Марко Незе
Октопод (17)

Сбогувания

Въздухът ухаеше на пролет. Катани дишаше с пълни гърди. Чакаше на перона заедно с жена си и детето. Зад него един железничар изсвири със свирката. Катани се обърна да го погледне и с крайчеца на окото си забеляза, че едно момиче с гарвановочерни коси върви към него.

Беше Ана Карузо. Приближаваше се със сигурна крачка, изпълнена с достойнство. Протегна ръка и каза:

— Инспекторе, дължа ви едно извинение. Не можех да ви оставя да си заминете, без да съм поискала извинение за онази плесница.

Катани тръсна рамене.

— Няма нищо. — После дръпна момичето настрана и попита: — Мога ли да ви помоля за една услуга? Другиму не мога да се доверя. Моля ви, идете при Тити Печи Шалоя и й обяснете, че заминавам, защото трябва да се погрижа за дъщеря си, да я поверя на специалист. Но ще се върна, кажете й, че ще се върна и ще й се обадя веднага щом се освободя.

— Вие можехте да поставите този град на мястото му, но ви попречиха — каза момичето. — Надявам се, че ще ви върнат на служба.

Не знам — каза Катани. — Не знам дали ще ми разрешат да се върна тук.

* * *

Санте Чирина излезе от клиниката в един четвъртък следобед. Новата версия за престрелката, изложена от двамата свидетели и потвърдена от Катани, бе свалила обвинението в опит за убийство от мафиоза. Нямаше повече причини за задържането му в предварителен арест. Охраната бе свалена и той можа да си излезе напълно свободен сред тълпа от роднини и приятели, които се бяха събрали да ознаменуват неговата победа.

След като отпразнуваха освобождаването му, Чирина обу трандафорите от два цвята, изля половин шише одеколон под мишниците си, облече си най-новия костюм на едри карета. Любуваше се на себе си пред огледалото, като заставаше в различни пози — в анфас, в профил, в полупрофил, — усмихваше се със стиснати устни или пък оголваше зъбите си. Искаше да изглежда величествен.

Излъскан и надут като пуяк, той се качи в мерцедеса и нареди на братовчед си, който му бе станал шофьор, да го отведе в двореца на Тити. Пред вратата се сблъска с Ана Карузо.

— Ти какво правиш тук? — нападна я той.

— Искам да говоря с госпожица Тити — каза момичето.

— Няма какво толкова да й казваш — избърбори той. Оправи възела на огромната си вратовръзка на цветя и като видя, че момичето настоява, й заповяда. — Хайде, върви си. Разкарай се от очите ми или ще свършиш като брат си и годеника си. Върви, защото нали знаеш, че жените трябва да си стоят вкъщи.

Очите на Тити бяха мрачни и примирени. Чирина влезе в същия хол, където бе убил Маринео и дукесата. Беше много по-разхвърляно. Върху креслата бяха натрупани всякакви предмети, по мебелите се въргаляха безразборно разхвърляни всякакви дреболии, от стените и тавана се бяха отлепили парчета мазилка.

— Тити… Тити… — ликуваше Чирина, като я прегръщаше. Опипа я по гърба, опита се да мушне ръка под дрехите й. — Хубава си, много си хубава.

Момичето се опитваше да се освободи от прегръдката му, но успя само малко да го отстрани.

— Тити… Тити… — повтаряше той блудкаво. После, като намигна, й каза: — Е, чакаше ли стария си приятел Санте? Нямаше търпение да го видиш отново, нали?

С решителен тласък тя се отскубна, блъсна го и той се удари в един стол.

— Защо бягаш? — учуди се Чирина. После се опита да я съблазни. Донесох ти от онова. Искаш ли?

— Не ми трябва.

— Добре. Значи си излекувана. Много ми е приятно да чуя това, защото имам намерение скоро да се оженя за теб.

Тити се разсмя.

— Какво? Да стана твоя жена?

— Разбира се. И всички ще се пукнат от завист, защото и двамата сме тъпкани с пари.

— Чирина, ти май скачаш много нависоко. Искаш да си купиш герб, но той няма да ти послужи за нищо.

— Какво говориш? — засегна се той. — Искам да се оженя за теб, защото те обичам.

Направи пирует с вдигната ръка.

— Ще бъдеш прекрасна в бяло.

— Избий си го от главата — каза кротко момичето.

— Сега си малко уморена — засмя се той. — Не се чуваш какво говориш. Но утре, като поразмислиш, ще бъдеш във възторг от тази идея.

— Да, добре — каза тя със саркастична гримаса. — Утре. Чакай до утре.

Погледът й беше унесен, сякаш бе загубила интерес към всичко наоколо.

* * *

На другия ден веселият светлик над морето извести пукването на зората. Масивните очертания на двореца Печи Шалоя се открояваха сред околните сгради. Метачът, който лениво бръскаше с метлата тротоара, забеляза, че най-горе, в мансардата, която старият дук бе запазил за себе си, светеше.

Това му се видя много странно. Никога не беше виждал в този утринен час, когато градът все още бе потънал в сън, светлина там, горе. Продължи да мете. От време на време поглеждаше към осветения прозорец. Когато се приближи, удивлението му се засили, защото видя, че прозорецът е отворен.

Облегна се на дръжката на метлата и постоя така няколко мига прегърбен, за да обмисли това явление, което възбуждаше любопитството му. Погледът му се плъзна от прозореца към земята. Съзря нещо на улицата, което го накара да подскочи. Точно под прозореца имаше тяло на човек. Беше на не повече от десетина метра и го виждаше добре — точно в средата на кръга, който описваше светлината на уличната лампа.

Метачът се приближи внимателно и се вкамени, когато разпозна Тити. Дългите й коси образуваха корона над главата. Беше се хвърлила от прозореца и последната искрица живот беше изчезнала от лицето й, бяло като платно. Изражението й беше спокойно, лежеше със свити крака и ръце на гърдите, сякаш се бе сгушила и сладко заспала.

* * *

Очакваше се възстановяването да бъде дълго и мъчително. Дъщерята на Катани, изглежда, имаше тежко душевно разстройство. Стоеше с часове неподвижна в унесена, сякаш се намираше в друг, само неин свят.

Майка й плътно стоеше до нея. В някои мигове малката хващаше ръката й и я държеше мълчаливо.

— Малко по малко ще се оправи — каза Елзе на съпруга си. — В известен смисъл имам чувството, че й помагам да се роди втори път.

Баща й все още я плашеше. Щом го зърнеше, тя са вкаменяваше от ужас.

— По-добре е да не насилваме нещата — посъветва ги психиатърът.

Те се разхождаха с Катани из красивия парк на клиниката. Планините наоколо бяха покрити със сняг. В Швейцария пролетта все още беше в зимни одежди.

— Трябва й време — каза психиатърът. — Доста време, докато преодолее ужасния шок.