Марко Незе
Октопод (1)

Кой уби инспектора?

Двете полицейски алфети бясно препускаха по тесните улички в покрайнините на Трапани. Профучаха покрай морския бряг с виещи сирени и спряха сред една поляна.

Светлините на фаровете очертаха дългата сянка на един спрял фиат регата. Полицаите наобиколиха предпазливо колата с насочени автомати. В горещата юлска нощ сухата трева пращеше под обувките им.

— Никой да не пипа — проехтя гласът на висок едър мъж — единственият в цивилно облекло.

От групата се отдели пълничък мъж. Беше трасологът от криминалната лаборатория и носеше куфарче. Насочи фенерче към вътрешността на колата и лицето му болезнено се сгърчи, сякаш разтърсено от електрически ток.

— Господи — промълви той, — убили са шефа на Оперативната команда.

Сред полицаите се надигна неясен ропот, откроиха се ядни ругатни: „Гадини… копелета“.

Цивилният мъж остана невъзмутим. Приближи се до трасолога, нареди му да изпълни колкото може по-прецизно задълженията си и нагази в тревата. Запали цигара и запуши толкова вглъбен в себе си, че дори не чуваше кроткия плисък на вълните.

Светнаха фаровете на други автомобили, от тях слязоха още полицаи. Пристигна и един микробус, на който се мъдреше надпис: „Сицилианска телевизия“. Оттам изскочи телевизионен екип, ръководен от журналиста Нани Сантамария, строен и елегантен мъж.

Операторите се приближиха до фиата и започнаха да опипват вътрешността му с ослепителните си прожектори. Светлините се задържаха върху трупа на инспектор Маринео, който се намираше зад волана, с отметната назад глава, отворена уста и ръце, отпуснати на седалката.

Цивилният мъж се върна към колата. Журналистът го позна и веднага му тикна микрофона пред лицето.

— Господин Алтеро, вие сте заместник-началник на Оперативната команда към криминалната полиция. Известно ли ви е дали инспектор Маринео е бил заплашван?

Алтеро го погледна гневно и захвърли угарката.

— Сантамария — изръмжа той, — не ви ли се струва, че моментът не е подходящ?

После дръпна настрани трасолога.

— Намерихте ли нещо интересно?

— Много странно — зашепна специалистът, като се чешеше по тила. — Няма и следа от куршуми, нито пък гилзи.

Другият го погледна, сякаш не бе разбрал добре.

— Да, много странно. А няма и кръв по седалката. Навярно ония мръсници са го очистили някъде другаде.

— И после са пренесли тялото му тук и са инсценирали всичко това — довърши уверено Алтеро. — Да, напълно е възможно.

Наоколо телевизионният екип развиваше трескава дейност. Прожекторите разкъсваха тъмнината. Светлините заслепяваха полицаите, превръщаха ги ту в смачкани, ту в гигантски фигури, които танцуваха в нощта като сюрреалистични изображения.

— Гадна работа — смотолеви горчиво Алтеро, — някой ден и мен ще ме намерите издокаран така.

Специалистът от лабораторията изглеждаше объркан:

— О, не говорете такива работи…

— Казвам го, защото живееш ли сред сенки, не виждаш бездната. Вървиш към нея слепешката и си счупваш врата.

— Мислите ли, че на Маринео са му устроили клопка?

Алтеро се втренчи някъде далече в мрака и не отговори.

Трасологът продължи да прави предположения.

— Може негов осведомител, в когото е бил много сигурен, да го е привлякъл на безлюдно място, а инспекторът да не е разбрал, че това е уловка.

Алтеро, сякаш не бе чул думите му, въздъхна:

— Бедният Маринео! Точно когато щеше да напусне Трапани. Бяха го преместили в Салерно, в неговия роден град. Жена му и децата му бяха много доволни.

Полицейският фотограф мяташе бляскави светкавици. Те за миг осветяваха малката тълпа от любопитни, която се беше събрала наоколо.

— Довършете си работата — каза Алтеро и седна в колата си.

Нощта преваляше и зад тъмните очертания на хълмовете се зазоряваше.

* * *

Вече се разсъмваше и в Северна Италия. В един апартамент в Милано, някъде към площад „Суза“, телефонът иззвъня. Корадо Катани ставаше рано всяка сутрин и сега вече беше пред огледалото с насапунисано лице. Все още усещаше на езика си приятния вкус на ароматното гъсто кафе от първата чашка за деня. Щеше да изпие поне десет, преди да заспи, защото работата му на инспектор от полицията изискваше бодър дух и готовност. А кафето прогонваше умората му, съживяваше го.

Той вдигна слушалката. Съобщаваха му лоша новина. Инспектор Катани беше четиридесетгодишен, добре сложен, с тъмни коси, сурово лице и черни, вечно тревожни очи. Изслуша подробната информация за престъплението, без да променя израза на лицето си, и завърши разговора с едно сухо и мрачно: „Добре“.

Когато мина покрай огледалото в коридора, видя, че пяната беше засъхнала и лицето му изглеждаше като напудрено с брашно. Малко гротескна маска. Докато се оглеждаше, той бръкна в пакета с цигари и мушна една между устните си.

Жена му беше станала. Чу я да отваря вратата на спалнята и да идва към него. Някога той я обожаваше. Сега не се и обърна да я погледне. А тя дори и в този ранен час беше прекрасна — със златиста кожа, с нежна и гъвкава фигура. Тя прокара пръсти през дългите си руси коси и ги оправи с деликатен жест. Беше французойка, хубавата Елзе. Беше се запознала с мъжа си преди петнайсетина години по време на едно пътуване до Италия.

— Какво се е случило? — Попита тя разтревожена.

Той мразеше да дава обяснения, още повече, когато се отнасяха до службата му. Но този път работата засягаше и жена му. По някакъв начин трябваше да я уведоми за последните събития, които явно щяха да променят някои неща. Най-добре беше да го направи веднага, за да не мисли повече по тоя въпрос.

— Цялата програма се проваля — съобщи й той. — Не можем да тръгнем нормално през следващата седмица. Трябва да бъда в Трапани още днес, защото шефът на оперативната, на чието място трябваше да бъда назначен, е убит. Чудесно посрещане, няма що!

Жената беше потресена от новината.

— Но, Корадо, това е ужасно! Приех с ентусиазъм твоето назначаване в Сицилия. Виждах го като възможност да си подобрим отношенията, да си възвърнем любовта между нас.

Тя се хвърли в обятията на мъжа си и го целуна.

— И двамата имаме нужда от едно хубаво кафе — заяви той, като се освободи от нея отегчено. Но после се разнежи и я погали. — Разбира се, че ще започнем отново, както някога.

Тя го погледна, изпълнена с трепет и любов.

— Ще ти приготвя куфара.

Точно в този миг на вратата се появи дванайсетгодишната им дъщеря Паола. Беше боса и търкаше очи.

— О, миличка, събудихме ли те? — Спусна се към нея майка й.

— Чух ви да говорите и се разтревожих — каза детето малко уплашено.

— О, боже, защо?

— Стори ми се, че се карате. Винаги го правите.

— Не — усмихна се насила майка й. — Нямаме никакво намерение да се караме.

Обясниха й, че баща й трябва спешно да замине, а те ще отидат при него по-късно, щом си приготвят багажа. Но момиченцето изглеждаше смутено.

— Татко, нали няма да ни напуснеш завинаги?

Бащата я погали по косите.

— Сицилия много ще ти хареса.

* * *

На него обаче Сицилия никак не му бе харесала, когато за пръв път стъпи там. Прекалено мрачни лица, които гледаха подозрително, прекалени бяха и поклоните, и сладникавите угодничества. Не си спомняше добре дали му бяха разказвали, или пък беше чел някъде една история, която по своеобразен начин можеше да направи разбираеми социалните отношения, които ръководят човешкия кошер на острова. Ставаше въпрос за старата благородническа фамилия Паламитоне от Палермо. Всяка Нова година селяните се събирали в огромния двор на замъка, за да поздравят господарите си по случай празника. Старият маркиз, сега покойник, се показвал на балкона със съвсем равнодушно изражение и в отговор на шумните приветствия на тълпата си разкопчавал панталоните и се изпикавал върху главите на онези нещастници.

Инспектор Катани се беше възмутил от този разказ.

— А може би са се забавлявали и са били щастливи!

Сега, когато отново отиваше в Сицилия, този път като полицай, се опитваше да отърси съзнанието си от всички предубеждения. Така щеше да събуди у себе си нов и по-дълбок интерес. Очарованието на острова явно започваше да го завладява. На аерогарата в Палермо го чакаше полицейска кола. Шофьорът беше негов познат — млад, много буден полицай и се казваше Лео де Мария. Той сам се бе натоварил със задачата да го посрещне.

Катани много се зарадва, че го вижда отново. Помнеше го като един от блестящите ученици в полицейската школа.

— Радвам се, че ще работя с вас — каза Де Мария, докато отваряше вратата на колата.

Поеха по пътя за Трапани. Беше към залез-слънце и колата потъна сред портокалови, маслинени и лимонови дървета. Задминаваше каручки, теглени от магарета. Инспекторът дишаше с пълни гърди въздуха, пропит с упойващ аромат. Мислеше си за съдбата на тази райска земя, чиято слава се носеше по целия свят, но не заради природните красоти. Сицилия се бе превърнала в символ на една престъпна организация, мрачна и кървава. Един октопод, който пускаше своите пипала навсякъде.

Катани предложи цигара на полицая.

— Как я карате тук, момче?

— Работим, драги инспекторе. Денонощно. Една безконечна война.

Катани подаде брадичката си навън и плю през прозорчето.

— Да, война. И защо очистиха Маринео?

Полицаят вдигна рамене.

— Мистерия. Миналата нощ бях дежурен и обикалях с патрулната кола района на пристанището. Някъде към единадесет часа стана ужасно сбиване. Опитах се да се свържа с господин Маринео. В службата го нямаше, не го намерих и вкъщи. Тогава потърсих неговия заместник Алтеро. Нищо. Не успях да открия и него.

Катани вече бе поел следствието. Мозъкът му работеше трескаво. Той задаваше въпроси с определена цел — искаше да си начертае ориентировъчна схема.

— В колко часа Маринео напусна службата?

— Не го видях, но обикновено си тръгва към осем и половина. Алтеро обаче снощи остана до късно. До десет часа все още беше там, защото аз не бях излязъл на обиколка. Дори го търсиха по телефона. Беше жена и аз му прехвърлих разговора.

— И той какво направи?

— Излезе веднага след разговора.

— Знаеш ли коя беше тази жена? — попита Катани.

— Не. Нямам представа.

— Аха — усмихна се инспекторът, — значи си съучастник в любовните игри на Алтеро.

— Аз ли? За какъв ме вземате, за сводник ли?

Катани остана за миг с поглед, зареян някъде зад тъмните очертания на бягащите дървета. Беше все така напрегнат като струна. Случваше му се всеки път, когато се подготвяше да навлезе в същината на заплетен случай.

— Слушай — каза той на полицая, без да откъсва поглед от панорамата, — какво ти направи впечатление в гласа на онази жена?

— Онази, която телефонира на Алтеро ли? Ами, стори ми се неспокойна, а като си помисля сега, може да се каже, че гласът й трепереше. Мислите, че има връзка между двете неща — между телефонния разговор и убийството?

Инспекторът се обърна рязко към Де Мария, сякаш беше изненадан от въпроса. Реши обаче да остави настрана тази тема и помоли шофьора да продължи разказа си за това, какво се бе случило по-нататък през онази нощ.

Де Мария сбърчи чело, сякаш за да си припомни.

— В един и половина се върнах в службата. Исках Да проверя един фиш. Намерих Алтеро в този час, седнал на писалището. Вдишваше дима от цигарата и изглеждаше отчаян. Опитах се да го заговоря, но той мълчеше. „Дявол да го вземе, казах си аз, тук трябва да е станала някаква гадост.“ Някъде към два часа иззвъня телефонът. Непознат глас ни уведоми, че в един фиат регата има труп. Изхвръкнахме от стаята. След няколко минути открихме убития. Беше нашият шеф.

— Хм — Катани се замисли. Опита се да разбере какво е мнението на Де Мария.

— А ти как смяташ?

— Не знам. Много странно убийство, без мотиви. Поне засега не сме успели да открием един приемлив. Знаем само, че не са го пречукали в колата, защото няма следи от куршуми нито по каросерията, нито по седалките.

— А гилзи?

Полицаят поклати отрицателно глава.

— Изпарили са се. Сякаш са се загубили в полето.

Катани кимна мрачно:

— Няма куршуми, няма гилзи и вероятно няма и следи от кръв.

— Точно така. Нямаше нито капка кръв по земята, нито по седалката. Господин Алтеро нахвърли първия си рапорт. Излага хипотезата, че някакъв осведомител, който е бил използван за примамка, е привлякъл Маринео в безлюдно място.

* * *

— Осведомител — каза Катани със съчувствена и едновременно саркастична нотка в гласа. — Но как можем да поддържаме такава тъпоумна хипотеза?

От другата страна на писалището възрастният пълен мъж със светли очички се размърда в креслото и сякаш настръхна като котка срещу куче.

— Младежо! Бяха ви описали като човек, който разчита само на собствените си сили. Но не очаквах такова високомерие от вас. Извинете, но вие току-що сте пристигнали тук, а вече мислите, че знаете кое е вярно и кое не.

— Но, господин прокурор — каза любезно инспекторът, — нека помислим малко. Вие смятате ли, че опитен човек като Маринео ще се остави да бъде подмамен от един осведомител?

Прокурорът Скардона отмести папката с книжа и разпери белите си ръце.

— Какво да се прави? Всеки може да сгреши, дори и най-интелигентният.

— Разбира се, че може, но тук няма никаква логика, не е проявена елементарна предпазливост. Ако един полицай отива на тайна среща, взема необходимите мерки. Съобщава на доверено лице да бъде в готовност.

Скардона погледна инспектора.

— Думи, драги момко, думи. На нас ни трябват факти. А фактите ми се струват много прозрачни. Маринео вече е бил заплашван. Веднага след заплахите са последвали действия и един изряден служител е заплатил с живота си за своята почтеност.

— Вие мислите, че е работа на мафията?

— Мафията, мафията. Вие идвате от Север и веднага на устата ви е мафията. Тук не сме в Палермо. Не се поддавайте на предубеждение. Не си правете погрешни изводи. Заемете се само да откриете убийците и да ги предадете в ръцете на правосъдието.

— Ще направя всичко възможно — увери го Катани. — Мога ли да попитам само какво представлява мафията за вас, господин прокурор?

Скардона сви устни и ги издаде напред като сетер.

— Ако имате предвид убийството на Аугусто Маринео, тя е само един пистолет, драги момко.

На вратата Катани хвърли последен поглед към прокурора и го видя да се хваща за главата.

* * *

Като се върна в службата, инспекторът се зае да преглежда архива. Започна да измъква рапортите, направени от Маринео. Грабежи, контрабанда, побои, убийство на една стара жена, за да й вземат спестяванията. Един по един Катани разлистваше документите и ги поставяше обратно в чекмеджетата. Най-после неговото внимание бе привлечено от едно име: Санте Чирина.

Маринео беше описал този трийсет и осем годишен мъж като човек, който се занимава с контрабанда на наркотици, „едно много опасно лице, с жесток нрав и без скрупули“. Смяташе го за собственик на три луксозни автосалона и на бар в района на пристанището. Подозираше, че неговото благосъстояние произхожда „от услугите, които е направил на лица, които стоят много високо в социалната йерархия“.

Наистина интересно. Катани продължи да се рови в книжата и откри две обвинения срещу Чирина — за сдружение с престъпни цели и контрабанда на наркотици. Обвиняемият обаче дори не беше благоволил да се появи пред съдиите по време на процеса. Бяха го освободили още по време на предварителното следствие поради липса на доказателства.

— Привет, инспекторе, не мислех, че ще ви заваря тук.

В стаята с архивите бе влязъл заместник-началникът на оперативната, Алтеро. Носеше няколко папки с намерение да ги остави на мястото им. Опита се да бъде любезен с Катани. Искаше да спечели благоволението на новия си шеф. Извади кутия цигари и му предложи, за да разчупи леда. Но се почувства неловко, когато чу отговора:

— Не, благодаря, току-що я загасих.

Алтеро се престори, че не е забелязал отказа, и попита инспектора дали е намерил онова, което търси, я не бил ли могъл да му помогне.

— Да — рече хладно и малко загадъчно Катани, — намерих.

Чукна с показалец върху купчината книжа и каза, че сред документите има едно име, на което се е спрял погледът му. Едно име, което според неговия нюх заслужава внимание:

— Сан-те Чи-ри-на! — Изрече той подчертано бавно и хвърли поглед към Алтеро, за да улови реакцията му. Другият не се смути. Само попита какво толкова му е направило впечатление. Катани отвърна спокойно, че са възбудили любопитството му двете следствия срещу Чирина, които е водил лично Маринео, и мрачните краски, с които го е обрисувал бившият шеф на Оперативната команда.

Върху устните на Алтеро се появи двусмислена усмивка. Какво искаше да каже — че Катани е човек с огромна интуиция или пък че е наивник? Но от думите, които последваха, можеше да се заключи, че последната хипотеза е по-приемлива.

— Тези следствия, драги Катани, бяха възбудени заради женски истории. Чирина бе наклеветен от съпрузи рогоносци, жадни за мъст. Защото той не е нищо повече от един женкар. Само един женкар.

Катани се възпротиви на тази характеристика.

— Нека първо сам да се уверя — отряза той.

— Разбира се, за бога, но ако питате мен, с Чирина само ще си загубите времето.

Що за птица беше този Алтеро? Колега, на когото можеше да се довери или пък трябваше винаги да бъде нащрек? Катани започваше да се убеждава, че въпреки силното слънце сицилианските мъгли се разсейват много по-трудно от миланските. Затвори очи и си пое дълбоко въздух. Обеща си, че всяка негова стъпка оттук нататък ще бъде подчинена на предпазливостта и недоверието.

* * *

Беше потънал в пот. Жегата го потискаше.

— Спри при оня павилион да изпием по една бира — каза той на Де Мария, който му беше шофьор. Избърса с пръст гърлото на бутилката и я приближи до устните си. Хладна освежителна вълна се разля по тялото му.

— По дяволите, точно това ми трябваше.

Ободрен, започна да се оглежда, сякаш за да опознае по-отблизо новия си град. Намираше се на централния булевард. Старите и малко претенциозни сгради носеха белега на упадъка. Те контрастираха на новите пищни магазини, които отваряха към улицата претрупаните си със стоки витрини.

Минаваха прегърбени старици, смалени, сякаш животът постепенно ги бе изсушил. Младежите излагаха на показ косите си в стил „пънк“ и носеха дрехи, които имитираха моделите на Армани и Версаче. Това окарикатуряване на модата в провинцията често придобиваше изкривени и жалки форми.

Катани си сложи тъмните очила.

— Какво можеш да ми кажеш за Санте Чирина? — попита той внезапно Де Мария.

Полицаят остави почти празната бутилка.

— Мръсно животно — каза той.

— Маринео ли се беше заел с него?

— Да, но направи само дупка в морето. А пък Чирина се перчеше с това. Напоследък беше стигнал дотам, че се подиграваше открито с Маринео. „Инспекторе — казваше, — ти мен не можеш ме хвана за заек. Чист съм си.“ Но пък знаете ли, господин Катани, има един любопитен факт: същият този Чирина, който би трябвало да мрази Маринео, вчера беше на погребението му.

— Е, да — съгласи се Катани, — сякаш за да покаже на всички, че го уважава и жали за него. Хитрец. Кой знае какви са връзките му с големците на града.

Де Мария се облегна на колата.

— Те дори не го виждат. Само го използват. Не го допускат до техните среди.

Неговата оценка беше доста по-различна от тази на Алтеро.

— Но Чирина пък драпа. Един дребен мафиоз, който е забогатял, жадува да отскочи нагоре по социалната стълбица.

В този миг се приближи мотоциклет. Караше го момиче с развети коси. Спря до отсрещния бар. Момичето слезе от мотора. Изглеждаше на около двайсет и пет години. Беше висока и стройна, с фигура на манекен. Катани беше заслепен. „Толкова е хубава, че дъхът ти секва“ — помисли той. Но му се стори, че по лицето й прозираха белезите на някакво вътрешно страдание.

— Хубаво маце, нали? — намигна му Де Мария, като се обърна просташки към момичето. — Знаете ли коя е? Злите езици говорят, че е любовница на Чирина. Ако е вярно, мафиозчето започва да постига своята мечта, защото тая е от благородна фамилия. Казва се Тити Печи Шалоя и е дъщеря на дукеса Елеонора. Тъпкана е с пари. С лопата да ги ринеш. И сега остана сама в един огромен дворец, защото майка й се самоуби. Тези аристократи са малко луди.

Полицаят изгълта и последните капки бира.

— По едно странно съвпадение — продължи той, — дукеса Елеонора се е застреляла с пистолет в същата онази нощ, когато убиха инспектор Маринео.

— В същата нощ ли? — повтори механично Катани, който не откъсваше поглед от момичето, което, изглежда, чакаше някого. Тя поглеждаше часовника си, оправяше косите си, разхождаше се нервно.

— Точно така — потвърди Де Мария. — Същата нощ.

Но разбра, че инспекторът е разсеян, и се обърна отново.

— Още е там. Струва ми се, че чака точно Чирина. Виждате ли колко е бледа? Боцка се младата дукеса. Непоправима наркоманка. Казват, че мафиозчето й е снабдителят и така я направил своя робиня. Да, излязох прав: ето го, иде.

От една пресечка се показа Чирина, възседнал мотор. Насочи се по булеварда право към бара. Беше набит, с нахален поглед, с черни зализани коси и широко лице. Излъчваше груба сила, а студените му мрачни очи искряха зловещо. Нещо се уговориха набързо с момичето, после се качиха на моторите и се отправиха в една и съща посока.

Инспекторът ги проследи с поглед чак до края на улицата.

— Трябва да говоря с това момиче — каза той на Де Мария. — Обади й се по телефона и ми назначи среща.

Полицаят кимна почтително с глава:

— Ще бъде изпълнено.

А докато чакаше да бъде приет от дукесата, Катани намисли да направи още едно посещение.

— Къде са жената и децата на Маринео? — попита той.

— Заминаха веднага след погребението. Отидоха при роднини в Салерно. По някое време ще дойдат да си приберат мебелите и останалите вещи.

— Което значи, че къщата сега е необитавана. Мислиш ли, че ще бъде много неприлично, ако си пъхна носа из книжата на Маринео?

— Както обичате. Може би ще намерим някаква полезна следа.

Когато стигнаха до къщата, където бе живял Маринео, в източната част на града, намериха външната врата заключена. Почакаха няколко минути, докато вратата бавно се отвори и една старица в черно се показа.

— Бабке — изпъчи се живо и убедително Де Мария, — оставете отворено. Трябва да отчетем показанията на електромерите.

Не взеха асансьора. Изкачиха трите етажа с котешки стъпки. Спряха пред лъскава врата. На нея бе закрепена табелка с името на Маринео, гравирано с главни букви. Де Мария се оказа сръчен. Измъкна от джоба си верижка, на която висяха няколко ножчета и връзка ключове. За кратко време успя да отключи вратата. Влязоха вътре.

Шкафовете бяха празни, апартаментът бе разхвърлян и запуснат. В едно кътче на хола Катани се спря пред малко писалище — очевидно работното бюро на Маринео. Претърси го старателно. Намери някакви стари и ненужни документи. Имаше колекция от снимки на децата, които може би самият инспектор беше правил, една папка с разписки от наема на къщата и сметки за ток и телефон.

Катани беше разочарован. Измъкна и последното чекмедже и чу лек шум. Нещо, вмъкнато между дъното на чекмеджето и рамката на бюрото, беше паднало. Коленичи и изтегли чекмеджето от жлебовете, наведе се и погледна. Зърна малко правоъгълниче от хартия. Протегна ръка и откри, че е кочанче от напълно използвана чекова книжка. Това правоъгълниче беше снопче от контролни талони.

„Не се знае, може да ни подскаже нещо“ — помисли си Катани и го сложи в джоба си.

И това беше целият практически резултата от огледа.