Марко Незе
Октопод (35)

Разчистване на сметките

Канито не четеше вестника, а направо го изяждаше с очи. Беше се вторачил в съобщението за убийството на Маурили.

„Журналистът — се казваше в статията — е бил пребит в една стара селска къща. Бил е съмнителна личност, използван от тайните служби. Зад тази смърт се крият афери, свързани с изнудвания и корупция.“

Шефът на отдел Z беше потресен. Натисна бутона на комуникатора и се свърза със секретарката.

— Госпожице, бях ви наредил да ме свържете с Лаудео.

Не го намерих, ваше превъзходителство. В хотела го няма, а в службата му не можаха да ми дадат никакви сведения.

— Потърсете го и в бюрото му в Милано. — Канито стискаше до болка юмруци. — Непременно го намерете.

— Да, ваше превъзходителство. А, пристигна някакъв плик за вас. Да ви го донеса ли?

— Донесете го!

Беше някакъв зеленикав плик като за печатни материали. Канито го претегли на дланта си с ужасно предчувствие. Сега се плашеше от всяка новина.

Пакетът съдържаше фотокопия. На първия лист най-отгоре имаше забодена бележка, написана на машина.

„Печатницата изгоря, но копията от статиите са спасени. Тези ви ги подаряваме. Ще намерим друга печатница.“

Канито се задушаваше. Хвана се за дръжките на креслото. Първо смътно, но после съвсем ясно започна да вижда пред себе си пропастта. Направи върховно усилие, за да запази и най-слабия светлик на надеждата.

Пак се обади на секретарката.

— Има ли новини от Лаудео?

— Още нищо.

— Изпратете ми Катани. Веднага!

Разтвори вестника на бюрото си и показа на инспектора съобщението за случката с Маурили.

— Знаеш ли що за тип е този? Чувал ли си за него?

— Съвсем бегло — каза Катани.

Канито се опитваше да се владее. Не искаше другият да забележи, че е разтревожен, и затова с професионално безразличие каза:

— Я виж, заеми се. Искам да разбера какво стои зад всичко това. Интересува ме най-вече дали това убийство е свързано с онази печатница, дето е изгоряла.

Катани остана прав и вместо да слуша инструкциите, измерваше от глава до пети Канито. Хем го съжаляваше, хем дълбоко го презираше.

— Ваше превъзходителство, подайте си оставката. Напуснете този кабинет. Послушайте ме — посъветва го той.

Канито вдигна уплашен очи.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Та това ще бъде краят.

— Каквото и да правите, той наближава. — Думите на Катани режеха като бръснач. — Ако напуснете, поне ще спасите реномето си.

Канито не искаше да се покаже победен, но бе станал по-податлив. Започваше да привиква с изхода от положението, който му предлагаше Катани. С треперещ глас каза:

— Според теб значи ще си запазя престижа. И по какъв начин? Ще кажат, че това убийство съм го поръчал аз, за да предотвратя излизането на следващата книжка.

— Може и да не стане точно така. Това някак си може да се уреди.

Светлите очи на Канито гледаха инспектора с надежда.

— Според теб няма ли друг начин за спасение? — попита шефът на отдел Z.

— Никакъв друг.

Канито преглътна слюнката си. Гладкото му лице сякаш изведнъж се сбръчка.

— И какво извинение да представя? Как така ще си отида, без да давам обяснения?

Катани седна и махна с ръка.

— Много просто — по здравословни причини.

Гласът на секретарката прозвуча в комуникатора.

— Не намерих Лаудео.

Но Катани виждаше нещата иначе.

— Ясно е, че не иска да говори с вас. Лаудео сега действа на два фронта. Той е частно лице и много-много не се вълнува, а над вас тежи обществена отговорност.

Канито облегна чело на дланта си.

— Ако си отида, как да бъда сигурен, че кампанията против мен няма да продължи?

— Ако отстъпите, няма да бъдете вече мишена, по която си струва да се стреля. Оръжията ще бъдат насочвани към вас, докато сте тук, на това място. Махнете се, и то достойно.

Комуникаторът отново изграчи. Канито натисна синия бутон.

— Какво има?

Гласът на секретарката съобщи:

— Търсих отново Лаудео в службата. Казаха ми, че е заминал за чужбина и не знаят кога ще се върне.

— Разбрах — каза шефът на отдел Z съкрушен. — Не ме свързвайте с никого.

И се обърна отново към Катани.

— Изоставиха ме. — Сега в думите на Канито имаше оттенък на омраза. — Аз ще бъда изкупителната жертва. Всичко ще се стовари на моя гръб.

Съзнанието, че е останал сам, му придаде малко екзалтирано хладнокръвие. Парадираше с изражението на престорено превъзходство на човек, който няма какво да губи.

— Ето виж — и той му показа фотокопията от статиите, с които го обвиняваха. — Но ти дори не ги поглеждаш.

— Познавам вече съдържанието.

— Не е възможно. Къде си виждал тези мръсотии?

Устните на Катани леко потрепнаха.

— Аз доставих материалите, които са използувани за тези статии. Дадох ги на Теразини.

— Ти! — Канито облещи помътнелите си очи. — Ти… как можа? Откъде си взел тези материали?

— Даде ми ги Ферети.

— Ти си изменник!

Канито отвърна поглед. Тежестта на това разкритие го смаза. Изправи се бавно, прегърбен, сякаш внезапно бе остарял поне с десет години.

— Ти… — мърмореше той полугласно. Приближи се до прозореца и видя хубавото синьо небе. Някъде далече прелиташе самолет и оставяше зад себе си безкрайна бяла диря. — Ти! — повтори той с въздишка.

— Да — потвърди Катани, — аз. Но не бих искал да се стигне дотам, че да ви убият. Могат прекрасно да го направят и вие го знаете. Затова си идете. Сигурно няма да ми повярвате, но го направих заради старото ни приятелство. Много съм ви уважавал и бих желал да станете същия човек като едно време. Далеч от всякакви интриги.

— Ти ме съсипа — каза Канито през зъби, докато гледаше през прозореца. Обърна се рязко и повтори: — Ти ме съсипа. — Беше бледен, със стъклен поглед и изглеждаше като парализиран. — Точно ти.

— Не можех повече да се преструвам — каза Катани. — Правете каквото знаете.

Канито беше премного потиснат, за да изрази някаква реакция. Отпусна се в креслото и поклати глава:

— Ти си луд. Ти си по-луд от всички други.

— Защо не искате да се предадете? Защо не искате да разберете?

— Не… и ако искаш да знаеш, аз дори не ти вярвам. Ти не би могъл да извършиш такова чудовищно нещо.

Той винаги бе смятал, че познава хората. Сега откриваше, че е сбъркал в преценките си. Първо Ферети, сега Катани.

— Не, не си ти.

Предпочиташе да пренебрегне истината, за да не признае собствената си грешка.

Катани събра фотокопията на статиите, разпръснати на бюрото. Подреди ги и ги бутна пред шефа на отдел Z.

— Аз им дадох тези материали. Ще повярвате ли най-после?

С внезапен пристъп на гняв Канито помете от масата всички листове, натъпкани със скандални епизоди — съдържанието на един живот. Те полетяха с леко пърхане и се стелеха по креслата, по шкафовете и по килима. Фрагменти от едно съществуване, чиято тежест бе станала непоносима.

— Махай се — каза Канито. Стискаше дръжките на креслото, сякаш те бяха единствената му опорна точка. — Имам нужда от някой, който да ми помогне да се спася, а не от човек, който ме тласка към бездната.

— Твърде късно е — заключи Катани, докато излизаше.

* * *

Американецът хрупаше фъстъци. Във всекидневната на вилата на Сорби се провеждаше събрание, на което трябваше да се сключи мир. Присъстваше Теразини, но също така и Лаудео. За пръв път след шумното скъсване на отношенията шефът на Асоциацията се връщаше към противниковия лагер. Искаше да им обясни колко е безсмислено да водят война, вместо да постигнат достойно за всички споразумение.

— Да, струва ми се разумно — съгласи се Теразини. — Но с Канито ще продължим битката и то ще бъде като предупреждение за всеки, който се опълчи срещу нас. А освен това Канито е вече бита карта и трябва да се махне от онова място.

— Разбира се — каза Лаудео. — Трябва ни една по-представителна личност, с която да го сменим. И после той е станал много чувствителен — загубва самообладание от малко. Моята Асоциация ще намери по-подходящ човек за тази служба.

— Това е добре — забеляза Сорби, — защото цялата тази работа започна да взема опасен обрат.

— Слушай го как говори — изръмжа Каризи с уста, пълна с фъстъци. — Нарича го опасен обрат. Какви глупави изрази използвате вие, италианците. Това го кажи на Лаудео, който купи онзи Маурили.

— Не го отричам — каза Лаудео.

— Вярвам — засмя се Теразини. — Той самият ни го каза.

— Какво можех да направя, господин адвокате? — каза живо Лаудео. — Да се изложи на показ всичко това, щеше да бъде рисковано и за вас. Можеше да предизвика верижна реакция. По-добре беше да се избегне шумотевицата.

— Така, както стоят нещата, по-добре е да спрем дотук — каза Сорби, като въртеше голямата си глава на облегалката на креслото. — Намесете се и вие с вашата Асоциация и ни разчистете пътя откъм политическата страна. А за процентите ще се споразумеем.

Когато слушаше да се говори за политика и за проценти, американецът се вълнуваше. Като продължи да дъвче фъстъци, той препоръча на Лаудео да намали претенциите си.

— Вече ви доказахме, че и сами можем да се справим.

— Спокойно — каза Лаудео. — Аз ще разкарам Канито, но вие трябва да престанете с тези изнудвачески публикации.

— Чудесно! — заключи Теразини.

* * *

Гласът на Канито звучеше по телефона ясен и почти спокоен.

— Корадо, навън е чудесна лятна вечер. Ела вкъщи да пийнем по нещо. Трябва да ти съобщя нещо много важно.

Когато Катани пристигна, той го покани на терасата. Рим имаше сънен вид, потънал в мека светлина. Някъде над покривите един щурец бодро цвърчеше.

— Скъпи Корадо, имаш право. Предавам се. — Канито се отпусна на плетеното кресло. — Взех решение да си подам оставката. Написах вече молбата си.

— А, радвам се, че послушахте съвета ми — каза Катани доволен.

— Да, да, слизам от сцената. — Канито вдигна лице към звездното небе. Усмихваше се с малко изкуствена веселост, подобна на тази, която предизвиква наркотикът — Отивам да живея спокойно, да се наслаждавам на вкусните гозби на жена си. Но пий де, пий! Сипвай си сам!

Катани пусна две кубчета лед в чашата и си наля кампари.

— Дадох си сметка, че ти наистина си единственият ми приятел — продължи Канито. — Останалите са само съучастници.

Той вдигна заплашително ръка като стар лъв, който нанася последния удар с лапа.

— Ще ми платят скъпо за това, че ме изоставиха. Прочистих си архивите и запазих най-компрометиращите документи. Сложих ги в едно куфарче и тази сутрин изпратих шофьора си в Умбрия да ги скрие във вилата ми. Защо ме гледаш така? Плаша ли те, или ми съчувстваш?

— Не. Радвам се, че отново сте спокоен. Но се боя, че всичко, което се случи между нас, е незаличимо.

Катани вдигна чашата си срещу светлината. Кубчетата лед се разтваряха и образуваха бавни светли водовъртежи.

Канито се замисли.

— Така е, невинаги действах коректно спрямо, тебе.

— Вярно е.

— Сгреших.

— Но поне тази вечер бихте могли да бъдете откровен.

Шефът на отдел Z набърчи чело.

— За какво да бъда откровен?

— За вашите истински връзки с Теразини — каза Катани. — Винаги съм се питал дали съветът да бъде отвлечена дъщеря ми не е дошъл от Рим.

— Не от мен — изсъска Канито. — Моята вина е само в това, че те държах в неведение за някои неща, че те спирах по време на следствието.

— А Ферети? — притисна го Катани. — Вие го убихте, нали?

— Как можа да си помислиш такова нещо? — възпротиви се Канито, като се размърда в креслото. — Знаех какво му готвеха, това да, но заповедта не я дадох аз.

Катани се изправи. С чаша в ръка застана с лице към града, който изглеждаше блажено изтегнат.

— Но защо се оставихте да ви въвлекат в тези долни афери?

— Какво да ти кажа — каза Канито, като стана, — жажда за власт, алчност за пари. Човек не си дава сметка и малко по малко се впримчва в механизма, от който не може да се измъкне. Накрая не ти решаваш как да се държиш, а обстоятелствата ти налагат най-подходящото поведение. — Той подпря ръцете си на парапета и като посочи с глава панорамата, каза: — Гледай каква красота. Никога не съм го виждал толкова прекрасен. Сякаш съм бил прекалено заслепен, за да го забележа.

* * *

Когато Катани го остави сам, Канито отиде до бюрото си. Вдигна слушалката, за да говори с жена си.

— Исках да ти пожелая лека нощ и да ти кажа, че много те обичам.

— О, Себастиано, много си мил. И аз те обичам. Вдругиден е петък. Чакам те да дойдеш.

— Не знам дали тази седмица ще мога да дойда.

— О, моля те.

— Ще направя всичко възможно — каза Канито и затвори очи, сякаш да чува по-добре гласа на жена си. — Кажи ми нещо. Какво яде тази вечер?

— О, представи си, ядох попара — каза тя с интонация в гласа, която възкресяваше стари спомени. — На теб много ти харесваше попарата.

— Дявол да го вземе, обожавах я. Спомняш ли си, че майка ти ми я правеше понякога през зимните вечери. После си лягаше, а ние оставахме сами да се целуваме. Спомняш ли си?

— Как не. Но сега е късно, мили. Отивай да си почиваш. Лека нощ.

— Лека нощ и на тебе — гласът на Канито внезапно загуби звучността си. — Сбогом, скъпа!

Шефът на отдел Z изчака жена му да постави слушалката и чак тогава и той направи същото.

На другата сутрин камериерът му го намери проснат върху бюрото. Имаше тъмно петно на слепоочието. Едната ръка, прегъната на писалището, стискаше още пистолета, а другата висеше неподвижна.

* * *

Олга прокара и последната четчица грим върху клепача си и излезе от банята.

— Хей, мързеланко!

Катани не отговори. Беше се изтегнал на леглото и пушеше необикновено вглъбен в себе си.

— Хей — каза тя, — каква е тази погребална физиономия?

— А имаме ли достатъчно поводи да бъдем весели? — попита той саркастично.

Тя седна на крайчеца на леглото.

— На кого си сърдит?

Катани дръпна дълбоко от цигарата.

— На кого ли? На тези, които ми отровиха живота.

Потупа с палец цигарата и изтърси пепелта в пепелника, който държеше над завивките.

— Шайка от безскрупулни типове иска да завладее Италия — хора, заслепени от алчност за пари и за власт. Отнеха живота на дъщеря ми, за да ме спрат. Не позволиха на някакъв си дребен полицай да им слага прът в колелата.

— А сега какво ще направиш? — попита Олга, като го погали по ръката. — Искаш да си отмъстиш ли? Искаш да угасиш омразата си, като ги унищожиш, така пи? Няма да можеш. Знаеш много добре, че са много силни и безмилостни.

Катани отдръпна ръката си от Олга. Вгледа се внимателно в лицето й, за да разбере доколко тя отгатва намеренията му.

— Наистина ли повярва, че съм станал съучастник на Теразини? Ако е така, нищо не си разбрала. Искаш ли да знаеш кой подтикна Канито да се самоубие?

Тя го гледаше с отворена уста в очакване на отговора. И понеже Олга нищо не каза, той продължи:

— Аз. Аз го направих. Ще унищожа и другите. Всичките!

— Ти си луд! — тръсна глава Олга уплашена.

— Бяхме двама и имахме намерение да ги пометем. Другия го убиха. — Катани смачка угарката в пепелника с педантично настървение. — Само той знаеше всичко за мен. На него предавах всяка новина, която успявах да уловя.

Олга се сепна и ококори смаяно очи.

— И това, което научаваше от мене ли?

— Разбира се.

— Значи, когато ми говореше…

— Не ти говорех, разпитвах те.

— О, ти си чудовище — извика Олга. Хвърли се по очи на леглото и се разхълца. — Значи си ме използвал като парцал. Мразя те, мразя те. — Удряше с юмруци по тялото му, покрито със завивките. — А сега ме захвърляш, защото вече не съм ти нужна. Как можа? — Плачеше безутешно. — Ако имах сили, щях да те убия.

— Чудесно можеш да го направиш — каза Катани равнодушно. — Само трябва да се обадиш на Теразини и аз ще последвам участта на оня нещастник Маурили.

Измъкна се изпод завивките и я остави там, коленичила на пода и захлупила лице на леглото. Вече не плачеше, само дишаше мъчително, а ръцете й мачкаха чаршафите.