Марко Незе
Октопод (6)

Чирепите от един брак

Старата мафия не се намесваше в контрабандата с наркотици не поради скрупули, а заради убеждението си, че така е по-удобно. Алкохолът, хазартът, шантажът се смятаха за невинни и почти законни средства. Ако не се прекаляваше с тези неща, самите полицейски власти понякога бяха склонни да си затварят очите. Но опиатите бяха съвсем различно нещо. Големите босове ясно съзнаваха, че намесата в тази гнусна търговия носи огромен риск. Политиците ще започнат да вдигат шум, полицията ще им обяви война на живот и смърт. Не, нямаше смисъл да събуждат спящия лъв.

Първият, който пренебрегна предпазливостта, бе Лъки Лучано. Той виждаше в наркотиците бизнес и беше убеден, че мафията греши, като не се намесва — печалбите бяха тлъсти. Към края на тридесетте години той се втурна презглава да търгува с хероин. „Преди да е хрумнала другиму тази идея“ — беше казал той.

Тогава Сицилия стана базата, от която „стоката“ тръгваше към американските пазари. Продуктите, извлечени от мака, които идваха от Турция и Изтока, стигаха до острова по море. В нелегални лаборатории, финансирани от мафията, те се превръщаха в хероин. После хероинът се подготвяше за експорт. Белият прах се пренасяше замаскиран във все по-нови и гениално измислени опаковки. Пътуваше в корите на портокалите, предварително издълбани, в яйчени черупки, в кухините на машинни части. Системата, измислена от Лъки Лучано и усъвършенствана от Джо Адонис и Франк Копола, действаше все по-успешно, обогатена с причудливи и надеждни вариации.

— А сега пълнят бонбони с хероин — разпери ръце Катани, докато полицаят изваждаше белите кутии от един сандък и ги нареждаше на бюрото му. Всички те приличаха на онази кутия, която му бе дал дон Манфреди.

— Ехей, стига, стига, затрупа цялото ми бюро.

Вратата се отвори и се появи Алтеро с пълен доклад за цялата операция срещу контрабандата с наркотици. Погледна кутиите и каза:

— Открихме шейсет сандъка, вече запечатани и готови за експедиция.

— Не си играят на дребно — рече Катани. — И какво казват собствениците на тази сладкарска фирма „Братя Капитумо“?

— Плачат. Кълнат се, че нищо не знаят. Някой работник, казват, е злоупотребил с доброто име на фирмата за тази гнусна операция. Чудесно извинение!

— Да, добро е — каза Катани примирен. — С помощта на един добър адвокат ще възтържествува това извинение и ще се превърне във всепризната истина. Как мина обискът в дома на Чирина?

Алтеро разлисти протоколите.

— Нищо особено. Два пистолета, законно регистрирани. Но затова пък хванахме доста пласьори. Пипнахме ги на улицата, в един нощен бар, пред едно училище. Прибрах също и младия барон Шеличи, годеникът на дъщерята на банкера Равануса. Беше си направил малка частна плантация от марихуана.

Този обзор развали настроението на Катани. Той опря лакти на масата и се хвана за главата.

— Този списък, драги Алтеро…

— Още има. Ако искате, да продължа.

— Не, благодаря. Исках да кажа, че този списък ми действа угнетяващо. Трябва значи да се прицелим по-нагоре. Да сменим методите. За какво ни е да изметем банда пласьори на опиати? Според мен трябва да притиснем тези, които дърпат конците, не смятате ли така?

Алтеро беше объркан и затова посрещна с облекчение иззвъняването на телефона. Катани вдигна слушалката и чу гласа на жена си. Беше толкова унил, че го разтревожи.

— Какво е станало?

— Защо не си дойдеш?

— Сега ли? Затрупан съм с работа.

— А кога можеш да дойдеш?

— За вечеря, съгласна ли си? Случило ли се е нещо?

— Нищо, нищо. Моля те, не закъснявай!

Катани наведе глава помръкнал и притисна с пръсти носа си. Не седна, а направо се тръшна на стола. Погледна масата с натрупаните по нея кутии и лицето му внезапно се промени.

— Махнете ги оттук — процеди той.

Полицаят подскочи, сякаш шибнат с камшик. За секунди изчисти масата, като хвърляше кутиите обратно в сандъка. Вдигна го и се измъкна от стаята. Алтеро също имаше желание да изчезне, но не намираше повод. Подхвърли доклада си на масата.

— Ако искате, прегледайте го на спокойствие — каза той и с това извинение се изниза от стаята.

Останал сам, Катани се приближи до металния шкаф. Превъртя ключа и повдигна купчина книжа, под които беше скрита тетрадка. Отвори я и препрочете някои свои бележки. Това не бяха заключения, формирали се по време на следствието, а само негови впечатления.

Разлисти бързо тетрадката и спря на страницата, посветена на Равануса. Беше записал: „Свързващо звено с американската мафия? Влага в обръщение чрез своята банка печалбите от контрабандата с наркотици?“

Катани въздъхна малко потиснат от тези въпроси без отговор. Затвори тетрадката и вдигна телефонната слушалка.

Беше набрал номера на Центъра за лечение на наркомани. Искреният и добродушен глас на дон Манфреди му подейства като тонизираща напитка.

— Понякога ме обзема съмнението, че силите на тези, които преследват престъпниците все повече намаляват. И почти стана невъзможно да се разгадае някоя и друга главоблъсканица — сподели той с отчето.

— Не падайте духом точно сега — опита се да го ободри свещеникът. — Вие с вашето поведение предизвикахте доста смут, но в същото време вдъхнахте надежда на някои хора. Тук много-много не говорят, но ви уверявам, че мнозина ви наблюдават и очакват нещо от вас, надяват се.

Катани чертаеше малки стрелки на един лист. Те всички тръгваха от една точка — многобройни прави линии, на чийто край се мъдреше малко триъгълниче. Рисуваше звезди, съставени от стрели, снопове от стрели. Това бе един от начините да се разтоварва, когато беше напрегнат.

— Нямам никакво намерение да отстъпвам — каза той твърдо. — Дойдох тук, за да върша работа, и ще я свърша докрай. — Той сякаш искаше сам да се насърчи, да се само зареди с енергия. — Как върви момичето.

— Много по-добре е — отвърна отчето. — Преживя тежки мигове, но сега изглежда успокоена. Почакайте така, ще я повикам.

Гласът на Тити беше сънен.

— Главата ми е празна — каза тя. — Понякога ходя като унесена, чувствам се без сили.

— Дон Манфреди ми каза, че цветът на лицето ти сега е по-свеж.

— А, така ли? Значи искаш да се превърна в истинска южнячка — дебела и загоряла от слънцето.

— Ще дойда да те видя, когато се поосвободя. Как я карате там?

— По-лошо е от казарма. Събуждане в седем, оправяне на леглото, приготвяне на закуската, пране, гладене, обработване на градината. Не съм свикнала с тези неща. Всички мускули на ръцете ме болят. Слушай, колко време смяташ да ме държиш под карантина, а?

— Докато е необходимо. Кротувай!

— Добре, полицайче, ще мирувам — обеща Тити.

Жената, с която мечтаеше да живее.

* * *

— Успокой се, успокой се… Все това ми повтаряш до втръсване. Но аз вече не съм спокойна. До гуша ми дойде.

Елзе тупаше ядосано с крак.

— Когато имам нужда от теб, ти не си тук. А като ти се обадя по телефона, ме отпращаш, защото си претрупан с работа. Тогава за какво си ми?

Катани й беше обърнал гръб и с ръце, мушнати джобовете гледаше залеза през прозореца. И макар че не я виждаше, си я представяше чудесно. Тя ръкомахаше, бърчеше чело, крещеше с френския си акцент, който някога му беше приятен, а сега изобщо не понасяше.

Жената, от която мечтаеше да се освободи.

Тя млъкна за миг и както винаги яростта й малко по малко започна да се изпарява. На нейно място се разля кротко умиление. Пристъпи към мъжа си, почти докосна гърба му.

— Виновна ли съм, че те обичам? — прошепна тя.

Тези думи го трогнаха. Той се обърна и погледна лицето й, осветено от последния слънчев лъч.

— Не искам да ти причинявам страдания — каза й той. — Може би не съм най-подходящият съпруг за теб.

Тя го прегърна и сложи глава на рамото му.

— О, скъпи!

Той забеляза, че на стената е окачена в рамка сватбената им снимка. В нея се отразяваше розовият светлик на залеза. Катани мислено се върна назад и изпита известна тъга.

— От няколко дни не съм на себе си. Отчаяна съм.

— Защо? Днес гласът ти по телефона ме уплаши.

— Защото имам една тайна, която ми тежи на сърцето — каза тя, като се отдръпна леко. — По-добре е да ти го кажа, защото иначе ще се побъркам. — Мушна ръка под ревера на сакото му. — Знаеш ли къде бях, когато се опитаха да те убият? Бях при Сантамария. Спах с него. Аз съм една глупачка. Исках да видя някаква реакция у теб, исках да ме забележиш.

Тя го наблюдаваше внимателно, като лекар, който иска да открие признаците на една болест.

Много пъти той си бе задавал въпроса, как ще реагира, ако разбере, че Елзе му е изневерила. Сега знаеше, но не изпита нито гняв, нито възмущение. „Е, добре, направила си го — мислеше той, — и сега какво искаш от мене?“ Не само че не го интересуваше кой знае колко, но се почувства облекчен от това разкритие. Сякаш признанието й за прелюбодеяние като по чудо го освободи от всякакво задължение към нея.

Обърна очи към сватбената снимка на стената. Светлината върху нея беше изчезнала и сега едва-едва се очертаваше тъмен квадрат. Също и лицето на жена му пред него изглеждаше далечно и неясно като в мъгла.

— Напоследък — каза той хладно — беше станала болезнено ревнива и непоносима. Може би си си подготвяла алиби за това, което направи.

— Не говори така. Отчаяна съм. — Искаше да запази спокойствие, но вълна от озлобление я покоси. Ако беше проявил повече внимание към мен… — Удряше с юмруци широките му гърди. — Мразя те. Да ме изоставиш така след толкова години съвместен живот. Следвах те от единия до другия край на Италия, без да кажа нито дума. Всеки път нов град, нова среда, нова самота. Но не обръщах внимание на тези неща, защото бях с тебе. Докато ми беше близък, нищо не ми тежеше.

— Ти си егоистка — каза той, изгубил търпение. Говориш само за себе си, за своите нужди, за своите терзания. А другите не те интересуват. През цялото това време нито веднъж ли не ти мина през ума, че и аз очаквам нещо от тебе? Че и ти трябва да се съобразяваш с моите проблеми.

Тя се разяри.

— Ти промени руслото на моя живот. Станах твое вярно куче през тези тринадесет години и сега ме упрекваш, че съм те пренебрегвала. Какво дебелоочие! — протегна ръка към ключа и запали лампата. — А сега какво да правя? Да си стегна багажа и да си отида, така ли? Дотук ли стигнахме?

— Не зная. Прави каквото искаш.

— Значи си измиваш ръцете, така ли? Вместо да ми помогнеш, предпочиташ да ме оставиш. Сега изпитваш отвращение, смяташ, че съм курва.

Елзе се хвърли на дивана, захлупи лице в шепите си и заплака отчаяно.

Притича дъщеря им и застана в рамката на вратата. Дълбока покруса бе изписана на лицето й. На пръсти със ситни крачки тя отиде при майка си. Коленичи до нея и се опита да я утеши.

— Не плачи, мамо.

И без да погледне баща си, му каза:

— Винаги когато си вкъщи, я разплакваш. По-добре е, когато те няма.

За Катани това беше като нож в сърцето. Почувства се самотен. Жена му не го разбираше, а сега и дъщеря му бе настроена срещу него. Огорчен, той понечи да излезе от стаята, но краката му бяха изтръпнали и успя да направи само няколко тромави крачки. Замахна и удари керамичната ваза, която падна на пода и се счупи на малки остри парчета.

Звукът от счупената ваза отекна в главата му. Печален погребален звън от чирепите на един брак.

* * *

Нани Сантамария беше ужасен, когато го повикаха да се яви в полицейското управление при Катани. Очакваше да бъде мъмрен, а може би и заплашен с нещо, ако не стои настрана от хубавата жена на инспектора. И затова прекрачи прага на служебния му кабинет с подвита опашка. Беше си подготвил дълга поредица от извинения и ги въртеше из главата си, за да ги пусне в ход, в случай че се наложеше да се измъква.

Не можеше да си намери място на стола. Кръстосваше крака, въртеше се и все беше нащрек, навел очи. Остана малко изненадан, когато Катани му каза, че го е повикал да му направи предложение за работа.

— Или по-точно да ви поискам една услуга.

„Може би — помисли си журналистът — иска да започне отдалече.“

Катани започна да му обяснява:

— Бих желал да се обърна към хората от този град чрез вашата телевизия. И мисля, че най-удобният и ефикасен начин ще бъде под формата на интервю.

Сантамария не повярва на ушите си. Тогава за първи път, откакто бе почнал този разговор, той вдигна очи и погледна Катани, все още изпълнен с недоверие.

— Искате от мен да ви взема интервю, така ли?

— Да. Но имам една молба — нека предварително да съгласуваме въпросите.

И тъй като Сантамария изглеждаше объркан и нерешителен, инспекторът го попита какво не е наред и дали желае да му съдейства. Журналистът сякаш се събуди от кошмарен сън и отговори, че всичко е наред. С явно облекчение добави, че с удоволствие ще приеме Катани в телевизионното студио.

После още веднъж предпазливо попита дали това е всичко, което инспекторът е искал да му каже.

— Това е всичко — освободи го Катани.