Асен Г. Христофоров
Иманяри (19)

IV

В следобеда на тоя ден някакъв сух и попрегърбен човек в работнически дрехи се навъртваше край егрека при Урдина река и старателно изгребваше овчия тор. Той не беше овчар, а дърводелец от Искровец, роднина на един от пастирите. Изглеждаше жилав, кокалест мъж, наближил шестдесетте години, и никой не би допуснал, че само преди петнадесетина години той е преболедувал от белодробно възпаление. Болестта бе дошла неусетно през ония дълги години, които го бяха попрегърбили над тезгяха в собствената му работилница — душна и прашна, тъмна дори в светлите летни дни и много тясна за чираците и двамината калфи, които работеха при него. Отдавна бе почнал да покашлюва, ала нямаше време за лекарски преглед, нито можеше да заключи работилницата и да замине на лечение. Никой друг майстор в близките селца не умееше да прави такива хубави дървени стълбища и поръчките идеха една подир друга, принуждавайки и него, и помощниците му да работят от тъмно до тъмно. Той печелеше добре, живееше скромно, следвайки заветите на самоковския майстор, при когото бе изучил занаята, и успя да си набави всички необходими машини. С тях работата му потръгна още повече, ала здравето му вече бе разклатено. Така го завари Девети септември.

Настъпилите промени в обществения живот на селото изпървом не го засегнаха и той се държеше във всичко настрана. Не го смути и учредяването на кооперативното стопанство, защото не се занимаваше със земеделие. Имаше само две ливади и малка зеленчукова градина край реката. И остана извън стопанството. Година по-късно, след отчуждаването на частните гори, към местния кооператив бе образуван занаятчийски клон с участието на обущари, подковачи и двамина дърводелци. Той погледна с насмешка на начинанието, но работата му изведнъж намаля, а и здравето му се рушеше. Тогава му предложиха да продаде машините си на кооператива. Ако не беше тая коварна болест в белите му дробове, той щеше дълго да упорствува, ала накрая отстъпи машините, заключи работилницата и замина на лечение. В санаториума престоя повече от година. Завърна се здрав в селото, ала сърдит на целия свят, защото бе научил, че ръководителите на кооператива са решили да съборят бившата му работилница и на нейно място да изградят друга, по-модерна сграда за дърводелския цех.

И това стана пред неговите очи. По това време той бе на четиридесет години и с болка гледаше как се руши онова, което бе изграждал с такъв труд цели две десетилетия. Новата сграда бе просторна, със слънчеви прозорци и няколко светли помещения. В тях поставиха и неговите машини. Той гледаше отстрани и пак се подсмиваше — лесно се строи с чужди пари и без сметка, пък и излишествата могат само да оскъпят производството… Но наскоро подир това пред бялата сграда спряха три камиона с огромни сандъци, пълни с нови машини. Работниците сами ги пренесоха, монтираха ги в отредените за тях помещения и когато всичко бе готово, неколцина от бившите му чираци отидоха при него и го поканиха да разгледа новия дърводелски цех. Предизвикателство ли се криеше зад постъпката им? Той прекрачи прага на сградата с надменен поглед, без да подозира, че ще напусне помещенията, просълзен от умиление. Защото всичко бе тъй чисто, светло и хубаво! Машините го бяха възхитили, смаял го бе и начинът на подреждането им, учудили го бяха дори и скритите вентилатори. Тези вентилатори щяха да предпазят дробовете на сръчните младежи, усвоили изкуството от него самия. И той се върна при тях като главен майстор на цеха. Заработи усърдно, без страх, но всяка година прекарваше отпуската си в някой отдалечен кооперативен егрек, за да подиша чист планински въздух. Така го бяха посъветвали лекарите.

За да не бездействува, пък и да помогне на пастирите, той изгребваше овчия тор от егрека в следобеда на тоя ден. Тъй го завари Васко. Момчето изприпка с разплакани очи към него, едва дишайки от умора, и му разправи какво бе сполетяло неговия възрастен приятел. Трябваше да го пренесат до егрека, а оттам и в селото. И Борис го изпратил за помощ.

— Чичо Арангел е от Искровец, бивш горски — добави момчето и умолително се вгледа в лицето на дърводелеца.

— Арангел!… И казваш, че повръща кръв?

— Да. От язвата е… Затова ни трябва носилка, пък аз нямам толкова сили.

Дърводелецът добре помнеше хрисимия горски надзирател с рижи коси и тъжни, винаги замислени очи, по-кротки и от тия на разплаканото момче пред него. И макар да бе виждал не един случай на тежки кръвоизливи в санаториума за гръдоболни, той не си спомни за тях, докато си представяше как Арангел лежи полумъртъв в тревата под ситния дъждец, а за Иван Гулията в деня на смъртта му, донесен в селото със сплескани дробове и съсирена кръв край устата и под брадичката. Защото и той както всички по-възрастни хора в селото още помнеше какво бе наложило сватбата на Гюргена да се извърши в дома на жениха вместо в църква. И сега неволно свърза трагичната кончина на съпруга с нерадата участ на Арангел, останал ерген заради Гюргена.

— Трябва да побързаме, чичко!

— Чичо Стоян ме викат… А далече ли е мястото?

— Не много… На половин час оттук, близо до пътя.

Дърводелецът погледна часовника си. Оставаха още два часа до свечеряване, когато щяха да пристигнат пастирите с дойните овце. Малко преди това щеше да дойде и колата с празните гюмове. Можеха да пресрещнат каруцаря още по пътя! И той изведнъж се разбърза. Грабна един чул, намери и едно по-дълго въже, взе и теслата от овчарския заслон и подкани момчето да закрачи редом с него. Докато вървяха по надолнището, той вече обмисляше как по-лесно да скове носилка без пирони. Трябваше да пренесат Арангел до пътя. Каруцарят можеше да откара гюмовете до егрека и да се върне назад, за да натоварят болния. До селото имаше почти три часа път, но щяха ли да приемат Арангел в здравния дом?! Там не извършваха операции…

— Ще трябва да го откараме в града! — рече Стоян на момчето.

Васко припкаше край него и му разправяше как се бил върнал Арангел преди десетина дни от друг излет в планината и колко дни бил пролежал в леглото все от тия болки в стомаха. Привързаността на момчето към бившия горски надзирател не учудваше дърводелеца, свикнал с дружбата на младите си помощници в цеха. Нещо друго го озадачаваше. Понеже не знаеше нищо за иманярската страст на бившия горски служител, той се питаше какво е могло да го накара да предприеме такъв далечен преход след недавнашното му преболедуване. Момчето мълчеше, потънало в тревогата си по своя възрастен приятел, и Стоян не искаше да го разпитва. Но като прекосяваха малка горска полянка, загадката сама се разбули.

— И тази е разкопана — каза Васко, оглеждайки полянката. — Видях и други такива из пътя… Кой е копал по тия места?

— Един билкар от селото. Три дни се въртя насам.

— Не е ли един набит, с червендалесто лице? — някак колебливо запита момчето.

— Да.

— И се казва Костадин?

Дърводелецът кимна и неволно поспря за миг, защото не можеше да скрие изненадата си.

— Той не е никакъв билкар — сърдито добави малкият самоковец. — Търси заровеното имане…

Стоян мълчеше, защото бе започнал да проумява истината. Някак виновно мълчеше и Васко. И за да се разтуши, момчето се провикна и нададе ухо. През гората веднага долетя ответният зов на Борис. Разбързаха се и стигнаха до мястото. Арангел лежеше присвит на две под клонест смърч, опрял глава в раницата на Борис, и ги гледаше с празни, безучастни очи. Опита се да се усмихне, когато Стоян сложи ръка върху челото му, после клепките му се затвориха и той сякаш се унесе в дрямка. Борис бе избърсал устните и брадичката му, но ризата още червенееше от изтеклата кръв.

Отсякоха два млади смърча, намериха яки, чаталести клони, окастриха ги и с помощта на въжето носилката скоро бе готова, настлана с меки грани и покрита с чула. Когато да повдигнат Арангел, за да го положат върху нея, из устата му пак бликна струйка кръв и го задави. Подложиха еднодневката под главата му и го понесоха към пътя. Вървяха направо през гората по леко наклонен терен и тежестта на товара падаше предимно върху Борис, хванал предните две дръжки на носилката. Момъкът беше и много по-як, и по-опитен от дърводелеца. И понеже бе разбрал от него, че колата с гюмовете може всеки миг да мине нагоре, той изпрати Васко напред, за да пресече пътя на каруцаря.

Пътят беше отсам реката. Когато стигнаха до него с тежкия си товар, момчето се бе присвило под един смърч и тихо плачеше. Плачеше от мъка, а не защото колата бе отминала. Никакви дири не личаха в нагизналата земя. Това ги успокои. Подслониха Арангел, провесиха найлоновата пелерина над него и зачакаха в мълчание.

Дърводелецът мислеше за смъртта. Спомняше си първите месеци в санаториума, когато гърдите му хъхреха тъй, сякаш гърне клокочеше в тях, готово в миг да прекипи и прелее навън. Той не искаше да умре и се бореше за своя живот — за оня себичен, отруден живот, който го бе довел до прага на смъртта. Как милееше в ония дни за заключената си работилница, останала без машини! И за лъжовното щастие да се разпорежда самовластно в нея… А щеше да умре, ако не бяха лекарите, удобствата в санаториума и непрестанните грижи на сестрите. И нямаше да разбере истината, че е бил роб в собствената си работилница. Тя бе неприветлива, прашна и тъмна, а в нея той стоеше винаги нащрек, наведен над тезгяха от ранни зори до късна вечер, строг и към себе си, и към калфите и малолетните чираци, всички с възпалени от прахоляците очи. Ето какво бе щастието, по което бе тъгувал през дългите седмици и месеци, прекарани в санаториума! Измамно щастие, което го бе накарало да се чувствува сам сред всички. И го бе довело до ръба на гроба…

— Колата много закъсня! — сепна го тревожният глас на Борис.

— Като ума! — неволно отвърна дърводелецът, все още погълнат от тия мисли. — И той се бави… Или ще дойде твърде късно, или никак. — И той погледна към Арангел. — И ти ли си иманяр като него?

— Не, бай Стояне. Аз само така, от любопитство… Виж, неговата е друга!

— Защо?

— Знам от момчето, че обичал една жена…

— Познавам я! — прекъсна го дърводелецът.

— … И му трябвали пари, за да бъде щастлив с нея.

— Пари се печелят всякак, но щастието не иде с парите — с горчивина заключи Стоян.

Още не изрекъл тия думи и дърводелецът рязко се извърна, а с него и Борис, и двамата уплашени от хрипливия глас на Арангел, който бе издърпал пелерината и с мъка заговори:

— Не на мене трябваха тия пари, Стояне, а на нея…

Усилието го изтощи, той се задави, извърна глава настрани и из устата му пак бликна кръв, а те стояха като вцепенени, онемели от мъката в тия прости думи. Васко изтърча към болния, а подир него и другите двама, но и те стояха безпомощни, заслушани в глухите му стенания. Той бе затворил очи и лицето му изглеждаше жълто-зелено. Васко пак проплака. Момчето не можеше да откъсне поглед от Арангел и като се вглеждаше в болезнено свитите му устни, пак алени от кръвта, в хлътналите му страни, вече обрасли с рядка руса брада, в мокрото чело под сплъстената коса и в капчиците вода, утаили се в трапчинките под затворените му клепки и тъй прилични на сълзи, изцедени през миглите му, то все повече го оприличаваше на светия от някоя икона.

— Ще умре! — промълви Васко.

Дръпнаха го настрана. Пак покриха Арангел с пелерината и зачакаха бавещата се кола. Бяха се струпали край дънера на друг смърч.

— Колко му е на човека? — умислено подзе дърводелецът. — Сам, той е безпомощен като мравка. Блъска си главата, не знае покой и все гони това пусто щастие, а то все не иде… Не иде, защото не може да дойде!

— Нима не вярваш в щастието? — зачуди се Борис.

— Вярвам, как да не вярвам! Но ще идеш сред хората, ще заработиш с тях и там ще го намериш. Като мравката в мравуняка… Инък колкото и да го търсиш, то все ти се изплъзва — все нещо недостига, все нещо пречи. Бяга като заек в полето и ако си нямаш работа, върви да го гониш!

— Някои все пак се опитват — упорствуваше Борис.

— И ето докъде стигат! — рече дърводелецът и изви глава към носилката.

Кола заскърца из пътя и Васко изприпка надолу, за да пресрещне каруцаря. Освободен от присъствието на момчето, Борис се пресрами.

— Арангел е дирил щастието в любовта — рече момъкът.

— Знам, но и тя иска въздух, и тя вирее сред хората… Нали ми казахте, че през последните години той е живял като охлюв в черупката си? Заключил се като ядка в костилката и чакал щастието!

— Любовта му е била в тая ядка…

— Тя така и ще повехне, момко! Ще се съсухри сама в костилката, ще изгние там, без въздух, и накрая ще червяса. Казах ти: любовта иска въздух! Намериш ли я, тя ще ти даде крила, за да постигнеш другото, по-голямо щастие. А него ще дириш в общия труд, в общата цел.

— И ще се превърнеш в една дребна, нищожна мравка! — замислено рече Борис.

— Но ще построиш нещо голямо, което ще радва и тебе, и другите. И ще ползува и твоите, и техните деца. И ще ти помогне да умреш доволен. Ей в това е щастието!

Кон изцвили наблизо и дърводелецът се надигна, поколеба се за миг, сякаш искаше да каже нещо, сетне присви рамене и тръгна към пътя. Борис отиде при Арангел и притъкми еднодневката под главата му.

„Но ще построиш нещо голямо… нещо голямо… нещо голямо… — мислено приповтаряше той едни от последните думи на дърводелеца. — Като тунелите под планината на оня инженер, като неговата юзина край Овнарско, като бъдещия язовир в Лакатница!“

И момъкът реши, че старият инженер наистина ще умре доволен и щастлив — и той, и двамината му помощници, и другите инженери от групата ведно с проектантите, техниците и чертожниците, взели участие в изготвянето на грандиозния проект; и бъдещите ръководители на строежа с техните помощници, организатори, надзиратели; и незнайните работници, надошли от всички краища на страната в тая чудна планина, за да пробият къртичи ходове през каменната й утроба. Истински човешки мравуняк, в който всеки има своето място и на всекиго е отредено частица щастие, дошло със съзнанието за изпълнен дълг!

„Прекрасно! — мислено възкликна момъкът, готов още отсега да се хвърли в този човешки мравуняк. — Но къде остава любовта?“

Беше се загледал в спящия Арангел и нещо му казваше, че любовта не е илюзия или празна самоизмама. Ето, тя можеше и да убива, но би могла и да възвиси човека. Да му даде и въздух, и криле!

Колата бе дошла. Само след минутен разговор със Стоян каруцарят отново подкара кончето по нагорнището и празните гюмове затракаха и заподскачаха от бързия ход. Бяха се уговорили пак той да откара болния до селото.

— Уж познавам пътя — обясни Стоян, — но ще ми е трудно на връщане, в тъмното.

За щастие дъждецът вече постихваше. Ниските облаци не се вдигаха и дълбоката долина на Урдина река тъмнееше като при здрачаване. Затова и реката изглеждаше някак сърдита и глухо блъскаше водите си в едрите обли камъни. Тъмнееха и мокрите стволи на смърчовете, а от иглиците на извитите им клони продължаваха да се изцеждат ситни дъждовни капки. Те падаха и върху найлоновата пелерина връз носилката и тя цялата лъщеше от мокрота. А под нея Арангел все още лежеше в унес от безкръвието.

Тримата набраха много папрат и когато колата се върна, първо вдигнаха задния капак, сетне настлаха папратовите листа върху пода и едва тогава поставиха носилката в нея. Арангел пак застена, ала не отвори очи. Покриха го с ямурлука, който каруцарят бе взел от заслона, и мълчаливо се сбогуваха с дърводелеца.

— Имате три часа път до селото — предупреди ги той при раздялата. — Ще стигнете по тъмно и ще го откарате право при доктора. Дано да си е в къщи в тоя съботен ден…

— Ако го няма? — запита каруцарят.

— И да е там, и да го няма, някой все ще телефонира в Самоков за линейката. Хайде, не се бавете!

Оставиха го да гледа подир тях и сами го загубиха от поглед след първия завой.

Каруцарят беше мълчаливец. Навярно му се струваше, че кара мъртвец в колата, и затова подвикваше тъй тихо към кончето. Той беше с десетина години по-млад от Арангел и не можеше да не си спомня за него, макар бившият горски надзирател отдавна да бе напуснал селото. Мълчанието му не дразнеше Борис, но видимо подтискаше момчето, седнало срещу него от другата страна на носилката. Момъкът се опита да го разсее.

— Какво ще кажеш за дърводелеца? — запита го той.

— Добър човек — тихо отвърна момчето.

— А помниш ли вчерашния инженер? Онзи, старият…

— … Дето е намислил да пробива Купените?

— Да. Те двамата с дърводелеца страшно си приличат!

Васко само повдигна рамене. Не виждаше никаква външна прилика между тях, пък и работата им бе тъй различна! И щеше да възрази, но Арангел пак бе започнал да стене. Каруцарят се извърна към тях.

— Болестта дохожда с кон, а си отива с кола — рече той.

И колата пак затрака по шосето, защото бяха оставили коларския път още след моста над Урдина река и сега широкият друм водеше покрай Черни Искър. Плисъкът на водите долиташе през дърветата като тиха жалейна песен, на която пригласяше жалостивото скърцане на колелетата.

След време някаква светлинка замъждука в мрачевината.

— Ей тука живееше — обади се каруцарят.

Минаваха край Гьолечица и Васко извърна глава и с любопитство заразглежда тъмните контури на сградата. Светлинката идеше от приземния етаж.

— Живееше в старата барака — продължи каруцарят. — Малък бях, но пак помня… Помня и кога Гюргена бега̀ при него!

— Гюргена! — повтори Борис. — Хубаво име… А тя?

— Пуста дано опустее и хубостта й! — ядно отвърна каруцарят. — Хубавата жена пазар събира, но знае и в гробища кръстове да побива!

Думите му ги накараха да се смълчат, пък и Арангел вече не простенваше и Борис с мъка улавяше пулса над китката му. Той беше много ускорен. Затова преминаха в мълчание останалата част от пътя.

Полето тъмнееше, когато навлязоха в селото. В тази предпразнична вечер по главната улица още се разхождаха момци и девойки, изоставили коситбата и пластенето поради дъжделивия ден. И млади, и стари се бяха прибрали от Лакатица, където нощуваха през тия напрегнати дни. И когато каруцарят спря кончето пред някаква къща, край колата се насъбраха мнозина любопитни селяни. Оказа се, че лекарят не е в селото. Тогава Борис изтърча да телефонира в Самоков за болничната линейка.

Дали от покоя на каруцата или пък от глъчта на тълпата край нея, но Арангел неочаквано се размърда под ямурлука и когато Васко откри лицето му, той замижа от светлината, която хлуеше навън през отворените прозорци на къщата.

— Къде сме? — едва прошъпна той.

— В Искровец — все тъй тихо отвърна момчето.

Слаб гърч премина по тялото на Арангел и очите му заиграха като трескави, пък и кървавите му устни отново се раздвижиха. Уплашено, момчето се понаведе към него.

— Искам да стана! — с мъка мълвеше Арангел. — Трябва да стана!… Да стана… Сега, още сега!

Болезнена гримаса изкриви лицето му, той се извърна встрани, челото му опря в раницата и в същото време друг болезнен гърч изтръгна глух стон от гърдите му.

— Недей, чичо Арангеле! — проплака момчето.

Но Арангел не го слушаше. Едната му ръка се подаде изпод ямурлука, сетне и другата. Той сякаш не можеше да ги контролира и те се движеха във въздуха като блуждаещи ръце на слепец — с разтворени, опипващи пръсти, които търсят опора. Намериха я в страничната дъска на колата. И тогава тялото му бавно се извъртя. Той прилепи лакти към дъската, примижа от болка, надигна се и опря глава на самия ръб, до климията. Най-любопитните се отдръпнаха, като видяха лицето му. Никой вече не шушукаше. Арангел се взираше само в женските забрадки и очите му трескаво се местеха от едно лице към друго, а жените, срещнали погледа му, неволно се поотдръпваха със сведени чела, и с това всяка като че ли казваше, че не нея търси той. Но силите скоро го изоставиха. Ръцете му се спуснаха от ръба на дъската, главата му се тръшна в раницата и той пак изгуби съзнание. Старица някаква изпищя и се прекръсти, а каруцарят я изруга. Той прихвана Арангел за раменете, подкани и момчето да го улови за коленете и двамата внимателно го положиха в носилката. А там, гдето бе лежало тялото му, остана да чернее локва кръв.

Борис се върна с добри новини. Като видя кръвта, той замоли каруцаря да подкарат колата надолу по шосето, за да пресрещнат линейката. Хората се отместиха от пътя и ги изпратиха в мълчание, както се изпраща мъртвец.