Метаданни
Данни
- Серия
- Октопод (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Piovra, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- , 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Марко Незе. Октопод I
Италианска. Първо издание
Издателство „Народна младеж“, София, 1982
Редактор: Любомира Михова
Коректор: Лилия Вълчева
История
- — Добавяне
Контранастъпление
Старата джулиета се носеше по Виа Апиа, хъркаше и пухтеше като стар локомотив. Заклати се към гробницата на Цецилия Метела, измина по-голямата част от пътя и зави надясно. Насред полето се появи огромна купчина от старо желязо. Автомобили, смачкани от тежестта на други коли, нахвърляни върху тях, парчета ламарина, купчинки от болтове и гърнета. С една дума — гробище на коли, което в Рим наричат автомобилотрошачка.
Джулиетата се задъха, хлъцна за последен път и спря пред два кола, свързани с две кръстосани дъски. Това беше вратата на склада. От колата слезе около четиридесетгодишен мъж с разрошени коси, пълничък и износен като сакото си.
Отвътре внезапно се появиха две огромни кучета вълча порода и залаяха заплашително. Някой им свирна и зад една купчина парчетии се показа старче с мръсна шапка с козирка.
— Мирно! — извика то на кучетата с острото си гласче. — Стойте мирни!
Присви воднистите си очички, за да види по-добре новодошлия. А оня, вече по-успокоен, пристъпи напред.
— Майчице, ама че зверове! — Рече той.
— Ами, не е така — каза старчето. — Само когато не познават някого, се правят на зверове, но щом се запознаят, стават кротки като овчици.
Той се засмя и откри почти беззъбата си уста. Беше толкова слаб, че панталоните му сякаш се движеха сами, а крачолите му се вееха като знамена.
Умирени, кучетата затанцуваха около него, душеха го, ближеха кокалестите му ръце.
— Трябва ли ви нещо? — Попита старчето.
— Да, за колата — каза мъжът с джулиетата и поглади тридневната си брада, която изпука. — Тази кола е цяла антика. Оня ден попаднах на дупка и си загубих таса на колелото. Да ти се намира някой и друг?
— Че знам ли — каза старчето и направи гримаса с беззъбата си уста. — Да бе минал после, когато дойде синът ми.
— Аха — каза другият, като се почеса по рошавата си глава. — Трябват ми и други части, но е трудно да се намерят, щото това е модел от шейсет и осма. Ти, деде, помниш ли я шейсет и осма?
Старчето се засмя. Подпря мазните си ръце на вратата и се замисли.
— Шейсет и осма беше година на студентската революция. После имаше гореща есен и за работниците.
— Охо, деде, та ти си бил цяла енциклопедия бе. А ти с кои беше? С работниците или с господарите?
— Аз ли? Седях си пред телевизора и гледах демонстрациите с дамаджанка вино до мен.
— Вижда се, че си мъдър — каза другият. — Е, аз пак ще мина, когато дойде синът ти. Сбогом!
Той се върна на Виа Апиа и стигна до портата на вилата на Сорби. Даде знак да му отворят и продължи по алеята. Когато затвори вратата на колата, нещо вътре издрънча. Някаква част бе изпаднала, но той не обърна внимание.
Очакваше го домакинът, който бе в компанията на Теразини и Каризи. Сорби го представи.
— Това е господин Маурили, човекът, на когото можем да се доверим.
Маурили само кимна на двамата и без да иска разрешение, взе бутилка с аперитив от една количка и си наля щедра доза. Настани се в мекото кресло, преметна крак на облегалката и небрежно се отпусна.
— Слушайте — каза той. — Работата е проста: намирам печатница, която си предлага услугите, приготвям шпалтите и после отивам да печатам в друга печатница. По-добре е да ги сменяме, за да не ни се пречкат и да не проверяват. Хиляда, две хиляди екземпляра са достатъчни. После в подходящ момент ще ги пуснем в обръщение, ще ги пратим на хора, които трябва да знаят — депутати, сенатори, генерали, индустриалци, някой и друг журналист.
Маурили напълни устата си с аперитив и го преглътна. С дебелата си ръка непрекъснато поглаждаше ту лицето си, ту очите си, също като котка, която се мие.
— Щом сте готови, обадете ми се — продължи той. — Давате ми новините, материалите… изобщо боклука. Останалото е моя грижа.
Имаше вид на мекушав и отстъпчив човек.
— Добре, — рече Теразини.
От устата на Каризи не бе излязъл нито звук. Американецът си пушеше пурата и всеки път, когато поглеждаше Маурили, на лицето му се изписваше гримаса на отвращение.
В един миг той се обърна към Сорби и като посочи с пурата Маурили, попита:
— Този вече използвал ли си го?
— Разбира се. Мисля, че последният път беше миналата година.
— Не — намеси се Маурили, като мушна ръка в дългите си рошави къдрици, — преди шест месеца. Спомняте ли си? Ония тримата мръсници, които искаха да вдигнат пушилка около банката. Подредихме ги добре. Публикувахме две-три нещица, които набързо изгониха всички бръмбари от главите им.
Маурили смени позата си, въодушевен от спомена, и добави:
— Тогава използвахме плакати. Колко се забавлявахме само! Всички стени на Рим бяха покрити с имена и презимена, гешефти, женски истории.
Той говореше, обърнат към Каризи, а американецът, който беше смятал, че Рим е най-хубавият град в света, сега започваше да го мрази, защото там вирееха хора като Лаудео, Канито и този противен тип Маурили. „Още един бъбрив италианец“ — помисли си той.
Маурили беше изцедил всичкия аперитив и се бе заел с купичка фъстъци.
— А сега — каза той в един миг, — сега кого трябва да стиснем за врата?
— Ще узнаете, когато му дойде времето — каза Теразини.
Маурили престана да дъвче фъстъци.
— А, не може така — каза той. — Трябва веднага да зная, за да се подготвя.
Другите си размениха бързи погледи, после Сорби каза:
— Е, добре. Става въпрос за Себастиано Канито.
Маурили тъкмо щеше да хвърли в устата си шепа фъстъци, но ръката му увисна във въздуха. Беше като ударен от гръм.
— По дяволите! — Възкликна той. — Това е деликатна работа.
— А също така и Асоциацията на Лаудео — добави Сорби.
— Доста сложна работа — изкриви уста Маурили. — С кого се захващаме? Със сенки ли? Не знаем кой стои зад тях. Трябва да удряме слепешката и току-виж сме подразнили някой, дето ни е приятел.
— Това ли ви плаши? — Попита Теразини.
— Мене ли? Мен нищо не ме плаши — намръщи се Маурили. — Ако материалът е добър, всичко може да се направи.
— Вие за това не се безпокойте — каза Сорби.
— Добре… Ами заплащането?
— Както обикновено — успокои го Сорби с половин уста, както всеки път, когато намекваше за пари. — Десет милиона за брой.
— Ама тази работа е деликатна — рече Маурили. — Тук човек рискува живота си. Трябва малко да покачим. Да речем — двойно. — Внезапно той стана и се приближи до Каризи. — Ще ми дадете ли една от тези пури? Имат чудесен аромат.
— Хм — изръмжа американецът, отвори сребърната си кутия и му направи знак да си вземе.
— Добре, двойно — отсече Теразини.
Маурили дръпна от пурата, издуха дима и се закашля.
— Кога започваме? — Попита той.
Теразини отпусна глава на креслото.
— Скоро — рече той, — съвсем скоро.
* * *
Портиерът на резиденцията натисна бутона и зачака.
— Извинете, господин Катани — каза той в слушалката, когато му се обадиха, — тук на пропуска е адвокатът Теразини.
— Кажете му, че слизам веднага.
Катани облече сакото си, измъкна от чекмеджето на бюрото някакъв плик и отиде на срещата.
— Ето ви материалите — каза той на Теразини, като му подаде плика.
— Вие сте знаменит — направи му комплимент адвокатът. Претегли издутия плик и попита: — Парливи ли са?
— Горе-долу. Това са стари документи, които измъкнах от архива. Отнасят се до оня скандал със строежите, в който Канито бе замесен преди няколко години.
— Като начало ще послужи — одобри Теразини. — За корупция ли става въпрос?
— Не точно. Касае се за обещание за протекции на лица, които не се ползуват с добро име. Тъй да се каже, дребни прегрешения.
Теразини се разсмя. Хвана подръка Катани и го изведе на улицата.
— Ние с вас ще свършим голяма работа — каза той.
Вървяха бавно по тротоара.
— Слушайте — подхвана отново адвокатът, като смени тона, — ако имате разноски за тези операции, не проявявайте деликатност.
И понечи да пъхне ръка във вътрешния джоб на сакото си.
— В никакъв случай — спря го Катани. — Няма никакви разноски. Само ми бе нужно малко време да издиря документите и да им направя копия. И вие не искахте да ви платя за защитата, спомняте ли си?
— Така е — усмихна се доволен Теразини. — Между приятели тези неща не трябва да съществуват.
— Не трябва да съществуват — повтори Катани и мислено си направи комплимент, защото се бе научил чудесно да се справя с подобни лисици. По дяволите, наистина започваше да се учи.
* * *
Изданието бе с формат малко по-едър от обикновена брошура, с червени корици и многозначителното заглавие „Злоезичник“. Теразини го разлистваше внимателно и от време на време се подсмихваше.
Накрая затвори книжката и я отдалечи, за да огледа добре корицата.
— Браво, Маурили, добра работа си свършил — похвали го той.
— Скромно казано — засия Маурили, — аз съм майстор в тези неща. Утре ще пратя хиляда екземпляра на обичайните адреси. Ще имат ефект, бъдете спокоен.
— Убеден съм в това.
Маурили си изпроси една цигара от адвоката. Неговите приятели твърдяха, че той изпушва около трийсет цигари на ден, без да си купува. В това отношение той имаше шедьовър. Веднъж, когато беше спрял пред един светофар със старата си бричка, към него се приближи прегърбен просяк и му протегна ръка за дребни пари. Маурили поклати глава и каза, че няма нито лира в джоба си. После попита просяка дали случайно има да му даде една цигара. Оня го изгледа накриво, погледна и окаяната му кола, направи съчувствена физиономия, измъкна от джоба си пакет американски цигари и му каза:
— Вземи, вземи. Вземи си повече.
Теразини извади от джоба си златна запалка, щракна я и поднесе пламъчето към цигарата на Маурили.
— Не беше лесно — започна да хвали работата си Маурили. — Придържах се към общите думи, без да споменавам имена, без да забивам по-дълбоко ножа. Направих фина работа, истинска гравюра. Който трябва, ще разбере.
— Ние така и го искахме — каза Сорби.
От прозорците на салона се виждаше русата Елис, която с ръкавици на ръцете подрязваше с ножица розите в градината.
Маурили местеше цигарата от единия ъгъл на устата си в другия, сякаш не пушеше, а смучеше пръчица от сладко коренче.
— С това, което ми дадохте, могат да се напълнят още два броя. Но по-нататък ще трябва да ми доставите още материали.
— Ще ги имате — успокои го Сорби.
— Ами… — Измънка Маурили и разроши косите си. — Аз… Май ще си тръгвам вече и… — той присви очи, забулени в облаче дим. — Исках да зная само… да намина ли друг път за парите?
— Вече ги приготвих — каза Сорби. Измъкна от едно чекмедже кожена папка и извади от нея чек.
Маурили го мушна в джоба си, без дори да погледне сумата.
— Значи ще се видим пак, нали?
* * *
Веднага щом излезе от вилата, Маурили зави към хълмчето, където се намираше гробището за коли. Там нямаше никакъв признак на живот.
— Има ли някой? — Извика той.
Слънцето блестеше по ръждясалите скелети на бившите коли. Вратата не беше заключена. Маурили направи няколко крачки вътре в ограденото място.
— Всички ли сте запразнили? — Отново извика той. — Или пък правите стачка.
Отдалече му отвърна яростният лай на кучетата, които се затичаха към него. Маурили едва успя да скочи върху останките на някаква алфа ромео. С още един скок се вмъкна в кабината на стар камион. Каросерията и колелата му липсваха. Бе останала само тази къщурка, покачена най-отгоре на купчината скапани автомобили.
Тогава Маурили забеляза нещо, което го стресна. Какво търсеше тук, върху тази планина от парчетии, този нов-новеничък и супермодерен фотоапарат? Беше закрепен с две щипки за кормилото, явно в някаква стратегическа позиция. Към него бе монтиран телеобектив. Маурили погледна в окуляра и видя, че обективът е насочен към вилата на Сорби.
В тоя миг чу гласове и бързо се измъкна от кабината. Видя старчето и един младеж да идват към него. Това бе оня млад мъж, който снимаше гостите на Сорби и номерата на техните коли.
— Какво правите там, дявол да ви вземе? — Извика грубо младежът.
— Нищо, нищо — опита се да го успокои Маурили. — Качих се, за да се скрия от зверовете. Искаха да ме изядат.
Той помисли, че това е синът на старчето, и продължи:
— Казах на баща ви, че ми трябват някои части за колата.
Скочи на земята, като бутна таса на едно колело, който се изтърколи.
— Минах да видя дали ги е намерил.
— Не, тези неща ги нямаме тук — прекъсна го ядосан младежът. — Вижте на Пренестина.
— Да, да, добре — съгласи се Маурили, като отстъпваше. Гледаше колкото може по-скоро да се измъкне. — Ще проверя там, но май ще трябва да си купя нова кола.
Маурили се изхили, но на младежа никак не му беше смешно. Той погали кучето, което дъхаше с провесен език, и взе номера на джулиетата.
Малко по-долу слънцето светеше в стъклата на прозорците във вилата на Сорби, отразяваше се във водата на басейна и я правеше блестяща. Един слънчев лъч надзърна и в лещата на телеобектива.