Асен Г. Христофоров
Иманяри (8)

III

Отново е ден, светъл и безоблачен ден. В тия предобедни часове слънцето грее от юг, прониква в коптора и през прозорчето, и през отворената врата, и Арангел може да чете връз одъра. Той чете, за да не мисли, понеже мислите му са все тъжни. Друго е със спомените. При тях може да подбира, да прескача едни с мигновено трепване на клепките и да задълбава в други, както орачът дълбае права и дълга бразда. Но спомените пораждат мисли, а мислите не дават покой на изтерзаната му душа. Затова се е зачел в книгата. От ситните букви го наболяват очите, навремени и главата му се замайва, пък и нищо не е слагал в уста от три дни — нищо друго освен десетината глътки мътеница. Свикнал е да лекува болния си стомах с глад и лежане.

Тежки стъпки отвличат вниманието му от книгата. Някой иде по пътечката зад коптора. Иде и подсвирква, подсвирква и оправя крак, за да стъпва в такт с бодрата маршова песен. Арангел помни мелодията от казармените дни. Спомня си и началните думи на марша: „Ний ще победиме, всички дружно кат вървим“. Изведнъж става тъмно.

— Здравей! — провиква се Костадин и запълва отвора на вратата с едрото си тяло. — Жив и здрав, както си и мислех! Нося ти пари, парите от твоя дял… И много ти здраве от уста Истилян!

Арангел кимва, с ръка посочва трикрако столче и пита за Истилян.

— Направо от болницата ида… Добре бил, но викал, тичал, на два пъти искал и от прозореца да скача, та снощи го пратили в лудницата. Ето, че стана и софиянец, пустият му влах!

Тъпа болка прорязва прогнилия стомах на Арангел.

— А лирата продадох на часовникаря — продължава Костадин. — Ето ти твоят дял: цели осем лева! Както си свикнал по малко да ядеш, ще ти стигнат за осем пълни недели…

Костадин оставя парите до възглавката му, Арангел извръща глава, за да не ги гледа. Изведнъж му се присторва, че тъмна сянка е пролазила до прага на вратата и в миг се е отдръпнала назад. Нима и той ще почне да вижда сенки и духове като нещастния Истилян? А нито изпитваше страхове, нито беше ял гъби.

— Кога тръгваме към Урдините езера? — пита с приглушен глас Костадин.

— Няма да е тия дни…

— Така си и мислех! — бодро отеква Костадин и отново снишава глас. — Сега слушай за какво съм дошъл: дай ми твоята третинка от онова планче!

— Нали уж тримата, заедно…

— Глупости! Влаха е в лудницата, ти лежиш с червясал стомах, а парите лежат там и чакат! Чакат да дойде някой евреин от София с истинска багета… Тогава? — И устните на Костадин доверително шъпнат: — Пак ще делиме, ти и аз, само ние двамата…

Арангел присвива очи, цъка с език и поклаща глава.

— Виждам, не ми вярваш… Тогава продай ми твоята третинка от планчето. Рискувам и плащам. Ще ти дам и моя дял от лирата, и дяла на Истилян. Ето парите!

Костадин тика банкнотите в ръката му, но той ги отблъсква. Да се откаже от последната си надежда само срещу няколко лева и завинаги да остане в тоя коптор? Не, три пъти не… Пък и редно е да дочакат Истилян.

— Ти си глупак! — отсича Костадин, грабва парите и бързо скача на крака. — Глупак си открай време, още като се върна от казармата, още когато…

Той не се доизказва. Прехапва език, гледа го вторачено, плюе на пода и изхвръква навън. Иззад бараката долита гнусна псувня.

Книгата бавно се плъзва от коленете на Арангел. Той мисли за предложението. Да делят какво? Зад гърба на Истилян да делят още неоткрито имане! Това не е нито редно, нито разумно. Нека Костадин да го счита за глупак. „Глупак си открай време, още като се върна от казармата…“

За какво ли намекваше той? Навярно за делбата, която Арангел бе приел по настояване на брат си само няколко седмици, след като се бе завърнал от казармата. И спомените пак се занизват пред очите му като филмова лента, при която всяка отделна снимка води към друга.

Беше на Богоявление. Всички се бяха насъбрали край Искъра. Сняг покриваше земята, реката бе скована в лед покрай брега, а щяха да хвърлят кръста. Двамата с Гюргена стояха един до друг и чакаха. Стояха гордо изправени, невъзмутими през завистливите погледи на моми и ергени, които се догаждаха защо Арангел изпраща Гюргена почти всяка вечер до дворната й порта. Те се целуваха там, в мрачевината, зад високата порта, където никой не можеше да ги види. В целувките на Гюргена сега имаше повече сдържаност и от момински свян тя вкупчваше ръце отпред, връз нагръдника, щом той я притискаше по-силно до себе си. Дръзкото момиче от Преслапа се бе превърнало в свенлива жена.

Двамина полуголи смелчаги извадиха кръста от реката и тръгнаха да събират пари. Сега дойде ред да хвърлят младите булки и те се разпискаха. Ергените ги ловяха и ги хвърляха за здраве в ледените води. Едни потъваха цели, други успяваха да запазят косите си сухи, но и те падаха и ставаха, дорде пролазят до брега, и сред общите викове и смехове бързо се затичваха към далечните си домове, за да се преоблекат и сгреят. Толкова студено бе в тоя ден, че тънки ледени висулки провисваха от сукманите им още след първите двадесетина крачки. Трябваше да търпят, защото такъв бе старинният обичай.

— Хайде, Гюргено, догодина и тебе! — подкачи я млада невяста.

— Д̀а ще бог! — додаде друга и лукаво се усмихна на Арангел.

Поласкан от задявката, Арангел на свой ред се усмихна на Гюргена, а и тя го погледна с ликуващи очи. И двамата бяха толкова щастливи през тия първи дни! Чувствуваха се и по-добри, и великодушни. Любовта им сякаш преливаше навън, към окръжаващия ги свят, и все им се струваше, че и млади, и стари долавят тяхната тайна и скрито им се радват. Отвред виждаха само доброжелателство.

Затова и Арангел никак не се изненада, когато на връщане от реката трима познати селяни му предложиха службата на горски надзирател. Те бяха сдружени земеделци и го поканиха в клуба на дружбата. Длъжността била вакантна от първия ден на годината. Тя била тъкмо за него, изслужил войник. Другите възможни кандидати били още на фронта, някъде в подстъпите към Драва, а лесничеят бързал, не искал да дочака завръщането им. Наистина, имало един подходящ момък, предлаган от техните политически съюзници, комунистите, но лично те предпочитали него, тъй като баща му отколе членувал в дружбата.

— Разбира се, ще направим и тебе сдружен земеделец — заключи най-възрастният.

— Нека поне един от горските да бъде наш човек! — додаде друг и хитро намигна.

Арангел не се поколеба да приеме предложението. В къщи брат му бе почнал да го гледа накриво, снахата все се мръщеше, а старият, овдовял отпреди десетина години, мълчаливо й се покоряваше. За три години тя бе родила две деца, и двете момчета, и бе сложила ред в занемарения дом! Дори не се сърдеше, когато той се връщаше пиян от кръчмата. Затова баща му я оставяше да се разпорежда и със стоката, и с имота, без да съзира колко привидна бе почитта на снахата и какво цели тя с грижите си по него. Нито тя, нито мъжът й го караха да работи. Доволни бяха, ако нацепи малко дърва, ако постегне шейната или се залови да събира сеното, пръснато по заснежения двор от овцете. В края на краищата нали целият имот бе на името на стария? Нищо да не похващаше, пак щяха да го гледат добре.

Само подир няколко дни Арангел вече изпращаше Гюргена в стегнатата униформа на горски надзирател. Тя му прилягаше и Гюргена го харесваше в нея, но сега бе по-трудно и за двамата да се крият от любопитните погледи. Нямаше седенки както през другите зими, защото много селски младежи бяха на фронта и те можеха да се виждат само привечер — на мегдана и по разкаляните улици. Почти не ставаха и сватби, та открито да се повеселят редом с другите млади хора. А на гости у именници не беше редно да отиват заедно. Трябваше да се задоволяват само с привечерните разходки. И с кратките мигове зад портата.

Така изминаха и последните празници. Към края на февруари Арангел получи първата си заплата и я предаде почти непокътната на снахата. Тя не прие парите като дар, пък и брат му не спомена нищо за тях. Студенината им не го наскърби. Той беше твърде щастлив в любовта си с Гюргена и вече виждаше близък деня, когато щеше да се свърже завинаги с нея. Затова не обръщаше внимание на тяхното безпричинно недоволство.

Поради службата си Арангел обядваше в къщи само в празнични дни. В един неделен ден през март, когато снегът се топеше и близките орници вече се чернееха, напомняйки за пролетта, обедът премина някак особено тягостно. И брат му, и снахата ядоха малко, обзети от странна възбуда. Още не привършили, и старият излезе. Прибра се и снахата при спящите деца. Тогава брат му го подкани да обсъдят важен въпрос. Бакърените му бузи лъщяха от пот.

— Ако е за сеитбата — превари го Арангел, — ще намеря начин, ще помагам в оранта…

— Не е за сеитбата — мрачно отвърна брат му. — Искам делба!

— При жив баща! — възкликна Арангел.

— Старият е съгласен. Всеки ще вземе по една третина от нивите и стоката. А къщата остава на него, на нас двамата с него. Затова ти даваме плевнята с горното селище…

Арангел бързо се окопити и не издаде вълнението си. Това сякаш успокои брат му и той се впусна в дълги обяснения — старият щял да остане и занапред при него, по Арангел били похарчени много пари, докато се учел в Самоков, той бил прекарал почти три години и в казармата, без да помага на къра и около стоката. А тия години били военни, много тежки, с големи държавни наряди и при вълната и месото, и при сиренето и яйцата, и при сеното, ечемика и картофите…

Той продължаваше да говори, да обяснява и да се оплаква, а Арангел го слушаше с нарастващо съжаление, макар да съзнаваше колко силно брат му е свързан със земята и добитъка.

— Затова двете крави се падат по право на стария — заключи брат му, — но от овцете ще вземеш пълна третина, без тоя дял от нарядните шилета, дето ги дадохме през тия три години. Другото си е твое… Съгласен ли си?

— Съгласен!

— А за кокошките, виж, те са си на жената, зер тя ги е отгледала.

Арангел кимна в знак на съгласие.

— Отстъпваме ти и горната стаичка, дорде се ожениш, и нищо няма да плащаш за нея, но за храната ще внасяш по половин заплата.

— И с това съм съгласен — успокои го Арангел.

Баща му сякаш бе чакал зад вратата. Той влезе заедно с един съсед и стария кръстник на Арангел. Извадиха хартия и мастило, написаха всичко, разпределиха и нивите, и ливадите, сетне се подписаха. Подписаха се и свидетелите.

— Нищо! — потупа го кръстникът му. — Ти ще идеш на готова къща.

— На готова къща при млада булка и двама старци! — многозначително добави съседът.

— Дай боже! — рече баща му и се прекръсти.

Сетне се почерпиха. Снахата пълнеше най-напред неговата чаша, за първи път доволна от мъжовия си брат. Защото от четиридесетте брави в овчето им стадо на Арангел се бяха паднали само четири и нивите му бяха най-отдалечените, досам гората, винаги подяждани от говедата, пък и къщата щеше да остане на нейните деца. Усмихнатото й лице само подсказваше колко великодушно бе постъпил деверът.

Когато гостите се разотидоха, Арангел грабна фуражката си, нарами и пушката и тръгна през снега към гората. Видял се бе чужд сред своите. Затова искаше да се поразтъпчи, петимен да се уедини сред високите смърчове и там да се отърси от неприятното чувство. Тръгна по коларския път край реката, вървя повече от час и неусетно възлезе на Преслапа. Някогашната овчарска колибка още се чернееше в горния край на заснежената поляна. Той се усмихна при спомена, прегази снега и седна връз оголен пън, загледан в прогнилите чимове на колибата.

Слънцето грееше откъм Лопушките върхове, топлите му лъчи бяха размекнали горния пласт на снега и той блестеше с ослепителна белота, младите смърчове отвъд поляната стърчаха неподвижни и притиснати един до друг, сякаш още замаяни от дългия зимен сън, дребни птички цвърчаха наблизо и току прехвръкваха край колибата. И в покоя на горската поляна Арангел разбра, че нищо особено не се бе случило тоя ден. Брат му имаше жена, челяд и държеше да има свое огнище. Не беше нито по-лош, нито по-алчен от съселяните си. Всъщност делбата между тях беше неизбежна. Животът я налагаше. Тя не оставяше някаква празнота в сърцето му, защото Гюргена бе там, в него, готова да обсеби чувствата му на детска привързаност към домашното огнище и със светлия си лик да засени отрудените образи на брат, баща и снаха. Той изведнъж почувствува, че занапред всички пътеки в живота му ще водят само към нея — светлия фар, който ще го изведе от тъмните води на самотата. Стана и тръгна надолу, решен да ускори деня на тяхното свързване.

Привечер в същия неделен ден Гюргена го срещна на мегдана със зачервени от плач очи, смутена и припряна, отново прилична на някогашното малко девойче от колибата в Преслапа. В предобеда сестрите й дошли на гости заедно с мъжете си уж да почетат старите, а всъщност да ги надумат срещу нея. Не било редно един ерген да я изпраща всяка вечер до портата, па макар и да бил царски син! Хората вече я одумвали, както били одумвали ония моми с подофицерите. Слава богу, щабът отдавна не бил в Искровец! Защото, както се помамила по униформи, могла била да се прехвърли от горските към военните и да тръгне от ръка на ръка…

— Не бях чула толкова лоши думи до тоя ден! — проплаква Гюргена, без да му казва, че те са били отправени предимно към него.

— Ще пратя сгледници! — успокоява я Арангел, сам обзет от лоши предчувствия.

Разходката им бе кратка. Гюргена се прибра отрано и стигна сама до портата. Прибра се и Арангел, решен да поговори с баща си.

На утрото в понеделника, когато той се готвеше да излезе, за да се яви на работа в лесничейството, брат му го задърпа за ръкава.

— Първо да дойдеш с мен в общината!

— Защо? — недоумява Арангел.

— За да сложат печат на ония листове.

Подбраха и стария, извикаха и съседа, и кръстника на Арангел и се отправиха към общината. Секретарят прочете написаното и се поусмихна, преди да сложи общинския печат със сила на нотариална заверка.

— Ние смятаме да събираме земите в няколко общи, големи блока — обърна се той към двамата братя, — а вие сте рекли да делите нивичките си…

— Не бързай толкова! — обади се кръстникът като най-стар между тях. — В блоковете ще вкарате най-напред вашите ниви!

— То се знае — съгласи се секретарят и пак се усмихна.

Тъй приключи краткият спор. Напуснаха канцеларията — старите сърдити, Арангел безучастен, брат му щастлив, грижливо сгънал документа на четири. Нима имаше селянин по това време, който да не вярва във всемогъществото на печатите? Дори на малкия селски печат…

Друга изненада очакваше Арангел, когато пристигна в лесничейството. Дошло бе телефонно нареждане трима горски надзиратели да тръгнат веднага за Боровец и да участвуват в шестдневен подготвителен курс във връзка с пролетната сеч. Лесничеят настояваше да замине и Арангел, тъй като бил най-неподготвен между горските надзиратели. И Арангел набързо замина. Успя да се обади само на снаха си, преди да се метне в камиона.

В селото се върна едва на свечеряване в съботния ден. Беше небръснат, навън валеше силен дъжд, разкаляните улици бяха тъмни и пусти. Нямаше как да се обади на Гюргена. Тогава потърси баща си. Поговориха си, извикаха и съседа и тримата отидоха у кръстника. Редно беше него да изпратят като годежар. И старецът прие да отиде в чуждия дом още на другото утро ведно със съседа и да поиска ръката на Гюргена от името на Арангел и неговия баща.

Арангел почти не спа през нощта. Още по-дълги му се сториха сивите предобедни часове. Той бе видял старците да тръгват натам подир черква и от притеснение се бе заел да сече дърва в двора. Но годежарите се върнаха скоро, дори твърде скоро. И се върнаха смутени.

— Почерпиха ни само по една гола ракия — сърдито подзе кръстникът — и побързаха да ни отпратят…

Той говореше на баща му и сякаш не виждаше посърналия Арангел, застанал прав край вратата. Говореше тъй, като че ли това засяга само баща му, а не него. Тъй бе говорил и неговият кръстник преди много десетилетия.

С една дума, не било редно тъй да постъпят! Щом не са съгласни, могли да кажат, че момата им е още малка, че ще почака година-две, дорде да се жени, че те не познават Арангел, но ще поразпитат и щерките си за него, и двамината си зетьове, пък и други роднини и съседи от махалата… А те? Навъсили се и двамата, старият току се покашлювал, а старата ги гледала като коза, кога се варди от пръчка… И какво им рекли? Не били отгледали щерка като цвете, за да живее в гола плевня! Защото вече били научили за делбата… Пък и какви ниви имал Арангел? На изежбина, досам гората, та и една кола слама да не може изкара от тях… Напразно ги увещавал кръстникът, че младите се искат и момчето е добро. Дори им напомнил приказките на секретаря — за общите блокове, в които щели да влезнат и по-далечните, и близките ниви. Тогава старият казал, че не било само за нивите: който имал суха пара̀, могъл и в кемера да я носи и пак да ходи сит, па макар и без ниви. Пара̀та на неукия била като науката за учения…

— На другаде гледат очите им — заключи кръстникът. — Ще им се или учен зет, или търговски син!

— За учени, няма ги в селото! — додаде съседът. — А търговци си имаме двама: бакалин и кръчмарин. И двамата си имат ергени… За кого ли я тъкмят?

Все тъй прав до вратата, Арангел слушаше приказките им с тъпо безразличие, сякаш старците не говореха за него и Гюргена. Нима любовта им можеше да се измерва с ниви и овце? Тук имаше някакво недоразумение!

— Има и други моми, сине! — казваше баща му и тия кратки, прости думи прозвучаха като погребален звън в ушите на Арангел.

„Няма, няма, няма!“ — биеше сърцето му в ответ.

То биеше и сега със същата настойчивост при спомена за тоя мъчителен разговор в един от най-черните дни на живота му.

Тъмна сянка прелита край вратата на коптора.

— Пак ли те боли, чичо Арангеле? — пита Васко от прага. — Имаш сълзи в очите…

— От четенето ще е — като в просъница отвръща Арангел.

— Имам един грях — продължава момчето. — Одеве подслушах разговора ви. Чух всичко и всичко разбрах… Сетне проследих твоя ортак до града. И знаеш ли къде отиде?

— Как ще знам!

— Отиде в клубчето на туристическото дружество, а и аз подир него, защото имам приятели там. И знаеш ли какво искаше от тях? Искаше да му покажат голямата карта на Рила и ги питаше за една поляна към Урдината река, за някаква поляна с два едри камъка като два бели вола…

Арангел се е понадигнал връз одъра и гледа момчето право в очите, сетне изпъшква и пак се отпуска.

— Никак не ми харесва тоя Костадин! — казва Васко.

— И на мене — съгласява се Арангел. — Сега иди да ми купиш бели сухари и прясно мляко. Ето ти пари! Трябва по-скоро да оздравея…

Момчето изприпква навън и стъпките му кънтят по пътечката както отекват копитцата на волно сърне — там горе, в гората край Преслапа.