Марко Незе
Октопод (23)

Камериерът се обажда по телефона

Катани прибираше личните си вещи и ги слагаше в куфари и кашони. Беше хванал един пуловер от кашмир, но го пусна обратно в чекмеджето, защото трябваше да изтича до телефона, който звънеше.

До ухото му стигна тънък, почти женски глас.

— Аз съм камериерът на комендатор Равануса. Той ви моли да дойдете веднага вкъщи, защото трябва да ви предаде нещо много важно.

— Съжалявам, но аз вече не съм инспектор тук. Обърнете се към полицейското управление отвърна Катани.

— Комендаторът ме помоли да бъда настойчив — каза камериерът. — Той иска да говори само с вас.

— Тогава дайте ми го, ако обичате.

— Невъзможно е — извини се камериерът. — Комендаторът се къпе в момента. Ако вие бъдете така любезен да дойдете, ще му предам, че ще минете по-късно. Катани вдигна вежди в знак, че се е предал.

— Добре, дайте ми адреса. Ще бъда там след час. Веднага щом прекъсна разговора, камериерът съблече бялото сако и го смени със сиво. С котешки стъпки тръгна по меката пътека в коридора. Показа се на вратата на луксозния салон.

— Комендаторе, аз излизам на пазар — каза той. Равануса беше седнал в креслото и четеше вестник.

Беше с гръб към камериера и той виждаше само ръцете му, които се подаваха от креслото.

— Добре — каза Равануса, без да се обръща. После, докато камериерът се отдалечаваше, попита: — Ти ли говори по телефона преди малко?

— Да — отвърна прислужникът със своя предвзет гласец. — Обадих се на майка ми. Тя е болна и лежи с температура.

— Добре, върви — освободи го Равануса. — И не се бави.

Камериерът слизаше вече по стълбите, когато банкерът му даде последните нареждания:

— Затвори добре вратите, а също и портата.

Около вилата на Равануса имаше хубава градина с портокалови и лимонови дървета. От тях се носеше упойващ аромат, който се усещаше отдалече.

Камериерът се запъти по пътечката към портата, вмъкна ключа в ключалката и тя щракна. Излезе и придърпа вратата така, че да се задържи леко притворена.

Спря се на тротоара, мушна пазарската чанта между краката си и се престори, че закопчава най-горното копче. Докато вършеше тази работа, обърна глава надясно и с крайчеца на окото си погледна към спрялата на около двайсетина метра кола. Забеляза двама души, които си говореха в колата. Хвана отново чантата, прекоси улицата, като постепенно ускори крачката си.

Няколко минути след тази случка Катани излезе от къщи. Отиде до бара, за да изпие едно кафе. Докато чакаше на тезгяха с ръка, мушната в джоба, му се стори, че напипва сред шепата дребни монети телефонен жетон. Измъкна го — наистина беше жетон. Стисна го в шепата си, а с другата ръка поднесе чашата към устните си. Кой знае защо, но изпита желание да използва този жетон. На кого би могъл да се обиди?

Затвори се в кабинката и набра номера на Олга Камастра.

— Това се казва приятна изненада — каза графинята.

Но гласът на Катани имаше враждебен тон.

— Значи сте била така любезна да разкажете тук-там, че съм се върнал. Вече се сдобих с поканата на един от вашите приятели. Отивам да направя посещение на комендатор Равануса.

Гласът на Олга рязко се промени.

— Как ви покани? — попита тя. — Чрез камериера ли?

Изглеждаше объркана. Помисли малко и после решително каза:

— Не отивайте! Послушайте ме, не отивайте там. Не знам защо, но тази работа ми намирисва на лошо.

„Каква странна жена — помисли си Катани. — Сега пък претендира да се подчиня на нейните предчувствия.“

Излезе от бара, качи се в едно такси и даде на шофьора адреса на Равануса.

Позвъни на вратата, но никой не отговори. Хвърли поглед наоколо. Улиците бяха пусти. Колата, която преди малко бе привлякла вниманието му, сега беше изчезнала.

Катани забеляза, че портата е притворена. Бутна я и влезе. Стъпките му отекнаха по каменните плочи. Външната врата на вилата също беше отворена. Надзърна и извика:

— Има ли някой? Комендаторе Равануса!

Гласът му проехтя силно, но глухо като в пещера. Колебаеше се дали да влезе, или да се върне. Направи няколко крачки, изкачи се по мраморната стълба и се намери пред салона, украсен с картини и гоблени в златни рамки.

Още веднъж извика:

— Комендаторе Равануса!

Никой не отговори. Тогава Катани влезе в салона и видя банкера, проснат в креслото. Имаше дупка на лявото слепоочие, обградена със синкав ореол, което показваше, че куршумът е бил изстрелян почти от упор.

Банкерът явно не бе забелязал убиеца. Изглеждаше спокоен, с глава, наклонена към рамото, сякаш беше заспал. Вестникът се бе изплъзнал от ръцете му и страниците, опръскани с кръв, бяха разпилени по пода. На масичката до креслото имаше чаша с лимонада, наполовина празна.

„Странно, убиецът е оставил пистолета си — помисли си Катани, като видя оръжието върху килима, на два метра от трупа. — Наистина необичаен начин на действие за един убиец.“

Но преди да успее да прецени как стоят нещата, вниманието му бе привлечено от друго нещо, което го постави в истински критична ситуация. С ревящи мотори и виещи сирени пристигнаха две полицейски коли. През дантеленото перде Катани ги видя да спират пред портата. Няколко полицаи слязоха и тръгнаха направо към вилата с насочени оръжия.

Действаха според заповедите на един сержант, който с жестове им обясняваше, че трябва да се разделят и да претърсят цялата къща, стая по стая. Сержантът откри трупа на Равануса. После съгледа пистолета на килима и в същия миг чу, че един от неговите хора извика:

— Горе ръцете!

Притича и видя Катани, който вървеше по коридора с вдигнати ръце.

Сега на инспектора всичко му стана ясно и се разкая, че не бе послушал графиня Камастра. Огледа внимателно полицаите и сержанта. Не ги бе виждал никога.

— Моите поздравления, сержанте. Дойдохте точно навреме! — каза той иронично.

Сержантът не разбра.

— Какво казахте? — изръмжа той. — Елате с нас. Ще обясните на прокурора защо се намирате тук.

* * *

Прокурорът също беше нов. Бяха го прехвърлили от Палермо и той нямаше представа от тъмните задкулисни машинации в Трапани. Беше млад, нисък на ръст, с редки черни коси и въздълго лице. Седеше наведен над масата като мравояд с муцуна, зарита в земята.

— Господин Катани — каза той със скърцащо гласче, — тук имам подръка протокола от предишния ви разпит. И така, да видим. Ето тук твърдите, че вашата дъщеря е била отвлечена от една организация, в която членува не някой друг, а самият покойник комендатор Равануса.

— Точно така — каза Катани.

Пак с наведена глава магистратът вдигна нагоре кръглите си очички и изгледа инспектора укоризнено.

— Точно така — повтори той, като сгърчи лявата страна на лицето си в гримаса, която се повтаряше като тик. — „Точно така“ ще кажа аз, когато се уверя, че това е истината.

Направи пауза, като няколко пъти облиза устните си. После внезапно зададе въпроса, който премисляше от самото начало.

— Защо отидохте в дома на Равануса?

Катани беше уморен и примирен.

— Искаше да говори с мен — каза той почти с безразличие.

— По какъв въпрос?

— За съжаление не успя да ми обясни. Вече беше мъртъв, когато отидох.

Прокурорът отново прекъсна разговора и няколко мига облизва устните си, сякаш обмисляше нещо. Като излезе от поредната пауза, нападна инспектора с друг въпрос:

— Вие изпитвахте омраза към Равануса, нали? Въз основа на самите ваши показания аз трябва да стигна до това заключение. И тогава давате ли си сметка, че това може да се очертае като сериозен мотив за убийство?

Катани беше прекалено изумен, за да отговори. Поразяваше го елементарната логика на човека, който седеше срещу него и не си показваше лицето, а голото си теме. Не знаеше какво да отвърне, затова замълча.

Прокурорът чакаше напразно отговора и накрая го подкани:

— Е, нямате ли какво да ми кажете?

— Какво искате да ви кажа? — въздъхна Катани. — Вече съм готов на всичко. Примирен съм с всичко, което може да ми се изпречи. — Огледа го недоверчиво и заключи: — Дори с вас.

Бузата на магистрата потрепна.

— Подигравате ли ми се? Това може да бъде опасно, знаете ли?

— За кого? — каза с уморен глас Катани. — За мен ли? Сега имате всичко в ръцете си — трупа, мотива, пистолета и убиеца. Как мога да ви разубедя? Нищо друго не ви интересува. Във вашата глава случаят е вече приключен.

* * *

Прокурорът заповяда да арестуват Катани по обвинение в убийство. Новината се разнесе в затвора мълниеносно. Из килиите настана ужасна олелия. Затворниците крещяха:

— Катани, проклето ченге, дойде и твоят ред!

Смехове с пълни гърла, нечовешки викове ехтяха по мръсните коридори и прииждаха в ушите на инспектора още по-гръмки.

По време на разходката Катани се притаи в един ъгъл и запали цигара. Изпитваше носталгия по Швейцария, по спокойната й атмосфера и меките й тонове.

Дворът имаше циментова настилка и беше твърде тесен за многобройните затворници, които вървяха напред-назад, като почти се блъскаха един в друг. Вдигаха адска врява и излъчваха толкова неприятна миризма, че стените сякаш бяха пропити от нея.

Катани допуши цигарата, хвърли угарката на земята и я смачка с крак. Вдигна глава и видя, че към него се приближава някакъв тип с вид на побойник. Беше гол до кръста, целият космат и покрит с татуировки. Косите му, дълги и мазни, падаха на челото. За да ги отмята, той непрекъснато тръскаше глава.

— Здравей, Катани — каза той предизвикателно. — Спомняш ли си за мен?

Не можеше да си спомни.

— Не знаеш кой съм, така ли? — подхвана отново оня. — Аз съм един от пласьорите на наркотици, които твоят приятел Алтеро арестува в района на пристанището. Казвам се Фиорито.

— Е, щом си пласирал наркотици, добре съм направил, че съм наредил да те арестуват.

Затворникът се изхили.

— Знаеш ли, че тук инспекторите не ги бръснат за нищо?

— Какво да се прави — каза Катани.

Другият обаче не беше доволен. Личеше, че му се иска да го нарани, да го наплаши и затова каза:

— Видя ли как свърши Алтеро?

— Аха.

— А ти кога ще пукнеш?

— Когато пожелае всевишният.

Когато дойде време да се прибират по килиите, Фиорито застана в редицата точно зад гърба на Катани. В един миг, докато другите затворници се блъскаха, той го удари силно с юмрук в кръста и бързо-бързо се измъкна. Катани се сгъна, останал без дъх. Но никой не му се притече на помощ.

Първата нощ в килията не успя да затвори очи. Спяха шест души на поставени едно над друго легла в много тясно пространство. Ако и шестимата едновременно трябваше да се изправят на крака, нямаше да има място да се помръднат.

Потънал в мрака, Катани бе обзет от отчаяние. Чувстваше се потиснат и обезверен. Не вярваше, че може да докаже невинността си. Беше се опълчил срещу могъща организация и сега си представяше как всички членове на този клан замислят да представят нещата така, че той да излезе убиецът на Равануса без сянка от съмнение.

Може би и самият той някой ден, когато мозъкът му се изтощи, а паметта му се замъгли и обърка, щеше да се убеди, че е убил банкера със собствените си ръце.

Другите затворници спяха. Килията кънтеше от хъркания и други телесни шумове. Катани се опита да се обърне настрани и да намери поне малко облекчение в съня. Но вратата на килията се отвори и някой влезе. Две ръце го стиснаха за гърлото и го стискаха чак докато дъхът му секне. После едната ръка го пусна и започна да го удря по лицето. Тежки юмруци, които Катани не можеше да избегне, защото другата ръка го държеше прикован за койката. Всеки удар беше като експлозив, който разкъсваше мозъка му. Кръвта му течеше, задушаваше се. Накрая успя да се освободи. С неимоверно усилие изви тялото си така, че да приближи краката си до нападателя. Ритна го в лицето и го повали. Бързо скочи отгоре му и двамата се затъркаляха по пода.

Удари го в корема и в лицето, но оня успя да се освободи. Скочи на крака и неочаквано избухна в смях.

— Стига засега, Катани. Тази нощ достатъчно се забавлявах.

Беше гласът на Фиорито. Той се измъкна през вратата и я заключи отвън.

* * *

Катани не поддържаше връзки с никого. Останалите го отбягваха, сякаш беше прокажен. В двора стоеше настрана, но винаги нащрек. Всеки миг очакваше някаква неприятна изненада. Лицето му беше подуто, мораво петно бе обезобразило дясната му страна, а на лявата имаше подутина под ухото.

Това, от което се боеше, се случи един ден. От най-гъстата групичка затворници се измъкна Фиорито. Дъвчеше дъвка с глава, наклонена надясно, и от време на време я тръскаше, за да отметне перчема си над очите. Приближаваше се с бавни, лениви крачки. Краката му бяха дълги и криви.

— Катани — процеди той през зъби, — мръсен кучи сине!

Инспекторът се изправи. Видя, че другите се обърнаха, за да наблюдават сцената. Чуваше как весело коментират. Някой се изкиска злобно. Фиорито беше на пет метра от Катани. Изкриви уста в гадна гримаса и измъкна от джоба си изпилена дръжка на лъжица. Размаха я като кама. Невероятното бе, че всичко това ставаше пред очите на пазачите, които се преструваха, че не виждат.

Катани се съсредоточи. Гледаше напрегнато Фиорито в очите. Всички части на тялото му се изопнаха, готови да посрещнат нападението. Сега Фиорито беше вече пред него, с протегнати ръце, готов да се нахвърли. Спуснаха се почти едновременно и това попречи на Фиорито да забие острието в гърдите на Катани, който се беше отместил. Само нарани лявата му ръка. Под разкъсаната риза се червенееше дълга кървава бразда.

От устрема на това нападение Фиорито загуби равновесие и инспекторът го повали на земята. Дръжката от лъжица се бе изплъзнала от ръката на нападателя и той протягаше ръка, за да я вземе обратно. Ловко и бързо инспекторът скочи върху него, хвана го за брадичката и започна да притиска главата му към земята.

Тогава пазачите най-после се решиха да се намесят и ги отведоха. Катани мина пред другите затворници между двама полицаи. Беше се прегънал на две и дочу, че някой казва:

— Отдръпни се. Не чувстваш ли, че мирише на труп?