановят толкова бързо. Те не се интересуваха от познатите момчета, които точно навлизаха в живота. Искаха да срещнат зрели мъже, вече установени, мъже, които можеха да им осигуряват всичко, мечтано години наред. Желаеха да живеят на площад „Луисбърг“, да шофират кадилаци и да танцуват в събота вечер в закритата градина на „Риц“. Жадуваха за елегантни дрехи и скъпи кожи около врата, за прислуга, която да върши всичко, вършено от тях с години. Но и двете се стремяха преди всичко друго към сигурност — нещо, безжалостно наблъскване в главите им години наред.

Месеците се изнизваха един след друг и Грета постепенно прие оценката на дъщеря си за момчетата от гимназията. Алекс Уолтър, който отведе Ленор на забавата, организирана за долните класове на гимназията, беше хубаво момче, но нямаше нито пари, нито изискано поведение и му предстоеше да влезе в казармата след завършване на гимназията: тоест той автоматично отпадаше от амбициозните планове на Грета.

Уил Фарино, който отведе Ленор на есенния бал, бе доста очарователен, също като баща си — елегантен търговец, когото Грета виждаше след време в затвора. Ако търсеше уважение за дъщеря си, замесването й със семейство Фарино едва ли щеше да й го осигури.

Хамънд Карпентър, който покани Ленор на празненство по Коледа и бе най-красивото момче, което Грета бе виждала някога, бе твърдо решен да влезе в академията „Уест Пойнт“ през есента. Грета нямаше нищо против кариерата на висш военен, но в никакъв случай не желаеше дъщеря й да се мести от място на място цял живот и да живее на правителствена заплата.

Джордж Хейстингс, който предпочете да отиде на абитуриентския бал с Ленор, бе фаворизиран и издиган до небесата от всяко момиче в гимназията. Капитан на футболния отбор, той имаше силна фигура на спортист с властни черти на лицето, матов тен и гъста черна коса, която сипеше къдрици на челото му. Беше почти неграмотен. Толерираха го в училище само заради спортните му качества, но като мъж ще има съвсем ограничени надежди за успех — мислеше Грета и го отхвърли, без дори да стигне в разсъжденията си до баща му, който бе пияница.

И така Ленор завърши гимназия с диплома, но без съпруг, което бе много добро постижение от нейна гледна точка, тъй като сега вече имаше известна възможност самостоятелно да подрежда живота си (поне до известна степен). За съжаление тя навлезе в него пак като дъщеря на майка си, тъй като Грета се наложи и Ленор остана да живее вкъщи. Натали обаче постигна своето. Баща й се съгласи да учи в колеж, тя спечели стипендия и двете с Ленор се записаха заедно в „Симънс“.

Когато всичко беше казано и сторено, те бяха оставени почти изцяло на себе си: напускаха „Уотъртаун“ в шест и половина сутринта и рядко се прибираха преди десет вечерта. Установиха, че е много по-лесно да се правят на изтънчени млади жени, когато са далеко от очевадните доказателства за скромен произход и почти бедняшки начин на живот. А те искаха точно това — да бъдат изтънчени млади жени.

Бяха доста заети с учение и различните ангажименти срещу заплащане, които намираха близо до колежа, но все пак им оставаше време и за общуване. Заредиха се следобеди, прекарвани в разговори с приятели за Бренда Фрейзиър и Алфред Вандербилт над чаша кафе и паста. Понякога разговорите се въртяха около филмите, където интересът беше насочен преди всичко към Кларк Гейбъл или Джийн Харлоу. Не трябваше да се забравят и купоните с две основни точки на привличане: музикалния автомат и буйните танци под звуците на джаза.

Разбира се, имаше и мъже, голяма част от които бяха много по-вълнуващи от познатите им момчета досега, но никой от тях не отговаряше на изискванията им. Всяка от тях получи своя дял предложения, а това бе все пак някаква утеха пред ужасяващата възможност да останат стари моми и да се грижат сами за себе си, докато са живи. Но и двете имаха желание да задържат нещата още малко, считайки, че е само въпрос на време, докато търпението им се възнагради.

И така стана, че Ленор и Натали завършиха първата година, после втората — и още бяха неомъжени.

През лятото на 1941 година Грета бе обзета от безпокойство. Говореше се упорито за война, което означаваше масово изчезване от хоризонта на най-добрите от наличните мъже.

— А кой знае колко дълго може да продължи една война… Сега сте на двайсет години и трупате годинки с всяка изминала година. До края на войната на разположение ще има още толкова и дори повече по-млади жени, които ще се залепят като пчели на мед по върналите се мъже. Аз се омъжих, преди да навърша деветнайсет!

— И овдовя, преди да навършиш трийсет и една — обади се сухо Ленор. — Ако се втурна да се омъжвам сега и наистина има война, възможно е и аз да остана вдовица — и какво тогава?

— Ще наследиш имота на съпруга си, колкото го има.

— Още една причина да търся съпруг с имот, който си струва да наследя. Не се тревожи, мамо. И аз имам твоите разбирания. Не желая вечно да живея по този начин. Бъди сигурна, че се опитвам. Наистина се опитвам.

А Натали се опитваше още по-усърдно. Тя бе много по-практична от приятелката си и докато Ленор продължаваше да преподава частни уроци, Натали напусна работата си във факултета по английска филология и започна да работи по няколко часа в офиса на млад адвокат, който имаше странното качество да привлича богати клиенти. „Едва ли някога ще ми се удаде по-добър случай от този да вляза в досег с богатите“ — пресметна тя.

Шефът й, Гилбърт Уорън, бе красавец и определено на път към върха. От време на време я водеше на вечеря. Тя се възхищаваше на професионализма му, но той бе прекалено излъскан, малко нещо прекалено доминиращ и арогантен за романтичната й природа.

Един от клиентите му обаче бе точно на място. Казваше се Джаксън Уайт и беше бизнесмен, който само за шест години бе изградил процъфтяваща кариера, осигурявайки полетите на богаташите от едно място до друго със самолети, превзели страната почти за миг преди десетилетие. Той бе висок и много красив, говореше тихо, но властно, и щом се приближеше до Натали, сърцето в гърдите й заиграваше бесен танц.

Освен това се оказа, че той е най-добрият приятел на Гилбърт Уорън. Двамата се бяха срещнали в Амхърст, където Джак е бил с година пред Гил, и както схвана Натали, двамата бяха почти толкова близки, колкото тя с Ленор. Джак често идваше в офиса и тогава Гил бе по-отпуснат. Иззад вратата му се носеха познати звуци на шумен смях и на Натали бе ясно, че мъжете едва ли разговарят по юридическия документ, свързан с някакво искане на Уайт, който беше напечатала за Гил предния ден. Един път Джак придружи Гил и Натали на вечеря и тя за пръв път забеляза колко добре си пасваха двамата. Джак беше блестящ администратор и бизнесмен, а Гил притежаваше нужното безразсъдство за успешно предвиждане на бъдещето, умение да прави предположения за бъдещо развитие, които биха поставили на колене всеки друг, но не и Джак, който пък имаше способността — и желанието! — да ги реализира.

После настъпи денят, когато Джак покани Натали на вечеря.

— В ужас съм — довери се тя веднага на Ленор.

— Но ти го харесваш. Очакваше го.

— Знам. И все пак… Той е някак… сплашващ. Той е…

— Съвършен? Лицето ти пламна, Нат. Той е съвършен.

— Не, не е. Всъщност не — отвърна Натали замислено. — Не е богат — искам да кажа, не е богат наследник.

— Но е на път да стане богат. Съмняваш ли се в него?

— Не. Той е умен и агресивен. Превърнал е малкия бизнес на баща си в нещо, заслужаващо внимание.

— И е красив, очарователен и свободен. Какво искаш повече?

— Напредва прекалено бързо… Може би точно това ме плаши. Понякога, когато съм с двамата мъже, сякаш оставам без дъх… като че ли не мога да поддържам темпото им. Никога няма да мога да го поддържам — усмихна се свенливо. — Нервнича, защото е всичко, което трябва да бъде, а се страхувам, че не мисли по същия начин за мен.

Ленор я погледна строго.

— Натали Слоукъм, не се чуваш какво говориш. Ако не те харесва, няма да те покани. Имал е достатъчно възможност да говори с теб и досега е наясно дали харесва каквото вижда или не — стисна ръката на приятелката си и се усмихна.

— Това е големият ти шанс, Нат. Онзи, който очакваш от толкова време.

Да, така беше, но този факт още повече увеличи опасенията на Натали: залогът беше огромен и тя страшно много искаше срещата да мине добре. Хрумна й, че резултатът ще бъде по-добър, ако съумее да се отпусне и тя прекара цялата нощ в опити да си създаде нужното самочувствие. Повтаряше си, че казаното от Ленор е логично: Джак сигурно вече я е харесал, за да я покани. Изтъкваше пред себе си каква прекрасна съпруга ще му стане.

Сутринта бе кълбо от опънати нерви. И първото нещо, което стори, когато отиде на работа следобед, бе да влезе в офиса на Гил Уорън, да го информира за срещата си с Джак и „… между другото имам много близка приятелка, която ми е връстница, истинска красавица… Не би ли било чудесно да… ако излезем заедно четиримата?“

Следващата събота вечер завари четиримата в хотел „Брънзуик“, където вечеряха, танцуваха и разговаряха до късно. Грета, която поздрави мъжете, когато пристигнаха да вземат момичетата, бе така впечатлена от блестящия нов пакард на Джак, че и не помисли за сън тая нощ. Когато най-сетне те се прибраха вкъщи, намериха я да ги чака развълнувано в малката всекидневна. Натали често преспиваше при Ленор, откакто баща й се залови да ухажва някаква вдовица от Челси.

— Разказвайте — извика нетърпеливо Грета, когато вълнението и на двете момичета се уталожи достатъчно, за да съблекат палтата си.

— Той беше чудесен! — възкликна Ленор.

— И двамата са чудесни — гордо заяви Натали. — Закараха ни точно до вратата и оставиха колата на портиера. Видя ли банкнотата, която му подаде Джак, Ленор?

Ленор поклати отрицателно глава.

— Бях прекалено заета да съобразявам стъпките си с тези на Гил. Мамо, трябваше да го видиш. Толкова е галантен! Предложи ми да го хвана под ръка, държа ми палтото, погрижи се, да не би да се спъна по стъпалата към ресторанта, издърпа ми стола и седна едва когато се увери, че съм добре. Познаваше всички в ресторанта! Управителят го поздрави по име и с истинско уважение. Нали, Нат? А келнерът скочи веднага щом вдигна пръста си! И не по-малко от пет двойки спряха на масата ни да му кажат „Здравей!“. Видя ли бижуто на оная жена, Нат?

— Кълна се, че всички жени там умираха от завист! Непрекъснато гледаха към нашата маса! Стремях се да изглеждам спокойна и хладнокръвна, да давам вид, че съм била в „Брънзуик“ стотици пъти!

— Но се справихте, нали? — запита тревожно Грета.

Момичетата се спогледаха със самодоволни усмивки.

— Да! И двете! Те останаха доволни. Сигурна съм — Натали захапа устни, опитвайки се да задържи напиращата навън още по-широка усмивка, но Грета забеляза веселите пламъчета в очите й. — Ще излезем пак заедно следващата събота. Ще ходим на театър. На театър! Знаеш ли кои ходят на театър?

— Най-добрите от най-добрите — гордо отговори Ленор. — И можеш да бъдеш сигурна, че няма да бъдем отзад в партера!

Местата им бяха в центъра на шестия ред и двете млади жени лесно можеха да прекарат вечерта, вторачили зашеметени погледи в сложните фигури на кристалните полилеи, в елегантните завеси от гладко кадифе или в заслепяващата премяна на жените по първите редове. Но те прилежно следиха пиесата, решени твърдо да демонстрират интелигентност по време на неминуемата дискусия след нея. Справиха се чудесно, въпреки че когато Джак и Гил се впуснаха в сравнения с други постановки, те можеха само да мълчат, изпълнени със страхопочитание.

И двете бяха в облаците тази нощ и останаха в това състояние през следващите няколко седмици. Съпровождани с блясък, те вечеряха в различни първокласни ресторанти, ходиха на концерт в „Симфъни Хол“. Понякога и четиримата бяха заедно, друг път се разделяха по двойки. Това ги устройваше, защото всяка една от тях бе очарована от собствения си избор.

Ленор обожаваше излизанията с Гил. След толкова много години тя пак се чувстваше принцеса. Той се отнасяше с нея като с много крехък скъп кристал. Докосваше я с ефирна нежност, гледаше я с възхищение, не пропускаше да изтъкне, че е красива. Тя бе чувала тази оценка от много мъже, но я ценеше по друг начин, когато идваше от учтив млад мъж като Гил. Харесваше начина, по който той контролираше положението, не го приемаше за доминиращ, считаше го за силен. Забеляза колко твърд и неотстъпчив е, когато разисква професионални проблеми с Джак. Но към нея винаги се държеше с уважение.

И Натали беше омаяна от Джак. Вярно, отначало бе като изплашено дете, но обожанието му й вдъхна самочувствие. Когато бяха заедно, той бе сговорчив и отстъпчив. Не обичаше да разговаря с нея за работата си, сякаш у него имаше желание да спусне щит между нея и по-досадните страни на живота. Тя обаче не намираше работата му за скучна, след като почти неприлично силно вонеше на успех. Често го питаше за нея и с наслада поемаше малките късчета информация, които той й предлагаше с усмивка. Многократно го бе виждала да губи контрол, когато бяха с Гил и говореха за работа. С нея обаче бе винаги в добро настроение и тя вярваше от сърце, че той е точно отговорът на молитвите й.

 

 

През декември японците нападнаха Пърл Харбър и съдбата на тези молитви увисна неопределено във въздуха. Ленор и Натали прекараха много часове на напрежение, питайки се какво ли ще стане сега с техните разцъфтяващи романтични връзки. Няколко дни след обявяването на войната Джак и Гил решиха да отидат доброволци и двете жени почувстваха, че бъдещето им попада в обсада.

После Джак предложи женитба на Натали.

А Гил — на Ленор.

Светът около тях сякаш се разпадаше, но двете млади жени бяха в екстаз. Връзките на Гил с местния съдия им спестиха стандартния период от петдневно изчакване, последва скромна двойна церемония и Натали стана госпожа Джаксън Уайт, а Ленор — госпожа Гилбърт Уорън.

Натали и Джак заминаха за два дни меден месец в провинцията, което бе истински лукс предвид обстоятелствата. Натали не се оплакваше дори и да се бе надявала за истински меден месец. Желанието й се бе сбъднало — Джак й принадлежеше и връзката им бе легализирана. Страстно влюбена в съпруга си и в бъдещето си като негова жена, тя изтласка назад факта, че той отива на война, и се отдаде изцяло на щастието си, потопена в топлината на ласките му.

Той я направи жена едновременно нежно и страстно. Скоро Натали установи, че съпругът й е толкова умел в любовта, колкото и в бизнеса. Той демонстрира чудесен усет за нагаждане към нейните нужди: беше дързък, когато трябваше, и ласкав, когато имаше нужда от ласки. Страстта, с която му се отдаваше, я изненада. Усещаше нуждата му да затвърди правата си, преди да отиде на война, и я разбираше. Уникалният женски инстинкт й подсказа, че през тези два кратки дни той я бе дарил с дете, за да й прави компания, докато се върне…

Ленор и Гил останаха в града и прекараха сватбената си нощ в хотел „Риц“. На другия ден Гил бе ангажиран с разрешаване на някакъв юридически проблем, но той се постара да се върне бързо при нея. Тя имаше нужда от този малък отдих — Гил се оказа много по-пламенен любовник, отколкото бе смятала. Отнасяше се внимателно към нея, както бе очаквала, но той бе страстен млад мъж, а Ленор се оказа неподготвена за интимен контакт. Странно: Натали бе без майка, тоест без близък човек, който да я въведе в някои неща от живота, а Ленор бе много по-зелена от нея в това отношение… Грешка на Грета, която бе така страстно съсредоточена в единственото си всеобхващащо желание да види дъщеря си омъжена добре, че бе пропуснала някои съществени подробности. След подписването на документите Ленор бе оставена сама на себе си.

И когато се стигна до физическата любов, Ленор се почувства точно така: оставена сама на себе си. Гил я прегръщаше и целуваше, докосваше изящното й тяло с опитни ръце, които я възбуждаха, но той достигаше бързо своя връх на удоволствие и свършваше, преди тя да разбере какво става. Ленор лежеше до него и се питаше това ли е всичко и дали приказките, които бе дочула за летеж над искрящи върхове под дъжд от падащи звезди, не са обикновена измишльотина.

Но беше щастлива. Имаше уважаван съпруг, който ще се погрижи за нея, докато предоставя благородно себе си на нуждите на страната си. А когато се върне — отказваше дори да помисли за другата възможност — светът ще бъде в краката й.

Три дни след женитбата си Натали и Ленор целунаха за сбогом съпрузите си. И двете бяха решили (разбира се, с поддръжката на Гил и Джак) да продължат в „Симънс“, но се преместиха в къщата на Гил на улица „Маунт Обърн“ в Кеймбридж. Натали предложи да работи в свободното си време в офиса на Джак и да помага на свекъра си там в управлението на самолетната линия, която бе значително съкратена по време на войната. И Ленор предложи секретарски услуги на възрастния адвокат, на когото Гил бе поверил практиката си.

Бременността на Натали бе потвърдена два месеца след заминаването на Джак. Тя бе във възторг, както и Джак, когато научи новината по време на първата си отпуска от учебния лагер. Ленор й завиждаше и даде на Гил да разбере как се чувства по въпроса, а после благосклонно изтърпя пламенните му опити да коригира положението по време на отпуската.

До пролетта на 1942 година, когато двамата мъже завършиха обучението за офицери и бяха изпратени на континента, първите наследници на семействата Уайт и Уорън бяха вече на път…

Бележки

[1] Хърбърт Кларк Хувър (1874–1964); 31-и президент на САЩ (1929–1933). — Б.пр.