Марко Незе
Октопод (14)

Отмъщението

Слънцето напомняше за идващата пролет. От доста дни дъждът вече не миеше улиците и когато линейката спря, покри с облак прах полицаите, които я придружаваха. Неколцина скочиха от колите с автомати в ръце и обградиха входа на клиниката „Вила Розалия“.

Двама санитари се спуснаха, чевръсто отвориха задните врати на линейката и измъкнаха оттам носилка, на която лежеше Санте Чирина. Тялото му бе под завивките, закрепени с два ластични колана, които обгръщаха носилката. Виждаше се само лицето му, по което се четеше жажда за мъст.

Въпреки голямата съпротива доктор Кристина все пак накрая се беше решил да опише здравословното състояние на Чирина като много тревожно. На основание на това медицинско заключение адвокатите не се затрудниха кой знае колко, за да издействат излизането му от затвора и приемането му в болница.

За рода на Чирина този ден бе голям празник. Комфортната стая с баня, определена за него, беше претъпкана с роднини. Двамата братовчеди донесоха шампанско. Бяха облечени в ярки дрехи с широки вратовръзки, а над тях стърчаха две почти еднакви физиономии със сплескани носове и хлътнали като на таралеж очички. Тук беше и майка му, възрастна жена с лице, изтъкано от бръчки. Чирина я прегърна, повдигна я от земята и я завъртя два-три пъти във въздуха, като сияеше от радост.

— Мамичко, днес се родих за втори път.

Братовчедите бяха отпушили шампанското и раздаваха чаши с пенещо се вино.

— Наздраве. Да живее!

Точно в разгара на празненството на вратата се появи инспекторът. В стаята се възцари тишина. Роднините се запътиха един по един към вратата. Старата му майка, която не разбираше нищо, и в един миг си въобрази, че Катани е дошъл, за да върне обратно сина й, закрещя сърцераздирателно:

— Не, не ми вземай рожбата. Неее!

Мина доста време, докато Чирина успее да я успокои и да я убеди, че няма защо да се тревожи.

Когато Чирина и инспекторът останаха сами, мафиозът пръв заговори.

— Чувствам се друг човек — каза той, като дишаше дълбоко. — В този гаден затвор не издържах повече. Гледай тук — мокет на пода, кресло, телевизор, телефон. Най-после едно прилично място.

Без да го гледа, Катани се опита да отклони разговора. Вътре в себе си той усещаше цялата абсурдност на положението. Да трябва да спечелва благоволението на някакъв третокачествен бандит, за него бе повече от чудовищно. Но за да поддържа разговора, все пак каза:

— Познавам тази клиника. Дъщеря ми трябваше да се оперира от сливици тук.

— А, не знаех, че имате дъщеря!

Чирина сякаш бе паднал от небето. Катани потисна силния порив да го сграбчи за гърлото.

— На дванайсет години е — каза той през зъби.

— И ще й направите ли операцията? — заинтересува се мафиозът.

— Ще я направим — каза инспекторът, като го наблюдаваше с крайчеца на окото си. — Веднага щом се върне.

— Защо, сега на пътешествие ли е?

— Точно така.

— Е, не му мислете много. Операцията на сливиците не е кой знае колко тежка.

Чирина поглади яката на халата си. После с тон, предизвикващ съчувствие, добави:

— Истинските неприятности са моите. Сърцето ми започна да капризничи, а пък правосъдието ме преследва. — Махна с ръка, сякаш да пропъди лошите си мисли. — Е, в края на краищата всичко ще се оправи.

— Аз на ваше място нямаше да бъда такъв оптимист, Чирина — каза хладно инспекторът. — Може това да ви струва живота.

Под откопчаното сако на Катани надничаше пистолет, вмъкнат в кобура. Мафиозът издаде напред брадичка. Очите му бяха станали злобни.

— Хайде, по-спокойно, инспекторе — разгорещи се той. — Точно тази сутрин четох във вестниците за онова отвлечено момче, сина на петролния магнат. Направено било на парчета. Непристойна работа.

И накрая подхвърли почти с безразличие:

— Не ме шпионирате, нали? Мога ли да се обадя по телефона свободно?

— Да — преглътна горчиво Катани. — Обаждай се, колкото искаш.

* * *

Алтеро беше бесен.

— Станахме за смях — пенеше се той като разярен бик. — Минах покрай автосалона на Чирина. Там имаше празник. Черпеха всички с вино. А ние тук седим и злобеем.

Катани се опита да го утеши.

— Спокойно. Ще дойде и нашият ред.

— Според мен — настоя заместник-началникът — трябва да притиснем този доктор Кристина. Той се е оставил да го изнудят.

— Възможно е — съгласи се Катани. — Но не виждам какво можем да измъкнем от един лекар, който е направил експертиза, било истинска или фалшива.

— Да поискаме контра експертиза.

— Нищо няма да промени — обезсърчи го Катани.

Алтеро не искаше да се примири.

— Държим ги в шепата си — въздъхна той отчаяно. — Бих искал да зная как са заставили доктор Кристина да подпише това заключение. Сигурно са изплашили до смърт нещастния човек.

— Мисля, че да — каза Катани.

Останал сам, инспекторът се заключи в кабинета см. Този път напрежението явно го бе съсипало. Преглъщаше с мъка. Устните му промълвиха името на дъщеря му.

Ръцете му, опрени на бюрото, трепереха. Вече не можеше да се сдържа и от очите му закапаха сълзи.

— Къде си, моето момиче, къде си?

* * *

Държеше да не променя навиците си. Страхуваше се, че ще предизвика подозрения и ще започнат да кръжат слухове, които, предавани от уста на уста, можеха да се раздуят кой знае до каква степен. Така една вечер отиде да вземе Тити и я заведе в Културния клуб.

Момичето беше уплашено.

— Научих, че е излязъл — каза тя.

— Да. Но е в клиника под наблюдение от моите хора. Не е много по-различно от затвора.

Тити отпи глътка кампари. После поднови атаката:

— Понякога се питам защо не го очисти онази вечер. Той се опита да те убие, а ти го пощади.

— Но аз съм полицай, а не наемен убиец.

Приближи се момчето от бара и каза на инспектора, че го търсят по телефона.

— Безпокоя ли те? — Катани разпозна гласа на Чирина. Някой му бе съобщил, че се намира тук заедно с Тити.

— Пак ли? Какво има пък сега? — Инспекторът говореше тихо и непрекъснато се оглеждаше. — Постигна това, което искаше, сега ме остави на мира.

— Охо — изхили се злобно мафиозът. — Позволяваш си дори да вириш гребен. Мислиш, че всичко е свършило, така ли? Ах, ах. Тепърва ще става весело.

— Я ми кажи — изсъска разярен в слушалката Катани, — какво ти се мъти в главата?

— Веднага ще ти кажа, проклето ченге. — Тонът му стана заплашителен. — В този град всичко трябва да се върне, както си беше. Искам да кажа, както си беше, преди да дойдеш ти и да ни додяваш. Ясно ли ти е? Затова сега си отвори добре ушите: трябва да скъсаш с Тити. Сбогувай се с нея и тя утре ще се върне вкъщи. Стига с тези приюти, ясно ли е?

— Търсеха ме от службата — излъга Катани, когато Тити го попита.

На лицето на момичето се изписа заговорническо изражение. Наведе глава към Катани и каза:

— Знаеш ли какво си мислех, докато говореше по телефона? Че можем да се махнем от този град, аз, ти и детето. Да изчезнем и да започнем нов живот някъде другаде.

Той преметна крак върху крак и отвори нов пакет цигари.

— Знаеш добре, че е невъзможно — каза той.

— Защо? Ако парите са проблем, аз съм наследила достатъчно.

Лицето на Катани помръкна.

— Не е заради парите, Тити. Тук имам неуредени сметки. По следите съм на три престъпления и една от жертвите е твоята майка.

— Но аз треперя при мисълта, че следващата жертва можеш да бъдеш ти.

— О, не. Вече пропуснаха случая. В известен смисъл може да се смятам за ваксиниран, вън от опасност.

— Тогава какво? Или може би не вярваш, че аз наистина ще успея да се откажа от опиатите, нали?

— Не, не е това. Ще успееш, разбира се. Напротив, знаеш ли какво си мисля? Струва ми се, че при дон Манфреди средата е странна… Непрекъснато идват и си отиват разни хора. Може би е по-добре да се върнеш вкъщи. Ще ти поставя двама полицаи при вратата и така ще бъдеш спокойна.

— Но сега, когато той е в клиника, може да ми се обади по телефона.

— И какво от това? Не се оставяй да те плашат. Трябва да внимаваш само за едно: ако те попита за теб и мен, не му обяснявай, че си ми разказала как е убил майка ти и Маринео. Това е много важно.

Тити беше объркана.

— Ами ако ми прати хероин вкъщи?

— Ще се преструваш, че си започнала отново — продължи да я инструктира Катани. — Накарай го да повярва, че го употребяваш, но го предавай на дон Манфреди. Съгласна ли си?

— Обичаш ли ме? — попита момичето.

— Обичам те — потвърди той.

— Щом е така, ще ми бъде по-лесно.

* * *

Бяха победили, но това не ги задоволяваше. Искаха да разгромят противника си, да го направят за посмешище. И ето че услужливата Сицилианска телевизия на Нани Сантамария беше готова да „изложи становището си по следствието“.

На екрана се появи многострадалният образ на адвоката Теразини, който изказа мнението си:

— Вдигна се много шум за нищо. Пушилка.

— Която се вдигна може би с някаква друга цел? — намекна журналистът.

— Не е изключено — подхвана Теразини. — Напълно възможно е да се касае за лични отношения, свързани с жени. Но ще бъде твърде неделикатно от моя страна да се спирам на неща от този род.

Журналистът беше готов и със следващата реплика:

— Инспектор Катани твърди, че е открил гигантска контрабанда с наркотици.

Теразини показа дланите си, за да каже, че той е чист. После добави:

— Инспекторът явно е по-вещ от мен по въпроса за наркотиците. Той познава такива, които ги употребяват, предлага помощ и може би, в изблик на моралистична страст, е мислил, че вижда чудовища там, където ги няма. Случва се.