Марко Незе
Октопод (2)

Дукесата

Катани беше наел апартамент в една съвсем нова сграда, който миришеше на прясна вар и гипс. Жена му пристигна от Милано заедно с дъщеря им и беше въодушевена. Няколко дни подрежда грижливо стаите. Имаше намерение да отрупа с цветя терасата, която гледаше към морето.

Но когато привърши и се огледа, почувства, че я заплашва добре познатото й униние. Беше го отблъсквала и потискала, доколкото можеше, но вече не успяваше да го обуздае. Целият този труд, който положи, за да направи новото жилище по-приветливо, беше отишъл на вятъра. Съпругът й се държеше с нея като с чужд човек. Излизаше сутрин рано и се връщаше чак когато тя и детето вече си бяха легнали.

Веднъж го изчака в кухнята до късно. Сякаш дебнеше да залови див звяр. Изглежда, и той очакваше рано или късно подобна сцена, защото не каза нито дума.

— Корадо, кажи ми, моля ти се, какво става?

Мъжът й се намръщи и поклати глава:

— Нищо. Хайде да си лягаме.

— Нищо, нищо — изплака Елзе, — не ме поглеждаш дори, не сме се любили от много време. Захвърлил си ме като парцал.

Той се опита да бъде учтив:

— Не ме мъчи, моля те. Тук съм отскоро и работата ме поглъща напълно.

Огледа я скришом, докато тя се събличаше. Имаше дълги изваяни крака. Призна, че е още привлекателна. Но някои подробности го отблъскваха. Не му се нравеха вече краката й, ръцете й, тези закръглени властни гърди. „Като на майка й“ — помисли си той с отвращение. Но ако трябваше да сложи ръка на сърцето си и да потърси истинската причина за това отчуждение, нямаше да може да го обясни. Най-общо казано, беше уморен. „Омръзна ми — казваше си той понякога — да ми се мотае в краката една и съща жена.“ Досега обаче не бе успял да има друга трайна връзка. „Идеалното за човек като мен е да си сменя жената всяка година“ — мислеше си той, докато сънят го надвиваше.

* * *

Присъствието на Елзе в Трапани не можеше да мине незабелязано. Там, където блондинките са рядкост, една руса и хубава жена привличаше погледите на мнозина, когато минаваше по улицата.

Елзе си даваше сметка за това и изпитваше удоволствие. Радваше се, че й се възхищават. Всъщност това, което най-трудно понасяше в сегашното държане на своя съпруг, бе пренебрежението. Хубостта не й стигаше, искаше някой да я забелязва и да показва, че я оценява.

Създаде си навик да ходи всяка сутрин на плажа заедно с дъщеря си. Тогава там настъпваше необичайно оживление. „Женичката на инспектора“ — предаваше се полугласно новината. Собственикът на заведението и се покланяше вежливо: „Госпожо, приятен ден!“ Едно момче й разгъваше шезлонга, а друго бързаше да отвори чадъра.

— Вие сте като цвете, всички пчели ви наобикалят — каза й една сутрин журналистът от Сицилианската телевизия Нани Сантамария, същият, който в нощта на убийството на Маринео беше притичал сред първите.

— Колко сте любезен — усмихна се Елзе, примигвайки с дългите си ресници, които хвърляха сянка върху нежното й лице.

Сантамария беше кавалер, правеше комплименти на жените и се обличаше изискано.

— Защо не ми окажете честта, вие и дъщеря ви, да посетите нашите телевизионни студии — каза й той.

Отидоха. Сантамария изчерпа почти целия си репертоар от любезности. Изуми Елзе, като й показа, че знае много неща за нея. Знаеше, че е учила в Швейцария, че обича да рисува и е срещнала за пръв път бъдещия си съпруг в дома на „едно много влиятелно лице“.

Елзе беше изненадана, но и доста поласкана. Ухажването на Сантамария замая главата й, може би защото от доста време се чувстваше изоставена. Паола пък беше изпаднала в луд възторг, когато й разрешиха да се позабавлява с монитора и телекамерите, а сега съзерцаваше една кукла, закачена на стената. Беше изработена от лъскава мед и представляваше рицар от свитата на Орландо^[1].

Сантамария го откачи и го сложи в ръцете на момиченцето.

— Вземи го и имай предвид, че това е първият ти сицилиански приятел.

Паола засия. Притисна куклата и доспехите на рицаря леко иззвънтяха. Сантамария ликуваше от удоволствие. Искаше да се покаже образован и започна да разказва подробности за куклите. Клекна пред Паола, опря дясното си коляно на пода и заразправя, че куклите, които се управляват отгоре с конци, се наричат марионетки, а пък буратините се задвижват отдолу.

Паола се опита да раздвижи рицаря, но успя само да го накара да удари със сабята върху щита, който бе направен от кована мед.

— Не е толкова лесно — засмя се Сантамария. — Куклите не са свързани с конци за краката. За да ги накараш да ходят, трябва да ги разклащаш ето така: едно-две, едно-две. Малко по малко ще се научиш да го правиш.

* * *

Ако имаше нещо, което Катани горещо желаеше да избегне, то беше да се подчини несъзнателно на стратегията на някакъв таен режисьор. „Не искам да бъда задвижван като сицилианска кукла“ — мислеше си той. Затова летеше за Рим. Отиваше да докладва и да търси подкрепа. „Ако трябва да се нанасят удари нависоко разсъждаваше той, — трябва някой да ми прикрива тила.“

— Радвам се, много се радвам да ви видя, драги Катани.

Мъжът, който беше приел инспектора в своя дом в Рим, имаше усмивка на хищник. Покани го в огромен хол, покрит с килими. Сграбчи една сребърна кутия, пълна с пури, и я поднесе към инспектора.

— Е, как си, как я карате с хубавата Елзе?

Катани повъртя пурата между пръстите си.

— Ту по-добре, ту по-зле, но живеем вече дванайсет години заедно.

— В известен смисъл аз се смятам за покровител на вашия брак, тъй като се запознахте в моя дом и бях свидетел на сватбата ви — каза мъжът, като се облегна удобно в креслото.

Той се казваше Себастияно Канито. Беше със снежнобели коси, сресани назад, и макар че изглеждаше на шестдесет години, лицето му бе гладко, без нито една бръчка. Сякаш животът се беше плъзнал по него като по стъкло, без да оставя следи.

Катани започна направо:

— Има нещо мътно в убийството на Маринео. Не мога да схвана точно за какво става въпрос. Но ме смущава, че искат този случай да бъде приключен набързо.

— Следствието водиш ти. Аз се погрижих да изпратя в Сицилия много ласкави препоръки за тебе.

Мъжът дръпна с наслаждение от пурата.

— Но какво толкова подозрително има?

— Ами има доста детайли, по които си блъскам главата. Не намериха куршуми в колата, нямаше гилзи, нито пък следи от кръв. Чиста работа. Ние обаче знаем, че когато мафията убива един държавен служител, го прави по вулгарен начин. Не се интересува дали ще намерят гилзи или не, нали така? Ето защо се питам къде всъщност е бил убит Маринео. На някакво място, което е трябвало да бъде запазено в тайна? И то до такава степен, че да се наложи пренасянето на трупа в колата.

— Виждам, че разглеждаш проблема нашироко от всички ракурси — беше коментарът на другия.

— Да се надяваме, че ще има някакъв резултат — каза Катани. После се наклони към събеседника си. — Но има още един важен детайл. Изрових едно кочанче с талони от чекова книжка. Всички чекове са били използвани, а талоните не са били попълвани. Титулярят на чековата книжка не е отбелязал нищо. Явно е имал възможност да харчи колкото си иска, без да се бои, че ще излезе на червено. Това кочанче беше в едно чекмедже в собственото бюро на Маринео.

Една камериерка с бяло бродирано боне на главата влезе и им сервира кафе и сладкиши. Домакинът отпи глътка кафе и остави чашата обратно в чинийката.

— Всичко, което ми казваш, изглежда прекрасно. Продължавай, ако обичаш. Сигурен съм, че ще направиш чудеса. Колкото до мен, драги приятелю, ти знаеш, че от три години нямам оперативни задачи. Пожелаха да ме заточат във Висшата полицейска школа.

Вдигна вежди и дръпна от пурата.

— Преживях една несправедливост, но някои влиятелни приятели сега работят негласно за пълното ми реабилитиране.

Тънките му устни се разтегнаха в едва забележима усмивка.

— Може би скоро ще ме назначат на много отговорно място. Тогава ще мога да ти помагам повече.

Това беше сбогуването. Изправи се и като гледаше в очите Катани, каза:

— Приятелю, тайната на живота ни разкриват моряците — вдигай платна и следвай попътния вятър.

* * *

Инспектор Катани си спомни за младата дукеса Тити Печи Шалоя. Де Мария й се беше обадил по телефона.

— Можете да дойдете, когато искате — беше отвърнала тя с апатичен глас, — тук винаги съм сама.

Отидоха при нея в един четвъртък следобед. Тя ги поведе през вътрешния двор на голямата къща, води ги дълго по тържественото стълбище и ги покани в един прашен салон, с големи портрети, гоблени и огледала в златни рамки по стените. Тити имаше детско лице топли сини очи със сенки под тях, които се очертаваха ясно на бледото й лице. Беше облечена в черна блуза със златни нишки и джинси. „Отблизо изглежда по-хубава“ — помисли си Катани.

— Тук съм отскоро — започна той. — Имах желание да се запознаем и да си поприказваме.

Очите на момичето изразиха недоверие.

— Нямате ли нещо по-добро, с което да си запълвате времето? — попита тя иронично.

— Не говорете така — моето посещение е чисто приятелско.

— Поласкана съм — поклони се леко тя.

— Не съм ви много симпатичен, нали?

Девойката преметна крак върху крак. Беше неспокойна. Нервността й избиваше в капчици пот по челото и над горната устна.

— Господин инспекторе — каза тя, — да оставим церемониите. Кажете ми какво искате от мен.

Катани се отпусна в креслото, тапицирано с дамаска.

— Как да ви кажа… Ще ми бъде приятно, ако ми помогнете да задоволя любопитството си по повод самоубийството на майка ви.

— С какво например?

— Да кажем — какви са причините за тази постъпка?

Момичето вдигна рамене.

— Всичко това го пишеше във вестниците. Нервно изтощение.

— Разбирам. Извинете, но къде стана това? В тази стая ли?

— В тази стая. Застреля се ей там, на онова кресло.

Изглежда, се беше отказала от войнствения тон.

Реши да се покаже вежлива и предложи нещо за пиене.

Инспекторът поднесе към устата си чашата с уиски, съзерцавайки с искрена топлота момичето, облакътено на креслото. Възхищаваше се на хубавите й леко треперещи ръце.

— Пушите ли? — попита Катани, не толкова защо на него му се пушеше, а по-скоро за да предразположи момичето.

— Не, не пуша. Но вие запалете, ако искате.

Подаде му дървена кутия. Той я отвори. Беше наполовина пълна с цигари. Имаше и кутийка с кибрит „Минерва“. Мушна цигарата в устата си, отвори кутийката и едва успя да сдържи изненадата си. Отвътре имаше кръгло кафяво петно. Кръв. „Я виж, това се казва късмет.“

Катани задържа за малко кутийката в ръката си, а после я пусна с привичен жест в джоба на сакото си.

— Госпожице — каза той, — наистина ми беше приятно да се запозная с вас.

Момичето стана. Опита се да бъде остроумно.

— Всички ли вие от полицията си губите така времето?

— Не е загубено време — рече той любезно. — Наистина ми беше приятно да разговарям с вас.

И се наведе да й целуне ръка.

* * *

Веднага щом излезе от дома на дукесата, Катани възложи на Де Мария да направи две справки. Искаше да узнае на чие име беше онази текуща сметка, открита в Народната занаятчийска банка под номер 804/36. Катани беше открил тези цифри върху чековите талони, които бе намерил в бюрото на Маринео. Де Мария трябваше да занесе за изследване в лабораторията петното от кръв в кибритената кутийка.

Полицаят първо набра телефонния номер на банката. Представи се за служител в Сицилианската банка в Палермо.

— Тъй като трябва да осребрим един ваш чек с нечетлив подпис, ще бъдете ли така любезен да ми кажете името на титуляря и да ме информирате има ли покритие?

От другия край на жицата се чу как слушалката тракна на масата. След няколко секунди нечий глас предаде исканата информация. И този номер на сметката отговаряше на едно много приятно, но очевидно фалшиво име: Антонио Фиордализо^[2].

Информацията съдържаше още една изненадваща подробност — сметката е била закрита на четиринайсети миналия месец.

— На другия ден след убийството на Маринео — беше коментарът на Катани. Той седеше в кабинета си и обмисляше всички тези подробности, които още не можеше да свърже.

На вратата се почука и се показа Де Мария.

— Може ли? — Носеше два листа в ръката си. — Заключението на лабораторията. Това петно от кръв е нулева група, резус-фактор отрицателен. Много рядка кръвна група.

— А дукеса Елеонора каква кръвна група имаше? — попита Катани.

— Дукесата не знам, но тези от лабораторията казват, че нулева група Rh-отрицателна е имал Маринео.

Катани беше поразен. Погледът му блуждаеше нанякъде.

— Не може да бъде. Чак пък такова идиотско съвпадение!

И удари с юмрук по масата.

Де Мария май че беше разбрал накъде бие инспекторът. Но не беше сигурен, колебаеше се. Накрая се престраши:

— Искате да кажете, че Маринео е бил убит в дома на дукесата?

От изражението на Катани разбра, че е улучил. И продължи да разсъждава на глас, вече съвсем вцепенен от изумление:

— Бил е убит там и после тайно пренесен в колата. Но кой би могъл да извърши такова нещо? И защо?

Лицето на инспектора беше сгърчено от напрежение. Не обърна внимание на въпросите на Де Мария и поиска новини за титуляря на Народната занаятчийска банка.

— Нарича се Равануса — каза Де Мария. — Важна птица.

— Важна птица — повтори Катани саркастично. — Искам да се запозная с нея.

Когато прекрачи прага на банката, някакъв служител го пресрещна услужливо.

— С какво мога да ви бъда полезен, господин инспекторе?

— Искам да си открия сметка при вас.

Чиновникът направи угоднически поклон, помоли да го извинят и изчезна зад вратата от орехово дърво. След няколко секунди същата врата се отвори и се появи един господин на около петдесет години, елегантен с очи на граблива птица и служебна усмивка.

— Оказвате ми голяма чест, господин инспекторе. Казвам се Равануса. Наистина съм щастлив, че ще станете клиент на нашата банка. Елате, моля ви.

Въведе го в своята канцелария, докато чиновникът с мазната усмивка бързо попълваше някакви документи и приготвяше чековата книжка. Сложи я в меко кожено калъфче и влезе в кабинета на Равануса.

— Готово, господин Катани — съобщи той тържествено. — Само няколко подписчета. Един тук, още един тук и един тук. Ето, заповядайте.

— Искрено съм възхитен от бързината, с която ме обслужихте — благодари Катани.

— Но моля ви се — възрази Равануса. — Приятно ни е да обслужваме добре клиентите си.

Докато говореше, той правеше широки жестове с лявата ръка, а брилянтът на кутрето му очертаваше светли кръгове във въздуха. „Лицемерие до мозъка на костите“ — прецени Катани.

— И тъй като сега имах щастието да се запозная с вас — каза Равануса, — позволете ми да ви поканя, вас и вашата съпруга, утре вечер на едно празненство, което даваме в Културния клуб.

* * *

Оркестърът засвири бавна мелодия. Всички станаха от масите и излязоха на ярко осветената тераса. Няколко двойки се спуснаха да танцуват. Катани и жена му се смесиха с хората, които весело гълчаха, и след малко се изгубиха.

Той се сблъска с банкера Равануса, който държеше в ръка чаша с шампанско. Сега забеляза, че е загорял и сух.

— Инспекторе, не танцувате ли?

— В интерес на истината — каза Катани, демонстрирайки равнодушие — никога не съм бил страстен люби тел на танците.

— А на какво сте страстен любител, ако мога да попитам? — засмя се Равануса, намеквайки кой знае за какво.

— На цветята. Особено много обичам синчеца.

— Наистина ли?

Дори да е бил изненадан или да е схванал намека, банкерът не го показа. Продължи да се усмихва самодоволно. Тогава за Корадо се лепна едно пъргаво старче с ореол от бели разрошени коси.

— Искам да ви се представя. Аз съм барон Плато, поет.

— Да — кимна Катани, — запознахме се по време на вечерята.

— Вие идвате от Милано, нали? Познавате ли моя колега Еудженио Монтале^[3]?

— Лично не. И за съжаление дори не съм чел нищо от него. Моите познания в областта на поезията свършват на училищната скамейка.

Поетът наведе глава възмутен и се приближи до бюфета, за да смени празната чаша от шампанско с пълна. Музиката увличаше всички в едно малко отпуснато настроение. Засмени дами, отрупани с накити, се лутаха насам-натам безцелно. Групичка младежи се бяха събрали в един ъгъл и се смееха.

— Господин Катани.

Инспекторът се обърна и видя мъж с лице на белка, хванал под ръка две хубави момичета, които кокетничеха и се смееха.

— Господин Катани, разрешете. Аз съм адвокатът Теразини, а тези момичета са мои племеннички.

Представени, двете девойки наклониха глави и започнаха да се смеят още по-глупаво. „Да, да, племеннички“ — помисли си иронично Катани.

Адвокатът Теразини остави момичетата и дръпна инспектора настрана.

— Извинете за безпокойството точно сега, но аз съм адвокатът ищец по делото Маринео. Защитавам интересите на вдовицата му, както ще разберете. Мога ли да ви попитам дали има нещо ново по следствието, някакво прояснение? Трябва да ме извините. Давам си сметка, че не бихте могли да се впускате в подробности, но ако можете да ми изясните някои неща, така — най-общо.

— Господин адвокат, нищо не мога да ви кажа — заяви просто Катани. После сякаш размисли. — Всъщност мога да ви кажа нещо.

Теразини наостри уши в очакване.

— Преди малко до мен се приближи един тип, който сега не мога да видя. Каза, че иска да ми говори за Маринео, и изчезна.

— Представи ли ви се?

— Да, каза, че се нарича Фиордализо. Ако го откриете, пратете ми го. Много съм любопитен какво ще ми каже.

— Ако ми падне, ще ви го пратя. Но за пръв път чувам това име. Фиордализо. Хм.

Катани наблюдаваше как адвокатът Теразини се отдалечава доста смутен. И докато го следеше с поглед, срещна очите на една пищна жена, която стоеше сама с чаша уиски в ръка. Стройното й тяло бе обгърнато в дълга черна рокля. Лицето й бе открито, с държането си излъчваше сигурност и гордост. Катани я загледа. Тя едва доловимо изкриви ъгълчето на устните си в нещо като лукава усмивка и тръгна към инспектора, сякаш привлечена от магнит.

— Какво правите? — каза тя с топъл глас. („Прелъстителен“ — помисли си веднага Катани.) — Наблюдавате ме отдалече? Да не би да ви плаша отблизо? Казвам се Олга Камастра.

Ловка и хитра жена. На двайсет и пет годишна възраст тази гола като пушка чаровница се беше омъжила за граф Камастра, с цели четиридесет години по-възрастен от нея. И сега, останала вдовица, беше придобила правото да се кичи с благородническа титла. Но най-вече бе наследила огромно състояние. И тъй като не й липсваше инициативен дух, бе основала строително предприятие. „Хвърли вар върху герба“ — мърмореха злите езици.

— Е, инспекторе, наистина ли ви плаша?

Катани погледна черните й блестящи очи.

— Може би — каза бавно той. — Мисля, че познавам жени от вашия тип.

Графинята избухна в смях.

— Хайде, кажете ми искрено. Колко трупове ми приписвате? Колко са телата, останали вградени в пилоните на моите постройки?

— Не. — Катани откъсна очи от нея. — Нямам предвид тази опасност. — После я погледна, този път изкосо. — Виждам ви като владетелка на сърцата. И в този смисъл си представям цял легион от ваши жертви.

От тълпата изплува грациозната фигура на Елзе. Нани Сантамария, който през цялата вечер бе танцувал с нея, я следваше като сянка. Когато видя съпруга си да се прави на галантен ухажор с графинята, Елзе направи едва ли не сцена на ревност.

— А, ето къде си бил, миличък. Не можех да си обясня къде по дяволите се беше запилял.

— Знаеш, че тълпата ме невротизира — каза Катани. — Стоях тук настрана.

„Неубедителен отговор, приятелче — укори го мислено графинята, — никак не е убедителен.“ — И се намеси:

— Ако искате да знаете, инспекторът тъкмо ми признаваше, че вие сте въплъщение на неговия идеал за жена. — Изпита удоволствие, че ухапа една ревнива жена.

Едва тогава Катани се сети за Сантамария. Изгледа го отдолу нагоре. „Първо прави подаръци на дъщеря ми, сега пък се е лепнал за жена ми — помисли си той. — Започва да досадничи.“

Появи се отново леко прегърбената фигура на Плато, който изцеждаше поредната чаша с шампанско.

— Живите нека живеят, а на мъртвите лека им пръст. Позволете! Аз съм барон Плато, поет.