Марко Незе
Октопод (16)

Следствие срещу инспектора

Заместник-прокурорът Бордонаро поглади брадата си, като преценяваше какво му казва адвокатът, седнал срещу него.

— Да, така е — пак каза юристът. — Имало е двама свидетели вечерта по време на престрелката между Чирина и инспектора. Двама души, които са видели с очите си какво точно е станало. Бъдете така добър и ги изслушайте, те са готови да разкажат всичко.

Бордонаро издаде напред долната си устна.

— Двама свидетели? — повтори той с недоверие. — И защо са чакали толкова време, преди да се обадят?

— Страх — каза адвокатът, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Страх да си нямат неприятности.

— Страх от неприятности!

Бордонаро продължаваше да повтаря думите на юриста, сякаш искаше да ги запечата в паметта си. Отмести настрани Наказателния кодекс, прибра в чекмеджето ножа за разрязване на книги и каза:

— Нека да дойдат тези свидетели.

Влязоха двама души — единият нисък, с голямо шкембе, от което краката му изглеждаха още по-къси, а другият набит, с квадратно лице, непрекъснато придърпваше ревера на сакото си, сякаш прикриваше нещо.

— Един по един — каза заместник-прокурорът.

И двамата направиха крачка назад объркани и се сблъскаха при вратата. Накрая този с шкембето тръгна напред, като се препъваше.

— Това, което исках да кажа на вас, господин съдия — започна свидетелят, — е, че правосъдието тъпче нас, бедняците. Тъпче ни по главите. На моята бедна майчица трябваше да дадат пенсия, но нямало как. Хора без късмет сме.

Бордонаро го слушаше със смесено чувство на любопитство и изненада. После реши да прекъсне тези отклонения и нареди на свидетеля да пристъпи към същественото.

Мъжът се размърда на стола и огромният му корем подскочи.

— Ами… — започна той — онази вечер, когато стана стрелбата, аз и моят съдружник (ние караме камион) бяхме спрели точно там, на онова място, защото камионът беше се повредил… Той, господин съдия, е малко старичък, ама ние не можем да си купим друг, щото, нали знаете, сме бедняци.

— Да, разбрах — насърчи го магистратът, като направи знак с ръка да кара по-накратко.

— Аз видях, а и моят съдружник видя, че господин инспекторът стреля по онези двамата мотористи.

— Така е — потвърди другият свидетел. — Пред Санта Лучия, която нека ме ослепи, ако говоря лъжи, кълна се, че онзи от колата, който беше господин инспекторът, насочи пистолета си първо към единия и после към другия, без онези да са направили нищо. Божичко, света Богородичке, си казах аз и после рекох на моя другар, който вече беше видял: „Божичко, света Богородичке, той най-спокойно си стреля“.

* * *

Новината за двамата свидетели се разпространи много бързо. Графиня Олга Камастра се почувства задължена да отправи думи на солидарност към Катани, който вече бе обрисуван като опасен убиец. Пресрещна го точно когато прекрачваше прага на полицейското управление.

— Какво става? — попита тя. — Мога ли да зная какво се е случило?

Той продължи пътя си, без да я удостои с поглед.

— Оставете ме на мира.

— Недейте така, аз съм ви приятелка.

— Оставете ме, за бога! — измъкна се той.

Малко след това и неговият заместник му зададе същия въпрос.

— Но какво, по дяволите, става?

— Не зная, Алтеро, не зная.

— Търсеше ви спешно господин Бордонаро.

Знаеше много добре какво иска от него заместник-прокурорът. Разбираше, че цялата тази история бе взела катастрофален обрат за него. И най-добре щеше да бъде, ако отиде веднага при магистрата и изслуша хладнокръвно неговата присъда.

— Ще ми дадете ли някакви обяснения? — попита го Бордонаро. Ръцете му бяха сплетени и той бе опрял чело на тях. — Тук нещата никак не пасват.

— Сега като си спомня, май че ги видях само да пъхат ръце в джобовете — обясни Катани. — Помислих, че ще измъкнат пистолети.

— Помислихте? — магистратът леко потреперя. — Но това е нечувано! — Той разлисти протоколите от разпита на двамата свидетели и продължи: — Тук се казва, че са ви видели да слагате пистолет в ръката на младежа, когото убихте.

— Виждате ли, това оръжие бе иззето от един мъртъв бандит. Когато научих от лабораторията, че с него е бил убит Де Мария, помислих, че е безполезно да обвиняваме един мъртвец. По-добре беше да си послужим с този пистолет, за да хванем натясно Чирина и неговата банда.

Катани седеше изправен и неподвижен на стола, докато пречупваше истинския развой на събитията, деформирайки ги, обръщайки ги срещу себе си. Говореше без особено вълнение, сякаш всичко му беше безразлично.

— Но това е абсурдно!

Бордонаро беше възмутен. Измъкна кърпа от джоба си и избърса челото си. После продължи:

— Носи се слух, че цялата ви омраза към Чирина е заради една жена.

— Минали работи. Това вече няма значение.

— Но тази личност би могла да предизвика омразата ви към Чирина.

— Повтарям ви: това е стара история. Погребана.

— Но не са погребани фалшивите показания, които сте дали. — Заместник-прокурорът свали очилата си и ги сложи бавно на масата. — Съжалявам, наистина съжалявам, но от този миг нататък вие минавате на другата страна. Трябва да възбудя следствие срещу вашите действия.

— Давам си сметка. Оставих се да ме подведат и направих доста грешки.

Магистратът го погледна въпросително.

— Да — продължи Катани, — сега като си помисля, може да съм сбъркал и с Равануса и Теразини. Представих ги като някакви демони, но сега съм разколебан, защото няма и сянка от доказателство срещу тях.

* * *

Откакто остана съвсем сама, Ана Карузо отправи всичките си надежди към Катани. За нея той се бе превърнал в легендарна фигура и тя виждаше в този мъж единствения човек, който можеше да отмъсти за смъртта на годеника й и на брат й.

Последните събития обаче първо я разочароваха, а после малко по малко разпалиха в нея необуздан гняв. Катани в края на краищата се бе оказал едно безгръбначно човече и тя имаше страшно желание да му натрие носа.

Пресрещна го на улицата точно пред полицейското управление.

— Къде отидоха вашите красиви обещания? — попита тя с тон на отвращение. — Сега Чирина ще бъде освободен напълно. Вие бяхте достатъчно нагъл да потвърдите показанията на онези двамата. И колко пари получихте за това? Колко? — Гневът й нарастваше, лицето й позеленя от възмущение. — А на мен кой ще ми върне моя брат и моя мъж? Коой?

И тя зашлеви звучна плесница на инспектора, който стоеше вкаменен от изумление. Преди да си тръгне, тя му подхвърли още един упрек:

— А много хора ви вярваха.

* * *

Винаги алчни за чуждите беди, кореспондентите на централните вестници връхлетяха Трапани като скакалци. Раздуха образа на полицая убиец и го разпространиха из цялата страна.

В Милано Елзе бе потресена, като видя снимката на мъжа си във вестниците. Големите заглавия оповестяваха, че е възбудено следствие срещу него. В очакване на резултатите Министерството на вътрешните работи го бе отстранило от длъжността му, възбуждайки на свой ред дисциплинарно преследване.

Възможно ли е онези свидетели да са казали истината? Или пък беше скроена работа, за да напакостят на мъжа? Имаше един човек, който може би щеше да й помогне да разбере. Канито — важната особа от Рим, в чийто дом тя се бе запознала с Корадо и към когото нейният съпруг беше много привързан.

Елзе реши да му се обади по телефона.

— Научих, научих — каза той леко раздразнен. — Пратиха ми един екземпляр от рапорта с всички обвинения. И то не защото съм компетентен по тези въпроси, а защото знаят, че е бил мой ученик.

Вече се разграничаваше от него. Не му беше вече приятел ученикът, който не бе оправдал надеждите.

— Не разбирам какво може да се е случило — натъжи се Елзе. — Може би е искал да направи благороден жест, да спаси онова момиче, което явно е имало нужда от помощ.

— И аз мисля така — съгласи се събеседникът й. — Една наркоманка има нужда от своята доза всеки ден. За да я снабди, Корадо е влязъл в съглашение с някой контрабандист. Ти ще ми дадеш от онова, а аз ще са затворя очите. Но този род съглашения свършват зле, защото оня, другият, никога не е доволен. Иска все нови и нови отстъпки. И накрая, без да се усетиш, се озоваваш замесен в някоя мръсна сделка.

— Всичко това ми изглежда невъзможно — каза тя. Съжаляваше вече, че е оставила мъжа си сам.

— Фактите ясно говорят — обясни Канито. — Катани изневери на тези, които вярваха в него, изневери и на вас, скъпа Елзе. Послушайте ме, при това положение нищо друго не можем да направим, освен да го оставим да се удави. Сложил си е примката на шията със собствените си ръце. Трябва веднага да му отнемете детето, а после да си уредите живота. Вие сте още млада, блазе ви. Трябва ли ви добър адвокат?

— Адвокат между съпрузи? — Елзе беше изумена и огорчена. — О, колко е печално това. Не, няма нужда благодаря.

* * *

Инспекторът прокара ръка по лицето си. Брадата му дращеше. Не я бе бръснал от три дни. Дърпаше от цигарата бавно и дълбоко вдишваше дима, като крачеше напред-назад из къщата. Не помнеше от колко време се бе затворил там.

На вратата се позвъни.

Нямаше желание да говори с никого.

— Кой е? — попита той враждебно.

— Познай.

Беше гласът на Тити.

— Защо си дошла? — изкрещя той гневно.

— За да те видя.

Зад вратата той се развика:

— Отивай си. Тази вечер не искам да виждам никого.

Момичето беше непреклонно.

— Ако не отвориш, ще легна тук, пред вратата ти. Катани завъртя гневно ключа. Вратата се отвори и Тити се ужаси, като го видя небръснат и злобен.

— О, не — каза тя, — не се предавай.

В къщата се носеше застояла остра миризма на пушек. Момичето отвори прозореца. Холът приличаше на бойно поле. Ризи по земята, пепелници, пълни с угарки. Диванът беше отрупан с чорапи и вестници.

— Ще подредя малко — каза Тити. — А ти стой там и кротувай.

— Тя съгледа една блузка на Паола.

— Детето още ли спи при приятелката си? — учуди се тя.

— Да — отвърна той сухо.

Катани продължаваше да крачи напред-назад, сякаш се страхуваше, че ако остане неподвижен, ще се превърне в лесна мишена за някога.

— Ще остана тук, докато тя се върне — обяви решително Тити.

Той се обърна и я погледна, пламнал от ярост.

— Веднага си отивай! Изчезвай! — После се позамисли и промени държането си. Гневът му прекипя и той стана по-сговорчив. — За твое добро е, ако се върнеш вкъщи. С мен е свършено, не мога повече да те закрилям.

— Какво да се прави, ще се защитавам сама. Рано или късно, трябва да се науча да го правя.

За пръв път Катани откри, че под крехката обвивка на това момиче се крие неподозирано твърда сърцевина. На повърхността бе изплувала вековната устойчивост на старата сицилианска аристокрация.

— Не — каза Катани, — трябва да стоиш далеч от мен.

Гласът му стана умоляващ.

— С мен е свършено, Тити, всички ми се надсмиват, всички ми се подиграват.

— Но аз знам истината и няма да те изоставя. Това, което другите говорят, не ме интересува.

— Искам да остана сам! — Инспекторът стисна юмруци, та чак пръстите му побеляха. — Моля те, остави ме на мира.

Постепенно и упорито тя го надвиваше.

— Няма да ти досаждам. Ще се притая в един ъгъл и дори няма да ме забелязваш.

Последното съвсем го озвери. Той удари с юмрук по кухненската маса и две не измити чашки от кафе подскочиха на чинийките си.

— Трябва да си отидеш — изкрещя той. — Не можеш да останеш тук. Не те искам.

— Заради Чирина ли е? — попита тъжно момичето. — И ти ли се страхуваш от Чирина? Сега ще го освободят и ти трепериш от страх. Но аз не се боя от Чирина. И ако ти онази вечер си го пощадил, аз няма да бъда така милосърдна. Ако се появи у нас, ще му пръсна черепа с пистолета.

— Не говори глупости — каза той, вече разтревожен.

— Ще го направя — настоя момичето. — Кой ще ме съди? Та той уби майка ми!

Тити се запъти към вратата и излезе.

Катани вдигна глава и погледна лицето си в огледалото в банята. Очите го боляха. Отвъртя крана със студената вода, напълни шепите си и потопи лицето си. Междувременно мозъкът му работеше. Припомни си цялата сцена на кавгата с Тити. Избърса лицето си. Беше се държал жестоко с нея.

Изведнъж реши, че трябва да излезе. Изтича на улицата. Под разсеяната светлина на редките улични лампи не се виждаше никой.

— Тити — завика той, — къде си?

Фаровете на една кола светнаха, после загаснаха. Катани проследи тази светлина и я видя със захлупено върху кормилото лице.

Взе в ръцете си лицето на Тити.

— Обичам те — каза той. — Исках да те уверя. Но не ми се ще да повлека и тебе към пропастта.

Тя едва промълви:

— И всичко това заради Чирина, нали?

— Не — тръсна рамене инспекторът. — Аз съм в много идиотско положение. Ще се увериш сама, постепенно.

* * *

Не можеше вече да стъпи в полицейското. Стоеше все така затворен вкъщи, с наострени уши. Чакаше да му се обадят по телефона с новини за дъщеря му. Сега вече беше съсипал следствието и себе си. Чирина, от когото бе снето обвинението в опит за убийство, всеки миг можеше да бъде освободен. Тогава защо продължаваха да държат момиченцето? Проклети да са!

Понякога, обзет от кошмарни мисли, той вдигаше слушалката, за да провери дали телефонът работи. После, когато повече не можеше да издържа, излизаше. Качваше се на колата и отиваше далече, на едно усамотено място край морето. Разхождаше се по пясъка и събираше огладени красиви камъчета, за да се полюбува на гладката им повърхност. После ги мяташе във водата.

Веднъж, когато се върна от подобна екскурзия, завари вкъщи едно лице, което изобщо не очакваше да види. Не можа да се помръдне от изненада и остана така на прага.

— Тук съм от един час — усмихна се жена му. Беше нежна като в най-добрите си моменти. — Няма ли да ме прегърнеш?

Той се смути. Стоеше там на прага, очите му трескаво блестяха.

— А, дошла си значи.

— Да, не можех да те оставя сам. Вестниците пишат, че са те отстранили и си подследствен. Имаш нужда от подкрепа. — Тя сложи ръка на рамото му. — Бледен си. Изглеждаш разтревожен.

Той се усмихна накриво.

— И ти имаш уморен вид — установи той. — Почини си малко. — После я погледна подозрително и попита: — Звънял ли е телефонът?

— Не. Никой не те е търсил — отвърна тя и приглади нежно косите му. После добави: — Аз не вярвам на тези обвинения. Познавам те добре. Защо искат да накарат хората да повярват, че си престъпник. Е, добре, задоволи си прищявката с онази, младата дукеса — от мен да мине. Но ти си прекалено принципен, за да минеш границата. Никога не би си изцапал ръцете.

Неговата мисъл обаче беше съвсем другаде. Слушаше я, но думите й не стигаха до съзнанието му. Ритна с всички сили дивана и пак попита:

— Звъня ли телефонът, докато бях навън?

— Вече ти казах, не е звънял.

— Какъв съм глупак!

Сега говореше на себе си. Беше свикнал да си говори сам, да се доверява единствено на себе си и затова не забелязваше, че жена му е до него.

— Не трябваше да излизам. Проклятие!

— Но каква е тази тревога? Кой трябваше да те търси?

Катани облиза свитите си устни. Гледаше втренчено пред себе си.

— Бяха обещали днес да го направят.

— Какво да направят? — Елзе стана неспокойна.

— Да я освободят — измърмори той.

— Кого да освободят? — Сега жената се разтревожи.

Той се обърна към нея и прошепна:

— Паола.

— Паола? — Лицето на Елзе помръкна. — Какво означава това?

Хвана го за яката и простена:

— Моля те, обясни ми какво означава всичко това?

— Елзе — каза той мрачно, — отвлякоха Паола.

— Неее! — закрещя отчаяно жената. Затвори очи и захлупи лицето си с ръце. — Как стана това?

— Хора, срещу които водех следствие. Отмъщение.

Елзе залитна. Катани я подхвана и я побутна към леглото. Сложи я да легне, разкопча й блузата. Сълзите й бликаха изпод затворените клепачи.

— Отвлякоха я няколко седмици, след като ти си замина — заразказва й той, като я галеше по лицето. — Излъгах те, че спи при приятелка, но се налагаше. За да я спася, не трябваше да вдигам тревога.

Тя отвори очи.

— Ето защо било… — Сега всичко й стана ясно в един миг, сякаш осветено от мълния.

Сега Катани можеше да й разкаже от игла до конец мъчителните фази на тази голгота.

— Трябва скоро да се върне — каза той с надежда.

— О, ами ако не се върне? — проплака Елзе.

— Такава беше уговорката.

— Уговорка с кого? С престъпници?

— Не могат да рискуват — настоя той. — Постигнаха онова, което желаеха. Не могат да направят такава глупава грешка точно сега.

— Ами ако ги прихване и не ни я върнат? — Елзе се беше изправила на крака и трепереше. — Къде е Паола? — закрещя тя. — Искам си детето!

Катани запуши с ръка устата й, притисна я и прошепна в ухото:

— Спокойно, спокойно. Ще се върне детето ни.

* * *

В топлата вечер големият автомобил се движеше уверено по булеварда. Спря до малка градинка, вратата се отвори и оттам слезе един от братовчедите на Чирина. Огледа се — на улицата нямаше никого. Тогава той отвори задната врата и каза:

— Ела.

Паола приличаше на изплашено птиче. Въпреки подканата на мъжа, тя не помръдна.

— Хайде де! — настоя той, хвана я за ръката и я накара да слезе от колата. — Виждаш ли онази пейка? Седни там и чакай.

Момиченцето се запъти натам — малка сянка под бледата светлина на уличните лампи. След няколко минути в дома й иззвъня телефонът. Катани го сграбчи, останал без нерви, и изслуша съобщението. Тръшна слушалката, сякаш да заличи някакъв кошмар.

— Освободили са я — каза той, грейнал от радост. — Да вървим.

Караше колата, без да продума. Жена му също седеше до него мълчалива. Сякаш и на двамата дъхът им бе спрял.

Пръв я забеляза баща й. Беше се сгушила на пейката, неподвижна като вкочанясало животинче.

— Паола! — викна я той с пълен глас и се спусна да я прегърне.

Но неочаквано детето го отблъсна и отскочи назад. Нададе ужасен вик и протегна ръце с дланите напред, сякаш да се предпази от някаква опасност.

— Не ме докосвай — извика тя ужасена.

Катани се обърка.

— Паола, аз съм баща ти.

Детето не се успокояваше. После, когато се приближи Елзе, момиченцето скочи и се хвърли в прегръдките й.

— О, мамо! — разплака се то.

Хълцаше и раменете й потреперваха.

Катани не направи веднага трагедия от държането на дъщеря си. Отдаде го на шока и напрежението. Освен това беше твърде възбуден, за да схване, че има нещо по-различно и доста по-сериозно.

Вкъщи остави дъщерята и майката сами. Може би така детето щеше да дойде по-бързо на себе си. След всичко това, помисли той, животът ще поеме нормалния си път. Нещата се изясниха и за него. Може би ще му разрешат отново да се заеме със следствието. Тогава той ще се позабавлява. „Божичко — правеше си планове той, — ще ги накарам да подскачат тези мръсни типове.“

От стаята на дъщеря им излезе Елзе. Лицето й бе съсипано, а устата изкривена в гримаса.

— Знаеш ли защо те отблъсна? — попита тя. — Ти я ужасяваш, защото си мъж. Изнасилили са я.