Марко Незе
Октопод (4)

Неудобна свидетелка

Елзе беше намерила в едно чекмедже стар албум. Изтегна се в креслото и започна да го разлиства. Прехвърли няколко страници със снимки от своята младост, с приятели, със семейството си, с къщата, където бе прекарала детството си. Спря поглед на една голяма снимка: тя и мъжът й прегърнати. Тя се усмихваше дяволито, сочеше с пръст фотографа. Лицето на Корадо беше съвсем момчешко, макар изражението му да беше сериозно и да излъчваше мъжественост. Този портрет бе направен в Цюрих няколко месеца след сватбата им.

Загледана в тази снимка, Елзе се замисли. Годините, когато тя и Корадо се обичаха и се разбираха, бяха отлетели. Спомняше си за тях с умиление. По-късно малко по малко бракът им тръгна по надолнището. Едно време прекарваха с часове прегърнати в леглото. Тя го глезеше, готвеше му всякакви лакомства, правеше му сладкиши, които му слагаше в устата, докато се изтягаха блажено. Не можа да разбере как и защо свърши всичко това. И не знаеше дали да търси причината за тяхното отчуждение у него или у себе си.

Когато мъжът й се прибра, тя още седеше в креслото с албума на коленете.

— Видели са те с едно момиче — промърмори тя уморено.

— Не е някакво момиче — опита се да омаловажи случката той. — Тя е главен свидетел по следствието.

— И всичките си свидетели ли водиш по ресторанти?

— Слушай, красавице, недей да ме ядосваш. Не можеш ли да разбереш, че ми е нужно да поддържам връзки с някои хора, за да измъкна нещо от тях.

Тя се усмихна горчиво.

— Защо се ожени за мен?

— Що за въпрос? Защото те обичах.

— А сега?

— Сега ли? Сега и аз не знам какво искам. Намирам се в епицентъра на тайфун. Мога да се измъкна жив, но мога да бъда смазан.

На другата сутрин Елзе отиде при Сантамария, за да се уговори с него за подготовката на изложбата. Всеки път журналистът ставаше все по-дързък.

— Скъпа госпожо, вие сте наистина жената, която би могла да направи щастлив един мъж — каза й той.

Елзе не правеше никакви усилия да отблъсква непрекъснатите атаки. Напротив, приемаше ги с весело пренебрежение. „Ако нещо трябва да се случи — мислеше си тя, — нека се случи.“

* * *

Тити явно бе изпаднала в паника, когато се обади на Корадо. Задъхваше се, докато говореше.

— Трябва да ви видя веднага — молеше го тя. Катани отиде у тях и я завари в окаяно състояние.

Беше седнала на земята, облегната на стар скрин, хубавите й коси бяха разрошени, очите й, опулени като на кукла, трескаво горяха.

— Няма да им се размине — мърмореше си тя. — Ще ги унищожа. Да, не ме интересува какво ще стане. Ще кажа всичко, за да смъкна най-после тази канара от плещите си.

„Мръсен занаят е да си полицай. Мислиш си, че си хванал мазоли на ушите за воплите на човешките отрепки. Но не — всеки нов случай ти забива нов трън в сърцето.“

Мислите на Корадо се изписаха на лицето му. Той помогна на момичето да се изправи, сложи я да седне в креслото. Тогава забеляза, че на лявата й ръка има синкаво петно, а в средата — малка дупчица, обградена с червеникава подутина. Беше се инжектирала.

— Къде сте, инспекторе? — Тити се мъчеше да повдигне ръката си, но само успяваше да помръдне леденостудената си китка.

— Успокойте се — каза Катани любезно, но с горчивина в гласа. — Тук съм.

Тя го виждаше като през мъгла.

— Искам да направя признания.

Неочаквано сграбчи ръката му, опита се да се надигне.

— Не мърдайте — задържа я Катани. — Стойте мирно няколко минути. Още не сте в състояние да говорите.

Тити покорно затвори очи. Инспекторът отмести ръката й и тръгна да търси чаша вода, като се надяваше да освежи изтощеното момиче. Даде й да пие. След малко тя се почувства по-добре. Лека усмивка се появи на лицето й.

— Не ме оставяйте, инспекторе — каза тя с треперещ глас.

Смъкна се от креслото и се сви в краката на Катани, който беше седнал до нея. Положи главата си на коленете му и се сгуши в ръцете му, като ги покриваше с целувки.

— Харесваш ме, нали? — засмя се тя вяло.

Сега и той премина на „ти“.

— Признавам, харесвам те.

— Тогава прегърни ме, не ме оставяй да умра от студ.

Погали косите й замислен — умът му продължаваше да работи. Отблъсна я деликатно, но твърдо.

— Значи — каза той предпазливо — беше започнала да казваш нещо.

Тити се изхили.

— Не е лесно да имаш за любовник полицай. Когато паднеш на колене пред него, той се превръща в инквизитор. Е, добре. Прозорлив си: наистина Маринео беше любовник на майка ми. Освен това си и интелигентен. Да, и двамата умряха тук. Но ти искаш да знаеш как, нали?

На лицето й се изписа онази загадъчна усмивка, която имаше за цел да подчертае ефекта от гръмкото разкриване на истината, което щеше да последва.

Катани беше премислял някои хипотези, които обясняваха мотивите за убийството. Но колкото и да си блъскаше главата, не успя да измисли нищо друго, освен любовна драма. Допускаше, че единият от двамата любовници, по-точно дукесата, беше убила Маринео и после се беше застреляла. Оставаше неразкрита загадката как се е озовал трупът на Маринео в колата. Кой го беше откарал до онази поляна? Но това беше подробност. Смяташе за по-важно да се потвърди, че става въпрос за убийство и самоубийство. Когато узна какво се бе случило в действителност, остана като гръмнат. Представи си пълната картина на убийствата на Маринео и дукесата. Точно така: и двамата са били застреляни от една и съща ръка. Момичето бе присъствало на цялата сцена и сега беше единствената свидетелка, която можеше да притисне убиеца до стената. Една много неудобна свидетелка.

— Трябва да намеря начин да те опазя — каза Катани. — Ти си в опасност.

* * *

По здрач сградата на Културния клуб бе обляна от светлина. Хайлайфът на града се стичаше натам на групички. В малкия вътрешен бар изпиваха по един аперитив, после се отправяха сред шеги и смехове към залата за хазартни игри.

Изненадата бе огромна, когато една вечер видяха да влиза инспектор Катани подръка с дукеса Тити.

— Знаеш ли какво ще кажат? — прошепна момичето, като нарочно демонстрираше интимност. — Ще кажат: горкият инспектор, тръгнал е с оная откачената.

— Не — засмя се той. — Ще кажат: упадъкът няма граници, една сицилианска аристократка да изпадне до леглото на едно ченге.

С тази постъпка инспекторът не проявяваше нито безочие, нито пък арогантност. („Нека им направим малко театър“ — бе предложил той на Тити). Беше си начертал точно определен план и бе обмислил грижливо всяка стъпка. Искаше да разтревожи убиеца. Да го изплаши. Да го накара да повярва, че между него момичето има любовна връзка. „Ще го поразя — мислеше си той, — ще бъде ужасен от мисълта, че Тити би могла да ми разкаже истината.“

Това беше просто една провокация. Клопка, опасна не само за жертвата, но и за ловеца. Защото, ако убиецът се хванеше на уловката, заслепен от ревност и страх, не можеше да се предвиди как ще реагира.

Пръв се съвзе от изумлението адвокатът Теразини.

— Добре дошли — прие той двойката със снизхождението на човек с богат житейски опит. — Направете ни тази чест да пийнете нещо с нас.

Банкерът Равануса с чаша джин с тоник в ръка каза:

— Поласкан съм, господин инспекторе. Наистина съм много доволен от тази чудесна изненада.

После леко се поклони на момичето.

— Госпожице Тити, моите почитания.

И пак се обърна към Катани:

— Господин инспекторе, надявам се, че няма да си помислите нищо лошо, ако ви открия нашия мъничък грях. Виждате ли, там има една стая, където залагаме по някой и друг грош на зелената маса: партия карти, невинни неща, за да минава времето, така — в компания. Повтарям, само да не си помислите нещо лошо, а ако бъдете така любезен да се присъедините към нас, ще ни бъде много приятно.

Катани се разтопи в престорена любезност.

— Разбира се, драги Равануса. С удоволствие ще изиграя с вас една-две партии покер.

Стените на игралната зала бяха покрити с фрески с религиозни сюжети. Един великански свети Михаил, който смачква змия. Йона, погълнат от кита, един кандидат за пъкъла, който пада сред групичка дяволчета. Замъглени от дима, който плуваше над главите на играчите, тези сцени изглеждаха още по-гротескни и чудовищни.

На една маса бе седнала графиня Олга Камастра. Тя веднага забеляза Катани и младата му дама. Инспекторът улови нейния поглед и в него прочете ирония и изненада. Няколко мига я съзерцава. Привличаше го очарователната й осанка. „Дори облечена в дрипи — помисли си той, — тази жена може да ти замае главата!“

— Инспекторе — каза тя, когато той се приближи, — не очаквах да ви видя на това гибелно за душата място.

Отвори златна табакера и му предложи цигара.

— И аз имам нужда от малко развлечение — каза Катани, докато палеше цигарата на графинята.

Тити се притисна до него с преднамерена злоба, но Олга Камастра не я удостои дори с поглед.

— Инспекторе — каза тя, — ако някой ден не знаете как да си прекарате времето, елате да ме посетите на строежа. Ще ви покажа как работи една жена от Юга.

Сложи цигарата на пепелника и започна да раздава картите. После му хвърли потаен поглед.

— Още ли ви плаша?

Вниманието на Катани бе отвлечено от старчето с добродушната физиономия.

— Вие идвате от Милано, нали? Познавате ли случайно Еудженио Монтале? Не? Жалко, аз съм колега на Монтале. Аз съм барон Плато, поет.

* * *

В един малък приют, встрани от черквата, дон Манфреди се грижеше ден и нощ за своята „градина на надеждата“. Приютяваше наркомани и се опитваше да ги върне пречистени към живота и на семействата им. Отвличаше ги от мъчителната нужда от опнати с постоянни задължения, най-вече с труд и спорт.

— Само вие можете да я спасите — му каза Катани. — Грижете се за нея.

— Ще направя всичко възможно — увери го отчето. — Но най-важната крачка към спасението направихте вие, драги инспекторе, като подтикнахте Тити да потърси убежище тук.

— Ех, най-накрая се съгласи — въздъхна Катани. — За сигурност ще пратя двама души охрана пред вратата.

— Когато се излекува, ще ви бъде много благодарна.

— Може би. Но малко се срамувам. Използвам това момиче като стръв, за да хвана в капана едно лице, чиито ръце са изцапани с кръв.

* * *

Същата вечер Катани отиде на среща с един тип, с когото от доста време искаше да говори на четири очи. Бутна тежката стъклена врата на автосалона, който се намираше на крайморската улица. Сред лъскавите коли с много мощни двигатели се показа агресивната физиономия на Санте Чирина. Мафиозчето, както го наричаше Лео Де Мария.

Чирина закопча механично сакото си и издаде напред ъгловатата си челюст.

— С какво мога да ви услужа? С нова кола ли?

— Не, Чирина, колите, които вие продавате, са твърде скъпи за моя джоб.

Наблюдаваше го хладнокръвно, за да разбере колко струва. Усети, че няколко чифта очи се бяха вторачили в него. Един от механиците със свирепо лице и в мръсен комбинезон го дебнеше полускрит. Друг младеж със свиреп вид и изпъкнали скули се бе облегнал на бежов мерцедес и дъвчеше дъвка с ръце, пъхнати в джобовете. Носеше широк костюм на едри карета и огромна кърпа, втъкната в малкото джобче.

— Тогава на какво дължа тази чест? — Чирина бе започнал да нервничи. Лявото му око беше присвито. Гледаше свирепо инспектора през тясната цепка между клепачите.

— По личен въпрос — каза Катани, като се опитваше да дръпне Чирина настрана.

— И какъв е тоя въпрос?

— Госпожица Тити Печи Шалоя.

— Аха! — Гневна гримаса набърчи лицето на Чирина. — И какво мога да направя за малката дукеса?

— Можете много да направите. Например да я оставите на мира.

Сицилианците са пословично докачливи, когато става въпрос за жени. Засегнат на болното място, Чирина изду ноздри и запъхтя като разярен бик.

— Да я оставя на мира ли? — опита се той да притъпи омразата си със саркастична реплика: — Но тя… има нужда от мен.

— Вече не — каза сухо Катани. — Няма повече нужда от това, което имате предвид.

— Така ли? Значи е станала ангелче?

Чирина не можеше повече да се сдържа. Чувстваше как жлъчката се качва нагоре към гърлото. От къде на къде това ченге ще му дава нареждания?

— Слушайте, инспекторе — изсъска той през зъби — С какво право искате такава жертва от мен?

— Бих казал, че имам известно право. Между мен и Тити има любовна връзка.

— Любовна връзка — повтори иронично Чирина. — Та нали вие имате жена?

— Това не ви засяга — каза Катани, запазвайки спокойствие. — Вие се оттеглете и няма повече да говорим. Мога ли да разчитам на вас?

Чирина гледаше и не виждаше. Беше заслепен от ревност.

— Разчитайте, разчитайте, а сега си вървете. Изчезвайте!

Катани докосна с пръст хромираната повърхност на един роувър. Без да бърза, той се обърна и тръгна към вратата. „Гадно ченге — измърмори злобно Чирина, — тук ти не си господар. Тук сме в Сицилия, на моя земя.“

Обзе го дива ярост. Само мисълта, че искат от него да се откаже от Тити, го караше да трепери от гняв и възмущение.

* * *

Застанала пред статива, стиснала четките в ръка, Елзе се мъчеше да пренесе на бялото платно едно видение — светлината от всекидневната, която пресичаше нощния мрак, спускаше се към морето и там се превръщаше в мигащи отблясъци. Но не успяваше да се съсредоточи. Остави четките и излезе на терасата. Свежият въздух я накара да потрепери. Загледа се в този още чужд за нея град, който (сега вече бе убедена) й отнемаше съпруга окончателно.

Кой знае къде беше сега? Дали наистина се занимаваше със следствието? Винаги ли беше по петите на някаква важна следа, или пък се мъкнеше с тази пачавра дукесата? „Във всеки случай — мислеше си тя — аз вече не присъствам в неговия живот. Напълно страничен човек съм.“ Но не можеше да се примири с тази мисъл.

Върна се в хола. Наля си малко коняк и почувства алкохолът да се плъзга надолу, изгаряйки гърлото й, а топлината му да прониква и да се разлива по тялото й. На пръсти отиде до стаята на дъщеря си и надникна. Потънало в дълбок сън, детето дишаше равномерно. Глътна последните капки от коняка и тръгна решително към телефона. Набра номера на Нани Сантамария.

— Оня ден ме поканихте у вас да пийнем нещо, помните ли? Имате ли нещо против да дойда сега?

— Чакам ви с отворени обятия — отвърна въодушевен той.

Без предисловия, още на вратата той я прегърна. Помогнаха си взаимно да се освободят от дрехите. После се повалиха на леглото и се любиха, без да си продумат нито дума. Накрая тя се покри, като издърпа завивките до брадичката си. Запали цигара и потъна в собствените си мисли, наблюдавайки кръгчетата дим, които бавно се издигаха и се стопяваха. Светлината на абажура бе изрисувала кръгло петно на тавана. Косите й бяха разпилени върху възглавницата. Седеше неподвижна и унесена. Странно, журналистът имаше чувството, че е далечна и недостижима.

Малко притеснен, той я попита:

— Какво има? Не ти ли хареса?

— Не е това причината — промърмори Елзе. — Просто си давам сметка, че го направих, без да съзнавам истинската подбуда. А тя не бе желанието да се любя с теб, а исках да отмъстя на мъжа ми.

Сви се на кълбо под завивките.

— Копнея за неговото внимание, но той никак не се интересува от мен. А пък аз прибягвам до все по-жалки средства, за да го стресна и да го накарам да ревнува. Днес си послужих с тази нечестна игра. Сигурно ми се сърдиш.

Сантамария се опита да си придаде тежест.

— Няма значение. Нямам нищо против. Следващия път и на тебе ще ти бъде приятно.

— Няма да има следващ път — каза Елзе, като се обличаше.

Тя грабна чантата си и тръгна към изхода, без да се сбогува. Докато затваряше вратата, чу зад гърба си неговия почти умоляващ глас:

— Мога ли да ти се обадя утре?