Марко Незе
Октопод (32)

Ураганен вятър

Минаваше полунощ. След като се нацелуваха в колите, и последните двойки си заминаха. Виа Апиа, голямата пътна артерия на древния Рим, беше потънала в сън, осветена слабо от редките лампиони.

Мощна кола профуча по асфалта и зави към хълмчето, където беше гробището на коли. Фаровете й осветиха грубо скованата врата. Моторът заглъхна и четирима души слязоха от колата.

Влязоха в ограденото място и макар че се движеха безшумно, събудиха кучетата. Животните нямаха време да се спуснат към тях. Бяха умъртвени с два куршума, изстреляни от оръжие със заглушител, които само изсвистяха. Четиримата се придвижиха предпазливо, криейки се зад купчините стари железа. Сред тях се различаваше силуетът на фургон. Вратата му се отвори и се показа младежът. Макар и сънен, той скочи на земята с пистолет в ръка. Някакво парче ламарина издрънча под краката му. Четиримата го забелязаха и почти едновременно натиснаха спусъците на пистолетите. Оловен дъжд покоси младежа.

Двама от нападателите с фенерчета се вмъкнаха във фургона и изненадаха стареца, който спеше. Единият приближи дулото на оръжието на десет сантиметра от слепоочието му и прати един куршум. Изсушеното старческо лице подскочи на възглавницата и се отпусна безжизнено.

В това време другите двама претърсваха джобовете на младежа и хвърляха предметите на земята. Портфейл, цигари, запалка. От задния джоб на панталоните измъкнаха карта в пластмасово калъфче — документ, от който ставаше ясно, че младежът принадлежи към едно специално звено от отдел Z на тайните служби.

Преди да си отидат, четиримата обляха с бензин фургона и го подпалиха.

* * *

Когато Катани пристигна, пламъците вече бяха стихнали и зад латинските хълмове се появи първият светлик на зората.

Беше го събудил по телефона Ферети и той сега се въртеше около купчините димяща пепел. Пожарникарите действаха с маски на лицата, защото обгорелите ламарини издаваха остра миризма.

Пожарните и полицейските коли бяха със запалени сигнални лампи и на тяхната червеникава светлина хората сякаш не стъпваха на земята, а висяха във въздуха.

От здрача изникна Ферети и застана до Катани.

— Бях поставил мой човек тук — един полицай от моето звено — да наблюдава вилата на Сорби — каза той, като посочи с брадичка подножието на хълма, където вече се различаваше елегантният силует на вилата. — Убиха го заедно със стареца, който беше управител на склада. Ще го представим за обикновена криминална история, разправия между крадци на коли. Проблемът обаче е Канито. Трябва веднага да се срещна с него тази сутрин. Естествено, той нищо не знаеше за полицая, който бях поставил тук да шпионира. Ще вдигне ужасна олелия.

— Да, сега вече ще разбере, че искате да го изиграете — рече Катани разтревожен.

— Май че ще бъде по-добре да играя с открити карти. Не мога да се преструвам повече.

Ферети сложи ръка на рамото на Катани и каза сериозно:

— Стигнахме до уреждане на сметките. Ако загина, вие ще трябва да продължите. А сега ме слушайте добре: в склада за електроуреди съм скрил документи, които могат да унищожат Канито. Не съм ги използвал още, защото чаках да събера и материали срещу Асоциацията на Лаудео. Но вече няма време.

Той тръгна към колата с ръце в джобовете, направи няколко крачки и се върна.

— А, Катани — прошепна му той, — днес непременно трябва да поддържаме връзка. Трябва да знам къде да ви намеря всеки момент.

— Добре — кимна Катани. — Ще чакам у нас да ми се обадите.

* * *

Ферети отиде направо в службата си. Отвори вградената в стената каса и извади оттам някакви документи. Някои от тях унищожи с машината за раздробяване на хартия, а останалите мушна в един плик и ги сложи в чантата си.

Работеше спокойно. Знаеше, че го чака тежък двубой, който лесно можеше да вземе лош обрат. Опитваше се да запази хладнокръвие и сдържаност. И докато преценяваше какво да предприеме, една секретарка му извести, че шефът иска да го види незабавно.

Очите на Канито мятаха мълнии. Ферети още не бе успял да затвори вратата зад себе си, когато оня се нахвърли яростно върху него.

— Кой ти е позволил да държиш под наблюдение вилата на Сорби? Надявам се, че имаш сериозни основания за тази необичайна инициатива.

— Да, имам сериозни основания — отвърна Ферети сдържано, но твърдо.

— И мога ли да знам какви са?

— Не.

— А, така ли? — Канито се изправи, опря ръце на бюрото, изпъчи гърди напред като вързано куче, което се опитва да се хвърли. — Сега пък ме държиш в пълно неведение за твоите инициативи. Това е недопустимо.

На бюрото му имаше един екземпляр от книжката, която беше напечатал Маурили с първите завоалирани обвинения срещу Канито. Шефът на отдел Z я взе и я размаха във въздуха.

— Тогава трябва да предполагам, че ти си инициатор и на тези гнусотии.

Канито беше посинял. Заобиколи бюрото и се приближи заплашително до Ферети.

— Ние с теб никога не сме говорили открито — изсъска в лицето му той. — Мислех, че няма нужда. Но очевидно съм те преценил зле.

— Без съмнение.

— Добре. Тогава нищо друго не ти остава, освен да си подадеш оставката. — Канито го гледаше втренчено на педя от очите му. — Разрешавам ти да си отидеш достойно. Ако откажеш, ще възбудя дисциплинарно преследване за твоето поведение.

Ферети издържа погледа на шефа си и отвърна предизвикателно:

— Нямам никакво намерение да си отивам. Затова, ако не се боите, възбудете следствие.

Канито му хвърли последен поглед накриво, за да прецени какви намерения има. После се върна при бюрото си.

— Нямаме какво повече да си кажем — отпрати го той.

— И аз мисля така — каза Ферети и тръгна към вратата.

Канито отново го повика.

— Помислете добре — предупреди го той.

— И вие си помислете какво сте вършили през последните години.

Веднага щом се върна в своя кабинет, Ферети набра номера на Катани. Уведоми го как е протекъл разговорът с шефа.

— Нещата могат да стигнат до бърза развръзка — каза той. — Вас все още мога ли да ви намеря вкъщи?

— Бях поел един ангажимент, но ще го отменя.

— Няма значение. Дайте ми номера на мястото, където отивате. Ако е нужно, ще ви потърся там. Как? Пет, седем, не разбрах последната цифра. Девет? Довиждане.

И Канито, като остана сам, започна да набира един номер и забеляза, че ръката му трепери. След разправията с Ферети беше изтощен и уплашен.

— Трябва да се видим — каза той на Лаудео. — Положението е много тежко. Не, не се и опита дори да се извини. Напротив, в поведението му имаше някаква заплаха.

* * *

Свечеряваше се. Ферети чакаше в преддверието вече почти два часа. Беше намислил да изиграе и последния си коз, но на риск. Реши да уведоми един политик, който имаше отношение към тайните служби. Но трябваше да си признае, че тази стъпка криеше неизвестност, защото Ферети не знаеше дали тази особа не е свързана с Асоциацията на Лаудео. Нищо чудно — в неговия свят, изтъкан от неясни и неразбираеми отношения, човек не можеше да бъде сигурен в нищо.

Докато чакаше, Ферети се убеди, че няма друг избор. Ако успееше да изобличи на високо равнище престъпленията на Канито, имаше надежда да се измъкне. Но нямаше вече време. Ако пропуснеше и тази последна възможност, беше загубен, защото знаеше добре, че Канито вече действа срещу него.

Погледна часовника си: беше седем. Частният секретар отвори вратата на кабинета и каза:

— Току-що се обади негово превъзходителство. Работите му в Сената са се проточили и тази вечер няма да се връща. Ако желаете, мога да ви назнача среща за утре или за някой от следващите дни.

Но Ферети дори не чу последните думи. Бутна тежката врата, която водеше към вестибюла, и излезе.

* * *

По същото време Катани се намираше с Олга в едно модно ателие близо до площад „Испания“. Графинята си избираше рокли и от време на време изчезваше зад остъклената стена, за да ги пробва. Обличаше ги и се показваше на Катани, за да чуе мнението му.

— Много е красива — каза той.

— Но на теб всички ти харесват — усмихна се Олга.

— Може би ти правиш дрехите привлекателни.

Графинята отново изчезна зад стъклата. Собственичката я последва с няколко рокли, метнати на ръката.

Катани беше неспокоен. Гледаше разсеяно наредените дрехи, които се открояваха под мъждивата светлина на аплиците. Близо до изхода седеше касиерката и в момента говореше по телефона. Когато остави слушалката, Катани й каза:

— Оставих вашия номер на един приятел. Ако ме потърси, моля, повикайте ме веднага.

След няколко секунди телефонът иззвъня. Беше за него.

— Веднага трябва да се видим — каза Ферети. — Елате у нас. Да, да, незабавно.

Олга излезе от остъклената стая с дълга и прилепнала по тялото рокля. Пристъпваше подчертано бавно, за да блесне с елегантността си.

— Това как ти изглежда? — Попита тя. — Но къде си?

— На господин Катани му се обадиха по телефона и той излезе много бързо — каза касиерката. — Помоли да го извините.

— Пак ли! — Тръсна глава Олга. После се обърна към собственичката и каза: — Все има някакви спешни работи. Май ще трябва да се примиря: или да го приема такъв, или да го загубя.

— По-добре го приемете такъв — каза жената закачливо.

* * *

За пръв път Ферети изпитваше истински страх. Докато се движеше с колата сред гъстите редици от автомобили, разбра, че привичното му спокойствие го напуска. Стискаше волана и започваше да се поти. Главата му кипеше от мисли. Къде беше сбъркал? Пропуснал ли бе нещо? Какви възможности за спасение му оставаха?

Пътят се заизкачва по склона на Авентинския хълм. Един син рейндж роувър от разстояние следеше незабелязано колата на Ферети. Последният прекоси малко площадче, стигна до една черква с портик с колонада и спря пред нея. Точно отсреща беше желязната, врата, през която се влизаше в неговото жилище.

Улицата беше почти пуста. Малко по-нататък, под бледата светлина на лампите, се гонеха някакви деца. Мракът бе изпълнен с техните радостни викове.

Ферети паркира колата и тръгна пеша. Беше на десетина метра от вратата. Ръката му механично търсеше ключа между другите във връзката. Синият рейндж роувър бе изминал бавно и последната част от пътя и се очерта на едно леко възвишение. Още малко и щеше да стигне до черквата. Движеше се със запалени дълги светлини.

Внезапно моторът му силно забръмча и колата се понесе напред с ужасен рев и голяма скорост. Ферети инстинктивно се обърна: колата беше на не повече от пет метра от него и го връхлиташе. Опита се да скочи на тротоара, но автомобилът зави с остро скърцане, подскочи и го помете.

От силния удар Ферети отхвръкна към стената. Падна на тротоара и задното колело на рейндж роувъра мина отгоре му, като го остави безжизнен на един метър от вратата, с разперени ръце. Връзката ключове бе изхвръкнала насред улицата.

Когато Катани пристигна, около убития мъж се беше събрала малка опечалена тълпа. Инспекторът веднага разбра. Проби си път между хората и видя Ферети, проснат на земята. Стори му се, че въпреки ужасната травма неговото честно лице бе запазило искрица спокойствие.

* * *

Складът за електроуреди имаше и втори вход откъм една тъмна уличка. Катани вмъкна ключа в ключалката, оглеждайки се подозрително, и здраво залости вратата отвътре. Ферети не бе успял да му обясни къде е скрил документите, така че трябваше да претърси навсякъде.

В един ъгъл имаше малък дървен бокс. Това беше счетоводството на магазина. Имаше два телефона, малко кресло и заключен метален шкаф. Катани реши да започне оттам, но не знаеше как да го отключи. Опита с нож за разрязване на книги, после с джобно ножче, но не успя. Помисли малко и реши да опита с ключа от външната врата.

Ключът съвпадна и шкафът се отвори. Съдържаше само проспекти за перални и телевизори. В първия миг Катани бе разочарован, но после се зае да опипва всяко ъгълче. Внезапно му се стори, че е открил нещо. Пръстите му докоснаха малък плосък предмет, закрепен с лепенка на дъното на едно чекмедже. Отлепи го. Беше малко ключе, като тези за куфари.

Катани го сложи на дланта си, като се мъчеше да отгатне за каква ключалка става. За бюро беше малко, а други шкафове не виждаше. Излезе от бокса и видя точно пред себе си стар хладилник със заоблена врата. На дръжката му съзря малка ключалка. Вмъкна ключа и го превъртя без усилие.

По поличките на хладилника бяха идеално наредени сиви папки, издути от документи. Катани коленичи, опрял едното си коляно на пода, сякаш се прекланяше пред това съкровище, събрано от приятеля, който бе заплатил с живота си. Сега бе негов ред да отмъсти за него, като си послужи с тези материали.

Започна от най-горе. Прехвърли всички папки от първата полица и ги пренесе в бокса. Седна и започна да ги преглежда лист по лист, бланка по бланка. Разделяше документите на две купчини. Работеше бавно, с трескава педантичност. Всеки най-малък шум го стряскаше. Понякога му се струваше, че чува тихи стъпки. Тогава спираше с разтуптяно сърце и грабваше пистолета, който държеше подръка на бюрото.

Напрежението гонеше съня и умората му. Така продължи през цялата нощ, наведен над книжата. Накрая намери един кашон и сложи в него голямата купчина с документи. Запечата го със скоч. После взе по-малката купчинка с избрани книжа и ги прибра в друга кутия.

Преди да отнесе със себе си двете кутии, се погрижи да заключи вече празния хладилник. Постави ключа обратно на дъното на чекмеджето, заключи шкафа и излезе. Светликът на зората се смесваше със светлината от уличните лампи.

Катани бутна на задната седалка кашона, а кутията сложи до себе си. Улиците бяха пусти и тихи. Движеше се покрай Тибър. Реката блестеше оловно сива при първите слънчеви лъчи. Видя боклукчийски камион, спрян на един ъгъл. Той поглъщаше торби с отпадъци и ги смилаше, Катани спря зад камиона, измъкна кашона и направи знак на боклукчиите, че иска да го хвърли. Постави го на транспортьора и го видя да се качва догоре и после да потъва сред смлените отпадъци.

* * *

Канито влезе в стаята на Катани, без да чука.

— Ела да ме откараш с твоята кола на погребението на Ферети — каза му той.

Маска на престорена скръб покриваше лицето на шефа на отдел Z.

— Потресен съм — каза той, като седна в колата на Катани. — Тази история съвсем ме съсипа.

Катани караше мълчаливо. Движението беше гъсто и той правеше слаломи между автомобилите, опитвайки се да се придвижва по-бързо. Канито го хвана за китката, за да привлече вниманието му.

— Драги Корадо — каза той, — освен мъката по нещастната съдба на Ферети, трябва да ти призная, че този човек дълбоко ме разочарова. Така е. Беше станал загадъчен, напоследък ме избягваше. Мене! Но защо, след като аз му помогнах да направи кариера, той ми се отплати по този начин? А това ме огорчаваше, повярвай ми. Боя се, че направо се е оставил да го подкупят.

— Не го познавах добре — каза хладно Катани.

— О, това беше първокласна личност. Бях готов да заложа главата си за него. А то… Понякога най-сигурните в края на краищата се оказват най-лоши. — Канито въздъхна. — Сега е мъртъв. И кой знае дали тази кола го е блъснала случайно или нарочно. Но каквото и да е, един скандал за никого няма да бъде полезен.

После се поотпусна.

— Е, хайде да не му мислим толкова.

Удари с длан крака на Катани и попита:

— Продължаваш ли да поддържаш връзки с Теразини или не?

— От време на време.

— Трябва да го виждаш по-често — подсказа му шефът на отдел Z и направи саркастична забележка: — Странен тип е този адвокат. Втълпил си е някакви налудничави идеи. Не знам докъде ще стигнат с онзи сицилиано-американски бивол.

— Вие го познавате по-добре — отбеляза хапливо инспекторът.

— Е, да, преди време, драги Корадо. Едно време го познавах. Но ветровете са променливи. — И той завъртя ръка като вятърна мелница. Внезапно помръкна и се втренчи в пътя пред себе си. — Този, който духа сега, е лош вятър, ще се превърне в ураган.