Асен Г. Христофоров
Иманяри (3)

III

На другото утро слънцето изгря мътнопурпурно през воал от леки пари и пръсна снопове лъчи върху керемидените покриви на града, възвестявайки и на хората, и на добитъка в яхърите, и на щъркелите в техните гнезда зачатъка на един нов трудов ден. Петли пропяха, някъде мучаха крави, врабци зацвърчаха по градинските дървета. Раздвижи се и щъркелицата връз Бельова църква. Преди да отлети, тя дълго трака с клюн, за да подкани малките си към примирение с мъките на безпомощното детство. Клюнът й тракаше дори по-силно от дървеното клепало на църквата и все пак не събуди двамата иманяри, спящи в близката барака. Техният трудов ден щеше да започне подир залез слънце.

След време, когато слънцето се извъртя по̀ към Рила, няколко светли лъча близнаха прозорчето на бараката, с мъка проникнаха през него и се разляха върху разтворените страници на недочетена книга. Тя лежеше върху малката масичка редом с главата на Арангел, само на педя от газената ламба. Тялото му се бе изкривило като кука връз трикракото столче. А на одъра зад него спеше Истилян. Влаха се бе завил през глава с чергата, та очите му да не се дразнят от светлината на ламбата, когато след дългия им разговор Арангел бе отказал да си легне и отново бе заровил глава в книгата, в която се бе зачел при идването на неканения си гост.

Тая книга не беше като другите. Правнучето на клисаря често му носеше романи от училищната библиотека. Арангел предпочиташе книгите с любовна интрига и харесваше най-вече онези, в които съзираше прилика между преживелиците на героя и собствените си терзания. Понякога му се струваше, че авторите на тия книги описват все него в различни образи и с други имена, веднъж български, по-често чужди, ала прилягащи на чувствата му както няколко скроени по мярка костюми прилягат на човека, който ги е поръчал. Но в този роман, или поне в неговата първа третина, той съзираше не себе си, а Гюргена.

„Мечта“ — тъй се казваше романът, и той се зачете в него, макар болките през деня да го бяха изтощили и тялото му да жадуваше за сън. Пък и нямаше лесно да заспи, защото Гюргена не бе дошла. Тоя бе още един черен понеделник! Опитвал се бе в такива понеделници да си легне отрано с надеждата да заспи и чрез съня да пресече лошите съмнения; ала не заспиваше, и не заради съмненията — някакъв спасителен инстинкт сякаш му помагаше да ги преодолее. Освободил се от тях, той се впускаше в безкрайни догадки за причините, които са могли да я задържат на село. Накрая избираше не най-правдоподобната, а най-приемливата за него, най-успокоителната за накърнените му чувства. Едва тогава заспиваше. Навярно и тази вечер щеше да мине през същите терзания, ако не се бе зачел в книгата.

Всичко в малката шестнадесетгодишна героиня странно съвпадаше с образа, който си бе създал за Гюргена от нейните собствени възпоминания за живота й в навечерието на оня ден, когато тя, едва замомила се девойка с опинци на боси крака, подкарвайки десетина махленски говеда през мегдана, се бе спряла пред къщата им, за да повика дружката си. Тогава тя се бе стъписала като видя не майка му или болнавата му сестра да излиза през портата, а него самия, войника отпускар, метнал торба през рамо и с кривак в ръка. Беше ред на техните две къщи да изведат говедата на паша тоя ден и той сам бе пожелал да отиде, за да се поразтъпче из гората. И нито бе мислил с кого ще бъде дружина, нито пък щеше да я познае, ако тя не се бе обадила първа. Защото не беше я виждал цели две години и тя бе израсла. Така се случи, че животът на Гюргена от тоя ден нататък бе част от неговия живот, а за предишните й дни, тъй пълни с вече осъзнатите копнежи на едно шестнайсетгодишно селско момиче, той знаеше от нея самата. И сега, като четеше за чистите мечти на героинята, неволно си припомняше някогашните плахи откровения на Гюргена. С избистрянето на тия спомени приликата между нея и героинята ставаше все по-пълна. Различни бяха само имената и обстановката. Нима незнайният автор на романа бе познавал девойка като неговата Гюргена? И възможно ли бе това? Любопитството му надделя, той прекъсна четенето и се върна към първите страници на книгата. В тях се разправяше за живота на автора. Бил французин, някой си Емил Зола, който живял преди стотина години и не пишел книги само за развлечението на читателите. Пишел за предразсъдъците, които оковавали свободата, както веригите оковават затворника. Те, предразсъдъците, идели и отвън, от обществото — с неговите нелепи обичаи и бездушни закони, и отвътре, от самите хора, които, сковани от тях, примирително им се подчиняват и тъй преграждат пътя на щастието. Предразсъдъците спъват свободата, а окованата свобода убива щастието!

Тия слова, написани от съчинителя на предговора, просто разтърсиха Арангел. Те дойдоха като някакво прозрение през мътилката на собствените му мисли и чувства и той разбра, че те, двамата с Гюргена, подчинявайки се на установените обичаи, отколе бяха сложили пранги на свободата си и бяха убили щастието си. Сега се залъгваха само с малки радости, с трохи от онова щастие, което би могло да бъде тяхно. И живееха предимно със спомени за миналите дни. Той поне живееше така! Само преживяше спомените си както добичето преживя след сочна паша. Изведнъж се оприличи на жив погребан човек, който се обръща в ковчега не за да излезе от него, а да се намести по-удобно, та с по-голяма наслада да си припомни щастливите мигове на земята. И изтръпна от ужас.

Тъкмо в тоя миг някой бе блъснал вратата и пред замъгления поглед на Арангел се бе изправил Влаха — мигащ, още потен и с пепеляво лице, сякаш току-що бяха изровили тялото му от земята.

Изпървом разговорът им не потръгна. Единият бе твърде увлечен от прочетеното, другият бе още разстроен от преживяното. Сетне се поразговориха и за книгата, и за заровеното имане, но тоя път Арангел изслуша някак безучастно онова, което другият благоволи да му предаде от разговора си със слепеца, а Истилян, с двадесетина години по-възрастен от бившия горски служител, никак не се интересуваше от измислени любовни истории. Влаха бе дошъл тук, за да не бъде сам. И като гледаше в какъв унес Арангел разказва за оная девойка, колко блажено се усмихва и как блестят очите му, той започваше да го ненавижда. Защото въпреки болките в стомаха Арангел бе уравновесен, нямаше страхове и спеше спокойно. А той, Истилян? Беше як и жилав, без никакви други болки, освен присъщия на всички власи ревматизъм, ала и едно жалко псе можеше да го хвърли в полуда! Не всякога, разбира се, но той би дал едната си ръка, стига това вече да не се повтаря.

Влаха слушаше приказките на Арангел само с едно ухо и мислено се пренасяше в поляната с двата едри, заоблени камъка. Над плочата има пепел от гърбавото моме, принесено в курбан. Да заколят живо момиче!… „Хилаво е било, мисли си, не е могло да бяга и само е пречило, пък и едва ли някога е щяло да се омъжи, та затова са принесли него в курбан.“ Но такъв курбан влече сигурна смърт…

Истилян премисля нещо и гледа събеседника си с присвити очи. Заклинанието пада върху онзи, който повдигне плочата! Ако той се изхитри и остави Арангел да открие мястото на плочата или пък Костадин, прибързаният и алчен Костадин?! Плочата се намира на десет аршина или източно, или западно от калауза. Калауза ще открие той, Истилян, сетне ще накара Арангел да измери десет аршина към изгрева и Костадин още десет към залеза. Комуто от тях излезе късметът, ще умре… А той? В това време той ще отмерва десет аршина на юг от калауза, гдето няма нищо, и ще рови и разравя там, дорде един от двамата не изпищи от радост. Вярно, трябва да делят по равно — инак и не би могло да бъде. Но един от тях ще умре, а той ще остане жив!

— Не бях чел такава книга досега! — казва Арангел.

— Не бях виждал такъв глупак досега! — мърмори Истилян.

И двамата повдигат рамене и се гледат снизходително, всеки убеден в превъзходството си над другия, сетне Истилян се изтяга върху одъра и се покрива с чергата, а Арангел оправя фитила на лампата и заравя глава в книгата. Героинята все още мечтае зад решетъчния прозорец в оня далечен, непознат град. Така бе мечтала и Гюргена…

След време главата му клюмва върху масата. Газта догаря бавно, с някаква неотвратима неумолимост. Фитилът помръква и загасва. Сега е по-тъмно в коптора, отколкото навън, под звездното небе. Пък и хоризонтът вече ръждавее. Още малко и таз ръждива ивица ще избледнее, над Ридо ще затрепти само една изумрудена звезда, но и тя ще угасне, както бе загаснал фитилът на ламбата. Защото новият ден иде! Иде и обсипва с жарава силуетите на планинските възвишения, сетне жаравата се надига, пламти и буйно припламва, раздвижена от огнения сърп, който неусетно се превръща в пламтящо кълбо. А вътре в коптора двамата още спят.

Щъркелицата се върна с влечуго в клюна, врата хлопна край Бельова църква, някакво момче припна с чанта в ръка към шосето. Днес бе последният учебен ден и то тичаше от радост. Насреща по пътечката идеше селянин с чувал на гръб. То го позна и поспря за миг.

— При чичо Арангел ли? — запита го.

— При него и при всички архангели — отвърна Костадин. — Жив ли е?

— Наполовина! — И момчето се усмихна. — Много го болеше стомахът вчера.

То пак припна към шосето. „Всяко зло за добро“ — премисли Костадин, продължавайки нататък. Болен човек нито може да ходи по планините, нито има сили да копае ями… Тогава ще тръгнат двамата с Влаха, както се бяха уговорили, и намерят ли имането, ще вземат по половина дял! А на Арангел — дръжката на копача…

Той стигна до коптора и по навик надникна през прозорчето. Погледът му се взря в безпомощно отпуснатата глава на Арангел и в хилавите му рамене, прихлупили масичката.

— Умрял! — възкликна Костадин.

И докато стоеше така, с чувал на гръб, мисълта му бързо работеше: все така ще му се случи — бе тръгнал като за сватба, а идеше на погребение, при неподреден мъртвец… но пък с църква на две крачки оттук и със стар клисар, който можеше да извърши опелото, ако у Арангел не се намерят пари за поп… Пък за заравянето, може и сам да помогне — кирката и лопатата са в чувала!

Костадин тръшна чувала, инструментите издрънчаха, Арангел се раздвижи зад прозорчето. Сега вече можеше спокойно да влезе. И да разправи на бившия горски какво бе помислил и какви тъжни мисли го бяха налегнали. Но Арангел сам му отвори вратата.

— Я гледай! — провикна се Костадин, като видя Влаха бързо да отмята чергата. — И ти, уста Истиляне, и ти си бил тук! Тогава да тръгваме.

Другите двама мълчаха. Арангел бе твърде замаян от сънищата си, а Истилян още се оглеждаше, сякаш се чуди как бе попаднал тук. Припомни си прежната вечер и се навъси.

— Да тръгваме! — повтори Костадин.

— Във вторник никога не тръгвам! — процеди Истилян.

Арангел прибра чувала, взе една празна кофа и тръгна за вода. Като остана сам с Влаха, Костадин посбута едно трикрако столче към одъра и доверително подзе:

— Слушай, уста Истиляне! Ти си ми учител в този занаят, но сега дойде време и аз да помогна: намерих човек с чудна багета!

— Каква? — трепна Истилян.

— Желязна, с тънки жички — зашъпна Костадин, — и с нещо като компас отдолу, но не било компас. С тоя инструмент могъл и заровена мина да открие. И монета до метър надълбоко в земята…

— Къде го срещна?

— В Искровец… Дойде отгоре, откъм езерата, и спа в селото. Заприказвахме се в кръчмата. Питаше идват ли иманяри към нас!

Истилян бе седнал по турски връз одъра и се взираше вторачено в Костадин.

— Откъм езерата, казваш… Той ли пръв ти заговори?

— Аз! Нещо ме караше да го заприкажа. Седнах при него, той поръча по канче и от дума на дума дойде ред да му покажа една от ония монети. Тогава запита за иманярите. Качихме се горе, в стаята му, и той ми показа онзи инструмент…

Арангел се върна, остави кофата и се сепна.

— Ти си глупак, Костадине! — каза Влаха.

— Не съм! Взехме да се пазарим за тая желязна багета. А той излезе евреин, истински евреин…

— Евреинът е по-хитър и от най-хитрия шоп, Костадине — присмехулно рече Истилян.

— Истински евреин, но се покръстил през войната — някак неуверено додаде Костадин.

— Значи е по-хитър, отколкото предполагах! И с колко те излъга?

— С нищо, защото пазарлъкът не стана. Не искаше пари, а от ония монети, от антиките, дето бях дал и на тебе една, та да я дадеш на слепия влах — и Костадин машинално извади една такава монета от джоба на потурите си.

Арангел взе пара̀та от пръстите му и я заразглежда със смътното чувство, че бе виждал друга такава монета някъде, преди време, и като че ли в гердан, в женски гердан.

— Три такива монети му дадох — поясни Костадин, — последните три, които ми бяха останали, но той не се съгласи. Сега е тук, в града. И двамата дойдохме с първия рейс…

Влаха потърка брадичката си и го изгледа с присвити очи.

— Ти лъжеш, Костадине! Нали казваше, че си намерил само седем парчета?

— Само седем! — троснато отвърна Костадин. — Първото дадох на жената, друго подарих, две продадох на доктора в Искровец и ми останаха само три от седем…

— От осем — тихо рече Влаха. — Нали ми даде едно за Слепия?

— От седем!

— Разбирам… Мислил си да подариш едно парче, но ти се е досвидяло!

— И подарих! — смутолеви Костадин. — На дете, на малко момиче.

Арангел трепна, престана да превърта монетата и се загледа през прозореца. Да, така беше, сега вече ясно си спомняше! Точно преди година, в оня понеделник подир света троица, когато селяните по стар обичай се стичат на Щипи-пазар в Самоков — весели и пременени, накамарени по седем-осем в каруци с нагиздени конски впрягове, той бе видял подобна сребърна монета под шията на малко момиче. Момиченцето седеше на първата пейка в една от каруците, между Гюргена и каруцаря. А каруцар беше Костадин.

Сега вече разговорът на другите двама не го интересуваше. И те, и думите им изведнъж му бяха станали чужди, сякаш нямат отношение към него самия. Той се питаше защо Гюргена не му бе казала досега, че е купила за детето си една от Костадиновите монети. Когато идваше при него, в коптора, тя бе виждала на няколко пъти разни старинни монети и винаги ги бе разглеждала с нескрито любопитство. Но защо не му бе казала досега, че е купила една сребърна пара̀ от Костадин? Или може би е мислила, че това не е достатъчно важно? Всичко беше важно, всяко нещо има своето значение!

Наистина колко често се случваше дребни на пръв поглед неща да смутят мислите му, отвеждайки ги с невидими нишки към Гюргена!

По-скоро за да се разсее, отколкото от любопитство, той пак нададе ухо към разговора.

— Твоя работа! — казваше Влаха. — Първо ще опитаме на Кобилино бранище, сетне ще се спуснем към Урдините езера. И не тръгвам, дорде не зайде слънцето! Пък ти, ако щеш, върви при онзи евреин. Имаш време… Дай му тия три парчета, дай му и други три, но да знаеш, че не те взимам с такава багета. Носи я на село, ако я купиш.

— Той не я дава за тия пари, а други нямам — упорствуваше Костадин. — Но защо да бием път чак до Кобилино бранище?

— А как да намерим поляната? Поляни много между Мальовишкия поток и Урдина река. Ще се спуснем от Мечитите и ще вървим по някогашния път на бегълците. Тъй може по-лесно да я случим.

Влаха държеше на своето. Имаше свой план на действие и не бързаше да им разкрие подробностите, пък и приказките на Костадин за оная странна багета го бяха посплашили. С такава багета или без нея, те можеха да минат и без него, ако знаят всичко. Прежната вечер не бе показал плана на Арангел. Нямаше да го покаже и сега.

Започнаха нов спор, но Арангел не се намеси и не взе страна. Слушаше ги безучастен и сам не знаеше дали обзелото го равнодушие към начинанието им не иде от прочетеното в предговора на книгата и в самата книга. Разбира се, и той щеше да тръгне с тях въпреки болките от прежния ден, които бяха подсекли силите му.

— Ти какво мислиш? — запита го Влаха. — Нали си бил горски по тия места.

— И така може — съгласи се Арангел.

Костадин предлагаше да тръгнат привечер с последната рейсова кола за Искровец и да слезнат до моста отсам по-близкото селце, сетне, когато пътниците се разотидат, да поемат нагоре през поляните и тъй да стигнат до колибата му в гората, край потока Милчиница.

— Има ли сено в колибата? — попита Истилян.

— Има и сено, и борина, и сухи дръвца…

Идеята му беше да вечерят в колибата, да поспят няколко часа и да започнат изкачването към билото в ранина, дълго преди да се зазори, та да се скрият от любопитните погледи на овчари и говедари.

— И да ни видят, пак ще минем за билкари — каза Влаха, почти склонен да се съгласи. — Но тая твоя колиба…

Костадин беше съградил тая колиба, за да се крие в нея от дъжда, когато отиваше за смола. Имотите му отдавна бяха включени в кооперативните блокове, но той не работеше в стопанството — беше син на бивш селски бакалин и държеше да бъде независим. Затова береше смола. Събраната смола предаваше на лесничейството, което му беше определило тоя горски участък покрай Милчиница. Отиваше натам през ден, през два, с нож дълбаеше прави улеи в корите на боровете, закрепваше тенекиена чашка под тях и се връщаше доволен. Докато се напълнят чашките, а смолата се стичаше бавно, много бавно, той беше свободен.

Предложението на Костадин беше прието — щяха да нощуват в колибата му край Милчиница.

— Значи довечера при спирката! — отсече Истилян. — И всеки да си носи хляб за три-четири дни, пък и нещо друго — и погледът му опря в Арангел. — А попита ли някой къде сме тръгнали с тия чували и къси кирки, знаете какво да отговаряте.

— За горчив корен и други билки — додаде Костадин и се ухили.

Само Арангел мълчеше. Горчеше в устата му, пък и сърцето му се присвиваше от някаква смътна тревога. Какво ли бе накарало Гюргена да не споменава нищо за оная монета?!

Когато другите двама се разотидоха, той се помая, скри книгата под възглавката, сетне взе голяма торба и излезе навън. В торбата имаше скубана вълна. Не беше я скубал от овцете, които пасяха в близките ливади и край поточето, пък и от две недели всички стада бяха вече остригани. Береше я по храстите и телените огради на дворовете зад неговия коптор. Сега бързаше с вълната към долната махала, гдето живееше стара циганка — една от малкото циганки, останали напоследък в града. Тя купуваше вълната от него и я купуваше почти на безценица.

Привечер, малко преди да потегли автобусът, тримата дойдоха от три различни посоки на спирката — Костадин предоволен, Истилян навъсен, с ветроупорен фенер в ръка, Арангел плах и попрегърбен, с торба през рамо. Отдавна не бе пътувал нататък, към Искровец, и затова оглеждаше пътниците плахо и стеснително. А в торбата му имаше три хляба, сирене и гаванка с чубрица.

Ако душата му получава само трохи от щастие, трохи щяха да стигнат и за измършавялото му тяло.