Марко Незе
Октопод (33)

Открита война

Свита в креслото, с ръце на коленете, Елзе го слушаше. Сърцето й бе трепнало, когато го видя отново. Дълбоко в душата си тя го бе укорила: не трябваше да се появява от време на време и да отваря старите й рани. Затова сега в своята малка къща в Евиан Елзе се опитваше да спазва известна дистанция, сякаш този мъж беше заплаха и трябваше да се пази от него.

— Страхувам се, Елзе — каза Катани. — Всеки път, когато се страхувам, си спомням нашия престой в Авелино и миговете на земетресението. Всичко се тресеше, стените на къщата се напукаха. Избягахме навън под дъжда. Ти ме хвана подръка и аз се почувстваха по-спокоен.

„Какво иска да каже — запита се тя, — какво се опитва да ми каже?“

— И сега изпитвам този страх, някакъв вътрешен страх.

Надвеси се над нея и стисна ръката й.

— Само ти можеш да ми помогнеш.

Елзе изглеждаше объркана.

— Но какво мога да направя?

— Ти си единственият човек, на когото имам сляпо доверие — каза й той. — Само на теб мога да разкажа всичко. Споменът за Паула винаги ще ни свързва.

Сега пък тя го поохлади.

— Не знам — въздъхна Елзе, — възникнаха толкова недоразумения между нас.

Искаше й се правият да бъде той, да му каже, че е абсурдно да стоят така далече един от друг, но не смееше. Страхът от разочарованието я възпираше.

Той се отпусна в креслото. Само когато умря дъщеря им, тя го бе видяла толкова потиснат и уплашен.

— Водя отчаяна битка — каза той. — И съм сам. Последния ми приятел го убиха оня ден.

Елзе се надигна разтревожена.

— И ти ли си в опасност?

Катани я погледна. Лицето й беше близо до неговото. Изведнъж му домиля за луничките по лицето й. Тя носеше перлени обици, които подчертаваха нейната миловидност.

— Да, наистина съм в опасност — каза той, отвори куфарчето и измъкна една кутия. — Затова искам да ти поверя едни много важни документи. Отнася се за Канито и неговите приятели. Имам копия от тях в Рим. Направи им още едно копие и ги депозирай при някой нотариус, на когото имаш доверие. — Сложи ръка на рамото й. — Ако нещо ми се случи, трябва да ги изпратиш на адресите, които се намират в този плик.

— О, боже! — Елзе закри лицето си с ръце. — Какво значи всичко това, Корадо?

— Не се тревожи. Важното е никой да не заподозре. Ако някой те пита, кажи им, че не си ме виждала след смъртта на Паола. Не ме търси по телефона. Ще ти се обаждам аз. Дори казвай, че не желаеш вече да ме видиш, че ме мразиш, защото знаеш, че имам връзки с друга жена.

Елзе сложи кутията на коленете си.

— Наистина ли има друга жена?

— Да, има, но не мисли, че тя значи нещо за мен. Само е част от опасната игра на взаимно изтребване, в която съм замесен.

— Нищо повече ли?

Светлите очи на Елзе издадоха, че очаква отговора с трепет и тревога.

— Нищо повече — въздъхна той.

* * *

Не посмя да се види с Теразини в резиденцията, затова му определи среща на една отбивка в началото на магистралата за Неапол.

Теразини беше пристигнал пръв. Катани спря колата си до неговата и му подаде от прозорчето издут плик. Съдържаше само малка част от материалите, които бе поверил на жена си.

— Добро ли е? — осведоми се адвокатът. Дръпна ципа на чантата си и мушна плика вътре.

Катани кимна утвърдително.

— Експлозив!

По лисичето лице на адвоката за миг се появи коварно изражение.

— Добре. И за какво се отнася?

Катани изключи двигателя и се премести на съседната седалка. Теразини чакаше облакътен на прозорчето.

— Този път има имена и презимена — каза инспекторът. — Документите са разделени на две части. В първата се говори за една огромна сделка отпреди няколко години, която е сключена с помощта на Канито. Там има и доказателства. Никой нищо не е узнал за тази работа, но Канито най-вероятно е бил изнудван от някого и затова си загуби мястото.

— А втората част?

— Отнася се за назначаването на Канито за шеф на отдел Z. От документите личи, че е бил наложен там от Асоциацията на Лаудео.

Катани се огледа подозрително.

— Има още една история с контрабанда на оръжия — добави той. — Канито е затънал до гуша в тази работа. Парите от своя дял е внесъл в една швейцарска банка.

— Я виж ти! — възкликна Теразини. — А вие как се сдобихте с тази плячка?

Катани направи неопределен жест.

— Имам приятели в полицията — каза той. — Мнозина мразят Канито.

— Разбирам — каза Теразини и почеса брадичката си. — А вие защо го правите?

— Имам сериозни причини — каза Катани. После, сякаш за да се оправдае, продължи: — Моите отношения с Канито са много лоши. С вас нещата обаче вървят добре.

Теразини стисна устни и ги издаде напред като човка на патица.

— Много добре — каза той. — Вие сте млад. Аз знам колко печели един полицейски инспектор.

Мушна ръка в чантата си и измъкна оттам един плик. Подаде го на Катани и добави:

— Това е само малък аванс. Позабавлявайте се. И ако ви потрябват още, достатъчно е само да поискате. Доволен съм, защото започнахте да разбирате как трябва да се държите. Ще се видим пак.

Той му намигна, включи двигателя и потегли.

Катани повъртя в ръцете си издутия от банкноти плик и го мушна в жабката на колата. Върна се в града. Юлското слънце прежуряше. С мъка намери място за колата на втора редица, недалеч от черквата Санта Мария Маджоре. Взе плика и тръгна към величествената фасада, която изглеждаше още по-тържествена на ослепителната слънчева светлина.

Изкачи се по стълбата и за миг постоя нерешително на прага на огромния портал. После се запъти към десния кораб. Една старица с кърпа на главата бе коленичила пред изповедалнята. Изчака тя да свърши и когато я видя, че се прекръства и се изправя, приближи се веднага и коленичи на същото място. Зад решетката се чу леко отегчителният глас на свещеника, който започна да каканиже:

— В името на Отца и Сина и…

— Чуйте ме, отче — прекъсна го рязко Катани, — аз няма да се изповядвам. Нямам време за това. Оставям ви тук един плик, пълен с пари. Използвайте ги за добри дела.

След миг объркване свещеникът се показа на вратата на изповедалнята.

— Почакайте — извика той. Но Катани беше оставил вече зад гърба си приятната прохлада на черквата. Потопи се отново в летния зной.

* * *

— Уха! Сега наистина ще се посмеем.

Маурили разлистваше книжата, които му бе предал Теразини.

— Страшна работа! — засмя се той. И колкото по вече се задълбочаваше в четенето, толкова повече устата му се разчекваше от смях. — Мисля си за физиономията, която ще направи Канито, като види публикувани тези работи.

Хвърли документите на масата. Взе бутилката с шампанско от кофичката и напълни чашата си догоре.

— Знаете ли какво забелязах? — каза той, като се обърна към Сорби. — Тези книжа са написани с левия крак. Явно е бил същият старшина, издигнат в таен полицай. Оттам идват, нали?

— Вие не се тревожете за това — хвърли му убийствен поглед Теразини. — Отправната точка не ви интересува.

— За бога! Направих само забележка.

Маурили изгълта шампанското, напълни още веднъж чашата си, хвана с два пръста единия край на разкопчаната си риза и го развя, за да се разхлади.

— Каква жега, приятели! Е, сега какво ще правим с това нещо тук?

— Още един брой — каза Теразини. — Трябва да има снимка на Канито на корицата и съобщение за бъдещи сензационни разкрития.

— Хо-хо, искате да го печете на бавен огън — засмя се Маурили. — Само обявление. Оставете това на мен, защото аз, скромно казано, съм майстор в тези работи. — Почеса се по къдравата глава. — Мама му стара, имам си аз дарба. Можех да стана голям журналист — каза той с тон на огорчение, — а пък стигнах дотам, да се занимавам с тези тъпотии.

Теразини не се разнежи от жалката съдба на Маурили. Само каза:

— От този брой стигат само петстотин екземпляра. И бъди готов за следващия.

— На вашите заповеди — рече Маурили с вдигната ръка. Вече беше малко пиян. — „Подчинявам се“ — както е казал Гарибалди на краля. Само че сега ще трябва да ме закарате до вкъщи, защото колата ми се счупи точно тук отпред. Мама му стара, трябва да си купя нова.

— Шофьорът вече е предупреден — отпрати го хладно Сорби.

Банкерът се приближи до верандата.

— Вие съгласен ли сте с тази идея да ги атакуваме?

— Каризи го иска — каза Теразини замислен. — Трябва да се съобразяваме с него.

— Хм. Да се надяваме, че няма да създава пречки при сключване на сделката.

Сорби изгаряше от нетърпение тази работа да приключи час по-скоро. При всяка пречка, която забавяше договарянето, сърцето му се обръщаше.

— Може би не си заслужаваше да разпалваме тази война — каза той. — Трябваше да им предложим по-нисък процент и те щяха да се съгласят.

* * *

Снимката на Канито беше отпреди няколко години — лукаво лице, алчни очи, леко заслепени от светкавицата. Тази фотография, изровена кой знае откъде, сега се мъдреше на корицата на „Злоезичник“.

— Ето докъде стигнахме — изкрещя Канито, като удари с книжката по масичката. — Ето ти резултата от измяната на Ферети.

Беше облян в пот. Изтри врата си с кърпа. Насочи показалец към Лаудео, който седеше мълчаливо, и каза властно:

— Тази история трябва да приключи, и то веднага.

— Ще направя, каквото мога — измърмори Лаудео.

— Дори и невъзможното — не се успокояваше Канито, размахвайки кърпата като знаменце. — И невъзможното трябва да направите, защото, ако потъна аз, ще потънат всички.

Той крачеше напред-назад по терасата като тигър в клетка. От време на време поклащаше глава, което значеше, че някакъв войнствен план му идваше наум.

— Всички заедно ще потънем. Не си правете илюзии. На един и същи кораб се намираме.

— Хайде стига — каза Лаудео разтревожен. — Ако не запазим спокойствие, рискуваме да ни въвлекат в тяхната игра.

Канито избърса челото си.

— Мерзавци! — скръцна със зъби той. — Никога не съм бил изменник. — И се обърна към Лаудео, сякаш вече усещаше, че го изоставят. — Запомнете го добре: винаги съм работил за общото благо. Затова действайте бързо. Следващата книжка с всичките тези гадости не трябва да излезе.

Седнал в плетеното кресло с лакти на облегалките и скръстени ръце, Лаудео приличаше на сфинкс.

— Мисля, че разбрах към кого са се обърнали за тази операция — каза той. — Ще отида да говоря с него.

— Много добре — каза Канито малко по-успокоен. — Цялата мрежа на Асоциацията трябва да бъде мобилизирана, за да спре тази долна работа.

— Бъдете спокоен — каза Лаудео. — Книжката няма да излезе.

Косите, лицето и ръцете на Лаудео бяха бели, а сега под чадъра слънчевите отблясъци го правеха още по-прозрачен и нереален.

Седна и Канито.

— Не са само журналистите. Има и депутати, и сенатори. И те са от същия сорт. Еднакво сервилни. Мога да размърдам някой и да го накарам да повдигне въпроса в парламента, само да намекне за начина, по който Теразини и приятелите му са получили терени и правото да строят в Сицилия.

— Не знам дали това е най-добрата стъпка — подхвърли Лаудео.

— Вие защитавате ли ги? — разпали се пак Канито. — Теразини ни измени и трябва да плати за това.

— Навярно е трябвало да отстъпи пред волята на Каризи. Неговите връзки със Съединените щати сигурно са доста по-солидни, отколкото с нас.

— Не ме интересува — извика Канито. — Ще ги накарам всички да лазят в краката ни, подлеци такива!

* * *

Оркестърът свиреше „Татко, не ме поучавай“ — известната песен на Мадона. Пулсиращите многоцветни светлини на прожекторите открояваха фигурите върху дансинга. За неуловима част от секундата при смяната на светлините настъпваше мрак, който накъсваше образите на танцуващите и те приличаха на движещи се марионетки.

От дансинга се отдели някакъв пълничък мъж хванал за ръка брюнетка с дълги коси и възможно най-къса пола. Беше Маурили. Приближи се до бара и се втрещи, като видя Лаудео, облегнат на тезгяха с чаша питие в ръка.

— Професоре, не знаех, че посещавате такива заведения — каза той удивен.

Маурили беше облечен в лъскаво сако, ризата му беше разкопчана чак до пъпа, а на главата си имаше черна шапка. Макар че се мъчеше да не го показва, присъствието на Лаудео го бе разтревожило.

— Но както виждате, и аз обичам такива места. Трябва да говоря с вас — направи му знак професорът.

— Сега ли? — заекна Маурили. — Нали виждате, че сега съм зает.

И намигна към момичето, което прие това за представяне и реши, че трябва да поздрави. Наклони глава встрани и се усмихна превзето.

— Няма да ви бавя, само няколко секунди.

Тонът на Лаудео не търпеше възражения.

— Тогава — рече колебливо Маурили, — тогава идвам.

Потупа по бузата брюнетката и каза:

— Чакай ме тука, красавице, бъди така добра. Ще се върна веднага.

Лаудео посочи с глава изхода. Вън професорът веднага пристъпи към същността.

— Кой е дал онези неща на Теразини? — попита той.

Маурили беше изненадан.

— Точно това не знам, нито пък искам да зная. Не желая да си имам неприятности. Правя това, което ми наредят.

— Маурили, Маурили — укори го Лаудео, — когато разбрах, че и вие сте замесен, изпитах голямо разочарование. Един интелигентен мъж като вас да се свърже с подобни мошеници! Как стана това? Моята Асоциация е готова да ви приеме с отворени обятия. Трябваше само да се обадите по телефона. — Сне си очилата и ги изтри с кърпа. — Колко ви плащат онези?

— Двайсет на брой.

— О, слаба работа, трохи. Вие сте талантлив журналист. Оставете тези глупости. Аз мога да ви предоставя цяла телевизионна станция. Ще печелите повече, поне двойно, отколкото ви дават онези дрипльовци.

— Нямаше да е лошо, професоре. Но какво да правя, нали имам договор с тях?

Лаудео попипа бродираната си кърпичка в джобчето на сакото.

— Разбирам, но винаги можем да се споразумеем.

С печално изражение Маурили сне черната си шапка и оправи къдриците си.

— А кой ще говори с тях? Вие ли?

— Не се правете на наивник — каза Лаудео, като го бутна с лакът в кръста.

Маурили започна да се поти. Вееше си с шапката.

— Не става въпрос за наивност — въздъхна той. — Аз лично нямам нищо против вас. Стига само някои да ми плаща, за мен е все едно дали са те, или сте вие. Но най-важното е сигурността. Нали разбирате, не искам да отида на кино.

— Сигурност! От онези ли търсите сигурност? Много добре знаете, че само ние можем да ви я гарантираме.

Лаудео тупна Маурили по корема, сякаш за да потвърди някаква уговорка, и добави:

— Дръжте ме в течение на всяка стъпка, която предприемат. И не правете грешки, съветвам ви.

Маурили затвори очи. Чувстваше се като глинено гърне между две планини, които ей сега ще се сблъскат. „Когато атовете се ритат, магаретата теглят“ — помисли си той.

* * *

Чуваше се само песента на птиците. Под сянката на навеса цареше невероятно спокойствие за оня, който прекарва дните си в адския казан на града.

Мъничка като врабче, съпругата на Канито сякаш прехвръкна и седна до Катани и мъжа си.

— Сложих масата навън, защото тук можем да се наслаждаваме на чистия въздух — каза тя и погали мъжа си. — Харесваш ми, Себастиано. Виждам те доволен, въодушевен.

— О, да — позасмя се той. — Тук наистина се чувствам добре. С теб, с Корадо.

Катани бе вдигнал бутилката с вино и понечи да напълни чашите.

— Не, чакай — спря го Канито. — Ще взема друго вино. Това не е подходящо.

— Няма значение — каза Катани. — Аз не съм познавач.

Канито обаче беше непреклонен.

— Не, иначе няма да уважим превъзходните гозби на жена ми. Отивам да взема друга бутилка.

Жена му го проследи с поглед. Лицето й помръкна. Доближи се до ухото на Катани и простена:

— Вие видяхте ли онази недостойна публикация със снимката и заплахите?

— Да, видях един брой.

— Срамна работа — прошепна жената. — Това са безсърдечни хиени.

— Вашият мъж има много неприятели — обясни й Катани.

— Знам, знам. И точно затова се обръщам към вас. — Тя сложи дребната си суха ръка върху китката на Катани. — Стойте до него, закриляйте го. Себастиано нищо не ми е казал, но мисля, че ви е поканил тук, за да ви говори точно за това. Като приятели, насаме.

Някакви птички изпуснаха на масата сухо клонче. Катани го махна от покривката. Беше притеснен, дори нямаше желание да яде. Тази жена вече малко го дразнеше. Възможно ли е да прекараш цял живот до един човек и нищо да не разбереш за него?

— Но аз, аз не съм в състояние да се намеся. Какво мога да направя?

Канито се върна с нова бутилка вино. Беше доловил последните думи и веднага се хвана за тях.

— Можеш много да направиш. Не се подценявай толкова.

Жена му имаше вид на дете, което са изненадали да бърка в буркана със сладкото.

— Извинявай, Себастиано, може би не трябваше. Позволих си да говоря за тази гадна история с Корадо.

— Много добре си направила, скъпа. Нямам тайни от Корадо.

Катани вдигна рязко глава.

— Добре — каза той. — Вие искате помощ, съвет и аз мога да ви го дам.

Той гледаше втренчено Канито, който изглеждаше изумен и малко объркан от твърде решителното държане на инспектора.

— Вие имате само един сигурен път, за да избегнете всякаква форма на изнудване — каза той.

Канито преглътна слюнката си.

— И кой е този път?

Гласът на Катани стана тих, но в ушите на Канито той прозвуча като вик.

— Напуснете службата си. Подайте си оставката.

Шефът на отдел Z изпусна вилицата на масата. Сложи шепа зад ухото си, сякаш за да чуе по-добре.

— Какво, да напусна ли? Да зарежа кариерата си заради неколцина мръсни изнудвачи? Какви ми ги говориш?

Катани разпери ръце.

— Това ви съветвам. Така ще се спасите, ще избегнете излагането на показ на не особено почтени неща и ще осигурите спокойствието на семейството си.

— Какво, какво? Ти мислиш, че онези са в състояние да ме унищожат? Мислиш, че се страхувам от тях, така ли?

Лицето на Катани стана сурово. Инспекторът обходи с мрачен поглед масата и каза:

— Можете да избегнете името ви да стигне до вестниците, като започнете по-усамотен и по-спокоен живот.

Съпругата на Канито се разплака.

— О, господи, вие не познавате Себастиано. Той живее само с работата си. Обожава ме, но без работата му с него ще бъде свършено. Моля ви, не настоявайте. Ако знаете само колко пъти и аз съм го молила да остави всичко, но той не иска и да знае.

Канито сложи ръка на рамото на жена си, за да я утеши.

— Недей така, скъпа. Всъщност само ти ме разбираш. Само ти ме познаваш изцяло.

— Извинете — каза Катани. — Казах ви всичко това като приятел.

— Хм. Разбирам твоите чувства. Те са дори благородни. Искаш да ми осигуриш по-спокоен живот. Да, за някой друг това би било чудесно. Но не и за мен. Запомни го!

* * *

Черната лимузина се изравни с тротоара. Маурили видя Лаудео, седнал на задната седалка. Отвори вратата и се настани до него в колата, която още миришеше на ново. Шофьорът потегли.

Маурили се въртеше нервно, сякаш имаше бълхи. Почеса се по бузата и каза:

— Решиха да публикуват всичко. — Сложи показалеца в устата си и го стисна със зъби. — Дяволите да ме вземат, унищожавам се със собствените си ръце. Професоре, тази работа ще свърши зле. — Потърка очи. — Вече дадох материалите в печатницата.

Лаудео засия.

— Бъдете спокоен, Маурили. Ние ще се погрижим за вас.

Той мушна ръка в чантата си и измъкна един плик.

— Ето тук е скромният знак на признателност. Кога ще печатате?

— Утре вечер.

— И къде? В същата печатница, отбелязана в последния брой ли?

— Не, не. Тя просто не съществува. — Провери с ръка дали пликът е на сигурно място във вътрешния джоб на сакото му. — Но какво искате да измъкнете от мен, професоре? Че аз се унищожавам! Дявол да го вземе, каква беля… Ще печатаме в печатница „Стела“. Но моля ви, не ми създавайте неприятности, не ме погубвайте.

Лаудео вече беше направил знак на шофьора. Лимузината спря.

— Добре, добре — прекъсна го Лаудео. — Бъдете спокоен.

И го избута от колата.