Асен Г. Христофоров
Иманяри (10)

V

Костадин се бе отказал от Гюргена, но сега идеше редът на Иван Гулията, по-малкия син на селския кръчмар…

… Този път бурята бе пощадила Арангел. Уединен в Гьолечица, той сякаш бе вкарал кораба си в тих пристан, без да подозира, че някъде зад него гемията на Гюргена едва се държи над вълните. И докато тя се бе борила със сетни сили, той бе живял в неведение. Нито можеше да види затворницата в нейния дом, нито научаваше нещо за нея при редките си слизания в селото. Всичко бе изглеждало тихо и спокойно през тези два месеца подир Петровден. Измамно затишие пред буря! Самата буря се бе разразила внезапно за него, но не и за Гюргена, която дълго дочувала зловещия тътен по небето, и затова в спомените на Арангел тези мъчителни дни и седмици оживяваха предимно чрез нейния преразказ.

Късно една вечер подир Илинден бащата на Гюргена се върнал силно възбуден в къщи. Постоял при майка й в голямата одая и ту викал, ту снишавал глас, после превъртял ключа, влязъл при затворницата и я загледал с помътнели очи. Из стаичката се разнесъл остър дъх на ракия.

— На Кръстовден се готви за сватба! — рекъл й, докато тя прикривала с ръце голотите си, защото пак била по риза. — Зет ще доведем в тая къща…

— Няма да ида за друг! — вече по навик отвърнала Гюргена.

— Ще идеш! За Костадин не рачи, но за Иван Гулията ще идеш, кучко проклета, или ей с тоя нож ще те заколя!

— Заколи ме! — И тя се поразгърдила. — Удряй, щом искаш щерка ти да легне до оня никаквец…

— Тъй ли? — изкрещял старият. — Ще те заколя и мъртва ще те сложа в леглото му, но пак ще идеш!

— Ти си пиян!

Това го вбесило. Той замахнал, залитнал и пак замахнал, сетне я блъснал връз одъра и дори й рекъл, че сам ще легне с нея, щом не иска да дели легло с Гулийовия син! Дотърчала майка й и ги разтървала…

Арангел и сега си спомня как изглеждаше Иван Гулията в ония дни. С три-четири години по-възрастен от него, едър, тромав, с непохватно отпуснати ръце, почти оголяла глава и белег връз челото от конска подкова, по-младият от двамината синове на кръчмаря ходеше разпуснат, почти бездействуваше и нито помагаше в кръчмата, отгдето баща му сам го пъдеше, нито взимаше присърце кърската работа. Военната си служба започна в гвардейския полк, гдето хитрият кръчмар бе успял да го настани чрез връзките си с видни столичани, но там даже и конете не могли да свикнат с непохватността му. Една кобила го бе ритнала, Иван дълго лежа във военната болница с пукната глава, а на излизане го препратиха в пехотинска част. В селото се върна само с ефрейторска нашивка. Наскоро подир това започна войната. Когато главният щаб на войската се настани в Искровец, рядко можеше да се намери свободен стол в кръчмата, а като надойдоха и немски офицери, ракията сякаш никога не достигаше. И Иван често отскачаше до столицата, за да купува каси с по-фини напитки. Застояваше се там по цели дни, безразсъдно прахосваше парите, които се лееха като вино в касата на баща му, и задиряше младите девойки в Искровец, настанени като слугини в богатите столични домове. Причакваше ги при площада край катедралната църква в неделни дни и ги канеше на разходка с наета лека кола, а те се плашеха от него и една на друга си доверяваха дочутото за разгулния му живот. Затова вторият кръчмарски син ходеше ерген и подир войната.

„Удряй, щом искаш щерка ти да легне до оня никаквец!“ — бе казала Гюргена на баща си.

От тоя час не я оставяли сама нито денем, нито нощем. Страхували се пак да не побегне или да не стори нещо още по-лошо в навечерието на така щастливо уговорената сватба. Затова ту едната й сестра намирала сгода да поседи при нея, ту другата, и двете все я надумвали с приказки за селското тегло и за богатството на кръчмаря, а нощем майка й лягала при нея в леглото. Дори из двора я пускали само по тъмно. Напразно се надявала Гюргена, че ще върнат и дрехите, и свободата й с напредването на лятото. Зетьовете отменили стария, като дошло време да жънат ечемика, а после, подир Голяма Богородица, когато всички в селото заизваждали картофите, пак двете й сестри превивали кръст на техните ниви, за да помогнат на майка й. А на съседите разправяли, че Гюргена била болна и затова не излизала. И никому не били казали нито дума за сватбата.

Веднъж, няколко дни преди Малка Богородица, старият превъртял ключа, с крак блъснал вратата и просто насила вкарал зетьовете в стаичката й. Тя пак била само по една риза, къса до над коленете, и от срам не знаела где да дене очи. Дорде да се опомни, майка й донесла шише с ракия и три чашки. Оставила подноса, без да я погледне, и излязла, а ключът пак щракнал в бравата.

— Какво те е прихванало! — викнала Гюргена към баща си. — Дай ми поне една връхна дрешка…

— Тъй ще седиш! — злобно отвърна той. — Ако трябва и ризата ще сваля от гърба ти!

— Защо?

— Да ти се пукне срамът пред мъжки очи, защото Кръстов ден наближава.

Зетьовете седели с наведени глави и от срам не поглеждали към нея. Пиели по-скоро от стеснение. Когато ракията развързала езиците им, Гюргена надала ухо и разбрала, че на Малка Богородица всички били канени да отидат с жените си на вечеря в дома на кръчмаря. А свекървата на сестра й Велика щяла да седи при нея, за да я пази!

На другото утро тя издебнала сгоден момент, написала няколко реда на къс хартия и не се отдръпнала от прозореца към двора на съседите, докато не видяла момиченцето им да отива с чанта в ръка на училище. Извикала го, подала му писъмце и със сълзи го замолила в следобеда на тоя ден да изтърчи до Гьолечица и да го предаде на Арангел. То дало дума и припнало към портата, а Гюргена заживяла с надеждата, че Арангел ще дойде привечер в уречения ден, ще разбие бравата с приклада на пушката си и ще я измъкне изпод носа на Великината свекърва. И вече не поглеждала към чуждия двор, та да не буди подозрения у майка си.

Свечерило се, тя потръпвала от хлад и странна възбуда и за първи път не отвръщала със злоба на майчините си думи. Представяла си и уплахата, и гнева на старите след завръщането им от гуляя в дома на кръчмаря, когато те двамата с Арангел ще бъдат горе, в колибата край Преслапа, и дори била решила да се загърне само с една черга и нищо друго да не взима от бащиния си дом. Ще отиде гола при него и вече наистина ще бъде негова, изцяло и завинаги!

С такива мисли посрещнала баща си, когато той влезнал в стаята с куп дрехи в ръце и ги хвърлил връз одъра.

— Да се облече! — казал той на майка й. — Зетьовете ще дойдат на вечеря.

Облякла се Гюргена и зачакала. Навън съвсем се стъмнило, а никой не я викал за вечеря, макар да дочувала приглушените гласове на зетьовете си. Най-после вратата се отворила, баща й я огледал от главата до петите и я подканил да излезе. В голямата одая зетьовете я чакали прави до оджака.

— Тръгвай! — рекъл баща й.

— Къде?

— С мен ще вървиш, с мен и зетьовете!

— Къде ще ме водите? — изхлипала тя, уплашена от грозна мисъл.

— При твоя Арангел, къде другаде! — все тъй злъчно отвърнал баща й. — Защо го мамиш да те краде посред нощ, та пак да ставаме за смях пред всички? — И той й показал нейното писъмце. — Пощръкляла си като разпасана крава за оня хайдук и не искам да ми черниш другите дни. Хайде, тръгвай, колата чака навън!

Зетьовете гледали в опинците си, майка й изтривала ръце в пристилката, баща й я хванал за колана и сам я изтеглил навън. „Дали пък наистина не са решили да ме изпъдят?“ — минало й през ума и с тая искрица на надежда тя тръгнала подир него. На излизане дочула бодър детски глас зад плетената ограда.

— Како Гюргено! — викало съседското момиченце. — Взеха ми писъмцето, но ти не се плаши! Ето, с колата дойдоха. Ще те закарат чак до Гьолечица…

Лошото предчувствие не оставило Гюргена и когато се качила в колата. Седнала на пейката зад стария, между двамата си зетьове, готова в миг да скочи и побегне, ако баща й подкара конете по друг път. Селският мегдан бил пуст, когато преминали по моста. Пътят водел покрай къщата на кръчмаря.

— Ще те откараме до моста пред Гьолечица — рекъл баща й, извръщайки глава. — Там ще те оставим, че както ми е причерняло…

— И ние не искаме да видим Арангел! — добавил по-старият зет.

Миг по-късно мъжът на Велика запушил с ръка устата й, другият зет свил ръцете й отзад, баща й отпуснал поводите и я сграбчил за коленете, а край каруцата израсла тъмната сянка на Иван Гулията.

— Тука съм, тука! — като през вода дочула тя първите му думи.

На ръце я отнесли право в стаята на старите, които я чакали, и тя вече не видяла нито баща си, нито зетьовете. Изчезнал бил и бившият гвардейски ефрейтор. И през първата, и през втората нощ спала в една стая със старите — тя и жената на кръчмаря в широкото градско легло, а той връз одъра. През деня я държали заключена. На третата вечер дошли двете й сестри с вързоп хубави дрехи.

— При тебе ще спиме тази вечер — рекли й, — но първо трябва да те изкъпем…

Гюргена се разплакала при тия думи, после се сетила, че до Кръстовден остават още седем дни и това я успокоило. Решила била да избяга дори от самата църква, когато я поведат към олтаря. И все се надявала на някакво чудо. Нали и Костадин се бил отказал от нея след острите й думи? Такива мисли и люти думи напирали в главата й, че с тях би могла да отрови и Иван Гулията, и цялото домочадие на стария кръчмар!

На другото утро, в деня на Малка Богородица, още отрано в къщата започнала трескава шетня. Залъгвана с едно-друго от сестрите си, Гюргена не обръщала внимание на приготовленията, обичайни във всеки по-богат селски дом при такъв голям празник. Скоро заприиждали и гостите. Глъч и врява долитали от долния етаж в стаята на Гюргена и Велика й обяснила, че там нареждали голяма софра в нейна чест. После влязла майка й и още от вратата се разплакала.

— Жива ме погребваш! — проплакала й Гюргена.

— За твое добро, щерко! — занареждала майка й. — Мъжът си е мъж: дойде, па замине, а жената е като котка и все къщата си гледа, и наредбата, и децата! А ти каквато си хубавичка и ячка…

Дорде говорила майка й, пред къщата забръмчал мотор на лека кола. Всички притихнали в долния етаж, а и те надали ухо. Подир малко тежки стъпки отекнали по стълбището.

— Какво си се разхленчила! — укорила я Велика. — Я се оправяй, та да вървим при гостите!

— Тъй де! — обадила се Лазарина. — Като си рекла Арангел, та Арангел!… Мене питаха ли ме, кога да ме женят? Вече трети ден си в тая къща и цяло село знае, че три нощи наред си спала в едно легло с Иван. Тъй разправят и тъй ще разправят докле си жива!

Вратата се отворила и млад, непознат свещеник застанал на прага, поклонил се излеко и вдигнал ръка да ги благослови, а с нея вирнал и гарвановата си брадичка.

— Приготви се, сестро! — напевно подзел той. — Женихът е долу, сватовете чакат и пастирът е дошъл да отведе агнето…

Дотук спомените на Арангел са пълни и подробни. Той е запомнил всичко, що му бе казала Гюргена дълго подир оня злощастен ден. Помни и другите й слова, изричани през сълзи и със срам в очите, но те бяха откъслечни, понякога нарочно неясни, понякога направо груби, и години наред те го тормозеха повече от всичко в нейния печален разказ. Защото възпроизвеждаха сценки на най-долна гавра с чистата любов.

… Заженили Гюргена като вдовица — не в църквата, отгдето би могла да избяга, а в гостната стая на големия кръчмарски дом, само пред двадесетина близки и познати. Свещеникът, с патрахил на шията и евангелие в ръка, стоял с гръб към иконата, а те двамата пред него — Гюргена отляво, с венче на главата и було пред очите, за да крие сълзите й, Иван отдясно, щръкнал с една глава над нея, в тъмен градски костюм и бяла риза с вече поизмокрена от пот яка. Зад тях се редели кумовете, шаферите, сватовете, двете й сестри, братът на Иван с жена си. Други стояли встрани. Най-назад, разкрачен като арнаутин пред вратата, пъчел снага баща й редом до зетьовете си, и тримата със замръзнали лица и ножове в поясоците. Свещеникът каканижел неясни слова и уж четял от евангелието, а все попоглеждал към вратата. Най-сетне пристъпил към тях с венчални халки в ръка.

— Искаш ли тази жена за своя съпруга? — обърнал се той към Иван и след утвърдителния му отговор веднага задал същия въпрос и на нея.

Гюргена не продумала. Стискала устни и едва поемала дъх.

— Мълчанието означава съгласие! — обявил свещеникът и повторно задал обичайния въпрос на жениха.

— Искам я, отче, нали ти казах!

— Мълчи, на три пъти се пита! — скастрил го духовникът. — А ти, жено, искаш ли този мъж за свой съпруг?

— Не го искам! — ясно отговорила Гюргена.

— Иска ме, отче! — неочаквано се обадил Иван. — Тъй ми рече снощи, в тъмното, когато останахме сами…

Мъжете се позакашлювали, няколко жени гласно се изсмели, а Гюргена, засрамена от дръзката лъжа, само свела глава и нито продумвала, нито се възпротивила, щом той пъхнал венчалната халка на пръста й и ги обявил за мъж и жена. Тя плакала при поздравленията, плакала и по време на дългата гощавка, а навън ръмял ситен септемврийски дъждец и още отрано се стъмнило. С припадането на здрача секнали сълзите й, и секнали от страх!

Стъмнило се и запалили електрическите крушки. Тогава вдигнали Гюргена от софрата и сред наздравици и закачки свекървата я отвела в малка стаичка на горния етаж, използувана доскоро като килер и пригодена набързо за невестарник. Смутена, Гюргена едва хвърлила поглед към широкия одър с шкаф до него и нощна лампа с розов абажур. Малък прозорец гледал към двора, а на масичката под него имало леген и кана. Свекървата се заоправдавала за бедната обстановка.

— За три дни ще е — подзела тя, — после ще си идете у вас. Ще ви купим и спалня с гардероб, и ниска масичка с голямо огледало… А сега да ти помогна да се съблечеш!

— Остави ме, мога и сама! — с отчаяна решителност отвърнала Гюргена.

Свекървата си отишла. Не след дълго дошъл Иван и я заварил по риза. Помълчал, поусмихнал се някак глуповато и взел да се разсъблича, а Гюргена се отдръпнала до прозореца, уж да спусне пердето. Сърцето й лудо биело и тя първа го заговорила, за да не издаде вълнението си.

— Няма ли да изгасиш лампата? — запитала го.

— Не! А ти да си свалиш и ризата…

— Защо? — И тя рязко се извърнала към него.

— Така съм свикнал!

Бил по фланела и дълги долни гащи, а в устата му димяла цигара, когато я придърпал към себе си. Гюргена се отскубнала за миг и сама угасила осветлението. Тъмнината не я успокоила.

— Запали лампата! — подканил я Иван. — Нали трябва да гледат?

— Да гледат! — възкликнала Гюргена, без да помръдне.

Той натиснал копчето, розовата светлина заляла стаичката и като вдигнал глава, Гюргена забелязала три дупки във варосания таван, големи колкото орех.

— Три са — казал Иван, — но само готвачката ще гледа, готвачката и стара майка, ако може да се дотътри до тавана… А ти не се срамувай! — и той чевръсто смъкнал ризата й…

Арангел укорява само себе си за всички унижения на Гюргена. Напразно си припомня още по-древни обичаи, за които бе слушал като малък от дядо си, скрит зад някоя врата. На втората нощ подир сватбата булката трябвало да преспи с девера си! Поне тази обида е била спестена на Гюргена… Но тя е могла да се избави и от другия противен обичай и да не чувствува, че чужди очи я гледат отгоре, докато ръцете на Иван са шарили по голата й плът, ако в богатския дом на кръчмаря не зачитаха тъй сляпо старите селски традиции. Ала Иван бе прехвърлил всяка граница, смъквайки ризата на Гюргена през тая първа нощ, и затова Арангел си спомня с такава ненавист за него.

„Само за това ли?“ — мисли Арангел и горчиво поклаща глава. Години бяха изминали от тоя ден, а той още си спомня живия разказ на Гюргена за изумлението на Иван Гулията.

— Та ти си била мома! — възкликнал той, когато светлината на лампата с розовия абажур била вече ненужна за очите, които гледали отгоре.

Обидно възклицание пред голото тяло на една разплакана, отчаяна жена, отдавна отдала сърцето си на друг! Обидно и печално както за Гюргена, така и за него самия, за Арангел. Той и сега чувствува, че те, двамата с Гюргена, бяха запазили любовта си чиста и неопетнена като горско изворче, без да подозират каква свиня ще пъхне гнусната си зурла в него. Съзнава злощастието и в мъката си пак не съжалява за чудните минали дни с Гюргена и за техните плахи милувки. Да би могъл, той отново щеше да ги изживее пак така!

Около Малка Богородица в оная година — втората подир Девети септември, той не се застояваше много в горския дом край Гьолечица. Нощите прекарваше там, но денем възлизаше нагоре, към сечищата в Прекорека, и не за да наблюдава извозването на трупите, което не бе пряката му задача, а да напътствува неколцината българомохамедани, дошли с мулетата си чак от селата около Велинград. Те кастреха клоните на повалените смърчове, превръщаха ги в притки, свързваха ги с тел в тежки снопове и ги откарваха върху самарите на мулетата към временния горски склад при Гьолечица. Арангел обикновено се връщаше привечер в своя дом и се грееше до късно край огъня на мулетарите. Те бяха все млади хора, чистосърдечни и добродушни.

На третия ден подир Малка Богородица той се бе върнал по-късно от друг път и двамина българомохамедани го бяха изпреварили с мулетата си. Те го гледаха смутено и нито единият, нито другият се решаваше да го заговори. Най-сетне се разприказваха. Някаква млада жена била дотърчала преди два часа откъм пътя, видяла ги, поспряла за миг и пак се затичала към неговия дом, сетне изпищяла и като луда заудряла с юмруци по заключената врата. Викала го по име, крещяла на всички страни и от мъка дори раздрала пазвата си. Когато отишли при нея, за да й кажат, че Арангел бил към Прекорека и щял да се върне чак по тъмно, тя се проснала пред прага и неудържимо заридала. Уплашени, мулетарите се отдръпнали и не посмели да я поразпитат.

Те не чакали дълго за развръзката. Подир малко край пътя спряла шарена каруца на яйове, теглена от два яки червени коня. Двама едри мъже и една жена скочили от каруцата и някак боязливо се приближили към жилището му. Жената първа зърнала проснатото тяло на другата и се сепнала, но уплахата й преминала, като видяла как се друсат раменете й от плач. Тя подвикнала към двоицата и сама се затекла при нея. Дошли и мъжете, а и мулетарите подир тях.

Жената от каруцата взела да милва другата по косите.

— Върни се, Гюргено! — замолила я тя. — Ето и Иван е дошъл за тебе — и с глава посочила оня от мъжете, който имал голям белег на челото. — И ние те искаме, и той… Бива ли на три дни булка да си, а да бягаш!

— Не мога! — проплакала нещастницата. — Душичката ми изгоря…

— За смях пред хората го направи, но дорде да дойдем, Иван все казваше, че те иска.

— Не селска мома е за него, а градска любовница, една от ония…

След тия думи младата жена пак се разридала и се отпуснала в ръцете на другата, а тя кимнала към мъжа й, той я вдигнал и като дете я отнесъл в каруцата. Заминали си, без да разменят и дума с мулетарите.

„Не селска мома е за него…“

В оная вечер край Гьолечица само тия думи можеха да го подлудят. Първият му импулс бе да се втурне към пътя, да върви и подтичва към селото, дори да бяга, както бяга диво животно пред настъпващите пламъци на горски пожар. Ала това бе само в първия миг. Той се досети, че сега Гюргена е отново заключена в стаята си, пазена зорко и от Иван Гулията, и от брат му, и от зетьовете й, и в мъката си за лишен път прокле случайността, която го бе накарала в оня друг паметен ден да разглоби пушката си и с голи ръце да дочака разярените й родственици, дошли да я отведат от бащината му къща. Мускулите му го боляха от напрежение, той едва се дотътри до своя дом и спря пред прага, гдето бе лежала тя. И дълго стоя с наведена глава, като пред мъртвец.